Драскулки – Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Алиса много се зарадва, че този път Херцогинята е в добро настроение и дори реши, че навярно не е чак толкова зла и не друго, а пиперът е бил причината да се държи така лошо в кухнята.

Когато стана Херцогиня – каза си тя (но без особена надежда в гласа), – няма да държа в кухнята си никакъв пипер! Всъщност пиперът само разваля супата. А може би същото важи и за хората… Ами да! – възкликна тя, щастлива, че е открила ново правило: – От пипера хората стават люти; от оцета стават кисели; от горчицата стават хапливи и вгорчават живота на всички наоколо; а от… захарното петле и от захарния памук, и от… от всичките сладки неща децата стават сладурчета. Лошото е, че възрастните, изглежда, не искат да знаят за това, или пък понеже си слагат в яденето всякакви стипчиви подправки, стават големи стипци, та трябва по сто пъти да ги молиш, докато…

Луис Карол, „Алиса в Страната на чудесата“[1]

Неотдавна се случи да поспорим с един приятел за ползите и вредите от алкохола. На моя довод, че спиртът поражда у човека нахалство или, по-точно, че системната му употреба е форма на нахалство, опонентът ми възрази, че това може да е така при младите, но за един възрастен човек, чийто живот е беден на положителни вълнения, някоя и друга чашка са всъщност един вид приключение – време, когато човек може с получените назаем кураж и вдъхновение да се качи, образно казано, на покрива си, да надникне над стрехите на съседите, да чуе какво носи вятърът, да свали за малко оковите на битието, да пообщува с нетленното. Алкохолът е храна. Този аргумент ме свари неподготвен и аз не успях повече с нищо да подкрепя своята теза, която не е напълно лишена от основания, но, като всяко обобщение, е само паянтов навес над плоската карта на разума, получила от въображението ни – като протеза – своето пето измерение. И наистина, кой ще е така безсърдечен и тесногръд, че да отнеме на бащите ни тази малка утеха в сбръчканата, задушна кожа на старостта, зад ограда от болести, самота и немощ, сред прозирните привидения на спомените?

Няколко дни по-късно вървях из непочистените софийски улици, газех до глезени в рохкавия сняг, пришпорван от сприхавата темпоралност на някаква административна санкция. В слушалките на айпода ми звучеше новият албум на една блондинка (обичам тези недосегаеми нимфи и техните песни, пропити с любов, раздяла и моминска тъга), и си дадох сметка, че трепетите, придобити с този все таки попрехвален, предвидим и мимолетен поп албум, щяха вероятно да останат единствените романтични нотки в деня на един среден гражданин – ден, чийто остатък щеше да бъде посветен на задоволяване нуждата от сигурност, нуждата от храна, нуждата от информация; на недоверчиви чиновнички, хлевоусти продавачки и уморени журналистки. Нима този продукт не заслужаваше място в моята кафява кесия с покупки? Разбира се, и не по-малко от картофите и пилето, не по-малко от сладоледа, не по-малко от двусмислената бутилка царевично уиски. Не само тялото се храни, не само тялото търси да расте, да се утвърждава, да богатее.

Нашият век – а за моето поколение новият век – повече от всички досегашни векове е защитен от скърбите на ирационалното. Седнали по турски в центъра на своята утроба, обгърнати от нежната плацента на своята защита, обути в Gore-Tex, ориентирани в Google Maps, утешавани в BG-Mamma, ние продължаваме да растем като се храним. Правим своите информирани избори, своите прецизни и далнобойни решения, растем. Адаптивни и бързи, работливи и зли, еволюираме и растем. Като непрестанно се храним. Придобиваме ценности, движим се като сияйни, безплътни спермотозоиди, водени неотклонно от алчния си ум. Туристически пакети, кухненски роботи, образователни степени, ние придобиваме. За да се храним и растем. Женим се, местим се от един град в друг, влагаме придобити умения и спестени пари, усъвършенстваме се, растем. Препасали чертожни инструменти и тихи оръжия, отмятаме задачите: пробираме марките кашкавал във вечерните покупки, съобразяваме зодиака на потенциалния партньор, претегляме заглавията на театралния афиш. Храним се, за да растем и да се проявяваме.

Но, както с основание ще възрази някой раздразнителен, скептичен дух, човешката природа не се променя така лесно. Бързам да се съглася. Защото има в сърцето ъгли, в които се таят неразумните помисли. Преяждане, прелюбодейства, преструвки, безразсъдно шофиране, безобразни скандали, лукс – все проявления на същите онези привидно пропъждани и тайно лелеяни ирационални стремления. Най-общо трябва да припишем тези пориви на жаждата за наслаждение, обезсилваща способността ни да владеем себе си, освен когато не става дума за отчаяния стремеж да научим кои сме собствено, каквито обикновено са случаите на безответно влюбване, нарочно самонараняване или всепоглъщаща завист. Изкушението, изглежда, е една слабост на човешката природа, позволяваща ни да преоткриваме възможността за щастие, което от своя страна не винаги е свързано с пряка изгода. Невъздържаността е проява на стремежа към ултимативното удовлетворение, към абсолютната осъщественост, и е в основата на безброй човешки постижения. Изобщо, щастието е представа, която действа като мощен магнит за човешките копнежи, а според редица философски и политически схващания, щастието само по себе си представлява висша ценност. Но при едно малко условие: тези романтични души трябва да са убедени, че най-доброто и сигурно средство за постигането на мечтите им е не престъплението, не прекият път на завоеванието, а търпелив и упорит труд за благото на обществото и уважение към реда и благоприличието. Какво очебийно противоречие в самите основи на социалния организъм! Противоречие между разум и чувства, между нужда и разкош, между дисциплина и бунт. Противоречие между огън и мраз, между вдишване и издишване. Несъмнено щастието е понятие мъгляво, относително и субективно до степен на неопределимост. И, като всеки вътрешно противоречив процес, стремежът към щастие протича под формата на борба. Борба преди всичко за енергия, за сила, за надмощие. Всичко живо е енергия, всичко живо е трева. Но енергията, както се знае, бива разна: и тежка, и лека; и светла, и тъмна. Известно е също, че понякога тъмната енергия с много мъка и труд изсветлява и се превръща в светла енергия, а често пъти светлата енергия с голям фурор и ослепителни илюминации се превръща в тъмна енергия. Тоест енергията е вездесъща, но не и едносъща, както ножът може да пази, а може и да граби. На това тясно място е добре да маркираме една от фините като клетъчни мембрани дистинкции в това незащитимо – дори с десет пъти повече от наличния тук хумор – съчинение: употребата на сила. Както приблизително се говори в един класически сонет, за една част от хората надмощието е крайната цел, окончателната привилегия, перлата между черупките на мечтата. Тези именно хора се явяват тираните, възседнали народи, градове и етажи, това са насилниците на мира. За други силата е зачислено средство, като автомата на рамото на караулния – оръжие, което не бива да се ползва за лично удовлетворение под заплаха от военен съд.

Възниква въпросът как е възможно щастието – нещо, което дори не се поддава на дефиниране – да бъде наречено общочовешка ценност? Труден въпрос, а опитът да простреш поглед над тази безкрайна астрономическа карта те замайва и залива със страх от нейните взаимно отместващи се, като галактики, триангулачни точки. Затова, вместо за летливия и крехък шепот на мечтите за щастие, по-сигурно сякаш е да се държим за величествения, хилядолетен ствол на непосредствения живот, защото там протичат всички токове, там е нашето богатство, добро или зло, там са въпросите и отговорите, прями или не, там е нашето имане на този свят. Това знаем всички и малцина ще оспорят. И тъй, да останем при ствола, от който като пролетни филизи се храним, цъфтим, разлистваме се, растем, тръпнем от своята живост в лятната буря, отпускаме се в последното слънце, преди да замръзнат соковете ни, преди да изгубим своята гъвкавост, да се сгърчим, да изсъхнем постепенно, преди накрая ноемврийският вятър ни откъсне и положи в пръстта.

Една от човешките функции, оставащи територия едновременно на страстта и на разума е и си остава – храненето. Вестителите на новата епоха ни казват, изровили познание от прахта на отминали векове, че ние сме това, с което се храним. You are what you eat. В биохимически и физиологически смисъл то е съвсем вярно и по същия начин е валидно за мисловната и естетическа храна, тоест за културата, която поглъщаме катадневно и с която се развиваме и растем. Или, както по-често се изразяваме в този смисъл – израстваме. И колко плодна на образни връзки е съпоставката между културата на хранене и консумирането на изкуство. Пържола или порция кюфтета, газирано и паста за десерт доставят най-много енергия в най-кратък срок, но обилието на този прилив оставя след себе си тинята на токсините. Голямо количество прясна салата и чаша вода са добри за чистотата, но ще захранят ли тежкия труд на строителя и земеделеца? Ще пощадят ли стомаха му? Правилното хранене е предназначено не само за хората със стомашни проблеми; то, по един тъжно поучителен начин, става задължително за хората с проблеми, причинени от неправилно хранене. Но стига диетология, да вървим напред. От културата на храненето към захранването с култура. Само аз ли, погълнал набързо някое лайфстайл издание, изпитвам ужасната пресита, която свързваме с порция намирисващи карначета, гарнирани с мазни картофки? Само моят нос ли надушва между редовете на студените телевизионни сценарии отблъскващия петролен дъх на евтин маргарин? Уви, колцина са диетолозите на душата в новия век, в тази изгубена постмодерна земя? Не стигат, не стигат, както никога не са достигали добрите учители.

Позволи ми да попитам, търпеливи читателю, помниш ли любимите автори на своето ученичество? Помниш ли книгите от списъка за летен прочит и онези от по-сетне, от есента и зимата и пролетта на учебната година? Някои да, повечето не, вероятно ще отговориш. Защо не? Защото са били прекалено много, преизобилни. Сигурно би предпочел, вместо да препускаш през десетките автори, през стотиците заглавия, през хилядите вечни въпроси и отговори, през милионите доводи и увещания, всеки сезон да беше оставал малко повечко при онази най-любима книга, която си намерил за себе си. Наистина, така би трябвало. Сигурно е съвсем вярно това, което казват – че за цял живот на човека е нужно да прочете седем-осем тома, но за да разбере кои са, ще му се наложи да изчете седем-осем хиляди.

Как да тръснеш пред едно дете цял-целеничък ренесанс или бурната и дълбока романтическа епоха? Преди да са положени всички темели на етическия му свят, преди да е стегнало то своя умствен багаж, преди да е развило и изучило емоционалния си регистър, преди да е узнало вкуса на безкрайната безсънна нощ? То е все едно да туриш същото това дете на маса за осемнайсет и да я отрупаш с всичко, което трима прескъпи готвачи могат да наготвят. Как би могло малкото човече да оцени всички кулинарни шедьоври за това кратко време, в което освен литература то трябва – то е длъжно – да усвоява още тригонометрия, химия, класическа музика, история, че и кръвожаден спорт? Невъзможно. И вместо да остане при онова, което му допада, да дъвче замислено и умно, да изсмуква мозъка от костите, да заяква мисловно и духовно, то трябва да бърза, да преглъща несдъвканото, да се съгласява, да наизустява и изповядва, че полусуровият бифтек, варените охлюви, супата с аспержи, фазанът с бордо, желираните змиорки, суфлето са нещо наистина вкусно и добро. Може пък да не са. Тази механична, дидактична, тиранична диета напомня по своето нахално суеверие хората, които поглъщат несмилаеми части от носорог, акула или змия, за да подсилят своята потентност, проницателност или потайност. Както казва Франи от едноименния Селинджъров разказ, „Всичко, което зная е, че ако си поет, ще създадеш нещо красиво. Разбираш ли, трябва да ти остане нещо красиво след като слезеш от страницата и изобщо. А тези, за които говориш, не ти оставят дори едно-едничко красиво нещо. Всичко, което правят, поне малко по-сръчните от тях, е да проникнат по някакъв начин в главата ти и там да оставят нещо, но все едно – и да проникнат, и да ти оставят нещо, то е просто защото знаят как, а това не значи, че е стихотворение, боже мой. Може би това са просто някакви страхотно впечатляващи синтактични фокуси, изпражнения някакви… извинявай за израза.“

Тук ще се опитаме внимателно да прокараме дистинкцията между телесна и невидима храна, защото, като всяка метафора, и тази страда от непреодолими качествени несъответствия. Да вземем англичаните с техните fish and chips, с тяхното овнешко печено, с техния черен пудинг. В прехлас приветстват те новоусвоените екзотични рецепти, идващи от всички ъгли на тяхната многопривилегирована и не дотам бивша империя, от подправките на Индия и рибите на Сингапур. Твърде възможно е богатството на английската литература да е захранено именно от една бавна, икономична, тягостна кухня, обуславяща основните добродетели на тази победна нация – въздържание, благоразумие, последователност, твърдост. Ами русите, с тяхната вечна оскъдица, с техните нескончаеми наказания и несгоди!

Дълбока е мъдростта на националните характери. Дрехата на един човек често не приляга на друг. Затова е важно да се придържаме към наученото, към усвоеното от предците ни. Толкова полезно е, толкова засищащо и вкусно човек да се храни от родното. Погледнете традиционната българска кухня с нейните пестеливи, разумни, но и своеобразни гозби, с нейните Вазов и Йовков, с нейните Хайтов и Радичков, с нейните Славейков и Славейков, които пазят рецептурника на тази традиция, които го обогатяват и оформят. И го пазят, и го оформят – така че да не може всеки списовател, рекъл да забърка нова манджа, да притури каквото там му се дочини угодно за корема.

Важно е да се пази характерът. Не ще и дума, в един разграден свят, на прага на новия световен ред, безкритичното поглъщане на масови продукти може да бъде опасно – то буквално може да ти коства главата. В Калифорния сега провеждат референдум дали да се изписва в етикетите съдържанието на ГМО в храните. Ами че генно-модифицираните организми атакуват имунната система и предизвикват алергии. А после продължават да подриват съпротивителните сили на организма с объркващи сигнали, докато рухне. Така и с духовната храна.

Българската литература – до голяма степен по принуда – се е хранила с чужди влияния, усвоявайки ги, без от това да пострада нейният характер. Сега обаче като че ли е дошло време да се пазим от самите себе си, защото скъсването с традицията ни кара да се чувстваме измамно отвързани от прежните ценности, досущ като въздухоплавател, изхвърлил баласта от коша на балона си: дотам, че вече сме готови да поучаваме другите и да се надсмиваме на тяхната детинска привързаност към миналото. Но всичко е само в главите ни. Ще ми се да подкача тук войнстващите пуристи като напомня, че българският попфолк, при цялата му вулгарност, ни спаси от далеч по-неприятната и зловредна сръбска музика. Място за пошлост и кич винаги ще има, и ако то не бъде заето от чалга или БГ рап, ще се намери друго. Колкото до сбърканите послания, излъчвани от тази субкултура, те са само ехо на посланията, които се носят по всички етажи на обществения живот и не се отличават кой знае колко по вкус от рекламните блокове и телевизионните седянки, където често се събират да ни развличат, или по-скоро да развличат себе си, изтъкнати люде. Така че да не бъдем дребнави и да не градим престиж на гърба на базисните развлечения, защото това не е никаква база, тоест рискуваме да увиснем. Както е ставало дума, снобизмът е простотия, заслужаваща своето наказание.

Онзи, който все още не е захвърлил, отегчен, тези страници, вероятно ще поиска да узнае за новите реколти в родната литературна изба, как са, бива ли ги. Да ги оставим засега да отлежават и да се избистрят, няма защо да припираме. Пък и да не си услужваме наужким като Константин-Павловите дарители: „На – подъвчи с моите челюсти…“ (Макар – в известен смисъл – да сме уловени в тези стихове завинаги – като балтийски насекоми в кехлибар.) Това, което ни трябва, е да се научим сами да се оправяме в кухнята.

Наистина, в днешния век повече от всякога сме въоръжени с познание и увереност за това как стават нещата. Кое е полезно и кое вредно. Кое е просташко и кое – шик. Кое какво ще подсили. Сякаш не става дума за една нескончаема динамика от процеси, в които всичко е едновременно полезно и вредно, вкусно и безвкусно, където грахът може да бъде по-добър от хайвера, а скумрията – от фазана. А и наистина ли предпочитаме изкусителното пред полезното? Бързото засищане пред временната съсредоточеност? Да. Необуздано и сприхаво избираме мигновеното удовлетворение, посочваме наслаждението, пренебрегваме разума, невъздържани и лакоми сме до неприличие. Защо? Попитай Данте и той ще се усмихне ядовито. Попитай вековния дъб и той ще замълчи, приютил в короната си птици, дал от плодовете си на сърната и на свинята. Попитай праведника и той ще каже, че ни липсва послушание.

Но да се върнем към предмета на това донейде фриволно, но добронамерено съчинение – храната: мисловна, естетическа, духовна. Да подложим този предмет на същите въпроси, които възникват от само себе си, стане ли дума за телесно питание, за биохимични енергоносители. Да придърпаме, за повече простота и обозрение, кухненската лампа над едно само действие – четенето. Та, какви са важните правила, здравите основи на доброто четене? Ами че същите като на доброто хранене. Всъщност обичайните въпроси относно всяко четиво (вариво, печиво) звучат до немай къде познато. Както се казва в учебните помагала, прочетете изброените по-долу и допълнете липсващите:

Има ли надеждна информация за продукта и какво е становището на познавачите? Вкусно ли е печивото (варивото, четивото) или е загадка за небцето? Има ли данни за въздействието на съответната гозба върху ядящия? Може ли да се твърди, че е полезна и в какъв точно смисъл може да се твърди, че е полезна? Кога се поднася (сутрин, на обед, на вечеря, като следобедна или среднощна закуска)? Традиционна ли е (с оглед на исторически, културни и географски особености)? Как се сервира и с какви други ястия и напитки върви? Добра ли е за човека в крехка възраст (където крехка е детската и старческата възраст, както и пубертетът, периодите на влюбеност, отчаяние и отслабен разсъдък)? Възбужда ли въпросното ястие определени човешки наклонности като сладострастие, горделивост, леност, сприхавост или напротив – способства за тяхното овладяване? Какви хора особено предпочитат даденото четиво (вариво, печиво)?

Да няма опитващият – нека напомним за миг, че се намираме през девет земи от бинарната етика на стадионите – своите предпочитания между Мелвил и Мейлър, между Пелевин и Прилепин, между Ъпдайк и Рот, означава да не познава нуждите на мозъка и сърцето си, означава да не познава мозъка и сърцето си. Списъкът, разбира се, е преди всичко индивидуален, но цялата тази релативност остава подчинена на земни и неземни императиви, крепящи реда във вселената и изразени от Никола Боало с крилатата (като сокол) фраза: Съществува добър вкус, и само той е добър.

Също толкова индивидуален следва да е подходът при избора на четиво. Какво означава това? За един е полезно едно, за друг – друго. Полезното за един може да е вредно за друг и обратното. Например, някой страда от заболяване (хемороиди, жлъчка, невроза), което изключва употребата на дадени четива (варива, печива, питиета), които за читателя в добро здраве си остават съвършено приемливи. Има, знаем, и отровни храни, и такива, които с времето се развалят, изпаряват или пък отлежават благородно. Има храни, които издават непоносима воня, но са твърде приятни на вкус. Понякога попадаме на гозба, която е радост за окото, а на небцето се явява като че талаш. Някои четива са подсилващи и лековити, други предизвикват опасни състояния. Някои ястия и течности опияняват до безумие, а други, съвсем подобни по външен вид и химичен състав, вдъхват единствено кураж. Има времена, когато е добре да не се приема нищо освен хляб и вода.

Бързата култура е като бързото хранене – тя е удобна, но не може да се нарече полезна. Изобщо нашият нов век е ориентиран сякаш по знака на удобството, а нима този знак е надеждна звезда в бездънната топография на битието ни? Нима дъбът се съобразява със земното притегляне, нима си търси удобна поза, за да извисява своята вековна снага, за да храни, сезон след сезон, своя чист живот?

Тялото е по-мъдро в реакциите си спрямо злонамереното отношение, то все някак успява да закрепи своето фино, но издръжливо метаболитно равновесие, да неутрализира вредите от неподходящата храна, поемана неритмично и безкритично. То ни предупреждава със своите усилващи се болежки и неразположения, намеква, увещава, принуждава да се върнем в себе си, да вземем мерки. Умът, уви, е по-крехък и много по-нетърпелив.

Има продукти, които се предлагат твърде настойчиво, а други са по-редки от снежен леопард. Някой ще каже, че бисквитите на леля Емили са скучни, защото им липсва пикантност. Същият този вероятно би предпочел прочутите пържени кокоши трътки на полковник Д’Анунцио. Няма безпристрастни консуматори, но често-често ни се налага да слушаме разни хвалители на добре пресметната литература (което звучи като добре темперирано пиано, но почти никога не е), разни злоради манипулатори и невежи грубияни.

Как тогава, ще попита някой, да се ориентираме в това обезсилващо многообразие от форми, цветове и вкусове, в тази панаирна глъчка? Ами като с всяко нещо: вслушвайки се в онова, което имат да кажат мъдрите и благородните, но и в собственото си сърце. Да се отнасяме със здравословна враждебност към рекламите – понякога репутацията на даден готвач (фабрикант, писател) е желязна гаранция за качество, но нерядко се оказва само настойчив слух. Живеем, както стана дума, в един все по-свободен свят, в който всеки може да се тъпче като патка с каквито лайна пожелае. Има потребители, които с охота поглъщат Лапидус още преди обяд. Това са хора с много свободно време и особено здрав стомах. Някои намират Мураками за шик, други – не. По книжни гостилници из целия свят, та и с немалко апломб, се заръчва Кундера. Какво пък, вкусове всякакви. Аз също имам свой и ще подхвърля, за сведение на практиците, че Мюриъл Спарк е отлична закуска, но и превъзходен лек обяд, а Йейтс върви с чай и с малко торфен дим.

Безсънните закуски, когато се вечеря на сутринта, са специфичен раздел в тази област. Там трябва повече внимание, там за предпочитане са неща, приготвени отнапред, оставени внимателно в нощното шкафче на юношеството или на кризите на зрелостта. И както винаги, обобщенията са подвеждащи, а изключенията колебливо утвърждават правилото. Лошият холестерол е наистина лош за изтънялата кръвоносна система на третата възраст, където се полага не повече от едно яйце дневно. Кой би дръзнал да обясни това на Филип Марлоу и шерифа на Пума Пойнт, докато нагъват своите порции от по дузина пържени яйца с бекон и купища палачинки с кленов сироп на закуска? Не и аз.

Впрочем, за да разнообразим голата теория, струва си тук да се позовем на големите автори, посветили по нещичко на гастрономическия разгул, хем и да направим, пътем, съпоставка между различните кулинарни стилове. Първо Гогол, „Мъртви души“:[2]

След закуската дойде обядът. Тук добродушният стопанин стана истински разбойник. Щом забележеше у някого само едно късче, тутакси му слагаше друго, като думаше: „Без еш нито човек, нито птица може да живее на този свят.“ У когото имаше две — тури му трето, говорейки: „Какво е това число две? Бог обича света троица.“ Изядеше ли гостът три — той му каже: „Де се е чуло и видяло талига с три колелета? Кой гради къща с три ъгъла?“ За четири той имаше също поговорка, за пет — пак. Чичиков изяде нещо около дванайсет резена и си мислеше: „Е, сега вече домакинът не ще има какво да каже.“ Надявай се! Домакинът, без да продума, изтърси му на чинията една част от гръбнака на теленце, печено на шиш, с бъбреците, и какво теленце!

— Две години съм го хранил с мляко — рече домакинът, — ходил съм подире му като подир син!

— Не мога — каза Чичиков.

— Вие първом го опитайте, па тогава кажете: не мога.

— Няма де да влезе, няма място.

— А бе то и в черквата нямало място, ама като влязъл градоначалникът, намерило се място. А пък било такава навалица, че яйце нямало де да падне. Вие само опитайте: това парче е като градоначалника.

Опита го Чичиков и наистина парчето беше нещо като градоначалника, намери му се място, а уж изглеждаше, че нищо не може да се помести.

„Е, как ще отиде в Петербург или Москва този човек? С такова гостоприемство за три години той ще изяде там всичко!“ Тоест той не знаеше, че това сега е усъвършенствувано: и без гостоприемство човек може да пропилее всичко не за три години, ами за три месеца.

Стопанинът току наливаше и наливаше: което гостите не допиваха, той го даваше на Алексаша и Николаша да го допиват и те мятаха чашка след чашка: още отсега се виждаше, когато отидат в столицата, на каква област от човешките познания ще обърнат те внимание. С гостите пък стана друго: те едвам, с мъка се извлякоха на балкона и с мъка насядаха в кресла. Стопанинът, както седна в своето четириместно някакво кресло, тъй си заспа веднага. Угоената му собственост се обърна на ковашки мях и през отворената уста и носовите душници почна да издава такива звуци, каквито рядко дохождат на ума и на нов съчинител: и барабан, и флейта, и някакво покъсано бучене, същински кучешки лай.

А на вечерята пак преядоха. Когато Павел Иванович влезе в отредената му за спане стая и лягайки си в кревата, попипа кореми си: „Тъпан! — каза той. — Никакъв градоначалник вече не може влезна.“ А как се бе случило, че отвъд стената беше кабинетът на домакина. Стената бе тънка и всичко, каквото се приказваше там, се чуваше. Домакинът поръчваше на готвача за следния ден, уж като ранна закуска, един истински обяд — как го заръчваше! Би се отворил апетит и на мъртвеца.

— А че кулебяката направи на четири ъгъла — говореше той, като мляскаше и поемаше дъх. — В един ъгъл тури ми ти мене хрилете на есетрата и гръбначните хрущяли, в друг гречнева кашица и гъбички с лучец, па и рибе мляко, а че и мозък, а че и каквото знаеш там такова… туй-онуй, което още трябва… А че от едната страна, разбираш, тя да се позачерви мъничко, а от другата я остави по-леко. А пък отдолу… поизпечи я тъй, че цялата да всмуче маслото, да го попие тъй, че цялата, знаеш, ей тъй да може туйнака — не да се рони, ами да се топи в устата като някакъв сняг, тъй че да не усетиш. — Като говореше туй, Петух мляскаше и цъкаше с уста.

„Дявол да го вземе! Няма да ме остави да спя“ — мислеше си Чичиков и се зави презглава да не чува нищо. Ала и през одеялото се чуваше:

— А пък покрай есетрата натуряй цвекло на звездички, па и каймачец, и печурчици, па и още, знаеш, репички, моркови, бобец, па и още нещо такова, знаеш, туй-онуй, да има гарнитура, гарнитура всякаква повечко. А пък в свинските шерденчета тури ледец, да бухнат хубавичко.

Много още ястия заръча Петух. Току се чуваше: — А че поизпържи го, а че поизпечи го, а че остави го да се изпоти хубавичко! — Чичиков заспа на някакъв пуяк.

На другия ден гостите преядоха толкова, щото Платонов не можеше вече да язди кон. Жребеца изпратиха с Петуховия коняр. Те седнаха в каляската. Муцунестото куче тръгна лениво подир колата: и то беше преяло.

— Е, това вече е прекалено — каза Чичиков, като излязоха от двора.

Прекалено, наистина. А сега Дюренмат, „Съдията и неговият палач“[3]:

Още същата вечер, точно в осем, Чанц влезе в къщата на Стария в Алтенберг, поканен настойчиво от него за този час. За негова изненада беше му отворила млада прислужница с бяла престилка, а минавайки по коридора, а минавайки по коридора той чу откъм кухнята тракане на съдове, шум от кипяща вода и врящи ястия. Прислужницата пое палтото от гърба му. Лявата му ръка беше в превръзка, но въпреки това той беше дошъл с колата. Момичето му отвори вратата за трапезарията и Чанц се стъписа: масата беше сложена тържествено за двама. В един свещник горяха свещи, а в едно кресло до масата, в червеникавата светлина на кротките пламъци, седеше Берлах – олицетворение на спокойствието.

- Заповядай, Чанц – каза Стария на своя гост и му посочи второ кресло, което беше приближено до масата. Чанц седна като замаян.

- Не знаех, че идвам на вечеря – каза той най-после.

- Ние трябва да отпразнуваме твоята победа – отговори Стария спокойно и премести свещника малко настрана, така че те се гледаха право в лицата. След това плесна с ръце. Вратата се отвори и една представителна, закръглена жена влезе с табла, отрупана със сардини, раци, салати от краставички, домати, грах, с планини от майонеза и яйца, а между това студени закуски, пилешко месо и лакерда. Стария си взе от всичко. Чанц, който видя каква огромна порция си натрупа стомашноболният, в смайването си поиска само малко картофена салата.

- Какво ще пием – попита Берлах, – лигерцко?

- Добре, лигерцко – отговори Чанц като насън.

Прислужницата дойде и наля. Берлах започна да яде, взе си и хляб и започна да поглъща лакердата, сардините, месото на червените раци, студените закуски, салатите, майонезата и студеното печено, плесна с ръце и поиска още. Чанц, като вцепенен, не беше изял още картофената си салата. Берлах поиска да напълнят чашата му за трети път.

- Сега пастетите и червеното нойенбургско! – извика той.

Чиниите бяха сменени, Берлах поиска да му сложат в чинията три пастета, от гъши дроб, свинско месо и трюфели.

- Но нали сте болен, господин комисар! – каза най-после Чанц колебливо.

- Днес не съм, Чанц, днес не съм. Празнувам задето най-после хванах убиеца на Шмид!

Той изпи втората чаша червено и започна третия пастет, ядейки без да спира, поглъщайки алчно ястията на този свят, стривайки ги между челюстите си подобно на демон, който утолява безкраен глад. На стената, двойно увеличена, се очертаваше в странни сенки фигурата му; мощните движения на ръцете и навеждането на главата му приличаха на танц на празнуващ победа негърски главатар. Чанц гледаше, изпълнен с ужас, зловещото зрелище, което му представяше смъртно болният. Седеше неподвижен, без да яде, без да хапне нищичко, без дори да допре устни до чашата. Сега Берлах поиска телешки котлет, ориз, пържени картофи и зелена салата, и шампанско. Чанц потрепери.

- Вие се преструвате – изпъшка той, – вие не сте болен!

Другият не отговори веднага. Най-напред се засмя, а след това се зае със салатата, наслаждавайки се на всяко листенце поотделно. Чанц не се осмели да попита повторно вдъхващия му ужас старец.- Да, Чанц – каза най-после Берлах и очите му блеснаха диво, – аз се преструвах. Никога не съм бил болен – и пъхна едно парче телешко месо в устата си, продължавайки да яде непрестанно, ненаситно.

Стария се изпъна в стола си – сега вече не беше болен и грохнал, а могъщ и спокоен, олицетворение на свръхчовешкото превъзходство, тигър, който си играе с жертвата си – и изпи остатъка от шампанското. След това нареди на непрекъснато влизащата и излизаща прислужница да донесе сирене. С него ядеше репички, кисели краставички и лук. Поглъщаше все нови ястия, сякаш се наслаждаваше само още веднъж, за последен път на това, което земята предлага на човека.

 

Какво е, значи, общото между един благодушен, възторжен помешчик от руската провинция и един смъртно болен комисар от швейцарската полиция, отстоящи на две столетия във времето и две хиляди версти в пространството? Тяхната невъздържаност? Тяхната кулинарна разюзданост? Разбира се, но най-вече тяхната неистова страст към богатствата на живота. Тази неутолима лъст, това смайване над бездната от земна красота.

И тъй, изтегнати удобно в центъра на своята лукоподобна вселена, обгърнати от нежните овали на iTunes и Twitter, на The North Face и Audi, ние се храним, развиваме, растем. За да слухтим за важните въпроси, които прииждат и се връщат постепенно като вълните на вятъра, да им придаваме форма, да се включваме в тяхната акустика, докато се носим като търпеливи крушенци с книжния кораб, в чийто трюм тегнат надолу, към дълбините, нашите блондинки, теленца, есетри, в чийто разнищени платна шепти и ни тегли към спасителен бряг дъхът, похарчен за утеха на слабите, на нашите братя и сестри.

Но къде е сечението, в крайна сметка, между всички тези повърхнини: диетология, литература, навигация, ботаника (нали и този дъб ни навира постоянно под носа авторът, този атавистичен и анатомичен дъб с неговите неизброими листа, пъпки, вейки, клони, с неговия отрицателен геотропизъм)? Идеята, къде е идеята?, чувам да се сопва умореният читател. Идеята е може би в това, да се каже нещо за човешката синтеза, за онзи вътрешен жироскоп, който прави движението ни свободно, защото минутата е вечна плячка на околните въздействия: невидими или показни, бляскави или тягостни, шеметни.

Но да припомним първо какво е тук право и какво – обратно. Контрапунктът на охолството? Оскъдицата. Отрицанието на насладата? Мъка, болка, строг пост. За да разгледаме човека, лишен от мекото на мебелите и мазното на баницата, трябва да отидем в безутешните места, в кабинета на философа, в монашеската обител, в полевата болница, на бернския ешафод, в сибирската каторга, на английския кораб с четири по петдесет пъти умиращи от жажда моряци под зловещата сянка на мъртвия албатрос. Да, там най-вече ехтят важните отговори и важните въпроси, а не на софрата. Какво още се опитахме да бележим – като точки за свързване в детска книжка: Че умереността е добродетел? Несъмнено, и това е известно от памтивека. Че полезно и приятно са двама далечни роднини, които колкото се погаждат, толкова са и непримирими по имуществените въпроси? Така е. Че доброто за едного е лошо за другиго? Че глупавата храна подхранва глупостта, а умната – ума? Че на силния навремени му трябва малко жалостивост, а малодушният постоянно се нуждае от вдъхновение и посока? Че тези елементи – също като магнезия и желязото, като баланса на хормоните и добрата енергия – могат да се набавят с подходяща храна? Че трябва да се взема мяра по собствената аура? Че всичко на този свят е несигурно, подвижно, подвластно на вихрите на модата и капризите на историята?

Така е. Всичко това е вярно, но къде е все пак идеята, която да оправдае това разхвърляно, оплетено като агнешки чревца писание? Къде е тайната подправка, чийто невидим аромат ще превърне тази гозба в основателна претенция за времето и вниманието на проницателния читател? Казвам: в обратното на обратното. В това, че и стомахът и храната ще загинат. Че хлябът е необходим, но не е достатъчен. Че трябва да се търси ориентирът на онази надеждна звезда, която пробива пелените на безброй галактики, но която е видима и от нашата земя.

Уви, както и да подшивам рационалните ръбове на това есеистично торбе, бръкна ли вътре, напипвам само разглобени части. И колкото и да събирам тези с антитези, цялото постоянно се изплъзва, а аз все ровя из дъното за „излишната част“, която, веднъж снадена с останалите, ще завърши фигурата. За да покаже защо, учейки се да се храним, да растем, да се развиваме, да богатеем духовно, трябва най-вече да се научим да различаваме вълка в овча кожа от кучето във вълча кожа, да различаваме свестния човек от лъжеца със златна тояжка, да пробираме печурката от зелената мухоморка в призрачния свят на мицелите, да се обучим да следваме истинския пастир, който води стадото в кошарите и който няма да го разсипе из безплодната, озарявана от светкавици постмодерна пустош. За да напомни да не даваме ухо на сладострастните клюки, с които се хранят силните на деня, защото денят ще залезе за всинца ни. За да ни увещае да приемаме болката, протягаща към нас ръка, та да дадем и получим милост, за да ни прикани да разменим по няколко безхитростни думи пред лицето на вечността; да се усетим състрадателни пред бедните и твърди пред жестоките; да се уповаваме в човечността, която не се мени със сезоните и не плаща дан никому.

Ако пък сметките ми не излизат, ако не успявам да догоня заека и да го хвана за ушите, да хвърлим още веднъж лабораторните манти и да кажем тук нещо лишено от обезсилващата релативност на това съчинение, нещо просто. Нещо, от което тайничко е започнало то и с което, ала вече явно, е добре да завърши.

Онзи ден видях телевизионен репортаж за работническата стачка във ВМЗ Сопот, в който репортаж показваха положението на служителите с неполучени заплати. В материала се описваше хала на едно семейство, чието меню, ден след ден, се състои от хляб и сланина. Жената – съпруга и майка – обясни пред камерата как разпределила аванса, получен от работниците благодарение на натиска, упражнен успешно от държавата (само дето предприятието е държавно): 50 лева за ток, 30 за вода и телефон, петнайсет лева за продукти и пет лева за подарък на детето. Бащата призна, че откъдето и да го гледаш, това си е най-мизерната Коледа, която са карали някога. Жената – смугла и сдържана – разказа как, след като направила пазара в кварталния магазин, продавачката я задържала с думите „изчакайте малко, искам да ви дам нещо за подарък, защото ви гледах онзи ден по новините“, с което към тръните на нищетата добавила тъпия нож на хорското съжаление. На лъстивия журналистически въпрос „Какъв подарък получи за Коледа?“, момиченцето, с цялата сериозност на своите пет години, отвърна: „Кукла.“ „Единственият подарък ли ти беше това?“ „Да.“ „А друг не искаш ли?“ „Не.“ „Нищо друго ли не искаш да получиш за Коледа?“ настоя журналистката. „Не.“

И тъй, вкопчени в гранките, ние се храним, растем и слухтим за вятъра, който бяга над стрехите на съседите, който ни тегли през часовете на годината, който претърсва и стряска съня ни, и ни разлиства час по час, и ни буди, и непременно ни изчита до кора, и накрая непременно ни понася, отвъд цветовете на минутите, отвъд сезоните, отвъд.



[1] Превод: Павлина Чохаджиева

[2] Превод: Димитър Подвързачов

[3] Превод: Георги Георгиев

Вергил Немчев
Вергил Немчев е автор на книгите „Перилата на срока“, „Голямото глезене“, „Радио. Роман“ и „Излишната част“. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“. Английската версия на сборника разкази „Голямото глезене“ („The Big Pampering“) е издадена през 2006 от дъблинското издателство „Scotus Press“. Текстове на Немчев са публикувани в различни периодични издания, между които „Литературен вестник“, „Капитал“, „Страница“, „Алтера“, „24 часа“, „Vice“.
Други статии от този автор
Посетители: 126

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    ... известната фраза на... преди 13 часа
  • сухи писа Още
    Умни отговори, макар и на... преди 1 ден
  • Жоро Ончев писа Още
    Образованието е, разбира... преди 1 ден
  • Евдокия Борисова писа Още
    Великолепен текст на... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 4 дни
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 1 седмица
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 1 седмица
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици