От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2011 03 Chernobil„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Самия взрив не видях. Само пламъци. Всичко, сякаш се съмваше… Цялото небе… Високи пламъци. Пушек, сажди. Жега страшна. А него все го няма и няма. Саждите бяха от това, че гореше битумът, покривът на централата беше покрит с битум. Вървели, той си припомняше след това, като по смола. Гасели огъня, а той пълзял. Надигал се. Отхвърляли горящия графит с крака… Отидоха без брезентовите костюми, както си бяха по ризи, така и отидоха. Не бяха ги предупредили, извикаха ги за обикновен пожар…

Четири часа… Пет часа… Шест… В шест се канехме да отиваме при родителите му. Картофи да садим. От град Припят до село Спериже, където живееха родителите му, са четиридесет километра. Сеитба, оран… Любимите му работи… Майка му често си спомняше как с баща му не искали да го пускат в града, даже нова къща построили. Взели го в армията. Служил в Москва в пожарните войски и когато се върнал: само пожарникар! Нищо друго не признавал. (Мълчи.)

Понякога сякаш чувам гласа му… Жив… Даже и фотографиите не ми въздействат така, както гласът. Но той никога не ме вика. И на сън… Само аз го викам…


Small Ad GF 1

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

В десет часа сутринта умря операторът Шишенок… Той умря първи… В първия ден… разбрахме, че под развалините е останал още един – Валера Ходемчук. Така и не го намериха. Бетонираха го. Но ние още не знаехме, че всички те са първите.

Питам: „Васенка, какво да правим?“ – „Заминавай оттук! Заминавай! Чакаш дете“. Аз – бременна. Но как да го оставя? Моли ме: „Заминавай! Спасявай детето!“ – „Първо да ти донеса мляко, а после ще решаваме“.

2011_03_Chernobil

Пристига приятелката ми Таня Кибенок… Нейният мъж и той в същото отделение. С нея баща й, той с кола. Сядаме и отиваме в най-близкото село за мляко, някъде на три километра от града… Купуваме много трилитрови шишета с мляко… Шест – да има за всички… Но от млякото страшно повръщаха… През цялото време губеха съзнание, слагаха им системи. Докторите кой знае защо твърдяха, че се били отровили с газове, никой не говореше за радиация. А градът се напълни с военна техника, затвориха всички пътища. Навсякъде войници. Престанаха да пътуват електрическите влакчета, влаковете. Миеха улиците с някакъв бял прах… Аз се вълнувах, утре как да стигна до селото, за да му купя ново мляко? Никой не говореше за радиация… Само военните ходеха с респиратори… гражданите си носеха хляб от магазините, отворени кутии с бонбони. Печивата лежаха по рафтовете… Обикновен живот. Само дето… Миеха улиците с някакъв прах.

Вечерта не ме пуснаха в болницата… наоколо море от хора… Стоях срещу неговия прозорец, той се появи и нещо ми извика. Така отчаяно! Някой от тълпата чу: вечерта щели да ги карат в Москва. Жените се събраха накуп. Решихме: тръгваме с тях. Пуснете ни при мъжете ни! Нямате право! Блъскаха се, драскаха. Войниците, там вече стоеше верига в два реда, ни отблъскваха. Излезе тогава докторът и потвърди, че ще летят със самолет за Москва, но трябвало да им донесем дрехи – ония, дето били в тях на централата, изгорели. Автобусите вече не вървяха, ние на бегом през целия град. Дотичахме с чантите, а самолетът вече излетял. Нас специално ни излъгали… За да не викаме, да не плачем…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Нощ… От едната страна на улицата автобуси, стотици автобуси (вече подготвяха града за евакуация), а от другата страна – стотици пожарни. Докарали ги отвсякъде. Цялата улица в бяла пяна… Ние вървим по нея… Крещим, плачем..

По радиото обявиха, че е възможно да евакуират града за три до пет дни, вземете със себе си топли дрехи и анцузи, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха: отиваме сред природата! Там посрещнахме Първи май. Необичайно. По пътя правихме шашлик, купувахме вино. Вземахме със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, чиито мъже бяха пострадали.

Не помня пътя… Сякаш се пробудих, когато видях майка му: „Мамо, Вася е в Москва! Закараха го със специален самолет!“ Но досадихме градината – картофи, зеле (а след седмица селото ще го евакуират!) Кой да знае? Кой тогава знаеше всичко това? Вечерта започнах да повръщам. Аз – бременна в шестия месец. Така ми е лошо… През нощта сънувам, че той ме вика, докато беше жив, ме викаше насън: „Люся! Люсенка!“ А когато умря, нито веднъж не се обади. Нито веднъж… (Плаче.) Ставам сутринта с мисълта, че ще замина за Москва сама… „Ти накъде така?“ – плаче майка му. Приготвихме и баща му за път: „Нека те закара“ Изтегли от книжката парите, които имаха. Всичките.

Пътя не помня… Пътя отново ми се губи… В Москва попитахме първия милиционер, в коя болница лежат чернобилските пожарникари, а той ни каза, аз даже се учудих, защото ни плашеха: държавна тайна, строго секретно.

Шеста болница – на „Щукинска“…

В тази болница, специална радиологическа болница, без пропуски не пускаха. Дадох пари на портиера, и тогава той вика: „Върви“. Викам, на кой етаж. Отново някого питах, молих… И ето, седя в кабинета на завеждащата радиологическото отделение – Ангелина Василиевна Гускова. Тогава още не знаех как се казва, нищо не запомнях. Знаех само, че трябва да го видя… Да го намеря…

Тя веднага ме попита:

– Миличка моя! Миличка моя! Деца имате ли?

Как да й призная? И вече разбирам, че трябва да крия бременността си. Няма да ме пусне при него! Добре, че съм слабичка, нищо не ми личи.

– Имаме. – отговарям.

– Колко?

Викам си: „Трябва да й кажа, че са две. Ако е едно – пак няма да ме пусне.“

– Момченце и момиченце.

– Щом са две, то сигурно повече няма да раждаш. А сега слушай: централната нервна система е напълно поразена, костният мозък е поразен напълно…

„Добре, – мисля си – ще стане малко нервен“.

– И, слушай: ако заплачеш – веднага ще те изпратя навън. Да се прегръщате и целувате не може. Близо до него не може. Давам ти половин час.

Но аз вече знаех, че оттук няма да си отида. Ако си отида, то само с него. Заклех се пред себе си!

Влизам… Те седят на леглото, играят карти и се смеят.

– Вася! – викат му.

Обръща се:

– Пропаднах, братлета! И тук ме намери!

Смешен един такъв, пижамата му номер четиридесет и осем, а той носи петдесет и две. Ръкавите къси, панталонките къси. Но отокът на лицето вече се е смъкнал… Давали му някакъв разтвор…

– А ти какво така изведнъж изчезна? – Питам.

А той иска да ме прегърне.

– Седи си, седи – не го пуска лекарят. – Няма какво да се прегръщате.

Обърнахме го някак на шега. А тук отвсякъде се насъбраха, и от другите стаи. Всичките наши. От Припят. Двадесет и осем души, докарали ги със самолета. Какво става там? Как е в града? Казвам им, че е започнала евакуация, целият град заминава за три или пет дни. Момчетата мълчат, а имаше там и две жени, едната от тях имала дежурство на пропуска в деня на аварията, и тя заплака:

– Боже мой! Там са децата ми. Какво става с тях?

Искаше ми се да остана с него сама, макар и само за минутка. Момчетата почувстваха и всеки измисли по някакъв причина, излязоха в коридора. А тогава го прегърнах и целунах. Той се отдръпна:

Не сядай до мен. Вземи столче.

– Глупости са това – махам аз с ръка. – А ти видя ли къде е бил взривът? Какво стана? Вие нали първи там попаднахте…

– Най-вероятно е саботаж. Някой нарочно го е направил. Всички наши момчета са на това мнение.

Тогава така говореха. Така мислеха.

На следващия ден, когато пристигнах, те вече лежаха поотделно, всеки в отделна стая. Категорично им забраняваха да излизат в коридора. Да общуват един с друг. Чукаха си по стените: точка-тире, точка-тире… Точка… Лекарите обясняваха това така: всеки организъм реагира различно на облъчването; това, което може да издържи един, другият не може. Там, където лежаха те, дори измерваха радиацията по стените. Отдясно, отляво и етажът под тях… Там махнаха всички, не остана нито един болен… Под тях и над тях никой…

Три дни живях у московските си познати. А те ми викат: вземи тигана, вземи купата, взимай всичко, каквото ти трябва, не се стеснявай. Такива хора се оказаха… Такива! Аз варих пуешки бульон, за шест души. Шест наши момчета… Пожарникари… От една смяна… Всичките бяха дежурили в онази нощ: Ващук, Кибенок, Титенок, Правик, Тищура. В магазина им купих на всичките паста за зъби, четки, сапун. В болницата нищо такова нямаше. Купих им и малки кърпи за лице… Сега се удивявам на моите познати, те са се страхували, разбира се, не са могли да не се страхуват, вече се разпространяваха всякакви слухове, но все пак сами предлагаха: вземай всичко, каквото ти трябва. Вземай! Как е той? Как са всичките? Ще живеят ли? Живеят… (Мълчи). Срещнах тогава много добри хора, не ги запомних всичките… Светът се беше свил до една точка… Той… Само той… Помня една възрастна санитарка, която ме учеше: „Има болести, които не се лекуват. Трябва да се седи и да се милват ръцете“.

Рано сутринта отивам на пазар, от там при моите познати, варя бульон. Всичко да се почисти, да се раздели, да се налее на порции. Някой помоли: „Донеси ябълчица“. С шест канчета по половин литър… Винаги за шестима! В болницата… Седя до вечерта. А вечерта – пак на другия край на града. Колко ли щях да издържа така? Но след три дни ми предложиха да живея в хотела за медицинските служители, на територията на самата болница. Боже, какво щастие!!

– Но там няма кухня. Как ще им готвя?

– Вече няма нужда да готвите. Стомасите им престават да приемат храна.

Той започна да се променя – всеки ден срещах един различен човек… Изгарянията излизаха нагоре… В устата, по езика, бузите – отначало се появиха малки ранички, после се разраснаха. На пластове се отделяше лигавица, на едни такива лентички, бели. Цветът на лицето… Цветът на тялото… Син… Червен… Сиво-кафяв… А то пак моето, такова любимо! Това не може да се разкаже! Това не може да се напише! Даже да се преживее… Спасяваше ме това, че всичко се случваше мигновено, нямаше кога да се мисли, да се плаче.

Обичах го! Още не знаех колко го обичам! Току-що се бяхме оженили… Още не бяхме се нарадвали един на друг… Вървим по улицата. Хване ме за ръце и ме завърти. И ме целува ли, целува. Хората вървят наоколо, всички се усмихват.

Клиниката за остра лъчева болест – четиринадесети ден… За четиринадесет дни човек умира…

В хотела още от първия ден дозиметристите ме измерваха. Дрехите, чантата, портмонето, пантофите – всичко „гореше“. И веднага ми вземаха всичко. Даже долното бельо. Само парите не пипаха. В замяна ми дадоха обикновен болничен халат – петдесет и шести номер, за моя четиридесет и четвърти, а чехлите четиридесет и три вместо тридесет и седем. Дрехите, казват, може да донесем, а може и не, едва ли ще успеем да ги „почистим“. И в такъв вид се появих пред него. Той се изплаши: „Приятелче, какво става с тебе?“ А аз все пак се изхитрявах да варя бульон. Наливам вряла вода в стъклен буркан… Слагам парченца кокоше месо… Мънички-мънички… После някой ми даде канчето си, май че беше чистачката или дежурната в хотела. Някой друг – дъсчицата, на която режех пресен магданоз. В болничния халат сама не можех да ходя на пазар, някой ми носеше зеленичкото. Но всичко беше безполезно, той даже и да пие не можеше… Да глътне сурово яйце… А на мен така ми се искаше да му дам нещо вкусничко! Сякаш това можеше да помогне. Дотичах до пощата: „Момичета, викам, спешно трябва да позвъня на родителите си в Ивано-Франковск. Мъжът ми тук умира“. Кой знае защо те веднага се досетиха откъде идвам и кой е мъжът ми, веднага ме свързаха. Баща ми, сестра ми и брат ми още същия ден излетяха при мен в Москва. Донесоха ми нещата. Пари.

Девети май… Той винаги ми казваше: „Не можеш да си представиш колко красива е Москва! Особено в Деня на победата, когато са салютите. Искам да я видиш“. Седя до него в стаята, той отваря очи:

– Ден ли е сега или нощ?

– Девет вечерта.

– Отваряй прозорците! Започват салютите!

Отворих прозореца. Осмият етаж, целият град е пред нас. В небето се появи букет от огън.

– Ухааа!

– Обещах ти, че ще ти покажа Москва. Обещаха ти, че по празниците цял живот ще ти подарявам цветя…

Гледам, вади изпод възглавницата три карамфила. Дал на сестрата пари – тя купила.

Притичвам, целувам го

– Единственият ми! Любов моя!

Размрънка се:

– Какво ти казаха лекарите? Не трябва да ме прегръщаш! Не трябва да се целуваме!

Забраняваха ми да го прегръщам. Да го милвам… Но аз… Повдигах го, помагах му да седне в леглото. Оправях чаршафите, слагах му термометъра, носех и изнасях съдовете… Бършех… Цяла нощ – до него. Следях всяко негово движение. (Въздиша).

Добре, че се случи не в стаята, а в коридора… Зави ми се свят, хванах се за дъската на прозореца… наблизо минаваше лекар, хвана ме за ръка. И изведнъж:

– Вие бременна ли сте?

– Не-не! – Така се уплаших, че някой може да ни чуе.

– Не ме лъжете – въздъхна той.

Така се разстроих, че не успях да го помоля за нищо.

А на другия ден ме викат при завеждащата:

– Защо ме излъгахте? – пита ме тя строго.

– Нямаше друг изход. Ако бях казала истината, щяхте да ме изпратите вкъщи. Свята лъжа!

– Какво сте направили!!

– Но аз съм с него…

– Миличката ми! Миличката…

Цял живот ще бъда благодарна на Ангелина Василиевна Гускова. Цял живот!

Другите жени също пристигаха, но тях вече не ги пускаха. С тях бяха и майките: на майките разрешиха… Майката на Володя Правик през цялото време се молеше на Бога: „Вземи мене, по-добре мене“.

Американски професор, доктор Гейл… Той направи операцията по присаждане на костен мозък… Утешаваше ме: надежда има, малка, но има. Такъв мощен организъм, такова силно момче! Повикаха всичките му роднини. Двете му сестри дойдоха от Беларус, брат му от Ленинград, там служеше. По-малката, Наташа, тя беше на четиринадесет, много плачеше и се страхуваше. Но нейният костен мозък му подхождаше най-добре от всички. (Замълчава). Мога вече да разказвам за това… Преди не можех. Десет години мълчах… Десет години… (Замълчава).

Когато той разбра, че костният мозък ще бъде от малката му сестра, веднага отказа: „По-добре да умра. Не я пипайте, тя е малка.“. Голямата сестра Люда, тя беше на двадесет и осем, самата медицинска сестра, тя разбираше на какво се решава. „Само да оживее“, казваше. Видях операцията. Лежаха един до друг на масите… там в операционната има голям прозорец. Операцията продължи два часа… Когато свършиха, Люда беше по-зле от него, на гърдите й осемнадесет пункции, тежко се пробуждаше от наркозата. И досега боледува, инвалид е… Беше красиво, силно момиче. Не се омъжи… А аз тогава се мятах от една стая в друга. От него – при нея. Той вече не лежеше в обикновената стая, а в специална барокамера, зад прозрачна преграда, където не се разрешаваше да се влиза. Там има такива специални приспособления, за да може, без да се влиза зад преградата, да се правят инжекции, да се слага катетър… Всичко с разни затварящи устройства, аз също се научих да ги ползвам… Да ги отварям… И да се добирам до него… До кревата му имаше малко столче… Стана му така лошо, че вече не можех да си отида, нито за минута. Викаше ме постоянно: „Люся, къде си? Люсенка!“ Викаше и викаше… Другите барокамери, където лежаха нашите момчета, ги обслужваха войници, защото санитарите отказаха, искаха защитно облекло. Войниците изнасяха съдовете. Чистеха подовете, сменяха чаршафите… Пълно обслужване. Откъде се появиха там войници? Не питах… Само той… Той. А всеки ден слушам: умря, умря, умря… Умря Тищура. Умря Титенок. Умря… Като чукче по темето…

Изхождане по двадесет и пет – тридесет пъти в денонощие. С кръв и слуз. Кожата му започна да се пука по ръцете, краката… Цялото му тяло се покри с мехури. Когато въртеше главата си, на възглавницата оставаха снопчета коси… А всичко такова едно мое. Любимо… Опитвах да се шегувам: „Даже е удобно. Няма нужда от гребен“. Скоро ги подстригаха всичките. Него аз сама го подстригах. Всичко исках да му правя сама. Ако бих могла да издържам физически, не бих се отделяла от него по двадесет и четири часа. Яд ме беше за всяка минутка… И минутката ми се свидеше… (Закрива лице с ръце и мълчи). Пристигна брат ми и се уплаши: „Няма да те пусна там!“ А баща ми му вика: „Такава можеш ли да удържиш? Тя през прозореца ще се вмъкне! По пожарната стълба!“

Отидох някъде… Връщам се – на неговата масичка портокал… Голям, но не жълт, а розов. Усмихва се: „Почерпиха ме. Вземи си“. А сестрата през екрана маха, не трябва да се яде този портокал. Ако е полежал до него известно време, той вече не за ядене, ами дори само да се докоснеш до него е страшно. „Е, хапни си – моли ме. Ти така обичаш портокали“. Вземам портокала в ръка. А през това време той затваря очи и заспива. През цялото време му правеха инжекции, за да спи. Наркотици. Сестрата ме гледа ужасена… А аз? Аз съм готова да направя всичко, само и само той да не мисли за смъртта… И за това, че болестта му е ужасна, че аз се страхувам от него… Откъси от някакъв разговор… В паметта ми… Някой ме увещава: „Не трябва да забравяте: пред вас вече е не мъжът, не любимият човек, а радиоактивен обект с висока плътност на заразяване. Вие не сте самоубийца. Вземете се в ръце“. А аз като луда: „Обичам го! Обичам го!“ Нося съдовете: „Обичам те!“ Припомнях си как живеехме с него по-рано… В нашето общежитие… Той заспиваше нощно време само като ме хване за ръката. Такъв навик имаше: в съня си ме държи за ръка. Цяла нощ.

А в болницата аз го хващам за ръка и не пускам…

Нощ. Тишина. Сами сме. Поглежда ме внимателно и изведнъж казва:

– Така ми се иска да видя нашето детенце. То как е?

– А как да го кръстим?

– Е, това вече сама ще измислиш…

– Защо сама, нали сме двама?

– Тогава, ако се роди момченце, нека бъде Вася, а ако е момиченце – Наташка.

– Как така Вася? Аз вече си имам един Вася. Ти! Друг не ми трябва.

Още не знаех колко го обичам! Той… Само той… Като сляпа! Даже не чувствах тласъците под сърцето. Макар че вече бях в шестия месец… Мислех си, че тя вътре в мен е мъничка и е защитена. Моята мъничка…

За това, че прекарвам нощите при него в барокамерата не знаеше никой от лекарите. Не се досещаха. Пускаха ме сестрите. На първо време също ме уговаряха: „Ти си млада. Какво си намислила? Това вече не е човек, а реактор. Ще изгорите заедно.“ А аз, като кученце, бягах подире им… С часове стоях пред вратата. Молех се, умолявах. А те тогава: „Върви по дяволите! Ти си ненормална“. Сутринта преди осем часа, когато започва лекарската визитация, ми правят знаци през екрана: „Бягай!“ Бягам за един час в хотела. А от девет сутринта до девет вечерта имам пропуск. Краката ми до коленете бяха посинели, подпухнали, толкова се уморявах. Душата ми беше по-силна от тялото… Моята любов…

Докато бях с него… Не го правеха… Но когато си отивах, го фотографираха… Без дрехи. Гол. Само едно леко чаршафче отгоре му. Аз всеки ден го сменях това чаршафче, а до вечерта то цялото е в кръв. Повдигам го, а в ръцете ми остават парченца кожа, залепват. Моля се: „Миличък! Помогни ми! Опри се на ръка, на лакът, колкото можеш, за да ти оправя постелята, да не слагам отгоре шева, ръба“. Всяко шевче – за него това вече е рана. Изрязах си ноктите до кръв, за да не го одраскам някъде. Никоя от сестрите не се решаваше да се доближи, да се докосне, ако има нужда от нещо, викат мен. А те… Те фотографираха… Казваха, за науката. А аз всичките бих ги прогонила оттам! Крещяла бих, била! Как могат! Ако можех само да не ги пускам там… Ако можех…

Изляза от стаята в коридора… И отивам до стената, на дивана, защото нищо не виждам. Спирам дежурната сестра: „Той умира“. – А тя ми отговаря: „А ти какво искаш? Получил е хиляда и шестстотин рентгена, а смъртоносната доза е четиристотин.“ На нея също й е жал, но по друг начин. А всичко това е мое… Всичко е любимо.

Когато умряха всичките, в болницата направиха ремонт… Изстъргаха стените, разглобиха паркета, изнесоха го… При дърводелците.

А после – краят… Помня само откъси… Всичко се размива…

През нощта седя до него на столчето… В осем сутринта: „Васенка, аз ще отивам. Малко да си почина.“ Отваря и затваря очи – пуска ме. И тъкмо стигам до хотела, до моята стая, лягам на пода, на кревата да лежа не мога, така ме болеше всичко, а там вече чука санитарката: „Ела! Бягай при него! Вика те безпощадно!“ А в това утро Таня Кибенок така ме молеше, викаше: „Ела с мен на гробищата. Без теб няма да мога“. В това утро погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. С Витя те бяха приятели, семействата ни бяха сприятелени. Ден преди взрива се снимахме заедно в общежитието. Какви красиви са там, нашите мъже! Весели! Последният ден от нашия живот… Дочернобилския… Ние сме такива щастливи!

