Изгледи – Технологии

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Великият английски драматург и социален философ Джордж Бърнард Шоу отбеляза веднъж, че всички професии са конспирации срещу обикновените хора. Той искаше да каже, че хората, които принадлежат към елитни занятия – лекари, юристи, учители и учени – защищават своя статус чрез създаването на специални лексики, които са неразбираеми за обикновената публика. Този процес не позволява на хора отвън да разберат какво и защо вършат хората от професията – и защищава посветените от щателно проучване и критика. Професиите, с други думи, изграждат заплашителни стени от технически жаргон, отвъд които любопитното чуждо око не може да проникне.

За разлика от Джордж Бърнард Шоу аз не възразявам срещу това, тъй като считам себе си за професионален учител и ценя техническия жаргон толкова, колкото и всеки друг човек от професията. Но аз не възразявам и срещу това да се позволява от време на време на някого, който не познава тайните на моята професия, да влезе във вътрешните помещения и да изрази едно необразовано гледище. Такъв човек може понякога да изрази едно свежо мнение или, още по-добре, да види нещо по начин, който професионалистите са пропуснали.

Вярвам, че съм бил поканен на тази конференция точно за тази цел. Аз не разбирам особено много от компютърни технологии, не повече от средния човек – което не е особено много. Не разбирам нещата, които вълнуват един компютърен програмист или учен – и, разглеждайки описанията на презентациите за тази конференция, аз откривах, че всяка следваща от тях изглежда още по-мистериозно от предишната. Така че аз мога ясно да бъда определен като външен човек.

Но аз мисля, че онова, което вие искате тук, е не просто някакъв външен човек, а един външен човек, изразяващ гледище, което евентуално да се окаже полезно за посветените. Именно затова приех поканата да говоря тук. Аз вярвам, че разбирам нещо от нова, което технологиите вършат с културата и знам дори още повече за това, което технологиите премахват в културата. Всъщност, в началото мога да кажа, че онова, което технологията премахва, е тема, за която компютърните експерти очевидно знаят много малко. Слушал съм много компютърни експерти да говорят за предимствата, които компютрите ще донесат. Но с едно изключение – а именно, Джоузеф Вайценбаум[1] - аз никога не съм чувал някой да говори сериозно и изчерпателно за недостатъците на компютърните технологии; нещо, което ме удивява и ме кара да се питам дали професионалистите не скриват нещо важно. Искам да кажа, онова, което липсва сред компютърните експерти е усещането за технологическа скромност.

В края на краищата, всеки, който е изследвал историята на технологиите знае, че технологическите промени винаги са една Фаустовска сделка: технологията дава, но и технологията взема, при това не винаги в една и съща степен. Една нова технология понякога създава повече, отколкото разрушава. Друг път тя разрушава повече, отколкото дава. Но отношението никога не е еднозначно.

Изобретяването на печатната преса е един великолепен пример за това. Печатането насърчи модерната идея за индивидуалността, но то разруши средновековното усещане за общност и социална интеграция. Печатането създаде прозата, но превърна поезията в една екзотична и елитарна форма на изразяване. То направи възможна модерната наука, но превърна религиозната чувствителност в упражнение по суеверия. Печатането подпомогна растежа на националната държава, но, вършейки това, превърна патриотизма в една мизерна, ако не и убийствена емоция.

Друг начин да се каже същото е, че една нова технология тежнее към предпочитане на някои групи от хора и вреди на други. Учителите, например, вероятно ще бъдат направени ненужни от телевизията, както ковачите бяха направени ненужни от автомобила, както майстерзингерите бяха направени ненужни от печатната преса. Технологическите промени, с други думи, винаги водят до оформянето на печелещи и губещи.

