Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Парадоксално, но факт: колкото повече Китай се отваря и приспособява към световната икономическа общност, толкова по-ужасяваща изглежда неговата икономическа система за мнозина хора на Запад. Вместо да се вгледат по-внимателно и да осъзнаят трудно постигнатия китайски напредък, особено за непривилегированите обществени слоеве, те с постиндустриална арогантност си представят Китай като някакъв раннокапиталистически ад.


Обвинението се води против един манчестерски капитализъм, в който хората биват безскрупулно експлоатирани, детският труд е ежедневие, болните не получават грижи, заплатите не се изплащат, а сигурността на работното място съзнателно бива поставена на карта. Говори се за неизчерпаема армия от китайски работници, които коленичат пред капитала и не поставят никакви собствени изисквания, нито пък се борят за някакви права. Някои смятат тази смесица от брутална мощ на капитализма и пролетарска страхливост за толкова експлозивно-опасна във времената на глобализацията, че се опасяват от взривяване на нашата собствена пазарна икономика.

Но икономическото развитие на Китай е по-човечно, отколкото си го представят повечето хора. Разбира се, модернизацията, през която в момента страната преминава, има и много жестоки страни, които действително трябва да бъдат излагани на показ без задръжки. Един пример за това са стотиците хиляди жертви в безкрайно остарелите мини – само през 2007 официално бяха признати 3786 такива. Но това не може да послужи като основа за отрицание на множеството придобивки. Китай преживява разцвет на предприемаческата изобретателност. За едно десетилетие частта от брутния национален продукт, произвеждана от частни предприятия, е нараснала от 7,37 на гордите 65 процента. В страната има 4,9 милиона частни предприятия, които днес дават на всички надежда за обществено благополучие, надхвърлящо границите на отделните прослойки.

В последните години аз писах многократно за мигриращите китайски работници. Пътувал съм заедно с тях в раздрънкани влакове от Пекин до провинциалните им родни места, посещавал съм ги във фабриките за играчки в Шенцзен, изследвал съм трудното им положение при разрешаването на трудови конфликти, бил съм на гости при семействата им. Почти винаги работниците бяха жертви на нарушения на закона. Най-често ставаше дума за неизплатени заплати и наднормени часове. Но когато в един от случаите работодателят не пожела да изплати здравната осигуровка на нелегално назначения си работник от провинцията, поради което лекарите отказаха важна операция, тогава вече ставаше въпрос за живот и смърт. И въпреки това: много рядко съм срещал в Китай нещастни мигриращи работници. Повечето от тях идват от полуфеодални селски отношения и са много щастливи, че са успели да се измъкнат. Те се гордеят с малкото си, но самостоятелно спечелени пари, защото родителите им печелят още по-малко като селяни. Те разказват за множеството малки подобрения в живота си – например възможността да избират свободно брачните си партньори, вместо да приемат продиктувания им от семейството избор, както е ставало по-рано.

Именно в това се крие големият проблем на множество западни моралисти в Китай: те просто не искат да признаят, че повечето китайци – и преди всичко непривилегированите мигриращи работници – днес живеят по-свободно и по-достойно, отколкото преди няколко години. Само в годините между 2005 и 2007 минималните заплати в Китай се повишиха с по 30 процента годишно. Защо никой западен профсъюзен деятел не се радва на това и не вижда в него един вид ранно обещание за едно истински международно работническо движение?

Тенденцията към по-високи заплати и повече права за работещите е необратима. Най-добър индикатор за това са новите закони за работните договори. Тяхното историческо значение: за пръв път 800 милиона души – работещото население на Китай – могат да развият съзнание за собствените си права на работното място. А зачатъците на една социална държава днес могат да бъдат открити навсякъде в Китай. Комунистите все още не са станали чак толкова некомунисти, за да подценяват напълно взривната сила на класовите противоречия при капитализма. Новите социални тенденции в Китай противоречат на прибързаните твърдения на западните критици на глобализацията, според които Народната република разполага с безкрайно количество кротки работници, които се оставят да бъдат експлоатирани по всякакви начини от глобалните концерни, за да отнемат работата на колегите си от индустриализираните страни.

Засега този страх е неоправдан. Според Федералната служба за статистика, между 2001 и 2006 г. от Германия в чужбина са били изнесени 188.000 работни места, по-голямата част от тях вътре в ЕС. Действително, в последно време Китай постигна в търговията с Германия положително търговско салдо от 21 милиарда евро – но страната изнася за Германия предимно продукти като например текстилни материали, които и без това вече не се произвеждат тук. В замяна на това немският износ за Китай, на стойност 27,5 милиарда евро, произхожда най-вече от браншове като машино- и автомобилостроенето. С други думи: Китай не е убиец, а напротив – създател на работни места.

И това ще си остане така. Не случайно бившият шеф на американската централна Банка Алън Грийнспан приписва на Китай решаващата роля в създаването на глобалното благосъстояние. Как светът ще изглежда през 2030 година според Грийнспан ще зависи най-вече от Китай. „Ако Китай продължи да насърчава свободния пазарен капитализъм, светът вероятно ще достигне едно ново ниво на благосъстояние“, пише той в мемоарите си.

Но никой немски правителствен политик не би казал публично нещо такова. Вместо това Берлин превръща Пекин в икономическа изкупителна жертва. Китайците постоянно биват обвинявани в кражба на технологии, а темата за защитата на интелектуалната собственост е обявена за най-важна тема на двустранните отношения.

Подозрението в популизъм тук е доста близо до ума. Китай има най-високият ръст на икономически растеж и най-голямото население на света. Германия е световен шампион по износ и през 2007 г. все още беше третата по големина икономическа сила в света, малко преди Китай. Да се тълкува възходът на Китай в тази световно-икономическа констелация като упадък на Германия е прекалено лесно, разбира се. Ето защо много хора позволяват твърде лесно да бъдат уговорени, че китайците ще откраднат богатството на германците. Политиката трябва само да изпрати съответните сигнали – например да се използват думите „Трансрапид[1]“ и „кражба на технологии“ в едно и също изречение. Всеки немец знае тогава кой е лошият печелещ и кой – добрият губещ, даже и в случая, в който немците трябва да се радват, че Китай реши да инвестира в тази непродаваема по други места технология.

Придружавах федералната канцлерка Ангела Меркел и при двете и посещения в Китай, при което многократно ми се наложи да слушам от обкръжението й подобна незряла критика. От доверие в досегашното немско-китайско сътрудничество няма и следа. Но това не изглежда и като израз на особено доверие в самите себе си. Дали политиците не са всъщност ръководени от желанието да си намерят виновник за икономическите и реформаторски проблеми на Германия, при това виновник, който е много далеч и следователно почти не може да се защищава срещу тази приписана вина?

Дребнаво и късогледо е немското мислене за китайската икономика, още повече, че за мрънкане няма никакъв повод. Няма такъв повод и на нивото на Европейския съюз: европейският износ за Китай се е удвоил от 2000 г. насам. Европейските фирми са направили през 2006 г. оборот от 134 милиарда долара в Китай. Оттам им помахват 400 милиона нови клиенти от средната класа. А и тенденцията така или иначе е необратима. 1,3 милиарда китайци никога повече няма да бъдат голтаците, които са били през последното столетие. И само ако станат много по-богати от днес, те ще могат да допринесат реално за решаването на глобалните проблеми като промяната на климата. Това е единствената разумна надежда, която немците могат да хранят и подпомагат.
 
Източник


[1] Трансрапид: система от високотехнологични немски влакове, функциониращи на принципа на магнитната възглавница. Единствената функционираща линия в света се намира в Шанхай. Бел. пр.