Изгледи – Технологии

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В новата си книга „Кой притежава бъдещето?“, известният американски компютърен гуру Джейрън Лейниър твърди, че с напредъка на технологиите нашата зависимост от информационните инструменти е станала далеч по-голяма. Лейниър вярва, че ако продължаваме по досегашния път, късогледството ще ни доведе до по-слабо разбиране както на компютрите, така и на човешките същества. А това би могло да причини влошаване на демокрацията, масова безработица, ерозия на средната класа и социален хаос.

Лейниър насърчава хората да поемат обратно контрола над собствената си икономическа съдба, като създадат общество, което цени работата на всички индустрии, а не само онези с най-бързите мрежи. Чрез монетизирането на информацията той предвижда едно по-егалитарно общество, което все още е в състояние да се придържа към принципите на пазарния капитализъм.

(интервюто води британският журналист Дж. П О’Мейли)

Дж. П О’Мейли: Как ще изглежда бъдещата икономика, ако технологиите продължават да се развиват по начина, по който го правят днес, а ние не променяме нищо?

Джейрън Лейниър: Ами, опитайте се да идентифицирате която и да е човешка роля в днешното общество, а след това се опитайте да си представите едно бъдеще, в което всеки от нас е обвързан в някаква софтуерна схема, при която хората не получават директно заплащане. Вече виждаме, че има виртуални редактори на вестници. В бъдеще [позицията на] почти всяка съществуваща професия ще бъде постепенно отслабена поради мрежовия софтуер (cloud software). Единственият, който ще продължава да има влияние в някакво бъдеще време, е притежателят на най-мощния компютър в мрежата. Онзи, който има най-мощния компютър, печели при настоящата система.

Това важи ли и за политиката?

Да. Ако имате най-мощния компютър и най-големите архиви от данни, можете да изчислите как да се обръщате към хората със специално целево послание и да имате почти детерминистично гарантирано ниво на успех. Политиката тогава се превръща във въпрос за това кой притежава най-мощните компютри вместо това каква е политическата му/й програма. Начинът, по който Обама спечели при последните президентски избори беше чрез [притежаване на] най-добрата компютърна стратегия. Този метод за печелене на избори работи, но ако това трябва да бъде бъдещето на политиката, тя няма да има вече никакъв смисъл. Пътят, по който се движим, не е съвместим с демокрацията.

Казвате следното: „Напълно легитимно е хората да се възприемат като все още нужни и ценни, макар че станът може да тъче и без човешка мускулна сила. Той все пак продължава да функционира благодарение не човешка мисъл“. Какво искате да кажете с това?

Причината, поради която избрах метафората с тъкачния стан е, че тя вече на два пъти се е появявала в историята на човешкото общение с машините: веднъж в много древни времена, с Аристотел – с неговата идея за самостоятелно функциониращия стан[1] – а по-късно [в Англия  от 18 век] – при Лудитите.

Освен това един от най-ранните компютри е бил автоматичният тъкачен стан. Нека предположим, че в бъдеще ще има някакъв вид автоматичен стан, който може да произвежда всякакво облекло за вас. Откъде идва дизайна за стана? Някой може би ще каже: от алгоритъма на някакъв изкуствен интелект, задвижван от мрежов софтуер, който използва големи масиви от данни. Но тези данни всъщност идват от голям брой хора, които са били анонимизирани и лишени от право на избор. Ако би имало реална прозрачност за това откъде идват данните, ние ще видим, че дори и при този високо напреднал автоматичен стан трябва да има реални хора, които да направят възможно съществуването на данните, използвани при дизайна.

И вие предлагате за това да им се плаща, така ли?

Да. Ако би имало микро-плащания за хората, които предоставят големите масиви от данни – които позволяват на този автоматичен стан да произвежда изкуственото облекло за вас – то тогава все още би имало икономика. Не че хората са реално изчезнали от икономиката, ние само се преструваме, че те не съществуват.

Вие твърдите, че бариерата между Аза и алгоритъма е неизбежна в епохата на мрежовия софтуер. И че „прокарването на граница между онова, което отдаваме на изчислителна техника и онова, което запазваме за героичността на свободната воля, е историята на нашето собствено време“. Можете ли да обясните това малко по-подробно?

Мисля, че голяма част от критичните елементи в онова, което наричаме „човешко общество“ – особено икономиката ни – се отнася най-вече до нещото, обозначавано като „собствена област на свободната воля“. Така например, при капитализма ние вземаме определени решения да не се намесваме в начините, по които функционира пазара, който е един вид неодушевен, алгоритмов резултат от нещата, които вършим. Ние казваме, че вместо да оставяме човешката политика да решава всичко, ще ограничим обсега си и ще позволим на това по-абстрактно, математическо нещо – пазара – да въведе ред в работите ни. Така че интересният въпрос тук е: къде да поставим края на човешкото Аз? И от коя точка да позволим на алгоритъма да въвежда ред? Аз не смятам, че предварително трябва да решаваме къде се намира тази точка. Вместо това трябва да експериментираме, за да я намерим. В старо време, преди епохата на компютрите, това беше границата между пазара и правителството.

