Изгледи – Технологии

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2018 04 robots masters 1

 

Брой думи:  9020

Когато през 1977 г. Дейвид Стинсън завършил средното си образование, в Гранд Рапидс, Мичиган, първото нещо, което направил, било да си намери работа, в строителния бизнес. След няколко години обаче бизнесът започнал да се забавя. Тогава Стинсън бил на двайсет и четири години, вече с две деца. Имал нужда от нещо стабилно. Както ми обясни наскоро по време на обяд, това означавало намиране на работа в една от двете компании в района, които предлагали сигурна работа. „До края на годината ще работя или в General Motors, или в Steelcase“, зарекъл се той през 1984. Няколко месеца по-късно получил работа в Стийлкейс, най-големият производител на офис мебели в света, а оттогава насам работи в техния завод за обработка на метал в Гранд Рапидс.

Сега Стинсън е на петдесет и осем. Има пълно, червендалесто лице, гъста сребриста коса и величествен торс. На поло-фанелата му във флотски стил е изписана длъжността му – „Водач на зона“ – и като всички останали хора в завода той винаги носи чифт защитни тапи за уши, окачени на шнур в неонов цвят, който виси на врата му. Очилата му имат отстрани пластмасови защитни плоскости, които му придават вид на ексцентричен учен.

„Не съжалявам, че дойдох тук“, разказва Стинсън. Седим в кафенето на завода и той разтваря италиански сандвич, доставен от магазинчето за деликатеси, което всеки четвъртък предлага на работниците сандвичи за четири долара, вместо осем. „Имаше времена, в които съм си мислил за напускане, но атмосферата тук просто е доста по-удобна. Технологиите наистина помагат при този род неща. Вместо да ви отнемат отговорност, те са голяма помощ. Това тук място определено е вълната на бъдещето.“

Уилям Санджи младши, шейсет и четири годишен работник на бояджийската линия, сяда до Стинсън с картонена кутия пържени картофи и чашка кетчуп, докато хвърля предпазните си очила на масата. „Опитваме се да се позабавляваме с всичко това“, казва той с нисък глас, подобен на ръмжене. „Понякога е доста интензивно.“

Санджи, който има грижливо подстригана сива коса и будно лице, е започнал да работи в Стийлкейс през 1972 г., след като е чакал заедно с други шестстотин души, за да подаде молба. „Беше много доходоносно да си служител на Стийлкейс, още по онова време“, казва Санджи. Мениджърите на заводите са известни с това, че карат страхотни коли и имат вили на езерото; фирмата е заплащала разходите в колежа за децата на служителите, които често са прекарвали летата си на работа в местните заводи. Имало фирмени пикници и турнир по боулинг, в който веднъж участвали хиляда и петстотин души. (Турнирът все още се провежда, сега с около триста участници.)

През деветдесетте години, Стийлкейс дава работа на повече от десет хиляди работници в САЩ и управлява седем фабрики около Гранд Рапидс, където се произвеждат столове, офисни шкафове, бюра и маси, както и винтовете, болтовете и колелцата, с които те се сглобяват. Работейки в непосредствена близост, буквално рамо до рамо, работниците са полирали и боядисвали дърво, сглобявали са стоманените части на ръка. Днес в Мичиган има само два завода на Стийлкейс – металната фабрика, където се правят бюра и шкафове, както и близката „дървена фабрика“, където се произвеждат дървени мебели. Като цяло те работят с по-малко от две хиляди работници. Единствената друга американска фабрика на фирмата, в [градчето] Атина, Алабама, има хиляда работника на пълно работно време.

В много отношения историята на Стийлкейс е представителна за историята на материалното производство в Америка. Фирмата е създадена през 1912 г. със само един продукт, огнеупорно метално кошче за отпадъци. И докато през следващите десетилетия икономиката процъфтява, растящите американски корпорации трябва да снабдяват офисите си с бюра, стелажи и стени за ограничаване на малки работни помещения [cubicles]. „Ако през осемдесетте години бяхте някое момче от местната гимназия и не искахте да учите в колеж, то получавахте работа в завода на Стийлкейс – и готово“, казва ми Роб Къркбрайд, който в продължение на почти две десетилетия е следил развитието на Стийлкейс в местния вестник, Grand Rapids Press. „Беше като да спечелиш от лотарията.“

А след това балонът на dot-com[1] се спука и безброй много новосъздадени фирми се оказаха принудени да продават току-що закупеното си офис-обзавеждане. Към 2001 г. Стийлкейс вече е изгубил една трета от продажбите си и е започнал да затваря заводите в западен Мичиган. Производството му е преместено в Мексико, Китай, а накрая в Индия. През 2011 г. компанията обявява нова серия от свивания на производствени мощности и съкращения, като затваря друг завод близо до Гранд Рапидс, един в Тексас и един в Онтарио, Канада. Почти цялото производство на офис-столове е изместено в Мексико.

В наши дни, когато американските компании отчитат рекордни печалби и изискват милиони нови, лъскави работни пространства, Стийлкейс отново е във възход. Корпоративният щаб на фирмата, който се помещава в ремонтирана фабрика, е лаборатория на новите тенденции на работното място, с отворени оформления на работните етажи и остъклени работни клетки, където хората работят заедно с лаптопите си или се въртят около високо поставени бюра. В двете фабрики в Мичиган, които все още са отворени, служителите създават метални компоненти за мебели и конферентни маси в десетки нюанси на дървен фурнир.

Но докато технологиите правят работата все по-бърза, по-ефективна и по-екологична, продуктите се създават с много по-малко работници. „Фирмите очевидно не изпращат съобщения до пресата, в които да казват: ‚Ние не наемаме повече хора‘, но това е, което чувам на улицата“, казва Къркбрайд. Има автоматизирани монтажни линии и роботизирани ръце за повдигане на плотове на маси, които някога са били носени от мъже. Стинсън ме развежда през гъста гора от машини и минава покрай гигантско приспособление, което прави картонени кутии, така че фабриката не трябва да ги поръчва. „Можете просто да пипнете сензорния екран тук и там, и хопа, имам нужда от [кашони с размер] 86-17, бум-бум-бум, трябват ми четиринадесет. Натискате бутона и той ви ги прави“, казва той. „Такива неща са наистина страхотни. Така че ние премахваме не толкова работни места. Онова, което премахваме, е ненужна работа.“

Като лидер на зона Стинсън отговаря за около петнадесет служители на част от производствената линия, която прави части за седалките от серията Ology, работни маси с променлива височина, произвеждани за хората, които желаят или трябва да работят прави. До миналата година е било нужно работниците да се консултират с дълъг списък от действия, докато се мъчат да вземат точно подходящата част от количката, пълна с болтове и винтове с различни размери, и да я завинтят в правилния отвор, в правилната последователност. Днес вече компютъризираните работни места, наречени „маси с ориентиране“ [vision tables], диктуват стъпка по стъпка как трябва да се сглобяват мебелите. Процесът е практически безпогрешен: системата няма да позволи на работниците да продължат, ако поредната стъпка не е извършена правилно. Заставаме зад една млада жена, облечена в поло риза и еластични шорти, с дълга руса коса на опашка. Когато дадена стъпка е завършена, над следващата част светва лампичка, придружавана от звук бип-бип. Един скенер отгоре проследява всичко в реално време и излъчва данните до невидими инженери с Айпадове. Служителите, които следват стриктен автоматизиран протокол – някои ги наричат ​​„роботи от месо“ – не се нуждаят от почти никакво обучение. Дори и дрелката е прикрепена към компютърно-подпомагано рамо; работникът просто трябва да го придвижи до правилната позиция и да позволи на машината да извърши магията си. Допреди едно десетилетие индустриалните роботи помагаха на работниците в задачите им. Сега работниците – тоест онези от тях, които са останали – помагат на роботите в техните задачи.

* * *

В продължение на десетилетия конвенционалният възглед сред икономистите е бил, че технологичният напредък създава за работниците толкова възможности, колкото и отнема. През изминалите няколко години обаче изследванията започват да показват нещо друго. „Не става въпрос за това, че нямаме работа или работни места сами по себе си“, казва Дейвид Отър, икономист от MIT, който проучва влиянието на автоматизацията върху заетостта. „Но една подгрупа от хора с ниско ниво на квалификация може и да се окаже неспособна да постига разумен стандарт на живот въз основа на труда си. Вече виждаме това.“ Докато автоматизацията намалява заплатите, работните места във фабриките стават едновременно и по-малко на брой, и по-малко привлекателни.

Този процес, твърдят Отър и други икономисти, може и да задълбочи неравенството. Пазарът на труда е изграден около идеята за недостиг на работна ръка: всеки човек има определен пакет от трудови ресурси – собствената си работоспособност – необходим на работодателите, който той или тя има възможността да продава на пазара на труда, чрез трудова заетост, в продължение на около тридесет години. Този модел постепенно ерозира. „Това не означава, че наоколо няма пари, но те просто се натрупват само при собствениците на капитали, собствениците на идеи“, казва Отър. „А капиталът е по-малко равномерно разпределен от трудоспособността. Всеки се ражда с някаква трудоспособност, но не всеки се ражда с капитал.“

В металната фабрика  на Стийлкейс автоматизацията е накарала компанията да търси по-образовани мениджъри, от които днес се очаква да имат образование от колеж, а не само средно. Компанията, въз основа на модела за „оптимизирано производство“ [lean manufacturing], започнат първоначално от Тойота, е наела млади инженери, които да сканират фабричните данни с цел откриване на допълнителни възможности  за постигане на ефективност, което спокойно може да се преведе като „по-нататъшна автоматизация“. За хората, които имат технически [учени] степени и могат да управляват автоматизирани системи, както и за собствениците на фирми, които са в процес на автоматизиране, потенциалът за забогатяване е значителен. Но за по-малко квалифицираните работници историята е съвсем друга. В доклад, публикуван по-рано тази година, икономистите Дарон Аджемоглу от MIT и Паскуал Рестрепо от Бостънския университет изучават местните пазари на труда в САЩ между 1990 и 2007 г., и констатират, че концентрацията на промишлени роботи в дадена производствена област е пряко свързана с намаляването на работните места и заплащането. Технологията може да усили ефектите от глобализацията. Според едно измерване, средният работник в сферата на материалното производство в САЩ е печелил/а през 2015 г. девет процента по-малко от средния работник през 1973 г., докато общата икономика е нараснала с двеста процента. В Стийлкейс, признава Стинсън, работниците днес печелят приблизително същата доларова заплата, каквато са имали и през 1987 г.

Нито Стинсън, нито Санджи смятат, че автоматизацията представлява заплаха за работните им места. Санджи си спомня как Франк Мерлоти, легендарна фигура в Стийлкейс, който се е пенсионирал като президент и главен мениджър на фирмата през 1990 г., е посещавал завода и е държал на работниците силно мотивиращи речи. „Франк ще те погледне и ще каже само това“, спомня си Санджи. „Слушай“, ще каже, „вие, и само вие, хора – всички вие сте ония, които правят това нещо възможно, които го правят да се случва.“

Санджи говори разпалено за достойнството, свързано с ръчния труд. Той ми разказва за едно пътуване заедно с внуците си до Ню Йорк, където посетили Емпайър Стейт Билдинг. „Вероятно сте виждали тази картина на онези момчета, дето са седнали там горе върху цялата онази стомана, и ядат обяд заедно“, казва той. „И са взели там няколко нитове и такива неща. Е, според мен, нитовете там са хората.“ Изглежда, че описва известната черно-бяла снимка [от 1930-те], озаглавена „Обяд на върха на небостъргач“. „Това беше едно от най-хубавите неща, които видях там, от целия Ню Йорк Сити, тамошните стари кримки. Как вдигат тази сграда. Как ли са го направили, какво мислите? Това е невероятно.“

По мнението на Санджи имало нещо незаменимо в комбинацията от съзнателна преценка и човешки ръце. Помислете за всички неща, които роботите не биха могли да вършат: да пъхат ръце в неща; да разопаковат някоя кутия; да завият лентичка за затваряне на кесия. Дори в едно автоматизирано бъдеще, смята той, ще имате нужда от хора, които да прилагат мъдростта, придобита чрез възраст и опит. „Все още ще трябва да имате хора тук“, казва той. „Някой ще трябва да направлява тази машина, която уж може да прави всичко. И, кажете ни, когато тази машина не иска да работи така, както се предполага.“

* * *

Лабораторията „Хора до роботи“ в университета „Браун“ се намира на партерния етаж на червена тухлена сграда в центъра на Провидънс, Роуд Айлънд. Тя създава усещане за грамаден гараж, пълен с оплескани, разнебитени дивани и разпръснати джаджи и играчки, заедно с някоя и друга картонена опаковка, останала от последния обяд. Там, в един неотдавнашен следобед, робот с тромави червени ръце се беше заел със задачата да къса венчелистчетата на изкуствена маргаритка. Роботът, известен в лабораторията под името Мечо [Пух], държи цветето в чифт клещи с гумени накрайници, след това издърпва другата си ръка, завърта я леко и я насочва към маргаритката. Издава звук като двигател на празен ход, сякаш размишлява какво да прави оттук нататък. После ръката се спуска надолу към цветчето, грабва едно венчелистче и го хвърля на масата. Отдръпва се отново, с механичен звук рий-раа. Движенията му напомнят за някаква праисторическа птица.

Лабораторията е създадена от Стефани Телекс, професорка по компютърни науки, която проучва начините за създаване на роботи, способни да работят заедно с хората. „Казано най-общо, моята изследователска програма е за създаване на роботи, които могат да работят заедно с хора по сложни задачи“, казва ми Телекс. „Опитваме се да направим роботи, които могат стабилно да възприемат и манипулират обектите в собствената си среда.“

Думата „манипулиране“ се дочува често сред роботистите. Дори във високо автоматизираните заводи, работните операции, които включват опаковане на кутии или сглобяване на малки части, се извършват от хора. И най-сръчният робот, който е изправен пред предмет, който никога не е виждал, може да го вдигне само в деветдесет процента от случаите, което не е достатъчно добро за промишлени цели.

Решаването на този проблем – обучаването на дадена машина как да се оправя сред случаен набор от неправилно оформени предмети – би имало огромно въздействие върху индустрията. Телекс си представя машини, които могат да сменят пелени и да приготвят вечеря. В нейния курс „Теми на колаборативната роботика“ един студент е предложил да научи робот как да прави салата. „Много е трудно – и вероятно не много ефективно – един робот да направи салата“, казва асистентът на Телекс, Джош Рой. „Ние се шегуваме, че с помощта на робот можем да направим салата за трийсет хиляди долара“. Част от предизвикателството, каквато и да е задачата, е да се създаде „крайният осъществител“ – подобен на ръка инструмент в накрайника на робота – който да може да хваща [предмети с] разнообразни форми, размери и повърхности, при различни нива на натиск. По-сложната част – и онази, която занимава Телекс, включва обучаването на робота да схваща и „разбира“ различните предмети, така че да разбира какво се очаква от него.

Мечо е програмиран от една от студентките на Телекс, Ребека Панкоу, която е в първата година от докторската си дисертация – момиче с ярки кафяви очи и ямки по бузите. „Засега още [алгоритъмът] не е много изтънчен“, казва Панкоу, докато Мечо продължава да тегли венчелистчета. „Това е по-скоро вид концептуално доказателство.“ След което продължава: „Избрах този проект, защото мислех, че това е интересен проблем, свързан с компютърното ‚зрение‘. Той може да бъде приложен и към други неща, над които работя извън този курс. Просто мислех, че е много готино.“

От промишления робот се очаква да взема един и същи обект на едно и също място, отново и отново. Предизвикателството (и възможността за бизнес за милиарди долари) е да се научи роботът да функционира в среда, която постоянно се променя. Това е задачата на Мечо. „В роботиката е налице следната максима: всичко, което човек може да направи след петгодишна възраст, е много лесно за робота“, ми казва един от студентите на Телекс. „Да са научи да играе шах – никакъв проблем. Да се научи да върви – никакъв начин.“

Джон Оберлин, друг докторант, с дълга кафява конска опашка, очила за безопасност и сандали с вълнени чорапи, е привел високата си фигура над компютъра на една от страничните маси. Екранът показва как Мечо „вижда“ през ръчната си камера. „Ако бих се опитвал да вдигна тази лента отново и отново“ – Оберлин вдига и пуска на масата една ролка тиксо – „тя съществува само по един начин, на масата“, казва ми той. „така че мога просто да запомня как тя изглежда по един начин, а след това всичко, което по принцип трябва да направя, е да претърся това пространство. Но за венчелистчетата на това цвете има повече от един начин да паднат. Понякога могат да се извъртят малко, понякога могат да клюмнат, понякога могат да се извиват във въздуха, така че тези венчелистчета са деформируеми. И това ги прави по-трудни за локализиране.“

Панкоу е снабдила едно изкуствено цвете с малки магнити върху венчелистчетата, така че да могат да бъдат прикрепяни отново и отново. „В момента камерата прави снимка на масата“, казва тя. „И след това слагате цветето ето там, и тя отново ще направи снимка. И ще си каже: ‚О, погледни разликата между двете снимки – тук се е появило едно цвете.‘“

Ръката на Мечо се придвижва, притиска клещите си около венчелистчето, измъква го и го хвърля на масата. След това издава своя рий-раа звук и се връща към бездействие. Цикълът продължава, докато остане само едно венчелистче. Последното стърчи под малко странен ъгъл и ръката на Мечо се задържа дълго време над него. Панкоу и Оберлин го гледат нервно.

Мечо се придвижва, с леко трепереща ръка, и я позиционира до цветето по начин, за който изглежда малко вероятно да успее. Щипката се отваря, опитвайки се, неуспешно, да се затвори около венчелистчето. А след това отново се отдръпва. Рий-раа!

Оберлин поправя цветето. „Обзалагам се, че ще наведе ръка малко повече“, казва той. Този път Мечо наистина успява да откъсне последното венчелистче.

Панкоу и Оберлин говорят за корекциите, които би трябвало да направят, за да може технологията да бъде използваема в реалния свят. „Можем да си представим тази способност за класифициране или изследване на растения или други структури от гледна точка на частите им, за да се схване или локализира всяко едно от тези листенца – тя може да има приложения в реалната индустрия“, казва Оберлин. „Можем да си представим прилагането на тази техника на моделиране върху реални растения.“

„Боровинки“, казва тихо Телекс, облегната на прозореца. „Това е моята цел. Хората няма да ни плащат, за да късаме листенца от маргаритки. Но може би ще ни плащат за събиране на боровинки.“ Тя поглежда надолу към масата и към голото стъбло на маргаритката. „Той наистина ли откъсна всички тези листчета? По ред? Но това е страхотно. Не е нещо, което съм виждала да се прави от робот. И това е готино. И в резултат на това сега сме разбрали някои други неща.“

Събирането на плодове и други продукти, включващо часове под горещо слънце, е видът работа, която американците все повече не желаят да правят, и която често отива при ниско платения имигрантски труд. Но последиците от всичко това се простират далеч отвъд селското стопанство. Един робот, който може ефективно да събира боровинки, вероятно може да прави и много други неща, които в момента са изключителна област на човешките същества. Потенциално всичко това би могло да напредва по ръба на предизвикателствата пред съвременната индустриална роботика – не само да се извади портфейл от кошче, но и да се претърси портфейла, и да се извади от него кредитна карта.

 „Обикновено ми се иска да задам въпроса: ‚Но как всичко това може да допринесе за подобряването на обществото?“, казва Телекс. „Кое е нещото, което хората правят сега, и което би могло да се извършва от роботи?“

Корпоративните мениджъри биха искали да знаят отговора на този въпрос, но те рядко го задават публично. Автоматиката е тема, която се третира с огромна предпазливост, както в Европа, така и в Съединените щати. Холандската верига от супермаркети Ahold Delhaize, която е собственик на магазините за хранителни стоки Stop&Shop и Peapod в САЩ, се надява, че всичките ѝ магазини биха могли да бъдат почиствани от роботи, след около пет години. И макар че компанията не желае да популяризира подробностите от това начинание, образите, които то ни навява, са някаква смесица от Айзък Азимов и д-р Сюс – врати, затварящи се с трясък; пътеки, изпълващи се с движение, с метални предмети, тичащи по пода; ярко оцветени гумени чистачки за прозорци и сюнгери, падащи от тавана, последвани от експлозии на сапунени мехури и миниатюрни моркови. Но целта не е да се заменят човешките работници, настоява говорител на компанията. При наличието на роботи-чистачи „служителите в нашите магазини ще имат повече време за клиентите“.

Такива инициативи не се ограничават само до сферата на частния бизнес; не се ограничават до тази сфера и безпокойствата, свързани с тях. В Южна Дания регионалното правителство е назначило главен служител по роботика, Пол Мартин Мьолер, който да подпомага интегрирането на повече роботи в публичния сектор, до голяма степен като мярка за спестяване на пари. Той е решил, че датската болнична система, която е подложена на натиск за намаляване на разходите, би могла да се възползва от роботизирани санитари. На пазара обаче имало само малко медицински-ориентирани роботи, така че Мьолер и неговият екип взели малки мобилни роботи с подвижни ръце, предназначени за използване в складове, и ги преработили по такъв начин, че да могат да носят лекарства на доктори медицински сестри. Машините работели добре, намирайки пътя през хирургическите отделения, като някакви странни полезни раци, които никога не се оплаквали, нито пък правели паузи за пушене. Но Мьолер не бил подготвен за реакцията на хората от болничния персонал, които възприели механичните си колеги като потенциални конкуренти и се опитали да ги саботират. В станциите за зареждане например били оставени изпражнения и урина.

Оттогава Мьолер проповядва идеята за „управление на промените“ и необходимостта от внимателен подход към хората, когато се въвеждат нови технологии. „Като данъкоплатци тук ние плащаме по тридесет и три, тридесет и четири долара на час за неквалифицирана работа, например на санитари“, казва ми той. „Роботите струват най-много около деветдесет и пет цента на час. Ако си направите сметката, виждате, че може да имате тридесет и пет робота за един човек. Така че може да се изправите пред реалността и да погледнете фактите в очите. Това означава, че имате цял куп санитари, които се нуждаят от нова работа.“ Като обезщетение той предлага спестените чрез роботи пари да бъдат използвани за преквалификация на заместените хора към по-сложни задачи, които роботите не могат да вършат (все още).

* * *

В Съединените щати, където автоматизацията на работното място е не по-малко политически взривоопасна тема, корпоративните ръководители не са склонни да бъдат цитирани по този въпрос; когато пък са склонни, обичайният им подход е, че роботите не заместват хората, а просто помагат да се направи работата им по-малко напрегната. Това не е изцяло погрешно. Когато попитах Дейв Стинсън и колегите му от Стийлкейс по какъв начин автоматизацията е засегнала монтажната линия, повечето от тях казваха, че тя е направила нещата по-лесни. Фабриката е по-чиста, по-малко шумна, по-продуктивна. Когато нещо с монтажа се обърка, те могат бързо да диагностицират проблема, като се запознаят с данните. Повечето работници приветстват въртенето им по различни позиции, вместо да правят едно и също нещо в продължение на години.

Работата вече налага и по-малко стрес върху телата им. Някога от монтажната линия всеки ден са се спускали двеста и петдесет килограмови стоманени плочи, при което е трябвало двама мъже да се потят и напрягат, за да ги поставят на правилното място; сега това се прави от роботизирана ръка с хващачи. Работниците – тоест онези от тях, които са оцелели след икономическите спадове, офшоринга и технологичните промени – имат задачи, по-лесни от всякога. В старите времена, казва Стинсън: „Нещата стояха така: Колко дълго ще мога да върша всичко това? Разбира се, това е точно видът въпрос, който винаги ще си задавате – колко дълго ще мога да продължавам да правя това, просто да издържам физически? От ергономична гледна точка, разликата днес е огромна. Огромна.“ Сега вече той може да работи по-дълго, без да прегори, а и работата е по-лесна. Кой може да се оплаче от такова нещо?

Автоматизацията е увеличила и размера на материалното производство в Съединените щати, като го е направила по-ефективно. Най-непосредственият начин, по който тя го прави, разбира се, е чрез изискване на все по-малко работници. И все пак, когато производството, което е било пратено в чужбина, се връща обратно, то носи със себе си някои работни места, дори и ако това не е същият набор от работни места, а и не в стария им брой. Миналата година, за пръв път от десетилетия, броят на американците, заети в производството, се увеличи – повече работни места се върнаха [от чужбина] или бяха създадени наново – и направеното възможно от автоматизацията „обратно връщане“ [на работни места] е една от важните причина за това.

В един завод от около дванадесет хиляди квадратни метра в град Хатфийлд, Пенсилвания, на четиридесет и пет минути северно от Филаделфия, над циментовия пейзаж се издигат десетки гигантски автоматизирани промишлени преси. Те принадлежат на Rodon Group, една от най-големите семейни компании в страната за леене на пластмаси под налягане. Основана през 1956 г., компанията произвежда всяка година милиони висококачествени пластмасови части: кутии за козметика, капачки за бутилки и буркани, дръжки.

Едно от дъщерните дружества на Родон е компанията за „конструкторски играчки“, сравнима с Lego и Fischertechnik, наречена K'Nex. Линията K'Nex е създадена от сина на основателя на Родон Group, а в края на 1990-те и ранните две хилядни години тя е била ръководена от бивш изпълнителен директор на Hasbro. Hasbro, подобно на повечето фирми от американската индустрия за играчки, е изместила продукцията си в Китай, а изпълнителният директор решил да направи същото с K'Nex. При аутсорсинга, разбира се, не липсвали проблеми: контролът на качеството бил по-малко надежден и било по-трудно да се реагира гъвкаво на променящите се изисквания на клиентите, оформяни от различни, бързо променящи се модни тенденции. Но икономиите били  драматични; средно, цената на производство на всеки продукт в Китай била наполовина по-малка, отколкото в САЩ.

Майкъл Аратен, настоящият главен изпълнителен директор на K'Nex Brands и внук на основателя на Родон, ми казва, че бизнесът е бил относително стабилен до настъпването на финансовата криза, след която продажбите се понижили рязко. Родон съкратил към четирийсет души, около една трета от работната сила. Аратен казва, че когато бизнесът се съвзел, дискусията бързо се върнала към начините, по които компанията евентуално би могла да върне тези хора на работа. И се представило едно очевидно решение: K'Nex можела да върне производството си обратно в Съединените щати, стига да остане конкурентоспособна на цените на китайските играчки. Ръководителите на K'Nex заключили, че връщането на работните места е осъществимо, но те ще трябва да автоматизират работните процеси във възможно най-висока степен.

Производственият отдел на завода е изпълнен със звука на формовъчни преси, блъскащи с натиск до четиристотин тона. Не се виждат никакви хора. Повечето от пресите работят по двайсет и четири часа на ден, като засмукват пластмасовата основа в контейнер, загряват го до шестстотин градуса по Фаренхайт [около 320 градуса по Целзий], а след това изстрелват течността под голямо налягане в калъпи – огромни блокове от неръждаема стомана, прецизно изработени в съседния цех, в съответствие с формата на желаната част. (Някога формите са били ръчно изработвани от производители на инструменти и машини, които са се считали за занаятчии, сега по-голямата част от задачата се изпълнява от серия различно програмирани роботи.) Автоматизирани ръце повдигат частите, за да се охладят, преди да ги поставят в кутии. Завършените части са ярко оранжеви, лилави и червени, и приличат на бонбони от сладкарница. След като кутиите са запълнени, идват работници, които ги откарват до мястото, където се отправят за транспорт към клиентите.

Един двадесет и пет годишен „специалист по автоматизацията“, на име Джон Уилсън, бил нает, за да помогне при интегрирането на роботите в завода, в процеса на увеличаване на автоматизацията. Уилсън е блед и слаб, с очила и тъмна брада; говори тихо и монотонно, и създава чувството за човек, комуто е по-удобно да взаимодейства с екрани, отколкото с хора. Син на двама счетоводители, Уилсън е получил научна степен в механично-инженерната област от Филаделфийския университет през 2014 г. Желанието му било да работи директно в производствена фирма, където да си има работа с различни видове автоматизирани машини. Групата Родон го наела. По време на трите години, през които той работи за фирмата, тук са въведени двадесет и четири нови автоматизирани преси. Имало е време, когато на всяка преса в завода е имало по един оператор, който извършвал всички дейности – загребването на пластмасовите полимери, дърпането на лостовете, натискането на бутоните, изваждането на готовите продукти, товаренето им на камиони. Сега, обяснява Уилсън, един оператор управлява между осем и десет преси, които се наблюдават от дигитални системи. Както при Стийлкейс, роботите са намалили броя на злополуките. Когато попитах дали в завода има някакви работни места, където автоматичните машини не могат да се използват, той се замисля за миг и казва: „Почистването на пода след тези машини, а също и поддръжката им.“

* * *

Работните места в областта на материалното производство вече съставляват по-малко от десет процента от американската работна сила. Тъй като се затварят все повече заводи, бившите им работници обикновено намират работа в заведения за бързо хранене или в магазини за продажба на едро, където заплащането и обезщетенията са значително по-малко привлекателни. Но дори и тези работни места започват да намаляват, все повече. Физическите магазини бързо губят позиции в конкуренцията срещу онлайн пазара. McDonald's въвежда „цифрови павилиони за поръчки“, от които се очаква да заменят хората-касиери в пет хиляди и петстотин ресторанта до края на 2018 г. Междувременно компании като Uber и Google инвестират силно в технологиите за автономни автомобили, залагайки на идеята, че такива превозни средства ще преустроят транспорта. През август 2016 Убер закупи Otto, един стартъп от Сан Франциско, който разработва технология, предназначена да автоматизира транспортните превози на дълги разстояния. В САЩ има близо два милиона шофьори на камиони за дълги разстояния, повечето от които са мъже и нямат образование от колеж; заплатите им представляват една трета от разходите в транспортната индустрия, която има годишен оборот от приблизително седемстотин милиарда долара. Строителните работни места също са заплашени от автоматизация; една базирана в Ню Йорк фирма е въвела лазерно направлявана система, която може да зида от осемстотин до хиляда и двеста тухли на ден, над два пъти повече от средния зидар.

За нискоквалифицираните работници складовите работи изглеждат като някакъв вид надежда. Дори и ако персоналът на магазини от веригите „Таргет“ или „Сам Клуб“ е силно намален, движението на продуктите все пак изисква мрежа от складове за съхраняване и доставка на стоките. Amazon – най-големият онлайн-търговец на дребно в света – в момента има повече от деветдесет хиляди служители в американските си дистрибуторски центрове – и планира да наеме още десетки хиляди. Работниците все още правят „събирането“ в складовете, като използват пръсти и мозъци, за да вземат сапуни, кафе, паста за зъби и милиони други продукти от рафтовете, и да ги поставят в кутии, за да изпълнят поръчките за онлайн пазаруване – една все по-нарастваща част от потребителските модели на пазаруване.

Но същите фактори, които правят от складовете магнит за трудовата сила, ги правят и примамлива цел за автоматизация. През 2012 г. Amazon вложи почти осемстотин милиона долара, за да купи една компания за роботика, наречена Kiva, която произвежда роботи, способни да се придвижват във фабрични халета и да преместват по рафтовете високи стелажи с тегло до триста и петдесет килограма. Според изследване на Дойче банк, Amazon може да спести двадесет и два милиона долара годишно, като въведе машините Kiva само в един склад; спестяванията в мащабите на цялата компания пък могат да достигнат милиардни размери. При толкова мощен стимул, Amazon е силно мотивиран да придобива или развива системи, които да заменят хората, работещи в складовете. Когато през юни той обяви, че планира да купи веригата от супермаркети Whole Foods, бързо се появиха спекулации, че има планове за пълна автоматизация како на магазините, така и на складовете на новозакупената фирма.

Но простото автоматизиране на складове е междинна мярка, като показва посещение ми във фирмата Symbotic. Частна компания, базирана в промишлен парк извън Бостън, тя продава напълно автоматизирани складови системи на големите вериги за търговия на дребно, и този нов вид складове напомня за старите точно толкова, колкото един съвременен автомобил Тесла прилича на някой Форд модел Т от началото на 20 век. Тест-центърът на фирмата, който заема около две хиляди квадратни метра, представлява  огромен куб, изпълнен с плетеница от зелени, жълти и бели стоманени стелажи, линии и клетки, от пода почти до тавана. Няма коридори, по които да минават електрокари, няма помещения за персонала. Вътре в матрицата няма никакво място за хора.

Роботски ръце разопаковат палети с доматен сос, салса, тоалетна хартия и газирани напитки, след което ги поставят на синя конвейерна лента, където те се пренасят до съответната клетка за съхранение. Флотилия от малки зелени роботи, които приличат на състезателни коли от филм на Pixar, оживяват и се движат насам-натам из клетката, върху специални релси, докато издават високи звуци. Те събират касите с продукти и ги подреждат по рафтовете, но само докато има нужда от работата им. След това алгоритъм насочва малките колички да се върнат обратно и да носят навън желаните продукти.

„Това е абсолютно пре-изобретяване на склада“, казва Крис Гахаган, главен изпълнителен директор на Симботик, докато ми показва нещата наоколо. Той е мускулест човек с тъмно-руса коса, стегната назад в опашка. „Сега вече можете да изграждате далеч по-малки складове или да обслужвате повече магазини от един и същи склад. Това ви дава възможности за огромна гъвкавост.“

Гахаган е назначен през 2015 г. от собственика на Симботик, Ричард Б. Коен, милиардерът-собственик на веригата за търговия на едро C&S. Коен искал система, която да направи по-ефективни складовете му за хранителни стоки; след това обаче осъзнал, че може да я продава и на други търговски фирми. Симботик казва, че сега има повече поръчки, отколкото може да изпълни бързо. Автоматизираната система, отбелязва Гахаган, създава по-голяма ефективност, отколкото е очевидно на пръв поглед. Тъй като могат да съхраняват повече продукти в по-малко пространство, компаниите могат да си позволят по-компактни складове в близост до търговските си обекти, което пък изисква по-малко превози. Роботите не се нуждаят от светлина, така че складът може да се ползва с тридесет и пет процента по-малко енергия, като заедно с това намалява разходите за труд с осемдесет процента. Много оператори на складове управляват бизнеса си въз основа на работните часове, за да се свеждат до минимум заплащането на извънреден труд, наред с други неща. Но една автоматизирана система може да работи по двайсет и четири часа на ден. Една такава система струва около петдесет милиона долара, казва Гахаган – което не е незначителна инвестиция. Но, твърди той, тя ще се изплати средно за четири и половина години.

„Започвате да преглеждате всички разходи, които могат да се избегнат“, казва ми той. „Това е феноменално. Така че, веднага щом една компания въведе това, тя става много по-конкурентоспособна.“ Това пък незабавно поставя под натиск конкурентите, които трябва да последват примера. „Не можете просто да седите наоколо и да си оставате неефективни“, продължава Гахаган. „Асортиментът в магазина ви не е толкова добър, плащате повече за труд, повече за транспорт. Ако в търговията на дребно се появи нова фирма, тя ще започне именно с това.“ Той посочва около себе си в просторното, хладно помещение.

Най-важната „човешка работа“ в един типичен склад на Симботик е онази на „системния оператор“, която прилича на работа в център за управляване на полети. Операторът седи по цял ден пред стена от монитори и следи всичко да функционира правилно. Все още са необходими и по няколко работници – засега – които да помагат при товаренето и разтоварването на камионите, плюс четирима механици, които обслужват роботите, когато има нужда от това (защото „бели все пак се случват“ [shit happens]). Като цяло, обичайната система от този род изисква осем или девет души на смяна, което е само нищожна част от работния персонал, необходим за поддържане на традиционен склад.

Гахаган не желае да говори за клиентите на Симботик, които не искат да привличат внимание върху интереса им към складови системи, функциониращи почти без човешки ресурси. „Има определена чувствителност [към тази тема], като се има предвид нашата… политическа ситуация“, казва той. „Това е просто реалността на времето, в което живеем“. Но Wall Street Journal вече съобщи, че [търговската верига] Target се опитва да изгради складова система на Симботик, и че Walmart е инсталирал други няколко. Гахаган допуска, че това, което той нарича „червеният“ кола гигант – Coca-Cola – вече използва два разпределителни центъра от типа Симботик. („Беше трудно с профсъюзите, но те успяха да се разберат.“) Сега, казва той, главният конкурент на Кока-Кола – „синият“ – Pepsi – също иска да изпита системата.

„Ако някой може да стартира автоматизиран склад и да продава по-евтино, всички останали трябва да го последват“, казва Гахаган. „Потребителите купуват според цената, така че разходите по веригата за доставки имат значение. Walmart има много ефективна верига за доставки и затова успява да предлага най-ниските цени в магазините си, така че всички останали трябва да правят същото. А сега, както виждате, това се случва с помощта на автоматизацията.“

Отиваме на една платформа, където можем да видим релси, по които са подредени мобилните роботи, чакащи да бъдат повикани за работа. От времена време някой надува мотора си и се изстрелва като малка ракета. Гахаган разглежда роботската си армия с обич и страхопочитание. „В зависимост от това кой е в Белия дом, ще имаме минимална заплата от петнадесет или двайсет долара на час“, казва той. „Аз обаче гласувам за минимална работна заплата от трийсет долара на час. Това ще бъде фантастичен маркетинг за нас.“

* * *

Ако автоматизираният склад e напълно различен от предшествениците си в структурен план, то какво да кажем за напълно автоматизираната фабрика? Гахаган бе посочил, че има други страни, които възприемат индустриалната роботика далеч по-агресивно от Съединените щати. Осъзнах мащаба на всичко това по време на неотдавнашно пътуване до Китай. В един горещ следобед се качих на автобус в центъра на Шанхай и се отправих на юг, по течението на река Хуангпу, далеч от закусвалните и бляскавите луксозни магазини на града. Около половин час по-късно стигнах до огромна ниска сграда, където стотици велосипеди бяха паркирани в закрит участък. Вътре ме посрещна Гери Уонг, главен изпълнителен директор на Cambridge Industries Group, която произвежда телекомуникационно оборудване – повече от три милиона бройки месечно – за компании като Huawei, Nokia и Alcatel-Lucent. Уонг е израснал в Пекин, учил е електротехника в MIT и е работил в Bell Labs в продължение на петнадесет години. Той е стартирал CIG през 2005 г. и казва, че днес компанията произвежда между два и три милиона продукта всеки месец. Той има външния вид на развълнуван гном, с гъста черна коса, дебели очила от седемдесетте години и бурен смях.

Уонг седи с гръб към стена от десетки екрани, които показват най-различни производствени параметри, плюс видео от производствения етаж, където работниците му – и все по-голям брой роботи – произвеждат платки. Той бързо демонстрира онази липса на сантименталност, с която много бизнесмени в Китай подхождат към темата за автоматизацията. CIG се опитва да замени възможно най-много човешки работници с роботи, обяснява той. Преди три години компанията е имала три хиляди и петстотин души. Преди две години са били две хиляди и петстотин. Днес са хиляда и осемстотин. През същия период, гордо казва той, продукцията на компанията се е удвоила.

„Разходите за труд в Китай нарастват, или се удвояват, на всеки няколко години“, обяснява Уонг. „Всъщност ние преодоляваме този род трудности, като увеличаваме ефективността си чрез автоматизация“. За китайския бизнес, казва той, оптимизираното производство трябва да включва промишлена автоматизация и те просто не губят никакво време при внедряването ѝ.

Голяма част от икономическата мощ на Китай през последните две десетилетия дойде от позицията му на двигател на производството в света, но през последните няколко години растежът му започна да се забавя. Китай никога не е бил особено удобно място за производствата на западните компании; основната му привлекателност винаги е идвала от евтиния труд. Но сега, когато китайските заплати се увеличават рязко с всяка изминала година, производството става все по-малко привлекателно и китайското правителство отделя огромни ресурси, за да превърне страната в световна столица на автоматизацията.

Докато обличаме предпазните костюми, шапки и ботуши, необходими, за да можем да влезем в стерилната производствена зона, Уонг говори за необходимостта от бърза автоматизация на Китай. Има определен недостиг на работна ръка който е силно изострен от дългогодишната китайска политика за само едно дете на семейство. И тъй като населението е станало по-богато, а разходите за живот са по-високи, то далеч по-малко хора са готови да вършат фабрична работа.

„Ние тласкаме всички отрасли към пълна автоматизация“, казва Уонг. А работниците изглежда са съгласни. „Вероятно не им пука особено много, тук не е като по времето на Индустриалната революция в Европа, където те са унищожавали машините. Така е било в старо време.“

„Все пак те напускат“, казва Роуз Ху, остра, директна жена, която работи като старши вицепрезидент на маркетинга на CIG. „След всяка китайска Нова година, почти осемдесет процента от хората ни не се връщат обратно. Трябва да набираме нови.“

Преминаваме през камера под налягане, където се издухва всяка частичка прах или власинки, които евентуално сме донесли със себе си, и влизаме в стерилната част на фабриката. Редици от бели машини, поддържани от работници, носещи шапки, които ги карат да приличат на готвачи, придвижва интегрални платки по линията за монтаж. Роботски ръце, зад витрини, извършват по-голямата част от работата, докато хората изпълняват задачи, изискващи фини двигателни умения, като поставяне на по-малки компоненти на мястото им. От време на време по пътеката се задава една сладка малка роботизирана кола, която свири Моцарт, за да предупреждава хората, че се приближава. (Доскоро повечето промишлени роботи са били отделени от човешките работници чрез стоманени клетки, за да се избегнат наранявания. Сега вече в употреба са влезли роботи, които могат да работят заедно с хората, без да им вредят.)

„Преди тези работи се вършеха от тринайсет души. Сега имаме само един или двама“, казва Ху, докато сочи към двама работници, мъж и жена, и двамата младежи. „Преди използвахме хора за спояването. Имахме шестдесет и трима души, които да завършат една поредица от операции. От миналата година насам имаме нужда само от шестнайсет души.“

Интегралните платки продължават надолу по автоматизиран конвейер. Други роботи поставят стикери върху кутии, преди да се появи група хора, които поставят платките в кутии, заедно с опаковъчните материали. „По някаква причина е трудно да се автоматизира затварянето на кутията“, казва Ху, клатейки глава.

Всеки път, когато попитам какво се е случило със заменените работници, Ху и Уонг отминават въпроса, развеселени от предвидимата посока на запитванията ми. Ху настоява, че работниците в завода просто ще намерят друго място в икономиката, например в сектора на услугите. „Ние вече преминахме през няколко индустриални революции – и все още имаме работа!“, казва тя. „Мисля, че хората, които не са преживели индустриалната революция, не разбират това. Светът се променя. Непрекъснато трябва да се усъвършенстваш, за да се справиш.“

По-късно, обратно в помещението с мониторите за наблюдение, Уонг ми показва слайд шоу върху историята на индустриалните революции. Първата фаза, според Уонг, е започнала около 1800 година, когато е започнало използването на парната машина, и тя е протичала основно във Великобритания, Франция и Германия. Втората фаза, около 1900 г., е свързана с появата на електричество и е съсредоточена в САЩ, Великобритания и Германия. Третата фаза е революцията в областта на информационните технологии, която започна през 2000 г. и се концентрира предимно в САЩ, Германия, Япония и Корея. Според Уонг Китай възнамерява да заеме водеща роля в четвъртата фаза, която ще се фокусира върху интегрирането на роботика и изкуствен интелект. Накрая той слага слайд, на който е написано: „Бъдещето: ‚Тъмната фабрика‘.“

„Когато нямате нужда от работници, вие изключвате светлините“, обясни той през смях. „Ние включваме светлината само когато идват американски журналисти.“

* * *

Стефани Телекс, роботистката от университета Браун, е израснала в консервативно католическо семейство в предградие на Рочестър, близо до езерото Онтарио, където, според нея, „всеки си има къща с двор, а престъпления няма“. Баща ѝ бил счетоводител; майка ѝ преподавала в средно училище в Рочестър. Телекс започнала да се интересува от компютрите още като дете. Баща ѝ купил стар DOS 486 [компютър], когато била в началното училище; леля ѝ, програмистка, ѝ давала книги с прости упражнения по програмиране. Телекс била приета в Масачузетския технологичен институт и планирала да следва хуманитарни науки, но майка ѝ казала, че хората с такова образование не правят никакви пари. („Един от най-добрите съвети, които някога съм получавала“). Там завършила и доктората си, през 2010 г. Тя казва, че „Джетсънови“, анимационният телевизионен сериал от 60-те години, помогнал за появата на интереса ѝ към роботите.

След като Мечо е привършил задачите си за късане на листчета в лабораторията, ние сядаме в кабинета ѝ. Тя ми казва, че никога не е мислила за политическите последици от работата си, чак до напрегнатите месеци, непосредствено преди президентските избори през 2016 г. Родителите ѝ били за Тръмп и тя се оказала в несъгласие с тях, когато ставало дума за причините за обществените проблеми, както и кои са най-добрите решения. Била разтревожена от анти-имигрантските настроения, идващи от митингите на Тръмп, особено след като е прекарала зрелия си живот, заобиколена от изследователи, идещи от цял ​​свят. Икономическото неравенство беше основната тема на изборите и Телекс започнала да вижда, че автоматизацията е фактор, който допринася за него. Икономиката генерира богатство, но почти всичко изглежда отива в джобовете на богатите. Официалната безработица е спаднала до 4,2 процента в Съединените щати – най-ниската от десет години насам. Икономиката расте, но заплатите на повечето работници не са се увеличавали от години насам.

През 2015 г. икономистите от Принстън Ан Къс и Ангъс Дейтън идентифицират изненадваща структура от данни, отразяваща някои икономически линии на разделяне [fault lines], които показват, че смъртността сред белокожите не-испаноезични американци, които имат само гимназиална диплома, се е увеличавала непрекъснато от края на деветнадесетте години насам. Те приписват тази тенденция на „смъртни случаи, породени от отчаяние“, свързани с дългосрочната загуба на икономически възможности, особено при работните места в производството, както и на евентуално свързаните с това фактори като злоупотребата с наркотици. Като вероятни фактори зад упадъка на работниците със средни доходи и свързаното с тях нарастване на неравенството Дейтън изброява глобализацията, имиграцията и технологичните промени, но отбелязва, че в развития свят застоят в увеличението на заплатите и свързаното с него увеличение на смъртността са неща, уникални за Съединени щати. „Политическото обяснение е онова, което изглежда най-смислено“, казва ми той. А кое го тревожи най-много, ако тези тенденции продължат? „Какво ще кажете за [хора, въоръжени със селскостопански] вили?“ казва Дейтън и се засмива неловко. „Искам да кажа, не мисля, че това е нещо, което може да доведе до политическа стабилност. Тръмп може би е само началото.“

Телекс е провела собствено проучване на причините за неравенството в доходите и заедно с приятелите си е натрупала списък от академични изследвания и новинарски статии. Тя е привлечена от идеята за универсален основен доход, в който гражданите да получават от правителството достатъчно пари за покриване на основните разходи за живот. В крайна сметка, както тя знае, работниците от производствената област не са единствените, които може да се нуждаят от такава икономическа помощ. Прекъсването [на досегашните форми на производство], предизвикано от автоматизацията, едва ли ще бъде ограничено само до областта на нискоквалифицираната работа. Очакват се сериозни катаклизми и в областта на по-високите квалификации. Експертите прогнозират, че в близкото бъдеще професионалисти като счетоводители, лекари, адвокати, архитекти, учители и журналисти ще се конкурират с все по-способни и по-мощни компютри.

Има начини, смята Телекс, да се смекчат последиците от нарастващото неравенство, без да се оклеветяват имигрантите или да се обвиняват технологиите. „Аз съм един от малкото хора сред моите приятели, които редовно разговарят с избиратели на Тръмп“, казва тя. „Има достатъчно пари за всички, продължавам да им казвам. Има. Те просто не са във вашия джоб, а в джоба на хората от единия процент [най-богати американци]. Ако само бихме имали правилна, прогресивна данъчна система, това не би било такъв проблем. Като роботистка аз се чувствам отговорна да казвам това на хората.“

* * *

В продължение на двадесет години, Центърът за корпоративно развитие на Стийлкейс се е помещавал в сграда с футуристичен изглед – една пирамида, чието изграждане е струвало повече от сто милиона долара. Тя се е превърнала в местна забележителност; служителите, връщащи се от командировки, гордо отбелязвали това, докато самолетите им се спускали на летището Джералд Р. Форд. През 2009 г., по средата на финансовата криза, Стийлкейс напуска сградата. Тя е останала празна чак до 2016 г., когато друга компания, на име Switch, се премества в нея. Суич е занимава със събиране на данни за трети страни и планира да инсталира там гигантски сървъри, които да обслужват компании като Disney и eBay.

Дейв Стинсън, от Стийлкейс, ми казва, че често се е чувствал развълнуван, когато виждал сградата и си припомнял какво тя е представлявала по-рано. „Особено хубаво е през нощта, когато светлините са включени“ казва той. „Тогава ставам сантиментален. Това е паметник на града ни. Говореше се, че ще го съборят. Това би било огромна загуба.“

След десетилетия на работа в завода той е преживял уволненията на достатъчно много работници, за да знае нещичко за загубите на хората. Бил Санджи, колегата му, се опитва да постави тези загуби в някаква перспектива. „Беше гадно да се гледа как някои от тях напускат“, казва ми той. „Някои работни места се елиминираха, защото просто за тях вече нямаше достатъчно работа. А компанията трябва да прави нещо, за да оцелява. Но когато губите работата си е трудно да не го вземате лично. Трябва да се приберете вкъщи и да кажете на жена си и на децата: ‚Нямам работа.‘ Спомням си един инженер, който казваше: ‚Няма да те виждам повече, Бил, просто се оказах оптимиран‘. Не се чувстваше много добре.“ Той замълчава. „Хайде да си говорим право, толкова много неща в живота са извън нашия контрол.“

И това също не е особено приятно чувство. Стинсън описва времето, месеци преди президентските избори, когато един приятел го попитал кой кандидат е подкрепял и той казал: „Няма да гласувам за още един Буш или още един Клинтън. През нощта преди изборите той и съпругата му били на предизборен митинг на Тръмп в Гранд Рапидс, в сърцето на един щат, който Хилари Клинтън очакваше да спечели лесно. Повече от четири хиляди души се нареждали на дълги опашки, за да чуят Тръмп в централния конгресен център. Стинсън казва, че в онази вечер решил да гласува за републиканския кандидат. „Начинът, по който гласувах, се основаваше на идеята, че няма да губим повече работни места, няма да правим това NAFTA[2] нещо“, казва той. „Надявам се, че той ще изпълни онова, което обещаваше по време на кампанията, че няма отново да си имаме работа с неизпълнени обещания“.

Свикнал е да бъде разочарован от политиците. Роботите все още не са го карали да се чувства така. По-рано работата му се състояла в това да напомня на работниците какво трябва да вършат или да открива причините, поради които в системата са се промъкнали погрешни части. Показвал точно как трябва да се завие винт, коя е правилната гайка. Сега вече това не е необходимо. Автоматизираните машини движат всичко. „Преди трябваше да обучавам, да обучавам, да обучавам, чак докато се уверя, че сте придобили съответната мускулна памет“, казва той. „Беше трудно, беше неприятно, беше ‚Трябва да проверявам всичко‘.“

Едно време, когато фабриката е била пълна с работници, те имали много проблеми, и Стинсън казва, че постоянно се е занимавал с драмите от личния им живот – имало болести, вражди, автомобилни катастрофи. Но вече не. Екипите са малки; напрежението е по-малко. Най-младият от тримата му сина, на тридесет години, работи в друг отдел в Стийлкейс. Завършил е колеж, бил е силно потиснат от смъртта на дядо си, на шейсет и пет, и Стинсън казва, че го е насърчавал да се върне обратно в университета или да започне нещо в областта на пластмасите. И все пак казва: „Той е щастлив тук.“

Стинсън казва, че е щастлив и самият той. Обяснява, че производителността на линията му е скочила рязко нагоре – от сто и петдесет крака за маси дневно преди една година, до средно осемстотин на ден днес, и нараства – което го кара да се чувства добре. „Това са много крака, в много маси“, казва той. Когато го питам колко нови работници е наел Стийлкейс, за да се посрещне увеличаването на производството, той отговаря, че работниците се местят главно между отделните производствени линии, за да заместват онези, които са се пенсионирали. Компанията се готви да инсталира още две автоматизирани работни станции, за да „поеме този и бъдещия растеж“.

Той поглежда към гладко функциониращия фабричен цех, към редиците машини, които се въртят насам-натам пред човешките си помагачи, като в странен танц. Дори и икономиката да остане силна, и търсенето на работна сила да остане високо, се очаква броят на работниците да спадне в хода на годините. „Тук имаме всяка технология, за която човек може да се сети“, казва ми Стинсън. „До следващата седмица, когато измислим нещо друго, което бихме могли да направим по-добре.“ Автоматизацията носи все по-голяма ефективност, въпреки че в някакъв момент тази ефективност застига всички ни – и той не иска да бъде наоколо в момента, когато това се случи, за да го преживее. Един ден светлината във фабриката ще угасне. А междувременно той се наслаждава на предимствата на работата, които включват по-малко работа.

„Имаше моменти, когато мислех, че може би ще върша нещо друго освен това, разбираш ли?“, казва той. „Наистина работата ми харесва днес много повече, отколкото преди. Сега вече не се чувствам затрупан.“

 

Източник

 

[1] Големият срив на борсата от началото на 2000-те години, който сложи край на първата голяма и неоправдана вълна от оптимизъм, свързана с появата на Интернет, бел. пр.

[2] Договорът за свободна търговия между САЩ, Мексико и Канада, бел. пр.

 

Шийла Колхаткар

Шийла Колхаткар е американска журналистка, сътрудничка на списание The New Yorker. Нейни статии и рецензии са се появявали в редица престижни американски издания като  New York magazine, The Atlantic, the New York Times, the Times Book Review, Time и други.

Посетители: 107

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 20 часа
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 ден
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 1 ден
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 1 ден
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 3 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 6 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 1 седмица
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици
  • Проф. Стефан Панайот... писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не знам дали има... преди 2 седмици