1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Неподправени примери за поетическа справедливост в политиката, при които невинните биват оправдани, а злите получават заслуженото наказание, са почти толкова редки в живота, колкото банално-присъстващи те са в популярната култура, като се започне поне от времето на „Граф Монте Кристо“ насам. И все пак, доколкото такива неща изобщо се случват, политическият триумф на Мишел Башле, настоящата президентка на Чили – и първата жена в Латинска Америка, за която може да се твърди, че е заслужила титлата със собствените си сили – е точно такова събитие. Жената, която на 23 години, като студент по медицина, беше арестувана за кратко време заедно с майка си от офицерите на генерал Аугусто Пиночет, и чийто баща, генералът от военновъздушните сили Алберто Башле, беше измъчван и умря във военен затвор през 1974, е в момента държавен глава на Чили – докато диктаторът умря с разбита репутация, скоро след като тя зае поста си.

Разбира се, Башле не е героиня от приключенски роман, а чилийската реалност е далеч по-сложна от някаква морална пиеса. Напротив, Башле, вече от две години президентка, е отличен пример за моралните и емоционални затруднения, все още измъчващи онези чилийци, които са достатъчно възрастни, за да си спомнят за диктатурата на Пиночет. Както мнозина посочиха по време на скорошното ми посещение там, Чили не е Южна Африка, а управляващата партия на Башле, Concertación alliance, обединяваща няколко центристки и ляво-центристки партии, не е Африканският Национален Конгрес. Преходът към демократично управление в Чили не беше, за разлика от този в Южна Африка, преход с една печеливша и една губеща страна. След като първото чилийско демократично правителство под ръководството на Патрисио Ейлвин пое властта, Пиночет си остана главнокомандващ на военните сили и сенатор до живот. (Сенаторският имунитет му беше отнет след като той беше обвинен в престъпления срещу човечеството от испанския магистрат Балтазар Гарзон). В резултат от това и до днес, 17 години след завръщането на демокрацията, чилийците от всички политически убеждения все още живеят в нещо като състояние на противопоставеност.

Понякога това не е лесно. Писателят Хорхе Едуардс, поддръжник на Башле, ми каза че човек не трябва да забравя колко малък е бил чилийският елит през 1973. Едуардс е бил дипломат при Салвадор Алиенде, социалистическият президент, когото чилийските военни свалиха от власт през същата година. Той е прекарал по-голямата част от ерата на Пиночет в изгнание. „Днес“, казва той, „не е рядкост за някого, който е бил измъчван, да кръстоса пътища с човека, който е наредил той да бъде измъчван“. Но какво се случва в такива моменти? „Обикновено те се преструват, че не се забелязват“, отговаря Едуардс, добавяйки „може би така е най-добре“.

Башле със сигурност се държи по начин, който е в съгласие с това твърдение – и управлява по съответен начин. По време на интервюто тя не прояви ни най-малка емоция по отношение на нещата, които са й се случили в затвора или по време на изгнанието. Чилийските й приятели, с които разговарях, ми казаха, че това е типично за нея. За да бъда точен, ще трябва да посоча, че на два пъти тя трябваше да полага усилия, за да се овладее. Първият път беше когато тя описваше обстоятелствата около ареста, мъченията и смъртта на баща си. Вторият път, за моя изненада, беше когато я помолих да каже дали като министър на отбраната – постът, който тя заемаше в кабинета на своя предшественик на президентския пост, Рикардо Лагос, се е чувствала изкушена да преследва убийците на баща си. Дори и ако преди това не е знаела кои са те, то тогава за нея не би представлявало трудност да ги открие.

Не, отговори ми тя след известна пауза. Каза го спокойно, без преструвка. Това, каза тя, е бил личен избор – и тя го е дискутирала с майка си, показвайки ясно, че майка й не е трябвало да се чувства обвързана от избора на дъщеря си. Майка й също решила да не разследва нещата по-нататък и семейството изоставило този въпрос завинаги.

Във всеки случай, каза ми Башле, „много хора, които бяха извършили най-тежките престъпления, са в затвора, включително и някои от хората, за които имам основания да предполагам, че са били мъчители на баща ми“. След това тя добави „Вие сигурно знаете, че баща ми почина от инфаркт на миокарда след мъчения, докато мъчителите му са в затвора за далеч по-тежки престъпления“.

Каквото и да кажете за Мишел Башле, у нея в никакъв случай не може да се открие и следа от самосъжаление. Самата тя казва, че е „световноисторически оптимист. И, разбира се, когато е бил в затвора, човек открива истинската стойност на свободата. Вие започвате да цените истински онова, което преди сте приемали като нещо естествено. Онова, от което аз се интересувам най-много и с което се чувствам най-обвързана, е по-малко вглеждане в миналото и създаването на едно по-добро бъдеще“.

Но оптимизмът й познава и граници. Както казва самата тя, „Ние чилийците може и да не сме съгласни едни с други относно онова, което се е случило, но ние сме съгласни по въпроса за това, че трябва да решаваме проблемите си по демократичен начин“, добавяйки „в Чили съществува мощен консенсус относно това, че човешките права трябва да бъдат неприкосновени“. Но тя не е наивна. Тя знае отлично, че мнозина чилийци все още считат преврата на генерал Пиночет за оправдан – и докато страната вече е далеч по-слабо разделена, отколкото беше преди, някои основни разногласия си остават в сила. Башле внимателно избягва думата „помирение“, защото това е религиозен израз, а освен това, както тя казва, „помирението означава затваряне на страницата“.

Онова което тя казва, всъщност е, че трябва да съществуват граници по въпроса за колективната отговорност, като в същото време правителството върши всичко възможно, за да преследва ония, които са виновни за индивидуални престъпления по време на диктатурата. Възможно е да се достигне някаква юридическа компенсация, но шансовете за достигане на истина и помирение в стила на Южна Африка са нищожни. В Южна Африка имаше ясно определени печелещи и губещи. В Чили, множество от водещите фигури в Националното Обновление, дясноцентристката опозиция, подкрепяха диктатурата и дори се противопоставяха на завръщането към гражданско управление във всенародното допитване, което Пиночет проведе през 1988 и което в края на краищата доведе до неговото падане от власт.

Чилийският политолог Артуро Валенцуела, който познава Башле добре и се възхищава от нея, ми каза, че според него фактът на нейното избиране като президент е първото важно събитие в процеса, който той нарича „след-преходен“ на диктатурата. Дори при Рикардо Лагос, президент от 2000 до 2006, все още не беше ясно дали военните са се отказали от всички политически амбиции и са се завърнали окончателно към аполитичния статус, който характеризираше чилийските военни сили до избора на Алиенде. Самият Лагос ми каза, че във времето на ранното му управление, шефовете на армията, военноморския флот, въздушните сили и военната полиция са се срещнали публично в един ресторант в Сантяго. Той ги повикал в офиса си и им заявил, че такива изяви на публична независимост са напълно недопустими.

Днес вече никой чилиец не говори или пише за военните като за заплаха по отношение на чилийската демокрация. Напротив, армията се трансформира. Генарал Едуардо Алдунате, който отговаря за чилийските военни училища, е започнал кариерата си като офицер от пехотата, но той също е следвал и право в Американския Университет във Вашнигтон, където декан е Клаудио Гросман – един от най-старите опоненти на Пиночет, който избяга в Холандия след падането на Алиенде. Двамата говорят с топлота един за друг. Когато се срещнах с него, Алдунате говори с подробности относно важността в прилагането на военните закони – и преди всичко на четирите конвенции от Женева, при обучението на младите курсанти, и учебните програми на военната академия доста точно отразяват това.

Разбира се, семействата на изчезналите продължават да се надяват на нещо повече. Те остават до голяма степен незадоволени от властващия дух на компромис. Мярата на тяхното недоволство стана особено ясна по време на миналогодишната погребална церемония на Пиночет, по време на която Франсиско Куадрадо Пратс, внукът на Карлос Пратс, който беше шеф на военните сили при Алиенде и беше застрелян през 1974 в Буенос Айрес по заповед на Пиночет, се беше наредил на опашката на опечалените и, след като чака в продължение на часове, се приближи до ковчега и го заплю. Не може да се очаква, че такива рани ще зараснат някога. Но, както посочва Башле, Чили е страната с най-много осъдени офицери – от всички страни, които някога са извършвали преход от насилнически военен режим към демокрация.

За един чужденец подтекстът на травма, който диктатурата все още поражда сред чилийците, отначало е труден за разбиране. Сантяго се намира в бум; небето на града е замрежено от строителни кранове. Цялата нация просперира, печелейки отлично от нарасналата търговия със САЩ, Европейския Съюз и Китай. Бедността, макар и все още широко разпространена, беше драстично намалено при управлението на Рикардо Лагос, а Башле я намали още повече. Възможностите за получаване на образование се разширяват. Страните, с които чилийците желаят да се сравняват, са не останалите страни от латинска Америка, а азиатски икономики като Сингапур и Южна Корея.

Извън най-бедните райони, младите чилийци имат високи очаквания по отношение на бъдещето и приемат демократичната стабилност за гарантирана. В края на краищата, повечето чилийски ученици дори не са били родени по времето когато генерал Пиночет изгуби властта. Но поне сред хората над тридесетгодишна възраст човек все още може да открие известен подтекст на страх относно диктатурата и нейното наследство. При това страхът може да бъде открит не само сред онези, които са вбесени от факта, че множеството огромни състояния в днешно Чили са били натрупани по времето на Пиночет, по начин, много подобен на възхода на плутокрацията в Русия от времето на Борис Елцин. Страх може да бъде открит и сред онези, които по един или друг начин са били на страната на Пиночет. Неприятната истина е, че техният брой се измерва в милиони, напук на всички претенции, че военният преврат не е бил нищо повече от заговор между група чилийски офицери и ЦРУ.

Вярно е, че както превратът, така и военната диктатура се радваха на широка народна поддръжка. И Чили от наши дни си остава също толкова разделено колкото и на 11 септември 1973, когато президентският дворец беше в пламъци, атакуван както по суша, така и от въздуха от военните сили. Последните снимки от този ден показват Алиенде, неподходящо облечен в официален костюм, военна каска и АК-47, заобиколен от личната си охрана. Той почина от огнестрелни рани по-късно в същия този ден.

Настояването на Башле за необходимостта от „нова среща“, а не помирение, между чилийците, отразява реалността и продължаващата важност на тези разделения. Бившият военен командир Хуан Емилио Чейре демонстрира значително неудобство пред идеята, че чилийските военни са единствените, които трябва да бъдат обвинявани за преврата срещу Алиенде, когато всъщност, както той самият ми каза, „цялата нация изискваше от нас да действаме“. И все пак, независимо от това, Чейре неуморно проповядваше необходимостта от поемане на нов път, пътувайки от провинция в провинция, четейки лекции, придумвайки, слушайки, убеждавайки събратята си военни да приемат новата действителност. И именно Чейре беше онзи, който буквално написа история, когато, по време на една от най-важните си речи по въпроса за бъдещето на армията, той произнесе двете думи, които сумираха очакванията и надеждите на всички ония, които толкова дълго се бяха борили, за да постигнат някаква отговорност за престъпленията, извършвани по времето на Пиночет: Nunca mas. Никога повече!

Най-важният въпрос в днешно Чили обаче си остава дали Башле е в състояние да се справи така добре с чилийското бъдеще, като вече е направила с чилийското минало. Нейните критици, както вътре, така и извън коалицията, настояват, че тя не е добър администратор.

Още от първия ден на президентството си, тя следваше път, много различен от този на предшествениците си. Освен това тя винаги се е намирала под политически микроскоп. В края на краищата тя не получи поста си като подарък от един могъщ съпруг, както Хуан Перон направи за съпругата си Изабел през 1974, или както аржентинският президент Нестор Кирхнер направи през последните месеци със съпругата си Христина. Башле, самостоятелна майка на три деца в една страна, където нравите си остават силно консервативни поне като външна норма, прекарва почивните дни с децата си вкъщи. (Тя и съпругът й Хорхе Давалос са се разделили след като тя се е завърнала в Чили през 1979).

Башле изразява фактите, когато ми казва, че „жените в Чили твърдят, че моят избор е една културна раздяла с миналото – едно минало на сексизъм и женомразие“.

Но налице са и по-трудни за посрещане предизвикателства. Чили има „проблемите на успеха“, което само по себе си вече е не малко постижение, особено в един контекст като латиноамериканския, където някои от най-важните страни на континента, като Венецуела и Аржентина, поемат пътя на популизма. Едва ли е разумно за чилийските политици да очакват от съгражданите си да бъдат доволни от факта, че са по-добре от своите аржентински, перуански или боливийски съседи, когато всъщност те биха искали да се сравняват с хората от страни като Южна Корея. Дали тази амбиция е изпълнима зависи до голяма степен от факта дали чилийските политици ще успеят да употребят добре нарастващия валутен поток, който тече в държавната каса в резултат на повишаването на търговското салдо на Чили. Башле утвърждава страстно, че се случва именно това, докато критиците й от опозицията твърдят обратното. В един определен смисъл смият този дебат вече е постижение, тъй като той показва, че политиката, практикувана в днешно Чили е по принцип същата като онази, която се практикува във всяка страна, намираща се по принцип в мир със самата себе си, разумно просперираща, без системна криза и където надеждата е основната единица на политическия дискурс, а не безсрамното изкривяване на реалността, практикувано от популистки шарлатани или служещи единствено на себе си олигарси. Точно защото чилийците са като всички останали, те не могат непрестанно да тънат в благодарност за това колко по-добре са нещата сега в сравнение с миналото – и това не може да се очаква от тях до безкрайност. Но промяната на тяхната страна от Чили на Пиночет до Чили на Мишел Башле наистина е онази най-рядка стока в нашите неспокойни времена – истинска добра новина.

Източник

Pin It
Дейвид Рийф
Американският публицист Дейвид Рийф (син на Сюзан Зонтаг) е автор на десетина небелетристични книги и редовен сътрудник на авторитетни издания като „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Пост“ и „Уол Стрийт Джърнъл“. Последната му книга е „Възхвала на забравата“, публикувана през май 2016. (David Rieff, In Praise of Forgetting: Historical Memory and Its Ironies).
Други статии от този автор

Посетители

38

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 14 часа
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... Събота, 11 Юли 2020