Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 08 Honnold
Алекс Хонолд наднича над ръба на Глетчер пойнт в Националния парк Йосемити. Току-що се е изкачил тук – 900 метра по отвесна стена, без каквито и да е помощни средства, както е показано във филма „Свободно соло“.
Снимка: Джими Чин / National Geographic

 

През 1923 г. алпинистът Джордж Малори дава интервю за New York Times, в което отговаря по един – днес вече пословичен – начин на въпроса защо е решен да се изкачи на връх Еверест. „Защото го има.“ Той загива при опита да го направи, на следващата година. Алекс Хонолд, който миналата година стана първият човек, изкачил една от най-грамадните скални стени в света – Ел Капитан в националния парк Йосемити, съвсем сам и без помощта на въже, изглежда има свой собствен отговор на въпроса защо се катери. „Защото съм тук.“

Хонолд, който е на 33 години, не описва начинанието си точно с тези думи. Не и в „Свободно соло“, документалния филм за историческото му изкачване по 900 метра вертикален гранит. Но именно това е, което превръща филма от история, в която се разказва за забележителен подвиг на дръзновението и атлетизма, в нещо далеч по-задълбочено.

Във вторник отидох да видя „Свободно соло“ за втори път, тъй като не можех да престана да мисля за него. Все още не мога. Този филм е наркотик. Той кара зениците ви да се разширяват, дланите ви да се потят, а умът ви да се втрещява. Дори и когато вече знаете, че Хонолд ще стигне до върха, не можете да повярвате на онова, което виждате – един млад мъж, на милиметри от смъртта, който превръща немислимото във възвишено. „Свободно соло“ продължава 97 минути и, ако бихте могли да задържите дъха си през цялото време, сигурно бихте го направили.

Но тръпките на филма се оказват само нещо странично по отношение на истинските му измерения, които касаят не толкова алпинисткото катерене, колкото самия живот като такъв. Оказва се, че Хонолд е не просто и само най-изкусният скален катерач на нашето време. Освен това той разполага с първокласен ум, способен да обмисля както всяко движение в хореографията на ходовете по стената, така и основните въпроси на своето време, тук на Земята.

Въпроси като: Трябва ли продължителността да бъде цел на живота? А щастието? Добре, ако не е щастие, то какво тогава да кажем за върховите постижения? И ако смисълът е във върховите постижения, то какво (ако изобщо) трябва човек да пожертва в тяхното преследване? Любовта? И кога стремежът към върхови постижения се превръща в глупаво безразсъдство?

Хонолд очевидно е мислил сериозно върху тези неща – което става някак подразбиращо се от само себе си, ако човек се замисли над факта, че той се е катерил без въже повече от 1000 пъти, а свободните солисти са хора, известни с краткотраен живот. „По принцип всеки може да умре по което и да е време“, казва той философски. „Соловото изкачване просто ви кара да изпитвате това усещане много по-непосредствено и силно.“

Именно тази сила и непосредственост правят свободното изкачване толкова привлекателно за Хонолд и неговите колеги – не защото то прави усещането за смъртта по-близко, а защото прави живота толкова по-ярък и по-значителен. Повечето от нас са чували, в един или друг момент, че трябва да работим, да учим или да се представяме така, сякаш животът ни зависи от това. Е добре, на света просто няма чак толкова много дейности, при които това да е толкова буквално вярно.

Свободното соло е една от тях. Тук всяко движение е от решаващо значение. Всяко движение е обмислено. Нито едно решение не е случайно. Няма обезопасяване, няма втори шанс, няма помагаща ръка. Единственият път към безопасността минава през безмилостно дисциплиниране на тялото, ума, несигурността и страха. В един свят на всевъзможни майстори на измамата – и в една страна, ръководена от такъв – Хонолд ви предлага нещо друго, един вид радикална истинност. Или ще успее да направи всичко точно така, както е правилно – или ще умре.

Как точно Хонолд постига тази правилност, е истинското ядро на „Свободно соло“ – и нещото, което прави филма достоен за изучаване. Хонолд не е търсач на силни усещания. Той е перфекционист, който разбира, че постигането на нещо върховно зависи от овладяването на хиляди малки неща. Голяма част от перфекционизма изглежда идва от майка му Диердре Уолоуник, пенсионирана учителка по френски, за която, както казва Хонолд, „достатъчно добре“ не съществува.

Но именно майка му е и онази, която разбира най-добре защо синът ѝ постоянно излага живота си на риск – и защо тя не се опитва да попречи на избора му. „Ако свободното соло е нещото, при което той се чувства най-жив, най-всичко“, казва тя, „как може човек дори да си помисли, че трябва да му отнеме това?“

Не съм сигурен, че има много родители, които биха казали същото. Не би ли могъл Хонолд да бъде просто адвокат или лекар, или член на някаква друга уж уважавана професия? Защо не може да постави нормалните реализации в живота – да вземем например връзката с прекрасната му приятелка Сани МакКандълс – над привидно налудничавата си амбиция да постигне нещо, от което няма очевидна полза? Не е ли просто егоистичен? И дали фатализмът му по отношение на живота не прави този егоизъм дори още по-непоносим?

Човек не може да гледа „Свободно соло“, без да си задава всички тези въпроси. Като баща се съмнявам, че бих могъл да постигна очевидното хладнокръвие на майка му, ако децата ми биха решили да поемат подобни рискове. А може би това, че искам да ме погребат децата ми, а не обратното, е просто функция на собствения ми дълбок егоизъм, емоционален и биологичен.

И все пак.

На 3 юни 2017, за три часа и 56 минути, Алекс Хонолд се изкачи в стил „свободно соло“ по масивната скална стена Ел Капитан в Йосемити. Това не беше акт на безразсъдство, а резултат от дългогодишно планиране, достойно за полет до луната. Това не беше акт на егоизъм, а изключителен подарък за всички, които вярват, че границата на човешките възможности е далеч от каквото и да е достигане. Това не беше безполезно каскадьорство, а напомняне, че полезността сама по себе си е лош начин за измерване величието на духа на един човек.

Отидете и гледайте филма. Ще видите какво имам предвид. И ще бъдете благодарни, че Алекс Хонолд е тук.

 

Източник

 

Брет Стивънс
Брет Стивънс е американски журналист, редактор и колумнист. raboti ya mnovestwo wode+i amerikanski medii, sred koito The New York Times и NBC News.

support

Посетители: 48

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 14 часа
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 2 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                           ... преди 1 седмица
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици