1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Господ е безработен, но понякога добре си гледа работата...

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

Когато преди седемдесет и една години умира младият поет Христо Смирненски, площадът около църквата „Св. Крал“ се изпълва с хора, дошли да се простят със своя приятел, другар и съратник. Влюбените в комунистическата идея интелектуалци намират за съвсем естествено тленните останки на Смирненски да минат през лоното Божие, да бъде спазен християнският ритуал. Днес това ми звучи необичайно, малко неестествено, дори странно – явно в онези години ляво мислещите и социално недоволните, за разлика от бъдещите първостроители на комунизма, не са били заклети атеисти и безбожници.

Още докато препрочитах събраните съчинения на Христо, усетих и неговата непоказна православност, за която естествено, когато бях ученик, и най-дръзките ми учители дори не намекваха. Съчетанието на социален поет и атеист, който разговаря само образно с Дявола, беше поредният идеологически пирон, зачукан в главния ми мозък. Иначе кварталното училище, в което учех, носеше името на Христо Смирненски, а и повече от двайсет години живях съвсем наблизо до софийската му къща, която за мен беше нещо култово, не просто дом, а къщата-музей, къща-мавзолей едва ли не, в който витаеха духът на поета и джина на жълтата гостенка. Така изучавахме класиците, внушаваха чугунена монументалност, гранитност, чувство на страхопочитание, наведеност пред делото му, и дори виновност, че сме толкова малки и жалки пред тяхната колосалност. И този чичко от родната история, оказал се по-късно само батко по възраст, всеки ден ме посрещаше във фоайето в родното школо, защото портрета му, нарисуван с маслени бои, стоеше високо закачен на стената. Смирненски ни гледаше в очите, но ми се струваше толкова далечен и пиедестален, че вместо любим училищен патрон се бе превърнал в досаден етикет на пролетарска вярност, всеотдайност и сияйност. Едва години по-късно усетих съкровената същност на този ангел на червената идея...

Благодарен съм на Бога, в който и той е вярвал по своему, че ме подложи на това изпитание – да се изправя днес пред гроба на Христо Измирлиев и да произнеса своето слово.

Защото едва ли някога бих отново разтворил записките, бележниците, прозата и поезията на много талантливия и много жизнен младок, остроумен и хаплив присмехулник, честен и поради честността си понякога наивен публицист. Брилятният му стил и вярата му в социалната справедливост рано или късно щяха да го превърнат в най-голямата заплаха за бъдещите комунистически дерибеи, защото ми е добре позната ненавистта към своите, когато те излъжат, предадат, разочароват. Не е изненадващ фактът, че „Приказка за стълбата“, писана в предсмъртните часове на Христо, беше между нежеланите или направо казано – сред забранените от бившия режим класически шедьоври.

Не възнамерявах да говоря за политика пред гроба на православния християнин Христо Измирлиев, но явно все още не е настъпил часът, нито за мен, нито за обществото ни, когато ще можем да се вгледаме в родната ни литература най-първо и единствено като родна, наша, българска. И ще престанем да я делим по идеологически признак, а ще пожелаем да я припознаем според естетическата тръпка и художествените ни инстинкти.

Да възприемем история като литературата и литература като история.

Тогава каква е реалната оценката днес за дарованието, самонарекло се Ведбал? Малко ли са седемдесет години след физическата му смърт, за да го турим на истинското му място в йерархията на ценностната ни система? И може ли за седем години демокрация да кажем нещо ново, неизтъркано, но точно за случая Смирненски? По-лесно ще ни бъде да приложим вече забравената нормативност на соцреализма и да кажем, в духа на най-тъпите и бездуховни времена, че и днес Смирненски е актуален. И да добавим, застраховайки се – особено с фейлетоните си. И най-вече със сатиричните си зарисовки, с блестящите си словесни шпаги и иронични реплики към политическите си опоненти. Сред тях са и Владимир Василев и Йордан Бадев, също отдавна напуснали тази обща за всички българи земя, чиите имена доскоро бяха абсолютно неизвестни за по-широките читателски кръгове, защото текстовете им бяха строго забранени... Те бяха премълчавани като „опасни“ идеологически врагове, а не само като естетическа алтернативност на цялата плеяда искрени, но недотам талантливи партийни литератори от онова време. Бадев и Василев не видяха бял свят през целия петдесетгодишен червен период на нашата литературна диктатура... Сега има опасност и Смирненски, на свой ред, да не види бял свят, защото в името на чистата синя доктрина и със сектански замах сме готови да изхвърлим всичко употребено и злоупотребено, всичко прелъстено и изоставено в името на комустическата цел у нас. По същия тъп начин някои хора, сънародници, разбира се, се плашат от коронката над главата на българското лъвче, сякаш не лъвът е цар на животните, а царят-изгнаник е повече звяр от озверелите хора. И смешен плач е, и жалък смях е да не виждаш по-далече от корема си, по-напред от партийния си нос, бил той червен от преливане на синя и алена кръв или син от преливане на червено, но демократизирано евксиноградско вино... Особено когато става дума за творчество, оставено от качествествени същества, паднали от коня на живота твърде млади, за да имаме право да гадаем в какви ли догматици щяха да се извратят, водени от предаността си към чистите за времето си пориви...

Това, което казвам, е безкрайно ясно за всеки свободен човек, който се занимава с литература. За всеки със собствено мислене и трезво отношение към нещата. Но дали сме достатъчно свободни и достатъчно трезви? Защото навъртяните до козирката от политически алкохол другарчета и господинчовци продължават да делят писателите на леви и десни, а не на новатори и традиционалисти, делят ги на прогресивни и реакционни, а не на талатливи и бездарни.

Нима Езра Паунд, явен симпантизант на фашизма, днес не е признат за истински поет? Нима Елиът, яростен католик и антисемит, не е име от световната поезия? Нима от срутената кула, наречена Маяковски, не е останала поне една тухла в Кремълската стена на руската поезия? Същият Маяковски, който възпя Ленин като Партия и Партията като Ленин, нима не е част от световния футуризъм, авангард с обратен гард? Днес не бива повече да твърдим, че Валери Петров е повече поет от Константин Павлов, само защото Валери продължава да вярва в изначалната хуманност на своята обществена идея, докато Коста не само не вярва в чуждите идеи, но и въобще не е вярващ. Не вярва дори на Създателя. Защото е отвратен от най-великото му произведение.

Литературата, когато е литература, а не парк за бюстове и изкуствени патици, е част от Голямата природа, в която съжителстват в едно време и на едно място различни животинки и животни. Невъзможно е да твърдим, че вярват в Бога или в комунизма, те са заети с богоугодното си предназначение – да живеят до смъртта си според естествения ход на битието. И знаете ли на кои от тях лично аз завиждам? Завиждам на животните и животинките, които убиват само при самозащита.

При подготовката ми за това надгробно слово прочетох и неща от архива на Смирненски, които малцина са имали възможността и желанието да прочетат. Странно е, че тези документални свидетелства са стигнали до нас, не са били недокументирано унищожени. Защото поетът Смирненски и репортерът Измирлиев са били две живи същности от една дишаща душа, в която наивността и вярата се срещат с истината и реалността, но не се разминават като непознати, а напротив – влизат в категоричен конфликт.

Благодарение на уредничката на музея г-жа Светла Тошева се докоснах до истини и факти, които е оскърбително да преразказвам точно тук, на това място, над което витае духът на безначалиено и безкрая и където човешките ни несъизмеримости изглеждат още по дребни и дребнави... Но наистина бях удивен от равонодушието на партийните големци и съидейници на Христо, които нищо съществено не са направили за неговото лечение и спасение. А дори драскачи като Полянов не са намерили желание и възможности да му платят жизнено необходимите за момента хонорари от публикациите в партийния вестник... За да се стигне до парадокса, че Ристето, будното и гордо, но болно и безпомощно македонче, да се надява на материална помощ от земеделците, чиято грубиянска полиция и политическа жестокост Измирлиев собственоръчно оплюва в сатиричния печат.

Малко известен факт е, че певецът на града търси парична помощ от селския поет Сергей Румянцев. В писмото си до него Христо пише: „По случайно случила се случайност наши комунистически големци, като Г. Попов и Томов, доволно преуморени от партийната си работа, заслужено отдъхват в голямата къща в Горна баня“. Там временно е настанен и болният и вече умиращ младеж.

На 1 май 1923 г., дни преди завинаги да заспи в обятията на Жълтата гостенка и да се смири, Смирненски пише до любимата си жена: „Много пъти ме е жегвала една индустриална мисъл: дали някои революционерски сърца не могат да се употребят за сапун при тая скъпо-тия на тлъстините“.

Днес можем само да гадаем дали този глас и съвест на пролетарската улица, на световната революция, нямаше да привърши дните си в Белене или друг концлагер. Дали нямаше да угасне още по-унизен и оскърбен – като враг на партията и на народа, като предател-ревизионист, обезверен приятел на Дявола и стълбата към небето...

Един Бог знае какво щеше още да му се случи на „случайно случилата се случайност“, родена в Кукуш и кръстена на името Христово... Дали би трябвало да съжаляваме, че Христо си отива много, много млад, като надарен, но неосъществен гений? Нали ако на 25 години не си комунист значи, че нямаш сърце, но ако и на 50 години пак си комунист, значи нямаш мозък.

Господ, колкото и да е безработен, понякога добре си гледа работата...

Затова, в негова чест, накрая ще се завърна там, откъде започнах – в препълнената черква, при многото хора, придошли да изпратят умореното тяло на Христо, при многото некролози, залели тогавашния печат.

И на сбогуване, на сбогуване, ще се питам гласно – колцина от днешните ни и бъдещите ни писатели и поети, леваци или десняци, колцина от тях след седемдесет и кусур години подир кончината си ще ги сполети неземно щастие: някой читав читател да си спомни за тях.

И да ги спомене.

Или, дай Боже, отново да изпита необходимост да ги препрочете... Както ние, тук смирно стоящите, сторихме с чистите страници от чистилището Измерлиево...

Бог да го прости, това присмехулно българче!


Заблудата да бъдеш буден

Какво ни трябва?

Нужен ни е нов Храм и нова Вяра, нов Празник и нов Делник, нов Огън и нова Пепел, нова Пръст и нова Кал. Нужно ни е Ново извисяване, Нова морална революция, нова Йерархия и Нов ред на ценностите.

Трябва ни нов пример, а не само нов премиер. Не просто цар, а нов Монарх с венец от тръни. Нов духовен повелител. Патриарх с млад дух, а не одухотворен синодален старец.

Нацията ни има нужда не от стряскане, а от събуждане. От духовно ограмотяване. От противоставяне на масовото изпростяване.

Но къде са новите учители, новите възрожденци?

Къде отива гласът на охридския им събрат Пърличев: „Съвършенство или смърт!“? В съседна Македония го тачат, у нас малцина са чували за него. И никой не се сяща да продума името му поне.

Елит без дух, без хъс, без кураж, без цел, без идея, без мисия. Какъв елит е това? Отговарящ единствено на взаимната обществена непотребност: нито хората имат нужда от него, нито той чувства потребност от своите българи. Елит, който не е навит да рискува.

От друга страна, драмата на плебеите у нас се превърна в тържество на безделието. Всеки неудачник е готов реваншист. Агресивна частица от общата биомаса. А се знае: „Тълпите винаги са играли важна роля в историята, и все пак, никога толкова важна, колкото днес“.

Благоприличието им минава за душевно удовлетворение. Степента на зависимост от предметите – насъщна потребност. Всичко върви ръка за ръка с умствената недостатъчност.

В антрето на Новия ХХ1 век виждаме провала на Новия завет, на проекта за любов към брата, за двете ризи и ближния. Човечеството надхвърля критичния максимум: дебели тела, дебели глави, дебели черва, милиарди усти, милиарди кости, които трошат кости. Сякаш зрящият слепец на съзиданието е изкуфял и космическата кукумявка му е самоизпила пипето. Сякаш слепият часовникар е превъртял обратно часовниковата стрелка и сметките на мирозданието са почнати отначало. И сякаш Бог върти като обезумял номера на Сметната палата. Вместо телефона на Спешна помощ.

Какво ти трябва?

Възвисяване? Извисяване? Възходът на проклятието и проклятието на възхода? Падението като начин за издигане? Свободният избор или доброволната неосвободеност? Твоето Право, което нарушава чуждите права?

Толкова ли е просто всичко – чувстваш глад, ядеш, чувстваш жажда, пиеш, научат те да четеш, но не четеш, сърби ли те – чешеш се, гледаш – не гледаш, между два пакета цигари и две бири вечер, виждаш: любопитството се смалява, зрението става излишно, всичко е на доизживяване, чакаш.

Какво чакаш?

 

От петък до петък

Телевизията днес е най-евтиният вестник. И най-удобният домашен киносалон, стадион, цирк, пийпклуб, порнокът.

Когато човек не може да мисли, гледа и слуша какво мислят другите. Телевизията все повече се превръща в миялна за мозъчните ни посуда – пере, сапунисва и суши съзнанието на все по-голяма част от безмозъчното ни население. То предпочита да зяпа живота около себе си, но не и да вземе участие в него. Например милиони тийнейджъри редовно се захласват в екрана по онези, дето тичат на терена, но малцина от тях намират време да поритат.

Позицията на кибика, на воайора, на скапаняка, който не иска да знае, че е скапаняк, не е наша обществена хрумка. Глобалната информационнана съпричастност се превърна в убийствена самота.

Всяка телевизия мисли единствено за пари. Които измъква умело чрез хазартни игри от простодушния и простосмъртен български жител на глобалното село.

Щем или не щем, телевизорът днес е най-верният приятел на човека. Който, за разлика от кучето, не изисква никакви грижи, защото обратно – той се грижи за живота на човека – да не изтече съвсем беззвучно. Извратени последствия от всичко това: мнозина у нас и по света носят на раменете си телевизори, вместо глави... И че не живеят с трепета на собствените си души, а с трептящите цветни сияния на поредното шоу, поредната телеигра, поредната говорилня. И от тихи телезрители бавно, но сигурно се превръщаме в телета на програмирано доизживяване.

От петък до петък.

Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

44

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020