Изгледи – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

2010 10 megacityДвадесет и първи век ще бъде доминиран не от Америка или Китай, Бразилия или Индия, а от големия град. В една епоха, която изглежда все по-неуправляема, градовете, а не държавите се превръщат в онези острови на управляемост, върху които ще бъде построен бъдещият световен ред.

Времето, технологиите и нарастването на населението ускоряват масивно появяването на тази нова урбанизирана епоха. В настояще време повече от половината от световното население живее в градове – и процентът се увеличава бързо. Само 100 града създават 30 процента от световното икономическо производство, и почти всички нововъведения. Много от тях са световни столици, които са се развили и приспособили в течение на вековна доминация: Лондон, Ню Йорк, Париж. Икономиката само на Ню Йорк е по-голяма от 46 под-сахарски икономики, взети заедно. Годишно Хонг Конг е посещаван от повече туристи, отколкото цяла Индия. Тези градове са моторите на глобализацията, и тяхната продължаваща жизненост се дължи на пари, познание и стабилност. Те са истинските Глобални Градове на съвременността.

В същото време обаче по цял свят се появява една нова категория от градове, които поставят в сянка всичко, което се е появявало по-рано. Масивният приток от хора не само подхранва разрастването на вече съществуващите градове, но и създава нови, буквално от нищо, при това в по-рано невъобразими мащаби – от заводските градове в китайската провинция Куантун, до изкуствените „градове на знанието“, издигащи се в Арабската пустиня. Определяща черта на тази нова градска епоха ще бъдат мегалополисите, чиито населения наброяват десетки милиони – с назъбени линии от небостъргачи, простиращи се докъдето поглед стига.

Много от тях ще представляват предизвикателства за страните, в които са се породили. Защото, макар и никоя нация да не може да преуспее без поне една процъфтяваща метрополия – и дори в такъв случай, един функциониращ Кабул или Сараево все още не са гаранции за национално оцеляване – то вярно е също и че глобализацията позволява на градовете да се откъснат от родните си държави: една реалност, представена най-ясно от масивните и потенциално опасни разлики в доходите между големия град и провинцията в страните от втория свят като Бразилия, Китай, Индия и Турция.

Нито политиката на баланс на силите от 19 век, нито онази на политическите блокове от 20 век, могат да ни бъдат от някаква полза при разбирането на този нов свят. Вместо това ние трябва да погледнем почти хиляда години назад, към Средновековието, в което градове като Кайро и Ханг-жу са били центрове на глобална гравитация, самоуверено простиращи влиянието си навсякъде в едни свят без граници. Когато Марко Поло тръгва от Венеция по току-що появилия се Път на коприната, той превъзнася величието не на самите империи, а на градовете, които ги правят велики. Той се възхищава от лозята на Кашгар и материалното изобилие в Сиан, и дори предсказва – коректно – че никой няма да повярва на разказите му за богатството на търговците от Чен-ду. Струва си да си припомним, че Средновековието е мрачно единствено в Европа, докато за арабите, мюсюлманите и китайците то е връхна точка на тяхната слава.

Днес, както и тогава, градовете са реалните магнити на икономиките, новаторите в сферата на политиката, моторите на дипломацията. Онези, които не са столици, действат така, сякаш са. Външната политика изглежда се провежда и между отделни градове в една и съща страна – било то Вашингтон и Ню Йорк, които се карат по въпроса за финансовата регулация, или Дубай и Абу Даби, спорещи относно лидерството в Обединените арабски емирати. Този нов свят на градовете няма да се подчинява на същите правила като някогашното общество на нациите; те ще пишат собствени, опортюнистически кодекси на поведение, вдъхновявани най-вече от необходимостта от ефективност, свързаност и сигурност преди всичко друго.

Западните градове са доминирали в йерархията на водещите градски центрове от времето на Индустриалната революция насам – благодарение на образованите си работници, мощните юридически системи, готовите на рискове предприемачи и водещите финансови пазари. Ню Йорк и Лондон, взети заедно, днес все още представляват 40 процента от глобалната пазарна капитализация. Но погледнете днешната икономическа карта – и веднага става очевидна една огромна промяна. Финансовите центрове от азиатско-тихоокеанския регион като Хонг-Конг, Сеул, Шанхай, Сидни и Токио, използват глобализацията като лост за една по-ускорена Азианизация. Парите се стичат в тези столици от целия свят, но обикновено си остават в Азия. Днес един азиатски фонд се грижи за сигурността на регионалните валути, а търговията в азиатската сфера се е увеличила много повече, отколкото онази, прекосяваща Тихия океан. Вместо от презокеански полети, историята тук се състои от евтини авиокомпании, пренасящи множество пътници от Улан Батор до Куала Лумпур или Мелбърн.

Това изместване на гравитацията по посока на новите регионални центрове се ускорява от пристанищните градове като Дубай, новата Венеция на 21 век: „свободни зони“, през които стоките се пренасят бързо и ефективно, без затрудненията на държавния бюрократизъм. Въпреки скорошната криза на недвижими имоти в Дубай, новопоявяващите се градове-държави в Персийския залив инвестират с трескава бързина в ефективни бизнес-райони, които предлагат бързи услуги и данъчни стимули, предназначени да привличат нови бизнеси. Очаквайте от тях в скоро време да започнат да използват независими фондове за получаване на последните технологии от Запада, закупуване на големи площи обработваема земя в Африка, където да произвеждат храната си, както и защита на инвестициите им чрез частни армии и разузнавателни служби.

Между тези чевръсти градове вече се оформят съюзи, напомнящи за онзи силов център от късното Средновековие, Ханзейската Лига по протежението на Балтийско море. Хамбург и Дубай вече са сключили партньорство за насърчаване на мореплавателните връзки и изследванията в областта на биологическите науки. Абу Даби и Сингапур са нещо като нова търговска ос. Никой не чака разрешение от Вашингтон, за да прави сделки. А новите партньорства сред глобалните градове следват пазарите. Примери: новите директни полети на Qatar Airways от Доха до Сао Пауло или онези на South African Airways, директно от Буенос Айрес до Йоханесбург. Когато трафикът между Ню Йорк и Дубай пресъхна поради финансовата криза, авиолиниите на Емиратите прехвърлиха полетите на своите Airbus A380 до Торонто, чиято банкова система беше преживяла икономическите сътресения в по-добра форма.

За новите глобални центрове модернизацията не означава непременно озападняване. Новите азиатски сили продават на Запада играчки и петрол, като в замяна получават архитектура и инженерни услуги от световна класа. Западни ценности като свобода на словото и религията не са част от сделката.

Именно такъв е случаят при монархиите от Персийския залив, където градската амбиция се демонстрира в представителни нови райони, поръчвани направо сред пустинните пясъци. Абу Даби изгражда захранвания от слънчева енергия, забранен за автомобили Masdar City – за който се твърди, че е първият в света свободен от въглеродни емисии, безотпадъчен град – и облагородява своя Saadiyat Island с архитектурни перли, в които ще се помещават новите колекции на Лувъра и Гугенхайм, в зашеметяващи нови сгради, конструирани от Франк Гери и Жан Нувел. Емиратът е начертал строителен план, обхващащ две десетилетия, в който се предвижда строеж не само на нови, но и интелигентни градове, при които се взема ред вид ефективното използване на площта, санитарните условия, ефективния транспорт и създаването на общност. Надеждата е да се превърнат те в място, където хората от Запада ще се стекат, търсейки по-високо качество на живот. Резултатите в Персийския залив вече наистина очертават нещо напълно ново – една някога безплодна културна зона, в която се появяват все повече истински глобални смесителни центрове, като например столицата на Катар, Доха, чиито жители идват от повече от 150 страни и чужденците далеч превишават по брой местните хора. Ако тези петзвездни центрове изиграят картите си правилно, те биха могли да убедят западняците да се откажат от досегашните си местожителства заради постоянни домове в едно приятелски настроено, свободно от данъци обкръжение.

Освен тях обаче съществуват и мега-градовете, сръхнаселени градски зони, които са светове сами по себе си, но същевременно – поне засега – се представят икономически по-слабо, отколкото размерите им подсказват: Лагос, Манила, Мексико Сити. Когато през 1980 Токио стана първата градска област, достигнала население от 20 милиона, цифрата изглеждаше почти невъобразима. Днес вече трябва да свикваме с представата за почти 100 милиона души, разпръснати в областите около Мумбай или Шанхай. В Индия се очаква, че през следващите 20 години повече от 275 милиона души ще се преселят в препълнените градове на страната – едно население, почти равно на целите САЩ. По време на едно скорошно пътуване до Джакарта, задръстен от минибуси мегалополис от 24 милиона души, внезапно ми хрумна, че мнозинството, ако не и всички от жителите му никога няма да напуснат разширяващите се граници на собствения си град и едва ли ще знаят нещо за света извън него. Само за няколко десетилетия Кайро се е разширил толкова, че сега вече градът граничи директно с пирамидите, на 14 километра разстояние.

Милионите незаконни имигранти, изливащи се всяка година в мегаполисите, са не просто някаква нова имигрантска нисша класа, чието единствено предназначение е да  живее в хаос и работи в сивата икономика. Вместо това те често формират функционални, самоорганизиращи се екосистеми, намиращи се „извън системата“. Но един от резултатите е нещо като повторение на физическото разделение на средновековните градове; там, където някога рицари и стени са защищавали аристокрацията от нежелани пришълци, днес същата роля се изпълнява от електронни врати и частни агенции за сигурност. Гургаон, до скоро сънливо село в покрайнините на Ню Делхи, се е превърнал в предградие с високоетажни и високотехнологични сгради, където живеят повече от половин милион души. Наскоро той беше класиран като най-доброто място за работа в цяла Индия. Той предлага закрити комплекси, като например Windsor Court, със собствени магазини, детски градини и социални клубове, направени така, че единствено работещите съпрузи са принудени да посещават реалния свят на индийския задушаващ трафик и отровно замърсяване.

Действително, икономическото неравенство расте постоянно в тези нови градски рояци. Вземете например центровете на Истанбул, Мумбай и Сао Пауло, където великолепни нови небостъргачи са заобиколени от грозни сцени на мизерия и нищета. Индийският милиардер Мукеш Амбани, четвъртият по богатство човек в света, харчи според пресата около 2 милиарда долара за строежа на дома си на 27 етажа – снабден с висящи градини, собствена болница и летище за хеликоптери – всичко това на един хвърлей камък от най-големия бедняшки квартал в Мумбай, Дхарави. Веднъж, тичайки по тренажора на върха на един хотел в Сао Пауло, аз се опитах да преброя хеликоптерите, бръмчащи наоколо. Градът има най-големия брой частни хеликоптери в света – буквален признак за това до какви височини хората са готови да се издигнат, за да избегнат реалностите на света, намиращ се под тях.

Като цяло, възходът на глобалните центрове и мегаполиси ни кара да премислим отново дали държавният суверенитет или икономическата мощ са новите предпоставки за участие в глобалната дипломация. Отговорът, разбира се, е и двете, но докато суверенитетът еродира и се променя, градовете вече се борят за глобално влияние рамо до рамо с държавите.

Учената от Колумбийксия университет Саския Сасен е допринесла най-много за оформянето на съвременното мислене относно това как градските предимства се превръщат в голяма стратегия. Както тя пише в книгата си The Global City, такива места разполагат с уникалната възможност да превърнат продуктивната си мощ в „практика на глобален контрол“. Акакдемичната й работа проследява начина, по който европейските, до голяма степен автономни градове от времето на Ренесанса като Брюж и Антверпен са обновили законовите рамки, позволили създаването на първите международни стокови борси, създавайки предпоставките за появата на международния кредит и предшествениците на днешните търговски мрежи. Тогава, както и сега, нациите не са ограничавали градовете; те просто са били филтри за глобалните амбиции на градовете. Потоците на капитали и снабдяване, свързващи днешните глобални градове, са свързани от много подобни денационализирани международни отношения. Както твърди Сасен, в градовете не могат да се правят дребнави разделения между държавния и частен сектор; те или работят заедно, или градът не функционира изобщо. Дори масивните национални инвестиции в телекомуникациите или други инфраструктурни проекти не изравняват баланса на силите между градовете и останалата част от страните; в края на краищата те просто увеличават силата на градовете да водят своя собствена, „суверенна“ дипломация.

Погледнете само колко агресивно китайските градове започват да подминават Пекин, изпращайки маси от делегати по конференции и панаири, където те могат да привлекат международни инвестиции. До 2025 г. се очаква в Китай да има 15 свръх-града със средно население от по 25 милиона души (Европа няма да има нито един). Много от тях ще се опитат да подражават на Хонг Конг, който, макар и отново да е китайски град, а не британски протекторат, все още до голяма степен определя себе си чрез различията с останалата част от страната. А какво ще стане, ако всички китайски супер-градове започнат да действат по този начин? Или пък и други райони на страната поискат същите привилегии като Далян, североизточния технологически център, който е един от най-либералните градове в Китай? Дали тогава Пекин наистина ще управлява Китай? Или страната ще се завърне към някаква разлята модерна версия на периода на „воюващите държави“ от китайската история, в който много центрове на власт са се борили едни срещу други във вечно променящи се съюзи?

И докато нашият свят започва да се изгражда по-скоро около градовете и техните икономики, отколкото нациите и техните армии, Обединените нации започват да стават все по-неадекватни като символ на универсално членство в нашата глобална система. Един по-различен модел би могъл да бъде изграден около много по-малко скования Световен икономически форум в Давос, който събира едни с други всички хора, които имат някакво значение: премиер-министри, губернатори, кметове, шефове на фирми, ръководители на NGO-та, профсъюзни водачи, известни учени или просто влиятелни и известни хора. Всеки от тези играчи е достатъчно опитен, за да разчита на някаква ефирна „система“ за глобална стабилност – те просто заобикалят препятствия, използвайки средствата, които функционират.

Казано по-кратко, онова, което се случва в нашите градове, е по-важно от нещата, които се случват другаде. Градовете са експерименталните лаборатории на света и по този начин – метафора за едно несигурно време. Те са както раковото заболяване, така и основата на нашия обвързан свят, едновременно вирус и антитяло. От промяната на климата до бедността и неравенството, градовете са проблемът – но и решението. Тяхното правилно функциониране може да означава разлика между едно бляскаво бъдеще, изпълнено с проекти от рода на HafenCity и Songdo – или един свят, който изглежда като най-мрачните ъгли на Карачи и Мумбай.

Източник