Но благотворни ли са тези случаи, при които се отказваме от Аза и оставяме алгоритмите да решават?

В случая с пазара, да. Но това е причината, поради която е толкова критично важно пазарите да не бъдат корумпирани, да бъдат честни. Проблемът с нашия мрежов софтуер в момента е, че той обикновено се управлява от личността с най-мощен компютър в мрежата, и обслужва определени интереси повече, отколкото други. Той не е честен посредник. Постоянно се оказваме в ситуация, при която някоя компания като Гугъл казва: неи сме честният посредник. Разбира се, това е смехотворно, тъй като те са комерсиален играч. Така че, за да бъдем рационално готови да отдадем контрола на някакъв мрежов софтуер, той наистина трябва да е достигнал някаква степен на честност. Аз смятам, че всичко това трябва да изглежда повече като някакъв вид пазар.

Критикувате културата на технологическия свят на няколко места в книгата си, но самият вие също сте част от него: можете ли да обясните този парадокс?

Има множество силно положителни неща в технологическия свят. Той е забележително свободен от предразсъдъци и аз никога не съм срещал расизъм сред неговите представители. Има множество положителни качества, така че не бих искал да го критикувам прекалено много. Оставам си част от него, радвам му се. Но има и определено самодоволство, един вид религиозен аспект в него. Има една умонагласа, която изглежда така: ние притежаваме способности и знания, които останалите хора нямат, а следователно сме свръхчовеци и заслужаваме повече. Човек се среща с това отношение, примерно, че ако хората не знаят как да оправят настройките за личните си данни във Фейсбук, те заслужават онова, което им се случва. Във всичко това има един хакерски комплекс за превъзходство.

Смятате ли, че тази култура на превъзходството сред технологическия свят прави обществото по-малко демократично?

Ами, смятам, че тази култура наистина подкопава дисциплината ни, защото за мен единствено правилния начин да се опише професията на инженера е в служенето на хората, инак това не е смислено занятие. Няма никаква друга рационална основа освен в разбирането, че хората трябва да имат полза от всичко това. На самия мен, за да мога да функционирам разумно, ми е нужно да вярвам в хора, а не в роботи. Когато не поставяме хората в центъра на света, така мисля, ние създаваме доста чудати технологии, които обикновено нямат смисъл.

Описвайки „хуманистичната информационна икономика“ вие казвате, че всеки човек трябва да получи универсални търговски права, когато става дума за данни. Можете ли да обясните как ще функционира това?

В момента, ако имате мощен компютър, то обикновено държите масивите си от данни скрити, и притежавате гигантски права – никой не може да ги докосне, правителството дори не може да ги види. Компютрите на Гугъл например – за да бъдат прегледани те, е нужно да се премине през много сложна система от юридически искания. Сега, онова, което аз бих искал да видя е ситуация, при която всеки има търговски права върху данните: по този начин всеки е гражданин от първа класа, споделящ едни и същи интереси с онзи, който притежава мощен компютър.

Но как може да се направи това?

В този случай аз защищавам една определена роля за правителството: това е така по простата причина, че ако разчитате на някакъв частен интерес като онзи на Фейсбук или Гугъл, да притежава личната ви идентичност в света, то това ви прави особено уязвим/а. На първо място защото компаниите умират или често преминават през периоди на корупция и нарушени функции, в хода на времето. Така че не може да има така наречени „прекалено големи, за да загинат“ компании. Хората трябва да имат някакво самоопределение, някаква социална мобилност, независимо от това дали някоя голяма компания запада или не. В противен случай не можете да имате автентичен пазар, нито пък реален капитализъм.

Много хора – особено в САЩ – се отнасят с подозрение към правителството. Смятате ли, че те ще бъдат убедени от вашите аргументи?

Хората мислят, че идеята за някоя голяма компания, която притежава данните ви, е по-добра от онази за правителството, но всъщност нещата стоят точно обратно: много по-добре е за пазара правителството да покрива тези основни неща, защото това създава приемственост и намалява зависимостта. Трябва да има правителствена функция на някакво основно ниво при дигиталната идентичност. Не виждам никакъв начин да се избегне това.

Източник



[1] В своята „Политика“ Аристотел пише, че „ако совалката тъче, а лирата свири сама, то тогава нито строителят ще има нужда от помощници, нито господарят – от роби“. Лейниър интерпретира това в смисъл, че според Аристотел технологическият напредък автоматично ще реши човешките проблеми – едно гледище, на което самият той очевидно се противопоставя. Бел. пр.

Джейрън Лейниър
Джейрън Лейниър е компютърен експерт, композитор, визуален артист и известен американски интернет-гуру. През ранните 80 години той за пръв път въвежда в употреба понятието „виртуална реалност“.
Други статии от този автор
Посетители: 162

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 1 ден
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 3 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 1 седмица
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици