Драскулки – Есеистика

За писането

Рядко коригирам нещата, които се появяват изпод клавишите ми. Мислил съм много пъти за това, понякога съм се срамувал от него. Хем бива ли такова нещо, та каква по-очебийна проява на един куп нехубави неща – като се започне с усещането за простичък мързел и се свърши с онова за прекомерно раздуто его – от един толкова елементарен акт на неуважение към „професионализма“?

При това съвсем не искам да кажа, че формата на текстовете ми (или просто нанизите от думи, които се процеждат от главата и тялото ми на регулярни промеждутъци от време), непременно имат за мен привкус на нещо завършено, свършено, съвършено… За да бъда откровен, трябва просто да призная, че подобни мисли ме занимават рядко. Изобщо, мислите за формата и изражението на моето писане са неща, които ме занимават рядко. Чета, разбира се, че повечето големи на тоя свят са работили над оглаждането и преправянето на текстовете си като пословичните финикийци; понякога, особено преди години, и сам се опитвах да върша подобни неща. Но, с едно-единствено изключение (наложи ми се да съкратя една от детските си книги с около 20 000! думи, защото бях изгубил мярата, та, вместо да казвам нещо, просто бях разперил – отново пословичната – паунова опашка пред очите на читателите)… Та, значи, с едно-единствено изключение, аз просто не го правя. За мен писането е напълно неконтролируем и неподлежащ на управление процес, който в собствените ми преживявания може да бъде сравняван само с онези процеси на телесно отделяне, за които обикновено не е прието да се говори. (Бидейки мъж, аз не съм в състояние да говоря убедително за процеса на раждане, който вероятно би бил един значително по-благоприличен начин да се говори за онова, което се опитвам да изразя тук).

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

За комплексите – лични и национални

Не съм писал нищо – или поне нищо по-сериозно от някой и друг кратък текст – вече от години насам. Причините, колкото комплексни, толкова и прости, ми се привиждат някъде в пресечната точка между наранеността на собственото ми его, което не ще и не ще да приеме, че усилията му да намери видимост и признание, пък било то и „само“ в мъничката (може би защото толкова далечна) България, си остават все тъй напразни – и почти съдбовната невъзможност да изведа писанията си извън рамките и ограниченията на тази култура, този език, това битие, напук на почти двадесетгодишните усилия.

Тъй. Изплюх горчивото камъче. Ако има нещо, което да съм в състояние да посоча като differentia specifica на писаческите си усилия, то е именно това болезнено търсене на искреност и пределно разголване на не-съвсем-лицеприятните, не-съвсем-чистички, не-съвсем-показуеми жадности и ненаситности на егото, които в собственото ми разбиране се крият под, зад, някъде около, всички инак тъй благородни, тъй възвисяващи, тъй достойни-за-възхищение пориви на човешкия дух. С което, без доскоро да съм го знаел, винаги съм потвърждавал и подкрепял откритията на най-новата антропология и еволюционна биология. Под тънката коричка на цивилизованото ни, пост-всякакво битие, отново и отново, о, по дяволите, се откриват предците – праисторически или просто вчерашни – които инак ние не обичаме много-много да избутваме на преден план. Те са космати, груби, недодялани, понякога просто отвратителни. Те са всичко, което самите ние не искаме, о, ненененененене, дори никога не бихме могли, да бъдем.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

В очакване на Годо в Сараево

Културата, сериозната култура, е израз на човешкото достойнство – а именно това е, което хората в Сараево чувстват, че са загубили, дори и когато знаят, че си остават смели, стоически или гневни. Защото освен това те знаят, че са на края на силите си: очаквайки, надявайки се, не желаейки да се надяват, знаейки, че няма да бъдат спасени. Те са унижени от разочарованието си, от страха и от страданията на ежедневието – например, когато им се налага да прекарват голяма част времето си в грижи от рода на: промиване на тоалетната поне веднъж дневно, така че баните им да не се превръщат в помийни ями. Това е нещото, за което използват по-голямата част от водата, за която се редят на опашки в публичните пространства, с голям риск за живота. Чувството за унижение може да бъде дори по-силно от страха им. Поставянето на една пиеса означава толкова много за местните театрални професионалисти именно защото им позволява да се чувстват нормални, тоест да правят онова, което са правили преди войната; да бъдат не само носачи на вода или пасивни получатели на хуманитарна помощ. Всъщност щастливците в Сараево са онези, които могат да продължат с професионалната си работа. Това не е въпрос на пари, тъй като в Сараево има само една икономика – онази на черния пазар, чиято валута е германската марка, и много хора живеят от спестяванията си, които винаги са били в германски марки, или от парични преводи от чужбина. (За да добиете някаква представа за икономиката на града, имайте предвид, че един квалифициран професионалист – да речем, хирург в главната болница или телевизионен журналист – печели по три германски марки на месец, докато цигарите, местна версия на Марлборо, струват по десет марки пакета.)

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Прочети още...

Балканският комплекс за непълноценност

В рубриката „Прочетено за вас“ този път препрочетох Алеко Константиновия „Бай Ганьо“ и ми се иска да ви убедя и вие да препрочетете тези „невероятни разкази за един [НЕ]съвременен българин“.

Митовете са митове, защото се приемат на доверие. Обаче, мисля си, вглеждането в детайлите на един текст, превърнал се в митология, особено когато тази митология касае променливи черти от националния характер, е проява на здравословно недоверие към митологичните му интерпретации.

Провокациите да пристъпя с такова недоверие към очерците на Алеко Константинов са два опита за съвременна употреба на мита Бай Ганьо. Единият е на Златко Енев, публикуван в „Либерален Преглед“ през декември 2012; другият на Митко Новков, публикуван в „Маргиналия“ през август 2019. (Признание: и двамата са мои приятели.) Може да изглежда странно, но аз окачествявам не случайно бай Ганьо като мит, защото съм уверен, че той отдавна е изчезнал.

Автор(и): Златко Ангелов

Прочети още...

Анатомия на верблюда

Верблюдът беше един от първите ми детски спомени. С тази дума чичо ми Милко наричаше всяко нещо, което не си знаеше мястото. И най-вече мен. По-късно, когато поотраснах и започнах да чета Радичков, повече от четвърт век се опитвах да разбера има ли нещо общо между чичовия верблюд и другия – литературния. За целта реших да предприема едно щателно изследване. Кога? И защо се появяват първите верблюди в българската литература? Имат ли природа? Анатомия? Какъв е ейдосът им (както биха попитали учените хора)? И не на последно място, защо по цял свят камилата си е камила, а точно в старобългарския език (и родствения му руски) тази твар се подвизава с името „верблюд“?

Автор(и): Николай Петков

Прочети още...

Златимир Коларов – две кратки есета

Наскоро прочетох пространното есе на Исмаил Кадаре „Легенда на легендите“ за писмената и устната литератури от зараждането им досега. В една от главите авторът прави паралел между окото и ухото – двата основни рецептора, чрез които се възприема едната и другата литература. Допълних Кадаре, че и в двата случая отзвукът е в душата. И заради отзвукът единият творец пише, а другият разказва, един чете, а друг слуша митове, приказки, легенди. Независимо от начина на възприемане на творбата, в основата е общуването между творец и читател или слушател, за да се постигне най-висшето изживяване у възприемащия изкуството – катарзиса и удовлетворението на твореца, че е провокирал друг да изживее нещо неповторимо, че посланията му са достигнали до душата и мисълта на хората, за които са творени. Тези два момента могат да се постигнат само ако творецът има Свободата да твори под диктата на морала и съвестта си и чуваемост у читателя/слушателя да възприеме посланията на твореца. Този извод ме накара да се замисля за състоянието на Свободата на Словото и чуваемостта в България и причината да не можем да изживеем катарзиса от постигнатата Свобода като народ, като нация, като общество и да вървим напред.

Автор(и): Златимир Коларов

Прочети още...

За основния въпрос на българското битие

Публикувах тия дни на моя сайт един кратък текст, посветен на последното велико чудо в българската литература и култура – възкръсналия от мъртвите роман на Георги Божинов, Калуна-каля – и, докато очаквах читателските реакции и умувах над това тъй умонепостижимо чудо, току взе, та се пръкна в главата ми следният силно обезпокоителен и, ако щете, малко така животоотравящ, въпрос:

Защо в страната ни като бестселъри и любими на всички книги (с много малко изключения) винаги се оформят произведения, които имат нулев шанс да привлекат вниманието на читатели извън България и нейното езиково-културно пространство?

Зададох го, не ще и дума, на читателите си любими, но, привикнал в хода на годините да не очаквам чудеса извън ядрото на българската култура (а, „Либерален преглед“, така поне си мисля, не е точно част от това ядро, та дори и от периферията не е; малко нещо като културно недоносче, списувано на български език, но инак безродно и комай нещо без-местно ми се привижда да е, това списание)… та, докато не очаквах да получа отговор, взех, та се напънах да го намеря сам. И ето какво се роди в резултат на тези напъни, ето с какво ми се ще да ви занимавам сега, посред страстите и жегите на световното по футбол, дипломатическите циркове на Доналд Тръмп и нам кви още развлечения и отвлечения, уважаеми читатели мои.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Завист

Това е история за двама писатели. История, с други думи, за завистта. Срещнах този мъж в една артистична колония и го харесах още при първата история, която го чух да разказва. Тя беше за това как веднъж го зарязали на някаква среща на сляпо, след което веднага отишъл и си купил нови дрехи. Работеше над третата си книга, но нямаше особено желание да говори за работа. Четеше вестник и гледаше спорт по телевизията. Беше красив по някакъв стеснителен, арогантен начин, облечен солидно, но обмислено в белите си ризи и черни джинси.

Както скоро разбрах, той мизерствал.

Може и да има жени, които да не обичат това над всичко останало у един мъж, но аз не съм от тях.

Автор: Катрин Четкович

Прочети още...

За надеждата

Намираме се на пътя на унификацията на нашата планета. Засега въпросната унификация става за сметка на науката и техниката, които са на едно ниво на развитие в различните страни. Това се случва поради победата на една-единствена цивилизация, възникнала върху малкия западноевропейски полуостров и сътворила благодарение на споровете на своите теолози механизма за абстрактно мислене, използван после при научните открития. Тази цивилизация е превъзхождала и почти напълно унищожила други статични и затворени в себе си цивилизации. Нейните средства за завладяване и в същото време нейните философски представители стават всякакви технически изобретения – от огнестрелното оръжие до автомобила, транзистора и телевизията. В същото време този западноевропейски полуостров експортирал по цялата планета своите вътрешни кризи, преди всичко кризите на държавното устройство.

Автор: Чеслав Милош

Прочети още...

Най-нетолерантните побеждават. Диктатът на малцинството

Има един пример, който по мое мнение най-добре илюстрира принципа на работа на сложните системи. Достатъчно е едно непримиримо малцинство от определен вид да достигне нищожно малък размер, да речем от три или четири процента от цялата популация, за да я подчини на своите желания. Не стига това, ами допълнително се създава една оптична илюзия: на наивния наблюдател му се струва, че изборът все още зависи от предпочитанията на мнозинството. Ако тази идея изглежда абсурдна, то е само защото нашата научна интуиция не е устроена за такива неща. По-точно казано, научната интуиция и други рационално обосновани оценки не работят при случай на сложни системи – освен ако не притежавате житейската мъдрост на вашата баба.

Автор: Насим Талеб

Прочети още...

Нещо назаем

Вярно ли е тогава, че думите принадлежат на този, който ги е написал, така както други видове собственост принадлежат на своя притежател? Всъщност не съвсем. Както изтъква професорът по право Лорънс Лесиг в своята книга „Свободна култура“: „В обикновения език да наречеш авторското право собственост е малко подвеждащо, защото собствеността на едно авторско право е особен вид собственост… Разбирам, че съм взел нещо, ако например взема от двора на съседа си сгъваемата му масичка за пикник. В този случай аз взимам един предмет – масичка – и след това ми действие въпросният предмет вече не е на разположение на собственика си. Но какво точно взимам, ако заимствам от съседа си добрата идея да поставя масичка за пикник в собствения си двор: отивам до магазина за спортни стоки, купувам сгъваема масичка и си я слагам в градината. Какво всъщност взимам тогава?

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Изкуството на неуспеха

Човешките същества се объркват, когато са под напрежение. Пилоти катастрофират, гмуркачи се давят. В ослепителния блясък на състезанието баскетболисти не могат да улучат коша, а голфъри не уцелват дупката. Когато това се случи, казваме, че някой се е „паникьосал“, или, на спортен жаргон, че е „блокирал“. Но какво означават тези думи? И двете имат отрицателен оттенък. Прието е, че да блокираш или да се паникьосаш е равносилно на това да се откажеш. Наистина ли обаче всички форми на неуспех са равнозначни? И какво ни казват те за нас самите и за собствените ни мисли? Живеем във време, в което сме обсебени от успеха и се опитваме да документираме безброй начини, по които талантливи хора преодоляват предизвикателства и препятствия. Може обаче да се поучим много и от документирането на случаи, при които талантливи хора се провалят.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Размисли за Ганди

Светците винаги трябва да бъдат смятани за виновни, докато не докажат своята невинност, но проверките, на които биват подлагани, разбира се, не са еднотипни. В случая с Ганди въпросите, които човек е склонен да зададе, са: до каква степен Ганди е движен от суета – от представата за себе си като смирен гол старец, които седи на молитвено килимче и разклаща империи единствено с духовната си мощ – и до каква степен той прави компромиси със собствените си принципи, когато влиза в политиката, която по самата си същност е неразделно свързана с насилието и измамата. За да достигне до категоричен отговор човек трябва да изследва делата и писанията на Ганди до най-малките им детайли; целият му живот представлява поклонническо пътуване, в което всяко действие е значещо. Но тази частична автобиография, която завършва с двадесетте години на двадесети век, е силно свидетелство в негова полза, още повече, че покрива това, което той би определил като по-разпуснатия период от своя живот, и ни напомня, че вътре в светеца или в почти светеца, има един умен и способен човек, който би могъл, ако бе пожелал, да бъде блестящ юрист, администратор или дори бизнесмен.

 Автор: Джордж Оруел

Прочети още...

Давид и Голиат

„Давид и Голиат“ описва какво се случва, когато обикновени хора се изправят срещу великани. А под „великани“ имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история, на хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора, изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна ли на удара, или да простя?

Чрез тези истории се опитвам да анализирам две концепции. Първата е, че немалка част от онова, което възприемаме като ценност и добродетел, е резултат именно от подобни неравностойни конфликти, понеже възправянето срещу превъзхождащи сили е извор на величие и красота. И второ, че твърде често възприемаме този тип конфликти погрешно. Разбираме ги неправилно. Интерпретираме ги неточно. Великаните не са това, за което ги мислим. Точно онези качества, които привидно им носят сила, често се оказват източник на слабост.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Истински цветове

Когато през 1956 г. започва кампанията „Тя прави ли го, или не?“, повечето реклами, насочени към жените, преливат от блясък и изисканост – „череши в снега, огън и лед“, както коментира Брус Гелб. Един от първите телевизионни рекламни клипове с текста „Тя прави ли го, или не?“ показва домакиня в кухнята, която приготвя ордьоври за гости. Стройна и хубава, облечена с официална черна рокля и с престилка отгоре. Идва съпругът ѝ, целува я по устните, погалва одобрително русата ѝ глава, след което отваря вратата на кухнята и жената отнася таблата с ордьоври в гостната. Обичайна домашна сцена с изящна хореография – до лекото приклякане, с което домакинята докосва електрическия ключ в кухнята, за да загаси лампата.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Статуята, която не изглеждала както трябва

През септември 1983 г. един търговец на произведения на изкуството на име Джанфранко Бекина се обърнал към музея „Дж. Пол Гети“ в Калифорния с предложение. Той заявил, че притежавал мраморна статуя от VI век преди новата ера. Подобни статуи са известни като „курос“ – скулптура на изправен гол младеж с изнесен напред ляв крак и отпуснати край тялото ръце. В света са известни не повече от двеста такива статуи, като повечето са открити в лошо състояние или направо на парчета в различни гробници или в хода на архитектурни разкопки. Тази обаче била почти съвършено запазена. Висока над два метра, статуята сякаш излъчвала особено меко сияние, което я отличавало от подобни творби на древността. С други думи, находката била невероятна. Бекина поискал малко под 10 милиона долара.

Автор: Малкълм Гладуел

Прочети още...

Безлунния

Наричаха го Безлунния, понеже казваха, че си лягал преди мръкване и никога не бил виждал луната. Всички му се подиграваха и през междучасията го замеряха с дъвки, бонбони и гумени топчета, изобщо с каквото им падне. Дори малките aрабчета си играеха на интифада с него. Обикновено майка му го прибираше от училище, облечена в черна вълнена рокля и с омърсени от прахта гуменки, с които вървеше неизменно из жегата. Понякога го виждах как търчи по площада и влиза при турците, за да си купи халва и локуми, беше толкова смешен в окъсялата си униформа, която неизвестно защо не сваляше от гърба си.

Автор: Асен Валентинов

Прочети още...

Автобиография, антропология, меланхолия

В една своя статия, описваща трансформацията в литературната наука от края на 70-те и началото на 80-те години, известният американски критик, един от основателите на Лятната школа по критическа теория към Университета в Ървайн, Мърей Крийгър, пише следното за Цветан Тодоров: „Може би най-важният знак на тази дълбока промяна на изследователския фокус се появи в последната година от моето директорство. Изненадата на първата сесия на школата, състояла се през 1981 г. в Нортуестърн, беше курсът, предложен от Цветан Тодоров. Когато през онова лято поканихме Тодоров да преподава, мислехме, че представяме структурализма чрез една от най-известните му фигури. Но противно на очакванията Тодоров предпочете да предложи курс, посветен на испанския колониализъм. Изглежда студентите бяха по-малко изненадани от нас, защото се стичаха в рекорден брой на неговите лекции, възбудени от изместването на изследователския фокус, за което, по всичко личеше, си даваха повече сметка от нас.“

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Ах, как бързо…

Съществуват бързи и бавни методи на съкращение. Дори тези фини нюанси да нямат някаква тежест спрямо факта на съкращението, то пренебрегването им ще е още по-неудачно, тъй като впрочем даже съгласно меморандума на работодателите става дума винаги за отделни служители. Не много отдавна в една голяма банка бяха изпратени уведомления за уволнение на цяла камара девойки, обслужващи машини, като краткото им съдържание бе обратно пропорционално на продължителността на службата на персонала. При момичетата перфораторки принципно се взема предвид „естественото отпадане“; ще рече, че се очаква те сами да напуснат предприятието, усетят ли наближаването на възрастта. Въпреки че уволнените бяха минали вече тридесетте, те не се разтрепериха и не се размекнаха. Нима са възнамерявали да бъдат толкова дълго използвани, че износени от непрестанното дупчене, да си подсигурят допълнително възнаграждение? Осигурена им е била щедра компенсация, но на тяхната възраст едва ли биха си намерили отново работа.

Автор: Зигфрид Кракауер

Прочети още...

Толкова обичаме Берба

На всекиго се е случвало, опитвайки се да обясни свое пристрастие с разумни доводи, да прозвучи неубедително – не поради липса на основания, а поради вечното противоречие между разум и чувства. Пребиваваме в условия на свръхотчетност, изнемогваме от релативност, развяваме цветовете на благоразумието. Когато заговорят за Димитър Бербатов, хората, интересуващи се от футбол, често споменават необичайното съчетание от талант и липса на амбиция, от големи заложби и нехайство, тоест позовават се на едно противоречие. Не е нещо необичайно звездите да са като че обгърнати от плащ на непроницаемост. Енигмите обаче имат тази особеност да дотягат със своята енигматичност, а сприхавите отсъждания на публиката – да ги превръщат в минало.

Автор: Вергил Немчев

Прочети още...

Портокалите се ядат с корите

Спомняте ли си Ник Лийсън? Това беше онзи хитър и безотговорен младеж, който през 1995 като служител на банката „Берингс“ намери начин да използва нейните ресурси и репутация за една грандиозна спекулативна операция, чийто провал нанесе на фирмата щети равностойни на 1,3 милиарда евро. Ник Лийсън влезе в затвора, а „Берингс“ бе ликвидирана и зачеркната от търговския регистър. Само че „Берингс“ не беше каква да е банка, а най-старата инвестиционна банка във Великобритания и една от най-престижните финансови институции в страната. „Това беше краят на 250 години богатство, влияние и династичен континуитет“ – пише американският историк Дейвид Ландес в главата, посветена на фамилията Беринг, с която започва книгата му „Династии“.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

В пасажите на историята

През 1968 Хана Арент редактира „Озарения“, първия сборник с есета от Валтер Бенямин, който излиза на английски. По онова време извън Германия се знае малко за Бенямин, освен че е бил талантлив и оригинален литературен критик, който се самоубива през 1940 при опита си да се спаси от нацистите. Есетата, които Арент подбира за „Озарения“, отразяват преди всичко литературните му предпочитания, със задълбочени размишления върху Кафка, Бодлер, Пруст, Брехт и Лесков; сборникът съдържа и един великолепен текст за колекционирането на книги. Само последните две есета, относно техническото възпроизводство на произведенията на изкуство и върху философията на историята, дават известна представа за по-дълбоките философски амбиции на Бенямин.

Автор: Марк Лила

Прочети още...

Средна Европа и Балканите на пазара на геополитическите образи – част 2

На Залцбургската конференция „Образи на Средна Европа“ (май 1991) унгарският писател Дьорд Далос формулира нещо, което се оказа общо мнение на много от участниците: средноевропейската дискусия е „изпреварена“ от историята: днес съществува дискусия за Европа. По-късни конкретни изследвания на Масмедийната ситуация поставиха под сериозен въпрос съществуването на Средна Европа като стабилен имидж.

На какво можеше да се дължи това?

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Средна Европа и Балканите на пазара на геополитическите образи – част 1

През 1991 г. вървеше един виц: скоро в Европа щяло да има само десет държави. Западна Европа и Източна Европа. И освен това Босна, Херцеговина, Хърватско, Словения, Славония, Косово, Крайна, Македония, Голяма Сърбия, Малка Сърбия… Смях се много, смехът разтоварва. Фройд твърди, че смехът във вица е свързан с онази срамна, инфантилна радост, която ни обхваща, щом видим, че смисълът се разпада в безсмислица; че безсмислицата е дебнела в самата сърцевина на смисъла. В случая смисълът – политическият смисъл – беше ясен: той се наричаше Европа, общ дом, интеграция, толерантност, диалог, разбирателство… Безсмислицата – също политическа – се наричаше партикуларизъм, национализъм, дивотия, скандал, хаос, война… Накратко – безсмислицата се наричаше Балкани.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Проблемата за психологията на съвременните българи

Не е лесно да се характеризува един народ в известна епоха от неговия развой особено ако той се разбива с усилено темпо под кръстосаното влияние на чужди култури. Кои от белезите на неговата психика са резултат от чужди влияния, кои са израз на собствената му природа? Кои от тях са присъщи на няколко етапа от неговия развой, кои са характерни само за разглежданата епоха? Тия въпроси изпъкват при всяка крачка на народоведското изследване. За да стигнем до правилното им разрешение, необходимо е да разполагаме с една общеприета характеристика на разглежданата народна психика, въз основа на която бихме могли да отделим постоянното от преходното, онова, което е специфично за народа, от онова, което е случайно навярно отвън в процеса на културното му общуване с другите народи. Такава общепризната характеристика на българския народ обаче липсва и тази липса съставя главното затруднение за разрешаването на поставената ни задача.

Автор: Атанас Илиев

Прочети още...

Какво означава класическо?

През октомври 1944, когато съюзническите сили воюват в Европа, а германски ракети се сипят върху Лондон, петдесет и шест годишният Томас Стърнс Елиът произнася пред Вергилиевото дружество в Лондон своето встъпително слово като негов пръв председател. В лекцията си Елиът не споменава военновременната обстановка, с изключение на един-единствен намек – косвен, сдържан, по най-добър британски маниер – за „злочестините на сегашното време“, които го затруднили да се снабди с необходимите за подготовката на лекцията книги. По този начин той напомня на слушателите си, че в определена перспектива войната е само една, макар и масивна, кратка засечка в живота на Европа.

С лекцията си, озаглавена „Какво означава класическо?“, Елиът цели да постави отново на дневен ред и да консолидира една отдавна отстоявана от него теза: че цивилизацията на Западна Европа представлява единна цивилизация, че тя произлиза от Рим през Римската църква и Свещената римска империя, и следователно, че нейното изконно класическо произведение трябва да бъде епосът за Рим, Вергилиевата „Енеида“. Всеки път, когато поставя отново на дневен ред тази теза, това се върши от един човек с все по-голям обществен авторитет, тъй че към 1944 за него, като поет, драматург, критик, издател и културен коментатор, може да се каже, че доминира английския литературен живот. Този човек набелязва Лондон като метрополията на англоезичния свят и със смиреност, прикриваща безмилостна целеустременост, успява съвсем съзнателно да превърне себе си в повелителния глас на тази метрополия. Сега той се застъпва за Вергилий като доминиращия глас на имперската метрополия Рим – един Рим, чийто трансцендентен имперски ореол Вергилий едва ли е могъл да забележи.

Автор: Дж. М. Кутси

Прочети още...

Авангард и кич

Там, където в наши дни някой политически режим установява официална културна политика, това се прави заради демагогията. Ако кичът е официалната тенденция на културата в Германия, Италия и Русия, то това е не защото съответните правителства са ръководени от еснафи, а защото кичът е културата на масите в тези страни, както и навсякъде другаде. Окуражаването на кича е просто още един от евтините начини, по които тоталитарните режими се опитват да спечелят благоразположението на поданиците си. И тъй като тези режими не могат да повишат културното ниво на масите – дори и ако биха искали – чрез нещо по-малко от капитулация пред международния социализъм, то те ще ласкаят масите като снижават всяка култура до собственото им ниво. Именно това е причината, поради която [там] авангардът е обявен извън закона, а не защото една висша култура е по същество по-критична култура. (Дали авангардът би могъл изобщо да разцъфтява при условията на тоталитарен режим е нещо, което няма връзка с разглеждането в момента). На практика основната трудност на авангардното изкуство и литература, от гледна точка на фашистите и сталинистите, е не в това, че тези художествени видове са прекалено критични, а че са прекалено „невинни“, тоест прекалено трудни за инжектиране с пропаганда, и че кичът е далеч по-подходящ за такава цел. Кичът държи един диктатор в по-тесен контакт с „душата“ на народа. И ако официалната култура би била по-висша от общото масово ниво, то налице би била опасност от изолация.

Автор: Клемънт Грийнбърг

Прочети още...

Деветият кръг на рая

Оказа се, че къщата на съновиденията е отворена. И вътре се е настанил Хуан Мирó – милиардерът, собственикът на огромни светове и светлинни мигове. Влизам обезсмислен от умора, влизам с най-лошия вкус към нещата, влизам – и спирам: Какво е това?

Към мене лумват забравените цветове на ритъма, наречен детство, оживяват неясните контури на спомена, на тайната, на слънчевия лъч в мазето, изпълнен с невидими и видими прашинки, с милиони палави гласчета на светящи думи…
И се смалявам, и изчезвам във вълшебния хаос от предчувствия, че ще бъда отново целунат, смалявам се в собственото си ехо: кой ме вика – аз ли търся Аз-а или Той при себе си ме вика?

Автор: Румен Леонидов

Прочети още...

Садист, нарцисист, перверзник

Не мога да си представя кой друг, освен автора на този пасаж, би могъл да се присмее с такова густо на една „постмодерна“ конференция върху творчеството на Флеминг и семиотиката на Бонд. Изглежда впрочем, че дори Еймис е смятал, че романите на Флеминг не бива да се приемат според това, което предлагат на пръв поглед. Триумфът на Бонд над Лайтър в „Диамантите“ – той му казва къде да потърси скритите в един труп скъпоценни камъни – е може би пример за британска „мъзга“, а не за британска аналност. Самият Бонд почти винаги е описван, и сам се описва, като „англичанин“, но от преждевременния некролог в „Таймс“, отпечатан в гафа, наречен „Човек живее само два пъти“, научаваме, че той е имал баща шотландец и майка швейцарка, тъй че изобщо не може да минава за англичанин. И все пак няма съмнение, че човекът на ЦРУ Лайтър е направен от несмилаем картон – нужният фон за недостижимата изтънченост на Бонд. (Моят собствен съвсем скромен принос към изучаването на Бонд се свежда до това да подчертая, че „Лайтър“ е било фамилното име на богатата американка, която се омъжва за лорд Кързън – през великото време на брачни съюзи между фамилиите Чърчил, Вандърбилт и Астор, – и по този начин осигурява него финансово, а за себе си – място в обществото). Освен това, Феликс Лайтър може да се тълкува и като означител или шифър.

Автор: Кристофър Хичинс

Прочети още...

Уроците на Ханеке

Параноята е наследникът на един постепенно отминаващ вкус към съспенса. Известното обяснение на Хичкок, предложено на Трюфо – „Бомбата е под масата и аудиторията го знае“ – различава съспенса от изненадата, като превръща очакването на някакво (обикновено катастрофално) събитие, а не шока от самото събитие, в основното емоционално преживяване. Но филмите на Ханеке са прекалено ограничаващи, прекалено лишени от желание да разкрият необходимото количество екранна информация, за да могат да функционират като съспенс. Изненадата, характерна за много от произведенията на ранното филмово изкуство (експериментите на Едисън, Мелиес, братята Люмиер, Портър) са може би по-близки до този дух, макар че визията за фокуснически трик, която откриваме в „Пътуване до Луната“ на Мелиес или образът на бандита, който се прицелва и стреля право в лицето на публиката в края на „Големия обир на влака“ на Портър, се предава само в една посока: навън, към публиката. Съспенсът също разчита на едно изкривено разпределение на информацията между героите и зрителите: примерът на Хичкок прави това много ясно, тъй като неговата хипотетична бомба съществува единствено за публиката, която може да реагира по най-различни начини (да се гърчи, да ахка, да гледа настрани, да потръпва). Напротив, параноичното въображение на типичния филм на Ханеке функционира чрез минимизирането, във всеки даден момент, на целия репертоар от потенциални решения, чрез което довежда и героите, и зрителите, до едно споделено състояние на мисловна неизправност. Хладното му, анти-психологическо представяне на събитията неутрализира всякакви възможности за съспенс, с което намалява буквално всички шансове за което и да е от нещата [във филма] да постигне някакъв смисъл, надминаващ вцепеняващото му въздействие върху сетивата ни.

Автор: Рики Д’Амброуз

Прочети още...

Безотговорният разум

За любовната афера между Хайдегер и Арент научихме за пръв път от написаната от Елизабет Янг-Брюл завладяваща биография Хана Арент: от любов към света (1984), макар че при излизането си тя не предизвика широк интерес, главно поради дискретността и чувството за мярка на авторката. Преди няколко години обаче аферата стана предмет на неприятна полемика, провокирана от изследването на Елжбета Етингър Хана Арент/Мартин Хайдегер (1995). Със своята малка книжка професор Етингър се надяваше да предизвика скандал – и успя. В хода на работата си върху биография на Арент тя бе получила достъп до кореспонденцията между Арент и Хайдегер, която в съответствие с волята на изпълнителите на завещанието малцина бяха виждали и никой не бе имал правото да цитира. Етингър изчита писмата и без бавене дава за печат своя преразказ на любовната афера, като перифразира дълги откъси от писмата на Хайдегер и цитира пряко от отговорите на Арент.

Автор: Марк Лила

Прочети още...

Ерик Хобсбом и романсът на комунизма

Ерик Хобсбом е най-известният историк в света. Книгата му „Векът на крайностите“ („The Age of Extremes“, 1994) бе преведена на десетки езици, от китайски до каталонски. Мемоарите му са бестселър в Делхи; в някои латиноамерикански страни – особено в Бразилия – той е културен фолк герой. Славата му е напълно заслужена. Със самоуверена лекота той борави с цели континенти от информация. Спомням си неговия университетски наставник в Кеймбридж, който, след като ми каза, че Ерик Хобсбом бил най-умният студент, на когото бил преподавал, добави: „Всъщност не може да се каже, че съм му преподавал – това беше невъзможно. Ерик знаеше вече всичко.“

Автор: Тони Джуд

Прочети още...

Провалът – (още един) начин на употреба

Това, че започвам да мисля точно по тази тема не е случайно, разбира се. Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика. Това, както и повсеместният страх от него. Поне сред повечето от нас. Провалът – така изглежда в очите на болшинството хора – е окончателното свидетелство за житейска неспособност. Оттук и всеобщият му статус на плашило за гарги, предполагам.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Любов на Палм бийч експрес: Бракоразводното дело Пулицър

Бележки от поведенческото бунище и други неестествени истории от Палм бийч… Необуздани лъжи и невъзмутими лъжесвидетелства… Съдията-баракуда среща гола Пепеляшка… Мрачни дни на Златния бряг, безкрайни нощи за безсловесните…

Автор: Хънтър С. Томпсън

Прочети още...

Ман срещу Ман

Внушителната къща на Стоктън Стрийт в Принстън, където Томас Ман живее от 1938 до 1941, днес е собственост на католическата църква. Холът е достатъчно голям, за да побере сбирка на богомолците, и сега там са сложени скамейки и олтар. В двата края на помещението има по една красива по-малка стая с остъклени стени, едната за лятната светлина, а другата предназначена за зимата. В непосредствено съседство е кабинетът на Ман, където той е прекарвал утрините. Там се е намирало бюрото му, същото бюро, което той отнася от Мюнхен в Кюснахт, Швейцария, където живее от 1933 до 1938. „Тъй че аз съм решен“, пише той на един приятел, „да продължа неотклонно живота и работата си точно както досега, без да се влияя от събитията, които ме нараняват, но не могат да ме отклонят или унижат“. Нагоре има още два етажа, един за спалните и баните, и един за прислугата.

Автор: Колъм Тойбин

Прочети още...

Посетители

15
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пламен писа Още
    ... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Седим безмълвни... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "Tempora mutantur, nosque mutamur in... преди 3 дни
  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 5 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 6 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 6 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 6 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 2 седмици
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 2 седмици
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици