„Либерален преглед“ – Съдържание

Край мен течеше един тържествен живот, който аз на­мирах за отвратителен. Аз не бях заразен с лявата пропаганда, напротив, бях се преборил в семейството си с левите идеи, бях се еманципирал от комунизма. Многобройните червени чичковци, които събираха хора за така нареченото партизанско движение не се бяха сдобили и с моята душа. Независимо от това аз също така ненавиждах „буржозията“: хората, които бяха уредили своя бит и живееха добре.

Основания за такава омраза имаше. Имуществените слое­ве бяха загубили всеки интерес към обществения живот и бяха обвинявани от всички страни в съсловен или класов егоизъм. Тяхната политика беше сбъркана, тяхната стопанска дейност бе катастрофирала. Те не се интересуваха от бъдещето, от собстве­ното си бъдеще – бяха като парализирани.

Никой от тях не вярваше, че бичът на войната се приближава към нашите земи, че нас ни очакват бомбардировки, глад, боле­сти, изгнание, изпитания.

Поради тази глупост не евакуираха и съкровищата на етног­рафския музей – изгоря цялото творчество на народа (съвремен­ните етнографски сбирки са нищо!) Ако бе паднала бомба върху археологическия музей, щяхме да останем и без история.

„Буржоата“ (мразя този термин, но не разполагам с друг) се бе затворил в своя „оптимизъм“. Ние гладувахме, но господата не се безпокояха особено. Имаше начини да се подобри продо­волствието, но от това не се интересуваха особено. С безгрижие­то си предоставяха всички възможности на лявата пропаганда. С левицата пък се бореше единствено полицията. Десните партии се бяха подчинили на диктата, бяха се саморазтурили, не същест­вуваха. Левицата конспирираше – тя не срещаше общественото възражение, а само действията на полицията.

В тази противна обстановка дребният буржоа се чувстваше добре. Той обичаше сладкото чиновничество, упражняваната в своя изгода власт; призраците на социални реформи. Обичаше щастието на безотговорността. И най-вече солидността. За него двете бяха превратими едно в друго...

Спомням си пълномощният министър Робертов – ограни­чен като кон – тръгваше за двореца. Отиваше пеша, „за да се по­разходи“ (разбира се – и да го видят!).

Царят бе въвел в дворцовия бит каретата с футмани, които стоят изправени с ливреи и перуки на стъпало зад купето. Когато купето спре, футманът скача на земята, изтичва и отваря вратата. От купето слиза тържествено в рае панталон, с фрак на диригент и лъскав цилиндър щастливецът.

Борис III обичаше да хвърля прах в очите на софийското на­селение. Като истински етнограф той схващаше значението на ритуалите, видимите традиции, официалността. Неговата каре­та с футмани в зелени ливреи привличаше погледите на зяпльов­ците, простофилите, простодушните и на хората, които обичат живописното.

Но пълномощният министър Робертов не се ползваше от царската карета. Той отиваше в двореца пеша, с хризантема в ръ­ката си, която поднасяше до парфюмираните си мустачки.

И тогава перачките, махленките, бакалите, жандармите, гос­пода офицерите, офицершите, банковите чиновници и всички, които знаеха какво нещо е щастието, се нареждаха по прозор­ците, по еркерите, на пътните врати, на кюшетата, гледаха със зяпнали уста и си казваха:

„Робертов отива в двореца. Блазе му!“

Робертов минаваше строг и съсредоточен в себе си и си иг­раеше разсеяно с хризантемата. Стъпваше внимателно като с пълна чаша в ръце, за да не разсипе навън от себе си щастието, с което беше налят. Той знаеше, че този миг символизира стреме­жите на квартала, на града, на цялата „благоденстваща страна“.

Към него се понасяха помислите на лакеите, на лихварите, на по­лицейските офицери, на предприемачите, на почтително очак­ващите щастието за себе си. Мечтите и ахканията на другите го окриляха, даваха му да разбере колко висше нещо е постигнатото щастие. Затова той не се извръщаше, не поглеждаше встрани, не поглеждаше нагоре, не гледаше в краката си. Той не вървеше, а летеше. За половин час Робертов събираше толкова почитания, възхита и любов, колкото патриарх Евтимий не е събирал при раздялата си с търновци.

Когато Робертов отминеше, улицата посивяваше. Аз стоях с томче неотерици[1] в джоба на ъгъла и съзерцавах божественото зрелище. Насрещната махленка ме разглеждаше неодобрително и казваше с изражението на лицето си:

– Ей това е човек. А ти с книгата в джоба, небръснатият с дългата коса, ти си лайно!

След като Робертов отминеше, жените намразваха мъжете си, майките – синовете, момчетата – бащите, все по една причи­на: че те не са Робертов!

Спомням си как ме застигаше задъхан седемдесетгодишният ми лелин и казваше заядливо-радостно: „Знам го от четиридесет години – това се казва човек. Видя ли го как стъпва? Ще стъп­ваш ли ти някога така? Най-много ще станеш едно чиновниче или вестникарче. А тоя, виж, е солиден, не е като вас, интелигенти келяви!“

След минаването на Робертов непременно ругаеха интелиген­цията и и показваха какви са истинските човешки постижения.

– Какво ще ми говориш, че не искаш от една чест да работиш за властта. Я виж Робертов! Да не би да е мошеник човека? Сам царят го слуша и дори го пита за това-онова.

След минаването на Робертов оглупяваха и умни хора. Всич­ки загубваха доброто си настроение, любовта си към щипещия смях и се потапяха отново в бездната на еснафското съзерцание на материалните блага, от което ги бе изтръгнало Възраждането, дейността на „о, будители народни“, на филолози и отци.

Илия Бешков обичаше Робертов със „сладката любов на не­навистта“ (докъде могат да докарат човека!). Обичаше го, защо­то и „име за дипломат си беше намерил при раждането си още, а и самото му цукало е имало форма на цилиндър“! Обичаше го, защото въплътяваше в едно единствено лице всички лица, които Бешков мразеше. До откриването на Робертов Бешков бе рисувал легиони господа с цилиндри, със свински зурли и официално облекло. Когато видял Робертов, отказал се от този „графичен епос“ и направил рисунката си „Празник“. На царска­та трибуна вдясно от царя (който не се вижда) няколко старчета с ордени, ленти, бомбета, цилиндри и между тях най-тържествен Робертов. Тази рисунка стана класическа. Бешков се влюби в този сюжет и много тъжеше, че след революцията не можеше да продължи. Но „изчезнаха моите хора, отнесе ги политиче­ският вятър. Какво ще кажеш? Да ида ли във Франция и да се опресня?“

По времето, когато Бешков карикатуреше Робертов, Робертов владееше съзнанието, а Бешков бе обичан от един нищожен кръг. Тогава Бешковото отмъщение бе „безсилна злобица“ на дребен човек срещу човека на успеха, когото калпавите интели­генти клеветят, защото нямат качества, не могат да станат хора. Робертов беше постигнатото щастие, а всички ние, от ученика с книгата в джоба до големия карикатурист включително, бяхме „лайна“.

Пътят на Робертов започваше от реката, където живееше, по „Венелин“, „Шести септември“, „Опашката на коня“ и продължа­ваше по „Цар Освободител“, вече с пълна тържествена крачка, за да свърши в двореца.

Сега като го изпратихме до прага на най-висшата инстанция, където той ще има дълбокоумен разговор с държавния глава, на тема как по-бързо, по-лесно, с по-малко усилия, по-умно, по-неусетно, по-енергично, по-безгрешно да провалят България, да се върнем към нещастните улици „Гурко“, „Венелин“, „Паренсов“.

Улиците посивяваха, посърваха без блясъка на дипломата. Посърваха блестящите стъкла на Месер, посърваше градината на Греков и остъклената веранда на мадам Мари, която приемаше млади господа (но само от добри семейства).

И когато всяка светлина сякаш щеше да изгасне от този жи­вот, на улицата излизаше частният доцент, знаменитият интер­нист от австро-хърватско-еврейски произход д-р Клайн. Той носеше отличен черен хюкел, от тия, които тежаха само триде­сет грама. И тогава улица „Гурко“отново идваше на себе си и се усмихваше, макар не така тържествено. Моят лелин допускаше тогава, че и от интелигента може да стане в краен случай нещо, но само ако върху него работят пет западни университета, една богата съпруга (десет години по-възрастна) и някой благора­зумен политик, който да му внуши аполитичност. Българската буржоазия беше банална, лигава, кирлива. Тя знаеше почти само голото насилие, алчността, безмилостното дране на девет кожи от един гръб.

Затова нейните мечти пък бяха чистотата, самотността, не­достъпността, неопетнеността. В своите понятия тя бе „недостижима“, „недосегаема“. Нея нищо не може да я унижи, да я опет­ни, да я изцапа. Тя нямаше капка човешко достойнство, преди всичко, защото никога не бе ценила и зачитала достойнството на другите, но тя бе пълна със самочувствие, самоуважаваше се и се самообожаваше. Тя бе цялата жестове и походка.

Отнякъде бяха чули за антропологическите характеристики, за племенния тип, за духовността, изразена в телосложението? Понеже буржоазията бе тумбеста и късокрака, понеже бе с „де­вет гуши“, тя бе решила, че притежава „гръцки“ или „орлов“ про­фил.

Никой вече не казва „гръцки“ или „орлов“ профил. По-рано, както вървим, чувам момчето да пита момичето: „А моят профил не е ли гръцки?“ В кафенето ти казват: „Ей този с гръцкия про­фил“ и бъди сигурен, че гръцкият профил принадлежи на някой бакалин. „Дамата с гръцкия профил“ означава дебела петдесетгодишна домакиня, облечена „светски“, чиято гуша слиза на дипли до тлъстите рамене.

Дори сериозни хора мислеха за „моя гръцки профил“. „Оти­вам на гарата да срещна баща си, търся го из навалицата и извед­нъж виждам „неговия гръцки профил“. (Бащата, скромен софий­ски адвокат, е с нос на арменоид.)

На интелигентите бе отказано правото да имат гръцки про­фил. Евреите? Естествено, те са с гърбав нос.

„Моят гръцки профил“ се точи по „Царя“ с надежда някой да го забележи и каже: „Видя ли какъв гръцки профил?“

Маниаците – и те! Те собствено са най-много, защото геният е най-срещаното нещо в буржоазните среди. Юноша, както съм се запътил към библиотеката и от отсрещния тротоар ме вика няка­къв „познат“, срещнат случайно някъде, някакъв роднина, когото не искам да виждам. Но железните нрави на времето изискват момчето да се отзове веднага на поканата на по-възрастния.

Оказва се, че моят познат е „адютант“ на някого си. (Всеки гений от средите на дребната буржоазия си имаше един поклон­ник, адютант който го придружаваше навсякъде, който утре щеше да му бъде биограф – понякога адютантът изгубваше го­дини в такова празно занятие. „Я се запознай с тогова человека – ми казва адютантът. – Един ден ще му чуеш името“. Геният застава в пълен профил и подава ръката си „странично“. „Моят гръцки профил“ трябва да се отпечати в детската памет. „Моят гръцки профил“ чува отсега мелодията на мемоара: „Срещнах го под ръка с X., който ме представи. У. слабо се усмихна. Неговият гръцки профил...“)

Буржоазията беше банална.

„Моят гръцки профил“ умре да се самоидеализира. Той се самоозначава чрез самотата, белотата, недостъпността. Вина­ги чрез тях. Така се ражда шлагера. „Тамо нейде в планината / в царството на вечния сняг / е-е-е-е-е-еделвайс цъфти усамотен...“, „Люляк бял, люляк снежно бял / в моя първи блян цъфтял...“

Какъв друг може да бъде тантурестият буржоа (похотлив и трътлест!), освен „е-е-е-еделвайс“? Събират се, пеят песента с треперливи гласчета и се опиват от гледката на собствената си недостъпност. Това е компенсация за натрупаната мръсотия през деня, за нечестните сделки (търговският морал деградираше все­ки ден, сделка вече означаваше ограбване на контрагента) „гешефти“, „далавери“ и т. н.

Баналността означава нулева степен на интелектуалното ни­во, липса на развитие. Баналността е един процес, в който от по­знатото се избира най-познатото, и от най-познатото пак най-по­знатото. Така се стига до една шепа общи представи, чрез които влизат в комуникация всички членове на обществото.

Така българската дребнобуржоазна общност изпреварва идеята за създаването на „Бейсик инглиш“, този идеален език от седемстотин думи, който ще позволи на цялото човечество да се съобщава помежду си (по „проблемите на дъжда“, по „пробле­мите на пушека“, по „проблемите на вятъра“, по „проблемите на хотелиера“). Един ден, като остана свободен, обещавам да направя един „бейсик“ на тогавашния български: „еделвайс“, „люляк бял“, „блян“, „ой рози, рози“ (вокатив), „тамо“, „нейде“, „облаци дъждов­ни“, „сам“, „сами“, „само“, „самотен“, „моят гръцки профил“...

Буржоазният шлагер е далечно подобие на сантименталната песен от предградието, която може да е просташка, но е жизнена и почива на твърде реални представи: „не искам да работиш“, „аз съм редник, не съм капитан“, „червената ми връзка“... Тук нещата са казани пряко. Народът се саморисува с пълна откровеност и, ако щете, с ограничението си. Няма самоидеализации. Изказани са най-реални пожелания. Няма еделвайси, няма мъгли, няма „облаци дъждовни“, няма глупости. Булевардната песен е родена най-непосредствено, както някога народната: „као ми е ова чаша пуна со вино / тако ми е мое сърце пуно с ядове“. Няма заден план, подтекст, скрити авторски намерения. Има една открита психи­ка, която се изразява без задни мисли.

„Моят гръцки профил“ и „е-е-е-еделвайс“ са лишени от вся­каква искреност – те са станали иносказателни като ориентал­ските поети.

Основната задача на буржоата бе да крие и премълчава. Да мълчи за него е злато. Мълчат умните, мъдрите, хитрите, душма­ните, т.е. мълчат силните. Говорят простаците, глупците и писа­телите (а после се твърди, че членоразделната реч била качество на човешкия род).

Буржоата мълчи не само защото няма какво да каже. Буржоата дуе бузи и „си трае“, защото произнасянето на думите при него прилича на сваляне на части от тоалета. Още две думи и му хврък­наха жилетката, панталоните – буржоата е по „лозов лист“.

Българският буржоа съобразяваше бавно. Той имаше нуж­да от „тежък и бавен ритъм“, с какъвто съвременната история не разполагаше. Той се ужасяваше от бързото говорене на евреите, италианците, австрийците. Те го изпълват с недоверие: „додето се обърнеш, ще те купи и продаде“. Затова българският буржоа се ориентираше най-напред към пруските юнкери, които като влезе­ха в кафене сядаха в дъното и обръщаха гръб на цялото заведение.

Още един повод за самоидеализация. Буржоата „бе тежък човек“, „терсене човек“. Това, че трудно се споразумява, трудно се съгласява, че е упорит и ирационален, несговорчив, затворен, мрачен, бе негова гордост. Всъщност това бе невроза, невроза и пак невроза. Нашият буржоа бе невротик. Той имаше един по­стоянен ужас – животът!

Животът, това бе загадката в митологията за българската буржоазия, особено за дребната. Животът бе „жесток“, „безду­шен“, „враг на човека“, „лъжовен“, „измамлив“, „фалшив“. Той бе „маскарад“, той бе юдино хоро – животът. Да се боиш от живота и да се предпазваш бе велика мъдрост. Не се поддавай на подтици­те си – те те водят във финансовия ад. Не се поддавай на любов­та, защото ще заплатиш с финансови затруднения. (Душевните затруднения, каква алхимия, се превръщаха също във финансо­ви, както и финансовите в душевни!)

Бъди предпазлив! Сутрин едвам си подай носа на улицата да видиш какво става. Ако минават стражари, бъди нащрек през деня. Ако минава група работници, бъди готов да пускаш рулет­ката. Ако минава каретата на двореца, тичай да си изтеглиш па­рите от банката. Нещо ще става!

Бъди предпазлив! Ако наистина имаш демона на изкуството в тялото, поддай му се, но бавно, след като се осигуриш. Ако ще пишеш стихове, завърши медицина и не слушай идиотите, спо­ред които за поезията подхождат филологическите факултети. Ако ще ставаш челист, пак завърши медицина. Ако ще ставаш философ, пак завърши медицина. Ако ще ставаш художник, за­върши инженерна химия. Инженер-химиците се търсят.

Най-страшно от всичко е да излъжеш сам себе си. Огледай се и ще видиш музиканти, които проклинат съдбата си, поети, които проклинат съдбата си, философи, които проклинат съд­бата си. От това умният човек трябва да се пази. Умният човек не приема драматичния характер на живота и успява да излъже всички. Неговият живот протича в сигурност. Могат да стават войни – умният човек има къщи и злато. Ако стане глад – той си има брашно. Ако тръгнат боси – той си има обувки.

А като завършиш химия и медицина, ставаш поет и челист едновременно.

Следвай груповия опит. Някога адвокатите са били добре (след Руско-турската война!). Сега адвокатчета – колкото искаш. Сега е солидно да си рентгенолог или инженер. Една снимка – двеста лева. Не е като фотографската, не знаеш колко реално струва. Ако пък си инженер, ставаш предприемач – държавата има нужда от шосета.

Буржоата цени умелостта и обича самотата. Цени парички­те и обича недостъпността. Над бакалници, манифактурни ма­газинчета, над „океана на чорапите“, над тълпите от буржоазни предприемачи и амбулантни търговчета с мечти за голяма търго­вия се носи шлагера на деня: „тамо нейде в планината / в царство­то на вечния „сня-я-я-яг!“ Обгърнат от тази мелодия, буржоата върви с хюкел на главата си.

Мечтата на дребния буржоа бе да става рано в зори. Той гледа­ше със завист на фанатиците-дъновисти, които при изгрев слън­це са вече отвъд гората и играят „паневритмията“ на поляните, голи до кръста под първите лъчи. Той завиждаше на спортистите, които почват тренинга си в зори (Замората[2] по изгрев е на игрище „Юнак“!) и на които (въпреки това!) „не им се спи“. Той завижда­ше на селянина, на работника, на дребния чиновник, който гони трамваите. Всички те срещат ранното слънце, което е по-етично и приятел на хората. Дребният буржоа познаваше само горещото лятно пладне с неговата задуха.

Това потискаше буржоата. Ако можеше да става рано, само ако можеше да си наложи да става рано! Да подиша градинския дух призори, да усети уханието на боровете. Дори повече: защо всяка заран да не отива до Княжевската гора, да не се изкачва всяка сутрин до старчески поляни? Оттам да види София и после като се връща, другите едвам ще са станали, а на него една птица ще му пее в душата.

Той лелееше месеци, понякога години в душата си един план как ще почне да става от утре в зори. Край на късното лягане, край на кабаретата и баровете, край на нощния живот! Това е разсипия! Не само пръска пари по празни работи, но и здравето, ценното му здраве, животецът му си отиват!

Какво му струва да бъде малко разумен и колко красиво ще бъде ако може да стане разумен! Той е готов да даде луди пари на човека, който го научи на тайното изкуство да се събужда от пе­сента на птиците, щастлив, без да му се спи.

След дълго канене един ден дребният буржоа се събужда призори. Станало е чудото. Той става, измива се бързо, с изне­нада открива, че е съвършено бодър и, облечен в спортно облек­ло, свиркайки, излиза на улицата! Там, за да бъде всичко както трябва, не взима такси, а „петицата“. Той е в княжевската гора, той диша озон, плува цял в пот от бързото изкачване, чувства ра­достта от физическото усилие и умора.

Връщането е точно тъй, както си го е представил. Завистливи погледи: „Добър ден, господин Иванов! Къде така рано?“, „А бе малко така до Витоша, че то е срамота да имаме тази планина под носа си, а да спиме до единадесет часа“, „Ама наистина...?“

Господин Иванов е нов щастлив човек. Няма помен в него от старата гъсеница, която се гърчи под атлазения юрган до обяд. Още е млад, още не е разсипал окончателно физиката си. Шест месеца от този чудотворен, този прекрасен режим и ще се върне цялата енергия, която е имал като юноша или дете – цялото щас­тие да живее.

На втората сутрин чудото се повтаря, потретя. Иванов ходи седмица, две, три, всяка сутрин до Старчески поляни. И не­очаквано една заран – ето ти тебе изненада! – Иванов се събуж­да направо в дванадесет на обяд. Първоначално той мисли, че часовникът е спрял, после го чува, че цъка. Иванов се хваща за надеждата, че има някаква грешка, някакво недоразумение. Но влиза някой от домашните и Иванов разбира цялата истина. Не­обяснимо защо той се е събудил наобяд.

Оттук нататък ранното ставане е отново една енигма, една непостижимост. Нищо не може да го изправи на крака в зори. Сякаш някакъв демон се е подиграл с него. Показал му е един прозорец към света и след това го е залостил с кепенец.

Но малкият буржоа не се предава. Той почва да чете едни тънки книжки, които намира по антикварите и дребните книжари, едни тънки зелени, сини и червени книжки, издавани все око­ло Севлиево, Велико Търново, Ботевград в малки печатници със странни наименования: „Селянин“, „Братство“, „Духовен живот“, „Лаура“. В тези книжки се разказва как да тренираме волята си и да станем господари на съдбата си. Дребният буржоа чете...

Първото упражнение се състои ни повече, ни по-малко в това да ставаме в зори. След като се измием и облечем, но без да се нахраним, ние взимаме едно камъче и го отнасяме на един хълм край града, като го оставяме на определено място. (Поста­вяме и белег). На другия ден правим същото – отнасяме второ камъче. И така всеки ден. Когато направиш на хълма край града един хубав куп, ние сме калили волята си (доказателство за това каляване е купът!)

Дребният буржоа вижда този куп от дребни камъчета и в съня си. Какво чудо един ден да изведеш на разходка един-двама дребни буржоа като тебе и да ги слисаш като им покажеш купа: „Това го направих аз!“

Второто упражнение е каляване на волята чрез каляване на погледа. Цяло нещастие е дето дребният буржоа има мек и добряшки поглед. Как завижда той на втренчения, строгия по­глед (развиваха астигматизъм от кокорене!), който така помага в сделките и особено при ползване на кредити. Човек с такъв по­глед може да внуши на братя Мешулам, че е платежоспособен. Ако имаш „орлов поглед“, няма нужда от ипотеки!

Всяка заран ставаш рано, бодър (пак същата песен!), заста­ваш пред огледалото и се гледаш една минута, без да мигнеш. За да не ти шават очите, постави на огледалото една точица с мас­тило, която да дойде при основата на носа! Гледай се втренчено и си повтаряй: „Имам воля, имам воля, имам воля!“ Или: „Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх!“ Когато стигнеш до състоя­ние да се гледаш половин час, без да мигнеш – спасен си! С еле­ментарни психотехники буржоата се опитва да противодейства на последиците от бита си. (Той имаше идиотизма все още да спи на пухен дюшек. Пружината му трябвало обезателно да бъде ста­ра и отпусната като люлка. Макар да имаше „ватерклозет“, той държеше в стаята си „цукало“ (в нощното шкафче или под легло­то), а на стената бе окачил един енспандер само за да го гледа.

Дребният буржоа все още не можеше да изхвърли тежките завеси от жилището. Стаите му бяха битпазар, пълни със суве­нири, да си знае, че е ходил в Австрия, Франция, Унгария. Тези сувенири (истински кич!) събираха прах и си отмъщаваха за лъ­жите, които той разказваше във връзка с тях. Странно е, че той държеше тези боклуци с оправданието, че „живее със спомени“ и дори че „живее с идеали“.

Той обичаше отпускането, умората, безсилието. Да не може да си помръдне едната ръка от лен и безсилие, го изпълваше с щастие. Да дръпне завесата и да превърне деня в нощ бе друго­то негово удоволствие. Ако бе „интелектуалец“, пишеше на свещ, като се „пренасяше“ в отдалечени „романтични“ епохи, когато хората са почитали човека и не са му натрапвали деловитостта.

Буржоата страдаше от това, че бе необходимо все пак да вър­ши нещо. Да отиде и да извади едно бирническо бе за него под­виг.         Той се оплакваше от всичко: от трамваите, от телефоните („Госпожице, ако обичате...“), от влаковете, от автомобилите, от банките, от бирническите управления, от архивите в общините, от вестниците, от училищата, от живота. Всичко, което искаше повече от два волта напрежение, бе нетърпимо за него.

Дребният буржоа бе един измъчен човек. Всички му играе­ха по нервите: домашните, съседите, съмишлениците. И въоб­ще всичко бе недостойно. Отидеш на оперета – неприличие! В киното – някакви пошлости! Книгите – една скука. Дори и раз­влечението му бе отказано. Най-дребното удоволствие, което има всеки човек. От очите му се откъсваха тежки горчиви сълзи. Следваше малък истеричен припадък. Викаха лекар. Лекарят с брадичка от времето на Батенберг, следвал в Монпелие веднага след Освобождението, му предписваше валерианова тинктура, ранно ставане, гимнастика, „изтриване на гърдите, бедрата и ко­рема със студена вода и триене до зачервяване“. Храна – спар­танска! Енергичният доктор си отива и дребният буржоа остава със своята безнадеждност. Тогава му хрумва: поетите! Поетите! Те са също така безволеви същества като него. И почваше да чете „Парижки сплин“ и мрачната поезия на Апухтин.

При този бит буржоата искаше да има телосложението на Хари Стоев и иронията на хората в дочените дрехи. Той искаше да има волята на учения, деловитостта на американския пред­приемач, силата и решителността на рекордьора.

Неговият живот, неговите „идеали“ го бяха довели до па­ралич. Той с ужас виждаше, че всичко, което прави е сбъркано, погрешно, че всичко водеше до една единствена пропаст. Но той не можеше да се спре. Дори тайно в себе си се надяваше, че при социалната революция, като го изринат от удобното легло и го пратят във фабриката (където не можете да отиде сам), ще го на­правят човек. И със стаено сърце той чакаше това брутално щас­тие – с ужас!

Буржоазията бе кекава вече, беззъба. Синът на ленивия буржоа бе чиста проба дегенерат. Той продаваше покъщнината под носа на родителите си, които на всяка негова сделка отговаряха с плач, но се пазеха да не вдигат скандали, защото „ще чуят съседите“.

При тази безволевост как тия мекотели няма да бъдат фасцинирани от фашизма? Фашистките диктатори ги хипнотизи­раха с това, че имаха волята, която им липсваше. Българските буржоа припадаха от възторг, когато научаваха, че Мусолини, вече шестдесетгодишен, се е прибрал от парада „бегом“. А Хит­лер, представете си, в обед с кореспондента на вестник „Таймс“ оставил недоизядена купичката си със сладко. Каква воля!

Да можеш да отстоиш на собствения си вкус, на собствения си стомах, да се опънеш на лакомията! Какво щастие. Но и тука на господин Иванов му потръгваше, колкото с ранното ставане.

„Сладък“ и кръгъл, с крушовиден корем, това бе стабилният човек. Слабите и спортните фигури бяха от някакъв антисвят – или бяха бедняци, или чудаци. Истинският човек имаше апоплектичен

вид. Истинският човек обезателно страдаше от нещо „стомашно“

– лошо храносмилане, подагра, черен дроб. Най-страшното нака­зание за истинския човек бе да живее на диета. Тогава го съжаля­ваше „градът“. От улица „Леге“ до края на улица „Търговска“ знаят кой е на диета. „Горкият Иванов – той е на диета“.

Иванов изгубва щастието на ранното ставане, но намира щастието на пълната трапеза.

Буржоазията не се хранеше, тя се опиваше с ядене. Буржота ядеше, докато очите му станеха от пресищането очички, мънич­ки, лъскави и потънеха в блажена тлъстина.

Масата слагат в единадесет часа и я вдигат в четири. Дванаде­сет блюда е все пак нещо скромно. Две печки, червени като пещи от пъкъла, са пекли и готвили храната от шест часа сутринта.

Злоупотребата с храна бе плод на страх. Изпитваха ужас, че някога могат да бъдат гладни. Или преяждаха, защото някога са недояждали. Веднъж, като минавахме с Далчев по „Солунска“, на вратата на една кръчма бе застанал кръчмарят със седем гуши. „Видиш ли – каза ми поетът, – тоя има седем гуши само защото някога е бил гладен“.

Бешков обичаше да рисува преялите. Той ги съжаляваше: „Горките, туй, което нас ни храни, тях ги убива! Защо става така? Бешков рисуваше преялите с нежност, опоетизираше ги, опитва­ше да ги обезсмърти.

Доктор Донков бърза с лекарската чанта. „Къде, докторе?“ „Ах, отивам при Иванови. Преяли са, цялата къща са болни, за­едно със слугинята“.

Към преялите всички са нежни, отнасят се със съчувствие. Много жестоко е наистина лечението от преяждане. Три дни на чай и сухар! От това може да се скъса всяко сърце.

Немската пропаганда им действаше най-вече със саламите. Немските листовки бяха пълни с рисунки, които разказваха как немците взели сиренето и маслото на англичаните от Холандия, как им взели рибата от Норвегия, вината и кокошките от Франция.

Това правеше огромно впечатление на дъвчещия буржоа. Си­рене, масло, риба и шампанско – ето ти най-реалната програма, която българския трътльо е чувал през живота си. Когато се при­бавиха и свинете от Украйна, неговото сърце бе отдадено изцяло на „идеята“. Неговият ентусиазъм нямаше граница.

Българският консерватизъм бе готварски в своята най-ма­сова изява. За тия господа нямаше по-страшна дума от думата „глад“. Тях нищо не ги безпокоеше, нито дори сифилиса, нито канцера – само да не е глад! И ако някой се разболее, първата му дума е: „Докторе, нали ще мога да си ям всичко!“ (забележете „да си ям“ – употреба на „дативус етикус!“)

Цялото щастие, всички реализации на буржоазията се бяха настанили в кухнята. Нямаше по-голяма хвалба за някого от тази, че го бива да готви. Че е известен правник, отличен хирург, известен журналист нямаше никакво значение. „Какви мезета знае да прави доктор Радославов!“

Всеки един от тези скромни труженици на българския бур­жоазен прогрес можеше да живее като високоплатен готвач в Париж. Всеки от тях знаеше тайните на френското и източното готварско изкуство. Като се върне и като свали хюкела, трътльо се лови за тигана.

Юноша, нямаше нищо по-противно за сърцето ми от тази гледка: влизаш в някаква стая и виждаш шест светнали лица срещу тебе. Приятели, събрали се да изядат едно печено прасен­це (така, без повод). Никога, нито в театър, нито в кино, нито в БНБ, където изплащаха милиона от държавната лотария, няма­ше такива грейнали лица. Няма по-голямо щастие от това, което изпитват, когато откопчават първото копче на жилетката. Само първото (когато човек откопчава второто, вече леко му е дотежало). Другото висше щастие е, когато от ядене леко почва да те стяга яката на ризата. Това значи, че додето си стоял на масата – час, два – вече си прибавил някой „килограмец“.

Мразеха социализма поради общественото хранене. Ние, които можем да се наобядваме за десет-петнадесет минути, от тяхна гледна точка, не заслужаваме да живеем. Ние сме дегради­рали хора. Как може човек да се задоволи с половин час почивка наобяд!?

Буржоата, службаш и бакалин, се връщаше точно в дванаде­сет и петнадесет. Чакаше го цялата „фамилия“ – децата му целу­ваха ръка. Той започваше да яде, бърза – такъв стана животът! Има само час и половина за ядене. Другият час и половина му трябва за спане.

Целият търговски, делови, обществен живот спираше точно във върха на своето напрежение за три часа, само заради яденето. От един и половина до три централните квартали спяха. Вееха се само белите пердета на прозорците. На децата им бе забране­но да „гъкнат“ под страх от „триста плесници“. Всичко трябваше да се скапе, да умре. И работниците, които поправяха паважа на улицата, работеха мълчаливо, като се пазеха да вдигат шум. Един полицай, извикан по телефона, стои да ги наблюдава.

В три часа буржоата ставаше пиян от храна и сън. Той се плакнеше със студена вода, обличаше чисто бельо и риза, които са му омаляли за една седмица и тръгваше след шкембето си, единстве­но доказателство за благосъстоянието на собственика му.

Този господин бе имал „всичко“, само едно му бе липсвало – щастието на голямото идеологическо мислене. Него внезапно – велик подарък – му го донесе войната. Войната убеди трътльото-буржоа, че е призван за велики дела, че е призван да мисли, да преустройва човечеството (и то без да напуска своя бит, без да из­върши каквото и да е усилие на съвестта или интелекта), че той е новият човек, „преобразувател“ на земята, творец на империи ей тъй, както си седи на масата и си дъвче или както се е проснал на леглото и се опитва да накара две мозъчни клетки да проработят.

Тогава гавра, достойна за Лукиан – оказа се, че тия господа са свръхчовеците на Ницше, носителите на племенното съзнание на Шпенглер. Буржоата-еснаф се изправяше като „исторически чо­век“ с осанката на Атила, със задачите на немските курфюристи, с историческите стремежи на френските и немски кардинали, с патернализма на испанските инквизитори. Еснафът-буржоа иг­раеше гимназиалната история – единствената, която знаеше.

Както си лежи на леглото с цукалото, трътлестият буржоа се оказа едновременно съвременник на Мартин Лутер и на Хенри IV, на Кортес и Кромуел, на протобългарските ханове и на осман­ските султани. Той бе свръхчовек. За няколко години идиотски съчинения на вестниците скромният чичко, който бе тичал по тиранти из двора подир отрочетата си пикльовци, беше повяр­вал, че е героят.

Тогава почнаха да погребват буржоата с военна музика. „Alla morte di un eroe“ на Бетовен (траурният химн) се изпълняваше не само в София. В Пловдив, Бургас и Хасково при смъртта на кой да е пасмантерист от чаршията по централната улица зазвучаваше „Alla morte di un eroe“. Отзад бе лъскавочерният ковчег с поз­лати и тъжните лица на търговската камара. Трътлестите буржоа изпращаха героя пасмантерист. Ако любопитството ви откара на гробището, ще научите, че пасмантеристът е живял с идеа­ли (няма само националистите да говорят за идеал!), че умрял за отечеството (неизвестно как, но за отечеството), че е герой и несъмнено ще остане безсмъртен в местната история. Още един път „Alla morte di un eroе“ и пускат лъскавия ковчег в дупката.

Така идеалите и героиката се прибавяха неусетно и съвсем естествено към печените прасета, без да влизат в противоречие с тях. Ако у римляните героика и стоицизъм са били неразлъчни, ние защо да бъдем балами? Защо да си мъчим душите? Ако героиката на древните спартанци е свързана със съзнателно по­насяне на лишения, със съзнателни ограничения, ние защо да се минаваме?

Трътлестият буржоа в България откриваше синтезата, неиз­вестна на конквистадорите, албигойците, хусистите, староверците: печено прасе и висок дух, печена кокошка и високо съзна­ние, печено агнешко и живот на духа.

„Дъвчисвинско“, олизан, с къси пръсти, още мазни от тлъс­тата порция, разсъждаваше по площадите за обществения живот и тренираше гласчето си за ораторското изкуство.

Щом националистите са издигали кандидати в парламента, защо да не го направят и дребните собственници? И потече към последното народно събрание реката от комисионери, галантеристи, ръкавичари, участници в дружества с ограничена отго­ворност, от мазниците герои на печени пилета. Буржоата забра­ви времето, когато бе искал да става в зори, да води бодър живот, да служи на нещо, да направи нещо. Той съжаляваше сам себе си, че някога е можел да мисли така – бил е „наивен“. Сега трътльо знае истината – яж и не мисли, всичко се подрежда само от добре на по-добре.

Над цялата тая шайка мазници по братски седи таткото Бо­рис III. Той ги е събрал, издирил, извадил от миши дупки, оку­ражил, измислил, вдъхновил всички тях. Алхимикът Борис III, собственик на тайна микробиологическа лаборатория, който си служи с култури на нелечими ангини е събрал, вдъхновил тази пасмина, със задачата да замени чрез нея реалния субект на бъл­гарската история. Той трябва да докаже на всички недоволни писачи, на всички интелигенти кресльовци, че те имат замести­тели. Има хора, които ще извършат работата на интелигенцията не по-зле от самата нея. Борис III готви „заместници“ и всичко, което не се кланя е не само непотребно, но и нищожно. Занапред самите „делови среди“ и собствениците на недвижими имуще­ства ще си бъдат идеолозите, героите и историческите лица.

Така моят „гръцки профил“ сяда да чете биографията на Це­зар под фотографическия портрет на царя-алхимик.

Борис III е върховният готвач на цялата яхния. За него вече няма нито гений, нито талант, нито каквото и да било. Поетите, учените, музикантите? Борис III е открил, че може да мине и без тях. Той е открил, че е възможен и един живот без интелек­та. Царят не е написал своята „Утопия“, но България, тъй както я устройва той, е неговото съчинение. Той прави политика без политици, наука без учени, изкуство без поети, живопис без художници, общество без общественост. Само неговите полицаи са истински полицаи, и неговите офицери – истински офицери

Когато след поредното гостуване в Берхтесгаден царят умря, цялата пасмина „осиротява“. България остана без „баща“. Трътлестите дебелогъзници в парламента останаха безпризорни. Вя­търът на историята започна да издухва министрите, измислени от царската канцелария, но оставаше да се носи във въздуха „е-ее-еделвайс цъфти усамотен“, в знак на това, че някога са живяли хора идеалисти, непристъпни, неопетними, чисти като витош­кия сняг!

Съчетанието на нежността и бруталността, на чистотата и скотството е предадено най-добре в бешковата работа „Приста­вът“. Както винаги, Бешков е разкрил нещо, което не са подози­рали социолозите.

Господин приставът си е бутнал фуражката назад и е разкоп­чал най-горното копче на униформата. Той е отпуснат и нежно унесен. В едната си ръка държи нагайката, в другата – цъфнала роза, която току-що е поднасял до носа си. Това е влюбеният полицай, който наскоро е изтезавал някого (биеха и национа­листите). Между плачовете на две „следствия“ е неговият инти­мен живот, неговите „любовни“ пориви. Полицейският пристав е влюбен. И като влюбен, той е „недостъпен“, неопетним човек, „човек на идеала“:

„Е-е-е-еделвайс цъфти усамотен“

Какво може да е изкуството за тази среда от халгъзници? Разбира се, едновременно много извисено и много достъпно. Възпитаващо духа, но без усилие от страна на „духа“! Много ин­телектуално, но достъпно от пръв поглед, веднага! Изкуството може да бъде каквото иска, но не бива да иска грам напрежение от страна на героя пасмантерист, живял за „идеалите на отечест­вото“. Всичко, което предизвиква природния мързел, всичко, което изисква каквото и да е усилие от страна на потъналите в лой мозъци, се посреща враждебно.

Борис Денев в „Слово“ си позволява да хули Равел и Матис, Пикасо и Брак. Позволяват си да говорят глупости за хора като Делоне, Пикабиа, Маринети, Модиляни и Аполинер. Единстве­ното, което заслужава внимание са „кремвиршите“ (четиристишията) на „традиционните поети“.

Тия еснафски тиради пълнят вестниците. „Червеният мо­лив“ следи да не се полемизира с тях. Цензурата внимава да не се отговаря на различните разсъждения на псевдокритиците.

Българската буржоазия искаше да не и разрушават предста­вата, която си бе създала за себе си. В своето виждане тя бе „високоидеална“. Затова се хранеше с остатъци от романтичната култура. Не високият романтизъм, не романтизмът на Байрон и неговия кръг, а онази постромантична продукция, която пази „условно-романтичната“ форма. Ще рече, един роман или пиеса, в които става въпрос за графове и князе, са „романтични“. Романтична е книгата, в която се псува – какви закъснели реакции! – френската революция.

На този вкус, универсален за дребната буржоазия в Европа, сякаш отговаряха някои писатели. За него изглеждаха написани „Мария Антоанета“ на Стефан Цвайг, „Скарамуш“ и „Наследникът на лилиите“ на Рафаел Сабатини. Литературната история отдавна е обяснила значението на тези исторически романи, което е в цялостната обрисовка на епохата, с най-големите и противоречия.

Дребният буржоа не можеше да се издигне до такова разби­ране. За него тези творби бяха просто „опровержение“ на френ­ската революция и на всяка революция въобще. Защото тези книги за него се асоциираха с разни английски филми, насочени срещу 1793 г. И такъв бе популярният в това време филм „Черве­ният мак“. Буржоазният читател правеше нещо цялостно от тези литературни творби, търговското кино и някакви романи „с про­дължение“, излизащи в жълтите всекидневници, в които вечно някакви графове убиваха френски революционери. Такъв един „роман“ се печаташе на подлистници в „Зора“ непосредствено преди 9. IX. Не съм се връщал да правя справки, но доколкото си спомням, в последния подлистник, излязъл на бял свят, „графът“ замахваше с меча си срещу революционера. В тази поза превра­тът завари графа.

Това наивистично, полубулевардно виждане на историята бе завладяло умовете. Човек днес не може да не се разсмее над на­стървението, с което тогава искаха да върнат нещата назад, пре­ди Волтер. Човек може да се смее наистина, но не бива да забра­вя, че в България през периода 1938-1942 г. полемиката срещу монархията се водеше чрез „Обществения договор“ и че библио­тека „Безсмъртни мисли“ бе забранена, понеже си бе позволила да издаде Русо и Волтер, като дори бе набелязала издаването на Спиноза.

(Забраната става по колективно искане на софийските изда­тели, това позори имената им и компроментира една иначе по­лезна дейност.)

„Скарамуш“, „Мария Антоанета“, „Жозеф Фуше“ (мъдро ми­нал от революция към реставрация и затова боготворен), „Черве­ният мак“ – това е „градският фолклор“ през края на 30-те години. Дребният буржоа търсеше някакво невъзможно и невероятно връ­щане назад в историята, устремяваше се към версайските паркове и дворци, демонстрираше средновековни понятия за чест и даже мечтаеше за възстановяването на дуелите (не че ще се бие с шпага, но така само...). Тези настроения, този анахронизъм предшестваха само с три-четири години комунистическото нашествие.

По време на Втората световна война дребните буржоа се ин­тересуваха от весела Виена, от мита за вечно танцуващия град, от атмосферата в лондонските аристократични клубове. И найвисше щастие за тях бе да попаднат в „Юнион клуб“ (на диплома­тите), където влизаха само богоизбраните.

Буржоата бягаха назад към XVII в. и не зная защо пътят за това бягство бе преди всичко дипломацията. Там единствено намирисва на три века мухъл, нещо, което се разбра през война­та. Точно там бе „истинското щастие“.

„Да бъдем малко, да бъдем малцина, да бъдем избрани“ – това бяха въжделенията. „Ако има повече от трима души, не идвай!“ Ах, тази мечта на елитите, тези „Млади Българии“, разигравани по разни „аристократични“ вили в околностите на София!

Но друг изход за буржоазията не съществуваше. Действи­телността, която си бе създала, беше непоносима вече и за са­мата нея. Политическите режими, които бе породила, удушаваха собствените и деца, някои от които също попадаха в менгемето на полицията. Как да се живее в този свят на полицейски гнет, създаден наистина само за да се смаже политическата левица, но който започва да открива и други цели и други оправдания за съ­ществуването си?

„Моят гръцки профил“ бе отишъл твърде далече в своята еволюция. Далече назад, далече отвъд морала и още по-далече...

„Тамо нейде в планината... „

Най-сладка за сърцата бе екзотиката. Нейде по света има острови, на които ядат само банани и носят гирлянди от цветя. Това е другата страна на литературния градски фолклор: „Лю­бов и смърт на остров Бали“, „Гирлянди от Хавай“. Там един ден дребният български буржоа ще се озове по неочакван начин, не­известно как. Впрочем екзотиката може да се изживее и у дома – екзотиката е в бара (на бар се ходи само за атмосферата на Хавай). На по-дребните риби им стига, разбира се, илюзията на популяр­ни спектакли като „Бамбола“, от който се разнася утешителния шлагер „Бамболеа“.

Едновременно на остров Бали и във френския XVII в., как можеше българската буржоазия да бъде засегната от събитията на 40-те години?

„Романтичните“ отпадъци продължаваха да пълнят вестни­ците „Зора“, успоредно със статиите за дейността на Дочо Хри­стов, продължаваше своя роман за графа-дуелист, когато в Со­фия за едно денонощие бяха погребани шест хиляди души (от бомбардировките)!

Имаше една такава скотска псевдоаристократична, „псевдоромантична атмосфера. На двореца и на династията разчитаха „да си създадат аристокрация“. Династията бе „едничката надежда в България да възникне някога едно „толкова необходимо аристократично съсловие“. Българската буржоазия бе устремена назад към небитието на френското рококо. Наскоро европеизирана, тя виждаше в европейското минало своето бъдеще. Никаква мате­матика, никакво развитие на техниката. България имаше друга програма. Тепърва да претърпи феодализация, защото само от­там можеха да дойдат „силите на духа“.

На българската полиция доставиха шлемове от времето на Кайзер Вилхелм. Инспекторите в Министерството на просвета­та се занимаваха с изучаване на училищното дело от времето на Франц Йосиф. На българските художници бе предложено да ри­суват римски старини.

Дворецът преставаше да гледа с добро око на индустриал­ците. С дейността си те увеличаваха броя на пролетариите. Като умножаваха чрез увеличение на производството работната ръка, те умножаваха враговете на двореца. Полицията започна да се намесва и да иска назначаването на свои хора в частните пред­приятия. И идва ден, в който „Моят гръцки профил“ се бои от по­лицията може би толкова, колкото и радикалният интелигент.

Създаваха се икономически доктрини за спирането на разви­тието. Такава бе теорията за еднокравето стопанство. Тя бе съз­дадена от „икономисти“, свързани с двореца. Българското сред­но стопанство трябвало да почива на използването на кравата и за надой, и за обработване на земята. Така можело да се създаде стабилитет. С кравата се оре и кравата се дои – не се дои много, но се дои, не се оре много, но се оре. Така дребният земеделец няма напълно да се пролетаризира и мизерията няма да стигне до взрив.

Теорията за еднокравето стопанство правеше мизерията тър­пима. Никакво развитие на скотовъдството! (Откъде средства, ра­сови животни, умения, знания, кадри!) През това време се хвалеха, че българската ветеринарна служба била „първа в света“.

Чрез този похват на жонгльори успяват да задържат ниво­то на мизерията „над търпимото“ и продължават процесите на „феодализация“. Унищожаваха се навсякъде изборните места, възстановяваха се в лицето на областните управители едва ли не някогашните губернатори.

Предлагаха се законопроекти за наследяване на селските имоти, които, за да избегнат раздробяването им, предвиждаха един-единствен наследник: първородния син! Това е времето на Луи XIV. Тези проекти наистина не стигаха до Народното събра­ние, но се обсъждаха в елита около двореца и имаха може би съ­чувствието на монарха.

Така картината на „политическия романтизъм“ бе завърше­на. Буржоазията, която търсеше мир и сигурност се обръщаше за съвет и за подражание към епохите, които са носили „мир и сигурност“.

Всичко това бе немислимо без военната каста. Още Ферди­нанд бе успял да създаде една българска „калка“ на пруското офицерство. Господин „Шашка“ бе друга смешна и трагична фигура в този калейдоскоп. Господин „Шашка“ носеше пелерина („романтична култура“), пруска фуражка („историко-героична атмосфе­ра!“) – и, разбира се, корсет, за да изглежда мъжествен.

Неговата почти неграмотност бе задължителна, неговата по­литическа неграмотност бе обезателна. Само така можем да се устремяваме назад „към източниците на живота“, към двора на Мария Антоанета.

Господин Шашка бе първият безспорен аристократ в утреш­на феодална България. Нямаше нищо по-висше след диплома­цията от господин Шашка. Пелерина, лачени ботуши, бели ръ­кавици и ако е възможно все още монокъл (поне в двореца или в генералния щаб!) Какво представлява нещастния интелигент пред такова величие? Господин Шашка изразява по улицата пре­зрението си към тия, които не са от неговата каста. С течение на времето неговите претенции ще растат. По време на войната вече вън от него няма патриотизъм, няма политическо мислене, няма общественост.

Тази фигура също така бе измислена, нереална, съчинена от Борис III, изработена в алхимията на царските канцеларии. За­едно с другите нереални, въображаеми „мъже“, плод на царското въображение, и господин Шашка ще се изпари в първия си сблъ­сък с хитрия и добре подготвен противник.

Но той бе гаранция за царските утопии, за австрийския и френски XVII в. на българската буржоазия. Той бе скалата, коя­то гарантира съществуването на глупостта, на скудоумието. Без „генерал“ Кочо Стоянов не бе възможен върха на глупостта. Га­бровски и папата на скудоумието, Никола Захариев.

Господин Шашка бе от типа „Моят гръцки профил“. Той по­зираше по „Царя“, излязъл от светски аристократичен роман от времето на юлската монархия. Той мразеше всеки напредък, ос­вен прогреса в оръжието. Той бе, казваха, професионално добре подготвен, но странно, че не бе чувал за военна икономика, не бе го грижа как се организира и осъществява военновременното производство.

Неговата грижа бе да направи тотална мобилизация, поцялостна от френската през Първата световна война, да остави фабриките и заводите без специалисти и без работна ръка. Защо­то за него най-важното бе да унижи интелигенцията, да я накара да копае окопи, да чисти „кенефи“. Това бе по-важно за него, от­колкото да използва нейните знания за себе си, дори против нея. Не това го интересуваше. Важното бе просветените, култивира­ните хора да бъдат осмени, оплюти. В казармите точно те, „вишистите“, ще чистят помещенията, ще ринат боклуците, ще мият баките. Военното, стопанското ръководство, управлението на индустрията, стопанисването на складовете и запасите ще бъде обезателно в ръцете на корумпирани, декласирани, неграмотни типове. Така се предизвикваше известен протест. Изразеният пък протест позволяваше на господин Шашка да покаже какво знае. Защото господин Шашка показа какво е научил от „жесто­ките разкази“, от „галантните романи“.

При такова положение на нещата, естествено, той не може да победи военно. Неговата военна подготовка бе насочена цялата към подготвянето на военното му поражение. Защото неговата военна подготовка бе винаги тая: да вдига селянията в „ура“, „на нож“, па каквото „шашка покаже“. Този тип бе тачен от тлъстозадия еснаф като баща и спасител на отечеството.

Устремена назад към един „XVII в., но без Декарт и Спиноза“ само от „Помпадури“, българската буржоазия – твърде странно – живееше с твърдото убеждение, че всички по-важни събития и открития в историята на човечеството вече са станали. Наисти­на, какво може да се внесе в този класически свят? Нютон е ми­нал, Фарадей е минал, Кювие е минал, Дарвин е минал (и вече е укротен!) Гутенберг е минал, Маркони е минал, Дизел е минал. Всичко, което можело да бъде изобретено е вече изобретено. Но, разбира се, съвременната цивилизация не бе като цивилизацията на бронза и желязото, не стоеше на едно място, та България да има време да догони Запада - като почне от австрийския XVII в. (от аристокрацията).

Откъс от книгата „Многоликият столичанин“ на Владимир Свинтила, изд. „Изток-Запад“, 2011.

Владимир Свинтила е роден на 29 април 1926 г. в София. През 1949 е въдворен в концлагера Богданов дол, след това Куциян. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.). Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в. “София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в. “Софийска правда” (1974-1977 г.). Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Умира в София на 15 януари 1998 г.