1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Драги Мегад,

Вече е банално да се отбелязва, че възходът на Китай преобразява света. Екстраполирайте сегашните темпове на растеж и Китай ще бъде най-голямата икономика в средата на този век, ако не и преди това. Ако той остане комунистически, влиянието му върху световната система ще бъде огромно и много вредно. Великобритания и САЩ са, с всичките си недостатъци, демокрации, които приемат върховенството на закона. Това не е така в Китай. Ако един нереформиран Китай заеме място на най-горната лавица, световният ред ще бъде по-податлив към деспотизъм; крехката международна система на управление, основаващо се на върховенството на закона, която току-що започва да се оформя, ще бъде върната с години назад и отношенията между държавите ще зависят още повече от тяхната относителна мощ.

Всичко това обаче се базира на две много големи „ако“ – дали растежът на Китай ще продължи със същото темпо и дали страната ще си остане комунистическа. Аз смятам, че и по двата въпроса съществуват значителни съмнения. Сигурно е единствено, че тия две неща не могат да се получат едновременно. Китай достига границите на устойчивост на сегашния модел, а да се екстраполира от миналото към бъдещето, все едно че не е необходимо да се променя нищо, е капитална грешка.

Нашата грижа тук на запад трябва да бъде свързана с въпроса как да помогнем на Китай да се справи с тези огромни предизвикателства, без същевременно да ни нанесе вреда. Ако китайският комунизъм е в състояние да се трансформира, то Китай би бил в състояние, както и Япония преди него, да се интегрира без сътресения в световната система на силите. Ако не, пред нас лежат сериозни конвулсии.

Икономическият растеж на Китай се основава на поддръжка от страна на държавата, която влага огромни и евтино получени спестявания в инвестиционни проекти, задвижвани от евтина работна ръка. Около 200 милиона от общо 760-те милиона работници в Китай са селяни, мигриращи към градовете, където биват наемани във фабрики, строителни проекти и офиси. Това е най-голямата миграция в историята на човечеството. Комунистическата партия разреши свободно определяне на цените, насърчи преследването на печалба и рязко намали тарифите върху вноса, както и пречките за инвестиране в страната. Успехът на тази политика, която създаде годишен растеж от около 9,5 процента в течение на живота на цяло едно поколение и изведе около 400 милиона души извън границата на бедността, е широко признат. Но партията поддържа стриктен контрол върху собствеността, заплатите и фирмените стратегии – както и върху държавата. С други думи, Китай заема едно доста неудобно място някъде между социализма и капитализма; неговият частен сектор, макар и нарастващ, все още е недорасъл. Това е една система на ленинистки корпоратизъм – и тя започва да се разрушава.

Пукнатините в модела са навсякъде. Колко дълго време могат да си позволят държавните китайски банки да направляват милиарди спестени долари към инвестиции, които имат незначителна или никаква възвръщаемост и върху които се плащат нередовни лихви? Способността на бедните селяни да създават спестяванията, необходими за поддържането на растежа, вече достига своите граници. И, освен това, колко дълго време може да си позволи една икономика, голяма два билиона, да спестява повече от 40% от брутния национален продукт (БНП)? Тя достига и границата на способността си да увеличава износа с по 25% годишно (през 2007 той ще надмине нивото от един билион долара); при такова темпо на растеж те ще достигнат пет билиона някъде около 2020 или още по-скоро, като тогава ще извършват сами повече от половината световна търговия. Вероятно ли е това? Има ли достатъчно кораби и пристанища, за да се придвижват такива обеми? Всяка година Китай придобива нови 200 милиарда валутни резерви, най-вече долари, като държи собствената си парична единица на изкуствено ниско ниво, за да поддържа износа си конкурентноспособен. Абсурдно е за една бедна страна като Китай да заема пари на богата страна като САЩ; фактически това е едно неудържимо положение на нещата – и финансовите пазари изглежда са съгласни с това.

Китай би искал да намали сегашното трескаво темпо на растеж, но средствата за това, които се използват на запад – повишаването на данъците и лихвите, съкращаването на разходите – не са достъпни в Китай. Партията не се осмелява да предизвика евентуални протести чрез повишаване на данъците; служителите в държавните предприятия и провинциалните управленчески служби игнорират указанията за намаляване на разходите, защото кариерите им зависят от създаването на работни места и растеж. А повишаването на лихвите би могло да предизвика кредитна катастрофа, тъй като множество заеми просто не биха били върнати на банките.

Нито пък границите на този растеж са единствено икономически. Двеста милиона бедни хора гледат със завист как другите забогатяват, докато те тънат в нищета. Неравенството се разраства и корупцията присъства навсякъде, засягайки банкови мениджъри, провинциални губернатори и съдии. Около 400 000 души умират годишно от болести на дихателните пътища, причинени от замърсяването на въздуха. Брутният национален продукт на Китай е една пета от американския, но страната произвежда почти също толкова въглероден двуокис колкото и Америка. Като връх на всичко и комунистическата партия е в криза: тя заявява, че класовата война е завършила, като същевременно настоява за монополна власт като приемник на революцията от 1949. Без продължаващ икономически растеж, легитимността на партията може да бъде поставена под въпрос.

Зад всички тия проблеми се крие фактът, че Китай само отчасти приема прехода към капитализма. Но капитализмът е много повече неща от търсенето на печалба и свободата за определяне на цените, които са позволени от китайските реформи. Ефективното използване на ресурси зависи от една мрежа от независими процеси на проверка и отчетност, извършвани от хора, принадлежащи към различни центрове на власт и поддържани от система за права и частна собственост. Свободната изборна система пък е върхът на тази структура.

Съдии, които отсъждат въз основа на доказателства, вестници, представящи открита картина на действителността и дори хора, разкриващи задкулисните машинации на собствените си фирми, са изключително важни за функционирането на западния капитализъм. Именно взаимодействието на тези твърди и меки процеси – онова, което аз наричам „инфраструктурата на Просвещението“, е това, което позволява сравнително ефективното и честно използване на благата на технологическия прогрес. Китай имаше пазари, собственост и технология и през 18 век; той обаче изостана, защото не притежаваше просветителски структури. Липсваше му „троицата“ на плурализъм (различни центрове на политическа и икономическа власт), възможности (права, образование, частна собственост) и обосноваване (отчетност, проверка, свобода на изразяването).

Китайската комунистическа партия, въпреки известни опити на местно ниво, повтаря грешките на конфуцианската имперска система. Именно липсата на независими проверки и отчетност е тази, която стои зад масивното прахосване на инвестиции и разрушаването на околната среда. Причината, поради която толкова малко хора могат да нарекат по име някоя известна китайска марка или фирма, въпреки успехите в износа е, че такива просто не съществуват. Китай трябва да ги създаде, но да се направи това в една авторитарна система е невъзможно. Във всеки случай, повече от 55 процента от китайския износ, особено от високотехнологичния износ, се произвеждат от чуждестранни фирми – още едно указание за слабостта на Китай.

Китай трябва да се превърне в по-нормална икономика. Китайските потребители трябва да спестяват по-малко и да харчат повече, но хора без право на собственост или държавно подпомагане са разбираемо предпазливи. За да им се създаде по-високо самочувствие, ще трябва да се осигурят права на собственост, както и данъчна система, която да им предлага приемливо социално осигуряване. Това пък ще означава създаване на една средна класа, която със сигурност ще желае да знае как точно се харчат платените от нея данъци. А това изглежда като политическа невъзможност.

Ако тези аргументи са правилни, то условията на дебата по Китай трябва да се променят. Вместо да се плашим от възхода на Китай, ние трябва да разберем собствената си сила и неговата слабост. Ние трябва да имаме повече доверие в така наречените западни ценности и процеси – и да ги подпомагаме, както у нас, така и в чужбина. Най-добрият начин да се посрещне китайското предизвикателство е не да се затварят нашите пазари и да се създават по-големи армии – един импулс, който е особено силен в САЩ. Ние трябва да останем отворени, като същевременно твърдо вярваме в това, че Китай ще бъде в състояние да се конкурира със Запада само ако започне да му прилича повече.

Искрено ваш,

Уил

 

Драги Уил,

За един либерален плуралист вие звучите някак странно като монист, та дори и като монотеист. Според вас има само един път към капитализма – западният, и само една политическа система – нашата.

Китай постигна бърз растеж чрез политика на ниска консумация и прекомерно спестяване, както и износ вместо вътрешно потребление. Но този път не е необичаен, нито пък Китай се е запънал единствено за него. Япония и Южна Корея използваха същия модел и сега са членове на клуба на богатите страни OECD. Да се придвижват милиони селяни в градски производителни центрове не е нито нещо тоталитарно, нито пък застрашително. То беше предложено през 1954 като стандартен модел за развитие от Артър Луис, нобеловият лауреат – и днес вече се счита за класическо решение. (В някои части от Западна Европа то изглеждаше по-малко драматично, най-вече защото една трета от европейците се преселиха в северна Америка през 19 век). Няма други начини за отърсване от бедността. Секторът на услугите няма да го направи сам по себе си, нито пък ще го направи една зелена революция, както в момента е принудена да установи Индия.

Много високите цифри в Китай не правят сами по себе си неговото развитие невъзможно за поддържане. Ако Индия може да постигне растеж от 8 % при ръст на спестяванията от 25 %, то и Китай със сигурност може да направи същото (в момента той има 10,4 % растеж при 44 % ръст на спестявания). Нещо повече, Китай реформира банковия си сектор и светът демонстрира подкрепата си като изкупува акциите на китайските банки.

Китай има да учи още много за макроикономическия мениджмънт, но неговите грешки нямат нищо общо с тоталитаризма. Индия също е доста предпазлива при освобождаването на своя капитален баланс. Азиатската финансова криза от 1997 научи както Китай, така и Индия да държат винаги под ръка голяма налична ликвидност, дори и с цената на това, че всъщност парите биха могли да бъдат използвани по някакъв по-добър начин.

Да, на власт в капиталистическа система е една ленинистка партия. Но пътят към капитализма не е един-единствен, нито пък той изисква либерална демократическа структура, за да процъфтява. Икономическият възход на Япония беше постигнат без да е налице напълно либерална структура, а повечето европейски страни, включително Великобритания и Германия, бяха капиталистически преди да са станали демократични. Онова, което ни показва най-новата фаза на глобализацията е, че капитализмът не изисква нито Веберианска протестантска етика, нито пък либерална демокрация; всяка страна с приемлив ръст на спестявания, масово образование и достъп до западните пазари може да „прави“ капитализъм. Той не е монопол на западното християнство. Всъщност някои азиатци се оказват по-добри от европейците в него.

Много хора просто намират за доста трудно да повярват, че страни като Китай и Индия, които допреди 40 години бяха затиснати от глад и мизерия, днес зачеркват западните индустрии. Но такива бяха и оплакванията на американците през 60-те години, когато те се сблъскаха с европейската конкуренция на автомобилния пазар. Как е възможно тези новобранци да се състезават с Детройт? Но те се състезаваха, и още как – скоро последвани от Япония и Южна Корея. Днес новобранците са Китай и Индия, а утре те ще бъдат Гана и Кения.

Капитализмът не е, както казвате вие, „нещо много повече от преследването на печалба“. Той беше и си остава на първо място средство за натрупване на капитал. Той е способен да съществува при най-различни институционални подредби и едва през последната фаза на глобализацията ние започнахме да считаме, че англосаксонската либерална демокрация е неизбежна предпоставка за неговото съществуване.

Позволете ми сега да стигна до един политически въпрос. На едно определено ниво Китайската комунистическа партия е ленинистка, но тя е много различна от руската Болшевистка партия. Преди да извоюват властта през 1949, китайските комунисти трябваше да се борят в продължение на десетилетие и половина за спечелване поддръжката на селячеството. В този процес те развиха една философия, позволяваща им да реагират на популярните нужди и вътре в ограниченията на една-единствена партия. Това е, което те наричат народна демокрация – и тя е много по-реална, отколкото е била когато и да било в Източна Европа. Моята колежка в London Shool of Economics, Чун Лин, поддържа в книгата си Трансформацията на китайския социализъм, че китайското разбиране за народна демокрация е валидно. Според нея, в тази традиция все още има сила, макар че партията ще трябва да стане още по-гъвкава. Денг Сяопинг насърчаваше за известно време капиталистически растеж, свързан с неравенство, но днес вече срещу това се появява определена реакция. На последния партиен конгрес Ху Джинтао се произнесе относно безпокойството в селските райони. Системата е в състояние да реагира.

Вие се страхувате, че пристигането на Китай по върховете може да навреди на международния либерален ред. Но Съвета за сигурността в ООН имаше за членове както Китай, така и Съветския Съюз в продължение на десетилетия. И едва ли е необходимо да ви припомням за десетките пъти от 1945 насам, в които САЩ и Великобритания се отклоняваха от пътя на либерализма и мултилатерализма. Ние се нуждаем от либерален и мултилатерален ред, но не и от ред, който се основава на една западна хегемония. Пристигането на Китай и Индия сред големите ще принуди Запада да се научи да бъде истински плурален и мултилатерален, вместо да бъде просто един либерален грубиян.

Вашето разбиране за история е това на старите Уиги (исторически – британските либерали, бел. пр.). „Всичко, което правим ние, е прогресивно и либерално – и винаги е било такова; всички наши жестокости като колониални сили са забравени“. Но вашата троица на плурализма, възможностите и обосноваността е както много нова, така и много англосаксонска. Правата са нещо, което беше установено едва в последно време; ако не вярвате, то попитайте който и да е чернокож или индианец, или може би някой католик, живеещ в Ълстър. (А едно голямо малцинство в САЩ, включително и техният президент, вярват в буквалната истина на Книгата на Откровенията относно еврейското право върху Палестина).

Би било много хубаво, ако индивидуализмът, свободата и плурализмът бяха необходими за капитализма. И все пак е факт, че той може да функционира и без тях. Капитализмът действително освобождава сили, които подкопават авторитарните режими, но само неравномерно – и никога с неизбежност. Китай може и да се придвижи по посока на един либерален индивидуализъм. Но това не е непременно необходимо – и би било доста неразумно да се обзалагаме относно каквото и да било скорошно развитие в тази посока.

Искрено,

Мегад

 

Драги Мегад,

Вие пропуснахте да отговорите на повечето от моите забележки относно китайските слабости. Вместо това вие потискате собствената си критическа способност, когато става дума за Китай – заслепени от неговия растеж и нетърпелив да покажете как силата на Китай е доказателство за слабостите на западния капитализъм и либералната демокрация. Но всъщност тя не е доказателство.

Китай се нуждае от все по-големи инвестиции, за да поддържа същото темпо на развитие. Ку Хонгбин и Ма Ксяопинг от хонгконгската банка HSBC изчисляват, че допълнителното китайско производство, създадено от всеки инвестиран долар в наши дни е под нивото, на което е било по времето на Мао. Извън притежавания от чуждестранни фирми сектор китайската производителност е жалка. Последните цифри в областта на селското стопанство показват, че добавената стойност в Китай е 490 долара годишно, докато във Филипините тя е 1040 долара, а в Малайзия – 4851 долара. Производителността на китайските държавни предприятия, все още създаващи една трета от БНП, е 4 % от нивото на САЩ; една трета от тяхната работна сила е само частично заета.

Вие сравнявате китайския опит с този на останала Азия. Но Китай е далеч по-зависим от директни чужди инвестиции (foreign direct investment, FDI), за да осъществява експортния си растеж. Само 20 процента от тайванското производство за износ и 29 процента от същото производство в Индонезия бяха създавани от чужди компании по времето, когато те се намираха на степен на развитие, сравнима с тази на днешен Китай. През 2005 година 55 процента от китайския износ беше произвеждан от чужди фирми, включително повече от 80 процента от неговия износ в областите на телекомуникациите и електрониката. Китай се нуждае от външни инвестиции, за да компенсира недостатъците на местната институционна инфраструктура. Страната си постави за цел да има 50 свои компании в списъка на най-добрите световни компании през 2010. Тя ще се справи много добре, ако има поне една.

Капитализмът е далеч по-сложен, отколкото са склонни да приемат това фундаменталистите на свободния пазар или марксистите. Разбира се, Китай трябва да придвижи селяните си към градовете, за да може да се развива. Но капиталът все пак трябва да бъде влаган по ефективен начин. И ако една икономика желае да постигне самодостатъчен растеж на производителността, нейните компании трябва да направят нещо повече от това да експлоатират евтина работна ръка. Те трябва да развият „меките“ процеси, които насърчават производителността и новаторството. Китайските фирми не го правят.

Политическите несправедливости в начина, по които Китай се отнася към миграцията – всеки работник трябва да има разрешително, за да може да напусне местоживеенето си, а повечето от тях не притежават такива, както и честата конфискация на селска земя, имат същите корени, както и слабостите на предприемаческата система. Китай не притежава троицата на просвещението.

Нарастващите селски и работнически протести (4 милиона участници в 800 000 стачки само през 2005) подсказват, че мнозина китайци желаят приложими права на собственост и законно право на стачки. Това не са западни измислици. Вие имате право когато казвате, че Ху повдига въпроса за социалната справедливост – но усилията в тази насока са незначителни. Данъчната тежест върху селяните беше намалена с 0,1 процента от БНП през 2005. Ху не се осмелява да повиши данъчното натоварване на градовете. Но защо? Защото в такъв случай ще се появят изисквания за отчетност.

Амартия Сен твърди, че много интелектуалци от третия свят не са в състояние да се абстрахират от опита на колониализма, което им пречи да оценят по достойнство западните институции и ценности, както и паралелите с техните собствени най-добри традиции. Вие не се отличавате от този модел. Защо не включвате във вашия списък на разбойничество и държавни престъпления китайското заграбване на централна Евразия през 18 век, което почти удвои територията на страната, както и последващите го етнически чистки? Защото не е западно ли?

Парадоксът е, че най-добрият начин да се конкурира запада, е да бъде той победен в неговата собствена игра. Японският отговор на икономическата криза, растежът на демократични институции в Тайван и Южна Корея, както и все по-нарастващия успех на Индия (за съжаление задържан от касти и сексизъм, особено в селските райони), подкрепят моята теза. Но аз не разглеждам запада със самозадоволство: последната трета част на моята нова книга се занимава с това как САЩ, Великобритания и други страни не вършат онова, което проповядват.

Поздрави,

Уил

 

Драги Уил,

Каквото и друго да съм, аз не съм интелектуалец от третия свят, след като съм прекарал две трети от живота си в Англия! Нито пък съм постколониален постмодернист. Позицията ми е много проста: никоя нация, никой регион, никоя империя няма монопол върху добродетелта. Както Изтокът, така и Западът са извършвали етнически чистки. Имперското минало на Китай е същото, каквото е миналото на всяка друга страна, с изключение на факта, че китайците не страдат от западната форма на амнезия.

Но да се върнем към икономиката. Китайското селско стопанство не е толкова зле, колкото го представят вашите цифри. То е съсредоточено в областта на зърнопроизводството (преди 40 години там имаше ужасен глад), докато Малайзия и Филипините са комерсиални производители на различни търговски култури в продължение на много дълго време. Тези култури създават по-висока добавена стойност.

Между 1983 и 2003 Китай удвои броя на работниците, заети в производството, до малко повече от 100 милиона. Но селското стопанство на страната, както и това на Индия, все още страда от липса на обработваема земя и излишък на работна ръка. Именно затова още много милиони ще трябва да бъдат изведени в градовете – нещо, което може да се постигне само чрез бързо развитие на производството. Обществените предприятия в Китай, както и в Индия, са капитално-интензивни и неефективни. Но частният сектор не е толкова незначителен, колкото твърдите вие. Ако производителността е ниска в държавния сектор, то градските и селски предприятия, както и истинския частен сектор, плюс секторът, притежаван от чуждестранни фирми, трябва да бъдат толкова по-производителни. Китай изнася нискотехнологични продукти, сред които има само малко маркови имена, но именно там се намират неговите разширяващи се пазари.

Китай инвестира много в инфраструктурата, за разлика от Индия (или Съветския съюз, по времето, когато той растеше бързо). Това е бавен процес. Когато посетите Китай вие виждате нови летища и празни магистрали, както и шанхайския магнитен влак. В Индия летищата са дупки.

Китай също така е по-малко централизиран, отколкото това изглежда отстрани. Той има големи регионални центрове, които провеждат собствени икономически политики, като местните партийни босове често не се подчиняват на центъра. Под ленинистката фасада Китай извършва преход към една икономика, в която центърът се грижи номинално за определени неща – като например курса на валутата или защитата на страната – докато хората правят онова, за което считат, че е най-добро за тях. Да, протестите възникват от неравенства, както и в Индия. Но фактът, че те изобщо съществуват, както и това, че Китай има една активна „нова левица“ (виж например Чаохуа Ванг, Един Китай, много пътища) ми подсказва, че страната не е монолитна. Тя просто не е либерална демокрация по англосаксонски образец.

Аз не защищавам неравенствата или бруталностите, с които е осеян китайския растеж. Но пък и не считам, че те са признак на слабост. Въпреки подобни проблеми при повечето други икономики в миналото, още никоя от тях не е пропаднала поради изключителен растеж. СССР загина поради стагнация.

Вие не вярвате, че Китай може да повтори другите азиатски успехи. Но аз си спомням времето, в което САЩ не вярваха, че Япония би могла да се конкурира с тях. Те твърдяха, че японците могат само да копират, но не и да изобретяват, защото японската култура била прекалено конформистка. Но Китай получи 130 000 патенти през 2004, четвъртата по големина цифра в света (след Япония, САЩ и Южна Корея), три пъти повече от Великобритания. Това представлява ниво на растеж от 517 процента в сравнение с 1995, като в процеса участват в еднакви пропорции китайски граждани и чужденци.

Вие разглеждате неравенствата и бруталностите на китайския растеж като уникални за китайската комунистическа система – и това засяга вашия либерален усет. Вие искате тези неравенства и бруталности да бъдат премахнати. Аз ги разглеждам като част от историческия път на бързо натрупване, по който са минали вече много икономики. Това е начинът, по който се получава нарастването на доходите при капитализма. Къде тогава е проблемът?

Поздрави,

Мегад

 

Драги Мегад,

Китайският модел може да е свършил добра работа при мобилизацията на спестяванията за целите на индустриализацията, но сега вече той достига границите на своите възможности. Вашите собствени цифри показват, че половината от китайските молби за патенти идват от чуждестранни компании. Мястото на собствено китайските патенти в световната ранглиста е 17-то, като само 30 процента от тях засягат нови изобретения. Повечето от новите работни места в Китай се създават в сферата на услугите, а не в производството, както загатвате вие. Производителността в сферата на услугите тук е почти толкова ниска, колкото и тази в селското стопанство и държавните предприятия.

Аз не предсказвам сриването на Китай. Онова, което твърдя, е че той е изправен пред истински труден преход към по-нормална икономика с нормални нива на спестявания, инвестиции и консумация – и по-малка зависимост от износ. Тезата ми е, че насоката на промените трябва да бъде същата както и тази, която се появява в останалите части на Азия. Това означава, че Китай трябва да възприеме триадичната форма на просветителския процес – плурализъм, възможности, обосноваване – в собствената си система на функциониране. Те сигурно ще изглеждат много китайски, а не западни, но функциите им ще бъдат същите.

В наш интерес е тези промени да се случат – както за да позволят на Китай да продължи да се развива, така и за да увеличат собствения му интерес в поддържането на една международна система, основаваща се на правила. Безразличието на Китай към авторитарните африкански деспоти, докато той ухажва континента в търсене на енергия и суровини, ни дава една представа за това как би изглеждал един непроменен Китай.

Вие противопоставяте Китай на западната амнезия по отношение на историческото минало. Но никой в Китай не знае за удвояването на тяхната територия по времето на династията Манчу, нито пък за войната на Китай с Виетнам през 1979 или дори за Тянанмен. Тези неща са премахнати от учебниците по история, а съответните интернет-сайтове са блокирани. Шокиращо е, че водещ британски интелектуалец като вас може да извини такива манипулации на истината, докато същевременно е така готов да критикува отвореното общество, на което е бил член през по-голямата част от живота си. Тази дискусия би била невъзможна в Китай. Докато това не се промени, той ще бъде осъден на една колосално неефективна и социално жестока форма на развитие, защото се отнася с презрение към човешкото достойнство и необходимостта от отчетност в преследването на прогреса.

Искрено ваш,

Уил

 

Драги Уил

Значи всичко добро, което Китай върши, е чуждо, а останалото е мракобесие. Китай експлоатира африканските ресурси и това е показателно за китайския авторитаризъм. Колко по-различно от белгийците, французите или британците, с тяхната просветителска троица и либерални свободи, които с любов изхранваха Африка, никога не ламтяха за нейните ресурси и излекуваха нейната бедност!

Вие казвате, че услугите генерират в Китай повече работни места от производството. Може би, но това е валидно и за Индия, както и за Великобритания. Е, и какво от това?

Чужденци подават 50 процента от китайските заявления за патенти, 47 процента от патентите в Европейския Съюз и 80 процента от патентите в САЩ. Е и? Китай току-що задмина Япония в разходите по развойна дейност, но без съмнение вие ще кажете, че това също е нещо чуждо. Ако Китай е слаб във всеки сектор – селско стопанство, производство, услуги, нововъведения – защо тогава толкова се страхувате, че той ще се надигне така неумолимо и ще изцапа глобалната горна лавица, на която би трябвало да се намират само добродетелни западни сили?

Вие казвате, че Китай трябва да се присъедини към една интернационална система, основаваща се на правила. Но когато той се присъединява към Световната търговска организация и започва да изнася за Европейския Съюз сутиени и обувки, те биват заключвани в складове, докато Питър Манделсън успокоява френските и италиански производители, казвайки им, че те не трябва да се подчиняват на правилата.

Китай преминава през един увлекателен експеримент на растеж с темпове, които не са били постигани от нито една друга страна в историята на човечеството за толкова дълъг период от време. Той трябва да продължава да го прави. Страната има втория или трети по големина БНП в света – и все пак тя е безнадеждно бедна в измерения на глава от населението. Аз съм много любопитен да видя дали тя ще успее да постигне невъзможната комбинация от капитализъм и ленинистка партия. Никой друг не е опитвал това. Те може и да не успеят, но защо да не ги оставим да провеждат експеримента си и не предоставим на самите китайци избора кога да въстанат, ако пожелаят един по-различен режим?

През 18 век Волтер смяташе, че Китай е по-просветен от Франция. Сега вие твърдите, че Китай тъне в невежество, защото не е като нас. Лесно е да се забрави как самите ние сме стигнали дотук. Това е същото като вредите, които причиняваме на околната среда. Ние развитите страни казваме на новодошлите, че те не могат да вършат същото, което сме правили ние, когато сами сме били бедни: вие трябва да се държите по същия начин като нас, дори и ако това ви осъжда да си останете бедни. Аз казвам: хм, ще видим

Поздрави,

Мегад

Източник