Когато получих предложение да подготвя и изнеса този доклад, ме обзеха съмнения и опасения. Та аз не съм професионален преводач и в тази област нямам нито опит, нито постижения. Не съм и изследовател, нито литературен теоретик или познавач на богатото и сложно изкуство на превода.
Ако все пак се осмелявам да изляза пред вас, то е за да кажа, че сега, точно в този момент, ние сме свидетели на това как се заражда новата роля и новото място на преводача и преводачката в света, в културата и в съвременната литература. Може би не винаги го забелязваме и усещаме, но моментът е съществен и заслужава внимание.
По традиция мястото на преводача в литературната йерархия е било винаги встрани, а преводачите – често неизвестни, имената им изпускани или ограничавани до инициалите им, или заместени с техни псевдоними. С някои изключения, знаем малко или почти нищо за онези, които превеждайки, са съхранили за нас големите достижения на старата литература, а по-късно и на средновековната, или са ни предали голямото наследство на литературите извън Европа. Има книги от XIX, и дори от XX век, в които не може да се открие името на преводача или преводачката, а тук не става въпрос за булевардни или безвкусни романи, а за важни литературни или научни заглавия.
Това положение започна да се променя към по-добро през последните десетилетия на миналото столетие, но в последните години на XX век започва радикална и успешна промяна в резултат на няколко едновременно действащи фактора.
Първо – завърши студената война, която за половин век замрази положението в света, затруднявайки или правейки невъзможни отношенията между страните и културите им, в това число и между езиците им. И ето че след като тя свърши, светът стана по-отворен, по-демократичен. Шансът за взаимно сближаване и опознаване, за диалог, за разговор, за обмен на мнения, стана по-голям. Всички обаче скоро разбраха, че този шанс ще бъде проигран без участието и посредничеството на някой, който да предаде думите и мислите от един език на друг, а именно без преводача. Присъствието на преводач, т. е. на онзи, който ще преведе един разговор, или някакъв текст, става условие за съществуването и съжителството на човешката общност, на човешкото семейство.
Второ – именно споменатото по-горе ново отваряне на света, позволи по-добре да се види и почувства неговата разнородност и сложност, и по-конкретно – неговата многокултурност (в това число и многоезичие). Разбира се, отдавна, още от библейски времена, от времето на Вавилонската кула, се знае това и се правят опити да бъде решен този проблем, но сега, в края на XX век, се заражда едно всеобщо съзнание, едно планетарно съзнание за тази многокултурност и многоезичие на човешкия род.
Данните са впечатляващи – в началото на XX в. сме имали над шест хиляди езици по света, над две хиляди само в Африка, където всяко племе, а често пъти и отделни селца говорят свой език. Защо? Защо един и същ предмет, например – дървото, има десетки, дори стотици различни наименования – над това от много години работят езиковедите.
Това впечатляващо смесване на езици, според Библията, все пак не е символ на богато човешко въображение, а изпратено му наказание, своего рода затвор, който го изолира и ограничава. Това положение на отделяне и обособяване се преживява не само от отделни хора, но и от цели общества и народи, които говорят различни езици. А тази невъзможност, липсата на общуване, има своите последици не само от лингвистично, но и от психологическо, а не рядко и политическо естество. Достатъчно е някой да не знае моя език и аз вече го смятам за по-лош, за по-низш, достоен за презрение. Именно така е било в древна Гърция. За тогавашния грък, онзи, който не говори неговия език, е чужденец, т. е. някой, който издава неразбираеми звуци, дрънка нещо, говори си като умопобъркан. А един такъв човек може да представлява опасност, да стане агресивен.
Ето как незнанието на езика може да стане източник на опасения, страх, враждебност, а по-късно – причина за война. Впрочем, в историята има толкова много конфликти и езикови войни, толкова трагедии, жертви и разрушения! Но и обратното – да знаеш езика на Другия, това е шанс да се разбереш с него, да завържеш разговор, да установиш диалог и сътрудничество.
Във всички изложени тук случаи виждаме колко е важна и какво значение има междуезиковата комуникация и произтичащата от това роля на преводача, роля, която в културно и обществено отношение прекрачва и надминава самото просто изпълнение на задачите и задълженията на един професионалист.
И все пак, независимо от фундаменталното значение на взаимното разбиране на езиците в междуличностното общуване, прави силно впечатление колко време, колко години, понякога колко векове са изминали от възникването на оригинала на някоя творба до превода й, макар че може да става въпрос за творби на съседни народи и култури. Така е било например с Корана – свещената книга на мюсюлманите, с които Европа има контакт още от VII в. Но едва хиляда години по-късно се появяват първите европейски (латински и английски) преводи на Корана.
А цяло хилядолетие Европа граничи и води съвместно съществуване с цивилизация, без да познава основния ключ към разбирането й – Корана, и дори без да полага особени усилия да го притежава. Толкова много се е променило всичко в наше време, и толкова невъзможно изглежда това безкрайно отлагане!
А днес, в съвремието, сега, когато светът се отваря и става по-достъпен, с възникващото общо съзнание за своята многокултурност и многоезичие, всичко това е съпроводено от революция в общуването, електронен преврат, който създава възможност за по-бързо и повсеместно сближаване, за човешки контакт. И тук, както и в посочените преди това случаи, на преден план излиза образът на преводача, към когото или към която, ще се обръщат всички, защото е очевидно, че без тях е невъзможен какъвто и да е диалог, познание и разбиране.
Във всичко това има особена роля преводачът на текстове, преводачът на литература, тъй като нашата цивилизация, въпреки голямото значение на образа и звука, е цивилизация на текста, на писаното слово, съхранено чрез печата.
Банална истина е, че планетата, на която живеем, се намира в процес на ускорена и дълбока промяна, а на този закон е подчинен също и светът на езика. Голям брой езици, стотици, дори хиляди, никога и никъде незаписани, са изчезнали и продължават да изчезват, и този феномен на пълно унищожение продължава, тъй като измират племена и кланове – носители на тези езици. Това засяга особено тропическите области с горещ климат. При по-умерен и студен климат езиците проявяват по-голяма издръжливост. Едно време мисионерите са записвали неизвестните в Европа езици, а днес техният брой все повече намалява, така че и в наши дни някои малки езици изчезват безвъзвратно в джунглите на Конго и в горите на Амазония.
И както в много други области, така и в света на езиците, се наблюдават две противоположни тенденции. От една страна това е унификацията, универсализацията, насочена към това – все повече хора да говорят все по-малък брой езици. Тази тенденция се потвърждава от най-динамичните днес езици – английски, китайски и испански. Тук, честно казано, се вижда най-добре, как икономическата мощ влияе върху положението и значението на езика.
Противоположната тенденция е насочена към съхранение, укрепване и развой на езиците на отделните народности, етнически и регионални. Тази тенденция понякога проявява невероятна жизненост. Във Франция шест регионални езици водят борба за равни права, както каталунският, галицийският и езикът на баските в Испания, кечуа и аймара в Перу и Боливия, берберският в страните от Магреб, хаоса в Нигерия – десетки, ако не стотици са примерите за тази голяма инвазия на по-малко известни, амбициозни езици. Обществата, които говорят тези езици, придават голямо значение на техния просперитет и жизненост, готови да поемат сериозни материални разходи.
Понякога се стига до странни ситуации. Когато през 1990 г. Армения престава да бъде част от СССР и обявява независимостта си, решава в училищата да се премахне руският език и да се преподава само на арменски, макар че на този език децата не могат да се обучават по-нататък, защото той не съществува нито в гимназиите, нито в университетите. Обществото обаче трябваше да мине през този период на езикова еуфория, докато емоциите утихнат и се вземе много по-реалистично решение.
Езикът е толкова важен и ценен, че в краен случай хората за него дават и живота си – дори и днес човек може да се убеди в това в Индия, Пакистан, впрочем и в много други страни. Аз самият, по време на пътуванията си, се убеждавах много пъти как местните хора ценят това, че един пришълец се старае да научи поне няколко думи на техния роден език. Тогава се отварят всички врати, а гостът е посрещнат радушно. Стараейки се да кажем нещо на местен език, засвидетелстваме уважение към домакините, признаваме тяхното достойнство. Езикът е най-голямото съкровище на културата, а същевременно е най-чувствителният и разпознаваем белег за идентичност.
Споменавам това, за да подчертая с колко чувствителна и деликатна материя борави преводачът, и че трябва да има изострен поглед и езиков слух, езиков вкус и интуиция, езикова памет. Това са най-наложителните черти, още повече, че езиците, с които преводачът си служи, постоянно се променят, реформират се непрекъснато, обогатяват се, еволюират, отделните думи придобиват нови нюанси и значения. Колко опит е необходим, колко чувствителност и вкус, за да доловиш и разбереш сигналите на тези промени, които идват към нас от прочетения текст, от неговите скрити пластове, от неговата вътрешност!
Но задачите на преводачите днес не се ограничават само с превръщането на един текст в друг текст, в превеждането от един език на друг. Като автор винаги съм усещал тяхната добронамереност и голямо желание да помогнат в различни области и под различни форми. Защото преводачът е и нещо като литературен агент, или дори направо посланик на даден автор, а често и ентусиаст на неговото творчество, някой, който го предлага и препоръчва на издателствата, насочва към него вниманието на местните медии, пише рецензии и препоръки. Общо казано – познавач и критик на литературата, към която принадлежи и „неговият“ автор. Да, това, че един автор има постоянен и познат преводач в дадена страна, създава чувство за сигурност и голямо спокойствие на пишещия. Затова много тъгувахме по повод смъртта на нашите неотдавна починали приятели и преводачи от Холандия и Русия – Gerard Rasch и Сергей Ларин.
Моята преводачка, моят преводач, моята авторка, моят автор – невероятно ценни – са тези лични познанства и приятелства, каквито с течение на времето могат да възникнат между двете страни – знам го от собствен опит, много важен за мен личен опит. Преводачката или преводачът са едновременно и най-важните читатели и редактори; колко пъти съм получавал от тях писма, в които ми обръщаха внимание на неточности в текстовете и допуснати грешки, за което тук споменавам с благодарност.
Тази „посланическа“ роля на преводача има особено значение тогава, когато става въпрос за литератури на езици, които не принадлежат към кръга на най-силните, на най-добре познатите по света. Понякога, в определени ситуации, издръжливостта на преводача и силата му да убеждава, може да бъде решаваща за това дали даден автор ще се появи на книжния пазар или не. А да се появи човек на нов пазар и да завоюва там трайни позиции, днес никак не е лесно, тъй като освен традиционната конкуренция в различните страни господства тенденцията по-скоро да се затворят, отколкото да се отворят вратите за чуждестранната книга. През този месец (май 2005 г.) участвах в организирания от американския ПЕН клуб в Ню Йорк световен форум на писателите. Този форум беше свикан по инициатива на колегите от ПЕН клуба, подтикнати от спада на читателската аудитория на книги от неамерикански автори в Съединените щати. В момента от общия брой продадени книги само два процента са от неамерикански автори (впрочем, подобно на американския, затворен за европейски книги е и китайският пазар). Така че и такива обезпокоителни явления има в нашия разнороден и постоянно променящ се свят на книгата.
В полски език глаголът „tłumaczyć“ (превеждам, обяснявам – бел. пр.) има две различни значения, но семантичната им прилика е прекалено ясна, а днес в многокултурния свят – особено характерна и значима.
И така – да превеждаш текст, да превеждаш литература, книга – в това значение, този който превежда, според речника на Линде се нарича „przekładacz“. Да превеждаш от един език на друг тук – съотношението е много точно, а границите за произвол са ограничени и от векове е въпрос на спорове и дискусии: какво има надмощие, първенство – буквата или духът, какви пропорции и зависимости да се установят, кое да се смята за „златна среда“, за най-добро решение. Всички вие тук от години, от първото преведено изречение, се борите с този проблем.
Във второто, по-широко значение, според Карлович – „tłumaczyć“ означава „обяснявам“, „интерпретирам“, и дори „давам си сметка“. И именно затова днес е особено важна ролята на преводача в нашия многокултурен свят – превеждайки, той ни кара да осъзнаем съществуването на други литератури и култури, съществуването на Другия, на неговото различие и неповторимост, това че сме част от човешкото семейство, за просъществуването на което условието е да се опознаем по-отблизо и да се възприемем взаимно за един съвместен живот.
В този смисъл, превеждайки текст, ние разкриваме пред Другите един нов свят, обясняваме го, а като превеждаме го приближаваме по-близо, позволяваме да се пребивава там, да го направим частица от личните ни преживявания. Така, благодарение усилията на преводача, се разширяват нашите мисловни хоризонти, задълбочава се нашето разбиране, нашите знания, събужда се чувствителността ни.
Това е особено важно сега, през XXI в., тъй като нашият свят се развива бурно, става по-различен и се променя, и има нужда непрекъснато да бъде обясняван и разясняван, за което спомага и преводът на литература, т. е. делото на всички вас, присъстващи тук. Това е по-висше измерение и придава допълнителен смисъл на работата на съвременния преводач. Благодарение на него авторите могат да стигнат навсякъде, а читателите да открият земи и народи, които до вчера са им били непознати. Впрочем, знаем, че до известна степен преводачът е съавтор на книгата и че на дадена територия книгата може да започне своето съществуване само благодарение на него. Оттам и непрестанната благодарност на всички читатели и автори към тях, искрено благодаря на всички вас!
(Текстът представлява встъпителната лекция на Капушчински, произнесена на 12 май 2005 г. по време на Първия световен конгрес на преводачите на полска литература, организиран от Института на книгата в Краков. Тя е подарък, носещ признание за мисията на преводача. Избрахме я, защото при всяко свое пътуване Капушчински размишлява за ролята и битието на езиците в света. Преводът е на Мира Костова от катедра „Славистика“ при ВТУ, преподавател по теория на превода и утвърден преводач от полски – превела е книги на Збигнев Бжозовски и Йоан Павел II, понастоящем подготвя издание на книгата на Олга Токарчук „Последни истории“.)
Специална благодарност на господин Сава Василев за приятелското разрешенеи да публикуваме текста (появил се за първи път във – великолепния