В случая на компютърната технология не може да има спор относно това, че компютърът е увеличил мощта на големите организации като въоръжените сили, авиокомпаниите или банките и данъчните агенции. Също толкова ясно е, че сега компютърът е незаменим за изследователите в областта на физиката и другите природни науки. Но до каква степен компютърната технология е дала предимства на масите от хора? На работниците от стоманодобивната промишленост, на притежателите не магазини за зеленчуци, на учителите, автомонтьорите, музикантите, хлебарите, зидарите, зъболекарите и по-голямата част от останалите хора, в чиито живот компютърът сега нахлува? За тези хора техните лични неща са станали по-достъпни за мощни институции. Те биват по-лесно проследявани и контролирани; те биват подлагани на повече проверки и биват все по озадачавани от решенията, които се вземат по техен адрес. Те все повече биват свеждани до прости цифрови обекти. Те биват заравяни под планини от нежелана поща. Те се превръщат в лесни цели за рекламни агенции и политически организации. Училищата учат децата им да работят с компютърни системи, вместо да ги учат на неща, които са по-ценни за децата. С една дума, за губещите не се случва почти нищо, от което те наистина имат нужда – което е и причината те да бъдат губещи.

Сигурно трябва да се очаква, че печелещите – например, повечето говорещи на тази конференция – ще окуражават губещите да бъдат по-ентусиазирани относно компютърната технология. Това е поведението на печелещите и така те понякога ще казват на губещите, че с помощта на персонални компютри средният човек може да прави по-добри финансови баланси, да събира рецепти и да прави по-логични списъци за покупки. Те също им казват, че могат да гласуват от къщи, да пазаруват от къщи, да получат всяка желана информация в къщи и по този начин правят обществения живот ненужен. Те им казват, че животът им ще бъде воден по-ефективно, дискретно пропускайки да споменат от чия гледна точка, или каква би могла да бъде цената на една такава ефективност.

Ако губещите станат по-скептични, печелещите ги заслепяват с изключителните постижения на компютрите, много от които имат само маргинално отношение към качеството на живота на губещите, но въпреки това изглеждат впечатляващо. Евентуално губещите отстъпват, отчасти защото вярват, че специализираното познание на майсторите на компютърната технология е форма на мъдрост. Майсторите, разбира се, също вярват в това. Резултатът е, че определени въпроси не биват повдигнати – като например, на кого ще дадат компютрите по-голяма власт и свобода, и чия власт и свобода ще бъде намалена?

Сега, аз може би съм представил всичко това като една добре планирана конспирация, като че печелещите знаят много добре какво се печели и какво се губи. Но това не е точно начина, по който нещата се случват, защото печелещите не винаги знаят какво правят и докъде ще ги доведе то. Бенедиктинските монаси, които изобретиха механичния часовник през 12 и 13 век вярваха, че той ще предостави една точна регулярност за седемте периода на молитви, които те бяха задължени да спазват в течения на деня. Действително, той го направи. Но онова, което монасите не разбираха беше, че часовникът е не просто средство за проследяване на часовете, а и за синхронизиране и контролиране на действията на хората. И така, в средата на 14 век часовникът беше излязъл извън стените на манастирите и донесъл една нова и прецизна регулярност в живота на работника и търговеца. Механичният часовник направи възможна идеята за регулярна продукция, регулярно работно време и стандартизирани продукти. Без часовника капитализмът би бил напълно невъзможен. И така, тук имаме един голям парадокс: часовникът беше изобретен от хора, които искаха да се посветят по-непреклонно на Бога, а в края на краищата той завърши като технология, която беше от най-голяма полза за хората, които искаха да се посветят на печеленето на пари. Технологията винаги има непредвидими последствия и не винаги в началото е ясно кой или какво ще спечели и кой или какво ще изгуби.

Бих могъл да добавя, чрез един друг исторически пример, че Йохан Гутенберг по всички сведения е бил отдаден християнин, който би бил ужасен да чуе как Мартин Лутер, прокълнатият еретик, обявява печатарството за „най-висшия акт на милост на Бога, чрез който делото на евангелието се движи напред.“ Гутенберг мислеше, че неговото изобретение ще придвижи напред делото на Светия Римски Престол, докато всъщност то подпомогна една революция, която разруши монопола на църквата.

