1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Последната отсечка от пътя към Ярканд, на около 125 мили от китайско-пакистанската граница, изглеждат съвсем като средния изток.  Всяко село е колаж от едноетажни кирпичени къщи със зелени порти. Хората пътуват с магарешки каруци или с рикши. Мъжете се поздравяват едни други по мюсюлмански (с длан на гърдите и лек поклон); жените носят забрадки. В малките села множество знаци все още са изписани на Уйгур, местния език. Но колко дълго още?

 


Асимилирането на китайския далечен запад започва с преименуването на оставащите градове: Ярканд, някога регионална столица, става Еченг, Кашгар – Каши, Урумчи – Улумуки, след което следва изграждане на нов град около местното население. Три мили извън оживения Ярканд, огромни заградени селища за китайските армейски офицери се простират от двете страни на пътя. Пропагандни плакати представят щастливо преселени хан (етническото мнозинство от източен Китай) – които изтласкват уйгурите във все по-тясното пространство около централната джамия и пазара.

Градът Ярканд се намира някъде около средната точка на пътешествието от 3000 мили, което извърших наскоро от Лхаса в Тибет през китайските гранични зони с Кашмир, Афганистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан, чак до Урумчи, близо до Монголия. Няма по-добър начин да се види как функционира китайската комбинация от твърда и мека власт – от Народоосвободителната армия до високопланинските пътища и оживените „хански заселници“ – простираща се до богатия на енергия Каспийски басейн. Западът също се опитва да постигне контрол тук, чрез НАТО и Тексако. Но в централна Азия на Запада се налага да догонва Изтока.

През 19-ти век Русия и Великобритания се бореха в голямата игра за контрол над огромната буферна зона, лежаща между империите им. Ако жителите на този район биха могли да определят сами, днес там биха съществували само две огромни страни: първата би била едно мирно царство, което би могло да бъде наречено Шамбала, духовна родина за милионите будисти, разпилени в Индия, Тибет и други азиатски нации. Втората, домът на уйгурското население и неговите тюркски братя, би била Туркестан, варианти на която са били установявани на два пъти, макар и двата пъти за кратко, през 19 и 20 век.

Това, че нито Великобритания, нито Русия успяха да спечелят битката, не означава, че в нея не е имало победител. Днес Китай притежава почти цялата тази територия, под формата на двете си най-големи и най-непокорни провинции: Тибет и Синцзян. Всичко, което е останало от „Шамбала“, е екзотична музика и медитативни компактни дискове.

А Китай е на път да спечели модерната версия на голямата игра в централна Азия. Много хора обръщат голямо внимание на китайското неомеркантилистко преследване на източници на енергия и влияние в Африка, Близкия Изток и дори Южна Америка, но всяка свръхсила в чужбина е империя вкъщи. И вътрешната консолидация на Китай е история на една мултиетническа империя, която се преражда чрез използването на стратегии, познати от американското завоюване на дивия запад – комбинирано с постмодерното разширение на Европейския Съюз.

Хората на Запад виждат в бедите на тибетците и уйгурите просто последната част от грозния континуум от комунистическо-китайските злоупотреби с човешките права, най-забележим в събитията на площада Тянанмен отпреди двадесет години. Но всъщност тази история е много по-стратегическа, отколкото идеологическа. Тибет и Синцзян са също толкова важни за китайските претенции за единство и суверенитет, колкото е и Тайван: една вътрешна слабост би подкопала глобалните претенции за власт. По средата на една световна рецесия, мнозина наблюдатели вярват, че Китай ще се сблъска не само с безпокойства, но и със сериозна нестабилност. Но това предположение драстично подценява властта на комунистическата партия и нейните дългосрочни амбиции. Китайските валутни резерви, възлизащи на два билиона долара, означават, че страната може да си позволи да изгражда нация, да индустриализира и да участва в геополитическата игра по едно и също време. Ако сте започнали да се интересувате от съдбата на тибетците и уйгурите едва след като сте видели бруталното смазване на мартенските бунтове в Лхаса – при които бяха убити около 100 тибетци – то вие сте се пробудили с няколко десетилетия закъснение.

Колкото повече човек се отдалечава от китайския изток, толкова по-бедна става страната. Докато крайбрежните региони се развиват със съкрушителна сила и превръщат Китай в световна фабрика, западните провинции са били повече експлоатирани, отколкото развивани – използвани за природните си залежи и като наказателна колония, зона за атомни тестове и „жизнено пространство“ за китайския народ. Тази колонизация продължава откак Мао обедини Китай през 1949. Когато този регион беше отворен за чужденци през 1990-те, след колапса на Съветския Съюз, покоряването му беше вече почти привършено.

Както Тибет, така и Синцзян имат географското нещастие да лежат върху природни ресурси, които Китай желае, или на пътя към ресурси, от които той се нуждае. Синцзян (с размерите на Тексас) притежава най-богатите за страната залежи на петрол, газ, въглища, уран и злато, докато Тибет примамва с дървесина, уран и злато. Двете провинции граничат заедно с десет страни: Русия, Монголия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Афганистан, Пакистан, Индия, Непал и Бутан – с което се превръщат в основен китайски портал за търговски износ и внос на енергия, особено на петрол. Без западните си територии Китай е една осакатена крайбрежна сила. Психологически, Китай без Синцзян и Тибет би бил като Америка без териториите на запад от Скалистите планини. Нищо – с изключение може би на нападение от страна на извънземни – не би било в състояние да убеди която и да е от двете страни да се откаже от най-големите си и богати придобивки.

Тъй като повечето от етнически доминиращите хан-китайци се намират на изток, а повечето от китайските ресурси са на запад, маршът на запад е практически неизбежен. А това означава едно масивно, систематично потискане на местното население чрез комбинация от военни, икономически и преди всичко демографски средства. Подобно на коренните американци, тибетците и уйгурите са били притискани в ъгъла, заграждани и преселвани под управлението на една система, която унижава и измъчва на всякакво ниво. Ханските китайци са научени да гледат на тибетците и уйгурите като на варвари, виждайки своята цивилизаторска мисия по същия начин, по който я виждаха американските заселници: те носят развитие и модерност на хора и места, където такива неща винаги са липсвали.

През март 2008 година тибетската столица Лхаса направи един последен, отчаян опит да привлече вниманието на света в навечерието на Олимпиадата. Но бунтовете бяха потушени, а тибетците и уйгурите продължават да получават пътища, телефонни линии, болници, училища, работни места – и китайски език. Те ще бъдат измъкнати от третия свят, независимо от това дали го желаят или не.

* * *

За да разбере как Китай укротява своя див запад, човек трябва само да погледне най-високата железопътна линия в света. Открита през 2006, тя свързва Пекин с Лхаса чрез планински тунели на височина 4000 метра, използвайки херметични купета и запас от кислород за всеки пътник. (След като получи вагоните от една канадска компания, китайското правителство набързо направи неприятно политическо изявление по повод решението на канадското правителство да даде почетно гражданство на Далай Лама). Самият влак пристига в супермодерна гара в европейски стил, в предградията на Лхаса, заобиколени от перфектна решетка от улици и градини. Повече от 1,4 милиона посетители от всичко 1,5 милиона годишно са китайци, а Лхаса вече не изглежда като Тибет. Милиарди юани са били похарчени, за да се заменят неугледните тибетски каменни жилища с удобни еднофамилни къщи. Но градът, който някога е символизирал една културна идентичност, днес изглежда по-скоро като неин портал.

За да видя Тибет такъв, какъвто е съществувал в продължение на столетия, аз трябва да поема на запад. Тръгнах в едно горещо юлско утро, придружаван от водача си, Гамба. В средата на двадесетте, с каубойска шапка на главата, облечен във фланелка на G-Star, с тъмни очила, контешка брадичка и броеница, потракваща на пояса му, Гамба е нещо като символ на глобализираните амбиции на сегашната тибетска младеж. Лосанг, шофьорът ни, пък е облечен като тибетска версия на Джейсън Статъм от Транспортьорът, отгоре до долу в черна кожа.

Докато пътувахме навън от града, всички хора, които срещахме, изглежда носеха каубойски шапки. Шапките са шивашкото заявление на новия хански заселник, който се придвижва на запад в търсене на дървесина и злато, в джипове и минибуси, които си пробиват път през полета от канари и беснеещи, ледено студени реки. Пътищата съществуват в най-добрия случай само наполовина – но след десет години те със сигурност ще бъдат гладки като магистрали. Множество тибетски и китайски работници живеят в палаткови лагери, разположени по планинските склонове. Водят ги китайски началници, които крещят безмилостно към джиповете, отклоняващи се от калните коловози.

Ако разширението на Китай се изгражда чрез пътища, то пък бива укрепвано чрез армията. Военното присъствие тук е огромно, не само в Лхаса, но и в цял Тибет. Огромни площи, предвидени като места за съхраняване на околната среда, въпреки това биват използвани като полигони за военно обучение и изпробване на оръжия. Всяко населено място има казарма; най-голямата сграда във всяко селище винаги е местният военен щаб, снабден със стъклена фасада и сателитни чинии. Драда, близо до индийската граница, е типичен пример. Забучено върху тясно плато по средата на китайския еквивалент на Големия каньон, това някога задрямало манастирско градче днес вече е малък павиран град. Войници се подреждат във формация близо до древната будистка ступа (свещен паметник) и тренират карате пред очите на местните хора, два пъти на ден. Държавните сгради стоят редом с кирпичени тибетски колиби. Всеки магазин е или видеотека, или закусвалня, управлявана от някоя армейска съпруга или дъщеря, които се мръщят когато в магазина влязат тибетци, дори и само за да развалят пари. Те гледат размити телевизионни програми, като вдъхновеното от американски образци шоу, в което китайски деца се съревновават, демонстрирайки познания по американски идиоми. Участниците получават за награда електрически лампи, оформени като Статуята на свободата. По същия начин, по който Американският запад беше място за търсене на късмета, градчета като Драда са се превърнали в места за злополучни хан-китайци от източните провинции, опитващи се да започнат отново тук, с търговия на бира или ориз.

И все пак животът в тези градчета и села е бил много по-тежък преди да дойдат китайците. Без задоволителни пътища, прасковите и бананите не са можели да стигнат до пазарите без да се развалят. Електричеството се е ползвало предимно под формата на батерии и вредни, шумни генератори, а повечето селища не са притежавали водни резервоари.

Тези материални придобивки вероятно са намалили съпротивата и са дали на Китай едно засилващо се усещане за териториална сигурност в Тибет. След десетилетия на брутални изстъпления, Китай дори може да разхлаби в бъдеще желязната си хватка. Хиляди тибетци, включително Далай Лама, са забягнали в Дхарамсала в севернойндийския щат Химачал Прадеш, правейки от него новият глобален център на тибетската будистка ученост и политика. Знаците с надпис „Tibet Power“ по пътя от Пекин за Лхаса говорят не от името на движението за независимост, а на местната електрическа компания.
 
* * *

Реалният враг на китайската армия са не хората в Тибет, а пустинната местна геология. По време на многоседмичното пътуване по „покрива на света“, Гамба и аз се друсахме безброй много пъти през бурни реки, за да стигнем до коловозите на джиповете, минали преди нас, които служат тук като пътища. Няма истински селища, само дълги трактове от снабдителни помещения, с кухни, но без тоалетни. Прекарвахме всяка нощ в тухлени колиби, плащайки по около 7 долара и треперейки въпреки дебелите одеяла. Една нощ тъкмо сърбахме чорба от картофи и мляко от як, когато токът спря в девет часа вечерта, за задължителното тричасово ежедневно прекъсване. Беше още достатъчно светло, за да може да се играе тенис, но тук е така: една империя – един часови пояс.

Докато се спущахме през прохода в една долина, пътят се оказа препречен от огромен камион, заклещен като полуотворено джобно ножче. Лосанг се върна половин миля назад, след това зави надясно, дръпна ръчната спирачка и пусна Ланд Крузера надолу по стръмния склон, все едно че се пързаляхме със сноуборд. По някое време стигнахме до брега на една река, отвъд която, сякаш от нищото, се простираше един път, толкова невероятно нов (с жълта маркировка по средата и червено-бели мантинели), че ни позволи буквално да прелетим последните 50 мили до следващия по-голям град, Али.

Само на 125 мили от границата с индийския Кашмир, Али е оживен разпределителен център, предназначен за тълпите от китайски предприемачи, които отново съживяват южния копринен път. Това е последният по-значителен град след стръмната граница между Тибет и Синцзян: той е и място, където две територии се срещат, но не разговарят една с друга. Храната се променя тук – след две седмици, в които с усилие сме преглъщали тлъсто тибетско свинско, аз се почувствах привлечен от миризмата на агнешки шишчета, идеща откъм един ресторант, пред който младо кашмирско момче носеше връзка гевреци. По-късно тази нощ аз отидох в едно 24-часово Интернет-кафе. Тъмно и одимено, то беше пълно с отегчени китайски тийнейджъри и млади мъже в началото на двадесетте: по-младите играеха кървави видео игри и носеха ботуши на надпис „VIP“, докато другите гледаха аматьорско китайско софт-порно в откритото фоайе. Дори и тук, хан-китайците вече са много повече от тибетците. А и как иначе – тибетците са само около 5 милиона, разпилени по огромна територия – едно население, което е по-малко от онова на множество китайски градове, възникващи в наше време.

Синцзян и Тибет са се развили до голяма степен независимо един от друг. Тибет е заграден от северните си планини и от хан-китайците, и е по-скоро свързан с Непал и Индия, докато уйгурите от Синцзян са мюсюлмани, подобни на пост-съветските „стан“-ове (страни, чието име завършва със „стан“, бел. пр.). За да стигнем до Синцзян, трябваше да преминем през един проход, намиращ се на височина 6,700 метра, маркиран с голяма гранитна плоча и синя арка.
 
* * *

Синцзян е огромна пустош, покриваща една шеста от Китай, с региони, заемани от тундра и планини, толкова далечни, че понякога е нужна цяла седмица, за да бъдат достигнати. Но такива трудности не пречат на китайския напор да се експлоатират тукашните природни богатства. Хан-китайците първо са дошли тук през 1950-те и тяхната миграция се е засилила по време на кампанията на Мао за „развитие на запада“. По време на културната революция, Синцзянският уйгурски автономен регион е бил изолиран, след което е започнал масов погром. Синцзян е бил затворен и по време на Студената война, но започва да процъфтява, откак е отворен за международен туризъм и инвестиции, от 90-те години насам. Той има уседнало население от около 20 милиона и е над седем пъти по-голям от Тибет, така че китайската армия се нуждае от много по-силно присъствие тук – и от много повече пътища.

Докато пътувахме към Ярканд, пътят се разклони: наляво за Пакистан, надясно за Ярканд. Колони от големи камиони тук са украсени с лепенки на уйгурски език, който използва арабското писмо. Тъй като летищата са малко, снабдяването на далечните села и станции в този ъгъл от вътрешната империя на Китай се извършва предимно чрез камиони.

След първия армейски пропускателен пункт на провинцията, всички пътни знаци внезапно станаха двуезични – на китайски и уйгурски език. Докато подминавахме един автобус със спални места, аз видях китайски тийнейджъри с широко отворени очи, изпълнени с удивление пред един Китай, чието съществуване вероятно никога не са подозирали. Възпитани с разкази за уйгурите като варвари, които са нахлули в тяхната древна земя, китайските войници и туристи сигурно изпитват определено неудобство, слушайки как в страната им не се говори техния език. Дали пекинското ръководство вижда тибетците и уйгурите по същия начин е неясно – но при всички случаи те се появяват в китайските вестници само под имена като „терористи“ и „отцепници“, както е в случая с Далай Лама.

Разхождайки се из центъра на Ярканд, аз наблюдавах как уйгурите се носят наоколо на мотопеди, а жени, облечени в бурки по афганистански маниер, просят по уличните ъгли, също като в Кабул. На стария пазар пред централната джамия разглеждах сергиите с варена царевица, агнешки главички, комплекти от ножове, корани с позлатени корици и многоцветни паколи (шапки). И все пак китайското присъствие е неопровержимо, дори и ако не е толкова видимо. Всяка сутрин различни публични обяви се разнасят по мощни високоговорители, поставени по сгради и на пътуващи микробуси – и макар че Ислямът не е тайна тук, човек има чувството, че джамията не е място, в което може да се отиде лекомислено, без да се огледаш на всички страни, преди да влезеш вътре.

Големите империи винаги са били поддържани чрез комбинация от сила и закон. От 1949 насам, Китай редовно е прилагал в този регион както контролирано усмиряване, така и брутално потискане. И докато много уйгури са благодарни за икономическите възможности и развитието, което китайците носят със себе си, ханската доминация над икономиката е предизвиквала и спорадично недоволство. Някъде около 90-те години вече стана ясно, че идеята за една мирна мюсюлманска култура, преобладаваща в едно китайско-доминирано обкръжение, е бленуване посред бял ден. Китай прекрати всички строежи на джамии и започна кампания на „твърди удари“ против предполагаемите уйгурски сепаратисти, екзекутирайки десетки и хвърляйки в затвора стотици. 11 септември позволи на китайските власти да сложат на уйгурските активисти етикета „ислямски фундаменталисти“ и да започнат своя собствена война против терора. „Ако не вършим нищо, което да дразни полицията, те ни оставят на мира“, каза ми на пазара един продавач на дърва. „Но не мога да си представя, че някога отново ще имаме Туркестан, както се надявахме след освобождението на съветските тюркски републики през 1990-те“.

Целта на пътуването ни беше град Урумчи. Лежащ в равнината на пустинята Гоби, Урумчи е кръстопътят, където някой ден ще се срещнат пътищата от юг и от изток, оформяйки един периметър, заграждащ китайския див запад. Като неофициална столица на новия северен копринен път, градът гъмжи от търговци, от Русия до Пакистан, пазаруващи евтини стоки. Благодарение на улеснените транспортни връзки и западните хотелски вериги, една постоянна вълна от китайски туристи залива немногобройните местни атракции. Изглежда, че няма значение дали ще изчезне и последната следа от всичко, съществувало някога – всичко тук може да попадне в местния музей, една пропагандистка колекция от исторически обекти. Както и в Тибет, природата не е пречка: там, където някога през града е текла река, сега се простира магистрала с шест платна. По големите бензиностанции на Синопек и ПетроЧайна около града, хан-китайците (наброяващи сега повече от 80 % от населението), зареждат модерни японски коли. На този фон уйгурите изглеждат не на мястото си, включени в китайския пейзаж, но удавени в неговото демографско превъзходство. След два месеца и 3000 мили, Китай изглежда дори още по-силен от там, откъдето тръгнах.

* * *

Историята на Централна Азия изглежда оформяна от сменящи се източни и западни прочиствания. През 8 век, арабските армии са стигнали на изток до Кашгар, принуждавайки династията Танг да отстъпи. Четири века по-късно, монголската вълна включва целия регион в огромната евразийска империя на Чингис Хан. Няколко стотици години по-късно, през 1891, високо в памирската планинска верига, англичанинът Френсис Янгхасбънд среща руския полковник Янов. Той отбелязва, че руснаците са „раззинали уста доста широко“. Янов му отговаря, че това е „само началото“. Сега, един век по-късно, колапсът на Съветския Съюз отвори вратите за разширяване на китайското влияние, както това не е било още никога от времето на монголците. В централна Азия се появява едно китайско царство, в което Китай не завоюва страни: той просто ги изкупува. Но колко точно широко е раззинал уста – сега пък той?

Китай вече е спечелил сърцата и умовете на уйгурите. Но десетилетията на комуникация със собствените му тюркоезични мюсюлмани са били добра подготовка за неговата дипломация по-нататък на запад с централно-азиатските републики, чиито пазари той все повече доминира чрез евтините си стоки и от които внася петрол и газ. Един директен петролопровод от Казахстан вече води до западната китайска енергийна мрежа, Китай е закупил части от скромните газови залежи на Узбекистан, намиращи се в непокорната ферганска долина, а в момента обсъжда строежа на нов петролопровод от Туркменистан през Казахстан до Китай.

Тези солидни инфраструктурни и политически връзки – включващи както двустранни разговори, така и такива, провеждащи се под егидата на Шанхайската Организация за Сътрудничество (наричана понякога „източното НАТО“) означават, че китайското влияние в централна Азия вероятно ще затъмни онова на Русия. Освен това Китай започва да предъвква и Русия, използвайки в нейния бързо обезлюдяващ се далечен изток същата стратегия на демографско нахлуване и ограбване на ресурси, каквато е прилагал и в Тибет и Синцзян – една задача, която се улеснява от постепенното размразяване, под влияние на глобалното затопляне, на сибирския вечен мраз. Въпреки дипломатическия шум, Русия едва ли е нещо повече от една заядлива геополитическа бензиностанция, а Китай не пести усилията си да получи директен контрол над сибирския петрол и газ чрез агресивно изкупуване на фирми. Само ако Русия се пробуди за тази реалност и се обърне към Запада, реалното НАТО – а заедно с него и Западът – ще получат достъп до централна Азия, да не говорим пък за способността да се конкурира с Китай.

Китай гледа не само на Тибет и Синцзян като на жизнено важни за неговата сигурност. С разпространението на китайците по собствената му територия и по съседните централноазиатски държави, китайската външна политика все повече започва да напомня за руската „близка чужбина“: където и да се намират неговите хора, там са и неговите интереси. От днешните свръхсили, единствено Китай продължава да настоява върху идеята за неприкосновеността на националния суверенитет във форуми като ООН, изказвайки се против хуманитарна интервенция в Дарфур или санкции против Иран (и двете страни са негови важни енергийни доставчици).

Но докато Китай смекчава границите си чрез разпространение на собствените си хора из периферията – от Русия и Монголия до централна Азия, Бирма и Лаос – неговата мантра на ненамеса също ще започне да се променя. За онези нации, които стават китайски по съдържание, ако не и по форма, най-добрата надежда си остава да се развиват, като същевременно абсорбират толкова малко китайски характеристики, колкото е възможно. Но за тибетците и уйгурите, Шамбала и Туркестан няма да съществуват никога и никъде, освен във въображението им. Някои хора казват, че демографията е съдба; други твърдят, че това се отнася до географията. След като пропътувах неговата почти безкрайна граница, аз разбрах, че Китай има на своя страна и двете.

Източник