Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Народнодемократичната република Корея е самият архетип на „затвореното общество“. Тя е на последно място – 196-то от 196 страни – в индекса „свобода на пресата“, издаван от международната организация Freedom House. За разлика от гражданите на Тунис и Египет, които наскоро използваха силата на социалните медии, за да преобърнат съществуващата в страните им власт, само малцина корейци имат достъп до Туитър, Фейсбук или Ютюб. Телевизорите са настроени така, че да могат да приемат само севернокорейски държавни програми. Международните радиосигнали биват постоянно заглушавани, а електричеството спира често. Преносимите радиоприемници са забранени, но във всяко севернокорейско домакинство и бизнес стои по едно контролирано от правителството радио, приемащо един-единствен сигнал: централната правителствена програма. Тонът може да се усилва и намалява, но самото радио не може да се изключва. В една нова ера, буквално удавена в глобално споделяна информация, Демократичната република Корея си остава упорит отшелник – един режим, който почти тотално контролира националния си наратив.

Имайки пред вид тази изолация, буквално чудо е съществуването на няколко независими медийни организации от съседни страни, които си поставят за цел да общуват със севернокорейците – да им поднасят новини отвън, както и да изнасят навън информация за страната. Те си служат с най-различни средства, използвайки от една страна изпитаните методи от времето на Студената война (радиопредавания, идещи отвън), а от друга страна прилагайки най-нови и модерни технологии: микрокарти, компактни дискове, електронни книги, миниатюрни записващи устройства и мобилни телефони. Както при всички служби за събиране на информация, техните най-важни активи обаче си остават хората: цяла мрежа от репортери в Северна Корея и Китай, разпространяващи разнообразни репортажи – от интригуващи истории за това кой ще е наследникът на Ким-Йонг-Ил, до цената на брашното в Йонсан.

Тези групи разполагат с минимални бюджети и са ръководени от бегълци от Северна Корея, както и от японски активисти. Двете Кореи все още се намират в юридическо състояние на война и никоя от страните не се свени да прилага в борбата с другата мерки като цензура, дезинформация и откровена пропаганда. Южна Корея например блокира достъпа до севернокорейски уебсайтове и предавания. Нейният Закон за националната сигурност предвижда дългосрочни присъди за всяка дейност или материал, които бъдат преценени от правителствените органи като про-севернокорейски. През миналия ноември например върховният съд потвърди затворническа присъда за една жена, заради това, че е притежавала инструментална музика със заглавия, възхваляващи Севера. Наивно би било да се предполага, че тези медийни организации не са повлияни от подобни напрежения. Но независимо от това дали поддържат твърдата политика срещу Севера на сегашния корейски президент Ли Мунг Бак или не, тези нови медийни организации помагат при създаването на нещо наистина забележително: един корпус от севернокорейски граждани-журналисти, практикуващи реална журналистика вътре в самата страна.

Работата им е нелегална и изключително опасна, но води до реални резултати. През декември 2009 например, един репортер от Daily NK, един уебсайт, базиран в Сеул, постави Пхенян в неудобна ситуация, прихващайки екземпляр от новогодишното поздравление на Ким Йонг Ил – критично важен документ, който задава идеологическия тон за годината, преди то да се появи в Родонг Синмун, официалния вестник на Северна Корея. През миналия декември медийната организация Open Radio North Korea излъчи предаване за нападението над един влак с подаръци от Китай за Ким Йонг Ун, наследника на династията Ким – една от редките и обикновено премълчавани акции на съпротива и саботаж вътре в страната, нещо напълно немислимо само допреди няколко години.

Внезапната наличност на толкова много информация постави с главата надолу света на експертите по Пхенян. Доскоро те можеха да си позволят да говорят за Северна Корея каквото си поискат, защото никой не беше в състояние да оспорва твърденията им. Експертизата най-често се основаваше на здрав разум, спорадични шпионски информации и остарели слухове.

Последиците от този вид „експертизи“ се оказаха съвсем не чак толкова дребни. През 2002, подсигурен от севернокорейските експерти, че режимът се намира „на границата на колапса“, президентът Джордж У. Буш отказа да преговаря с Ким Йонг Ил, когото презираше. Режимът обаче не само не изпадна в колапс, но и през октомври 2006 направи първия контролиран взрив на собствена атомна бомба.

Влиянието на тези нови журналистически групи е огромно. Днес вече едва ли има и една-единствена история, публикувана в The New York Times, The Wall Street Journal или The Washington Post, която да не произлиза от, или да не е била потвърдена от организации като Daily NK или Open Radio North Korea. „Международните медии получават по-голямата част от информацията си за Северна Корея от тях“, казва Ким Йунг Сам, редактор в най-старото южнокорейско месечно списание, Chosun Monthly. „Никой друг не притежава ресурсите, контактите и експертизата за нещо подобно“. Дори агентите на южнокорейската Korea’s National Intelligence Service понякога се обръщат към Daily NK и други подобни, за да искат информация.

Не всички са доволни от това. През тази пролет севернокорейското правителство изрази недоволството си: „Ние сме упълномощени да изкажем стриктно предупреждение от името на Републиката към онези организации, които ще бъдат първите цели за най-сурово наказание.“ В съобщението медийните организации бяха споменати поименно и наблюдателите на Пхенян отбелязаха, че фразата Ние бяхме упълномощени означава, че посланието идва директно от Ким Йонг Ил. Това не са празни заплахи. Миналата пролет двама севернокорейски шпиони, представящи се като бегълци, бяха изпратени да убият Хуанг Янг Йоп, най-високопоставения севернокореец, който някога е забягвал в Южна Корея. (Хуанг почина мирно от инфаркт през октомври). А през януари 2010 един севернокорейски фабричен работник беше публично екзекутиран чрез разстрел за това, че е съобщил цената на ориза по телефона в Южна Корея.

Разположен на втория етаж в една невзрачна бизнес сграда на малка, ветровита уличка в Сеул, Daily NK напомня повече за кол-център, отколкото за оживена медийна организация. Редакторите седят в 17 сиви преградени кабинки, заобикалящи помещението. Телефоните звънят, отговаря им се с кратка фраза, след това слушалките се окачват и се набира отново – това е начинът, по който сайтът комуникира с репортерите си.

Един от основателите на Daily NK, Парк Ин Хо, прекарва голяма част от времето си на границата между Северна Корея и Китай, където наема и обучава репортери. Публикуван на корейски, китайски, английски и японски езици, сайтът получава по 150.000 посещения месечно. Като повечето от независимите медийни организации той получава финансирането си от National Endowment for Democracy, както и от други НПО и частни дарители. Организацията плаща на севернокорейските си репортери малки месечни обезщетения (повече за пресни новини), както и допълнителни средства, с чиято помощ те могат да се откупят, ако изпаднат в трудна ситуация.

Броят на подобни ситуации не е незначителен. През 2008, служител на силите за сигурността хванал един от репортерите на Daily NK точно когато той пресичал една от граничещите с Китай реки. Репортерът носел със себе си няколко микрокарти, пълни със записи на разговори с партийни служители. Малко преди това Северна Корея беше направила няколко пуска на ракети; репортерът и събеседниците му обсъждали международните реакции.

В съгласие с предварително обмислената за подобни случаи процедура, репортерът казал на офицера, че е само дребна фигура в по-голяма операция. Той носел картите на свой роднина в Китай, който пък щял да продава информацията на журналисти и да му даде малък дял. Изглежда е възможно човек да се измъкне с подкуп от всяка ситуация в Северна Корея, с изключение на нещата, отнасящи се до Южна Корея или до религиозни въпроси. Ако офицерът откриел, че репортерът работи за Daily NK, той сигурно щял да бъде изпратен в лагер, а може би и осъден на смърт. Репортерът помолил офицера да се обади на роднината му в Китай, за да провери историята му.

Парк работи според стриктно договорен със сътрудниците си протокол. Той носи със себе си няколко различни мобилни телефона, всеки от тях свързан с отделен репортер, и те се обаждат само в точно определени часове от деня. Всяко обаждане извън графика буди незабавно съмнение. Така че когато телефонът позвънил, Парк се обадил, говорейки на най-добрия си китайско-корейски акцент. Офицерът се уверил че разговаря с „роднината“ на арестувания и поискал 5.000 долара, за да го освободи. След още няколко обаждания подкупът бил платен и репортерът пуснат на свобода (но без картите и записите). Офицерът обаче подушил бизнес и се опитал да спечели Парк като партньор. „Обаждаше ми се всеки ден в продължение на цял месец, просто нямаше отърване от него. Искаше да продава севернокорейска дрога. Щял да ми я праща, аз да я продавам, а след това да делим печалбите“, разказва Парк.

Друг от източниците на информация на Парк е вдовицата на бивш високопоставен партиен функционер, която вярва, че мъжът й е бил „прочистен“ несправедливо. Тя черпи информацията от децата си, няколко от които заемат държавни длъжности – и я праща на Парк по време на нелегалните пътувания до Китай, които прави от време на време. Тя живее близо до Жълтото море и понякога прекосява границата на корабчетата на някои от местните рибари. По време на едно такова пътуване рибарското корабче било спряно от севернокрейски патрулен катер. Единственото място, където тя можела да се скрие, бил хладилникът за риба в трюма, сред замразената риба. Измъкнала се по чудо, но само с цената на тежки измръзвания. Парк платил за двумесечен престой в една китайска болница, където старата жена успяла да се възстанови. „Не се безпокой за мен“, казала му тя. „Вече съм прекалено стара за женитба, така че няма значение как изглеждам.“

В късните 1990 години се заражда една дръзка стратегия за заснемане на видео в Северна Корея. За да науча нещо повече за това, аз пътувам до Осака, Япония, където ще се срещна с Ишимару Хиро – дребен и сериозен мъж с равно подстригана брадичка, който работи за Asia Press International, една група от журналисти, работещи на свободна практика, известна с репортажите си от места като Афганистан, Ирак и другаде из Близкия изток. През последните 12 години неговите репортери в Северна Корея са заснели някои от най-драматичните кадри, които изобщо някога са излизали извън страната.

Ишимару започнал да пътува до китайско-севернокорейската граница през 90-те години, за да прави интервюта с бегълци. На два пъти той пътувал да Северна Корея легално, а веднъж използвал фалшив китайски паспорт. И един ден в 1998 един от младите мъже, които непрекъснато пътували през границата, му направил следното предложение: „Защо се подлагаш на такава опасност, да снимаш видео тук?“, попитал той. „Дай ми камера и аз ще снимам вътре в Северна Корея.“

Ишимару му дал няколко урока по елементарни операторски способности, плюс камера, скрита в дъното на пазарска чанта. Снимките, които младият мъж донесъл, били шокиращи: мръсни, босоноги деца, търсещи храна, вадещи царевични зърна от купчини кравешки тор. Със стъклени очи, децата разказвали, че родителите им са починали и че сега те са бездомни и сами. Снимките обиколили целия свят.

Експериментът бил толкова успешен, че Ишимару започнал да обучава и други бъдещи репортери, използвайки многолюдните китайски пазари, за да им показва как се снима със скрита камера. Днес той се среща с репортерите си от Северна Корея на всеки няколко месеца, за да получава и редактира видеоклиповете им.

Но как една толкова затворена страна е станала така пропусклива, и то толкова бързо? Отговорът трябва да се търси в падането на комунизма в късните 80 години, който лиши Корея от помощта, идеща от източния блок, благодарение на която страната е успявала да поддържа приемливо равнище на живот в продължение на много години. В средата на 90-те една поредица от наводнения унищожи няколко реколти и доведе до масов глад, от който са умрели около 1 милион севернокорейци, около 5 процента от населението. Държавната система за разпределение на хранителни продукти се срути напълно и хора, които са разчитали на нея в продължение на 50 години, сега вече не знаели какво да правят. Мнозина умрели от глад, други, въпреки огромните опасности, избягали в Китай, за да търсят храна. Броят на бежанците към Китай и Южна Корея се увеличил десет пъти само между 1998 и 2002.

Севернокорейското правителство винаги се е двоумяло, когато се стигне до въпроса за технологиите. Въпреки управляващата философия на „самодостатъчността“ (Чучхе), то разчита на съседите си, за да може да навлезе в информационната епоха. Официалните севернокорейски клипове в Ютюб, съобщенията в Туитър и Фейсбук, всички те идват от Китай. До края на 1990-те всички международни разговори са били провеждани или през Пекин, или през Москва. Малкото Интернет линии, които страната все пак има, идват от една презгранична връзка с китайската Уником.

Не повече от няколко хиляди севернокорейски учени и високопоставени официози имат връзка с Интернет. Повечето севернокорейски граждани използват вместо това т. нар. Куангмьонг („Блестяща звезда“) – вътрешнокорейска комуникационна система, даваща достъп до цензурирани новини и официални документи, както и да елементарна електронна поща. Куангмьонг може да се ползва в университетите и в държавните учреждения, както и в може би стотина кафета, където младите хора в най-големите градове на страната ходят да играят игри и да гледат видеофилми.

Притежаването на компютри е легално, макар че те трябва да бъдат регистрирани при местните власти. Повечето компютри, функциониращи чрез пиратски версии на Windows, идват от Китай. Единствената севернокорейска фирма за производство на компютри, Утринна панда, произвежда по около 10.000 бройки годишно. Но ако компютрите са рядкост, то принтерите липсват почти напълно. Те се следят много внимателно поради възможността чрез тях да се разпространяват антиправителствени документи. По същата причина на гражданите е забранено да притежават и факс машини, които могат да се намерят само в държавни учреждения и големи фирми. За изпращането на факс се изисква разрешение от страна на високопоставен шеф на фирмата. Мобилните телефони, легални и нелегални, започват да навлизат в живота едва през последните няколко години.

Когато става дума за ролята на технологиите при разпространението на информация в и извън Северна Корея, то организацията, която очевидно мисли най-много за това, е North korea intellectual solidarity (NKIS). Нейните репортери са снабдени с южнокорейски, а не с китайски мобилни телефони, защото техниците вярват, че този протокол е по-труден за проследяване.

Наблягането върху техниката идва от страна на основателя на групата, Ким Хюнг Куанг. Ким е бил професор по компютърни науки в технологическия университет Хамхунг – едно от подразделенията на севернокорейската армия. Той изглежда с десетина години по-възрастен от своите 51 и притежава измъчената външност на човек, който има неприятности с властите. В Северна Корея е обучавал студенти, най-добрите от които били наемани от елитните хакерски единици на армията, за които се твърди, че през 2009 са успели да проникнат в южнокорейски и американски държавни сайтове. Двама от бившите му студенти също са избягали и сега работят за NKIS.

Едно от първите неща, които екипът на Ким е създал, е електронна книга със заглавие Един прозорец към глобалното село. Това е електронен документ от 204 страници, даващ представа за Южна Корея и останалия свят. Книгата е препълнена с видео, музика, фотографии и записани разкази. На три гигабайтовата карта, на която тя обикновено се разпространява, имало още много свободно място, така че Ким добавил и програма по математика за деца, различни игри, астрологически предсказания за възрастни и няколко програми за поддръжка на компютъра.

Ким бърка в джоба си и ми показва една от тези специално програмирани микрокарти. Когато просто се пъхне в компютъра, тя изглежда празна (това за в случай че попадне в нежелани ръце.) Но ако човек щракне два пъти върху „празната“ карта, програмата се стартира и инсталира на компютъра файл на име „Добре дошъл, свят“, с чиято помощ може да се ползва съдържанието на картата. (Някои от членовете на групата се противопоставят на този начин на разпространение, защото той може да постави в опасност невинни или нищо не подозиращи хора.) Картата е програмирана така, че се самоизтрива след един месец или след определено число ползвания. „Дори ако ви хванат да четете електронната книга, служителите от сигурността няма да могат да проследят откъде идва тя. В края на краищата вие можете да кажете, че когато сте я получили, наистина сте мислили, че е празна“, казва Ким.

Източник

Роберт Бойнтън
Роберт Бойнтън е директор на журналистическата програма в Нюйоркския университет. Той пише за множество американски издания, сред които са The New Yorker, The New York Times Magazine, The Atlantic Monthly, The Nation и др.

Посетители

15
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 3 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 3 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици