Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)

 

2017 05 Navalny
Алексей Навални нарича кампанията си срещу корумпирани руски институции „да ги бодем с остра тояга“…

Снимка: Stefano de Luigi / VII NETWORK

 

Кибер-кръстоносният поход на един човек против руската корупция

Късно в една заснежена вечер Алексей Навални, руски адвокат и блогър, известен с кръстоносния си поход срещу корупцията, която обхваща всички нива на руския бизнес и управление, седи в едно радио-студио в Москва. Висок и рус, Навални, който е на тридесет и четири години, представлява импозантна фигура, а през последните три години той се утвърди като един вид руски Джулиан Асандж или Линкълн Стивънс. В блога си той разкрива различни форми на криминално самоуправление в главните руски петролни компании, банки и министерства – дейност, която сам нарича „да ги бодем с остра тояга“. Преди три месеца той стартира друг сайт, RosPil[1], посветен на разкриване на държавната корупция, където посетителите се призовават да претърсват публично достъпни документи с цел да се намерят свидетелства за злоупотреби, след което да се публикуват на сайта. Само а трите месеци откак е основан, сайтът е разкрил [основаващи се на злоупотреби] държавни договори на стойност седем милиона долара, и всички са били анулирани след като са били представени от Навални и неговата армия. Най-забележителното е, че Навални върши всичко това в страна, където множество репортери и адвокати, разследващи подобни афери, са били пребивани или убити.

В наши дни репутацията на Русия като страна с масова корупция е вече клише, но отвън е невъзможно човек да добие реална представа за това до каква степен тя определя обществения живот на всяко ниво, чак до Кремъл. Русия е една от малкото страни по света, които постоянно слизат надолу в годишните класации на Transparency International. От сто седемдесет и осем страни, оценени през 2010, Русия е на сто петдесет и четвърто място – което споделя със страни като Камбоджа, Гвинея-Бисау и Централноафриканската република. Корупцията е стигнала до такива крайности, че бизнесите, участващи в подготовката на Сочи за Зимните олимпийски игри от 2014, е трябвало да плащат подкупи от повече от петдесет процента. Руското издание на Esquire наскоро изчисли, че един от пътищата в Сочи е струвал толкова скъпо, че за същите пари е можело да бъде покрит, примерно, с двадесет сантиметра гъши пастет или десет сантиметра модни дамски чанти на Луи Вюитон. През октомври Дмитрий Медведев обяви, че около един билион рубли – тридесет и три милиарда долара – изчезват годишно от държавните договори. Това са три процента от Брутния вътрешен продукт на страната.

В студиото Навални седи редом с Евгений Фьодоров – закръглен, очилат член на Думата и доста високопоставен член на Обединена Русия, политическата партия, ръководена от Владимир Путин, която днес доминира в Русия. Когато беше запитан от един радио-модератор какво мисли за Обединена Русия, Навални каза: „Имам много ниско мнение за Обединена Русия. Това е партията на корупцията, партията на мошениците и крадците. И е дълг на всеки патриот и гражданин на нашата страна да направи всичко възможно тази партия да бъде премахната“. Обединена Русия обяви веднага, че ще съди Навални за клевета. Без да се тревожи особено, Навални отговори с допитване до читателите на блога си дали са съгласни с твърдението, че Обединена Русия е на практика партия на мошениците и крадците. (От четиридесет хиляди участници в допитването 96,6 процента се съгласиха с него). А след това обяви конкурс за оформяне на плакат, в който да се използват думите „мошеници и крадци“ като лозунг.

Седнал до Навални в студиото, Фьодоров нервно прелиства купчина пъстри папки и снопче надраскани бележки. Без да го гледа, Навални вади лист хартия от тънката папка пред себе си и започва да чете списък с имената на членове на висшия съвет на Обединена Русия. Посочва, че един от тях, бившият губернатор на богатия на петрол Башкоростан, е обединил петролната индустрия на региона и е назначил сина си като шеф на възникналия по този начин конгломерат. След това отбелязва, че губернаторът на Краснодарския регион, където се намира Сочи, има двадесет и две годишна племенница, която по някакъв начин е станала собственица на водещ дял в многомилионна фабрика за производство на тръби, птицекланица и други бизнеси. Губернаторът на региона Свердловск (родното място на Борис Елцин), казва Навални, има осемнадесетгодишна дъщеря, която притежава фабрика за шперплат, плюс десетина други местни бизнеси. „Как става така, че този чудодеен талант за бизнес се появява само сред децата на членовете на Обединена Русия?“, пита той. „В кой бизнес-университет са учили?“

Фьодоров отхвърля всичко това като безсмислени нападки. (Всички споменати длъжностни лица отричат каквито и да е закононарушения). Сам той обвинява Навални в тероризъм и работа против страната, внушавайки, че той получава финансова подкрепа или от ЦРУ, или от Държавния департамент на САЩ, а може би и от двете институции.

„Честно, това, което току-що казахте, е шокиращо“, казва Навални, напълно безучастно. „Мислех си, че, след като сте донесли със себе си толкова много документи, ще можете да кажете някакви съществени аргументи в опровержение на фактите за корупцията в Обединена Русия, които според мен са напълно очевидни“.

Освен това Фьодоров се опитва да опровергава твърденията на Навални (основаващи се на декларациите за имуществено състояние, публикувани на уебсайта на Руския парламент), според които Фьодоров, държавен служител, е собственик на пет апартамента, къща, вила и две коли, едната от които е Мерцедес. Къщата е развалина, протестира Фьодоров, размахвайки пред модератора снимки, а освен това той притежава само пет апартамента. Що се отнася до твърдението на Навални, че Обединена Русия предоставя политически чадър за корумпираните служители сред членовете си, Фьодоров предлага много прост съвет: „Безсмислено е да се дискутира всеки от тези случаи сам по себе си. Има си ясна процедура. В случаите, където е нарушен закона, процедурата работи. Пишете ни. Самият президент го каза: ‚Дайте ни фактите!‘“.

„Но аз съм писал в продължение на много години“, избухва Навални. „В това е целият смисъл на този разговор!“

Преди три века, когато Петър Велики се опитва да превърне феодалната, аграрна Русия в модерна държава, той открива един основен източник на съпротива вътре в системата. „Корупцията засяга не само финансите на държавата, но и базисната ѝ ефективност“, пише Робърт Мейси в своята биография на царя. „На подкупите и злоупотребите редовно се гледа като на нормални средства за добиване на лична печалба. Тази практика е до такава степен общоприета, че руските чиновници получават много ниски или никакви заплати; приема се по подразбиране, че те ще спечелят достатъчно от вземане на подкупи“.

Въпреки огромните промени на руската история от ранния осемнадесети век насам, в това отношение не се е променило почти нищо. Почти всеки може да бъде подкупен – понякога с ужасяващи последици. През август 2004 два пътнически самолета бяха взривени по време на полет, три минути един след друг, при което загинаха осемдесет и трима души. Оказа се, че са били свалени от две терористки, които са подкупили служител по охраната на летището с пет хиляди рубли – около сто и седемдесет долара – който ги пуснал в самолета без проверка. Правителствените служители не само приемат подкупи, но и активно ги насърчават: бизнесите са свикнали да бъдат контактирани от чиновници, които намекват, че определена сума ще „предотврати проблеми“. Не е останало незабелязано, че много държавни служители живеят в лукс, който не може да бъде обяснен чрез скромните им официални заплати. Собствените данни на Обединена Русия, касаещи хората, които кандидатстват за членство в партията показват, че почти шестдесет процента от тях са мотивирани от желанието да решат лични проблеми, а почти половината са привлечени от възможността да печелят пари „настрана“

През последните години Медведев, който желае да привлече обратно в Русия чуждестранните инвеститори, обяви война на корупцията. Въпреки това според отдела за икономическа сигурност на Министерството на вътрешните работи размерът на средния подкуп се е учетворил от избора на Медведев насам, а множество държавни проекти сега се започват просто за да се набере определена сума пари, която след това може да бъде разпределена сред различните участници. Елена Панфилова, ръководителка на руския отдел на Transparency International, казва, че причините за това са две: първо, тъй като правителството се бори официално против корупцията, вземането на подкупи е станало по-рисковано, а това покачва цената. „Второто е онова, което ние наричаме ‚Синдром Последните дни на Помпей‘. Очаква се всичко да се срути много скоро, така че всеки граби каквото може“. Всичко това е довело до сцени от рода на следната: полицията преследва колата на федерален служител, който започва да изхвърля през прозореца един милион рубли – от страх, че ще бъде хванат и арестуван с парите.

Борбата срещу корупцията в Русия е опасен бизнес. „Алексей причинява осезателна вреда на корумпирани, престъпни, тъмни служители, които не са свикнали някой да им пречи“, казва Антон Носик, Интернет-предприемач и опозиционен блогър. „А сега е дори още по-опасно от преди. Самите корпорации не убиват – те използват неща като черен пиар и съдилища – но някой дребен служител от провинциите, когото Алексей е лишил от неговия милион долари, лесно може да реши, че трябва да си отмъсти. Показателен с следният случай: един адвокат на име Сергей Магнитски разкри схема, в резултат на която група офицери от Министерството на вътрешните работи са откраднали от държавата двеста и тридесет милиона долара. През 2008 същите офицери организираха ареста му докато изпращал децата си до училище. В продължение на почти една година Магнитски беше държан в един от московските затвори, при толкова нехигиенични условия, че здравословното му състояние бързо стана критично. Без каквато и да медицинска помощ той почина в белезници, крещейки от болка. Беше на тридесет и седем години. Друг скорошен случай е онзи на Михаил Бекетов – журналист, който пишеше материали за корупцията и злоупотребите с властта в московския регион и беше пребит толкова зле, че в момента е осакатен и неспособен да говори.

Навални и поддръжниците му си дават ясна сметка за възможността от такива брутални реакции. „Изпитвам голямо уважение към онова, което той върши, но мисля, че ще го арестуват“, казва един висш служител в държавна фирма, която Навални разследва. Той провокира истински големи хора и по един или друг начин им показва, че не се страхува. В тази страна хора като него биват премазани“.

Когато попитах майката на Навални, Людмила, дали се страхува за сина си, тя избухна в сълзи преди дори да съм довършила въпроса. „Вече съм забравила какво е нормален сън“, казва тя. „Вярвам в онова, което той прави, той върши правилното, но не съм готова за това. Не съм готова за това синът ми да стане мъченик“.

Людмила и съпругът ѝ, Анатолий, имат фабрика за плетене на мебели от ракита, която са основали в средата на деветдесетте, югозападно от Москва. Срещнах я в офиса ѝ, където ми показа снимка на двама млади родители, прегърнали плачещо бебе. „Ето го тук, с раззината уста, както винаги“.

Алексей е роден през юни 1976, близо до Москва, в Бутынь – военно селище, закрито за външни посетители. Баща му бил офицер по комуникациите в армията. Людмила била млада икономистка и лоялна комунистка. Бабата на Навални по бащина линия била украинска селянка и Алексей прекарал първите девет лета от живота си в нейната къщичка, в селската област непосредствено до Чернобил. В късния април 1986, когато Навални бил на 10, чичо му се обадил на Людмила и ѝ казал да не праща детето в това лято: в чернобилската електроцентрала имало експлозия. И докато съветското правителство се опитвало да прикрие катастрофата, цялата украинска част от семейството на Навални била евакуирана и преселена на друго място. Мнозина от тях страдат и до днес от проблеми с черния дроб и щитовидната жлеза. „Алексей не говори много за това, но Чернобил имаше огромно въздействие върху него“, казва Людмила.

Навални е израснал в поредица от военни градчета из московския регион. Бил способен, но не отличен ученик с навик да казва на учителите си какво мисли за тях. През 1993 постъпил да следва право в Университета на международната дружба в Москва, известен с това, че там са се обучавали повечето студенти от страните-съюзници на Съветския съюз от Третия свят. Спомня си, че университетското му образование е било безинтересно и корумпирано: срещу петдесет долара, пъхнати в студентската книжка, човек можел да вземе всеки изпит. Завършил през 1998.

Още докато следвал, започнал да работи в московска фирма за недвижимо имущество. „Работата там ме научи как нещата се вършат отвътре, как се изграждат посреднически компании, как се раздават пари наоколо“, казва Навални. В същото време получил и магистърска степен по финанси, а през 2001 напуснал фирмата и започнал работа като борсов посредник. Скоро се оженил за млада икономистка на име Юлия Абросинова, с която се запознал по време на почивка в Турция.

През 1999, през последните дни на Борис Елцин, Навални се присъединил към Яблоко, партията, която представлява либералите в управлението след падането на Съветския съюз. След като Путин идва на власт, през 2000, Яблоко постепенно е маргинализирана. Навални бързо се разочарова от партийната динамика и, както казва Сергей Митрохин, настоящ водач на партията и политически ментор на Навални, „направи присъствието си осезаемо“. Според Навални, „налице беше постоянен антагонизъм между нормалните хора в партията и един вид адска, безумна, лудешка маса от остатъци и трохи от демократическото движение от осемдесетте“.

През 2005 Навални създава заедно с Мария Гайдар, дъщеря на легендарния реформатор от времето на Елцин, движението „Да!“ Организацията си поставя за цел да ангажира новото поколение руснаци, които са били прекалено млади, за да са преживели края на комунизма и са израснали в по-богати, по-апатични времена. Целите на движението са дифузни, но то се разпространява в много руски градове. Един от ключовите му компоненти е организирането на клубове за дебати. „Идеята беше, че, тъй като няма свободни дебати и свободни медии, ние просто ще вземаме под наем някой бар, ще каним двама души и те ще дебатират“, обяснява Навални. „За наша изненада проектът се оказа супер-популярен“. Гайдар го описва като „алтернативен проект за общуване“, и това се оказва едно от най-устойчивите му послания. Млади руснаци се срещат с по-възрастни, по-утвърдени политици и журналисти. Дебатите – остроумни, шумни, нецензурни – дават на цяла една общност от политически ангажирани руснаци възможност да оформят онзи вид приятелства и съперничества, които правителството на Путин се опитва да осуетява. Краят им идва когато започват да се появяват неонацисти и футболни хулигани, които търсят поводи за побоища. (Навални е бил арестуван заради сбиване с един такъв посетител).

По това време Навални вече е в дълбок конфликт с ръководството на Яблоко. Партията е изключена от управлението през 2007, когато губи последните си четири места в Думата. След тази катастрофа Навални публично настоява за оставката на Григорий Явлински, основател на партията и герой на демократичното движение от 1980-те. Навални си спомня как е бил привикан на събранив, свикано от федералния съвет на партията (на който той е бил член), за да се дискутира неговото „членство в партията“. Предложената причина е това, че Навални е започнал да възприема националистически гледища. Бил е фотографиран по време на участия в събрания на Русский марш, твърдолинеен националистически марш, който се организира в Москва, понякога с улични побоища, всеки ноември от 2005 насам, при скандиране на лозунги от вида на „Русия за руснаците!“. Либералните партии реагират на Руския марш с ужас, окачествявайки го като неонацистки парад. Навални спори, че събитието привлича и „по-нормални“ участници от „зиг-хайловците“ и че самите либералите се превръщат в политическа сила без връзка с реалността, като не успяват да преработят надигащия се национализъм по конструктивен начин. На срещата с ръководството на Яблоко Навални произнася саркастична реч, в края на която скача и започва да крещи „Слава на Русия!“, след което напуска помещението. Целият съвет, с изключение на един член, гласува за изключването му.

* * *

Навални работи в леко спартански офис в центъра на Москва, където има малка фирма за корпоративно право. Насред руската зима радиаторите не винаги работят и секретарката на Навални е облечена в дебел пуловер.

Навални има четирима служители и наема допълнителни адвокати когато има нужда. Твърди, че поема точно толкова работа, колкото е нужна за изплащането на заплати и изхранването на семейството му, посвещавайки останалата част от времето си на антикорупционни инициативи. С все по-голямата известност са се увеличили и хонорарите му. „За Москва те са доста над средните“, казва той. Работи на кръгла маса за конференции, зад купища хартия и лаптоп, в който са включени множество флашки. Пред една от стените се вижда черна дъска. Когато Навални описва корупцията, той покрива дъската със стрелки и кръгове, обяснявайки весело докато чертае, сякаш разказва смешен виц. За него компаниите-нарушители са „типове“, а сложните вериги от фасадни фирми са „пълен боклук“ или „тотален ад“. От време на време изглежда истински развеселен от пълната абсурдност на всичко това.

Кампанията на Навални против фирмената корупция е започнала през късната 2007, когато той решил да закупи известно количество акции от големите руски държавни компании. Смятал, че компании като Газпром (държавният монополист върху бензина), Роснефт (държаният петролен концерн) и Транснефт (държавният монопол върху транспорта на нефт) трябва да бъдат стабилни и печеливши инвестиции. Освен това бил любопитен да види какво точно се случва в тези добре известни с непрозрачността си институции. И така купил по няколко акции от всяка от тях, както и от няколко държавни банки. Всичко на всичко похарчил около 40,000 долара.

Бързо забелязал, че компаниите, въпреки повишаващите се цени на суровините и монополния достъп до огромните природни богатства на Русия, изплащат удивително малки дивиденти. А след това той узнал от статия във вестник, че само през 2007 Транснефт е направил дарение от повече от триста милиона долара за благотворителни цели. Сумата е повече от десет процента от печалбите на фирмата и повече, отколкото тя е похарчила за цялата си мрежа от тръбопроводи, но Транснефт не е разкрила за какви точно цели са отишли парите. „Никой не е виждал и следа от тази благотворителност“, казва Навални. „Разговарях с много мениджъри и служители на най-големите благотворителни организации и те казаха, че никога не са виждали тези пари“. Като собственик на две акции на Транснефт, той пише писмо до президента на компанията. „Моля да ми предоставите списък на организациите, които са получили финансов подкрепа през 2007“, пише той, отбелязвайки, че „филантропията не фигурира сред целите и намеренията на компанията“.

Транснефт отказва да предостави информация, така че Навални се обръща към Отдела за икономическа сигурност на Министерството на вътрешните работи и ги призовава да започнат разследване. И ето как протича това разследване: криминален инспектор се обръща към Транснефт с молба за даване на свидетелски показания във връзка с обвиненията. Те не го правят, след което той приключва случая. (Службата на държавния прокурор отменя решението му и отново отваря случая). Той отново отива в Транснефт, но не успява да разпита никого. Отново приключва случая. Прокуратурата отново отменя решението му. След това инспекторът престава да върши каквото и да било. Когато Навални се обръща към съда, инспекторът заявява, че е загубил материалите по случая. Съдът признава твърдението на Навални за пренебрегване на служебни задължения.

Развоят на това разследване едва ли може да се нарече изненадващ. Транснефт е една от най-големите компании в Русия, която транспортира деветдесет и три процента от петрола в страната. Което е по-важно, тя се притежава от Кремъл, а министърът на енергетиката е председател на управителния ѝ съвет. „Добре разбирам това ченге“, казва Дмитрий Волов, млад адвокат, който представлява пред съда различните случаи на Навални. „Той е някакъв среден инспектор във Вътрешното министерство. Вчера се е занимавал с обир на апартамент. Днес сутринта с пиянски побой. А следобеа получава случай, в който става дума за кражба на седем милиарда рубли от Транснефт. Така че той започва да се чувства нервно. Най-вероятно папката пристига при него с бележка от шефа му, в която пише, ‚Вася, не се пресилвай. Ще те прикрием в този случай. Само не прави никакви внезапни движения.‘“

Почти три години по-късно Транснефт все още отказва да даде на Навални документите, които е изискал, оспорвайки твърдението му, че е акционер на фирмата. Освен това корпорацията бави съдебното дело, като изчаква резултата от апелационното дело на Роснефт пред конституционния съд на Русия, в което се защитава тезата, че един закон, даващ достъп на акционерите до вътрешнофирмена информация е противоконституционен. През февруари, за всеобщо удивление, Конституционният съд отхвърли аргументите на Роснефт и арбитражният съд в Москва отсъди, че като акционер Навални все пак трябва да получи от Транснефт исканите документи. Транснефт обжалва решението.

Междувременно пресата се опитва да разбере къде може да са отишли онези триста милиона долара. В статия на Ведомости се твърди, че Транснефт е предал парите на две организации: Помощния фон и Фонда Кремъл-9. Не е съвсем ясно какво върши Помощният фонд, тъй като под това общо название се откриват 144 различни организации. Фондът кремъл-9, от друга страна, официално поддържа Федералната служба за безопасност (ФСБ). Когато се обърнах към президента на организацията в молба да разясни какво точно върши фондът му, отговорът беше, „Потърсете в Интернет“, с добавката, „Аз не съм педагог!“ Малко по-късно той добави, „Помагаме на ветерани и настоящи служители. В живота има множество непредсказуеми ситуации“.  А когато попитах дали финансирането им идва от Транснефт, то ми каза, че това е „финансова тайна“. Когато пък запитах представител на Транснефт къде отиват парите за благотворителност, той гневно отговори, „Не обичаме да публикуваме такива неща. Не правим благотворителност за реклама“. След което сравни Навални с Гьобелс.

Навални е открил подобни комбинации и в други държавни компании, на които притежава акции. Оказва се, че Газпром купува газ от малка независима петролна компания, Новатек, чрез посредник, Трансинвестгаз. Полицейското разследване открива, че само няколко дни преди да купи газа от Трансинвестгаз, Газпром е отхвърлил предложение да купи точно същия газ директно от Новатек, за седемдесет процента по-ниска цена. След което Трансинвестгаз е прехвърлил поне десет милиона долара от разликата в цената към консултантска компания, която, както полицията е разкрила, е била регистрирана с помощта на два откраднати паспорта.

Един от любимите случаи на Навални включва ВТБ, една от големите руски банки, осемдесет и пет процента от която се намират в притежание на правителството. (Руският финансов министър е председател на борда на директорите ѝ). Навални е открил, че ВТБ е закупила от някаква китайска компания тридесет платформи за добиване на нефт. Но вместо да ги купи директно тя го е направила – при 30% комисионна – чрез неясен посредник, регистриран в Кипър, който си е задържал разликата, сто и петдесет милиона долара. Лицето на Навални се колебае между смях и неверие докато описва схемата. „Работих по този случай дълго време и успях да издиря почти всички документи“, казва той, докато рови из купищата хартия. Трудността за ВТБ според него се състои в това, че е имало проблеми с отдаването на платформите под наем. „Човек не може да скрие петролни кули“, казва той. „Не можете да ги потопите, не можете да ги изхвърлите. Това са четири и половина хиляди товарни вагона със съоръжения“. Навални открил, че кулите се държат в Ямал, един от отдалечените северни региони. Отишъл да ги разгледа сам и взел със себе си телевизионен оператор, който заснел всичко. „Това е едно буквално безкрайно снежно поле, покрито с хиляди тонове метал“, казва той.

И двата случая все още се разследват; Газпром отрича обвиненията на Навални, а ВТБ отказва да коментира. Разследванията, междувременно, се придвижват бавно. Следователят, който се занимава със случая Газпром, е привикал за разпит в службата си различни хора, след което неизменно е отлагал срещите за по-късни дати.

* * *

Последният проект на Навални е уебсайтът RosPil [междувременно преименуван на „Фонд за борба с корупцията“ и прехвърлен на друг уеб-адрес, https://fbk.info/]. Навални често твърди, с известна ирония, че проектът просто върши работата на Медведев. Сайтът не би бил възможен без инициативата на Медведев отпреди две години, да публикува онлайн всички правителствени искания, в които се разглеждат оферти – документите, чрез които правителствените учреждения обявяват на потенциални участници в търгове потребностите си от услуги [междувременно Медведев се превърна в една от основните мишени на антикорупционната кампания на фонда – виж например статията „Первая реакция Медведева на расследование ФБК“]. Почти незабавно в пресата започнаха да се появяват репортажи за странни сделки. Един от регионалните губернатори в уредил закупуването на тридесет ръчни часовници, украсени със злато и диаманти; говорителят му обяснява, че това били подаръци за местните учители, но сделката е отменена незабавно след като е била разкрита в пресата. Вътрешното министерство поръчало ръчно изработено легло от позлатено рядко дърво. Властите в Санкт Петерсбург поръчали скъпи кожи на стойност два милиона рубли – предназначени за седемстотин клиенти на една психиатрична институция. Администрацията на самия Медведев е поръчала БМВ-та на стойност десет милиона долара; неин представител обяснява сделката с думите „не сме достатъчно богати, зад а купуваме евтини неща“.

Идеята за сайта се породила когато Навални получил информация, че Министерството на здравеопазването и социалното развитие е направило търг за създаването на информационна система на стойност два милиона долара, която да свързва лекарите и техните пациенти. Фирмата, която евентуално ще спечели договора, разполага с цели 16 дни! за създаването на сайта. Навални пиеш, че „без съмнение“ сайтът вече е бил създаден за много по-ниска сума, което оставя огромно пространство за присвоявания. Той призовава читателите си да изпращат официални оплаквания до Федералната анти-монополна агенция – и почти две хиляди от тях действително го правят, с което само довеждат агенцията до пълна блокада, тъй като по закон тя е задължена да отговаря на всяко оплакване. Министерството анулира договора. Междувременно читателите на Навални са открили още два други министерски проекта, при които са заделени големи парични суми за изпълняване на технологически системи за невъзможно кратки периоди от време. Навални пише за тях – и, естествено, те също биват набързо спрени. В същото време Навални започва неуморна кампания срещу служителя, който е раздал договрите – наречен от него г-н Едновеждов [Mr. Unibrow]. След третата сделка г-н Едновеждов подава оставка. Между времето, в което публикувах статията, и оставката му, измина само една седмица, казва Навални, радостно усмихнат.

Успехът на кампанията „Едновеждов“ води до лавина от имейли, всички с информация за подобни договори. Но, обяснява Навални, „Аз не мога да заместя сам Анти-монополната агенция и службата на държавния прокурор. Именно така се породи идеята да се създаде сайт, на който хората могат да го правят сами.“ Всеки посетител на сайта може да изложи на публично разглеждане някоя държавна поръчка и, ако тя се окаже достатъчно съмнителна, се публикува на първата страница, където регистрираните участници я дискутират. Експерт, свързан със сайта, оценява дали цената, параметрите и сроковете са разумни; ако не, Навални оповестява предполагаемата измама в блога си, с което често става причина съответната държавна служба да бъде потопена във вълна от враждебна кореспонденция. На практика сайтът е опит за разпределяне на рисковете, свързани с работата на Навални. Освен разпределянето на риска сайтът предоставя и един вид осигуровка: каквото и да се случи с Навални, сайтът ще продължи да функционира и евентуално може да принуди правителството да извърши определени реформи.

 

[…]

След известно време Навални обявява, че търси финансова подкрепа за проекта. Само след една седмица са събрани повече от сто и двадесет хиляди долара. „Фактът, че хората даряват пари, е изключително важен, като се има предвид цинизма, който цари сред днешните руснаци“, казва Алех Цивински, икономист от Йейл, който е станал един вид ментор за Навални.. „Русия е богата страна и днес вече хората мислят и за неща, по-различни от основните им нужди. Да се пише до Навални в известен смисъл означава да се упражнява власт. Той докосва огромната потребност от създаване на реално гражданско движение.“

Откак сайтът е създаден, на него са се регистрирали повече от хиляда потребители и петстотин експерти. Според информация, публикувана там, проектът е довел до отмяната на раздути държавни поръчки на стойност 188,4 милиона рубли, или около 6,6 милиона долара. Подобни „проекти“ варират от странни информационни системи за руската армия до нов, силно оскъпен уебсайт за Большой театр. Един от последните случаи е поръчката на брониран Audi 8L за финансовия министър на Руската република Дагестан, на стойност триста хиляди долара. „Сигурен съм, че президентите на множество страни по света се возят в значително по-скромни коли“, пише Навални. Пет часа след публикуването на текста поръчката е отменена.

„Навални прави кражбите точно толкова опасни, колкото те са сигурни в момента“, казва Антон Носик, който е участник в проекта. „Той променя начините, по които обществеността и бюрократите възприемат рисковете, свързани с подобна дейност“.

Освен това Навални успява да превърне обикновените поддръжници в съратници и бойци. „Алексей дава на хората възможност да станат граждански активисти без да стават членове на НПО-та или политически партии“, казва Елена Панфилова. „Той галванизира движението отдолу и това може да промени Русия“. Наскоро, в една петъчна вечер, присъствах на дебата между Навални и декана на един от елитните московски университети, тясно свързан с Медведев. Стотици студенти се притискаха да влязат в зала, претъпкана с фотографи и репортери. Самият дебат беше езотерична работа – ставаше дума за юридическите детайли около държавните поръчки – и продължи четири часа. Но въпреки това не си отиде почти никой. Тази нощ изглежда опровергаваше всеобщото съгласие, че младите руснаци са апатични.

Освен това той е свидетелство за увеличаващото се влияние на Навални. Миналата есен, когато Москва очакваше Кремъл да назначи новия кмет на града, Комерсант, водещият руски вестник, проведе неформален онлайн-избор на сайта си. Навални спечели без конкуренция, с 43 процента от гласовете. (На второ място се намираше предложението „никой“, с 14 процента). „За мен това е огромна отговорност“, казва Навални. Той не крие политическите си амбиции. „Без съмнение аз се стремя към властта“ – друго негово публично изказване. „Това е родèн политик“, казва Маша Липман, известна руска политическа анализаторка. „Ако Русия би била страна с открита политическа конкуренция, той би направил брилянтна политическа кариера. Може би дори би станал кандидат за президент“.

Част от привлекателността на Навални се състои в неговото отхвърляне на руския либерализъм, който той смята за безнадеждно откъснат от реалността в една фундаментално консервативна страна. Национализмът му е безкомпромисен и дори шокиращ. В поредица от хумористични видеоклипове по Ютюб може да се види как той защитава идеята за експулсиране на нелегални имигранти (докато зад гърба му се виждат кадри на хора с азиатски черти, бързащи в някакво летище), както и използването на пистолети срещу незаконни и нежелани елементи. Но той настоява непреклонно, че е прагматик, а не идеолог. „Има огромен брой въпроси, които ние трябва да дискутираме, а не да оставяме на националистите“, казва той. Имиграцията например е основен въпрос в Русия, която има най-много имигранти в света, след САЩ. Настоящите преценки варират между седем и дванадесет милиона души, мнозинството идещи от северен Кавказ или бивши съветски републики като Таджикистан. Повечето от тях са нелегални. Това, твърди Навални, държи имигрантите-работници в сенчестата икономика и без базисни права, а освен това е и основен източник на напрежения. Когато през декември в Моксва избухнаха етнически бунтове, едно социологическо допитване показа, че повече от 60% от руснаците изпитват подозрения или раздразнение към хората от неславянски произход. „Когато превръщаме тези въпроси в табу и не ги дискутираме, ние оставяме тази изключително важна тема в ръцете на радикалите“, казва Навални.

* * *

Една вечер Навални ме закара в апартамента си в едно от отдалечените московски предградия. Дори и при слаб трафик то е на един час път от центъра на града. Жена му, Юлия, ни очакваше за вечеря. Седяхме в малка, но обзаведена с вкус кухня, на салата от стриди и поднос с различни видове сирена. Децата на Навални – руса, височка деветгодишна дъщеря на име Даша и едва прохождащ син, Захар – тичаха насам-натам, периодично изисквайки допълнителни порции салата.

Юлия има образование в областта на международната икономика, но изглежда е напълно доволна от ролята на съпруга на политик. „Подкрепям го. Чета блога му, чета всичко, което се пише за него“, казва тя. „Той върши нещо, което обича и то е добро за страната. Знам, че това звучи помпозно“. Тя говори с очевидна гордост, ако и със сардоничен тон, който много напомня за онзи на самия Навални. Говорим настрана, тъй като в противен случай, казва тя, той ще ръкомаха и ще подсказва отговорите.

Юлия поддържа решението на съпруга си да държат оръжие вкъщи, споделя позициите му за национализма и, също като него, никога не е мислила да напуска Русия, за разлика от един все по-увеличаващ се брой руснаци на тяхна възраст. Наскоро Навални получи шестмесечна стипендия от университета в Йейл, но, въпреки молбите на майка му, семейството е било твърдо решено да се завърне в Москва. Даша обичала американските училища, а Захар все още говори на детска смесица от английски и руски, но Навални предварително е купил билети за отиване и връщане. „Не ми е приятно да го казвам“, обяснява той, „но, след като усещането за новост изтече, изведнъж се оказах потопен в онова типично руско клише за емигранта зад граница: страхотно ми липсваше черния хляб. Знам, че това е глупаво, но наистина много ми липсваше“.

Навални е посещавал курсове в бизнес-школата на Йейл, работил е с американски професори по право и е научил много за американската политическа система. „не мога да я разбера напълно, но все пак ми е ужасно интересно да разбера как възникват онези малки групи, които след това започват да оказват влияние в политиката“, казва той. „чаеното парти, да речем. Това изглежда невероятно: събрали са се група стари дами, а сега пердашат Обама от всички страни“. Искал да организира подобно движение в Русия.

В Йейл той е продължил да поддържа блога си и е публикувал най-значителното си досега разкритие – досие, отнасящо се до изграждането на Източносибирския петролопровод на Транснефт, което показва злоупотреби в колосален мащаб. Навални изчислява, че са били присвоени не по-малко от четири милиарда долара, а документите разпалиха в Русия медийна буря. Кремъл реагира с характерно пренебрежение – Путин използва възможността публично да похвали Транснефт само няколко дни по-късно – а президентът на Транснефт нарече Навални „селски идиот“. Несец по-късно дойде и събитието, което Навални счита за официална отплата: прокурорската служба в Киров започна да разследва твърдения, че Навални е притискал местен чиновник да му подаде дървен материал на неприемливи цени. „Не бих казал, че изобщо не съм загрижен“, казва той. „За това бих могъл да получа седем години“.

Нито домът, нито офисът на Навални изглеждат особено добре охранявани, а когато Навални започва дело, той често използва домашния си адрес. Докато пътувах с метрото по обратния път от апартамента му, се питах какви ли рискове поема. Когато се срещнахме за пръв път в един суши-ресторант близо до офиса му, той говори доста за онова, което счита за страхливост на либералните руски бизнесмени – естественото му избирателно тяло – които са прекалено уплашени, за да се осмелят да се изправят срещу държавната корупция. „Не разбирам тази позиция“, казва той. „Първо, това е скучно. Второ, извинете ме, ако звуча помпозно, но е по-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене“. Със същото презрение той се отнася и към хората, които смятат, че той или който и да е друг се бори срещу добре смазана потисническа машинария. „Не съм съгласен, защото хората, които работят в бизнеса на достатъчно високо ниво, могат да ви кажат, че няма изобщо никаква машинария. Всичко това е фикция. Искам да кажа, те могат да унищожат отделни хора, като Магнитски или Ходорковски, или мен. Но те не са в състояние да направят нищо системно срещу голям брой хора, няма машина. Това е разпокъсана група мошеници, обединени под портрета на Путин. Няма супер-репресивен режим. няма митични Чека-агенти, от които трябва да се страхуваме. Всичко е само група мошеници“. Когато на хората, борещи се срещу системата, започват да се случват разни неща, това е само защото те се борят поотделно. „Но ако утре десет бизнесмени започнат да говорят директно и открито, ние ще заживеем в много различна страна. И това точно утре“.

2012 г.

Източник

 

[1] Междувременно преименуван на „Фонд за борба с корупцията“ и преместен на друг адрес, вероятно заради опитите да се злоупотребява масово с името (има поне още няколко други сайта с название RosPil, по каквито и да е причини). Бел. пр.

Юлия Йоффе
Юлия Йоффе е руско-американска журналистка и блогър. Нейни статии са били публикувани от The Columbia Journalism Review, The Washington Post, The New Yorker, Foreign Policy, Forbes, The New Republic и Russia!.
Други статии от този автор
Посетители: 232

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 1 ден
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 2 дни
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 2 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 2 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Скъпи Златко,
    Думите Ви... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Обекти на съдебна... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Все пак е силно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не знам как да нарека... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и за двете... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    След общите приказки... преди 2 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Към бележката на Искра... преди 2 дни
  • Искра Баева писа Още
    Все пак с риск отново да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Публикувам този... преди 3 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Господин Стоянов,истини... преди 1 седмица
  • К. Стоянов писа Още
    Не ми се спори по тази... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Седим с един от... преди 1 седмица