Какво се строи тук? Работникът не отговаря. Забил поглед в земята, той само ускорява крачка. Вероятно не разбира въпроса, той идва от далечния изток. А дори и да го разбираше, той сигурно не би отговорил. Запитването към следващия работник е прекратено от войник с автомат Калашников на гърдите: „Веднага напуснете терена!“
Теренът е строителна площадка с размерите на космодрум. „Назад!“, крещи войникът. Тук горе, високо над столицата Виндхук, възниква новият Държавен Дом за новия президент на Намибия. Той ще бъде толкова разкошен и скъп, че малката икономика с нейните 1,9 милиона жители всъщност не би трябвало да може да си го позволи. Но правителството има един голям брат: Китай. Той плаща не само щедра субсидия за президентския дворец, но изпраща и строителните бригади, които го градят.
Тази неприятна среща би могла да се случи и в много други африкански столици. В Алжир например, на свръхмодерния терминал на летището. Или пред елегантната казарма „Бурма“ в Акра, Гана. Или в Кигали, Руанда, където китайците наскоро предадоха ключа на новопостроеното външно министерство. Или в Либревил, Габон – там пък президентът Омар Бонго се радва на нова президентска сграда. Или в Лъмли Бийч във Фрийтаун, Сиера Леоне. Там върху руините от гражданската война расте огромен развлекателен комплекс – с луксозни хотели, крайбрежна алея, игрище за голф и конгресен център.
Всички тези строежи са видимите знаци за възхода на една нова сила, която от 2000-та година насам се разпростира в Африка без много шум: Китай.
В отговор на разкошните подаръци, африканските правителствени шефове демонстрират радушна отвореност към интересите на китайците. Тук става дума за неща като дългосрочни търговски споразумения, договори за ползване на суровини, инфраструктурни проекти. Преди всичко друго обаче става дума за петрол и природен газ. По време на една енергийна конференция в Капщат това можеше да се види много ясно: петролната карта на тази част от света беше осеяна с малки червени знаменца.
„Нахлуването“ на Китай в Африка е „най-драматичната и важна промяна във външните отношения на континента от края на Студената война насам“, казва Кристофър Клафам от Центъра за африкански изследвания в Кеймбридж. Бързият растеж прави азиатския гигант толкова гладен за суровини и търговски пазари, че някои наблюдатели подшушват за едно ново издание на онова „надбягване за Африка“, което си устроиха европейските колониални сили през 19 век.
Но това е вярно само наполовина. Този път във всеки случай бяга само един състезател, при това с удивителни резултати. След САЩ и Франция междувременно Китай е третият по големина икономически партньор на Африка. Търговският обем се учетвори между 2000 и 2005 година, от 10 на 40 милиарда долара. 800 китайски фирми правят печеливш бизнес в петдесет страни, а правителството в Пекин е сключило двустранни икономически договори с четиридесет правителства в Африка.
Първоначално този бърз растеж получи сравнително малко внимание в западните столици. Но това се промени когато стана ясно, че през март 2005 Ангола е станала най-големия доставчик на петрол за Китай, измествайки Саудитска Арабия от първото място. След това вниманието на Запада беше привлечено и от останалите сделки – с Алжир, Нигерия, Габон, Судан и Чад. Двадесет и пет процента от китайския внос на петрол междувременно идва от Африка, с тенденция към бързо разрастване.
Пекин обяви 2006 за „година на Африка“, като през ноември същата година в Пекин се състояха така наречените китайско-африкански разговори на най-високо равнище. Това е проникване в политическия и икономически вакуум, който европейците и американците оставиха след себе си. Те са заети преди всичко с други части от света и все повече се оттеглят от под-сахарска Африка.
Мнозина африканци отвъд управляващите елити следят наплива на китайците с недобри чувства – опитът от контакта с чужди сили тук не е от най-положителните. В читателски писма и интернетски форуми често може да се прочете за една нова инвазия. Говори се дори за yellow masters, за жълтите колониални господари. „Ах, всичко това са глупости!“, твърди Джоузеф Милър, един спортен коментатор, който с гордост представя своето бъдещо работно място: новият национален стадион в столицата на Того, Ломе. Той води посетителите в празните бараки, в които доскоро са живеели китайските строителни работници. „Стадионът ни е подарък от китайците. Те са нашите истински приятели“, разтапя се Милър. „Те не ни експлоатират като французите, а ни помагат“.
Пекин се представя като партньор в една кооперация между Юг и Юг.
Действително, статиите от китайско-африканските стратегически документи звучат толкова мило и великодушно, колкото и заявленията от документите на ООН в защита на децата. Между редовете обаче прозира същия онзи дух, който на времето окриляше и европейските завоеватели. Говори се за нова ера, за неограничени възможности в един досега пренебрегван континент. Китайците оценяват Африка като континент на бъдещето. Министерството на търговията в Пекин го нарича един от най-важните региони на растеж. Огромна площ, неизмерими ресурси, потенциален пазар с 800 милиона потребители и резервна армия от евтина работна сила – всичко това е идеално поле за експанзията на Китай по пътя към първото място в света.
Във всеки случай налице е и една значителна разлика в сравнение със стила на бившите колониални сили от Европа. Китайците не се представят като велика сила, не като имперски господари, а като партньори в една кооперация между Юг и Юг. Девизът е: Другари, като най-голямата развиваща се страна в света ние познаваме вашите грижи и проблеми, ние сме в една и съща лодка! При посещенията си президентът Ху Джинтао слави традицията на маоисткия интернационализъм: „Ние се борихме заедно за свободата – и ще го правим и в бъдеще“. Най-могъщият китаец беше вече три пъти в Африка през последните две години – по-често, отколкото повечето държавни глави от Запада по продължение на целия им мандат. Името на премиер-министъра Ху Джинтао, който съвсем неотдавна направи обиколка в седем африкански държави, е добре познато между Хартум и Капщат. Но коя е Ангела Меркел?
Китайците започнаха своята програма под знака на предишната братска помощ – през 60-те години те активно подпомагаха младите африкански държави в борбата им за независимост. Без много шум те опростиха дълговете на 31 партньорски държави и извършват огромна възстановителна работа, като около 44 процента от тяхната помощ за развитие вече текат по посока към Африка. Те асфалтират улици, ремонтират мостове, строят училища и болници, поправят телефонни мрежи и железопътни линии, обучават рибари, изследват семенни култури и изпращат специализиран медицински персонал. 2000 лекари и медицински сестри вече се намират на място. Китай подпомага Африка, докато самият той все още получава помощи от Европа и Япония.
За притеснените африкански деспоти, които от края на Студената война насам вече не получават помощи от техните наставници от Париж, Лондон, Вашингтон или Москва, едва ли би могло да се случи нещо по-хубаво. Защото за китайците няма значение кой и по какъв начин управлява. Те по принцип не се намесват във вътрешните работи на своите партньори и не обвързват сътрудничеството си със строги условия по модела на западните заемодатели (които в Африка често биват възприемани като опит за изнудване). Изискванията за следване на демократични правила и зачитане на човешките права никога не биха се изплъзнали от устните на китайските посредници – дори и само защото тези неща нямат особено значение в самия Китай. Единственото изискване е да не се признава миниатюрния Тайван.
Подаръците разбира се служат единствено на собствените интереси на китайците. Те са, така да се каже, входната такса, която се плаща, за да могат да се достигнат природните богатства на африканския континент: петрол от Алжир, желязна руда от Южна Африка, мед от Замбия, диаманти и колтан от Конго, тропическо дърво от Габон. При това Пекин не избягва рискове. Например, в продължение на години никой от петролните концерни не се интересуваше от изоставената рафинерия Кадуна в Нигерия. За всички това изглеждаше като чисто унищожаване на капитал. Но през май 2005 китайският National Offshore Oil Corporation, един от най-големите държавни енергийни концерни, внезапно реши да вложи там 2,3 милиарда долара. Срещу допълнителни два милиарда концернът получи изгодни петролни концесии. „Те навлизат навсякъде“, казва един немски дипломат, който предпочита да остане анонимен. „И за тях не съществуват никакви скрупули“.
Например Ангола: че абсолютно корумпираният елит в Луанда се обогатява от петродоларите, докато по-голямата част от населението тъне в неимоверна мизерия след тридесетгодишната гражданска война, не тревожи никого в Пекин. През 2004 китайците дадоха на правителството един изгоден кредит от два милиарда долара – и в замяна веднага получиха правата за експлоатиране на изключително важните петролни полета по атлантическото крайбрежие на Ангола.
Например Зимбабве: криминалната, разрушителна политика на правителството не е никаква тема при политическите разговори. С много по-голямо удоволствие Пекин си осигурява лицензиите за добива на хром и платина, като при това изкупува и цялата тютюнева реколта. В замяна на това интернационално изолираната диктатура на Роберт Мугабе получава различни военни самолети на стойност 120 милиона долара, включително и обучението на пилотите.
Например Судан: Китай блокира всички резолюции на Съвета за сигурност на ООН, осъждащи ислямисткия режим в Хартум заради войната в провинцията Дарфур. В края на краищата петролният концерн China National Petroleum Corporation е инвестирал солидно тук – само през 2003 г. един милиард долара за строежа на тръбопровод до Червено море. Половината от петрола, добиван в Судан, отива за Китай. Какво значение имат тогава някакви си 200 000 убити и два милиона бегълци в Дарфур? Business is business, обяснява Ли Ксяобунг, който отговаря за Африка в китайското министерство на търговията. „Ние внасяме от всеки източник, от който можем да получим петрол“.
Китайците не насърчават демокрацията и свободната търговия
„Красивите приказки за солидарност между Юг и Юг са само един вид идеологическо наметало, в което автократите с удоволствие се загръщат“, казва Денис Тъл, експерт по Африка в берлинската фондация „Наука и политика“. „Чрез политиката на ‚погледнете отново на изток‘ те получават допълнително пространство за маневриране“. В традиционните заемодателски страни това се разглежда с нарастващо неудовлетворение. „Някои големи страни биха искали да гледат на Африка от чисто икономическа гледна точка, оставяйки настрана аспекти като правителствената политика или борбата с корупцията“, казва Хайдемари Вечорек-Зойл, федералната министърка за икономическа кооперация (BMZ). В един от дебатите в Бундестага тя дори нарече Китай по име. Но какво да се прави? Трябва да се влезе в триалог с Китай и Африка, твърди един от експертите от BMZ. „Африканците също имат интерес да не развалят своя развоен бизнес“.
Аналитиците в САЩ реагират не така спокойно, във всеки случай. Китай подкопава всички усилия за насърчаване на демокрацията и свободната търговия в Африка, казва се в един доклад на енергийното министерство. В Пекин обаче с усмивка биха могли да посочат двойния морал на американската конкуренция. Никой не е забравил колко сърдечно външната министърка се ръкуваше в Белия Дом с Теодоро Обианг, президент на екваториална Гвинея и един от най-тежките държавни престъпници в Африка. Този „негодник“ има разбира се огромно количество черно злато – преди всичко за САЩ.
Половин Африка носи китайски пластмасови сандали
Междувременно китайските търговски представители, дипломати и експерти могат да се видят на всяко летище в Африка. А също и търговците на оръжие – след Русия Китай е вторият по големина партньор на Африка. Богати китайци редовно посещават сафари-парковете в Кения и пътуват там, където европейците вече не се осмеляват да ходят – например в разпадащия се Зимбабве или Сиера Леоне. А емигрантите идват след тях – те въртят вече игрални зали в Ломе и закусвални в Дар-ес-Салам. Те продават ориз в гетата на Йоханесберг или мотоциклети с марката Жинченг в Лагос.
От най-прашните села в Мали до най-изостаналите планински гнезда в Лесото, навсякъде възникват bahuo shops, китайски магазинчета за всичко. Те осигуряват на клиентите си както полезни стоки, така и купища боклуци, от които никой няма нужда, но всички желаят. Половин Африка носи китайски пластмасови сандали, готви с китайски тенджери, гледа телевизия от китайски кутии. We are all over Africa now, казва господин Ли от търговското министерство. Сега ние сме навсякъде в Африка.
Емиграцията функционира по принципа на верижността. Първо идват мениджърите и контактните представители, след тях идват семействата им, после техните съседи и така нататък. Учебникът за пътуване се нарича www.africa-invest.net – там се намират профили на отделните страни, съвети, данъчни закони, правила за инвестиране. Новодошлите работят много, живеят скромно, те са много успешни и изключително немногословни. Защото местните хора често им завиждат и случаите на ксенофобия не са редки. „Аз съм от Пекин и съм много щастлив. Някои други не са толкова щастливи“. Това е всичко, което казва един търговец от Капщат. От друга страна, нерядко се чуват и гласове на задоволство, защото новодошлите запълват някои дупки в снабдяването. Някои емигранти от по-бедните части на Китай дори вече говорят африкански езици като Пулар или Лингала – фонетически те се намират по-близо до китайския език от английския или френски езици.
Но дали наистина става дума за ситуация, от която печелят всички – тук гигантът Китай, а там многото африкански джуджета? Колко лесно благата на партньорство могат да се превърнат в проклятия, показа например Замбия. Там се оплакват от лавината от евтини китайски стоки, която буквално унищожава местната текстилна индустрия: от 34 местни фирми в момента са останали само 10.
Китай и Африка, това е едно „напълно неравностойно партньорство“, казва английският учен Кристофър Клафам. Защото в края на краищата Китай възпроизвежда старото положение на нещата, при което Африка не е нищо повече от доставчик на суровини и неизчерпаем източник на евтини работници, които работят за оскъдни заплати във фабриките, мините и памуковите полета на китайците.
Как само си приличат картините и историите: в Лукаси, едно малко миньорско градче в Конго, се добива кобалт за Feza Mining Company. Зад това име се крие едно съвместно предприятие на китайската Wambao Ressources Corporation и конгоански бизнесмени, за които се говори, че стоят близо до президента Джоузеф Кабила. По колониално време този богат на суровини регион беше ограбван от белгийците, след обявяването на независимостта те продължиха да го ограбват в сътрудничество с диктатора Мобуту. А междувременно китайците поправиха и се нанесоха в изоставените жилища на белгийците.
От гледна точка на африканците нищо не се е променило. Те си остават вечните слуги. Само господарите са нови.