Върнах се от гробищата, бързичко звъня на поста на сестрата: „Как е той?“ – „Умря преди петнадесет минути“. Как? Цяла нощ бях при него. Само за три часа се отделих! Застанах до прозореца и се развиках: „Защо? За какво?“ Гледах към небето и крещях… Из целия хотел… Страхуваха се да се приближат до мен… Опомних се: да го видя за последен път! Да го видя! Хвърлих се към стълбите… Той още лежеше в барокамерата, не бяха го изнесли. Последните му думи били „Люся! Люсенка!“ – „Само за момент си отиде. Ей сега ще дойде“, успокоявала го сестрата. Въздъхнал и затихнал.

Повече не се отделих от него… Вървях с него до ковчега… Макар и да съм запомнила не самия ковчег, а голям полиетиленов пакет… Този пакет… В моргата ме попитаха: „Искате ли да ви покажем в какво ще го облечем“. Искам! Облякоха го в парадната униформа, сложиха фуражката на гърдите му. Обувки не сложиха, защото краката му се бяха подули. Бомби вместо крака. Парадната униформа също разрязаха, не можаха да му я облекат, вече нямаше цяло тяло. Всичко – една кървава рана. В болницата през последните два дни… Повдигам ръката му, а костта се клати, люлее се костта, телесната тъкан се отделила от нея. Парченца от белия, от черния дроб излизаха през устата… Задавял се е от собствените си вътрешности… Увивам ръката си в бинт, пъхам я в устата му, изгребвам от него всичко… Това не може да се разказва! Това не може да се описва! И дори да се преживее… Всичко е толкова скъпо… Толкова… Нито един номер обувки не можеха да се обуят… Положихме го в гроба бос…

Пред очите ми… В парадна униформа го напъхаха в пластмасова торба и го завързаха. А торбата я сложиха в дървен ковчег… А ковчега в още един чувал… Полиетиленът прозрачен, но дебел, като мушама. А всичко това вече го сложиха в цинков ковчег, едва го побраха. Отгоре остана само фуражката.

Събраха се всички… Неговите родители, моите… Купихме в Москва черни забрадки… Прие ни извънредна комисия. На всички казваха едно и също, не можем да ви дадем телата на вашите мъже, вашите синове, те са силно радиоактивни и ще бъдат погребани на московско гробище по специален начин. В заварени цинкови ковчези, под бетонни плочи. И трябва да подпишете този документ… Нужно е вашето съгласие… Ако някой се възмущаваше, искаше да вземе ковчега, го убеждаваха, че те, значи, са герои и вече не принадлежат на семейството. Те вече са държавни хора… Принадлежат на държавата.

Седнахме в катафалката… Роднините и някакви военни хора. Полковник с радиостанция… По радиостанцията предават: „Изчакайте нашите указания! Изчакайте!“ Два или три часа се въртяхме около Москва, по околовръстното шосе. Връщаме се обратно в Москва… По радиостанцията: „Не разрешаваме достъп до гробищата. Те са атакувани от чуждестранни репортери. Почакайте още“. Родителите мълчат… Забрадката на мама черна… Чувствам, че губя съзнание. Обхваща ме истерия: „Защо трябва да крием мъжа ми? Той какъв е? Убиец? Престъпник? Углавен? Кого погребваме?“ Мама: „Тихо, тихо, миличка“. Глади ме по главата, взема ме за ръка. Полковникът предава: „Разрешете достъп до гробищата. Жената е в истерия.“ На гробищата ни обкръжиха войници. Вървяхме под конвой. И ковчега под конвой носеха. Никого не пуснаха да се прости… Само роднините… Засипаха го моментално. „Бързо! Бързо!“, командваше офицерът. Даже не дадоха да прегърна ковчега.

И веднага в автобусите…

Мигновено ни купиха и донесоха обратни билети… За следващия ден.. През цялото време с нас беше някакъв човек, цивилен, с военна стойка, не позволи даже да излезем от хотелската стая и да си купим храна за из път. Не дай Боже да заговорим с някого, особено пък аз. Сякаш можех тогава да говоря, вече дори и да плачех не можех. Дежурната, когато си тръгнахме, преброи всички кърпи, всички чаршафи… Веднага ги слагаше в полиетиленов чувал. Вероятно са ги изгорили… За хотела си платихме сами. За четиринадесет дни…

Клиника по лъчевата болест – четиринадесет дни… За четиринадесет дни човек умира…

Вкъщи заспах. Влязох и се свлякох на кревата. Спах три денонощия… Не можеха да ме вдигнат… Пристигна „Бърза помощ“. „Не, казва лекарят, не е умряла. Ще се събуди. Това е такъв страшен сън.“

Бях на двадесет и три години…

Спомням си съня… Идва при мен умрялата ми баба, в същите дрехи, в които я погребахме. И украсява елхата. „Бабо, защо имаме елха? Нали сега е лято?“ – „Така трябва. Скоро твоят Васенка при мен ще дойде“. А той е израсъл сред гората. Помня аз… Втори сън.. Вася идва в бяло и вика Наташа. Нашето момиченце, което още не съм родила. Тя вече е болна, а аз се учудвам: кога е пораснала толкова? Той я подхвърля към тавана и двамата се смеят… А аз ги гледам и си мисля, че щастието е толкова просто. Толкова просто! А после ми се присъни… Ние бродим с него по водата. Дълго-дълго вървим… Молеше ме, навярно, да не плача. Даваше ми знак оттам. Отгоре. (Замлъква задълго).

След два месеца пристигнах в Москва. От гарата – на гробищата. При него! И там на гробищата ми започнаха контракциите. Едва заговорих с него… Извикаха „Бързата“. Дадох им адреса. Раждах пак там… При същата Ангелина Василиевна Гускова… Тя още тогава ме предупреди: „Да раждаш идвай при нас“. А къде другаде да отида такава? Родих две седмици преди срока…

Показаха ми я… Момиченце… „Наташенка, – повиках я. – Татко те нарече Наташенка“. На вид – здраво детенце. Ръчички, краченца… А в черния дроб – цироза… В дроба – двадесет и осем рентгена… Вроден порок на сърцето… След четири часа ми казаха, че момиченцето е умряло. И пак – няма да ви я дадем! Как така няма да ми я дадете? Аз на вас няма да ви я дам! Вие искате да я вземете за науката, а аз я ненавиждам тази ваша наука! Ненавиждам я! Тя ми прибра отначало него, а сега чака и… Няма да ви я дам! Сама ще я погреба. До него… (Минава в шепот).

Все ви говоря не каквото трябва… Не такива думи… Не бива да викам след инсулта. И да плача не бива. Но искам… Искам да знаят… Още на никого не съм разказвала… Когато не им дадох нашето малко момиченце. Нашето момиченце… Тогава ми донесоха дървена кутийка: „Тя е там“. Погледнах: повили я в пелени. Лежи в пеленки. И тогава заплаках. „Положете я до краката му. Кажете, че това е нашата Наташенка“.

Там, на гробчето, не е написано: Наташа Игнатенко… Там стои само неговото име… тя беше още без име, без нищо… Само душа… Душата там и погребах…

Отивам при него винаги с два букета: един – за него, втори – в ъгълчето, слагам за нея. Пълзя около гроба на колене… Винаги на колене… (Несвързано). Аз я убих… Аз… Тя… ме спаси…. Моето момиченце ме спаси, тя прие целия радиоудар върху себе си, стана като приемник на този удар. Такава мъничка. Трошичка. (Задъхвайки се). Тя ме опази… Но аз ги обичах и двамата… Нима… Нима може да се убие от любов? Такава любов!! Защо са така близо една до друга? Любовта и смъртта. Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Кой ще ми разтълкува? Пълзя около гроба на колене… (Затихва задълго).

… В Киев ми дадоха жилище. В голяма сграда, където сега живеят всички, които си заминаха от електроцентралата. Всички са познати. Жилището е голямо, двустайно, за каквото си мечтаехме двамата с Вася. А аз в него полудявах! Във всеки ъгъл, където и да погледна – навсякъде той… Очите му… Започнах ремонт, само за да не седя, само да забравя. И така две години… Сънувам сън… Вървим с него, а той бос. „Защо винаги си необут?“ „Ами защото нищо нямам“. Отидох в църквата… Отецът ме научи: „Трябва да се купят чехли голям номер и да се положат в нечий гроб. И да се напише бележка – че са за него“. Така и направих… Отидох в Москва и – право в църквата. В Москва съм по-близо до него… Той там лежи, на Митинското гробище… разказвам на служителя, че, така и така, трябва да предам чехли. Пита: „А знаеш ли как трябва да се направи това?“ Още веднъж обясних… И внесоха веднъж да опяват възрастен старец. Приближавам се до ковчега, повдигам покривалото и слагам чехлите. „А бележка написа ли?“ – „Да, написах, но не съм указала на кое гробище лежи“. – „Те всичките там са в един и същи свят. Ще го намерят“.

Нямах никакво желание за живот. През нощта стоя до прозореца, гледам небето: „Васенка, какво да правя? Не искам да живея без теб“. През деня минавам покрай детската градина, застана и стоя… Гледам и гледам децата… Полудявах! И започнах нощно време да го моля: „Васенка, искам дете. Вече се страхувам да бъда сама. Не мога да издържам повече. Васенка!!“ А друг път така се моля: „Васенка, не ми трябва мъж. По-добър от тебе за мен няма. Детенце искам.“

Бях на двадесет и пет години…

Намерих мъж… Всичко му разказах… Цялата истина: имам само една любов, за цял живот. Всичко му открих… Срещахме се, но никога не съм го викала при мен вкъщи, вкъщи не можех. Там е Вася…

Работех като сладкарка. Правя торти, а сълзите ми текат. Не плача, а сълзите текат. Единственото, за което молех момичетата: „Не ме жалете. Ако ме жалите, ще се махна“. Исках да бъда като всички. Не трябва да ме жалят… Някога бях щастлива…

Донесоха ми ордена на Вася… Червен… Не можах да го гледам дълго. Сълзите текат…

… Родих момченце. Андрей.. Андрейчо… Приятелките ме възпираха: „Не трябва да раждаш“, и лекарите ме плашеха: „Организмът ви няма да издържи“. А после… После казаха, че щял да бъде без ръчичка… Без дясна ръчичка… Апаратът показвал… „Е и какво? – мислех си аз. – Ще го науча да пише с лявата ръчичка“. А се роди нормално, красиво момченце… Учи се вече в училище, само шестици. Сега вече си имам някого, за когото да живея и да дишам. Светлина в живота ми. Той прекрасно разбира всичко. „Мамо, ако замина за два дни, при баба, ти ще можеш ли да дишаш?“ Няма да мога! Страхувам се и само за ден да се разделя от него. Вървяхме по улицата… И чувствам, падам… Тогава ме разби първият инсулт… там, на улицата… „Маменце, да ти дам водичка“. – „Не, стой до мене. Никъде не отивай“. И го хванах за ръката. После не помня… Отворих очи в болницата… Но така съм го хванала, че лекарите едва успели да ми разтворят пръстите. Ръката му дълго време беше синя. Сега излизаме от къщи: „Мамо, само не ме хващай за ръка. Аз от тебе няма да се отделям“. А той вече боледува: две седмици в училище, две у дома с лекаря. Така и живеем. Боим се един за друг. А във всеки ъгъл Вася… Неговите фотографии… Нощем с него разговарям и разговарям… Случва се, помоли ме в съня: „Покажи ми нашето детенце“. Отиваме двамата с Андрейчо… А той води за ръка дъщеричката. Винаги с дъщеричката. Играе само с нея…

Така и живея… Живея едновременно в реалния и нереалния свят. Не знам къде ми е по-добре… (Става. Приближава се до прозореца). Ние тук сме много. Цяла улица, нея така я и наричат – чернобилска. Целият си живот тия хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, за да стоят на вахта, сега централата я обслужват по вахтовия метод. Никой вече не живее там и никога повече няма да живее. Всички те имат тежки заболявания, инвалидност, но работата си не захвърлят, страхуват се дори да помислят за това. За тях няма живот без реактора, реакторът е техният живот. Къде и на кого инак са затрябвали? Често умират. Умират мигновено. Умират, вървейки – вървял и паднал, заспал и не се събудил. Носил цветя на медицинската сестра и сърцето му спряло. Стоял на автобусната спирка… Те умират, но още никой не ги е разпитвал истински. За това, което преживяхме… Което видяхме… За смъртта хората не искат да слушат. За страшното…

Но аз ви разказах за любовта… Как обичах…“

Людмила Игнатенко, жена на загиналия пожарникар Василий Игнатенко.

Източник

Светлана Алексиевич (род. 1948) е съветска и белоруска писателка, журналистка, сценаристка на документални филми. Пише на руски език. Отличена е с множество международни награди. Носителка на Нобелова награда за литература за 2015 г.

Pin It

Прочетете още...