1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

2008 02 Hegemony

Двете части на тази статия можете да намерите на следните адреси:

1. Сбогом на хегемонията – Част I

2. Сбогом на хегемонията – Част II

Докато пътувах из втория свят, аз свикнах да виждам отделните страни не като обединени цялости, а по-скоро като притежаващи множество части, понякога несвързани, някои от които са на път да израснат до нивото на първия свят, докато други, често много по-големи от тях, могат да останат в третия свят. Питах се дали глобализацията ще засили фрагментацията на тези страни или правителствата ще се намесят, за да установят някаква форма на централен контрол. Всяка от тези страни изглежда притежаваше една разцепена индивидуалност, намираща се под натиск както от страна на вътрешни сили, така и на съседи. Постепенно разбрах, че за да бъде разбран вторият свят е необходимо да се разглежда всяка отделна страна отвътре.

Страните от втория свят се различават от третия свят по своя потенциал: по вероятността, че те ще успеят да извлекат печалба от някаква ценен ресурс, харизматичен водач или щедър покровител. Всяка от тези страни има значение сама по себе си, заради своята икономическа, стратегическа или дипломатическа тежест – и решението й да се насочи към Съединените Щати, Европейския Съюз или Китай има силно влияние върху решенията на други страни от нейния регион. Дали една американска атомна сделка с Индия ще подтикне Пакистан към още по-тясна военна зависимост от Китай? Накъде ще се ориентира следващото поколение от арабски монарси – на Изток или на Запад? Вторият свят вероятно ще оформи световния баланс на силите не по-малко от самите свръхсили.

При изследването на отделни примери за държави от втория свят ние сигурно би трябвало да започнем с най-трудния от всички случаи: Русия. Очевидно стабилизирана и активизирана под ръководството на олигархията Кремъл-Газпром, защо Русия не е свръхсила, а по-скоро най-красноречивия пример за колебаеща се страна от втория свят? Въпреки цялото напрягане на мускули, Русия продължава да изчезва. Намаляването на населението й е зашеметяващо: половин милион жители годишно или дори повече, което означава, че около 2025 тя ще бъде долу-горе толкова голяма колкото Турция – но разпростряна в пространство, което е толкова огромно, че тя дори не може повече да бъде възприемана като една страна. Попътувайте днес из Русия и ще откриете, както и в съветско време, град след град, направени от разпадащи се, неотоплявани бетонни блокове и населени със занемарени възрастни хора, чиято ценност за държавата очевидно намалява с постепенното отдалечаване от Москва. Насилствената миграция от съветската ера по посока към Сибир днес се провежда в обратна посока, като децата на онова поколение се завръщат на запад, към по-търпим климат и по-модерни региони. Запълвайки вакуума зад тях се появяват стотици хиляди китайци, които буквално поглъщат, ограбват или изкупуват всичко по пътя си, като повече или по-малко анексират далечния изток на Русия заради неговите запаси от дървесина и други природни богатства. Още по време на студената война хората се шегуваха, че „на китайско-финландската граница няма нищо ново“ – едно пророчество, което днес наистина изглежда близко до изпълнение.

Русия изгуби западните си сателити преди почти двайсет години и Европа, макар и да изглежда притискана от руската петролна дипломация, на практика осъществява едно дългосрочно изкупуване на Русия, чиято икономика си остава долу-горе толкова голяма, колкото тази на Франция. Колкото повече Европа получава газ от Северна Африка и петрол от Азербайджан, толкова по-малко тя ще зависи от Русия, като същевременно държи в ръце лоста, идещ от това, че тя е най-големият инвеститор там. Европейската Банка за Възстановяване и Развитие предоставя типа заеми, които помагат да се изгради един алтернативен, по-малко корумпиран частен сектор отдолу нагоре, докато Лондон и Берлин приемат с отворени обятия руските милиардери, позволявайки на хора като Борис Березовски да водят открити кампании срещу Путин. ЕС и САЩ също така финансират и тренират един заядлив блок от малки страни от втория свят, съставен от балтийски и балкански нации, чиито активисти агитират от Беларус до Узбекистан. На четири очи някои от служителите на ЕС заявяват, че анексирането на Русия е напълно осъществимо, то е само въпрос на време. В следващите десетилетия, бидейки далеч от това да възстанови мощта си от времето на съветската ера, Русия ще трябва да реши дали ще желае да съществува мирно като актив на Европа или да избере другата алтернатива – да стане петролен васал на Китай.

Турция също е една от знаковите страни от втория свят, напредваща бавно през решаващите моменти на геополитическата истина. По време на студената война основното средство за поддържане на отношения с Турция беше NATO, тя беше подслушвателната станция на Запада по югозападната граница на СССР. Но през 2003, с отказа да предостави територията си на САЩ като изходна точка за инвазията срещу Ирак, тя сигнализира един нов момент в своето развитие – отдръпването си от Америка с цел да избегне директно отхвърляне от страна на ЕС. „Америка винаги твърди, че лобира пред ЕС в наша полза“, каза ми един от стратегическите анализатори в Турция, „но това само прави Европа още по-неотстъпчива. Ние вече не се нуждаем от такава помощ“.

Да, турската гордост действително съдържа елементи на един агресивен нео-отоманизъм, който не съответства на някои от стандартите на ЕС, но в края на краищата тя би могла да послужи като оръжие, с което Европа да реализира стабилност в Сирия, Ирак и Иран – с които по същество тя има обща граница, чрез Турция. Пътищата са каналите на властта, както самият аз разбрах, пътувайки из Турция в един разбит Фолксваген преди няколко години. Турските майстори-инженери пробиват тунели, издигат мостове и изглаждат пътища през цялата масивна източна част на страната, позволявайки й да се утвърди в арабските и персийски светове както във военно, така и в икономическо отношение, докато турските търговци гледат както на изток, така и на запад. Съвместни европейско-турски проекти вече доведоха до откриването на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, заедно с принадлежащите към него железопътна линия и магистрала, предназначени да подкрепят и усилят европейското влияние чак до старя приятел на Турция, Азербайджан и богатото на петрол Каспийско море.

Човек трябва да хвърли само един поглед към блестящите небостъргачи в Истанбул, за да разбере, че дори и никога да не стане директен член на ЕС, страната става все по-европеизирана. Всяка година тя получава над 20 милиарда чужди инвестиции и бива посещавана от около 20 милиона туристи, болшинството от тях от страните на ЕС. Деветдесет процента от руската диаспора живеят в западна Европа и изпращат годишно по около един милиард долара вкъщи. Този препращан капитал подпомага растежа и развитието обратно на изток, под формата на нови строителни фирми, фабрики за килими и училища. С приемането на Румъния и България в ЕС, Турция вече има и физическа граница с ЕС (освен тясната й граница с Гърция), символизираща как постепенно тя става част от европейската суперсила.

Западните дипломати притежават дълъг, макар и понякога драматичен и безреден, исторически опит в отношенията си с Русия и Турция. Но какво да кажем за бившите съветски централноазиатски страни – така наречените СТАН? Откак колапсът на съветската империя буквално ги захвърли в независимост, Китай постепенно замества Русия като техен патрон. Търговията, петролопроводите и съвместните военни учения под егидата на Шанхайската Организация за Сътрудничество правят от Китай нов организационен център за региона, докато САЩ се опитват да запазят някакво скромно военно присъствие (понастоящем те са принудени да разчитат прекомерно на Афганистан, след като, по настояване на Русия и Китай, през 2005 те бяха изхвърлени от базата Карши-Ханабад в Узбекистан). В състезанието да се постигне напредък в отношенията със стратегически разположените и богати на петрол СТАН, ценностите изглежда са без значение. Докато Китай закупува повече казахски петрол, а Америка се бори за военни договори, Европа предлага дългосрочни инвестиции и отказва да даде на президента Нурсултан Назърбаев признание за високия статус, към който той се стреми. Казахстан гледа на себе си като на „стратегически партньор“ кажи-речи за всекиго, но опитайте се само да кажете нещо такова на някой от Големите Трима, които подкупват държавни служители, за да попречат да бъдат реализирани договорите на останалите от тях и се шпионират взаимно чрез своите пратеници – всичко това, за да се попречи на някой от тях да спечели надмощие в борбата за спечелване на господство над легендарното сърце на евразийската власт.

Само един пример за това докъде са готови да стигнат чужденците, само и само да запазят добрите отношения с Назърбаев, са настоящите преговори между консорциума от западни енергийни гиганти, между тях ENI и Exxon, и държавната петролна компания на Казахстан, за разработването на масивното нефтено находище Кашаган в Каспийско море. В настоящия момент консорциумът киха поне 4 милиарда долара, както и значителен пакет от акции, за да компенсира за закъснялата експлоатация и продукция, но Казахстан все още не е доволен. Урокът от Казахстан, както и от неговия еднакво стратегически важен, но далеч по-малко предсказуем съсед Узбекистан, показва колко капризен може да бъде вторият свят, променящ предпочитанията си по някакви прищевки и предизвикващ главоболия и кръгови ефекти във всички посоки. Всеки нов рунд от новата голяма игра може да бъде спечелен или изгубен поради недостатъчно внимание или липса на персонал, намиращ се на точното място в един или друг регион по света.

Но динамиката на Големите Трима не е просто някакво отдалечено състезание, в което Америка утвърждава способността си да диктува развоя на събитията от другата страна на земното кълбо. Глобализацията доведе геополитическия пазар директно до американския заден двор, бързо подкопавайки основите на двестагодишната доктрина Мънро[1]. Истина е, че обикновено Америка вдигаше пушилка в Латинска Америка само когато южните й съседи нямаха никакъв план за действие. Но в момента налице са поне две предизвикателства: Китай и Чавез. Симон Боливар беше онзи, който се бори жестоко за независимостта на Южна Америка от испанско владичество, а днес преименуваната Боливарска Република Венецуела е онази, която насърчава целия континент да намери собствено място в глобалната борба за власт. Хуго Чавез, клоунът-полковник от Венецуела, може да задържи властта в продължение на десетилетия или да бъде застрелян в най-скоро време, но при всички случаи той отправи към Америка едно директно предизвикателство – и засега го печели, променяйки правилата на северно-южните отношения в западното полукълбо. Той насърчи и финансира ляво настроени водачи по целия континент, помогна на Аржентина и други страни да изплатят дълговете си пред Международния Валутен Фонд и спонсорира една обхващаща целия континент разменна схема за търговия с петрол, едър рогат добитък, жито и обмен на държавни служители, показвайки дори на онези, които го презират, че те могат да се изправят срещу голямата северна сила. Но Чавез се обляга не само върху високите цени на петрола. Той разчита и на мълчалива поддръжка от страна на Европа, както и на упорито проникване от страна на Китай (Европа все още е най-големият инвеститор в страната, а Китай трескаво ремонтира остарелите петролни инсталации на Венецуела, като същевременно изгражда там собствени рафинерии).

Но предизвикателството на Чавез срещу САЩ е по същество идеологическо, докато промяната на страните от втория свят е по-скоро структурна. Дори и сега, когато Чавез все още е на власт, Бразилия е страната, която постепенно се утвърждава като естествен лидер на Южна Америка. Заедно с Индия и Южна Африка, Бразилия поде инициативата за промяна на световните търговски спогодби, критикувайки САЩ заради техните тарифи за стоманата, а Европа – заради нейните селскостопански субсидии. Географски, Бразилия е почти толкова близо до Европа, колкото и до Америка и тя е силно заинтересувана да произвежда автомобили и самолети за Европа, както и да изнася соя за САЩ. Освен това, макар и бидейки верен съюзник на САЩ от времето на студената война, тя не изгуби особено много време, за да обяви „стратегическо партньорство“ с Китай. Техните икономики са забележително взаимно допълващи се, като Бразилия доставя желязна руда, дървесина, цинк, говеждо месо, мляко и соя за Китай, а той от своя страна инвестира в бразилските водноелектрически централи, стоманодобивни заводи и фабрики за производство на обувки. Амбициите на двете страни може би скоро ще променят и географията на техните отношения, като Бразилия в момента ръководи усилията за създаване на т. нар. Транс-Океанска Магистрала от басейна на Амазонка през Перу до брега на Тихия Океан, улеснявайки достъпа до китайските плавателни съдове. Латинска Америка винаги е била един вид геополитическа последна станция в хода на вековете, но през 21 век за всички ресурси ще се води безжалостна борба и никои от тях няма да са прекалено далеч, за да бъдат експлоатирани.

Близкият Изток – простиращ се от Мароко до Иран – лежи между центровете на влияние на Големите Трима и притежава най-голям брой страни от втория свят. Без съмнение затоплянето на отношенията с Либия, осъществено от Америка и Великобритания след като Муамар Кадафи обяви през 2003, че ще спре опитите на страната си за изграждане на атомно оръжие, беше донякъде мотивирано от нарастващото търсене на енергия от страна на един близък средиземноморски съсед. Но Кадафи не просто се разпродава. Той и съветниците му разпределиха умно споразуменията за добив на нефт сред добре балансирана група от американски, европейски, китайски и други азиатски петролни гиганти. Познавайки добре историята на експлоатацията на арабските петролни полета, той – подобно на Чавез или Назърбаев – също повиши натиска върху чужденците да поделят повече от приходите си с правителството, като променяше договорите, свободно закръгляше цифрите и ги заплашваше с одържавяване. Онова, което откривам в по-голямата част от арабския свят обаче е не такъв национализъм, а по-скоро един нов арабизъм, целящ да разпространява богатството, придобито чрез петрола, в арабския свят – вместо да го депозира в Америка, както ставаше при предишните петролни бумове. И когато Египет, Сирия и други арабски страни получават по-големи инвестиции от Персийския Залив и започват сами да харчат повече, те също постепенно се превръщат във все по-значими играчи от втория свят, които могат да пречат на САЩ.

Саудитска Арабия, която през обозримото бъдеще ще си остане най-големият производител на петрол в света, е също толкова важна колкото и Русия, както и също толкова достъпна за ухажване. През последните няколко десетилетия делът на Америка в директните чуждестранни инвестиции в страната определяше по решаващ начин нейната външна политика, но днес монархията е далеч по-умна, приканвайки Европа и Азия да увеличат инвестиционните си дялове, така че всеки от големите да има по около една трета. Саудитска Арабия ангажира Европа в една развиваща се зона за свободна търговия в Персийския Залив, като същевременно инвестира около един милиард долара в китайски петролни рафинерии. Не си правете илюзии: Америка никога не е била толкова всесилна само поради военното си присъствие; стратегическото влияние винаги трябва да има икономическа база. Едно от главните изисквания от страна на втория свят към Големите Трима е да подкрепят думите си с дела.

Въпреки целия исторически антагонизъм между него и Саудитска Арабия, Иран играе същата игра като нея. Неговата дипломация не само успя да създаде несъгласие между САЩ и ЕС по въпроса за санкциите, но и успя да спечели приятелството на Китай, подхранвайки една връзка, която може да бъде проследена назад чак до времената на Копринения Път. Днес Иран представлява последното квадратче в китайската геополитическа игра на дама, предназначена да му осигури достъп до Персийския Залив по суша, избягвайки тесния Малакски проток. Китай вече подписа многомилиарден договор с Иран за доставка на природен газ от огромното поле в северен Парс, друг за построяване на петролни пристанища в Каспийско Море и трети – за разширяване на техеранското метро, а освен това увеличи доставките си на технологии за производство на балистични ракети и радарни инсталации. Няколко години на преговори завършиха през миналия декември с подписване на договор, според който китайската Синопек ще разработва петролното находище Ядаваран, като Китай (и други) със сигурност ще инвестират още повече в този проект. Колкото по-дълго продължават преговорите с Международната Агенция за Атомна Енергия, толкова по-вероятно е, че Иран ще се развива и без западни инвестиции, поради поддръжката на Китай и неговите приятели от втория свят – без да прави никакви отстъпки на Запада.

Интересно е да се отбележи, че именно мюсюлманските страни-производители на петрол – Либия, Саудитска Арабия, Иран, (предимно мюсюлманският) Казахстан, Малайзия – са онези, които по най-успешен начин успяват да разпределят баланса на взаимоотношенията си с всеки един от Големите Трима: получавайки онова, което искат, като същевременно успешно отблъскват ухажванията на останалите. Америка може да търси съюзници за своята „война срещу терора“, но същите тези страни изглежда са и част от онова, което Самуел Хънтингтън нарича „конфуцианско-ислямската връзка“. От своя страна пък Китай най-добре се справя с най-трудната за една свръхсила задача: едновременното поддържане на добри отношения с двойките от решаващи регионални съперници по целия свят: Венецуела и Бразилия, Саудитска Арабия и Иран, Казахстан и Узбекистан, Индия и Пакистан. На тази степен на развитие западните дипломати успяват единствено тихичко да осъждат китайските политики на ценностно-неутрално подпомагане и съюзи, но те не успяват да направят нещо повече против тях.

Това се отнася в най-голяма степен до собствения заден двор на Китай, югоизточна Азия. Някои от най-динамичните страни в региона като Малайзия, Тайланд и Виетнам, играят ролите на последователи на свръхсилата със завидно майсторство. Китайските емигранти вече отдавна дърпат конците в отделните икономики на региона, дори и когато правителствата сключваха договори за защита със САЩ. Днес Малайзия и Тайланд все още провеждат съвместни военни учения със САЩ, но също така купуват оръжия от – и имат съвместни договори с – Китай. Именно Виетнам, поради болезнената си история на военни конфликти както с Америка, така и с Китай, е страната, която е най-склонна да сключва договори и с двете свръхсили. Като по-голямата част от втория свят, Виетнам не иска да изпада под сферата на влияние на която и да било от свръхсилите.

Антиимпериалистическият пояс

Новата многоцветна карта на различните влияния е много трудна за разчитане. Вече няма неща от рода на „тия са с нас“ или „тоя е наше момче“. Мубарак, Мушараф, Мухатхир и много други ръководители от втория свят определят нови стандарти на манипулативно умение: всички те заявяват, че са приятели на САЩ, докато същевременно умело флиртуват във всички възможни посоки.

Нещо повече, много страни от втория свят са достатъчно самоуверени, за да сформират свои собствени антиимпериалистически пояси, изграждайки търговски, технологически и дипломатически оси през целия втори свят, от Бразилия до Либия и от Иран до Русия. Последната например скришно се придвижи до позиция, която й помогна да изгради иранския атомен реактор Бушер (нещо, което я постави в китайския лагер, що се отнася до въпроса за Иран), като същевременно предлага атомни реактори на Либия и оръжия на Венецуела и Индонезия. Страните от втория свят също все повече използват независими финансови фондове (често финансирани чрез петрол), за да упражняват собствено влияние, като понякога дори поставят в опасност корпорации и пазари от първия свят. Обединените Арабски Емирати, Саудитска Арабия и Русия бързо се изкачват по стълбицата на притежателите на валута и не крият апетита си когато става дума за опити да се закупят големи части от западни банки и петролни компании. В отговор на това от Швейцария до Ситигруп се оформя една ответна реакция, целяща да ограничи дяловете, които такива непрозрачни самостоятелни фондове могат да контролират, показвайки колко бързо вторият свят се изкачва нагоре в глобалната игра на власт.

За да се разбере втория свят, необходимо е човек да започне да мисли като негов гражданин. Онова, което видях в тези и десетки други страни е, че глобализацията не е идентична с американизацията. Всъщност нищо друго не допринася толкова много за ерозията на американското водачество по света колкото глобализацията. Докато европейските нации преразпределят богатство, за да осигурят или поддържат първо-световни стандарти на живот, на бойното поле на глобализацията държавно-поддържаните фирми от втория свят или задминават, или изкупуват американски компании, оставяйки техните работници да се грижат сами за себе си. Основният приоритет на страните от втория свят е не да станат малки Америки, а да преуспеят по какъвто и да било начин.

Не-американският свят

Карл Маркс и Макс Вебер често критикуваха далекоизточните култури за това, че били деспотични, аграрни и феодални, без да притежават средствата за организационен успех. Освалд Шпенглер виждаше нещата по-различно, твърдейки, че човечеството както живее, така и си измисля уникалните културни системи, при което западните идеали не са нито всеобщо приложими, нито пък релевантни. Днес ландшафтът в Азия все още съдържа древни цивилизации, но и най-голямото население, както и – според определени критерии – и най-многото пари от всеки друг регион по света. С или без Америка, Азия оформя съдбата на света и в процеса излага на показ недостатъците на великото повествование за Западната цивилизация.

Възходът на Китай на изток и на Европейския Съюз на запад фундаментално промени един свят, за който доскоро изглеждаше, че притежава само една определяща черта – за или против Америка. Докато въодушевлението в Европа и Китай нараства с всеки нов ход в областта на влиянието, духът на Америка е отслабен. ЕС може и да поддържа принципите на Обединените Нации, които Америка някога доминираше, но колко дълго ще продължава да го прави, след като собствените му социални стандарти се издигат далеч над този най-малък общ знаменател? И защо Китай и други азиатски страни би трябвало да стават „отговорни партньори“ в един ръководен от Америка международен ред, когато те не бяха поканени на масата в момента, в който правилата на този ред бяха определяни? Даже и сега, когато Америка куцука назад по пътя към мултилатерализма, други страни напускат американската игра и играят по собствени правила.

Самоизмамният универсализъм на американската империя – че светът по дефиниция се нуждае от един-единствен водач и че американската либерална идеология трябва да бъде възприета като основа за световния ред – парадоксално доведе до това, че Америка все по-бързо се превръща в една самотна суперсила. Точно както съществува геополитически пазар, съществува и пазар на моделите, които водят до успех, като не на последно място сред тях е китайският модел на икономически растеж без политическа либерализация. Както още Арнолд Тойнби забеляза преди половин век, западният империализъм обедини земното кълбо – но той не даде гаранции за това, че Западът ще доминира завинаги – материално или морално. Въпреки „миражът на безсмъртието“, който подмамва глобалните империи, единственото сигурно правило в историята са нейните цикли на имперски възходи и падения.

В паяжината на глобализацията понастоящем се намират три паяка. Онова, което прави Америка уникална в тази привидно свободна от ценности надпревара са не нейните либерални идеали – които в момента Европа може би представлява по-добре от самата Америка – а по-скоро нейната география. Америка е изолирана, докато Европа и Китай заемат двата края на огромната евразийска земна маса, която е постоянният център на гравитация в геополитиката. Когато Америка доминираше NATO и водеше един безкомпромисен тихоокеански съюз с участието на Япония, Южна Корея, Австралия и Тайланд, тя успешно се справяше с херкулесовата задача да управлява света, намирайки се в един от краищата му. В момента самото й присъствие в Евразия е слабо; тя е отбягвана от ЕС и Турция, нежелана в по-голямата част от Близкия Изток и губеща доверието на по-голямата част от източна Азия. „Случайна империя“ или не, Америка бързо трябва да приеме и да се приспособи към тази реалност. Опитът да се поддържа тази империя може да става само все по-скъп, както в кръв, така и в пари. Той не си струва, а и историята показва ясно, че усилията няма да доведат доникъде. Впрочем, тя вече го направи.

А не би ли бил светът по-стабилен ако Америка би била приета отново като негов организиращ принцип и водач? Вече е късно да се задава този въпрос, защото отговорът се разгръща пред очите ни. Нито Китай, нито ЕС ще заменят САЩ като единственият водач в света, по-скоро и трите сили постоянно ще се опитват да спечелят надмощие една над друга и да се балансират взаимно. Европа ще разпространява своя наднационален модел като принцип за разрешаване на споровете в Близкия Изток и за организиране на Африка, докато Китай ще насърчава един пекински консенсус, основаващ се на уважение към суверенитета и взаимния икономически интерес. Америка трябва да стане неотразима, за да остане в тази игра.

Аз мисля, че един сложен, мултикултурен ландшафт, изпълнен с международни предизвикателства, от тероризъм до глобално затопляне, е напълно неуправляем от една-единствена власт, независимо дали това са Съединените Щати или Обединените Нации. Глобализацията се съпротивява срещу централизация от почти всякакъв вид. Вместо това ние се нуждаем от една много по-ясна представа за разпределение на работата между Големите Трима, при което те да бъдат преценявани не според реториката им, а според отговорностите, които изпълняват. Случайно подбраният Съвет за сигурност не е мястото, където такова разпределение на работата може да бъде осъществено. Нито пък останалите международни организации, обременени от затруднено гласуване и какофонично-неуместни гласове. Големите въпроси трябва да бъдат решавани от Големите Трима.

 

Източник
 



[1] Доктрината Мънро, обявена през 1823 г. тогавашния президент на САЩ Джеймс Мънро, утвърждава, че европейските сили не могат повече да колонизират или да се вмесват във вътрешните работи на независимите нации от двете Америки, северна и южна. Според доктрината, такива и подобни на тях действия се разглеждат като директна агресия срещу САЩ.

Pin It
Параг Хана
Параг Хана е старши сътрудник към Американската Стратегическа Програма за фондацията New America.Това есе е откъс от книгата му Вторият свят: Империи и влияние в новия световен ред, която ще бъде публикувана от издателството Random House през март 2008.
Други статии от този автор

Посетители

51

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 22 часа
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 23 часа
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 1 ден
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 1 ден
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 3 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 3 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 6 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 6 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 6 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 6 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 6 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 2 седмици