Ние разумно можем да се запитаме тогава дали майсторите на компютърната технология не смятат, че вършат за нас нещо, за което те и ние всъщност би трябвало да съжаляваме? Аз мисля, че такова нещо наистина има – и то се подсказва от името на моята беседа, „Информирайки се до смърт“. През оставащото ми време ще се опитам да обясня в какво се състои опасността от компютъра, и защо. Вярвам, че вие ще бъдете достатъчно открити, за да разгледате сериозно онова, което ще кажа. Сега, иска ми се да започна като ви разкажа за един малък експеримент, който провеждам от време на време през последните няколко години. Има хора, които описват експеримента като упражнение по измама и експлоатация, но аз ще разчитам на вашето чувство за хумор.

Ето как изглежда той: най-добре се провежда сутрин, когато срещна колега, който да не носи днешния брой на Ню Йорк Таймс. „Четохте ли Таймс днес сутринта”“, питам аз. Ако колегата каже „да“ то през този ден няма да има експеримент. Но ако отговорът е „не“, то експериментът може да започне. „Трябва да прегледате страница 23“, казвам аз. „Там има една невероятна статия за изследване, извършено в Харвард.“ „Така ли? И за какво става дума?“, следва обичайния отговор. Тук изборът ми е ограничен единствено от собственото въображение. Но аз мога да отговоря нещо от рода на: „Ами, направили са това изследване, в резултат на което става ясно, че най-добрият начин за отслабване е да се яде много. Оказва се, че едно нормално хранене, допълвано от солидни порции шоколадови еклери – например по шест пъти на ден – било най-добрият подход. Изглежда, че еклерите съдържат някакви специално вещество – доколкото си спомням, името е инкомиален диоксин – които изгарят калории с някаква невероятна бързина.“

Друга възможност, която обичам да използвам при колеги, за които знам, че са особено загрижени за здравословния си начин на живот, е следната: „Мисля, че това ще те заинтересува“ казвам аз. „Неврофизиолозите в университета в Щутгарт са открили връзка между сутрешното бягане и спадането на интелигентността. Изследвали са 1200 души в течение на пет години и са открили, че колкото повече се увеличават часовете, които хората отделят за бягане, толкова по-бързо спада интелигентността им. И сами не знаят на какво точно се дължи това, но фактът е доказан.“

Сигурен съм, че вече разбирате в какво се състои моята роля в експеримента: да отчета нещо доста нелепо – човек би могъл да каже дори трудно за вярване. Позволете ми тогава да ви съобщя някои от моите резултати. Освен ако това не е втория или трети път, в който прилагам експеримента към една и съща личност, повечето хора веднага вярват, или поне не подлагат на съмнение онова, което им казвам. Понякога те отговарят: „Наистина ли? Ама възможно ли е това?“ Понякога съм свидетел на закъсняла реакция, при която те отговарят: „Къде, казвате, било извършено това изследване?“, а друг път даже: „Знаете ли, май вече съм чувал нещо такова.“

Сега, човек може да стигне до няколко извода, които могат да бъдат направени от тези резултати, един от които беше изразен от Х. Л. Манкън[2] преди петдесет години, когато той каза, че няма идея, която да е толкова глупава, че да не се намери университетски професор, който да не повярва в нея. Това е повече обвинение, отколкото обяснение, но във всеки случай аз съм опитвал този експеримент и с не-професори, при което резултатите са долу-горе същите. Друго възможно заключение е онова, изразено от Джордж Оруел – също преди петдесет години – когато той отбеляза, че в наши дни средният човек е приблизително толкова наивен, колкото и през средните векове. През средните векове хората вярваха в авторитета на тяхната религия, независимо по какви въпроси. Днес ние вярваме в авторитета на науката, независимо по какви въпроси.

Но аз мисля, че тук може да се направи и друго, по-важно заключение, отнасящо се до онова на Оруел, но отклоняващо се от него под прав ъгъл. Става дума за факта, че светът, в който живеем, е почти напълно неразбираем за повечето от нас. Няма почти нито един факт – без значение дали действителен или въображаем – който може да ни учуди за дълго време, тъй като ние не разполагаме с някаква разбираема и последователна картина за света, която да направи факта да изглежда като неприемливо противоречие. Ние вярваме, защото няма причина да не вярваме – никаква социална, политическа, историческа, метафизическа, логическа или духовна причина. Ние живеем в свят, който – в по-голямата си част – няма смисъл за нас. Нито дори технически смисъл. Нямам пред вид това, че възнамерявам да проведа експеримента си с тази аудитория, особено след като вече съм ви разказал за него, но ако бих ви уведомил, че седалките, на които седите в момента, са произведени чрез някакъв специален процес, при който се използва кожата на Бисмаркова херинга, то на какво основание бихте се противопоставили? Защото, според всичко, което знаете – всъщност според всичко, което зная и самият аз – кожата на една Бисмаркова херинга действително би могла да бъде използвана за производството на креслата, върху които седите. И ако бих намерил някой индустриален химик, който да потвърди този факт чрез описанието на някакъв неразбираем процес, в хода на който те са прозиведени, то може би утре самите вие ще разказвате някому, че сте прекарали вечерта, седейки върху една Бисмаркова херинга.

Може би ще се приближа малко повече до онова, което искам да кажа, чрез една аналогия: ако отворите чисто нова колода карти и започнете да ги обръщате една по една, вие сигурно ще придобиете сравнително ясна представа за това какъв е техния ред. След като сте преминали от ас пика до деветка пика, то сигурно ще очаквате следващата карта да е десятка пика. И ако вместо нея се появи тройка каро, вие ще се учудите и ще се запитате що за колода карти е това. Но ако ви дам колода, която е била разбърквана двадесетина пъти, а след това ви помоля да обръщате картите, вие няма да очаквате някоя определена карта – тройка каро би била също толкова вероятна, колкото и десятка пика. След като не притежавате база, от която да изградите някакъв порядък, то няма да има и причина да реагирате с недоверие или дори удивление при появата на която и да било карта.

Въпросът е в това, че в един свят без какъвто и да било духовен или интелектуален ред, нищо не е невероятно; нищо не е предсказуемо и, следователно, нищо не представлява особена изненада.

Всъщност Джордж Оруел беше повече от несправедлив към обикновения човек от средните векове. Ценностната система в средните векове напомняше доста една чисто нова колода карти. Съществуваше един подреден, разбираем мироглед, започващ с идеята, че всяко познание и доброта идват от Бога. Онова, което свещениците можеха да кажат за света, следваше от логиката на тяхната теология. Нямаше нищо случайно в нещата, които хората трябваше да вярват, включително и фактът, че светът е бил създаден в девет часа сутринта на 23 октомври през годината 4004 пр. н. е. Това можеше да се обясни – и беше обяснявано – за всеобщо задоволство. Същото се отнасяше и до факта, че 10.000 ангели могат да балансират на върха на една игла. Звучеше напълно смислено да се твърди, че Библията е проявеното слово на Бога и че вселената е населена от ангели. Средновековният свят беше разбира се мистериозен и изпълнен с чудеса, но той не беше лишен от чувство за ред. Обикновените мъже и жени може би не са разбирали как точно суровата реалност на техния живот приляга към великия и благосклонен план, но те не се съмняваха, че такъв план има – и техните свещеници бяха напълно способни, чрез извеждане от шепа принципи, да го направят ако не рационален, то поне последователен.

Ситуацията, в която се намираме ние, е много по-различна. И, бих казал, по-тъжна, по-объркваща и със сигурност по-мистериозна. Тя прилича на разбърканата колода карти, за която говорих преди малко. Няма последователна, цялостна концепция за света, която да служи като основа, от която израства зданието на вярата. И, следователно, в един определен смисъл ние сме по-наивни от хората от средните векове – и по-уплашени, защото някои могат да ни накарат да повярваме почти всичко. Кожата на една Бисмаркова херинга има почти толкова смисъл, колкото и една винилова сплав или инкомиален диоксин.

Това, по свой начин, не е наша вина. Ако ми е позволено да обърна с главата надолу мъдростта на Касий[3]: вината не е в самите нас, а почти буквално в звездите. Когато Галилео насочи телескопа си към небесата и така накара Кеплер да направи същото, те не откриха там нито магия, нито пък някакво божествено откровение, а само геометрически схеми и уравнения. Бог, както изглеждаше, беше по-малко морален философ, отколкото майстор-математик. Това откритие помогна да се даде импулс за развитието на физиката, но само навреди на теологията. Преди Галилео и Кеплер беше възможно да се вярва, че Земята е стабилният център на вселената и че Бог е особено заинтересуван от нашите дела. По-късно Земята се превърна в самотен пътешественик в една мрачна галактика от един скрит ъгъл на вселената и за нас не остана друга възможност освен да се чудим дали Бог изобщо се интересува от делата ни. Подреденият, разбираем свят на средните векове започна да се разнищва, защото хората вече не откриваха в звездите лицето на един приятел.

И още едно нещо, което някога беше било наш приятел, се обърна срещу нас. Става дума за информацията. Имаше време, в което информацията беше ресурс, който помагаше на човешките същества да решават специфични и належащи проблеми от своята околна среда. Вярно е, че в средните векове имаше недостиг на информация, но самата й липса я правеше както важна, така и полезна. Това започна да се променя, както всеки знае, през късния 15 век, когато един златар на име Гутенберг, от Майнц, направи от една стара винарска преса печатна машина и, вършейки това, създаде нещото, което днес ние наричаме експлозия на информацията. Четиридесет години след изобретяването на пресата имаше печатарски машини в 110 града в шест различни страни; 50 години по-късно вече бяха отпечатани повече от осем милиона книги, почти всички те изпълнени с информация, която преди това не беше достъпна за обикновения човек. Нищо не е по-заблуждаващо от идеята, че компютрите са въвели епохата на информацията. Печатната преса започна тази епоха – и оттогава насам ние вече не можем да се освободим от нея.

Но онова, което започна като освобождаваща струя, се превърна в потоп от хаос. Ако мога да взема собствената си страна като пример, ето какво имаме ние: в Америка има 260,000 табели за афиши; 11,520 вестници; 27,000 видео магазини; 362 милиона телевизори и над 400 милиона радиоапарати. Всяка година се публикуват 40,000 нови книги (300,000) в целия свят и всеки ден се правят 41 милиона снимки и, само за сведение, над 60 милиарда рекламни пощенски писма пристигат в нашите кутии всяка година. Всичко от телеграфа и фотографията през 19 век до силиконовия чип през двайсетия е увеличавало грохота от информация, докато нещата днес са достигнали такива пропорции, че за средния човек информацията вече няма никакво отношение към решаването на проблеми.

Връзката между информация и действие е прекъсната. Информацията сега е стока, която може да бъде купувана и продавана, използвана като форма на развлечение или обличана като дреха, за да повиши собствения статус. Тя идва безразборно, без да бъде насочена към когото и да било, откъсната от някаква полезност; ние сме задръстени с информация, давим се в информация, нямаме контрол над нея, не знаем какво да правим с нея.

И причините, поради които не знаем какво да правим с нея, са две. Първо, както вече казах, ние не разполагаме с последователна концепция за самите себе си, за нашата вселена, нашето отношение едни към други и към нашия свят. Ние вече не знаем, както го знаеха средните векове, откъде идваме, накъде отиваме и защо. Тоест, ние не знаем коя информация е приложима и коя неприложима за нашия живот. Второ, ние сме насочили цялата си енергия и интелигентност към изобретяването на машини, които не вършат нищо друго освен да увеличават потока от информация. Като следствие от това, нашата защита срещу информационното пресищане е изтощена; нашата информационна имунна система не функционира. Ние не знаем как да я филтрираме, ние не знаем как да я намалим; ние не знаем как да я използваме. Ние страдаме от един вид културен СПИН.

И сега, в тази ситуация идва компютърът. Компютърът, както знаем, притежава качеството универсалност, не само защото начините да бъде използван той са почти безкрайно разнообразни, но също и защото компютрите биват широко интегрирани в структурите на други машини. Ето защо би било глупаво от моя страна да предупреждавам срещу всяко мислимо използване на компютър. Но не може да се отрече, че най-известните начини да се използва компютъра са свързани с информация. Когато хората говорят за „информационни науки“, те говорят за компютри – как да се съхранява информация, как да се намира и организира тя. Компютърът е отговор на въпроси като: как мога да намеря повече информация, по-бързо, в по-лесно използваема форма? Изглежда, че това са разумни въпроси. Но сега аз бих искал да ви задам някои други въпроси, които ми се струват още по-разумни. Напдана Ли Ирак Кувейт поради липса на информация? Ако между САЩ и Ирак се получи някаква нова, грозна война, ще стане ли това поради липса на информация? Ако деца умират от глад в Етиопия, става ли това поради липса на информация? Расизмът в Южна Африка, съществува ли той поради липса на информация? Ако по улиците на Ню Йорк скитат престъпници, става ли това поради липса на информация?

Или, нека дойдем на едно по-лично ниво: ако вие и съпругата ви сте нещастни един с друг и завършите брака си с развод, това поради липса на информация ли става? Ако децата ви се държат зле и носят на семейството ви срам, това поради липса на информация ли става? Ако някой в семейството ви има психически проблеми, това по липса на информация ли става?

Вярвам ще се съгласите, че онова, което ни разболява, което ни причинява най-много нещастие и болка – както на културно, така и на лично ниво – няма нищо общо с вида информация, която ни доставят компютрите. Компютърът и неговата информация не могат да отговорят на никой от фундаменталните въпроси, от които ние се нуждаем, за да направим живота си по-смислен и хуманен. Компютърът не може да ни предостави някаква организираща морална рамка. Той не може да ни каже кои въпроси си струва да бъдат зададени. Той не може да ни даде средство за разбиране на въпроса защо сме тук или защо се бием едни с други, или защо благоприличието ни напуска толкова често, особено когато най-много се нуждаем от него. Компютърът е, в един смисъл, великолепна играчка, която ни отвлича от занимаването с онова, пред което най-вече трябва да се изправим лице в лице – духовната празнота, познанието за самите себе си, полезните представи за миналото и бъдещето. Обвиняваме ли го поради тези причини? Разбира се, че не. В края на краищата, това е просто машина. Но тя ни бива представяна, с гърмящи тромпети, като на тази конференция, като един вид нов технологически месия.

Чрез компютъра, заявяват вестителите, ще направим образованието по-добро, религията по-добра, политиката по-добра, нашите умове по-добри – и, най-вече, самите себе си по-добри. Това, разбира се, са безсмислици и само младите или невежите и глупавите могат да повярват в тях. Само преди момент казах, че вината за това не е у компютрите. И това е вярно, поне в смисъла, в който ние не обвиняваме един слон за огромния му апетит или един камък за това, че е корав и студен, или един облак за това, че скрива слънцето. Това е тяхната природа и ние не очакваме от тях нищо по-различно. Но компютърът също притежава природа. Вярно, той е само машина, но машина, предназначена да манипулира и генерира информация. Това е нещото, което компютрите правят и следователно те притежават едно непогрешимо послание.

Посланието е, че чрез все повече и повече информация, опакована по-удобно, доставена по-бързо, ние ще намерим решения за проблемите си. И така всички умни млади мъже и жени, вярвайки в това, създават находчиви задачи за компютъра, надявайки се, че по този начин ние ще станем по-мъдри, по-благоприлични и по-благородни. И кой би могъл да ги обвини в нещо? Ставайки майстори на тази чудна технология, те ще се сдобият с престиж и власт, а някои от тях дори ще станат известни. В един свят, населен от хора, които вярват, че чрез все повече и повече информация раят става достижим, компютърният учен е цар. Но аз продължавам да твърдя, че всичко това е монументално и опасно прахосване на човешки талант и енергия. Представете си само какво би могло да бъде постигнато, ако тези таланти и енергия биха били насочени към философията, теологията, изкуствата, художествената литература или образованието? Кой знае какво бихме могли да научим от такива хора – може би дори защо съществуват неща като войни, глад, бездомни хора, психически болести и гняв.

Както нещата изглеждат в момента, гениите на компютърните технологии ще ни дадат Звездни войни и ще ни предоставят отговора на атомната война. Те ще ни предоставят изкуствения интелект и ще ни кажат, че това е пътят към познанието на самите себе си. Те ще ни дадат моментална глобална комуникация и ще ни кажат, че това е пътят към взаимното разбирателство. Ще ни дадат виртуална реалност и ще ни кажат, че това е отговорът на душевната бедност. Но това е само пътят на техника, на събирача на факти, на информационния вехтошар и на технологическия идиот.

Ето какво ни каза Хенри Дейвид Торо: „Всички наши намерения са само подобрени средства към един неподобрен край.“ Ето какво ни каза Гьоте: „Човек трябва всеки ден да се опитва да чуе една малка песен, да прочете едно хубаво стихотворение, да види добра картина и, ако е възможно, да каже няколко разумни думи.“ А ето тук какво ни каза Сократ: „Неизследваният живот не си струва да се живее.“

Бих могъл да ви кажа, ако имах време за това, какво са казали още Конфуций, Исак, Исус, Мохамед, Буда, Спиноза и Шекспир. Защото то е винаги едно и също: ние не можем да избягаме от самите себе си. Човешката дилема е, и винаги е била една и съща – и ние не решаваме нищо фундаментално като се покриваме с технологическа слава.

Дори и най-скромният герой от някой комикс знае това – и аз ще завърша, цитирайки мъдрия стар опосум на име Пого, създаден от художника Уолт Кели. Предлагам думите му на всички технологически утописти и месии, които присъстват тук. „Ние се срещнахме с врага“, каза Пого, „и той беше ние.“

1990

 

Източник
 



[1] Джоузеф Вайценбаум (1923–2008): изтъкнат американски компютърен специалист от немски произход, един от най-известните критици на технократския възглед за връзката между технологиите и прогреса. Най-просто казано, идеите му се концентрират около тезата, че, колкото и далеч да стигне изграждането на изкуствения интелект, на машините никога не трябва да се позволява да вземат важни решения, тъй като те винаги ще си останат неспособни на човешки чувства като състрадание и милост. Бел. пр.

[2] Хенри Луис Манкън (1880–1956):  американски публицист и писател. Бел. пр.

[3] Тук Постман прави алюзия с известната реплика на Касий от шекспировия Юлий Цезар („Вината, драги Бруте, не е в звездите, а в самите нас, че сме подчинени“) Бел. пр.

Нийл Постман
Нийл Постман (1931–2003) е американски професор, медиен теоретик и културен критик, най-известен с книгата си Забавлявайки се до смърт (1985).
Посетители: 157

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 21 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици