Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2010 06 Female-leadershipПрез 1970-те биологът Роналд Ериксон изнамира начин за разделяне едни от други на сперматозоидите, носещи създаващия мъжко поколение Y-хромозом от ония, носещи хромозома X. Той изпраща двата вида сперматозоиди да плуват надолу по стъклена тръба, съдържаща все по-сгъстяващи се бариери от белтъка албумин. Сперматозоидите с хромозома Х имат по-голяма глава и по-дълга опашка и следователно, както предполага ученият, те ще заседнат в лепкавата течност. Сперматозоидите с Y са по-гъвкави и бързи и могат да стигнат до дъното на тръбата по-ефективно. Ериксон е израсъл в едно ранчо в Южна Дакота, където е придобил стил на поведение, характерен за стария, каубойски див запад. Процесът, казва той, е като „разделяне на добитъка на вратата“. И говедата, оставени да се мотаят зад вратата, са разбира се хиксовете, което изглежда му харесва. Понякога той демонстрирал процеса, използвайки като показалка хрущяла от биволски пенис.

През 1970-те години Ериксон дава под аренда метода си на различни клиники в САЩ, наричайки го първия научно доказан метод за избиране пола на детето. Вместо лабораторна престилка, той носи каубойски ботуши и шапка, пишейки дори собствени версии на каубойска поезия.

Феминистките от онова време не приемат с радост Ериксон и неговата страст към мъжа от рекламите на Марлборо. За тях, лабораторният каубой и неговият сперминатор предвещават една дистопия за масово производство на момчета. „Трябва да се почувствате загрижени за бъдещето на всички жени“, пише през 1984 Роберта Щайнбахър, една монахиня, по-късно станала социална психоложка. „Няма съмнение, че е налице универсално предпочитание към синовете.“ Щайнбахър продължава да се оплаква от това, че жените биват разглеждани като „второкласни граждани“, докато мъжете продължават да контролират позициите на власт и доминация в обществото. „Аз мисля, че жените трябва да се запитат ‚Къде ще свърши всичко това?‘“, казва тя. „Мнозина от нас не биха били тук сега, ако тези практики биха били използвани още преди години.“

Ериксон, сега на 74 години, реагира със смях, когато му прочетох цитатите на старата му противничка. Рядко обаче е било толкова лесно да се опровергаят нечии мрачни предсказания. През 1990-те години, когато Ериксон преглежда статистиките на двете дузини клиники, използващи неговия процес, за свое удивление той открива, че хората си желаят повече момичета, отколкото момчета – една разлика, която продължава и днес, въпреки че той е рекламирал метода си като по-ефективен за създаване на момчета. В някои клиники, казва той, съотношението сега вече е даже 2 към 1. Данните от съответни допитвания до общественото мнение са редки и не представят някакво ясно предпочитание към момичета. Но картината от лекарския кабинет показва това без каквото и да е съмнение. Един по-нов метод за селекция на сперматозоидите, наречен MicroSort, в момента минава през последните фази на проверка за допускане от страна на администрацията. Молбите за момичета при този метод възлизат на около 75 процента.

Все по-обезпокоително за Ериксон, постепенно става ясно, че при избора на пола на следващото поколение той вече не е шефът. „Жените вземат всички решения“, казва той, и тази промяна се потвърждава също от говорителите на MicroSort, с които се срещнах. В началото, казва Ериксон, жените, които са се обаждали в клиниките му, молели за извинение и срамежливо обяснявали, че вече имат по две момчета. „Сега те просто телефонират и веднага казват ‚искам момиче‘. Тези майки гледат към собствените си животи и смятат, че дъщерите им ще имат едно добро бъдеще, което майките и бабите им не са имали, по-добро даже от онова на синовете им, така че защо да не изберат момиче?“

Защо да не изберете момиче?

Че подобно твърдение може да бъде произнесено с такава лекота от един стар каубой като Ериксон – или от който и да било друг – е нещо монументално. Защото в продължение на почти цялата ни позната цивилизация, патриархатът – наложен чрез правата на първородния син – е бил организиращият принцип на обществото, с малки изключения. Мъжете в древна Гърция връзвали левия си тестис в опит да създадат мъжко потомство; жените нерядко се самоубивали (или били убивани) за това, че не са успявали да родят синове. В своята класическа книга от 1949, Вторият пол, френската феминистка Симон дьо Бовоар намеква, че жените до такава степен ненавиждат своето „женско състояние“, че гледат на новородените си дъщери с раздразнение и отвращение. Но сега вековното предпочитание към синовете еродира – или дори се преобръща. „Жените от нашето поколение искат дъщери именно защото ние харесваме онова, което сме“, отбелязва една жена в списанието Cookie. Дори Ериксон, упоритият дърт козел, може да въздъхне и да отбележи отминаването на една епоха. „Съществувало ли е мъжкото превъзходство? Разбира се, че е съществувало. Но сега изглежда то вече си отива. И времето на първородния син е напълно отминало.“

Голямото семейство на Ериксон е отлична илюстрация за бързо променящия се днешен пейзаж. Неговата 26-годишна внучка – „висока, стройна, умна колкото си иска, с безкомпромисен характер“ – е биохимичка и работи в областта на генетичното секвентиране. Племенничката му следва строително инженерство в Университета на южна Калифорния. Внуците му, казва той, са умни и красиви, но в училище „погледите им се реят безцелно. Трябва да им напомням: ‚не вършете глупости, да не вземете да катастрофирате с колата или някое момиче да забременее от вас, та да опропастите живота си‘. Наскоро Ериксон се шегувал със старите момчета по време на среща на випуска от училище, че ще вземе да си направи операция за смяна на пола. „Жените живеят по-дълго от мъжете. Те се оправят по-добре в тази икономика. Те летят в космоса и правят всичко останало, което вършат и мъжете, а понякога го правят и много по-добре. Искам да кажа, по дяволите, дайте да им правим път – тия женски ще ни задминат и ще ни оставят в праха.“

Мъжете са били доминиращият пол от самата зора на човечеството. Но за пръв път в човешката история днес това се променя – и при това с шокираща скорост. Културните и икономически промени винаги се подсилват едни други. А глобалната икономика се развива по начин, който подкопава предпочитанието към мъжки деца, навсякъде по света. В продължение на няколко века Южна Корея например е била едно от най-строгите патриархални общества в света. Много жени, които не са успявали да родят мъжки наследници, са били малтретирани и поставяни в ролята на домашни прислужници; някои семейства се молели на духовете да убият женските им деца. След това, през 1970-те и 1980-те години, правителството предприема една индустриална революция и насърчава жените да навлязат в работната сила. Те отиват в градовете и започват да посещават университети. Напредват бързо, от индустриални професии към сферата на услугите и накрая в най-добре платените професии. Традиционният ред започва да се разпада скоро след това. През 1990 законите на страната биват променени така, че жените могат да задържат децата си след развод и да наследяват имущество. През 2005 съдът постановява, че жените могат да дават на децата собствените си имена. През 1985 година около половината от жените в едно национално допитване казват, че „трябва да имат син“. Този процес намалява бавно до 1991, а след това пропада бързо, до само около 15 процента през 2003. С предпочитанието към момчета в Корея „е свършено“, казва Моника Дас Гупта, една изследователка на демографските тенденции и експертка по Азия към Световната банка. „Това стана толкова бързо. Трудно е да се повярва, но наистина е така.“ Същата промяна сега се забелязва и в други бързо индустриализиращи се страни като Индия и Китай.

До известна степен причините за тази промяна са очевидни. Когато мисленето и способността за комуникация започват да засенчват физическата сила и издръжливост като ключови способности за икономически успех, обществата, които се възползват от талантите на всички свои членове, а не само половината от тях, бързо оставят останалите зад гърба си. И понеже в края на краищата геополитиката и глобалната култура са дарвинистки по същността си, останалите общества или следват техния пример, или биват изтласкани встрани. През 2006 г. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие създава база данни, наречена Пол, институции и развитие, която измерва икономическата и политическа власт на жените в 162 страни. С малки изключения, колкото по-голяма е властта на жените, толкова по-голям е икономическият успех на съответната страна. Агенциите за подпомагане започват да отчитат тази зависимост и настояват за създаването на политически квоти в около 100 страни, които по същество изискват повече власт за жените, с цел да подобрят състоянието на тези страни. В някои разрушени от войни страни жените на практика действат като един вид майчински спасителен тим. Президентката на Либерия, Елън Джонсън Сърлийф, описва страната си като болно дете, нуждаещо се от грижи, по време на изборната си кампания отпреди пет години. Пост-геноцидна Руанда избира да се лекува от травмите на миналото, ставайки първата страна в света с женско мнозинство в парламента.

Сред феминистките среди тези социални, политически и икономически промени винаги биват представяни като някаква бавна и мъчителна форма на настигане в една непрестанна борба за женско равноправие. Но в САЩ, най-напредналата икономика на света, изглежда се случва нещо много по-забележително. Американските родители започват да предпочитат дъщерите пред синовете. Представяйки си гордостта, с която ще могат да наблюдават израстването на детето си, както и успехите му като зрял човек, пред погледите им по-често се мержелее едно момиче, отколкото момче.

Но какво, ако модерната, постиндустриална икономика просто е по-благоприятна за жените, отколкото за мъжете? В продължение на много дълго време, еволюционните психолози са твърдели, че ние сме снабдени с адаптивни наредби от далечното минало: мъжете са по-бързи, по-силни и кондиционирани да се борят за редките ресурси, а в наше време това се демонстрира като стремеж да се спечели на Уол Стрийт; жените са програмирани да намират добри закрилници и да се грижат за тяхното поколение, а това се изразява в по-грижливо и по-гъвкаво поведение, предопределящо ги за домакинството. Този вид мислене определя нашето усещане за естествения ред на нещата. Но какво, ако мъжете и жените са изпълнявали не биологически наредби, а социални роли, основаващи се на онова, което е било по-ефективно по време на една много дълга ера от човешката история? И какво ако тази ера сега се приближава към края си? Нещо повече, какво ако икономиката на новата ера е по-подходяща за жените?

Щом само веднъж отворите очи за тази възможност, свидетелствата в нейна полза са навсякъде около вас. Те могат да бъдат открити, най-непосредствено, сред руините на рецесията, в която три четвърти от изчезналите 8 милиона работни места са изгубени от мъже. Най-зле засегнатите индустрии са предимно мъжки и дълбоко свързани с мачизма: строителство, индустриално производство, висши финанси. Някои от тези работни места ще се върнат, но общият модел на разместването не е нито временен, нито случаен. Рецесията просто разкрива – и ускорява – едно дълбоко икономическо разместване, което е протичало в продължение на поне 30 години, а в някои отношения и по-дълго време.

По-рано през тази година, за пръв път в американската история, балансът на работната сила се наклони към жените, които сега държат повечето от работните места на нацията. Работещата класа, която дълго време е определяла представите ни за мъжественост, бавно се превръща в матриархат, при което мъжете все повече липсват в дома и жените вземат всички решения сами. Жените доминират днешните колежи и професионални училища – за всеки двама мъже, които ще получат диплома за бакалавър през тази година, три жени ще направят същото. От 15-те категории работни места, за които се очаква да растат най-много през следващото десетилетие в САЩ, всички освен две са заети предимно от жени. И наистина, в определени отношения днешната американска икономика се превръща в един вид пътуващо сестринство: жените от горните класи напускат дома и навлизат в работната сила, създавайки работни места, които се поемат от други жени.

Постиндустриалната икономика е безразлична към ръста и силата на мъжете. Атрибутите, които са най-ценни днес – социална интелигентност, открита комуникация, способност за спокойна концентрация – са, като минимум, не предимно мъжки. Всъщност може би именно обратното е вярно. Жените в бедните части на Индия учат английски език по-бързо от мъжете, за да посрещнат търсенето на новите глобални телефонни центрове. Жените притежават повече от 40 процента от частните бизнеси в Китай, където едно червено Ферари днес е новият статус-символ на жените-предприемачки. Миналата година Исландия избра министър-председателката Йохана Сигурдардотир, първата открито лесбийска жена-глава-на-държава в света, която се бори директно против мъжкия елит, който според нея е разрушил банковата система на страната и, по собствените й думи, обявява края на „епохата на тестостерона“.

Да, в САЩ все още има разлики в заплатите между мъже и жени, които могат да бъдат убедително обяснени – поне отчасти – чрез дискриминация. Да, жените все още полагат по-голяма част от грижите за децата. И, да – горните слоеве на обществото все още са доминирани от мъже. Но, като се има пред вид мощта на силите, тласкащи икономиката, тази подредба изглежда по-скоро като последни издихания на една отминаваща епоха, отколкото като някакъв перманентен порядък. Десетки жени с висше образование, които интервюирах за тази статия, допускат, че те може да се окажат ония, които ще ходят на работа, докато съпрузите им стоят вкъщи и си търсят нова работа или се грижат за децата. Мъжете, отбеляза пред мен един възрастен мъж, са новите „красиви половинки“. Това може и да се случва бавно и непостоянно, но то се случва безпогрешно: в дългосрочна перспектива, модерната икономика се превръща в място, където жените държат картите.

Преобръщането на ролите, което се случва между американските мъже и жени, се различава най-ясно и отчетливо сред работническата класа. През последните години, мъжки групи за взаимна поддръжка започнаха да се появяват навсякъде из ръждивия пояс[1] и по други места, където постиндустриалната икономика започва да преобръща традиционните семейни роли с главата надолу. Някои от групите помагат на мъжете да понасят тежестта на безработицата, други им помагат да възстановят връзката с напуснатите си семейства. Мустафа Ел-Скари, учител и социален работник, ръководи някои от тези групи в Канзас Сити. Ел-Скари е изследвал социологията на мъжете и момчетата, изгубили почва под краката си, и счита за своя специална дарба способността да ги кара да се отварят и да говорят за новото си състояние. Когато посетих един от класовете му по-рано тази година, той беше изправен пред една особено упорита група.

Никой от тридесетината мъже, седящи в една класна стая в едно от училищата на Канзас Сити не е дошъл тук доброволно. След като не са успели да плащат издръжките на децата си, съдията им е предоставил избора или да отидат в затвора, или да започнат да посещават програма за обучение (превъзпитание?) на бащи, като второто им се е сторило по-добрия от двата варианта. Урокът тази седмица, взет от един учебник на име

Да утолим бащинската жажда, включва писане на писмо до една хипотетична и отчуждена 14-годишна дъщеря на име Кристъл, чийто баща я е напуснал още когато е била бебе. Но Ел-Скари си има собствени представи за това как да достигне тази сънлива, скептична група, и писмата до Кристъл нямат нищо общо с всичко това.

Също като тях, обяснява учителят, той е израсъл, гледайки по телевизията Бил Косби

[2], живеещ зад своята метафорична „бяло боядисана ограда“ – един мъж, една жена и един куп щастливи деца. „Е добре, този чек се върна неизплатен още преди много години“, казва той. „Хайде сега да видим“, продължава той, четейки от лист хартия. Кои са четирите вида бащински авторитет? Морален, емоционален, социален и физически. „Но вие не сте никой от тях в онази къща. Всичко, което вие сте, е чек за заплата, а сега вече не сте дори и това. И ако се опитате да упражните авторитета си, тя ще се обади в полицията. Е, как ви кара да се чувствате всичко това? От вас се очаква да бъдете авторитет, а тя ви казва ‚махай се от къщата ми, боклук такъв!‘ Тя ви нарича ‚боклук‘!“

 

Мъжете са черни и бели, възрастта им е между 20 и 40 години. Някои от тях изглеждат така, сякаш може и да са прекарали някоя и друга нощ на улицата, но останалите изглежда работят, или поне са го правили доскоро. Сега те са оставили настрана лимонадите си, Ел-Скари държи в ръце вниманието им, така че сега той преминава към малко по-философски теми. „Кой какво върши?“, пита ги той. „Каква е нашата роля? Всички ни казват, че от нас се очаква да бъдем бащи на едно атомизирано семейство, така че човек се чувства, сякаш са го ограбили. Това е непоносимо, отвратително, то ни запраща към провал.“ Той пише на черната дъска цифрата 85 000. „Това е нейната годишна заплата.“ После – 12 000. „А това е вашата заплата. Кой тогава е проклетият мъж? Кой е мъжът сега?“ Надига се приглушено мърморене. „Вярно. Тя е мъжът.“

Съдейки по мъжете, с които разговарях след това, Ел-Скари изглежда е преценил аудиторията си перфектно. Дарън Хендерсън е печелел по 33 долара на час като металургичен работник, докато кризата го е ударила и той изгубил работата си. След това изгубил жилището си – „моето малко парченце от Американската мечта“ – а след това и колата си. После започнал да закъснява с плащанията за децата. „Те се държат с мен така, сякаш просто седя със скръстени ръце“, казва той, „но това не е вярно“. Като доказателство за усилията си той показва професионалната шофьорска книжа, която е получил наскоро, както и разрешителното да работи като барман, а след това ги захвърля на масата като джокери от карти за игра – толкова е ползата от тях. Майката на дъщеря му има работа, която носи 50 000 долара годишно и в момента получава магистърска степен по социално дело. А той току що е кандидатствал за получаване на марки за храна – единствената социална помощ, която един мъж може да получи сравнително лесно. Наскоро тя го видяла докато чакал на спирката на автобуса. „Изгледа ме в очите“, спомня си той, „а след това продължи, без да спира.“

Мъжете в тази стая, почти без изключения, са жертви от края на ерата на индустриалното производство. Повечето от тях са продължили да работят с ръцете си даже и след като търсенето на ръчна работа е започнало да намалява. От 2000-та година насам, индустриалното производство е изгубило около 6 милиона работни места, повече от една трета от цялата работна сила, създавайки работа само за малцина, при това най-вече млади, мъже. Бумът на недвижимите имоти успяваше да прикрива тази нова реалност за известно време, създавайки работни места в строителството и свъразните с него индустрии. Мнозина от мъжете, с които разговарях, са работили като електротехници или строителни работници; един дори е бил успешен агент на недвижими имоти. Сега тези работни места са изчезнали. Хендерсън прекарва времето си, обикаляйки между службите за безработни и интервюта за работа, чудейки се какво ли прави дъщеря му през това време. През 1950, само по един на двадесет мъже в разцвета на работната си възраст, като Хендерсън, не е имал работа. Днес тази пропорция е едно към пет, най-високата, която някога е била отбелязвана.

Мъжете доминират само в две от работните категории, от които се очаква да растат най-много през следващото десетилетие: чистач и компютърен инженер. Жените имат всичко останало – гледане на стари хора, домашно медицинско обслужване, гледане на деца, приготвяне на храна. Много от новите работни места, казва Хийдър Бауши от Центъра за американски прогрес, „заместват нещата, които преди жените са вършили вкъщи безплатно“. Никое от тях не носи особено висока заплата. Но постоянното натрупване на тези работни места подпомага появата на една икономика, която от гледна точка на работническата класа е по-изгодна за жените, отколкото за мъжете.

С постепенното излизане от рецесията някои традиционно мъжки работни места ще се възстановят – мъжете почти винаги са по-тежко засегнати от жените от икономическите спадове, защото строителството и индустриалното производство са по-циклични от обслужващите индустрии – но това няма да промени дългосрочната тенденция. Когато някой ден ние гледаме назад към този период, твърди Джейми Ладж, професор по бизнес в Североизточния университет, ние ще го виждаме като „повратна точка за жените като част от работната сила“.

Икономическото и културно изместване на властта от мъжете към жените би имало огромно значение дори и ако то никога не би се простряло отвъд границите на работническата класа в Америка. Но жените започват да доминират също и средния мениджмънт, както и изненадващ брой професионални кариери. Според Службата за статистики по труда, жените държат в момента 51,4 процента от мениджърските и високо специализирани работни места – в сравнение с 26,1 процента през 1980 г. Те са 54 процента от всички счетоводители и държат около половината от работните места в банковото и застрахователно дело. Около една трета от американските лекари сега са жени, както и 45 процента от сътрудниците в юридическите фирми – при което и двете цифри нарастват бързо. Икономиката на белите якички цени най-вече суровата интелектуална сила, която мъжете и жените притежават в еднаква степен. Но тя изисква също комуникационни способности и социална интелигентност – области в които, според множество изследвания, жените имат лека преднина. И което е най-важно – за добро или зло – тя все повече изисква формални образователни акредитиви, които жените са по-склонни да получават, особено на по-млади години. Почти единствените професии, в които жените представляват едно сравнително ясно малцинство от новопостъпили работници, са инженерските и онези, изискващи подготовка в областта на точните науки. Но дори и в тези области жените са направили забележителен прогрес в сравнение с 1970-те години.

Офисната работа постоянно се приспособява към жените – и от своя страна бива преоформяна от тях – в продължение на 30 години и повече. Джоел Гаро се занимава с този феномен в книгата си от 1991 година Edge City, която изследва възхода на предградията, в които се помещават както огромни полоси от офисно пространство, така и обичайните къщи и молове. Компаниите започват да се изнасят от градовете в търсене не само на по-ниски наеми, но също и на „най-добре образованите, най-съвестни и надеждни сътрудници.“ Те откриват най-добри шансове сред „слабо заетите жени, живеещи в квартали на средната класа или по границите на старите градски райони“. Описвайки възхода на офисните паркове от предградията, Гаро поставя особен акцент върху 1978 г., връхната година, в която жените започват да навлизат в работната сила. Когато мускулната сила изчезва от списъка на изискванията за работа, жените често се оказват по-добри от мъжете. Те са умни, изпълнителни и – доколкото работодателите могат да направят работните условия по-подходящи за тях – по-надеждни.

Разбира се, близо до върха на пирамидата на работните места, възходът на жените започва да боксува. Известните жени-шефове на фирми, в миналото и сега, са толкова редки, че на тях се гледа като на звезди, и повечето от нас са в състояние да запомнят имената им само от инцидентно преглеждане на бизнес-страниците по вестниците. Мег Уитман от eBay, Карли Фиорина от Hewlett-Packard, Ан Малкаи и Урсула Бърнс от Xerox, Индра Нои от PepsiCo; техните постижения се считат за толкова изключителни, че Уитман и Фиорина използват това като основа за политически кампании. Само 3 процента от водещите 500 мениджъри от списъка на списание Fortune са жени и тази цифра никога не се е качвала много над това ниво.

Но дори начинът, по който този въпрос се представя в наши дни вече подсказва, че мъжката хватка около властта в елитните кръгове може би се отпуска. В бизнес кръговете, липсата на жени на върха се описва като „изтичане на мозъци“ и криза на „задържането на таланти“. И макар жените-шефове на фирми да са рядкост в Америка, въпреки това те са високо ценени: миналата година те печелеха повече от колегите си мъже средно с 43 процента, и получиха по-големи повишения на заплатите.

Дори и около чувствителния въпрос за работещите майки, тонът на разговорите се променя. Миналата година, в една статия за кърменето, аз се оплаках от това как ранните години от отглеждането на децата не позволяват на жените да достигнат ръководни позиции. Но понятието отпуска по майчинство постепенно започва да се заменя от полово-неутралното гъвкаво време, отразявайки промените в работната сила. За хората и от двата пола, завършили висше образование в последно време, гъвкавите условия за работа са сред най-важните изисквания по отношение на работното място, според едно изследване, публикувано миналата година в Harvard Business Review. И компаниите, желаещи да привлекат и задържат талантливи работници и мениджъри, реагират на това. Консултантската фирма Делойт например стартира една програма на име Масово уеднаквяване на кариерите, която в момента се счита за меродавна, и която позволява на сътрудниците да нагаждат работното си време към съответния период от живота си. Програмата, както обяснява уебсайтът на Делойт, решава „един сложен проблем, който вече не може да бъде определян като само женски.“

„Жените чукат на вратата на лидерството точно в момента, в който техните таланти са особено добре подхождащи към изискванията на времето“, пише Дейвид Гергън в увода към Просветената власт: Как жените променят практиката на лидерството. Но какви точно са тези таланти? Някога се смяташе, че водачите трябва да бъдат агресивни и конкурентно настроени, и че мъжете по естествен начин са такива в по-голяма степен. Но психологическите изследвания правят тази картина по-сложна. В лабораторни изследвания, които симулират процесите на преговори, мъжете и жените са сравнително еднакво настойчиви и конкурентни, с леки вариации. Мъжете са склонни да утвърждават себе си по един контролиращ начин, докато жените са по-склонни да вземат под внимание правата и на другите – при което и двата стила са еднакво ефективни, пишат психоложките Алис Ийгли и Линда Лери, в книгата си През лабиринта от 2007 г.

В течение на годините изследователите често са преувеличавали тези различия и са описвали специфичните таланти на жените според груби полови стереотипи: жените са по-склонни към съчувствие, те са по-добри при търсенето на консенсус и по-добри в мисленето, засягащо и двете страни; жените биват описвани като хора, внасящи по-висока морална чувствителност в един безпощаден бизнес-свят. През 90-те години изглеждаше, че тази част от феминистката теория на бизнеса пресилва нещата. Но след последната финансова криза тези идеи започват да добиват по-широк резонанс. Изследователите започват да разглеждат по-сериозно връзката между тестостерона и прекомерния риск, да си задават въпроса дали групите, съставени от мъже, не са склонни да се насърчават взаимно и – на някакво много дълбоко, базисно ниво – да вземат безразсъдни решения. И картината, която се оформя, е огледално отражение на традиционната карта на половете: мъжете и пазарите се намират от страната на ирационалното и прекомерно емоционалното, а жените – от страната на хладнокръвното и уравновесеното.

Ние все още не знаем със сигурност дали тестостеронът влияе силно върху вземането на решения в бизнеса. Но начинът, по който бива възприеман идеалният бизнес-лидер, започва да се променя в наши дни. Старият модел на командване и контрол, с един лидер, държащ в ръцете си цялата власт за вземане на решения, вече се счита за ограничен и задминат. Новият модел, понякога наричан „пост-героичен“ или „трансформационен“, по думите на историка и експерт по въпросите на лидерството Макгрегор Бърнс. Целта е да се поддържа поведение на добър треньор и да се канализира харизма, която да мотивира останалите към усилена работа и творческо поведение. Моделът не се дефинира открито като феминистки, но той отразява идеите на литературата за разликите между мъже и жени. В една от програмите в Columbia Business School, например, се преподава „чувствително лидерство“ и социална интелигентност, включително и по-добро разчитане на израженията на лицата и езика на тялото. „Ние никога не казваме открито ‚Развивайте женската си страна‘, но е напълно ясно, че това е нещото, което препоръчваме“, казва Джейми Ладж.

Едно изследване от 2008 г. се опитва да изрази в количествени показатели ефекта от този по-женствен стил на ръководство. Изследователи от Columbia Business School и Университета Мериленд са анализирали данни от водещите 1500 компании за времето между 1992 и 2006 година, за да определят отношението между резултатите на фирмите и участието на жени във висшето им ръководство. Фирмите, които имат жени на върхови позиции, се представят по-добре, и това е особено очевидно, ако те преследват онова, което изследователите наричат „иновационно-интензивни стратегии“, в които, както те твърдят, „творческият подход и сътрудничеството са особено важни“ – едно доста подходящо за икономиката на бъдещето описание.

Може би е вярно, че жените усилват фирмените достижения, а може и да е вярно това, че по-добрите фирми просто могат да си позволят да назначават жени с по-висок потенциал. Но асоциацията при всички случаи е ясна: успешните фирми са ония, които насърчават жените. Същото изследване класифицира американските индустрии според броя на фирмите, които назначават жени-мениджъри, и дъното на списъка изглежда като група, съставена от призраците на икономическите клонове, принадлежащи на миналото: корабостроене, недвижими имоти, въгледобив, стомана, металургия, машиностроене.

Ако наистина желаете да видите накъде се е отправил светът, то погледът към настоящата работна сила може да ви помогне само отчасти. За да видите бъдещето – на работната сила, на икономиката и културата – ще трябва да прекарате малко повече време в американските колежи и професионални училища, където в момента се случва тиха революция. Повече от всякога, днес колежът е врата към икономическия успех, необходимо предусловие за придвижване по посока на горната средна класа – и дори все повече и повече, просто към средната класа. И, разглеждано демографски, ние можем да видим с пълна яснота, че през идещите десетилетия средната класа ще бъде доминирана от жените.

Всички ние сме слушали за голямото различие между участието на половете на университетско ниво. Но последствията от това различие все още не са осъзнати напълно. Днес жените получават 60 процента от всички магистърски степени, около половината от всички юридически и медицински дипломи и 42 процента от степените по бизнес мениджмънт. Най-важно е, че жените получават почти 60 процента от всички бакалавърски степени – минималното изискване за охолен живот, в повечето случаи. В силно противоречие на състоянието, в което нещата са били през 1970-те години, днес за мъжете е много по-вероятно да имат единствено диплома за средно образование, отколкото това е при жените. „Човек би си помислил, че ако мъжете действаха рационално, те биха получавали образованието, което им е необходимо, за да се оправят в живота“, казва Том Мортензън, учен от Института за изучаване на шансовете във висшето образование Пел. „Но те просто не успяват да се адаптират.“

Тази пролет аз посетих няколко колежа в Канзас Сити, за да получа някакво усещане за динамиката на половете във висшето образование. Започнах в кампуса на Metropolitan Community College. Метрополитън е едно от онези места, където хората отиват, за да научат практически умения и да се поддържат на някакво сравнимо с променящата се икономика ниво – и в повечето комунални колежи тия дни мъжете са очевидно липсващи. Един следобед, в кафенето в мазето на една от сградите, почти без прозорци, няколко жени се опитваха да четат от учебници по биология, в същото време игнорирайки есемесите от детегледачките вкъщи. Друга група стоеше пред женската тоалетна, занимавайки се с взаимно сплитане на косите. Една от жените, все още в униформа на медицинска сестра, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи в асансьора между първия и четвъртия етаж.

Когато Бърнард Франклин поел длъжността на президент на кампуса през 2005, той се запознал с обстановката и съобщил на сътрудниците си, че отсега нататък основният им приоритет е да „приемат повече момчета“. Той поставил в ход менторски програми и учебни групи, съставени само от мъже, както и специални мъжки асоциации. Положил специални усилия, за да засили връзките със студентите-мъже, които обичали да го наричат „ходатайството“. „Това подразни някои от моите феминистки“, спомня си той. И все пак, няколко години по-късно, приливната вълна от жени продължава да залива колежа – в момента те съставляват около 70 процента от студентите. Те идват тук, за да станат медицински сестри и учителки – афро-американски жени, обикновено няколко години по-възрастни от традиционната студентска възраст, а напоследък и жени от работническите квартали от предградията, търсещи някакъв по-евтин начин да получат диплом за образование. А мъжете? Почти нищо не се е променило. „Спомням си един, който беше наистина умен“, разказа ми един от преподавателите. „Но той четеше като шестокласник и се чувстваше притеснен пред жените. Трябваше да крие учебниците от приятелите си, иначе те щяха да му се присмиват, че бил учел. А след това започнаха да идват извиненията. ‚Пролет е, трябва да се държа с момчетата.‘ ‚Зима е, прекалено е студено.‘ Накрая не издържа и напусна.“

Има известен икономически смисъл в това, че жените посещават общинските колежи – а всъщност, всички колежи – в по-голям брой от мъжете. Жените на възраст между 25 и 34, които имат само диплом за средно образование, печелят средно по 25 474 долара годишно, докато мъжете в същото положение печелят 32 469. Но това има смисъл само до известна степен. Добре платената, поддържана от профсъюз работа, е на изчезване поне от 30 години насам. Канзас Сити, например, е преминал от стоманодобив към фармацевтика и информационни технологии. „Икономиката не е толкова благоприятна за мъжете, колкото е била преди“, казва Жаклин Кинг, от Американския съвет по образованието. „Човек би си помислил, че мъжете и жените трябва да се стремят към колежите в една и съща степен.“ Но те не го правят.

През 2005, групата на Кинг провежда изследване на студентите с по-нисък доход в колежите. Оказва се, че мъжете имат повече трудности със сериозното посещаване на колеж, дори и когато отчаяно се нуждаят от преобразование. Обикновено те започват с по-лошо предишно образование, и много от тях се чувстват засрамени от учебния процес. Те казват, че се чувстват изолирани и имат много по-големи трудности при търсенето на приятели-студенти, учебни групи или преподаватели, които да им помагат в процеса на приспособяване. Майките, отново посещаващи училище, описват себе си като добри ролеви модели за децата си. Бащите се безпокоят, че занемаряват задълженията си като хора, печелещи хляба на семейството.

Неравновесието в разпределението на половете започва да се възприема като криза от някои хора във висшето образование в средата на това десетилетие, когато то започва да се усеща вече не само в комуналните и хуманитарните колежи, но и във водещите публични университети – такива като ония в Калифорния, Ню Йорк или Северна Каролина. Също като при тях, в Университета на Мисури в Канзас Сити – един пълен изследователски университет с повече от 13 000 студенти – днес има около 60 процента студентки, едно ниво, за което мнозина служители смятат, че би могло да промени за постоянно атмосферата и репутацията му като учебно заведение. През февруари аз се срещнах с Ашли Бърес, председателката на студентския комитет (останалите три членки на това студентско тяло също са жени). Бърес, дребна и симпатична афро-американка на 24 години, която ще получи диплом за фармацевт, има същите оплаквания, които бях чувала от много други млади жени. Момчетата се поздравяват един друг, когато получат тройки, докато момичетата си гризат ноктите, когато получат четворки. Момчетата играят компютърни игри в стаите си, докато момичетата се тълпят в библиотеката. Момичетата получават дипломите си без трудности, докато момчетата са непрекъснато заплашени от изпадане. „През 2012 аз ще бъда Д-р Бърес“, казва тя. „И какво, значи ще си имам работа с мъже, които нямат дори бакалавърска степен? Разбира се, че ми се иска да имам приятел, но изборът ми е наистина ограничен.“

Университетът на Мисури е учебно заведение за работническата и средната класа – едно място от вида, при който традиционните роли на половете може и да не са чак такава анатема. И все пак, когато разговарях със студентите тази пролет, аз осъзнах ясно колко много са се променили принципните очаквания на мъжете и жените. Много от майките на момичетата са започнали кариерите си късно в живота, понякога след развод, и са подтиквали дъщерите си да започнат кариерите си по-рано. Това изглежда е кампус, съставен от множество двойнички на Трейси Флик[3], само дето тия тук не изглеждат нито особено крехки, нито пък разпадащи се отвътре.

Виктория, Мишел и Ерин са членки на студентското сестринско общество. Майката на Виктория е барманка в хотел. Виктория следва биология и иска да стане хирург; в най-скоро време тя ще кандидатства в най-различни медицински университети. Тя не иска деца за в близко бъдеще, защото знае, че ще трябва да работи в болницата „нещо като 100 часа на седмица“, а дори и да има деца, то тя ще бъде „тази голяма докторка“, а той – някакъв безименен той – „ще си стои вкъщи и ще се занимава с децата“.

Мишел, която описва самата себе си като „перфекционистка“, също вече е планирала живота си. Тя следва психология и иска да бъде семеен терапевт. След колежа ще кандидатства за университет и ще търси възможности за практикантство. Тя добре познава ресурсите в кампуса. А годеникът й?

Мишел: Смени специалността си за… май вече 16-ти път. Миналата седмица искаше да бъде зъболекар. Тази седмица е защита на околната среда.

Ерин: Пак ли се смени миналата седмица? Когато вие двамата имате деца, той със сигурност ще си стои вкъщи. Сериозно, какво смята да прави?

Мишел: Зависи от това кой ден от седмицата е. Спомняш ли си миналата година? Тогава беше биология. Звучи като шега, нали. Само че не е. Смешно е, но не е.

 

Сред традиционните студенти от колежи, идещи от семействата с най-високи доходи, разликата между участието на половете изчезва почти напълно. Но нещата не са толкова прости. Богатите студенти обикновено посещават елитни частни училища, а елитните частни училища живеят според собствени правила. Тихомълком, те са откривали нови граници на насърчителната политика[4], при което момчетата играят ролята на непривилегированите кандидати, нуждаещи се от специална поддръжка. През 2003 г. едно изследване на Санди Баум и Ибън Гудщайн открива, че при определени хуманитарни училища, шансовете за приемане се увеличават с 6,5 до 9 процента, ако кандидатът е момче. В момента Комисията по гражданските права в САЩ е гласувала разследване на онова, което някои хора от академичните среди наричат „обществена тайна“, а именно, че частните училища „провеждат дискриминация при приемането на ученици, за да поддържат онова, което според тях е един подходящ баланс на половете.“

От 1980-те години насам, когато жените започнаха да заливат колежите, мъжкото участие се развива далеч по-бавно. И неравновесието започва още преди колежа. През 90-те години различни автори и изследователи са умували над въпроса защо момчетата изглежда пропадат на всяко ниво на образование, от началното училище нагоре, и са намирали различни виновници за това: един криворазбран феминизъм, третиращ момчетата като начинаещи агресори (Кристина Хоф Сомърс); различна химия на мозъка (Майкъл Гуриан); прекалено взискателна, игнорираща интересите на момчетата училищна програма (Ричард Уайтмайър). И отново, изобщо не е ясно дали в последно време момчетата са станали по-зле – или са се променили по какъвто и да е начин. Ясно е само, че училищата, също като икономиката, днес ценят по-високо самоконтрола, дисциплината и вербалните умения, които изглежда са някак по-лесно постижими за младите момичета.

Изследователите предлагат най-различни решения. Разраства се движението, настояващо за повече класове и училища, съставени само от момчета, както и за повече зачитане на индивидуалните стилове на учене на различните момчета. Някои хора смятат, че на момчетата трябва да се позволява да се разхождат в клас, да имат повече време за контролни работи или да имат учебници и тестове, по-добре пригодени към интересите им. В отчаяните си опити да достигнат повече момчета, някои колежи създават футболни отбори и стартират инженерни програми. Много от тези специални условия звучат точно като условията, предлагани за подпомагане на жените в предишни времена – което само по себе си вече е тревожен сигнал.

Независимо от това дали момчетата са се променили или не, вече отдавана е време да се започне изпитването на различни експерименти. Чудесно е да се наблюдава как младите жени и момичета уверено вървят към успехи в близко бъдеще. Но да се позволи на цели поколения от момчета да израснат с чувството, че са без корен и че никой не се нуждае от тях, едва ли е рецепта за някакво мирно бъдеще. Мъжете притежават само малко естествени групи за поддръжка и слаб достъп до социални помощи; групите за поддържане правата на мъжете, съществуващи днес в САЩ, обикновено се развиват в един сърдит, анти-женски тон. Браковете се разпадат или изобщо не се случват, а децата се отглеждат без бащи. Далеч от това да бъде посрещана с радост, нарастващата власт на жените се възприема като заплаха.

Но как би изглеждало едно общество, в което жените са на върха? Ние вече имаме известна представа. За пръв път сред американците на възраст от 30 до 44 броят на жените с висше образование е по-голям от този на мъжете, и ефектът от това вече обърква традиционната семейна динамика. През 1970, жените са печелели от 2 до 6 процента от семейния доход. Днес типичната жена носи вкъщи 42,2 процента, а четири от 10 майки – много от тях самотни майки – са основните източници на доход в семействата си. Целият въпрос дали майките трябва да работят е излишен, твърди Хийдър Бауши от Центъра за американски прогрес, „защото те просто го правят. Това идеализирано семейство – той работи, тя стои вкъщи – почти не съществува вече.“

Условията за женитба са се променили радикално от 1970-те насам. По принцип, доходът на жените винаги е бил от решаващо значение за това дали едно семейство се придвижва нагоре по класовата стълбица или си остава на място. И един все по-увеличаващ се брой жени – неспособни да намерят мъже с подобни доходи и образование – напълно се отказват от брака. През 1970, 84 процента от жените между 30 и 44 години са били женени; днес този процент е 60. През 2007, само 43 процента от американските жени без диплом за средно образование са били женени. И все пак, въпреки всички писания за самотната стара мома, истинският губещ в обществото – единственият, който не е направил почти никакъв финансов прогрес от 1970 насам – е мъжът-ерген, независимо от това дали е богат или беден, с висше образование или не.

 

Американската поп култура произвежда безкрайни варианти на слабия, омега-мъж, който се намира дори под нивото на бета-мъжа във вълчата глутница. Този често безработен, романтично неспособен губещ може да бъде представен като постоянен юноша (в Knocked Up или The 40-Year-Old Virgin на режисьора Джад Апатоу), лишен от чар мизантроп (в Greenberg на Ноа Баумбах), или висящ пред телевизора наивник (в комиксите на Бъд Лайт). Той може да бъде сладък, огорчен, носталгичен или циничен, но при всички случаи не може да разбере едно: как да бъде мъж. „Ние се наричаме един друг ‚man‘, казва героят, представян от Бен Стилър в Greenberg, „но това е само майтап. Сякаш само имитираме други хора.“

В същото време се появява един нов тип алфа-жена, разпространяваща около себе си притеснение и – от време на време – страх. Метафората за старата тигрица започва като виц за отчаяните възрастни жени. Днес тя започва да се превръща в нещо обичайно, дори и в Холивуд – мястото, където по традиция се очаква да се види петдесетгодишен продуцент с млада звезда под мишница. Сюзън Сарандон и Деми Мур си имат играчки-момчета, а Арън Джонсън, 19-годишният герой от Kick-Ass, е горд любовник на жена, по-възрастна от него с 24 години. Колумнистката от New York Times Гейл Колинс писа наскоро, че феноменът на тигрицата започва да изглежда така, сякаш в него изобщо не става дума за отчаяни възрастни жени, а за „отчаяни млади американски мъже, които копнеят да си намерят по-възрастна жена с добри доходи.“ Up in the Air, един филм, поставен на фона на уволненията, предизвикани от кризата, подсилва именно това впечатление – идеята за разклатеното его на американския мъж. Един герой, представян от Джордж Клуни, бива наречен от младата си колежка прекалено стар, за да бъде атрактивен, а след това бива отхвърлен от една по-зряла жена, в която се влюбва след като е спал с нея – и която се оказва омъжена. Джордж Клуни! Ако най-сексапилният мъж на света може да бъде отхвърлен на два пъти (и да служи като сексуална играчка) в един филм, то каква е надеждата за останалите? Посланието, отправено към американските мъже, бива обобщено от заглавието на една скорошна романтична комедия: Тя е над моята класа.

 

Всъщност, колкото повече жените започват да доминират, толкова повече те започват да се държат като – подобаващо – доминантния пол. Случаите на насилие, упражнявано от жени на средна възраст, са се увеличили неимоверно от 1980-те години насам, и никой не може да обясни защо. Жени-убийци редовно се появяват по новините. В последния филм на Роман Полански, The GhostWriter, традиционната съпруга на политик бива представен като хладнокръвен убиец и двигател на злокобна конспирация. В един от последните си видеоклипове, Telephone, Лейди Гага, с непогрешимия си усет за културната заостреност, възпроизвежда Thelma and Louise не като история за някакво неясно търсене на женска свобода, а като история за груба, безогледна сила. Вместо да се самоубият, тя и нейната приятелка (представяна от Бийонсé) убиват злия любовник, както и няколко случайни други в изблик на убийствена агресивност, а след това избягват в жълт пикап, при което Гага се пери: „Направихме го, сладурче.“

Междувременно, мъжът от Марлборо, господар на дивите животни и дивата страна, изглежда вече прекалено нелеп и фантастичен дори и за реклама. Неговите модерни еквиваленти са закърнелите мъже от рекламата за Dodge Charger, показана по време на тазгодишния Super Bowl[5] през февруари. От всички възможни дни в годината, би могло да се помисли, неделята на Super Bowl-а би трябвало да бъде най-подходящата за кинематографично възпяване на мачизма. Вместо това, четиримата мъже от рекламата гледат в камерата без да се усмихват, без да се движат, освен да мигат от време на време. Устните им не се движат, но глас зад кадър обяснява състоянието им – как те са били пребити до немота от изискванията на гадни работодатели, фашисти на околната среда и жени. Особено от жени. „Ще пусна седалката назад, ще разделя боклука, ще ти донеса крема за устни.“ Тези последни думи – крем за устни – са произнесени с лек намек за емоция, единственото указание за подтисканата ярост срещу домината. А след това рекламата внезапно ни прехвърля в света на фантазията, с един Dodge Charger, яростно носещ се срещу камерата, подкрепян от надпис в огромни букви: ПОСЛЕДНАТА ОПОРА НА МЪЖА. Но лозунгът е неубедителен. След онази демонстрация на покорност и пасивност, човек може да си представи единствено жена – една жена с блестящи устни – седяща зад волна на звяра.

 


[1] Регион в северната част на САЩ, където преди са се намирали най-големите центрове на металургическата промишленост, в наши дни повече или по-малко изоставени. Бел. пр.
[2] Американски чернокож актьор, известен най-вече със собственото си семейно шоу, излъчвано по телевизията от 1984 до 1992 г. В случая се има пред вид сравнително идиличната семейна картина, представяна и символизирана от Косби. Бел. пр.
[3] Трейси Флик – героиня от романа Избори на Том Перота (и от едноименния филм). Символ на упорито, дори безогледно търсене на успех от страна на младо момиче. Бел. пр.
[4] Под насърчителна политика (affirmative action) в Америка се разбира даването на допълнителни квоти във висшето образование за членовете на малцинства, както и на жените. Бел. пр.
[5] Финалът на първенството по американски футбол, провеждан между отбори от двете водещи лиги. Бел. пр.
Хана Розин
Хана Розин е сътрудничка на американското списание Atlantic.

Посетители

47
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 1 ден
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 1 ден
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 1 ден
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 3 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 4 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 5 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 5 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 6 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 6 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 седмица
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица