Гансу е една от най-изгубените провинции на вътрешен Китай, останала почти незабелязана от останалия свят. Когато работех в селския Гансу преди две години, аз срещнах само няколко души, които изобщо някога бяха напускали родното си място. В едно от малките селца, мюсюлмани от етническото малцинство преживяваха как да е, работейки земеделска работа в прашния, пустинен климат, живеейки в прости каменни колиби, сякаш построени преди столетия. Повечето селяни още никога не бяха срещали чужденец.
Докато през миналата есен Гансу най-неочаквано се появи в новините. Около две хиляди души бяха се вдигнали на бунт в един от окръзите, бяха подпалвали коли, разбили местните офиси на комунистическата партия и нападнали полицаи с железни пръти, вериги и брадви, в протест срещу едно правителствено решение, което би принудило някои от тях да се изселят.
Гансу не е единствената китайска провинция, в която напоследък избухват социални безредици. Таксиметровите шофьори се вдигнаха на стачка в няколко китайски града; хора, изгубили пари в нелегални парични пирамиди протестираха в Пекин, а в цялата страна се събраха демонстранти, за да изискват своите отдавна неплатени заплати. Протести избухнаха дори в делтата на Перлената река, производствената област, граничеща с Хонконг, традиционно една от най-богатите области в страната. В някои години фабриките в Делтата са произвеждали 5 процента от всички фабрични стоки по света. Но поръчките за продуктите на Делтата пресъхнаха напоследък и сърдитите фабрични работници, мнозина от които все още очакват заплати, които е трябвало да получат преди месеци, започнаха да ограбват складовете. А когато тези протести станат бурни, те могат да предизвикат съответен бурен отговор: китайските собственици на фабрики започват все по-често да наемат бандити, които да нападат демонстрантите.
Но протестите говорят за нещо по-голямо дори от самия Китай: икономическата криза създаде дълбока заплаха за авторитарните режими по света, от Китай и Русия до Венецуела и държавите от Персийския залив. В Русия полицейските сили вече са поставени в готовност да атакуват демонстранти. Няколко от известните руски активисти по човешки права бяха убити през последните месеци. Протестите, някога редки, се разпространиха от източна Русия чак до самото сърце на Кремъл.
Модерните автокрации са много по-различни от ония от миналото. Вместо да управляват чрез някаква стриктна идеология, безжалостна полиция и суров контрол върху информацията, авторитарните режими като Пекин и Москва остават на власт най-вече чрез сключване на негласна сделка със своите най-критично настроени граждани от средната класа – може и да нямате свобода, но затова пък ще имате пари. И докато широката средна класа, където обикновено се появява най-опасното несъгласие, просперира икономически, режимът е в безопасност.
На Запад лидерите се безпокоят, че глобалната икономика е изправена пред нова Голяма Депресия, но една такава икономическа криза поставя пред сериозна заплаха и някои от най-жилавите световни автокрации. Силната икономика е тяхната единствена опора. А сега, лишени от растежа, който ги държи на власт и неспособни да потискат хората си по начина, по който го правеха старомодните диктатори, тези автокрации може и да останат без каквато и да било подкрепа.
* * *
През последното десетилетие, авторитарните капиталистически страни си изградиха впечатляващи икономически биографии. Китай растеше с над 10 процента през повечето години, а някои от най-големите му градове, като Шанхай, вече се хвалят с доходи от повече от 7 000 долара на глава от населението, същото ниво като при една средно развита страна. Русия, почти фалирала в края на 1990-те години, постигна толкова силен растеж, че сега се хвали с третия по големина капиталов резерв в света и направи от газовите си компании такива гиганти, че те вече доминират европейските пазари. Авторитарните капиталисти се оказаха толкова успешни, че някои хора на Запад започнаха да се питат дали техният начин на развитие вече не е задминал либералния демократичен капитализъм. Израелският политолог Азар Гат твърдеше миналата година във Foreign Affairs, че най-голямото предизвикателство пред либералната демокрация днес „произлиза от възхода на недемократичните велики сили: старите противници на Запада от времето на Студената война, Китай и Русия, сега опериращи под авторитарно-капиталистически, а не комунистически, режими.“
Постоянният растеж държеше населенията спокойни. В Русия, Владимир Путин обеща да измъкне страната от разрухата на 1990-те – едно време, в което руснаците се радваха на по-отворено общество, но пък доходите и заплатите им спаднаха рязко. Истинската демокрация, намекна той, може да завърши с безредие при една толкова голяма и тромава нация. В замяна на високия растеж и по-големите доходи руснаците позволиха на Путин постепенно да задуши свободите им. „Путин действително предлага известна стабилност – нещо, което средната класа цени много високо“, казва Дмитрий Тренин от Фондацията Карнеги в Москва. „Дори ония [руснаци], които се противопоставят на авторитаризма по принцип, се страхуват, че възможните алтернативи могат да се окажат още по-лоши – откровен хаос, популистки национализъм, много по-тежък авторитаризъм от този на Путин.“
В Китай режимът направи подобна сделка, ако не с масите, то поне с градските средни класи. Инвестициите и щедростта на режима бяха явно насочени към големите градове. Както каза Денг Сяопинг когато отвори икономиката на Китай: „Някои ще забогатеят по-рано“ – и тези nouveau riche щяха да се отблагодарят на ония, които плащаха техните коли, къщи и лъскави нови мобилни телефони. През последните години, според експерта по китайски въпроси Джонатан Ънгер, правителството съзнателно е избрало политика на поддържане на тази част от населението.
Според едно проучване на Изследователския център Пю, над 80 процента от китайците казват, че са доволни от условията в страната си, един от най-високите проценти в целия свят. Даже и след два мандата Владимир Путин все още се радваше на рейтинги на популярност, които биха накарали всеки западен лидер да му завижда. Когато пътувах из градския, източен Китай преди две години, разпитвайки млади китайци за мнението им относно правителството, открих нещо, което изглеждаше като удивително силна политическа инерция сред младите елити. „Ние не можем да контролираме тези неща“, каза ми една млада жена от средната класа в Шанхай, преди да ме попита дали съм гледал последната серия на The Wire на DVD.
Истинският тест за всяко правителство обаче идва не в добри времена, а в лоши. Автокрациите са особено зле подготвени за една глобална икономическа криза, защото те имат слаби вътрешни пазари и разчитат на износ за съществуването си. Мощни авторитарни режими като Русия и държавите от Персийския залив зависят от износа на петрол или някаква друга единична стока. Във Венецуела енергията предоставя 95 процента от целия експортен доход. В Иран тя предоставя 80 процента. Но цената на петрола спадна повече от наполовина през последните месеци. А Китай, който до голяма степен зависи от износ на готови стоки за богатите страни, също ще пострада от финансовата криза, тъй като потребителското харчене спада в САЩ, Европа и Япония. Износът съставлява почти 35 процента от БНП на Китай – една прекалено висока цифра, за да бъде считана тази икономика за балансирана. (Износът на САЩ съставлява около 10 процента от БНП).
Въпреки усилията да се убедят народите им, че всичко е наред, автократите не могат да запушат всички икономически дупки. Във Венецуела, Хуго Чавес, след като отначало се надсмиваше над финансовата криза като заплаха за Запада, сега признава: „Спадането на цените на петрола поради сегашната глобална финансова криза може да има отрицателно влияние върху икономиката на Венецуела.“ В Русия, където борсата спадна с около 70 процента в сравнение с миналата пролет и рублата беше подложена на брутални атаки, Владимир Путин наскоро обяви, че ще предприеме нови намаления на данъците поради рязкото спадане в руската икономика. Както отбелязва Стефан Сестанович от Съвета за Външна Политика: „Русия се сблъсква буквално с всички негативи едновременно – рязко намаляващи експортни приходи от енергия и метали, неизравнени баланси и цял хор от молби за държавна подкрепа, замразени кредити и банкови фалити, финансов балон с недвижимо имущество, който всеки момент може да се пръсне.“ И докато безработицата, бедността и безредиците говорят за пукнатини в системата на автокрацията, налице са и някои указания в полза на това, че може би се поражда и движение по посока към либералната демокрация. Действително, все по-голям брой китайци се противопоставят на правителството, а през декември 303 китайски интелектуалци подписаха и публикуваха един дързък манифест, наречен Харта 08, който изисква край на еднопартийното управление. Но Харта 08 е само един от признаците, указващи, че автокрациите чувстват натиска. Във Венецуела, съюзниците на Чавес изгубиха позиции в полза на опозиционните партии при последните регионални избори. В Русия, разтревоженият Дмитрий Медведев наскоро инструктира полицията да потиска социалните брожения, предизвикани от кризата. През декември полицията арестува около 100 души, протестиращи в бедния източен град Владивосток; почти в същото време, 1000 души присъстваха на протест срещу правителството в Москва. Дори в Персийския залив и в централноазиатските страни, обикновено сред най-спокойните места по света, кризата има политически следствия. Казахски активисти започнаха да организират митинги срещу правителството, преди нещо много рядко в тази страна. Иран също е изправен пред нестабилност. Инфлацията в Ислямската република сега е почти 30 процента, а един мощен ислямски свещеник наскоро каза публично, че кризата може да причини „голяма вреда“. Автократите очевидно са разтревожени. Освен че взе мерки срещу подписалите Харта 08 и други активисти, Китай наскоро обяви пакет от икономически стимули на стойност 586 милиарда долара. В Ганзу, местните чиновници се срещнаха с водачите на протеста и обещаха да инвестират 3 милиарда долара в областта. Автокрациите разполагат с огромни парични средства. Китай е натрупал почти 2 билиона, но ги изразходва бързо. Русия харчи почти по 10 милиарда седмично, защищавайки рублата – със скромни резултати, тъй като стойността на валутата пада постоянно. Макар че могат да помпат пари в собствените си икономики, лидерите на автокрациите не могат да накарат западните потребители да пазаруват повече или да горят повече бензин и това ги прави безпомощни, когато става дума за контрол над основните им икономически двигатели. А когато режими като този на Чавес се опитват да поставят икономиките си отново под контрол чрез ограничаване на правителствените разходи, те рискуват да подкопаят собствената си власт, която е поддържана от правителствени социални програми, често насочени към средните класи, от чиято поддръжка те се нуждаят сега. За разлика от автократите от 20-ти век, като Фидел Кастро, които водеха страните си през войни за независимост, повечето днешни лидери са дошли на власт чрез политическата система и нямат революционни лаври, на които да се облегнат. Модерните авторитарни правителства вече отдавна са изоставили реалната идеология. (Чавес е изключение: той се опитва да оформи модерна етатистка идеология, която нарича „боливарска революция“). Китай си остава номинално комунистическа страна, но ако Карл Маркс би могъл да я посети днес, той би бил ужасéн. С политики, протежиращи градските елити и буквално никакви останали социални програми, тази „комунистическа“ страна се превърна в едно от най-неравноправните общества в Азия. Без да притежават каквито и да било други идеологии освен горчив национализъм, новите автократи не могат да сплотяват населението си в трудни времена, позовавайки се на политическия му идеализъм, както правеха през 1950-те и 1960-те, когато идеологията държеше правителствата на власт дори и във времена на масов глад. И докато тези нации имат сложни апарати за сигурност, лидерите им са допуснали достатъчно свобода, за да може икономиката да расте – което означава, че вече е прекалено късно да се промиват мозъците на гражданите или да се създават култове към личности като Ким Йонг-Ил в Северна Корея. Въпреки преследването, на което Путин подложи руската преса, либерално-опозиционните медийни отдушници все още съществуват и средните руснаци могат да посещават повечето Интернет-сайтове.
За да могат да подобрят положението си на световната сцена, днешните автократи се опитват да създават поне фасадата на някаква демокрация. Техните народи знаят за демократичните движения в други страни, имат достъп до свободни медии и не могат да бъдат подчинени лесно. Поради факта, че авторитарните правителства са създали някакво подобие на съдебна система, работниците започват да мислят, че имат някакви права. В сравнение с 1980-те години, когато информацията за демонстрации в Китай се предаваше от уста на уста, днешните демонстранти от средната класа се организират чрез SMS-и, а новините за протести бързо се разпространяват по китайските блогове. Китайските и чужди репортери могат да следят протестите, правейки по-трудно за силите на сигурността да се измъкват без последствия, ако действително е имало насилие.
Нито краткосрочната, нито дългосрочна перспектива изглежда добре за Москва, Пекин и останалите автократи. В близкото бъдеще техните икономии ще се забавят значително и, в случая с Русия, вероятно ще изпаднат в сериозна рецесия. Що се отнася до Китай, мнозина анализатори вярват, че безработицата ще достигне най-високото си ниво за последното десетилетие. Растежът вероятно ще спадне под 8 процента, магическата цифра, която е необходима, за да могат да се създават достатъчно нови работни места за хората, тепърва навлизащи в редиците на работната сила в Китай.
Милиони китайски миграционни работници, които не могат повече да намерят работни места във фабриките, ще се завърнат във вътрешността на страната. А в селските райони гневът вече нараства. Тези безработни, които са видели богатството на елитите в градове като Шанхай, могат да организират големи демонстрации. Протестите на средните класи вероятно също ще се увеличат – най-вече по въпроси на правителствената компетентност като сигурност, цени на земята и пропъждане на хора от определени имоти. И тъй като градското население има и медийни контакти, то е в състояние да представя историите си по блогове и сайтове за новини. Неотдавна родителите на китайските деца, които починаха или се разболяха тежко в резултат от употребата на развалено сухо мляко, се обединиха, за да подтикнат правителството към изграждане на по-добро здравеопазване, противопоставяйки се на опитите на режима да ги подкупи. (Двама души бяха осъдени на смърт за това, че са играели ключови роли в скандала с разваленото мляко).
Засега автокрациите успяват да попречат на групите от хора, поддържащи някакви оплаквания, да се сплотят и образуват обединени фронтове. Москва постигна това чрез умелото използване на национализма, който забива клин между либерално настроените руснаци и етническите малцинства, недоволни от правителството. Пекин използва комбинация от насилствено потискане на протести и подкупвания на водещи демонстранти, с цел да се поддържат работническите протести разединени, пречейки им да развият общи теми или да намерят общи водачи.
Но „разделяй и владей“ няма да работи вечно. В Китай, селските и градски протестиращи може скоро да започнат да се обединяват – чрез активистки комуникационни мрежи, религиозни групи или блогове – и да оформят национални протести. Харта 08 и една общонационална стачка на шофьорите на таксита, и двете организирани чрез Интернет, са първите намеци за едно такова общонационално движение.
Голямата Депресия подхрани опасни нови автократични идеологии като фашизъм и комунизъм, но една нова Голяма Депресия би могла да ги разруши. И докато икономическата криза сигурно ще причини неописуеми човешки страдания в тези и други страни, напълно възможно е от другата й страна да видим края на този характерен за късните 1990 години и началото на 21-ви век феномен: възхода на автокрациите. И ако не друго, то поне това може би внася малко повече светлина в нашето не особено светло време.
