Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

             

2011 03 fr infoВъзходът и мощта на свързващите технологии – инструменти, които свързват хората с огромни количества информация, но и едни с други – ще превърне двадесет и първия век във век на изненадите. Правителствата ще бъдат заварвани неподготвени когато голям брой от гражданите им, въоръжени буквално само с мобилни телефони, започнат да вземат участие в мини-бунтове, поставящи под въпрос властта им. За медиите, новинарството все повече ще се превръща в съвместно начинание между традиционните новинарски организации и бързо растящия брой на гражданите-журналисти. А технологическите компании ще се оказват все по-често надхитрявани от конкуренцията и изненадвани от потребителите, притежаващи само малко лоялност и никакво търпение.

Днес повече от 50 процента от населението на света има достъп до някаква комбинация от мобилни телефони (пет милиарда потребители) и Интернет (два милиарда). Тези хора комуникират вътре в и между различни граници, оформяйки виртуални общности, които усилват властта на гражданите за сметка на правителствата. Нови посредници правят възможно създаването и разпространението на медийни съдържания през старите граници, намалявайки бариерите, затрудняващи участието на хората. Докато традиционната преса се нарича четвъртата власт (четвъртото съсловие), това ново пространство може да се нарече „свързаното съсловие“ – едно място, където всеки човек, разполагащ с достъп до Интернет, независимо от жизнения му стандарт и националност, разполага с глас и сила да променя нещата.

За най-могъщите страни в света, възходът на свързаното съсловие ще създаде нови шансове за растеж и развитие, както и огромни предизвикателства пред установените начини на управление. Комуникационните технологии ще създадат пространства както за демокрация, така и за авторитаризъм, и ще позволят на хората да вършат както добро, така и зло. Държавите ще си съперничат в опитите да контролират въздействието на технологиите върху своята политическа и икономическа власт.

Някои страни, най-вече основните свързани сили като Съединените щати, страните-членки на ЕС и мощните азиатски икономики (водени от Китай и в по-малка степен от Индия) ще успеят да регулират свързаното съсловие вътре в собствените си граници по начини, които подсилват съответните им ценности. Но не всички страни ще успяват да контролират или обхванат засилената власт на индивидите. Свързващите технологии ще увеличат трудностите на по-слабо развитите общества – принуждавайки ги да станат по-отворени и отговорни, и същевременно давайки на правителствата нови инструменти за удържане на опозицията и по-силно затваряне и потисничество. Ще има постоянна борба между онези, които се борят за „свободата да се свързват“ (по думите на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън) и другите, които виждат тази свобода като неблагоприятна за политическото им оцеляване.

Изправянето пред тази дилема ще постави специфични предизвикателства пред демократичните държави, които споделят общите принципи на откритостта и свободата. Техните идеали ще се окажат не винаги съвместими с добре разбираеми съображения за национална сигурност. За да избегнат отдаването на предимство на страни като Китай, опитващи се да разпространят своите ценности на контрол и цензура, страните като САЩ и членовете на ЕС ще трябва да се придържат стриктно към ценностите на свободата и откритостта.

Демократичните правителства най-вероятно ще бъдат съблазнени от възможността да подсилят националните си интереси чрез някаква комбинация от отбрана, дипломация и развития, на които те се осланяха по време на Студената война и последвалите я десетилетия. Но тези традиционни инструменти няма да бъдат достатъчни: макар и да си остава неясно до каква степен разпространението на технологиите ще промени управлението, то все пак е ясно, че старите решения няма да функционират в тази нова ера. Правителствата ще трябва да създават нови съюзи, които отразяват възхода на властта на гражданите и променящото се естество на държавата.

Тези съюзи ще трябва да отидат далеч отвъд междуправителствените контакти. Те ще трябва да обхванат гражданското общество, некомерсиалните организации и частния сектор. Демократичните държави трябва да разберат, че начините, по които техните граждани използват технологиите, може би ще бъдат по-ефективни от правителствените инициативи при разпространението на ценностите на свободата, равенството и човешките права по земното кълбо. Хард- и софтуерът, създаден от частни компании в свободни пазари се оказват по-полезни за гражданите в чужбина, отколкото е държавното подпомагане или дипломацията.

Макар и да е вярно, че правителствата и частният сектор ще продължават да упражняват най-голямата власт, всякакви опити да се удържат политическите и икономически предизвикателства, създавани от свързващите технологии, ще пропадат без задълбочено участие от страна на другите надигащи се сили в това пространство – а именно, неправителствените организации и активистите. Реалното действие при свързаното съсловие може да бъде открито в препълнените офиси в Кайро, във всекидневните стаи и частните домове в цяла Латинска Америка, по улиците на Техеран. По тези и други места, активистите и технологическите магьосници създават „моментални тълпи“ (flash mobs), които разтърсват потисническите правителства, създавайки нови инструменти за прескачане на защитни стени и цензори, съобщавайки и създавайки новата онлайн-журналистика, пишейки новата Харта за правата на човека в ерата на Интернет. Взети сами за себе си, тези усилия може и да бъдат разглеждани като нереалистични или незначителни, но взети заедно, те представляват значителна промяна в демократичния процес.

Революцията ще бъде излъчвана в подкаст[1]

Идеята за това, че технологиите дават на гражданите сила за добро или зло не е нещо ново, нито пък липсват прецеденти за това как правителствата се опитват да се справят с този феномен. Появата на печатаната преса през петнадесети век е интересен в това отношение случай. Макар че изобретението на Йохан Гутенберг е истински революционно, възможностите за неговото използване за повишен достъп до информация са били ограничени от ония, които са притежавали пресите и са решавали какво и къде да бъде публикувано. Нещо повече – потисническите правителства и организации са разполагали с възможността да използват печатаната преса като инструмент за контрол (създавайки пропаганда) или потисничество (поставяйки извън закона антиправителствени или антицърковни писания).

В двадесети век, с появата на радиото и телевизията, нациите – или хората, достатъчно богати или могъщи, за да получат достъп до етерното пространство – можеха да контролират и дори да диктуват голяма част от онова, което се слушаше и гледаше. Радиото и телевизията се оказаха могъщи пропагандни средства за държавите, които знаеха какво да правят с тях. Северна Корея – където хората могат да гледат единствено държавни канали – е модерна версия на онова, което беше най-обичайно в източна Европа допреди падането на Берлинската стена. Дори когато се появи нелицензираното радио, в първата половина от Студента война, и сателитната телевизия – във втората – само малко хора разполагаха с хардуера, познанията или експертизата, за да си създадат собствени програми, камо ли пък да си осигурят студио за излъчване или време в етера.

Но въпреки тези ограничения много хора предпочитаха да гледат и слушат информация, предавана от независими източници, които преди това бяха недостъпни за масите. Сред тези слушатели и зрители бяха и мнозина, работещи за правителствата – често излагащи се на значителни рискове. Подобни неща се случват в наши дни по места като Иран и Сирия, където държавните чиновници, търсещи неподправени новини от света отвъд техните граници, използват така наречените прокси-сървъри и други подобни технологии, за да стигат до собствените си акаунти във Фейсбук или в електронната поща – платформи, които техните правителства постоянно блокират.

Иранската революция от 1979 представя нагледно изместването на разпръскващите (broadcast) медии по посока към друг набор от комуникационни инструменти. Разбира се, през седемдесетте години в Иран се намираха в движение огромни социални сили и напрежения, включително недоволството от корумпирания и потиснически режим на шаха, както и натискът от страна на международната общественост. Но много историци смятат, че един от ключовете към разбирането на революцията е способността на аятолах Рохола Хомейни да разпространява посланията си, използвайки едно много просто средство: магнетофонната касета. Използвайки широка мрежа от сътрудници, Хомейни е разпространявал записи на речите си в повече от 9.000 джамии. Както се казваше в една статия на списание Тайм, „78-годишният свят мъж си живееше в едно парижко предградие и управляваше революция, ставаща на 4000 километра разстояние, също като военен командир, атакуващ някой хълм.“

Правителството на САЩ се отнасяше с недоверие към силата на магнетофонната касета в Иран, първо, защото тази технология беше прекалено трудна за контролиране и, второ, защото очите на Вашингтон бяха фиксирани върху Съветския блок и възможността технологията да бъде използвана като средство за разпространяване на комунистическа пропаганда. Пропускайки да използва това средство, САЩ пропуснаха голяма възможност за представяне на собствените си ценности и политики, както и за подпомагане на по-слабо известни демократични водачи. В средата на 1970-те производителите на касети се бяха впуснали в новопоявилите се пазари, и внезапно нещото, започнало като устройство за развлечение, беше се превърнало в ефективен инструмент за комуникация.

В десетилетието, което последва, технологията помогна да се направи друга важна стъпка по посока намаляване участието на посредници и заобикаляне на режими, опитващи се да заглушат опозиционни гласове. Активистите и защитниците на човешките права в Съветския съюз и източна Европа използваха копирни и факс-машини, за да разпространяват собствените си послания и да разпалват недоволство. А днешните технологии обещават много повече: да се сравнява несигурното набиране на факс-машината със скоростта на днешните мобилни устройства е все едно да се сравнява някой корабен компас с мощта на глобалните позициониращи системи.

Залезът на посредниците

Днес хората се оплакват много повече от необходимостта да сортират прекалено много информация, отколкото от липса на такава. Може би най-революционният аспект на тази промяна е в наличието и разнообразието от платформи, позволяващи на отделните личности да консумират, разпространяват и създават свое собствено съдържание, без правителствен контрол. Това разбира се не означава, че посредническите страни внезапно са станали незначителни. Компаниите, предоставящи достъп до Интернет или до софтуерни програми са критично важни за обмена на информация, а правителствата или държавно притежаваните компании си запазват властта да блокират достъпа. Но тази власт намалява, защото дори правителствата не могат да спират, контролират или шпионират всички източници на информация през цялото време. А междувременно участието на диаспорите при внасянето на промени в родните им страни се е увеличило в огромна степен, създавайки нови източници на финансова подкрепа и международен натиск. Вече се появява и цяла една надомна индустрия, занимаваща се с откриването и създаването на дупки в порестите защитни стени.

Комбинацията от тези нови технологии и желанието за по-голяма свобода вече променя политиката по някои от най-неочакваните места по света. В Колумбия през 2008, един безработен инженер на име Оскар Моралес използва Фейсбук и свободната телефонна услуга на Скайп, за да подготви масивна демонстрация против Революционните въоръжени сили на Колумбия. Той успя да организира най-големия протест против някоя терористична група в цялата история – един силно видим удар, който никой колумбийски президент не беше успявал да направи през последните четиридесет години. В Молдавия през 2009, млади хора, разочаровани и сърдити от разпадащата се икономика и общество, се събраха по улиците на Кишинев след поредните фалшифицирани избори. Те използваха съобщения по Туитър, за да направят глобално събитие от един малък протест, в който участваха около 15.000 души. С нарастването на международния и вътрешен натиск, фалшифицираните избори бяха отменени и едно ново гласуване доведе на власт първото некомунистическо правителство в Молдавия от повече от 50 години насам. А миналата година в Иран, с помощта на видеоклипове по Ютюб, съобщения по Тутър и групи във Фейсбук, активистите и гражданите успяха да разпространят информация, с която директно се противопоставиха на резултатите от президентските избори.

Но въпреки всички вдъхновяващи истории и моменти на надежда, появила се чрез използването на свързващи технологии, потенциалните възможности те да бъдат манипулирани или използвани по опасни начини не трябва да бъдат подценявани. Най-потисническите режими и насилнически международни групи по света – от Алкайда и мексиканските картели на дрогата, до мафията и талибаните – вече ефективно използват технологиите, за да набират нови членове, да държат в ужас местните населения и да заплашват демократическите институции. Мексиканските картели на дрогата, за да покажат какви ще бъдат последствията от съпротивата срещу тях, разпространяват видеоклипове, показващи обезглавявания на хора, сътрудничещи на властите; Алкайда и нейните поддръжници заснемат подобни клипове, показващи убийства на чужденци, държани като заложници в Ирак.

Същите шифрови технологии, използвани от дисидентите и активистите за прикриване на частната им кореспонденция и лични данни от държавата, се използват и от терористи и престъпници. С проникването на пазара на все по-евтини шифрови технологии, остава само малко място за съмнение относно това, че те ще бъдат използвани от автократи и хакери. Намирането на баланс между защитата на дисидентите и създаването на нови възможности за престъпниците ще бъде изключително трудно.

Телекомуникационните мрежи в Афганистан дават полезен пример за това как технологиите могат едновременно да помагат и навреждат на една страна. Откак САЩ и НАТО започнаха първите военни операции там през 2001, мобилният телефонен достъп в страната е скочил от нула до тридесет процента. Този растеж има ясно видими положителни последствия: програми за мобилни телефони позволяват на жени да работят в центрове за телефонни услуги от собствените си телефони, стават възможни медицински диагнози от разстояние, а селяните получават информация за цените на културите в реално време. А онези 97 процента от афганистанците, които нямат банкови сметки, могат да пестят и теглят пари с мобилните си телефони. Заплатите на 2.500 офицери от Афганистанската национална полиция в провинцията Вардак се превеждат чрез тази технология, което им позволява да превеждат пари на семействата си, използвайки СМС.

В същото време талибаните започват да стават все по-сръчни при използването на мобилните технологии за злосторни и смъртоносни цели. Те използват мобилни телефони за да координират атаки, да заплашват местните жители и да държат бизнесите под свой контрол – или чрез взривяване на телефонните кули, или като ги принуждават да спират работа между 6 вечерта и 8 сутринта – времето, в което те провеждат нощните си операции. През февруари 2009, талибански затворници от кабулския затвор Поличарки, са използвали мобилни телефони, за да координират няколко атаки срещу афганистански министерства. В Афганистан, а също и в Ирак, не е никаква рядкост да се използват мобилни телефони за дистанционно взривяване на бомби.

Котки и мишки

Реалистите описват международните отношения като анархистки и доминирани от егоистично настроени държави. Макар и да има само малко съмнения относно доминантната роля, която играят, и би трябвало да играят, държавите по света, налице са големи дебати относно колко точно доминантни те ще са в бъдеще. През 2008, в същото това списание (Foreign Affairs, бел. пр.), Ричард Хаас, президентът на Съвета за международни отношения, описа един „неполярен свят“, който е „доминиран не от една или две, или даже няколко държави, а по-скоро от десетки действащи лица, притежаващи и упражняващи различни видове власт.“ При свързаното съсловие, в едно виртуално пространство, ограничавано от различни национални закони, но не и от национални граници, не може да има някакъв еквивалент на Вестфалския договор – онова споразумение от 1648, което сложи край на Тридесетгодишната война и направи възможно създаването на модерната система от национални държави. Вместо това, правителствата, частните лица, неправителствените организации и частните компании, ще балансират взаимните си интереси.

Не всички правителства ще успеят да се справят еднакво добре с турбуленциите, оставащи в резултат от западането на държавната власт. Много неща си остават неясни, разбира се, но изглежда ясно, че свободните пазари и демократичните правителства ще се намират в най-добра позиция за справяне с този водовъртеж. Най-голямата заплаха по отношение на Интернет, идеща откъм тези страни – може би най-доброто им определение е като членове на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – ще бъде прекаленото регулиране на технологическия сектор, който досега се разрастваше бурно на основата на предприемачески инвестиции и отворени мрежи.

Може би никоя страна не е обмисляла по-внимателно последствията от даването на свободен достъп до свързващи технологии за гражданите си от Китай. Целите на режима са ясни: да контролира достъпа да съдържания в Интернет и да използва технологиите, за да изгражда собствената си политическа и икономическа власт. Пекин арестува онлайн-активисти и използва силно развитите комуникационни форуми (bulletin boards), за да разпространява пропагандата си. Всичко това е част от стратегия, която трябва да направи така, че технологическата революция да разшири, а не да разруши, еднопартийната държава и нейната ценностна система. Навсякъде по света, китайският модел за контрол над Интернет се копира от страни като Виетнам и активно се популяризира в азиатските и африкански страни, в които Китай инвестира солидно, най-вече в природни ресурси. Освен това Пекин активно прониква в международни институции, като например Международния съюз за телекомуникации, за да спечели доверие по целия свят и да получава съюзници в опитите си да контролира комуникацията на гражданите си.

Но благодарение на работата на активисти и неправителствени организации, действащи вътре и вън от Китай, Пекин разбира, че опитите му за установяване на тотален контрол върху Интернет няма да бъдат винаги успешни. В последно време режимът беше изненадан от използването на мобилни телефони, блогове и онлайн-видеоклипове, за да се насърчават протести на работници, да се съобщава за индустриални аварии, екологически проблеми и случаи на корупция. Демонстрациите на етнически уйгури в Синджян от юли 2009 привлякоха вниманието на международните медии, дори и след като Пекин прекрати всички Интернет-връзки в този регион. Уйгурските активисти използваха социални мрежи и така наречените микро-блогове, за да разпространяват новини зад граница, включително и сред уйгурската диаспора. Тези игри на котка и мишка без съмнение ще продължават, но в краткосрочна перспектива няма съмнение, че опитите на Пекин да контролира достъпа до информация ще бъдат в повечето случаи успешни.

Пресичането между свързващите технологии и държавната власт играе голяма роля и в другите три BRIC-страни: Бразилия, Индия и Русия. Във всяка от тези страни желанието да се приветстват новите технологии в услуга на икономическия растеж по принцип надмогва страховете от това, че Интернет може да бъде използван от престъпници, терористи или политически нарушители на спокойствието. Но не винаги. През миналата пролет например, Алексей Димовски, полицай от южна Русия, беше арестуван след като качи в Ютюб един откровен видеоклип, разкриващ размерите на корупцията сред руските полицейски сили.

Приемането, или неговата липса, на свързващите технологии, може да варира и вътре в самите правителства и демокрации. Турция е типичен пример за това. Съдебната власт в страната блокира Ютюб, но президентът се изказа против забраната. Съдебното решение беше предизвикано от една серия от статии в блогове и видеоклипове, описващи основателя на турската държава, Кемал Ататюрк, по обиден начин. Този вътрешнотурски спор повдига въпроса дали отделните страни могат да продължават да защищават собствените си версии на исторически събития в епохата на свързаното съсловие.

Международните наблюдатели трябва да следят внимателно и една друга, малка група от хипер-свързани страни – Финландия, Израел и Швеция, плюс още няколко – които имат сравнително силни централни правителства, стабилни икономики и силни технологически и новаторски сектори. Тези нации вече са демонстрирали способността си да се възползват от технологиите и да инвестират в широколиниеви комуникации и изследвания. Бюджетите им за развойна дейност и изследвания са изключително високи като процент от националния БВП. Държавите, които инвестират в изследвания и инфраструктура, ще печелят най-много в бъдеще.

На върха на цунамито

Държавите от развиващия се свят – наричани тук „частично свързани“ – са изправени пред един по-различен набор от шансове и предизвикателства, когато става дума за възприемането на свързващите технологии. Залозите са особено високи за ония от тях със слаби или нефункциониращи централни правителства, слабо развити икономики, населения, които са непропорционално млади и безработни, а културите им са склонни към насърчаване на опозиция и разкол. Същото се отнася и за ония, които се противопоставят на силни външни влияния, идещи от големи и ангажирани диаспори, живеещи в технологически напреднали нации. Внезапното нахлуване на свързващи технологии в такива общества ще застраши статуквото, оставяйки слабите правителства в потенциално нестабилни ситуации.

От друга страна, разпространението на технологиите в частично свързани страни като Египет разрушава традиционните бариери на възраст, пол и социално-икономически статус. Това се дължи най-вече на разпространението на мобилни телефони, които притежават потенциала да извършат в новия век един еквивалент на зелената революция от миналия – използването на модерни селскостопански технологии, с чиято помощ се постигна революционно увеличаване на добивите по цял свят. В Пакистан например, през 2000-та година е имало само 300.000 потребители на мобилни телефони; през август 2010 броят им наближаваше 100 милиона. Такива драматични промени в свързаността имат огромно въздействие върху средата. В Кения например, една фирма на име Сафариком е създала програма за превеждане на пари с помощта на мобилни телефони, с което драстично е намаляла цената на преводите, разширил се е достъпът до банкови услуги за цели групи от населението, ускорил се е процесът на микро-финансиране.

В някои частично свързани страни, като Брегът на слоновата кост, Гвинея, Киргизстан и Пакистан, свързващите технологии променят, макар и бавно, природата на гражданското общество. Все повече активисти работят анонимно и на ограничено работно време; уебсайтове започват да заместват физическите офиси; местните групи използват безплатни платформи, вместо да очакват помощ от чужди донори. В същото време нови местни фирми запълват празнините, оставени от правителствата, предлагайки услуги по изучаването на езици, финансови услуги, здравни грижи и др. Днешните активисти са локални, но в същото време високо глобални: те внасят за собствените си цели инструменти от чужбина, като същевременно изнасят собствените си идеи. С продължаващото разпространение на технологиите, множество правителства в частично свързани общества започват да виждат в тях повече разходи, отколкото ползи. Това е отчасти вярно за онези, които се борят да запазят политическата си легитимност. Всичко, което поставя под въпрос статуквото, властващата партия или фасадата на стабилност, представлява заплаха. За такива правителства – включително авторитарните, силно корумпираните и нестабилните – възможността за бързи и неочаквани мини-бунтове е особено заплашителна. В много случаи единственото, което задържа опозицията, е липсата на организационни и комуникационни инструменти, които новите технологии заплашват да доставят евтино и нашироко.

През последните няколко години режимите, които преди провеждаха груби мерки за потушаване на всяка съпротива, вече са станали по-ловки и изкусни. Действията на иранското правителство около изборите от 2009 са типичен пример за това. В седмиците, предшестващи гласуването, Техеран спорадично блокираше определени уебсайтове, нарушаваше достъпа до СМС-услуги и забавяше скоростта на Интернет-връзките. В самия ден на изборите режимът прекрати всякакви форми на дигитални връзки и задържа нещата така в продължение на дни и дори седмици (макар че някои от активистите успяха да използват прокси-сървъри и други технологии, за да заобикалят прекъсването). Членове на местната Революционна гвардия се представяха за активисти и се опитваха да хванат онлайн-дисидентите на „местопрестъплението“. И, което е може би най-зловещо, ирански държавни служители, използващи анонимни инженери и адреси, създадоха уебсайтове, насърчаващи хората да публикуват снимки на протестиращите. След това тези сайтове бяха използвани за идентифициране, издирване и, в някои случаи, арестуване на протестиращи.

Дали частично свързаните страни ще последват иранския пример може би ще зависи от баланса между вътрешната политическа стабилност и необходимостта от икономически растеж. За страните, изправени пред необходимостта да поставят в ход или поддържат стагниращи или бавно растящи икономики, е по-вероятно да позволят на гражданите и бизнесите си възприемането на нови технологии, както и достъпа до свободна информация, който е от решаващо значение за външните инвеститори.

Технологии, по границите

Една друга, също толкова голяма група от развиващи се нации, са „свързващите се страни“ – места, където технологическото развитие все още е в зародиш и където както правителствата, така и гражданите все още опитват инструментите и тяхното потенциално въздействие. В тези страни свързващите технологии все още не са достатъчно разпространени, за да предоставят някакви сериозни шансове или предизвикателства. И макар че те без съмнение ще достигнат статуса на частично свързаните, все още е прекалено рано да се каже какво ще означава това за гражданите, техните правителства и съседните страни.

Някои от тези страни, като Куба, Мианмар (Бирма) и Йемен, се опитват да предотвратят напълно достъпа до технологии. Например, те ограничават достъпа до мобилни телефони единствено до елитите си; това обаче води до появата на черни пазари за комуникации, които най-често се използват за ежедневно общуване, но крият и потенциална възможност за подстрекаване на опозиция. Активистите в тези страни и в техните диаспори – като онези, които работят по границата на Мианмар с Тайланд – се опитват ежедневно да пресичат информационната блокада. В краткосрочен план, режимите, управляващи тези страни, ще направят всичко възможно, за да поддържат монопола си върху средствата за комуникация.

Една още по-голяма група от тези свързващи страни могат да бъдат наречени „отворени по задължение“ – тоест, страни, които са по принцип отворени за вноса и използването на свързващи технологии, но чиито правителства могат периодично да въвеждат ограничителни мерки, подклаждани от параноични елити, бюрократична корупция, въображаеми заплахи за сигурността или други фактори. Тези страни, намиращи се из цяла Африка, централна Америка и югоизточна Азия, са потенциални селскостопански износители и места за лека промишленост. Напълно възможно е да си представи човек, че за правителствата на тези страни, желанието да се създадат стабилни, разнообразни и по-отворени икономики, често ще надделее над страховете, че опонентите, въоръжени с мобилни телефони, ще поставят под заплаха собственото им оцеляване.

И накрая, съществува и една малка, но глобално значима група от нации – така наречените пропаднали държави – за които са характерни хаосът и неспособността да действат последователно дори и по най-важните въпроси. Такива държави са естествени пристанища за престъпни групировки и терористични мрежи, които имат местни недоволства, но хранят регионални и глобални амбиции.

Сомалия е един от видните примери за тази динамика. Макар че голяма част от дейността на местните бунтовници и метежници са насочени към цели вътре в границите на Сомалия, някои от тях предлагат на международните терористични мрежи, търговци на оръжие и лордове на дрогата, територия за набиране на последователи или за разпространяване на идеологиите им. И макар че свързващите технологии могат да служат като отдушници за гражданското новаторство в такива страни, те също предлагат и възможността за износ на тероризъм и престъпност.

Разрушете тази стена

Усилията на демократичните правителства да насърчават свободата и инициативата биха били далеч по-силни, ако те биха осъзнавали жизнено важната роля, която технологиите могат да играят при опитите на техните граждани да разпространяват тези ценности – и че технологиите в най-голямата си част биват предоставяни от частния сектор.

Компаниите, чиито продукти или услуги се въртят около информационните технологии – били те производители на мобилни телефони, на рутери, които са основата на всички защитни стени, или доставчици на Интернет-платформи – търгуват със стока, която е по същество политическа. В интерактивния свят на Web 2.0, най-важната мисия на някои от най-бързо растящите компании от технологическия сектор, е да предоставят презгранични връзки. Едва ли е за учудване, че официозите от старата гвардия, които доминират потисническите режими, виждат в лицето на тези компании нещо като нови търговци на оръжие в ерата на комуникациите. И, докато правителствата на САЩ и други страни могат публично да предупреждават китайските чиновници да се придържат към международните споразумения за човешките права, компаниите могат да действат реално – като например показват открито начините, по които правителствата по целия свят цензурират информации или просто откъсват гражданите си от света. Фирмите за мобилни телефони играят особено важна роля при тези усилия, защото в много места по света мобилният телефон е едно от малкото средства, които местните хора могат да ползват, за да се противопоставят на неправдите.

Некомерсиалният сектор и отделните активисти по света също са изправени пред нови шансове. При свързаното съсловие, те ще продължават да оформят правителственото и фирмено поведение, насърчавайки свободата на словото и защищавайки гражданите от заплахите на правителствата. Но понякога ще им се налага да променят тактиката си, за да я направят по-подходяща за новите обкръжения, в които действат. А това означава (макар и не само): да работят така, че усилията им за разкриване на нечии престъпления да не подпомагат правителствата, склонни да си служат с националистически апели; да работят зад сцената, когато това се оказва по-бързата и по-добра тактика; да използват технологиите, които частния сектор създава за собствените си цели. Един уебсайт на име Herdict, например, събира информация за блокирани сайтове в реално време, създавайки публичен списък от прекъсвания на свободния поток от онлайн-информация и позволявайки безпрецедентно ниво на създадена от самите потребители прозрачност.

Както за фирмения, така и за некомерсиалния сектор, свързаното съсловие предлага място, където те могат да обединят усилията си в нови съюзи. Един пример за това е Глобалната Мрежова Инициатива – една организация, събираща в едно компании от областта на информационните технологии, групи за човешки права, социално отговорни инвеститори и хора от академичните среди, в един опит да се насърчава свободата на словото онлайн и да се защищава личното пространство (Гугъл е един от основателите на инициативата).

Коалиции на свързаните

Постоянното новаторство – и все по-увеличаващото се население на свързаното съсловие – ще поставят нови, трудни предизвикателства пред хората и правителствата по целия свят. Дори най-информираните и най-активни потребители на технологии ще се оказват понякога уловени във въртопа от нови устройства и услуги. В една ера, в която властта на личностите и групите нараства ежедневно, правителствата, които успяват да се носят върху технологическата вълна, със сигурност ще са в най-добри позиции за утвърждаване на влиянието си. А онези, които не успяват, ще се оказват в конфликт с гражданите си.

Демократичните държави, които са изградили коалиции от военните си сили, притежават способността да направят същото и със своите свързващи технологии. Това не означава, че свързващите технологии могат сами да променят света. Но те предлагат един нов начин за упражняване на дълга за защита на гражданите по целия свят, които са насилвани от собствените си правителства или нямат възможност за свободно изразяване на мненията си.

Изправени пред тези шансове, демократичните правителства имат задължението да се обединят, като същевременно зачитат силата на частния и некомерсиален сектор да осъществява промени. Те трябва да слушат хората, намиращи се по технологическите граници и да разбират, че начините, по които гражданите им използват технологиите, могат да бъдат ефективни средства за разпространяването на ценностите на свободата, равенството и човешките права по целия свят. В една нова епоха на споделена власт, никой не може да осъществява прогреса сам.

Copyright © 2002-2010 by the Council on Foreign Relations, Inc.

Източник



[1] Подкаст е асинхронно радио предаване, излъчвано по Интернет. Подкастовете са аудио- или видео файлове, достъпни за автоматично теглене (download) от Интернет. Потребителите имат избор да ги слушат (гледат) на компютър или на плейър. Това позволява подкастовете да се слушат по всяко време.