Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 88% (5 гласувания)

2015 03 proud-to-be-jewishКакво точно е „ционизмът“? Основното му твърдение винаги е било, че евреите представляват единен и сплотен народ; че тяхното хилядолетно разпиляване и страдание с нищо не е намалило специфичните им, колективни атрибути; накрая, че единственият начин, по който те могат да живеят свободно като евреи – по същия начин, примерно, по който шведите живеят свободно като шведи – е да обитават една еврейска държава.

По такъв начин в очите на ционистите религията престава да бъде основната мяра на еврейската идентичност. В хода на късния деветнадесети век, докато все повече млади евреи са еманципирани законово или културно от света на гетото или онзи на еврейския щетл, ционизмът започва да изглежда за едно влиятелно малцинство като единствената алтернатива срещу неща като преследване, асимилация или културно размиване. Парадоксално, но в същото време, в което религиозното разделение и практика започват да отстъпват на заден план, започва да се насърчава и една тяхна секуларна версия.

Самият аз със сигурност мога да потвърдя от личен опит, че антирелигиозното чувство – често с интензивност, която намирах обезпокоителна – беше широко разпространено сред ляво-настроените израелски кръгове от 1960-те години. Религията, беше ми казвано, била само за haredim[1] и за „откачените“ от ерусалимския квартал „Меа Шеарим“.[2] „Ние“, напротив, сме модерни и рационални „западняци“, обясняваха ми моите ционистки учители. Но онова, което те не казваха беше, че онзи Израел, към който желаеха да се присъединя и аз, се основава, и може да се основава единствено, на едно етнически-сковано разбиране за евреите и еврейскостта.

Историята се разказваше по следния начин. Евреите, до разрушаването на Втория храм (през първи век), са били земеделци в днешния Израел/Палестина. След това те са били принудени от римляните отново да забегнат в изгнание и са обикаляли по света: бездомни, без корен, отхвърлени от обществото. Днес най-после „те“ се „завръщат“ и отново ще обработват земята на предците си.

Именно този разказ е, който историкът Шломо Занд се опитва да деконструира в спорната си книга Изобретяването на еврейския народ. Но критиците разглеждат приноса му най-вече като повторение на вече известни неща, и то в най-добрия случай. В продължение вече на един век специалистите са отлично запознати с източниците, които той цитира и аргументите, които изказва. От чисто научна гледна точка аз не мога да възразя срещу това. Дори и аз, който мога да чета единствено източници от втора ръка за ранните векове от еврейското развитие, мога да видя, че професор Занд – например в значението, което придава на смените на вярата и етническите смесвания, характерни за евреите от по-ранни времена – не ни казва нищо, което вече да не знаем.

Въпросът е, кои сме „ние“? Със сигурност, поне в САЩ преобладаващото мнозинство евреи (а сигурно и не-евреи) не са запознати ни най-малко с историята, която професор Занд разказва. Те никога не ще са чували за повечето от основните действащи в нея лица, но пък в замяна на това са добре и одобрително запознати с карикатурната версия на еврейска история, която той се опитва да дискредитира. Дори и ако популяризационната работа на професор Занд не върши нищо повече от това да провокира размисъл и по-нататъшно четене сред една такава публика, то тя ще си е струвала труда.

Тук обаче има и нещо повече. Макар да е имало, и все още има, и други обосновавания на държавата Израел (в никакъв случай не е случайно това, че Давид Бен-Гурион е търсел, планирал и хореографирал съдебния процес над Адолф Айхман), то все пак е ясно, че професор Занд е подкопал обичайната защита на еврейската държава. Щом само се съгласим, накратко, че уникално „еврейското“ качество на Израел е просто едно въобразено или избирателно родство, то как можем да продължим по-нататък?

Самият професор Занд е израелец и представата, че неговата страна не притежава „raison d’etre“[3], би му била отвратителна. И то с право. Държавите или съществуват, или не. Египет и Словакия не намират основанията си в някакъв международен закон, по силата на някаква теория на „египетскостта“ или „словашкостта“. Такива държави са признати като международни фактори, с права и статус, просто поради самото си съществуване и способността си да продължават да съществуват и да се защищават.

Така че оцеляването на Израел не се основава на достоверността на историята, която той разказва за себе си и своя етнически произход. Ако приемем този аргумент, то може би ще започнем да разбираме и това, че настояването на страната на някакво изключително право върху еврейската идентичност всъщност е значителна пречка. На първо място, едно такова настояване принизява всички не-еврейски израелски граждани и пребиваващи в страната хора до статус от втора ръка. Това би било вярно дори и ако разграничението би било чисто формално. Но разбира се то не е такова: да си мюсюлманин или християнин – или дори евреин, който не отговаря на все по-стриктното определяне на „еврейскостта“ в днешен Израел – е нещо, което си има своята цена.

Подразбиращо се в книгата на професор Занд е заключението, че Израел ще направи по-добре да идентифицира себе си и се научи да мисли за себе си просто като за Израел. Опърничавото настояване върху идентифицирането на някаква универсална еврейскост с едно малко парче територия е нещо, което функционира зле по много различни начини. То е онзи най-важен фактор, на който се дължи неуспеха да се оправи израелско-палестинската бъркотия. То е лошо за Израел, бих казал, но лошо и за евреите по други места, които биват идентифицирани с неговите действия.

Но какво тогава да се прави? Професор Занд със сигурност не ни го казва – и, съдейки по собствената му защита, проблемът може и да се окаже нерешим. Подозирам, че той симпатизира на решението за една държава: ако не по друга причина, то поне защото то е логическата последица от неговите аргументи. Аз също бих бил за едно такова решение – ако не бих бил толкова сигурен, че и двете страни ще му се противопоставят яростно и със сила. Едно решение за две държави може би все още е най-добрия компромис, макар че то би оставило Израел непокътнат в собствените му етно-заблуждения. Трудно е обаче да си оптимист по отношение на изгледите за едно такова решение, имайки пред вид развитията от последните две години.

Собственото ми предразположение би било да се съсредоточим в друга посока. Ако евреите от Европа и Северна Америка биха се дистанцирали от Израел (както мнозина вече започват да го правят), то твърдението, че Израел бил „тяхна“ държава би придобило абсурден привкус. В хода на времето дори Вашингтон може би ще успее да види безполезността на обвързването на американската външна политика с налудностите на една малка близкоизточна държава. Това, мисля, е най-доброто нещо, което може да се случи на самия Израел. Той би бил задължен да признае границите и ограниченията си. И ще трябва да си създаде нови приятели, за предпочитане сред съседите си.

Така в хода на времето ние бихме могли да се надяваме че ще може да се установи едно естествено различие между хора, които са евреи, но са граждани на други държави и хора, които са израелски граждани, но заедно с това са и евреи. Това може да се окаже много полезно. Налице са множество прецеденти: гръцките, арменските, украинските и ирландски диаспори, всички те са играли много нездравословна роля при увековечаването на етническата изключителност и националистическите предразсъдъци на страните, от които са произхождали предшествениците им. Гражданската война в Северна Ирландия беше приключена отчасти и поради това, че един американски президент нареди на ирландската емигрантска общност в САЩ да престане да изпраща оръжия и пари на Временната ирландска републиканска армия. Ако американските евреи биха престанали да обвързват съдбата си с Израел и биха използвали благотворителните си чекове за по-добри цели, то нещо подобно би могло да се случи и в Близкия Изток.

Източник

 


[1] Названието на ортодоксално-религиозните евреи. Бел. пр.

[2] Стар ерусалимски квартал, населен главно от ортодоксални евреи. Бел. пр.

[3] Обосноваване на собственото съществуване. Бел. пр.

Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

14
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 2 часа
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 4 часа
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 1 ден
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 3 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 5 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица