Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 52% (5 гласувания)

 

2018 01 Climate Change

 

I. „Страшният съд“

Да надникнем отвъд научната сдържаност.

Обещавам ви, че нещата са по-зле, отколкото изглеждат. Ако в страховете ви около глобалното затопляне доминират онези за надигането на морското равнище, то едва се докосвате до повърхността на възможните ужаси, дори в рамките на живота на днешните тийнейджъри. А надигащите се морета – и градовете, които те ще потопят – засега доминират до такава степен картината на глобалното затопляне, както и способността ни за уплаха от климата, че са затъмнили възприятията ни за други заплахи, много от тях намиращи се далеч по-близо. Надигащите се океани са нещо лошо, всъщност много лошо; напускането на крайбрежните зони обаче няма да бъде достатъчно.

Всъщност, ако милиарди човешки същества не променят съществено начините си на живот, някои части от Земята най-вероятно ще станат почти необитаеми, други ще бъдат ужасяващо негостоприемни, и то не по-далеч от края на този век.

Дори и когато вперим очи в климатичните промени, ние сме неспособни да схванем цялостния им мащаб. Само през миналата зима една поредица от дни, с 15 до 20 градуса по-топли от нормалното, опекоха Северния полюс и стопиха вечно замръзналата полярна повърхност [permafrost], която заобикаля Глобалното хранилище за семена в норвежкия Сволборд, на остров Шпитцберген. Хранилището е предназначено да съхранява семената на всички културни растения, така че селското стопанство на планетата да може да бъде възстановено след евентуална глобална катастрофа – и, както изглежда, то беше наводнено само десет години след изграждането си.

Хранилището (известно под името „Страшният съд“) е възстановено, поне засега: структурата беше подсилена и семената се намират в сигурност. Но разглеждането на този епизод като притча за предстоящите наводнения изпусна от поглед по-важната новина. Доскоро вечно замръзналите области не бяха особена грижа за климатолозите. Но арктическите вечно замръзнали области съдържат 1,8 милиарда тона въглерод, което е повече от два пъти по-голямо количество в сравнение с онова, което в момента се намира в земната атмосфера. Когато се разтопи и бъде освободен, този въглерод може да се изпари под формата на метан, който е парников газ, 34 пъти по-мощен от въглеродния двуокис (ако се пресмята в разстояние от един век; напротив, ако се пресмята в рамките на две десетилетия, той е 86 пъти по-мощен). С други думи, ние разполагаме с два пъти по-голямо количество въглерод от онова, което в момента замърсява атмосферата на планетата – хванато в арктическите вечно замръзнали области и чакащо да бъде освободено на дата, която се приближава все повече, и то отчасти под формата на газ, който увеличава топлинната сила на атмосферата 86 пъти.

Може би вече знаете това – пресата публикува алармиращи статии ежедневно, но […] независимо от това колко добре сте информирани, със сигурност това не е достатъчно. В хода на последните десетилетия културата ни става все по-апокалиптична, изпълнена с филми за зомбита и анти-утопии от рода на Mad Max, може би като резултат от прикрити страхове пред промяната на климата – и все пак, когато се стигне до опасностите, свързани със затоплянето на реалния свят, ние страдаме от невероятна липса на въображение. Причините за това са много: боязливият език на научните вероятности, който климатологът Джеймс Хансен веднъж беше нарекъл „научното омаловажаване“; фактът, че страната [Америка] е доминирана от група технократи, които вярват, че всеки проблем може да бъде решен, както и от една противопоставяща се култура, която дори не вижда в глобалното затопляне тема, достойна за обсъждане; простата скорост на промените, но също и тяхната бавност, която прави така, че в момента ние виждаме резултатите от промени, започнали преди десетилетия; накрая – почти необозримите мащаби на проблема, които стигат до простия изглед за собственото ни унищожение. Неохотата, произлизаща от страх, в края на краищата също е форма на отрицание.

Някъде между научното омаловажаване и научната фантастика се намира самата наука. Тази статия е резултат от десетки интервюта и обмени на мисли с климатолози и изследователи от свързани с темата области – и тя отразява съдържанието на стотици научни статии, посветени на темата за промяната на климата. Онова, което следва тук, не е серия от прогнози за нещата, които ще се случат – те ще бъдат определени до голяма степен от много по-малко сигурната наука за човешките реакции. Вместо това тя е описание на нашето най-добро разбиране за това накъде би се устремила планетата, ако не предприемем агресивни мерки. Малко вероятно е всички тези сценарии на затопляне да се осъществят напълно, най-вече поради факта, че опустошенията, с които е свързан пътят към тях, ще разрушат безразличието ни. Всъщност, те са нашата програма за действие.

Сегашното [граматическо] време на климатичната промяна – разрушенията, които вече сме опекли за непосредственото си бъдеще – е достатъчно ужасяващо. Повечето хора говорят така, сякаш Маями и Бангладеш все още имат шансове да оцелеят; но повечето учени, с които разговарях, предполагат, че ще ги изгубим до края на века, дори и ако престанем да употребяваме изкопаеми горива през следващото десетилетие. Затоплянето с два градуса обикновено се считаше за праг на катастрофата: десетки милиони климатични бежанци биха се устремили [в резултат на това] към един неподготвен за приемането им свят. Днес вече двата процента са наша цел, според Парижките споразумения за климата, а експертите ни дават само слаби шансове да ги удържим. Междуправителственият комитет на ООН по въпросите на климатичните промени издава периодични доклади, често наричани „златният стандарт“ на изследванията на климата; последният от тях прогнозира, че ще достигнем глобално затопляне с четири градуса до началото на следващия век, ако продължаваме да се движим по сегашния курс. Но това е една само усреднена прогноза. Горният край на кривата на вероятностите стига чак до осем градуса – и авторите все още не са измислили начин за справяне с топенето на вечно замръзналите области. Освен това докладите на Комитета не включват изцяло последствията от т. нар. „Албедо-ефект“ (по-малко лед означава по-слаба отразяваща способност, повече абсорбирана слънчева светлина, а следователно и по-бързо затопляне); по-дебелото облачно покритие (което задържа топлината под себе си); или измирането на горите и друга флора (които извличат въглерода от атмосферата). Всяко от тези неща заплашва да ускори затоплянето, а историята на планетата показва, че температурата е в състояние да се покачва с до пет целзиеви градуса в хода на тринадесет години. Последният път, когато планетата е била по-топла с четири градуса, посочва Питър Бранен в книгата си „Краищата на света“ The Ends of the World (неговата история на основните случаи на унищожаване на живота на планетата), нивата на океаните са били по-високи с десетки метри.

Земята е преживяла пет масови измирания преди онова, през което преминаваме ние сега – всяко от тях толкова пълно изличаване на предшестващия го еволюционен запис, че то е функционирало като ново стартиране на планетарния часовник. И много климатолози ще ви кажат, че тези събития са най-точният аналог на екологическото бъдеще, към което се движим през глава. Освен ако сте тийнейджър, вие най-вероятно сте чели в учебниците си от гимназията, че тези измирания са били резултати от сблъсъци с астероиди. А всъщност всички от тях, с изключение на едно, са били обусловени от климатични промени, причинени от парникови газове. Най-ужасното от всички се е случило преди 252 милиона години [в края на Пермския геологически период]; започнало е с това, че въглеродът е затоплил планетата с пет градуса; ускорило се е, когато затоплянето е причинило освобождаване на метана от арктическите области, и е завършило с унищожаване на 97 процента от живите същества на Земята. В момента ние освобождаваме въглерод в атмосферата със значително по-бързо темпо; според повечето оценки, поне десет пъти по-бързо. И темпото се ускорява. Именно това имаше предвид Стивън Хокинг, когато през тази пролет каза, че нашият вид ще трябва да колонизира други планети през следващия век, за да може да оцелее. Същото убеждение мотивира и Елон Маск, който миналия месец представи плановете си да изгради колония на Марс в хода на следващите 40 до 100 години. Тези хора са неспециалисти, разбира се, и вероятно също толкова склонни към паника, колкото сме вие и аз. Но многото трезви учени, които интервюирах в хода на последните шест месеца – най-цитираните и работили най-дълго в тази област, несклонни към алармизъм и мнозина от тях съветници към Комитета на ООН, които въпреки това критикуват неговата сдържаност – мълчаливо са достигнали до същите апокалиптични заключения: никоя програма за намаляване на емисиите не може да реши проблема сама по себе си.

В хода на последните няколко десетилетия понятието „антропоцен“ излезе извън чисто академичния дискурс и се разпространи сред популярното въображение – едно название, дадено на геологическата ера, в която живеем сега, което е едновременно и начин да се сигнализира, че тук става дума за нова ера, дефинирана от човешката намеса в развоя на процесите, определящи дълбоката история на планетата. Един проблем с това название е, че то предполага някакъв вид завоюване на природата. И колкото и хладно човек да се отнася към идеята, че може би вече сме разрушили естествения свят – което със сигурност сме направили – то вече е нещо съвсем друго да се замислим над възможността, че може би просто сме го провокирали, създавайки първоначално от невежество, а след това от отрицание, една климатична система, която сега ще започне война срещу нас, в хода на множество столетия, и може би докато ни унищожи напълно.

 

2018 01 Climate Change 2

 

II. Топлинна смърт

Бахрейнизирането на Ню Йорк[1].

Хората, като всички бозайници, са топлинни машини; оцеляването им означава непрекъснато охлаждане, като задъхани кучета. За това е нужно температурата да бъде достатъчно ниска, така че въздухът да може да действа като вид охладител, изтеглящ топлина от кожата, така че машината да може да продължава да работи. При повишаване на температурите със седем градуса това би станало невъзможно в големи части от екваториалния пояс на планетата и особено в тропиците, където проблемът се усложнява от повишената влажност; в джунглите на Коста Рика например, където влажността обикновено е над 90 процента, простото движение навън, когато температурата е над 50 градуса, вече би било смъртоносно. И ефектът би бил много бърз: само за няколко часа едно човешко тяло би било умъртвено чрез сваряване, както отвън, така и отвътре.

Скептиците срещу климатичните промени посочват, че планетата се е затопляла и охлаждала вече много пъти, но климатичният прозорец, който позволява съществуването на човешки живот е много тесен, дори и в рамките на цялата планетарна история. При повишаване на температурите с 11 или 12 градуса, повече от половината население на земята, така както е разпределено днес, би умряло от директен топлинен удар. Нещата почти сигурно няма да стигнат чак до там в хода на този век, макар че някои модели на непрекъснати емисии водят и до такива заключения. […] Но от 1980-та насам броят на местата по планетата, където е налице опасна или екстремна температура, се е увеличил 50 пъти; очаква се още по-голямо увеличение. И петте най-горещи лета в Европа от 1500 насам са се случили след 2002, а според предупрежденията на Комитета на ООН, простото стоене навън през горещите части от годината вече ще бъде нездравословно. Дори и ако постигнем целта на Парижките споразумения за покачване на температурата с два градуса, градове като Карачи и Калкута ще станат почти необитаеми, като всяка година в тях ще има топлинни вълни като онази, която ги блокира напълно през 2015. При повишение с четири градуса, смъртоносната европейска вълна от 2003, която уби почти по 2000 души на ден, ще бъде вече нормално лято. При шест градуса, според изследване на националната администрация за океаните и атмосферата, летният труд от какъвто и да е вид ще стане невъзможен в долната част на Долината на Мисисипи, и всеки човек в страната, източно от Скалистите планини, ще се намира под по-голям топлинен стрес, отколкото където и да е по света в момента. Както посочва Джоузеф Ром в книгата си Промяна на климата: какво трябва да знае всеки, топлинният стрес в Ню Йорк би надминал онзи от днешен Бахрейн, едно от най-горещите места на планетата, а температурите в Бахрейн „биха предизвиквали топлинен удар дори и по време на сън“ [когато човешкото тяло е охладено]. Припомнете си, че горната граница на прогнозите на Комитета на ООН е с два градуса повече от това. В края на този век, според преценки на Световната банка, най-хладните месеци в Южна Америка, Африка и Тихия океан най-вероятно ще бъдат по-горещи от най-горещите месеци в края на 20 век. Климатичните инсталации могат да помогнат донякъде, но в крайна сметка те само увеличават още повече проблема с въглерода. Кризата ще бъде най-драматична в Близкия Изток и Персийския залив, където през 2015 бяха регистрирани температури, достигащи 72 градуса. Само след няколко десетилетия хаджийството ще стане физически невъзможно за онези два милиона мюсюлмани, които извършват поклонението всяка година.

Но тук не става дума най-вече за хаджийството, не става дума и за Мека; горещината наистина ни убива. В захарно-тръстиковия регион на Ел Салвадор около една пета от населението страда от хронически заболявания на бъбреците, което е резултат от обезводняването в резултат на работа по полетата, където те са били в състояние да работят удобно само допреди две десетилетия. Разбира се, топлинният стрес ни удря и по други места, не само по бъбреците. Докато пиша тези редове, в средата на юни в калифорнийската пустиня, температурата навън е 50 градуса. И това не е рекордна височина.

III. Краят на храната

Да се молим за царевични полета в тундрата.

Климатичните условия са различни по планетата, както са и растенията, но базисното правило за отглеждане на зърнени култури при оптимална температура е, че за всеки градус затопляне, добивите намаляват с 10 процента. Някои оценки стигат до 15 или 17 процента. Което означава, че ако планетата е по-топла с пет градуса в края на века, то може да се окажем с 50 процента повече хора и 50 процента по-малко зърнени храни, с които те да се изхранват. А ситуацията с протеините е още по-тежка: за произвеждането на една калория месо за хамбургери, са необходими 16 калории, получени от някоя крава, която е прекарала целия си живот в замърсяване на атмосферата с метанови пръдни.

Розовогледите растителни физиолози ще посочат, че математиката, свързана с добивите на зърнени храни, касае само регионите, където вече температурите са пикови, и те имат право – погледнато теоретично, един по-топъл климат би направил по-лесно отглеждането на зърнени култури в Гренландия. Но както показват новаторските изследвания на Розамонд Нейлър и Дейвид Батисти, тропиците вече са прекалено горещи за ефективно отглеждане на зърнени култури, а местата, където това се прави днес, вече функционират при оптимални топлинни условия – което означава, че дори и малки затопляния ще ги доведат до ситуации на намалена производителност. А освен това не е чак толкова просто да се изместят полетата на север, поради по-ниското качество на почвата там; планетата се нуждае от множество столетия, за да може да създаде онзи вид чернозем, който е оптимален за зърнопроизводството.

Сушата може да се окаже дори още по-голям проблем, при което някои от най-плодородните земи бързо биха се превърнали в пустини. Ускорението е много трудно за моделиране, но прогнозите за края на този век са по принцип единодушни: очакват се безпрецедентни суши по всички места, където днес се произвежда храна. Към 2080 г., без драматични намаления на емисиите, южна Европа ще се намира в постоянна екстремна суша, много по-тежка от Американските пясъчни бури от 1930-те. Същото ще се отнася и за Ирак и Сирия, както и голяма част от Близкия Изток, някои от най-гъсто населените части от Австралия, Африка и Южна Америка, както и плодородните райони на Китай. Никое от тези места, които днес предоставят голяма част от храната по света, няма да може да служи повече като надежден източник.

IV. Климатични епидемии

Какво ще се случи, когато се разтопят арктическите чумни ледове?

Скалите, когато се намират на правилното място, са нещо като запис на планетарната история. Епохи, продължавали в течение на милиони години, са пресирани от силите на геологическото време в пластове от по няколко сантиметра, а понякога и по-малко. Ледът функционира по същия начин, като вид климатично досие, но освен това той е и замразена история, части от която могат да бъдат съживени отново, ако бъдат разтопени. В сегашния арктически леден пояс са замразени болести, които не са циркулирали във въздуха в продължение на милиони години – в някои случаи далеч преди хората да са били наоколо, за да могат да се срещнат с тях. Което означава, че нашите имунни системи не биха имали ни най-малка представа как да се съпротивяват, ако онези праисторически организми бъдат освободени от леда.

Освен това Арктика съхранява ужасни бацили от по-нови времена. В Аляска изследователите вече са открили остатъци от Испанския грип от 1918, който е заразил над 500 милиона души и убил около 100 милиона – около 5 процента от населението на Земята и почти шест пъти повече, отколкото са загинали по време на Първата световна война; самата епидемия е била нещо като страховит надгробен камък на войната. Както съобщи BBC през май, учените предполагат, че в сибирските ледове са замразени причинители на едра шарка и чума – кратка история на убийствените човешки болести, чакаща да бъде пробудена за живот от арктическото слънце.

Експертите уточняват, че много от тези организми всъщност няма да оцелеят след размразяването и посочват специалните лабораторни условия, при които те са съживили някои от тях (например 32,000-годишната „екстремофилна“ бактерия, съживена през 2005, друг бацил на 8 милиона години, съживен през 2007, или трети, на 3,5 милиона години, който един руски учен си е инжектирал сам, в търсене на рецепта за дълголетие), за да покажат, че подобни организми могат да се съживят само при екстремни условия. Но вече през миналата година едно момче загина, а двадесет други бяха заразени с антракс, освободен от леда в тялото на лос, умрял от болестта минимум 75 години по-рано; 2,000 днешни лосове също са били заразени, като са пренасяли и разпространявали болестта отвъд тундрата.

Но онова, което безпокои епидемиолозите далеч повече от древни болести са вече съществуващите напасти, които могат да бъдат пренасяни, модифицирани или дори наново еволюирани чрез затоплянето. Първият ефект е географски. Преди ранния модерен период, когато единственото средство за ускоряване на смесването на хората и техните болести са били корабите, самата човешка провинциалност вече е била предпазно средство срещу епидемиите. Днес, дори и при глобализацията и невероятно ускореното смесване на човешки населения, нашите екосистеми са все още стабилни и това функционира като друго ограничение, но глобалното затопляне ще промени тези екосистеми по непредвидими начини и ще помогне на болестите да прехвърлят такива граници със същата сигурност, с която го е направил [Ернан] Кортес. В наши дни, ако живеете в щата Мейн или във Франция, вие не се безпокоите особено много от мисълта за малария. Но докато тропиците малко по малко се катерят на север, а заедно с тях мигрират и маларичните комари, това сигурно ще се промени. Сигурно не сте се безпокоили особено много и от вируса Зика допреди няколко години.

Впрочем, вирусът Зика представлява добра илюстрация на втория тревожен ефект – мутацията на болестите. Една от причините, поради които доскоро не сте чували нищо за Зика е, че в продължение на десетилетия той е бил ограничен единствено до Уганда; друга такава е, че доскоро не беше известно той да е причинявал рождени дефекти. Учените все още не разбират изцяло какво точно се е случило и какво са пропуснали [в този случай]. Но със сигурност знаем поне някои неща за начините, по които климатът влияе върху определени болести: маларията например разцъфтява най-вече в горещи региони на само защото комарите, които я пренасят, живеят най-добре там, но и защото с всеки градус повишаване на температурата маларийният плазмодий се размножава десет пъти по-бързо. Което е и причината Световната банка да смята, че към 2050 година около 5,2 милиарда хора ще трябва да се съобразяват с него.

V. Въздух, негоден за дишане

Пълзящият смъртоносен смог, който задушава милиони.

Нашите дробове се нуждаят от кислород, но той е само минимална част от онова, което дишаме. И частта на въглерода в атмосферата се увеличава: тя току-що е достигнала 400 частици на милион, а крайните оценки, изхождайки от сегашните тенденции, указват, че тя ще достигне 1,000 частици към 2100. При тази концентрация, в сравнение с въздуха, който дишаме сега, човешката познавателна способност спада с 21 процента.

Други съставки на горещия въздух са дори още по-плашещи, като минимални увеличения на замърсяването са в състояние да съкращават продължителността на живота с десет години. Колкото по-гореща става планетата, толкова повече озон се формира – и към средата на века американците най-вероятно ще страдат от 70 процента увеличение на нездравословния озонов смог, по оценки на националния център за атмосферни изследвания. Към 2090 около 2 милиарда души ще дишат въздух, чийто състав е над „безопасното“ равнище, както го дефинира Световната здравна организация.

Дори и днес вече над 10,000 души умират всеки ден от дребните частици, отделяни при изгарянето на изкопаеми горива; всяка година 339,000 души умират от дима на горски пожари, отчасти защото промяната на климата вече е удължила сезона на пожарите (в САЩ – с 78 дни от 1970 насам). Към 2050, според Лесничейската служба на САЩ, горските пожари ще бъдат два пъти по-разрушителни, отколкото са днес. Налице освен това е и ужасяващата възможност екваториалните гори като онези в областта на Амазонка (които през 2010 прекараха втората поред най-голяма суша за последните сто години, в разстояние от пет години), да изсъхнат до такава степен, че да станат достъпни за този вид унищожителни, пълзящи горски пожари – което не само ще изхвърли огромни количества въглерод в атмосферата, но и ще намали размерите им. Това е особено важно, тъй като само амазонският регион предоставя около 20 процента от кислорода ни.

VI. Перманентна война

Насилието, изострено от жегата.

Климатолозите са изключително предпазливи когато говорят за Сирия. Те биха искали да знаем, че климатичните промени, ако и наистина да са довели до суша, която допринесе за избухването на гражданска война, то не е съвсем правилно да се каже, че конфликтът е резултат от затоплянето. Ливан например, който се намира в най-близко съседство, премина през същия спад на реколтите. Но изследователи като Маршал Бърк и Соломин Хсиянг са успели да изразят количествено някои от не съвсем очевидните взаимовръзки между температурата и насилието: за всеки половин градус затопляне, те твърдят, в обществата се наблюдава между 10 и 20 процента увеличение на вероятността за въоръжен конфликт. При науката за климата нищо не е просто, и все пак аритметиката е печална: на една планета, по-топла с пет градуса, би имало поне наполовина повече войни от днес. Като цяло, социалните конфликти биха могли да се удвоят през този век.

Това е и причината, поради която въоръжените сили на САЩ са обсебени от промяната на климата (както потвърдиха почти всички климатолози, с които разговарях): перспективата, че американските военни бази на морско равнище биха могли да бъдат потопени, е достатъчно тревожна, но да бъдеш световен полицай е доста по-трудно когато нивото на престъпността се удвои. Разбира се, Сирия не е единственото място, където климатът е допринесъл за разпалване на конфликти. Някои спекулират, че повишеното ниво на сблъсъци из целия Близък Изток през последното поколение отразява натиска, породен от глобалното затопляне – хипотеза, която е толкова по-жестока, като се има предвид, че затоплянето започна да се ускорява когато индустриализираният свят извлече, а след това изгори, петрола на този регион.

Но каква точно е връзката между климата и конфликтите? Част от нея се свежда до [влошаване на] селското стопанство и икономиката; друга голяма част е свързана с принудителна миграция (която днес е рекордно висока – поне 65 милиона души скитат по планетата в момента). Но налице е и простият факт на индивидуалната раздразнителност. Жегата повишава нивата на местна престъпност, както и грубостите, обменяни по социалните медии. А използването на климатични инсталации, започнало през миналия век, не допринесе особено много за намаляване на традиционната вълна от лятна престъпност.

VII. Перманентен икономически колапс

Слабоват капитализъм в един наполовина по-беден свят.

Постоянната мантра на глобалния неолиберализъм[2], който преобладаваше навсякъде между края на Студената война и началото на Голямата рецесия [от 2008] е, че икономическият растеж ще ни спаси от всичко.

Но след икономическия крах от 2008 един все по-голям брой изследователи, занимаващи се с историята на капитализма, започват да твърдят, че цялата история на ускорено икономическо развитие, започнала внезапно през 18 век, е резултат не от технологически нововъведения, търговия или динамиката на глобалния капитализъм, а просто следствие от откриването на грубата сила на изкопаемите горива – еднократна инжекция на нова „стойност“ в система, която дотогава е била характеризирана от икономика на ниво оцеляване. Преди изкопаемите горива никой не е живеел по-добре от родителите и прародителите си от 500 години преди това, освен по времена непосредствено след епидемични опустошения като Голямата чума, които са позволявали на оцелелите щастливци да се възползват от ресурсите, освободени в резултат на масовите гробове. Но след като сме изгорили изкопаемите горива, смятат тези учени, ние може би ще се завърнем към „устойчивото състояние“ на глобалната икономика. И, разбира се, тази еднократна инжекция има унищожителна дълготрайна цена: промяната на климата.

VIII. Отровени океани

Серни оригвания по продължение на мъртво крайбрежие.

Че моретата ще се превърнат в убийци е нещо сигурно. Освен ако се получи радикално намаление на емисиите, ние ще станем свидетели на поне един метър повишаване на морското ниво – а може би и три метра – до края на този век. Една трета от най-големите градове по света се намират на брегове – да не говорим за електроцентрали, пристанища, военни бази, обработваема земя, рибници, речни делти, блатни ландшафти, оризища и т. н. Но дори и онези, намиращи се над три метра надморска височина, ще бъдат наводнявани много по-лесно и по-редовно, ако водата се издигне толкова високо. В наши дни поне 600 милиона души живеят на височини от около десет метра над морското равнище.

Но наводняването на тези площи е само началото. В момента повече от една трета от въглеродните емисии на планетата се поемат от океаните – и слава Богу, инак бихме имали много по-голямо затопляне. Но резултатът от това е т. нар. „вкиселяване на океаните“, което само по себе си може да добави половин градус затопляне в хода на този век. Освен това то унищожава живота във водата: може би вече сте чували за „избелването на коралите“, тоест тяхното измиране, което е много лоша новина, тъй като кораловите рифове поддържат около една четвърт от живота в океаните и предоставят храна за около половин милиард души.

Но това не е всичко, което вкиселяването на океаните причинява. Абсорбирането на въглерод може да причини верижна реакция, при която недостатъчно наситените с кислород води пораждат различни видове микроби, които правят водата още по-безкислородна, първо в дълбоките океански „мъртви зони“, а след това постепенно нагоре, към повърхността. Там по-малките риби измират, неспособни да дишат, което води до още по-голямо размножение на бактериите, разграждащи кислород – и реакцията се ускорява. Този процес, при който мъртвите зони се разширяват като рак, задушавайки морския живот и унищожавайки развъдниците на риба, е вече доста напреднал в части от Мексиканския залив и по крайбрежието на Намибия, където от морската вода избликва сероводород по продължение на около хиляда километра крайбрежна ивица, известна под названието „брегът на скелетите“. Първоначално това се е отнасяло до остатъците от китоловната индустрия, но днес названието е по-точно от всякога. Сероводородът е толкова токсичен, че еволюцията е пригодила сетивата ни да откриват дори и най-малките негови концентрации в атмосферата – което е и причината, поради която носовете ни са толкова добри при откриването и на най-малка следа от флатуленция [стомашни газове]. Именно това е и газът, който е унищожил онези 97 процента от живите същества по време на вече споменатото голямо измиране [от края на Пермския период]. Тогава са изминали милиони години, преди океаните да успеят да се възстановят.

IX. Големият филтър

Сегашното ни безразличие не може да продължава.

Но защо не можем да видим всичко това? Със сигурност настоящата ни слепота не може да продължава – светът, който ще ни се наложи да обитаваме, няма да го допусне. При свят по-топъл с шест градуса екосистемата на Земята ще бъка от толкова много природни катастрофи, че тогава просто ще ги наричаме [климатично] време: постоянни рояци от тайфуни, торнадо и наводнения – изобщо, събития, които до неотдавна са разрушавали цели цивилизации. Най-мощните урагани ще се повтарят много по-често, а и ще трябва да въведем нови категории, с които да ги описваме. Хората винаги са виждали във времето някакъв вид предсказване на бъдещето; отивайки напред, ние ще гледаме на гнева му като на отмъщение за миналото.

[…]

Няколко от учените, с които разговарях, предполагат, че глобалното затопляне е решението на известния „Парадокс на Ферми“, който се състои във въпроса: „Ако вероятността за съществуване на извънземни цивилизации е толкова висока, то защо никога не сме намирали указания за тяхното съществуване?“ Отговорът, смятат те, е че естествената продължителност на живота на цивилизациите може да се окаже само няколко хиляди години, а онази на една развита индустриална цивилизация – може би само няколкостотин. В една вселена, която е на възраст много милиарди години, със звездни системи, разделяни както от [необозрими количества] време, така и от пространство, цивилизациите може би се появяват, развиват и изгарят прекалено бързо, за да успеят да се открият една друга. Питър Уорд, харизматичен палеонтолог и един от хората, които са направили откритието, че масовите измирания на планетата са били причинявани от парникови газове, нарича това „Големият филтър“: „Цивилизациите възникват, но съществува един вид филтър на околната среда, който прави така, че те измират и изчезват много бързо“, каза ми той. „Ако разгледате планетата Земя, то филтрирането, което се е случвало в миналото, са били тези масови измирания“. Масовото измиране, през което живеем сега, едва е започнало.

И все пак, колкото и невероятно да звучи, Уорд е оптимист. Такива са и повечето от останалите му колеги – [големите имена в областта на климатичните изследвания] – с които разговарях. Климатолозите са развили своя собствена вяра: ние ще намерим начин да предотвратим радикалното затопляне, казват те, защото сме принудени.

Не е ясно доколко окуражен човек трябва да се чувства от тази мрачна увереност и доколко да се пита дали това не е просто някаква форма на доброволно самозаблуждение; за да се стигне дотам, че глобалното затопляне да се окаже притча, някой трябва да оцелее, за да я разказва, естествено. Учените знаят много добре, че за да можем да достигнем дори само целите на Парижките споразумения, до 2050 емисиите на въглерод от индустрия и енергопроизводство трябва да спадат наполовина за всеки десет години – а те все още се покачват. Що се отнася до емисиите от селско стопанство – обезлесяване, кравешки пръдни и пр.), те ще трябва да бъдат сведени до нула. Освен това ще трябва да изнамерим технологии, с чиято помощ да извличаме, годишно, два пъти повече въглерод от атмосферата, отколкото извличат всички растения на планетата в момента. И въпреки това, като цяло, учените имат невероятно доверие в изобретателността на хората. Те посочват примери като проекта Аполо или запушването на озонната дупка, която бяхме пробили в атмосферата през 1980-те години, както и отминаващият страх от взаимно [атомно] изтребление. Сега, когато сме изнамерили начин да произведем собствен Страшен съд, със сигурност ще трябва да изнамерим и начин за измъкване от него, така или иначе. Планетата не е свикнала да бъде провокирана по такива начини и климатичните системи, които дават обратна информация само в хода на много столетия или хилядолетия, не ни позволяват да си представим в цялата им пълнота вредите, които вече сме ѝ причинили. Но когато най-после осъзнаем какъв точно свят сме изградили, казват те, то ще намерим и начини да го направим отново обитаем. За тях всякаква друга алтернатива е просто невъобразима.

 

Източник

 

[1] От името на островната държава Бахрейн, едно от най-горещите места на планетата в момента. Бел. пр.

[2] За принципната разлика между понятията „либерализъм“ и „неолиберализъм“ (все още масово бъркани в България), виж следния текст: Какво беше неолиберализмът?. Бел. пр.

 

 

Дейвид Уолас-Уелс

Дейвид Уолас-Уелс е американски журналист, специализиращ в областта на климатичните промени и изследвания. Статията му „Земя: необитаемата планета“, публикувана в ежеседмичното приложение на Ню Йорк Таймс през юли 2017 предизвика истинска буря от коментари, спорове и опровержения, която продължава и до този момент (тя е вече широко сравнявана с „Тихата пролет“ на Рейчъл Карсън).

Посетители: 66

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 ден
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 2 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 2 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 4 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 6 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 1 седмица
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици
  • Проф. Стефан Панайот... писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не знам дали има... преди 3 седмици