1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Бог ни дари с Константин Павлов, изрече Светлин Русев

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

И на 73 години Светлин Русев е неповторим, неочакван, способен да изненада и почитателите си, и враговете си дори. На 14 юни той посрещна рожден си ден с небивала изложба – изцяло посветена на неговия приятел, големия поет Константин Павлов. Включени са нови и стари рисунки, огромни маслени платна, както и уникални „картинни текстове“ или може би по-скоро „текстови картини“ от Павлов.

Експозицията, която ще остане в СБХ до 20 юни, не е първата им съвместна изява. През 2003 г. излезе албум с 21 литографии на Светлин към 21 стихотворения на Константин. Супер изданието бе по случай 70-годишнината на поета и в адски ограничен тираж – само 40 екземпляра.

Същата година Русев скандализира политическата общност, като чрез отворено писмо до президента Георги Първанов отказа да приеме ордена „Стара планина“ първа степен въпреки издадения указ за това. Аргументът на живописеца беше, че Министерството на културата е проявило бездарна липса на културна ориентация. Поради което и не е направило нужното предложение до президентството Павлов да бъде отличен с най-високото отличие, макар че юбилея на поета е минал месеци преди този на известния художник.

Още първия ден, както се очакваше, стотици се стекоха на „Шипка“ 6, за да видят новата, изключителна акция на маестрото. Повечето посетители едва прикриваха обзелото ги вълнение и влагата в очите си. Мнозина мълвяха: „Това не е изложба, Светлин е сътворил църква!“ Чух да казват: „Убийствени текстове, страхотни картини!“ Иван Кулеков възкликна: „Браво, Светлине, такова нещо не е правено досега! Ти отново надмина себе си!“

В експозицията са включени съвършени „завършени“ портрети на К.П., така и други, „незавършени“, според художника. Както и 27 собственоръчно написани записки на поета. Това са части от негови стихове, есеистични фрагменти, на практика потресаващи прозрения, гениални послания. Всичките са наситени със сдържан драматизъм, със силен скепцис, с питаща парадоксалност, с изящна и изумителна простота и мъдрост. Светлин Русев ги е вдигнал с бели букви на черен фон и ги е положил в големи рамки. Така Павловите ръкописни изречения, изписани със здравата му лява ръка, незасегната от трите поредни инсулта, са придобили формата, съдържанието и обема на потресаващи гледки. Трагични по същността си визии, преизпълнени с „Елегичен оптимизъм“.

Ставаме свидетели на нов жанр в съвременната живопис: картини от бели думи, върху големи черни петна, които стоят в залата като некролози на времето, което, въпреки че е изтекло, не иска да умира. А се разтяга между небесните селения и земното привличане, протяжно и еластично, сякаш стиснало между зъбите си мрачния възторг на настоящо минало.

Идеята за тези убийствени ръкописни портрети от букви идва от стихотворението „Писмо до Светлин“, което Константин написва през 1987 г. Финалът на „Писмото... „ е следният: „Напред! И пак напред! Сега остава най-зловещото и най-заслуженото наказание: Величие! Безвремие! Самотност! Пустота!“

Днес този текст е отпечатан върху поканите за изложбата. Но тогава, в агонията на комунизма, Светлин беше повече от самотен. Бе заобиколен от воя на червена партийна глутница, която нямаше как да му прости волнодумието, „своеволията“ по отношение на обгазяването на Русе от румънските химически заводи, приятелството му с „врага на социализма“ Коста Павлов.

Години след това, в разцвета на реалния псевдодемократизъм, Константин, макар и мъчително за него, изписва собственоръчно тези диалози със Светлин. И надареният рисувач усеща, че в почерка на оживелия по чудо негов приятел има едновременно графика, живопис, пластика, колорит, има неповторимост, гениална неповторимост.

„Провокиран бях от записките, посветени на мен. След инсулта Константин Павлов ги е събрал и преписал с лявата си ръка и един ден ми ги даде. Това беше миналата година. Смятах да направя изложба за рождения му ден, но не успях“, споделя Русев как е изминал своя път към този виртуален храм и добавя: „Това е едно приятелство във времето, не просто оцеляло, а доказано. Веднъж го бяха питали не си ли завиждаме. А той отговорил, че творческата ни суета е толкова голяма, че за подобни чувства няма място. На мен лично не ми е и минавала подобна мисъл. Константин Павлов е подарък от съдбата за поезията на България“.

В едно от посветените посланията четем: „Драги ми Светлине, аз съм щастлив човек: обичат ме тези, дето бих искал да ме обичат, ненавиждат ме точно онези, дето бих платил да ме ненавиждат. Вероятно и с тебе е така?“ И поетът отговаря вместо художника: „Не!“

И още: „Мъдреците, които притежават Абсолютната истина, нямат морално право да живеят повече. Абсолютната истина е като котарак канибал: изяжда новородените котета. (Мъдрец ли си ти, Светлине?)“, риторично пита Павлов.

И още веднъж: „Демокрацията подозрително бързо започна да канонизира свои светци, пророци, великомъченици; скубят си брадите старите и новите търговци. Къде? В храма“ – изрича „Отшелника“, както го наричат „приятелите му“ в своите доноси до бившата Държавна сигурност.

Издателство „Факел“ също скромно присъства в грандиозното културно събитие. Специално за случая издаде две книги на Павлов: „Елегичен оптимизъм“, двуезична стихосбирка, на френски и на български, както и скандалните „Избрани интервюта и късчета доноси срещу Константин Павлов“, за които в-к „Труд“ писа в четири поредни броя.

В крайна сметка се е получило странно „съавторсво“ между палачите и тяхната жертва. Публичните признания в медиите на „лирикосатирика“ се допълват от донесенията на агентите: два словесни потока, чиито извори се разминават във времето, но сега най-неочаквано се срещат като паралелни светове и кръстопътни светогледища. Има съдбовен сблъсък, но чист и жив, макар и наранен и окървавен, от катастрофата излиза Поета.

Двата времеви потока не се смесват, защото са от противоположни вещества. Както величието не може да се разтвори в нищожеството. И обратно.

Светлин Русев е проникнал в същината на колизията. Разтърсващи са маслените му портрети на Коста, положил го е в предразстрелна ситуация, в поза без поза, в Голямото Учудване, достигащо до Изумление от простотията и покварата на идейните му чудовища, които са го нарочили за техен най-опасен враг. Русев е „затворил“ Павлов под арката на иконографията, под облото небе на делничния олтар, в която виждаме само мъката като резултата от безсмисленото насилие над един световен поет и дух, с когото други народи биха се фукали гръмогласно.

Въпреки че Светлин и Константин са различни по темперамент, манталитет, стилистика, натюрел и дори „естетическа естетика“, и в това изложение те намират не само в изкуството, в живота и безсмъртието, и над всичко изброено заедно, онези допирни духовните точки, занитени здраво и завинаги от Автора на вселенското битие.

След като стоях няколко часа сред пречистващите сили на тези картини, си мисля, че може и да си нямаме никакво гражданско или поне селско, а не селяндурско общество, но притежаваме все още извисения, които одухотворяват духовно мъртвото ни общество. Благодарение на хора с дръзки души като тези двама мистериозни майстори, родени с мисия, посветена да работи за оцеляването и възраждането на българщината.

И само една нова духовна общност може да ни спаси като нация, като древна култура, като писменост. Защото „значимото е около нас, размесено с подробности“, пророкува друг приятел на Константин, поетът Иван Цанев, а обикновено, ние, обикновените хора, живеем само в подробностите.

И за да не разминем отново със значимото, нека да се наканим и извървим поне този път пътя до новия, български храм „Светлин и Константин“, който никога няма да бъде осветен...

 

Неповторим случай в сюжета на Вселената

Любимият ми поет, любимият поет на няколко поколения български ценители на словото, навърши странно-страшните 70 години. Странно е, защото непокорен чешит като Константин Павлов не се връзва с някаква почтена възраст и доблестно старуване. Страшно е, защото неусетно покрай него и ние остаряхме, ние – някогашните 25-годишни, възторжените му поклонници, крещящи пияни името му под нощния прозорец на неговия дом: „В чест на празника! Ура, другари!“

Човекът-легенда, блестящият ум със светкавична реакция, остър и кинжален, нараним и нараняващ, красив и мрачен, не понасяше глупостта и подлостта. Всички разговори с него бяха неповторими учебни часове по необикновеност. С поетът Георги Борисов имахме изключителния шанс в продължение на години да бъдем негови безплатни слушатели, наврени в малката му кухничка на бул. „България“. Канехме се да запишем тези лекции по нравственост, но след поредици от туткане, пропуснахме да обезсмъртим и себе си като негови душеприказчици. И да подарим на днешните читатели скъпоценните изречения на този мозък-бръснач.

Социализмът страшно ни обединяваше, капитализмът се опита да ни разпръсне. Коста прекара троен мозъчен инсулт и загуби говора си, но не и разума си. Многото богохулства, цистерните с водка и километрите цигари се опитаха вкупом да го убият, но в този неуспешен опит за убийство участваха всички демократични демони – заради едни уж доброволно напусна киното, за да не съкратят някого от колегите му, заради други остана без никакви приходи, а му трябваха, провалиха първата му поставена пиеса, нахвърлиха се злобно срещу митологията около него, прецакаха явно дъщеря му, художничка, „Отворено общество“ се оказа затворено само за нея, отказа на опозицията да заеме мястото си на гуру, известни демократи подло попречиха да бъде назначен, макар и временно, в новия литературен печат и т.н, и т.н.

Тези неща ги пиша за пръв път, макар да знам, че са долни по своята същност, че са битови, дребни ще кажете и дори дребнави, но онова, което комунистите не успяха да сторят с тялото на Павлов, посткомунистите го свършиха с хирургическа точност. (Мазохистите разкатаха майката и на садистите!)

Едва ли бе уговорено или запланувано – просто предишната власт много се плашеше от думите му, от стиховете му, от сценариите, които по принуда започна да пише, сталинистите се разтреперваха от дръзкото му поведение – да удариш публично плесница на писателмерзавец, да наречеш партийното величие Джагаров лайно пред десетки подлизурки, да осмееш по своя невероятен начин „Петимата старци“ от Политбюро на ЦК на БКП – всичко това днес изглежда като нежна целувка. А на практика беше борба с голи ръце срещу оглупели, но пък озверели зверове. Срещу гнездо от уплашени пепелянки.

По-късно, когато мнозина литератори, поети, драматурзи, писатели скочиха едновременно в политиката, подчиниха се на всеобщия нагон на улицата, Коста остана отново самотен и самостоен, самодостатъчен. За пръв път даде двайсетина интервюта, блесна като пророк и смая хората, които не бяха чували за него, въпреки че говорещия хор на вестниците заливаше площадните градинки на мозъците ни.

Повечето от новоизлюпените борци срещу БКП инстинктивно и панически избягваха да се сещат за идола на своята младост, за най-достойния измежду нас, която 12 години изкара на практика в домашен арест – без право да публикува, каквото й да е и без право да работи нещо, което е свързано с думите. А той бе предводителят на думите и те излизаха денем от устата му като слънчеви пчели, а нощем като пламнали светулки.

Докато един ден Коцето, както го наричат най-близките му, подава молба в киноцентъра за мястото на общ работник. Все едно Шекспир да поиска да носи декорите в кралския театър.

Одисеята на този чудодеен дух вече е забравено минало. Веднага след комичната улична имитация на демокрация и площадните фарсове и водевили, изведнъж се явиха мълчали досега мъченици на вярата, които тръгнаха да ходят по водата и да потъват според верността си към службите. Тези нови христосчовци днес също са отдавна забравени, докато Павловата нова лиричност чака своята жаба – да я целуне и Жиг да скочи поточето на хронотопа.

Повечето от враговете му още приживе ги отвя вятърът на забравата, други умряха в самота и отчаяние, трети просто остаряха като обикновени тъпанари. Коста се оказа костелив орех, макар и безмълвен, с остър поглед и жест, с памет за завиждане, с категорично мнение на скептичен жрец. И да ви кажа – добре е, че не може да говори, защото онова, което можеше да издума щеше да е страшно – сега Бог му дава шанс да го напише или да го премълчи завинаги. Отново има избор, отново този избор е свързан с личността и личното желание на твореца.

Най-вярната дефиниция за него е на мъдреца Иван Радоев: „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнение към нея“.

Ще добавя: социализъмът не успя да пречупи гръбнака на неговия инат, макар че този свръхпоет, без никакъв аналог в световната неолиричност, изживя по-голяма част от своите вече 70 години в преследване, забрани, уволнения, изолация. Причината бе проста – Константин Павлов се подигра на всички властници и на техните духовни телохранители в недостъпна за тях форма. Те не го разбираха, но го тълкуваха, като го определяха за мракобес, черноглед, идеен враг с извратена фантазия. И го преследваха. И си вярваха, че ще го унищожат и надживеят.

Константин Павлов остана далече от масовките, но и днес стърчи като среден пръст, като самотен кръст над мъртвите садисти, които разкатаха майките на мазохистите.

Времето на новия социализъм, което ни лашка в продънената си лодка, се оказа по-елегантен убиец от своя предшественик. Днес не го разбират, за да го разтълкуват. Преди половин век той обърна с краката нагоре представите ни за поезията, за театъра и за киното. И го стори с лекотата на гений. Който като всеки гений, остава недооценен в собственото си село.

К.П. е неповторим случай в сюжета на Вселената.

Да е жилаво и здраво безсмъртното му безстрашие!

Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

33

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 6 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 6 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020