1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

 

2022 04 Rapings WWII

 

В началото на март 1944 г. съветската пролетна офанзива изтласква германците от Украйна и освобождава Харков и Киев. В края на април Червената армия вече се сражава с германците на чужда територия в Северна Румъния. Съветската офанзива в Белорусия започва в края на юни: през юли са освободени Минск, Ковно и Вилнюс. До септември 1944 г. съветските войски превземат Букурещ и са готови да влязат във Варшава на брега на река Висла. Някои войници смятат, че войната е свършила или поне, че боевете ще се забавят. В резултат на това политическите офицери от Червената армия се чувстват принудени да засилят кампанията, посветена на изкарването на „фашистките зверове от леговището им“ – „Напред към Берлин!“ и „Унищожете хитлеристите в бърлогата им“ са някои от лозунгите, разлепени в румънската провинция.

Съветските войници пренебрегват и предупрежденията на своите вестници и комисари да не се изкушават от привидното богатство на Запада. Всъщност и офицерите, и редовите войници нямат търпение да изследват странния и вкусен свят на буржоазния декаданс. Ожесточената германска съпротива и периодичните контраатаки на все още изобретателния фашистки враг обаче убеждават войниците, че войната далеч не е приключила и че Берлин е реалният обект на техните усилия. Някои от най-смъртоносните сражения – Будапеща, Бреслау и, разбира се, борбата за самия Берлин – все още предстоят на изтощените съветски войски.

Комбинацията от мрачната реалност на продължаващата война и „света на ресторантите, виното, циганските цигулки, богатите дрехи и чудодейните магазини“, описан от един ветеран от румънската кампания, може би е засилила склонността на съветските войници да вземат това, което не могат да купят, и да изнасилват местните жени в гнева на непълната победа. Дж. Глен Грей подчертава, че „безличното насилие на войната“ само по себе си поражда изнасилвания, тъй като завладяването на жени допълва или в някои случаи замества поражението на врага.“ В този случай е поучително да се сравнят проблемите с изнасилванията и грабежите в Румъния, а по-късно и в Унгария, с общо взето образцовото поведение на войските на маршал Ф. И. Толбухин в България. Разликите може би са свързани с по-доброто ръководство и дисциплина в българската кампания.[1] От друга страна, стогодишните приятелски отношения, сходните култури и езици, както и наистина откритото посрещане на съветските войски от страна на българското население обясняват поне отчасти относителната липса на изнасилвания. По всички показатели унгарският случай е различен. В Унгария има чужд език и култура, както и много по-висок стандарт на живот, което е източник на голямо недоволство в победоносната Съветска армия. Освен това много унгарци продължават да допринасят за отбраната на германците. Не може да има съмнение също така, че кървавата обсада на Будапеща, която струва десетки хиляди съветски жертви, нажежава обстановката и води до буйно поведение на съветските войници в победения град. След превземането на града от съветските войски през февруари 1945 г. се стига до ужасни изнасилвания и грабежи. „Беше невъзможно – пише Юлиус Хей – да прекараш ден или дори час в Будапеща, без да чуеш за жестокости, извършени от [руските] войници.“[2] Унгарски момичета са затваряни в местата, където са разквартирувани съветските части в Буда, където са многократно изнасилвани, а понякога и убивани.[3] Дори шведската легация е нападната от разбеснели се червеноармейци, които крадат вещи и изнасилват жени независимо от тяхната националност. Шведският вестник Ny Dag (17 май 1945 г.) изказва предположението, че съветските части може би са смятали, че атакуват нацистка крепост, тъй като част от легацията наистина е била окупирана от германци. Във всеки случай в тази атмосфера на боеве, грабежи и изнасилвания може да се разбере как Раул Валенберг – шведският ангел на милосърдието за унгарските евреи – е могъл да бъде заловен от съветските войски и отведен без никакво обяснение защо е отведен и къде отива.

Милован Джилас и югославските партизани също е трябвало да се справят с въпроса за изнасилването, когато съветските части преминават в североизточна Югославия през есента на 1944 г., за да оглавят освобождението на Белград. За партизаните е било особено травмиращо да се сблъскат с доказателството, че техните герои, храбрите войници от Червената армия, са могли да участват в подобни действия. Партизаните се притесняват също, че разказите за изнасилване на сръбски жени от съветски войници ще опетнят собствената им репутация и ще отслабят политическите им позиции сред сърбите. Но преговорите им с ръководителя на съветската мисия генерал Корнеев водят само до горчиви протести срещу „обидите“, отправени към славната Червена армия. По-късно разследванията на югославските власти, основани на жалби на отделни граждани, документират 121 случая на изнасилване, като всички, с изключение на 10, включват и убийство. Освен това е имало 1204 случая на грабеж с нападение – цифри, които, както ни казва Джилас, „едва ли са незначителни, ако се има предвид, че Червената армия е преминала само през североизточния ъгъл на Югославия“. Югославските протести не стигат доникъде и пред Сталин, който се възмутил от намесата на Джилас: „Не може ли да разберете, че войник, който е преминал хиляди километри през кръв, огън и смърт, ще иска да се забавлява с жена или да си вземе някаква дреболия?“ Освен това Сталин целува съпругата на Джилас и се шегува, пише Джилас, „че е направил този жест с риск да бъде обвинен в изнасилване“. Липсата на чувствителност от страна на Сталин към този въпрос, добавя Джилас, се проявила и в отношението му към оплакванията по време на кампанията в Източна Прусия. „Прекалено много поучаваме нашите войници“, съобщава Джилас за думите на Сталин, „нека да имат някаква инициатива“.

Отговорът на Сталин към Джилас предвещава очевидното му безразличие към подобни оплаквания от комунистически лидери в цялата окупирана от Съветския съюз Европа. Поведението на съветските войски в Словакия например кара чешкия комунистически лидер Владо Клементис да се оплаче на маршал И. С. Конев във Виена. Според сведенията Конев отговорил, че главните виновници са банди от съветски дезертьори. Дори и така, за войските на маршал Конев се знае, че са сравнително дисциплинирани в сравнение с войските на маршал Малиновский, за чиято армия се твърди, че включва голям брой освободени престъпници, които оставят следи от изнасилвания и убийства от Будапеща до Пилзен.[4] Волфганг Леонхард си спомня, че е имало няколко дискусии между членове на Партията на социалистическото единство [СЕД] и съветски лидери в Москва по въпроса за изнасилванията и грабежите в Германия. Сталин отговаря на опасенията на германците с една руска поговорка: „Във всяко семейство има черна овца“. Когато един от членовете на делегацията на СЕД се опитва да придаде на въпроса по-сериозен тон и намеква за дълбоките политически последици за германския социализъм, той е прекъснат от Сталин: „Няма да позволя на никого да завлича в калта репутацията на Червената армия“[5].

Източна Прусия и Силезия

Сериозният проблем с изнасилванията от страна на съветските войници в Източна Европа се оказва бледо предзнаменование за това, с което ще се сблъска германското население, когато съветските войски навлизат на германска територия. Четенето на съветската пропаганда на омразата може да накара човек да повярва, че за Съветския съюз е било също толкова важно да унижи германското население за стореното на Съветския съюз, колкото и да разгроми германската армия. Фронтовите вестници насърчават войниците да си повтарят вредите, нанесени на тях самите и на семействата им, и да водят „книга на отмъщението“, която да им напомня за необходимостта да се отплатят на германците за стореното зло.[6] Песните на Иля Еренбург за ритуална омраза към германците се печатат и повтарят толкова често, че се превръщат в национални лозунги. „Ние няма да говорим повече. Няма да се вълнуваме. Ще убиваме. Ако не си убил поне един германец на ден, си пропилял този ден … Ако убиеш един германец, убий още един – за нас няма нищо по-смешно от купчина германски трупове“. „Обесете ги и ги гледайте как се мъчат в примките си. Изгорете домовете им до основи и се насладете на пламъците“. Това са посланията, които пронизват последните години на войната.[7] 

Заповедта на маршал Жуков до Първи белоруски фронт в навечерието на настъплението в Полша през януари 1945 г. не успява да потуши жаждата за отмъщение на съветския войник: „Горко на земята на убийците“, се казва в заповедта. „Ние ще получим своето ужасно отмъщение за всичко.“ Един ветеран от кампанията в Източна Прусия описва националната омраза, която подхранва съветския поход. „С приближаването на фронта към границите на Германия пропагандата на омраза не само към германската армия, не само към германския народ, но дори и към самата германска земя придобиваше все по-чудовищен характер.“ В заключителната директива на Главното политическо управление на армията в навечерието на преминаването на границите на Източна Прусия се казва, че „на германска земя има само един господар – съветският войник, че той е и съдия, и наказател за мъките на своите бащи и майки, за разрушените градове и села… ‚Помнете, че там не са вашите приятели, там са близките на убийците и потисниците‘.“

Има само отделни доказателства, че съветските командири целенасочено са използвали насилието в Източна Прусия като пример за останалата част на Германия с надеждата да предизвикат ранна германска капитулация. Те със сигурност са били наясно, че Вермахтът може да използва случая с Източна Прусия, за да подсили решимостта на собствените си войски. Всъщност, изглежда, че има основателна причина да се смята, че съветските офицери са били изненадани от интензивността на терора, последвал инвазията. Въпреки нацистката пропаганда, германското население също е било изненадано. Не е било необичайно съветските войски да изнасилват всяка жена над дванадесет-тринадесетгодишна възраст в дадено село, убивайки много от тях; да ограбват от домовете храна, алкохол и плячка; накрая, да оставят селото в пламъци. Съобщенията за жени, подложени на групови изнасилвания и зловещи нощни насилия, са твърде многобройни, за да се смятат за изолирани случаи. Лев Копелев, тогава капитан от Съветската армия, се опитва да спре група разбеснели се войници и е обвинен, че се е занимавал с „буржоазен хуманизъм“[8].

Александър Солженицин, който също е бил офицер в Източна Прусия, дава подходящо свидетелство за това, на което е бил свидетел в този регион, в „Пруски нощи“, тук в превод на Робърт Конкуест.

Цвайундванциг, Хорингщрасе.
Не е опожарена, само разграбена, претършувана.
Полуприглушен стон, до стените: Майката е ранена, все още жива.
Дъщеричката е на матрака, мъртва.
Колко души са ѝ се изредили?
Може би взвод, рота?
Едно момиче е превърнато в жена.
Жената е превърната в труп.

[…]

Няма смисъл да продължаваме – а, юнаци?
Освен ако не им оставим някакъв спомен?
Без заповеди, както ни скимне,
Тук, там, навсякъде, вижте – десетки
димящи, червени, тъмно светещи огньове!
Е, сега си отмъщаваме, момчета.
Ударихме го добре и силно, врага!
Всичко е в пламъци –

[…]

Целият район вижда зора
подобна на нея не е познавал!
Колоните ни се леят напред като лава.
С диви викове, свистене, отблясъци на фарове
– Клайн Кослау, Грос Кослау –
Всяко село – сега е в огън.
Всичко пламти…[9]

Изстъпленията в Източна Прусия пречат на военната ефективност и в крайна сметка маршал К. К. Рокосовски, отговарящ за фронта, възстановява реда. Освен това става все по-очевидно, че територията на Източна Прусия ще падне в ръцете на Съветите и на поляците. Политическите и икономическите офицери осъзнават колко много се губи за Съветския съюз чрез опожаряването на ферми и разграбването на имения. Като минимум, хранителните запаси и материалните блага могат да бъдат изпратени у дома в обеднелите съветски градове. В резултат на това в някои случаи съветските снабдители обещават защита на германските селяни (и дори на собствениците на земя), ако те продължат да обработват земята и да доставят храна за вътрешния фронт.

Въпреки това тези обещания често се нарушават и защитата се оказва илюзорна. Продължаващите изнасилвания и грабежи подтикват германците към отчаяни действия. Както хладнокръвно докладва в Москва един офицер от Държавна сигурност в Източна Прусия: „Самоубийствата на германци, особено на жени, стават все по-чести.“[10] Дори след като германските войски са напълно разгромени и Източна Прусия е окупирана, заплахата от изнасилване продължава да виси над германските жени. Херман Мацковски, ветеран от германските комунисти и новоназначен местен кмет на един от районите на Кьонигсберг, съобщава, че един от малкото източници на храна в града след падането му в началото на април 1945 г. е конското месо от ветеринарната болница в покрайнините на града. Но от жените, които отишли да вземат месо, едва половината се върнали невредими. Много от тях били изнасилени, а някои изобщо не се върнали у дома. Единствените германци в Кьонигсберг, които са добре нахранени – продължава кметът Мацковски, „са жените, които са забременели от руски войници“. На 6 и 7 ноември 1945 г., Деня на Червената армия, пише кметът, руските войници всъщност сякаш са имали разрешение за всякакъв вид изстъпления срещу германците. „Мъжете бяха бити, повечето жени бяха изнасилени, включително и моята седемдесет и една годишна майка, която почина към Коледа“.

Ужасните безредици в резултат на кампанията в Източна Прусия не оказват достатъчно влияние върху йерархията на Червената армия, за да се въведат такива наказания, които биха могли да предотвратят по-нататъшни изнасилвания, когато съветските войски навлизат отвъд Висла в Силезия и Померания, които ще се превърнат в Западна Полша. За пореден път „пътните знаци“ призовават съветските войници да нараняват германците: „Войнико, ти си в Германия, отмъсти на хитлеристите.“[11] Германският социалдемократ Аугуст Зандер събира разкази на очевидци на съветското завладяване на този регион, които документират съдбата на безброй германски жени. Съветските войници отново отмъщават на безпомощни жени и момичета, често – както в Източна Прусия – под въздействието на алкохол. Едно германско село, превзето на 26 февруари 1945 г., е систематично ограбено, а почти всички жени са изнасилени. „Виковете за помощ на измъчваните се чуваха денем и нощем“. Двадесет и пет до тридесет жени забременели; около сто жени се заразили с някаква форма на венерическо заболяване.[12] Полските жени също не са пощадени от ужасите на Силезийската кампания. Понякога съветските войници не вярват на протестите им, че са полякини, а не германки; друг път това просто няма значение за буйстващите войници.

Нерядко се срещат съобщения за най-брутални изнасилвания, странно преплетени с примери за добротата на съветските войници. В един от случаите семейство се готвело да се самоубие след масовото изнасилване на съседите и приятелите си, но било спряно от симпатичен съветски офицер, който им обещал защита. В друг случай двама съветски войници рискуват собствения си живот, за да предотвратят нападението на група съветски мародери над младо момиче в присъствието на баща ѝ. Местен кмет (Bezirksbürgermeister) от Бреслау (Вроцлав) пише: „Човек трябва да е преживял как руски войник може да даде последното си парче хляб на германски деца или как руски шофьор на камион може доброволно да закара до дома ѝ стара майка със счупената ѝ каруца. Но пък трябва да е преживял и как същите тези хора биха могли да застанат в засада, може би в някое гробище, в очакване да нападнат непридружени жени или момичета, за да ги ограбят и изнасилят.“ Документите на немската антифашистка група в Бреслау отразяват подобно раздвоено виждане за руската дейност. От една страна, антифашистите хвалят Съветския съюз за това, че ги е защитил от отмъстителни поляци. От друга страна, те се оплакват от насилието на пияните руски войници: „През деня, но най-вече през нощта, се чуваха непрестанните писъци на жените по улиците. Къщите бяха опожарявани, а хората ограбвани.“

Отчайващото положение на германските жени в Силезия като цяло се влошава от поляците, чието „желание за възмездие“ често е толкова силно – по съвсем разбираеми причини – колкото и това на руснаците. Новопристигащите полски власти най-често са дори по-малко загрижени за безопасността на германските жени, отколкото руските офицери, към които германското население се обръща за защита. В края на краищата силезийските територии са предадени от съюзниците на полската окупация, но все още не са включени в новата Полша. Полските комунисти издават заповеди за изгонване на германците с всички необходими средства, за да осигурят както включването [на новите земи в Полша], така и окупацията. В резултат на това полската администрация на новите територии не полага особени усилия да защити местните германци от посегателствата на полски или руски изнасилвачи и крадци. В град като Бреслау страхът на германците от руснаците бързо се заменя със страх от поляците. Всъщност за германците е почти непосилно, че са преживели руските нападения, само за да бъдат преследвани отново от поляците. „Германците в Бреслау – пише антифашистката група в града, „бавно вървят към психическа разруха“ [gehen langsam seelisch zu Grunde]. Дори съветските власти изразяват шок от поведението на поляците.

В съветската окупационна зона

Ожесточените боеве в Ардените през януари 1945 г. и приключването на Ялтенската конференция през февруари убеждават Сталин и Съветския съюз, че няма да има отделен мир между западните съюзници и германците. Става ясно, че окупацията на Германия ще протече така, както е предвидено в съюзническите срещи от 1943 и 1944 г. Сега приоритетите на Съветите се изместват от краткосрочния въпрос за морала на техните войници и цивилното население към дългосрочните съветски цели в Централна Европа, от война за елиминиране на германците към опит за установяване на връзки с германските антифашисти и други елементи в германското общество, желаещи да скъсат с хитлеристите. В резултат на това настъпва и радикална промяна в официалното съветско отношение към германците. Това е ясно отразено в статията в „Правда“ от 14 април 1945 г. на Г. Ф. Александров, завеждащ отдел „Пропаганда“ на ЦК. Очевидно говорейки от името на Комунистическата партия и от името на Сталин, Александров атакува добре известното мнение на Иля Еренбург, че войната е борба за изтребление срещу германците. „Ако някой се съгласи с възгледите на Еренбург“, пише Александров, „то човек би трябвало да стигне до заключението, че цялото население на Германия трябва да сподели съдбата на хитлеристката клика“. Александров завършва, като повтаря заповедта на Сталин от 23 февруари 1942 г., която се превръща в лозунг на лозунгите в окупираната от Съветския съюз Германия: „Би било смешно да се отъждествява кликата на Хитлер с германския народ, с германската държава. Историческият опит показва, че хитлеристите идват и си отиват; германският народ, германската държава остават.“[13]

Нагласата на съветското правителство – че има съюзници в лицето на германския народ и германската държава – никога не е била далеч от повърхността на съветската външна политика по време на войната, дори в периодите на най-ожесточена антигерманска реторика. Създаването и поддържането на Националния комитет за свободна Германия през лятото на 1943 г. и периодичните инициативи на съветското правителство за сключване на сепаративен мир свидетелстват за този факт.[14] Статията на Александров е публикувана и радио-излъчена на фронта два дни преди последната голяма съветска офанзива, която ще пренесе съветската армия от Одер до Берлин. Заповедта на Сталин към войските му засилва съветското желание да се намерят поддръжници сред германското население. При превземането на столицата на Германия, нарежда Сталин, съветските войници трябва да демонстрират най-висока дисциплина, доказвайки високото ниво на съветския морал пред целия свят. Според заповедта на Сталин войниците трябва да носят със себе си великата идея на комунизма, която не бива да бъде компрометирана от най-малката недисциплинираност.

Заедно с това, по типично самопротиворечив начин Сталин настоява, че недисциплинираното поведение не е по вина на войниците, като в същото време им предоставя причини да се впуснат за пореден път в насилие и грабежи. В посланието си до фронта на Одер Сталин пише, че буйствата и мародерствата са причинени от наказателни батальони, вражески агенти и чисти недоволници, които са били освободени от служба. Подминавайки собствената си роля в насърчаването на по-ранните грабежи, сега Сталин заявява, че „жестокото отношение към германското население не е полезно за нас, защото увеличава съпротивата на германската армия“. С други думи, германците са заслужавали най-лошото, но жестокото отношение към тях не служи на съветските интереси. В същото време маршал Жуков предупреждава войските си да обръщат внимание на военните си задължения по време на настъплението и окупацията: „Войници, уверете се, че докато гледате подгъвите на германските момичета, не гледате встрани от причините, поради които родината ви е изпратила тук.“

Но увещанията на Жуков, Александров и Сталин за по-малко насилие над германците са по-лесни за публикуване, отколкото за прилагане. Дори редица съветски мемоаристи пишат, че далеч не е било лесно да се накарат войниците да мислят за германците като за човешки същества, заслужаващи уважение. „Толкова ли беше изненадващо, че те [войниците] искаха да си отмъстят?“ – отбелязва генерал-лейтенант Ф. Е. Боков, по-късно началник на Военния съвет на съветската военна администрация. „От лозунга ‚Смърт на германските окупатори‘ до диференцираното отношение към всеки отделен човек от германското население трябваше да се измине дълъг път.“ Големият съветски военен герой, по-късно командващ съветската армия в Германия, В. И. Чуйков, също отбелязва, че когато армията му преминава в Германия, за съветския войник все още е невъзможно „да разграничи [германския] народ от фашизма и неговия водач Хитлер“. Освен това много от нещата, изказвани от съветските войници, противоречат на официалното послание, идващо от Москва. „Ето я проклетата Германия“, гласят съветските надписи на границата между Полша и Померания. „Ето я фашистката бърлога – Берлин!“

Всъщност съветската пропаганда по време на войната е много ефективна в представянето пред руските войници на най-тежките престъпления на нацистките окупатори. Красноречивите снимки от [лагера на смъртта] Майданек, публикувани в пресата, и ужасите на концентрационните лагери, обсъждани по време на агитационни срещи, са живи в съзнанието на съветските войници, когато те навлизат в Германия. (Въпреки това само в редки случаи масовите нацистки убийства се свързват изрично с евреите; обикновено жертвите се посочват просто като съветски граждани.)[15] Дори и без пресата съветските войници научават много за германските зверства по време на похода си през територията, унищожена от нацистите. Да не говорим пък за тежките лични загуби, които самите те често са претърпели. Въпреки всички усилия на Главното политическо управление на Червената армия, ГлавПУРККА [Главное Политическое управление Рабоче-крестьянской Красной Армии], просто не е имало достатъчно време, за да бъдат убедени съветските войници, че това, което е било брутална елиминационна война между германци и руснаци, сега трябва да бъде класова война. Самите политически инструктори трудно усвояват новия урок, че фашизмът е съюз на юнкери, едри индустриалци и буржоазни политици, а не най-ясен израз на германските национални черти. Вместо това в ушите на съветските войници продължават да звучат думите на Еренбург: „Не бройте дни, не бройте версти, бройте само убитите германци“.

Омразата към германците се подхранва и от гнева и възмущението срещу тяхното богатство. Един руски часовой казва на американския журналист Александър Верт в Берлин: „Те са си живеели добре, паразитите. Страхотни големи ферми в Източна Прусия и доста луксозни къщи в градовете, които не бяха изгорени или бомбардирани по дяволите. А вижте тези дачи тук! Защо тези хора, които са живеели толкова добре, трябваше да ни нападнат?“ Този гняв към германското богатство е отразен и в дневниците на Дмитрий Щеголев, офицер и представител на Военния съвет на Първи белоруски фронт:

28 април 1945 г. [в село Янсфелд, близо до Берлин]. Сега сме настанени в малък жилищен блок, който преди това е бил обитаван от железопътни чиновници. Всяка малка квартира е удобно обзаведена. Скриновете са заредени с домашно приготвено месо, консервирани плодове, сладко от ягоди. Колкото по-дълбоко навлизаме в Германия, толкова повече се отвращаваме от изобилието, което откриваме навсякъде… с удоволствие бих разбил с юмрук тези спретнати редици от консерви и бутилки.[16]

Превземането на Берлин

След повече от две седмици ожесточени боеве, в които са убити, ранени или пострадали до половин милион души, Берлин най-накрая пада и нацистката държава лежи в руини. На трети май – първият ден на мира – някои берлинчани си проправят път от бункерите към улицата. Сцената, описвана от съветски ветерани, е била на скитащи се и препъващи се хора, на машини, танкове и джипове, както и на опожарени, тлеещи сгради. Общественият транспорт не функционира, така че германците си проправят път пеша, понякога със семейства, натоварени в коли или каруци, опитвайки се да намерят покрив над главите си. Що се отнася до съветските войници, пише Роман Кармен, ветеран от превземането на Берлин, те задължително посещават Райхстага, празнуват за кратко, преди танковете и джиповете им да продължат да се движат през Берлин по посока към предградията.

Проблемът с изнасилванията в периода между превземането на Берлин и официалната капитулация на 9 май, както и създаването на съветската военна администрация на 9 юни е също толкова сериозен, колкото и в Силезия.

„Разбира се… случиха се много неприятни неща“, коментира генерал-лейтенант (по-късно маршал) В. Д. Соколовски пред Александър Верт в интервю от 5 юни. „Но какво очаквате? … В първия порив на победата нашите съратници несъмнено изпитваха известно удовлетворение от това, че разгорещиха малко тези жени от Herrenvolk [господарския народ]. Този етап обаче е отминал… Главната ни грижа“, усмихва се той, „е ужасното разпространение на трипера сред нашите войски.“ Но Соколовски греши, като създава впечатление, че изнасилванията ще спрат след установяването на военното правителство. Поне до края на юни и началото на юли, когато много военни и граждански администрации са изведени от ръцете на закъсали в битките офицери, стотици местни коменданти, всеки със собствена политика и предпочитания, задават тона на отношението към германското население. Комендантите се отнасят към регионите като към лични имения, оплаква се един съветски доклад, и просто не си правят труда да докладват за „ексцесиите“ на своите войски. Понякога изнасилванията и грабежите се наказват строго – със смърт или тежък бой с бич. Но твърде често местните коменданти съчувстват на гнева и разочарованието на войниците си и пренебрегват нощните им безчинства, които сега почти винаги се засилват под въздействието на алкохола. През първите няколко седмици на окупацията към проблема се прибавят и ужасяващите нападения на освободени руски военнопленници и принудителни работници, които също се впускат в изнасилвания и грабежи. Както заявява един съветски очевидец, „отговорните органи“ (има се предвид НКВД, ГлавПУРККА и военната полиция) не са направили почти нищо, за да контролират дейността на тези съветски мародери. Едва след като съветските войски са ограничени в строго охранявани постове и лагери през зимата на 1947-48 г., германските жени са освободени от постоянната заплаха от изнасилване.

Превземането на Берлин е съпроводено от необуздан взрив на сексуално насилие от страна на съветските войници. Посланик Робърт Мърфи заключава в меморандум от 19 юли 1945 г., че „според достоверни оценки … по-голямата част от мислимото [за сексуално насилие] женско население“ е било подложено на насилие. Оценката на Мърфи вероятно е преувеличена; някои разузнавателни доклади например сочат, че макар изнасилванията да са били доста разпространени в онези дни, „те не са били толкова масови, колкото биха ги направили някои източници“. Във всеки случай има толкова много доклади, които сочат системно извършване на насилие над берлинските жени, че е трудно да се отхвърли сериозността на проблема. Дори когато влизат в бункери и мазета, където германците се крият от ожесточените боеве, съветските войници размахват оръжия и изнасилват жени в присъствието на деца и мъже. В някои случаи войниците разделят жените според вкусовете си. В други случаи жените са изнасилвани групово. Като цяло войниците изнасилват безразборно, като не изключват стари жени над седемдесет години или млади момичета. Първият антифашистки кмет на Шарлотенбург пише: „В началото руснаците мародерстваха в големи мащаби; те крадяха от отделни хора, складове, магазини, домове. Ежедневно имаше безброй случаи на изнасилване. Никоя жена не можеше да избегне изнасилване, освен ако не се криеше … Трудно е да се схване пълната степен, в която се практикуваше изнасилването.“

Изнасилванията в бункерите са последвани от грабежи и изнасилвания в апартаменти и домове в цял Берлин. Безброй доклади са подадени от германци, които се оплакват на местните власти. Типичен е следният полицейски доклад, изпратен до Ратхаус Шпандау и предаден на съветския комендант на Шпандау. (Имената са зачернени в архивните файлове.)

През нощта на 6 май 1945 г., в 2:30 ч. през нощта, трима руски войници нахлуха през прозореца във вестибюла. Изкараха един наемател навън, за да отвори вратата. В този момент всички апартаменти в къщата трябвало да бъдат претърсени от войници, уж по заповед на Командването, и тримата войници претърсиха къщата. Те стигнаха до втория етаж, след което се върнаха там, където спяха две млади жени с бебе. След това двамата войници седнали на леглото при фрау [А] и фрау [Б], и двете на двадесет и четири години, с дете на шест месеца на леглото, пушели цигари и след това поискали да спят с тях. В момента, в който двете жени искали да изкрещят, [войниците] ги заплашили с пистолет. Фрау [А] повикала майка си, а третият войник застанал на стража, когато тя дошла, и я принудил да отиде в друга стая, където я задържал с автомат. Там той претърсил всички куфари, от които взел само една поставка за писалки. Междувременно другите двама войници изнасилили двете млади жени. Малко след четвърт час сутринта те напуснаха апартамента. Освен това взеха акордеон от апартамента на семейство [С]. (Подписано от молителя и четирима свидетели).[17]

Понякога случаите са по-жестоки, както се описва в петиция от Берлин-Райникендорф от 28 юни 1945 г.

През нощта на 4 срещу 5 май тази година съпрузите [А] и фрау [В] бяха нападнати от двама пияни руснаци в нашия апартамент. По време на това [нападение] аз – 62-годишната съпруга – бях изнасилена от двамата [войници], а съпругът ми, 66-годишен, беше застрелян [смъртоносно] без причина. След още половин час дойде и трети руснак, след като другите си бяха тръгнали, и аз отново бях насилена, и това действие беше извършено в апартамента на един наемател, който междувременно ме беше приютил … Като забележка: съпругът ми не е принадлежал към никакви нацистки организации и моля господин коменданта за изслушване. (Подписано от молителката и четирима свидетели).[18]

Селищата с крайградски къщички в покрайнините на Берлин често са били обект на нощни набези, грабежи и изнасилвания. В едно от тях, Макерицвийзен в Тегел-юг, местните активисти на Комунистическата партия се опитват да се сдобият с оръжие, за да се защитят от мародерите. В молбите си до централата на КПД те отбелязват: „Окупацията от Червената армия се превърна в истинска чума. Не минава ден или нощ, в които бандитите в червеноармейски униформи, дори в атакуващ строй, да не се впуснат в грабежи и изнасилвания срещу заселниците от градинската колония.“

Монсеньор Г. Б. Монтини, представителят на Ватикана в Берлин, също съобщава за повсеместния характер на изнасилванията, макар да се подозира – както в случая с Робърт Мърфи – че той може би преувеличава мащабите на терора. Все пак докладът му от октомври 1945 г. е смразяващ:

Жени на възраст от 10 до 70 и 75 години са били изнасилвани; вследствие на това е имало бременности, аборти, а 80% от жените са се заразили с венерически болести... Най-тежките престъпления са извършени в района на Курфюрстендам в присъствието на техните близки (съпрузи, бащи, майки, братя). Монахини са били изнасилвани в санаториума „Францискус“, въпреки че са носели религиозните си облекла … Професор Шюлер от „Ритберг-Кранкенхаус“ в Лихтерфелде е убил съпругата и дъщерите си, а след това и себе си, за да не се налага да понася мъката [от изнасилването им]. Много жени са живеели по покривите в продължение на седмици, за да избягат от руското насилие.[19]

Швейцарският журналист Макс Шнетцер отбелязва в дневниците си, че не може да се осъдят всички руски войници за изнасилване; все пак в своята колекция от разкази на очевидци от първите дни на руската окупация на Берлин той ясно показва мащабите на насилието. Как са се държали руснаците, пита Шнетцер своя колега журналист, който описва боевете във Ванзее: „Отчасти като прасета, отчасти като ангели… В единичните апартаменти често се стигаше до диви сцени с жени и момичета. Една жена почина от това, че войниците са злоупотребили с нея. В други къщи руснаците се държаха по-скоро като приятели… Те са като градушка, която унищожава само част от реколтата“. От докладите на Шнетцер изглежда, че положението в Далем е било по-сериозно:

В един от случаите баща се опитва да защити детето си, младо момиче. Монголите [събирателното название за съветските централноазиатци] забиват в корема му триъгълен щик. Руснаците застават в редици от десетки мъже пред самотни жени. В нетърпението си те дори не забелязват, че те [жените] умират, може би защото са погълнали отрова или от вътрешен кръвоизлив. Много жени хапят и драскат, за да се защитят, но биват удряни по главата с приклади. Мъжете се хвърлят към войниците, но биват ликвидирани за нула време с по един изстрел. Жените и момичетата са преследвани в градините и по улиците, следват ги по покривите и преследваните скачат [в опит да спасят живота си]. Жените се събират в стаи. Войниците им отварят устата и ги принуждават да пият.[20]

Елен Графиня Понински води дневник за първите седмици и месеци на руската окупация от семейния си дом в Потсдам. Подобно на Шнетцер, тя набляга на крайностите в поведението на руските войници към победените германци – от най-бруталното и нечовешко до невероятно щедрото и любезно. Въпреки това тя пише:

Почти нямаше вечер, нямаше нощ, в която да не чуем жалните викове за помощ на жените, които бяха нападани по улиците или в отворените къщи. Всички тези гадости са добре известни. Може би в по-щастливите зони [на окупация] човек е смятал, че описанията са преувеличени. Но за съжаление реалността всъщност беше дори много по-лоша и не е нужно да повтарям тук мъченията, които жени и момичета на възраст от 10 до 80 години бяха принудени да изтърпят.[21]

Подобно на редица други автори на дневници и мемоари от този период, Понински сравнява поведението на съветските войници с това на примитивни деца, които могат да бъдат както изключително мили, особено към децата, така и ужасно жестоки. Петер Блох, който преживява първите седмици на окупацията в Клайнмахнов, край Берлин, пише за руснаците: „Те бяха непредсказуеми, жестоки като хуни и невинни като деца. Човек никога не знаеше къде се намира. Те можеха спокойно да застрелват хора и да изнасилват жени; но можеха и да дават на децата шоколад, или да застанат пред сергия с млади зайчета и да се смеят и радват.“ Дори американските разузнавачи се затрудняват да съчетаят историите за „изнасилвания, грабежи и нападения“ с многобройните доклади за любезно и коректно поведение.

Съветите със сигурност са знаели, че германците се страхуват от тях в Берлин. Генерал-майор И. В. Шикин, командир на ГлавПУРККА, отбелязва, че когато германските жени се срещали със съветски войници, те „вдигат ръце, плачат и се тресат от страх“. Според Шикин обаче, след като жените разбрали, че нищо няма да им се случи и че нацистите са ги лъгали за истинската същност на съветските войници, всичко било наред. В интервю вече след перестройката [от 1980-те години] заместникът на Шикин, генерал-майор Μ. И. Бурцев, бивш началник на Седми отдел на ГлавПУРККА, твърди, че историите за изнасилвания са били много пресилени. Освен това, усмихва се той, повечето от случаите на изнасилване били като на жената, която му се оплакала, че е била изнасилена на пода, вместо в спалнята.

Изнасилвания в зоната

Въпреки че Берлин изглежда е поел основната тежест на изнасилванията и грабежите от съветски войници, останалата част от зоната, окупирана от съветските войски, не избягва подобни ужаси. В един от докладите от Рощок се отбелязва, че през първите два-три дни от окупацията съветските войници са били твърде заети да преследват отстъпващите германски войски, за да нанесат много щети на цивилното население. Всъщност цивилното население не предприема почти никакви предпазни мерки, тъй като разграбва центровете за съхранение на храна и се снабдява с гориво. „Но от четвъртия ден нататък нещата се промениха. След пристигането на нови войски започна непрекъсната верига от грабежи и изнасилвания. Мъже като професор Бюхсел, които искаха да защитят жените си, бяха убити; жени и момичета бяха изнасилвани в присъствието на децата и родителите си.“ Дори и след началото на нормалната окупационна работа, продължава докладът от Рощок, изнасилванията и грабежите продължават с пълна сила. Въпреки оплакванията от германските власти в Рощок до централата на СВА-Мекленбург в Шверин, случаите на съветско криминално насилие в Рощок продължават да се докладват масово поне до лятото на 1946 г. Това се дължи в голяма степен на недисциплинираността на съветските военноморски части, разположени наблизо във Варнемюнде.

Известно е, че руският комендант в Магдебург е бил много строг към войниците, които изнасилват, като понякога е екзекутирал заловените на местопрестъплението. В Магдебургския окръг изнасилванията най-често се приписват на наскоро освободени руски военнопленници или на хора, които са били в Германия на принудителен труд. Малките градове понякога страдат от най-тежките проблеми от страна на съветските войски. Информатор на Социалдемократическата партия в един такъв град край Дрезден пише: „За да бъда сигурен, намерих родния си град уж напълно напълно непокътнат, но забелязах как съветските войски бяха разграбили всичко, което им беше попаднало в ръцете. Видях как германски жени и момичета, понякога направо деца, бяха изнасилвани.“ В Гернроде началникът на германската полиция не можел да контролира мародерстващите пияни войници и се е налагало да иска помощ от местния комендант по два или три пъти всяка нощ. В Битерфелд случаите на изнасилване достигат шокиращи размери.

Германската полиция не може да направи почти нищо по отношение на ситуацията. През първите месеци на окупацията тя е въоръжена само с бухалки и се намесва на собствен риск. Междувременно, по време на безчинствата си съветските войници обикновено носят със себе си оръжия – пистолети и автомати – и не се колебаят да ги насочат срещу полицията. Дори след като в началото на 1946 г. германската полиция започва да носи пистолети, не ѝ е позволено да използва оръжията си срещу съюзнически войници. Полицейските архиви са пълни с оплаквания за неспособността им да защитят германските жени от изнасилвачи „в униформа на Червената армия“. Дори когато полицията успява да залови виновниците, тя трябва да ги предаде на местните коменданти, които понякога не проявяват интерес към преследването на престъпниците. Има дори редица случаи, в които германската полиция и цивилни граждани се опитват да спрат изнасилванията, като заловят провинилите се войници, само за да бъдат нападнати от други войници. В някои случаи германски полицаи и цивилни граждани се оказват арестувани от оперативните групи на НКВД за оказване на насилие над съветски войници. Известно е, че служителите на НКВД също малтретират населението жестоко и дори сами участват в изнасилвания, което още повече усложнява проблема с контрола над съветските войски.

Дори в районите, които първоначално са окупирани от американските и британските войски и са предадени на Съветския съюз в края на юни и началото на юли 1945 г. – в замяна на западните зони на Берлин според съюзническите споразумения – изнасилванията се превръщат в сериозен проблем за германското население. По-късно кметът на Цербст, комунист от 1926 г., е очаквал с големи надежди, както съобщава сам, американците да си тръгнат и да влязат Съветите – чувство, което в края на юни 1945 г. се споделя от голям брой леви в Тюрингия и части от провинция Саксония (по-късно Саксония-Анхалт). Той и другарите му са чували слухове за изнасилвания на Изток, но са ги смятали за типична нацистка пропаганда. След пристигането на руснаците обаче „при нас дойдоха първите жени, които са били изнасилени, и вдигнаха голям шум. Ние си крещяхме един на друг. Аз бях засегнат най-много … Изнасилвания, нападения, убийства, едно след друго. Само в местното училище се грижеха за над сто изнасилени жени. Тези жени са били малтретирани от руснаците по най-ужасен, животински начин.“[22] В докладите от Хале и Ваймар се подчертава и липсата на дисциплина сред съветските войски, които се нанасят в бившата окупирана от американците територия. Описанието на инцидента във Ваймар е типично за този аспект от ежедневието в новопридобитите територии на съветската зона.

Във Ваймар, на Марктщрасе, в началото на октомври [1945 г.] в един фризьорски салон влиза руски старши лейтенант. Той е пиян и въпреки че чакалнята до салона е пълна с хора, грабва добре изглеждащата 21-годишна касиерка и я изнасилва на търговската маса. Никой от присъстващите мъже не посмява да се намеси. Едва когато собственичката на магазина търси помощ от двама руски офицери на улицата, това животно е овладяно.[23]

Във ваймарския случай, както и в много други, „голям брой високообразовани и културни руски офицери ужасно се срамуват от поведението на своите сънародници“.[24] И все пак днес, когато интервюираме ветерани от съветската военна администрация и от Източнопруската кампания, имаме непреодолимото усещане, че бившите съветски офицери искат да забравят поведението на своите съратници (и собственото си безразличие към него по онова време). Нито в мемоарите, нито в историите за периода въпросът за изнасилванията не се разглежда като подходящ предмет на дискусия.

[…]

Съветският отговор

Съветските власти отлично разбират колко политически щети понасят в резултат на поведението на своите войници. В Москва през ноември 1945 г. Димитров получава доклад от зоната, че особено буржоазните партии имат голям успех, използвайки ужасното поведение на войниците от Червената армия: „И така, искате да станете комунист?“, казвали те на работниците. „Ето, вижте какво правят червеноармейците. А кои са тези червеноармейци? Те са комунистите. Наистина ли искате да бъдете като тях?“[25] Дори К. Гофман, който е специален кореспондент в Германия за червеноармейския вестник „Красная звезда“, се оплаква на Димитров, че съветските войници са напълно извън контрол и че заповедите срещу изнасилванията и грабежите не водят до особен резултат. Той предлага пропагандните органи на СВАГ и ГлавПУРККА да се занимават с войниците на всекидневно ниво, за да премахнат „това зло, което носи такава огромна цена за политическия ни престиж в Германия“.

Едва след смяната на чистите военни командири с по-опитни администратори в края на юни 1945 г. се полагат целенасочени усилия за спиране на вълните от изнасилвания и грабежи в зоната, но дори и тогава някои командири просто игнорират проблема. Фактът, че много от местните войски така или иначе не са под тяхно командване, прави ситуацията още по-трудна. Някои германски и съветски наблюдатели отбелязват, че фронтовите войски обикновено са по-дисциплинирани от онези, които ги следват. Но това, което става очевидно с напредването на окупацията, е, че всяка следваща войскова група започва срещата си с Германия с изнасилвания и грабежи, независимо дали това са първите войски в Берлин, или онези, които идват през 1946 и 1947 г. С други думи, проблемът не е в една или друга конкретна войскова единица, а по-скоро в възпламенителната комбинация от агресивност и отбранителност, която се свързва с първата окупационна служба. Освен това почти всеки път, когато войските се премествали или се премествали от летните лагери в зимните казарми, преместването било съпроводено с изблици на насилие, включително и изнасилвания.

[…]

Най-ясното послание към войниците за неприемливостта на изнасилването се появява едва през март 1949 г., когато Президиумът на Върховния съвет издава директива, увеличаваща наказанието за това престъпление. Директивата е изпратена от СВАГ до всички командири в зоната, за да бъде разпространена сред всички войници, сержанти и офицери. В съобщението изрично се посочва, че новата директива ще се прилага за всички съветски граждани в Германия. Новото наказание за изнасилване, съгласно закона от 4 януари 1949 г., се счита за драконовско в сравнение с ранните съветски закони: сега присъдата за изнасилване предвижда задължително наказание от десет до петнадесет години в трудов лагер; за изнасилване на малолетни, групово изнасилване и изнасилване, довело до тежки телесни повреди, се предвижда наказание от десет до двадесет години. Само чрез стриктното прилагане на този закон Съветите могат да премахнат това, което Тюлпанов нарича „неприятно впечатление“, оставено от поведението на войниците от Червената армия, и да се справят с постоянните оплаквания на германците, че жените не могат да „ходят по улиците през нощта“.

[…]

Причини за изнасилванията

Няколко седмици след завръщането си в Германия от Съединените щати Бертолт Брехт пише в дневника си (23 октомври 1948 г.):

все още, след тези три години, работниците треперят, чувам отвсякъде за паниката, причинена от грабежите и изнасилванията, които са последвали превземането на Берлин. В работническите квартали хората са очаквали освободителя с отчаяна радост, ръцете са били протегнати, но срещата се е превърнала в нападение, което не е пощадило седемнайсетгодишни или дванайсетгодишни, и е станало напълно открито. Съобщава се, че докато руските войници все още са се биели от къща на къща, окървавени, изтощени, озлобени, са спирали огъня си, за да могат жените да донесат вода, извеждали са гладните от мазетата до пекарните, помагали са да се изкопаят погребаните под руините, но след битката пияните орди са тръгвали по апартаментите, грабвали жените, разстрелвали мъжете и жените, които се опитвали да се съпротивляват, изнасилвали пред очите на децата, чакали са на опашки пред къщите и т.н. Кукхан е видял едно седемнайсетгодишно момиче, застреляно след изнасилване, както и един комисар, застрелян от двама войници, които са го нападнали и убили, когато се опитал да говори с тях.

Брехт се опитва да осмисли причините за насилието, особено като се имат предвид всички съобщения за великодушието и благоприличието на много съветски войници и мъже. В крайна сметка единственото, което успява да направи, е да цитира аргумента на майор Александър Димшиц, главен съветски културен офицер в Германия.

Д[имшиц] ни напомня, че особената трагедия се състои в следното: за Съветите е било трудно да накарат войските си да преминат в настъпление. Социалистическите лозунги и изграждането на нова икономика без конкурентна борба са направили масите миролюбиви. Сега е трябвало отново да се научат на нападателно убийство; трябвало е да се предизвикат старите инстинкти, особено при [по-]изостаналите съветски народи – полковете, които са извършили ексцесии, са били предимно селски полкове от места отвъд Урал.[26]

Обяснението на Димшиц не стига много далеч, за да ни помогне да разберем един от най-трудните въпроси, свързани с изнасилването на германски жени от съветски войници, а именно – защо се е случило. В предишните раздели на тази дискусия се опитахме да покажем, че изнасилването на германски жени се различава по количество и по степен на насилие от подобни съветски действия при превземането на Будапеща или окупацията на Североизточна Югославия. По подобен начин дори изненадващо високата честота на изнасилванията и насилствените престъпления, извършени от американските войници, може да бъде сравнена само повърхностно със съветския случай.[27] Лошата дисциплина и хищничеството на съветските войници са съпоставими в западните зони само с френските марокански войски; особено по време на първоначалната окупация на Баден и Вюртемберг германските жени са подложени на същите безразборни изстъпления, с които са се сблъсквали в източната зона.[28]

Въпреки тези уговорки изнасилванията стават част от социалната история на съветската зона по начин, непознат за западните зони. (Не може да се каже същото за проституцията и полупроституцията, които като че ли процъфтяват във всички зони, макар и в западните зони в много по-голяма степен, отколкото в източните.) Важно е да се установи фактът, че жените в Източната зона – както бягащите от по-далечния изток, така и жителките на градовете, селата и селищата на съветската зона – споделят опит, който в по-голямата си част е непознат на Запад, а именно повсеместната заплаха и реалността на изнасилването за продължителен период от време.

Защо съветските войници са изнасилвали германски жени толкова много? (Съобщава се за забележително малко случаи на изнасилване на мъже и момчета.) Причините са много и сложни, като дори се простират отвъд вечната патриархална заплаха от изнасилване, която според някои последни изследвания е неразделна част от господството на мъжете над жените.[29] Независимо от това този неотдавнашен труд правилно подчертава идеята, че изнасилването не е основно мотивирано от сексуални нужди, както предполагат някои изследвания, а по-скоро е престъпление на насилието. В литературата за изнасилването преобладават изследванията на правните последици от изнасилването, които тук не предоставят особена помощ, като се има предвид извънправният характер на войната и окупацията, поне в началните ѝ етапи. Но не е достатъчно да се каже, че войната поражда изнасилвания. Разбира се, войната изкуствено разделя половете. Тя също така има „изкореняващ характер“, тъй като нарушава нормалните социални и общностни инструменти за контрол. Дж. Глен Грей прави важното наблюдение, че „безличното насилие на войната“, което се дължи на рутинното убиване на непознати, носи със себе си способността да превърне „копулацията … в акт на агресия“. В схемата на Грей „момичето е жертвата, а нейното завладяване – триумфът на победителя“. Сюзън Браунмилър, която е автор на пионерско изследване на изнасилванията и прави преглед на проблема с изнасилванията от съветски войници в Източна Германия, отбелязва, че освободителните армии обикновено имат различно отношение и впоследствие демонстрират повече уважение към местните жени, отколкото армиите на завладяването и подчиняването. Това наблюдение ни помага да разберем защо например съветските войници само спорадично са извършвали изнасилвания срещу полски жени, докато германките са били основни мишени. Като цяло, също така е вярно, че славянските жени (полякини, чехкини, словачки, българки, сръбкини) не са били обект на същите изнасилвания от страна на съветските войски, както неславянските – германки и унгарки.

Браунмилър също така уместно отбелязва, че когато Съюзниците навлизат все по-дълбоко в Германия, „отмъщението и реваншът“ все повече мотивират войниците им, а изнасилването става удобен отдушник за тези емоции. Всъщност осъдителното поведение на нацистките войски на съветска земя – включително мащабните изнасилвания и грабежи – често се използва за обяснение на поведението на съветските войски. Известният съветски комендант на Берлин в първите дни след падането на германската столица, генерал Н. Е. Берзарин, косвено оправдава „ексцесиите“ на съветските войски по следния начин: „През целия си живот не съм виждал нищо подобно на зверския начин, по който германските офицери и войници преследваха мирното население [на Русия]. Всички разрушения, които имате тук, в Германия, са нищо в сравнение с тях.“

Съветите се опитват (и в лични интервюта все още се опитват) да обяснят степента и интензивността на своите изнасилвания в сравнение с другите зони с простия факт, че са имали много повече за отмъщение и повече причини за отмъщение. Журналистът Юрий Жуков например пише, че прочутите съветски военни кореспонденти Константин Симонов (в. „Красная звезда“) и Борис Горбатов (в. „Правда“) нарочно са използвали графичните ужаси на Майданек край Люблин, за да мотивират съветските войници, след като те са били извън съветска територия. Кървавите снимки на нацистките зверства съпровождат съветските войски в Полша и отвъд Одер. Жуков пише: „Кой би могъл да се съмнява по онова време, че хората, които са отговорни за тези ужасяващи деяния, скоро ще си платят.“

Образите на германските жени, предавани в съветските медии, със сигурност не са пречели на представите, че те трябва да бъдат обект на съветско отмъщение. Карикатуристите в хумористичното списание „Крокодил“ съвсем основателно изобразяват германските жени като също толкова ревностни поддръжници на нацизма, колкото и мъжете. Но те са склонни да изопачават действителността, като показват дебели и разглезени германски съпруги, живеещи добър живот зад фронта. Всъщност войната се е отразила тежко на германските жени още преди съветската окупация. На една карикатура благоденстваща на вид жена, дъщеря ѝ и прислужницата ѝ, заобиколени от всякакви стоки, откраднати от руснаците, отчаяно търсят материя, която да окачат през прозореца като бяло знаме. На друга карикатура пълничка буржоазна германска домакиня се изправя срещу силна, слаба рускиня, която е работила за нея принудителен труд. „Сега ще видиш, фрау“, казва тя строго, „Идвам да си прибирам вересиите“ В съветската преса е широко разпространена идеята, че германците – включително и жените – ще трябва да „платят“ за злите си дела. Когато настъпва окупацията, германските жени са показани като такива, които твърде бързо са сменили цвета си. Например Леонид Леонов пише: „Нашите патрули сега крачат през Берлин, а германските дами се взират приканващо в очите им, готови веднага да започнат изплащането на ‚репарациите‘. Това няма да се получи!“

С комбинацията от пропаганда на омразата, личен опит от страданията вкъщи и изцяло унизителната картина на германските жени в пресата, да не говорим сред самите войници, съветските офицери и мъже лесно се обръщат към „фрау“ като към своя жертва. Гневът на съветските войници сякаш нараства с ожесточаването на германската съпротива, първо в кампанията за достигане на Одер, а след това и в битката „от врата на врата“ за превземането на Берлин. Огромните загуби, които съветските войници дават в битката за Берлин, допълнително подхранват желанието им за възмездие. Но е очевидно, че дори завземането на Берлин и поражението на нацистка Германия не носят със себе си катарзисното чувство за постигнато отмъщение. „Трудно беше да се радваме на победата“, спомня си в дневника си журналистът и писател Всеволод Вишневски: „Такова странно усещане, че войната е свършила. Няма и помен от онази особена атмосфера на триумф, която очаквахме от превземането на Берлин, от победата. Войната беше твърде дълга и тежка.“

В психологически план съветската окупация на Германия е продължение на войната. Полковник Сергей Тюлпанов си спомня, че много офицери просто са мразели германците твърде много, за да изпълняват обичайните задължения на окупационни офицери. Те са били освободени от служба, добавя той, и щабът „е удовлетворил желанието им да се върнат у дома“. Генерал-полковник В. И. Чуйков, един от големите герои на последното навлизане в Германия, също пише за дълбоката омраза към германците, макар че, подобно на Тюлпанов, отрича да е имало каквито и да било провинения от страна на съветските войници. При откриването на университета в Йена Чуйков – тогава командир на съветските войски в Тюрингия – произнася приветствено слово: „Трябва да призная, дами и господа, че тогава, при Сталинград, изпитвах такава силна антипатия към Германия и германския народ именно защото германската армия носеше на знамето си само презрение, омраза и варварство. След извоюването на победата … омразата ни се изпари … Човек не бива да мачка победените.“

Очевидно не всички съветски войници, които горчиво ненавиждат германците, са изпратени у дома или – като Чуйков – са променили мнението си. Много от тях изкарват омразата си върху невинни германски жени и момичета. Всъщност, ако заимстваме фразата на Чуйков (и руската поговорка), победените са бити и отново бити. Германските полицейски доклади от зоната документират атмосфера на насилие, която едва се различава от самата война. Важният либерален политик Ернст Леммер, който иначе се опитва да омаловажи значението на изнасилването в мемоарите си, съобщава за ужасна сцена по време на окупацията в дома на известния актьор Фридрих Кайслер. Самият актьор е застрелян и убит, а две млади актриси са изнасилени и изкормени от руски мародери. Омразата, която поражда такива престъпления, е повсеместна – не само към германци от руснаци, но и към руснаци от германци. Съветските войници могат да прочетат омразата и страха в лицата на жертвите си и това вероятно ги улеснява да нападат.

Нацистката Greuelpropaganda [Пропаганда на зверствата] по време на войната – разкази за съветски зверства, в които често централно място заемат изнасилванията – е имала за цел да укрепи бойния дух на германците на Източния фронт. Историите за съветското варварство стават все по-жестоки с приближаването на фронта към Берлин. В един заловен нацистки документ от отдела за пропаганда (16 февруари 1945 г.) се казва: „Макар че германските офицери от Вермахта и дори нацистките пропагандисти са повдигали сериозни въпроси относно ефективността на подобна пропаганда върху морала на военните и цивилните, не може да има съмнение, че към края на войната повечето германци – с рядкото изключение на тези от левицата – изпитват необичаен страх и омраза към Съветския съюз“.

[…]

Проблемът с изнасилванията в съветската зона е повлиян от редица фактори, характерни само за руската окупация на германска територия. Начинът, по който руснаците пият, е от значение за проблема с изнасилванията, както и широко разпространеното желание на съветските граждани за отмъщение и омразата им към германците. Страховете и предразсъдъците на германското население не помагат на ситуацията, нито пък ожесточената антигерманска пропаганда, която съпътства съветската контраофанзива, прогонила нацистите от Съветския съюз и върнала ги обратно на германска територия. В същото време трябва да се разясни, че става дума и за форма на насилие, тясно свързана с психологията на войника по време на война и окупация. Нещо повече, като социален акт изнасилването в съветската зона е имало значение, специфично за характера на руското и германското общество, когато те са преживявали Втората световна война в отношенията помежду си. Герда Лернер подпомага разбирането на този феномен по общ начин, като настоява, че в традиционното общество изнасилването е насочено както срещу мъжете в едно общество, така и срещу жените: „Изнасилването на завладените жени има двойно въздействие върху завладените: то опозорява жените и по подразбиране служи за символична кастрация на техните мъже. Мъжете в патриархалните общества, които не могат да защитят чистотата на своите съпруги, сестри и деца, са истински импотентни и обезчестени.“[30]

Руската култура – и много от свързаните с нея азиатски култури в Съветския съюз – все още носи със себе си много от характеристиките на патриархалното общество, характеризирани от Лернер. Особено изнасилването е изиграло важна роля в концепциите за чест и безчестие, които проникват в руската култура. Ева Левин например пише, че в средновековна Русия е било обичайно да се извършва „отмъщение срещу врага чрез изнасилване на жените му“.[31] Светското общество, добавя Левин, разбира изнасилването като престъпление на насилие, „върховна обида срещу жената и нейното семейство в общество, което високо цени честта“. В своите изследвания на правните санкции за сексуални престъпления в късна имперска Русия Лора Енгелщайн отбелязва, че в руските правни кодекси от XIX в. изнасилването е включено в специален раздел за „престъпления срещу женската чест и целомъдрие“. Задължение на мъжете е било да защитават целомъдрието на своите жени; следователно изнасилването представлява лична обида за мъжа, както и насилие срещу жената.[32]

Съчетавайки идеите на Лернер, Левин и Енгелщайн с огромния набор от налични данни за изнасилванията на германски жени от съветски войници, не е необосновано да се предположи, че изнасилванията в съветската зона се превръщат в окончателна разплата за германското нахлуване и осакатяването на Съветския съюз. Самите руснаци са били обезчестени от една нация, която е била толкова арогантна, че не само е нахлула, окупирала и унищожила земята и е осквернила нейните жители, но и е приписала на себе си превъзходни расови качества. Съветите – предполагаемите Untermenschen – са били унизени от поражението и отстъплението си, а още повече от експлоатацията и изнасилването от страна на германците. Германците са превърнали нападението си срещу Съветския съюз в расова война, както и във война между съперничещи си нации. Разгромът на нацистка Германия от Съветския съюз не възстанови честта на съветските мъже. Би могло да се предположи, че единствено чрез пълното унижение на врага – в този случай чрез пълното му обезчестяване с изнасилването на жените му – дълбоко обезчестената руска нация може да спечели войната чрез това, което Лернер нарича „последен акт на мъжко господство“[33].

Германските твърдения за превъзходство по време на войната подтикват руснаците към изнасилване, но продължаващата германска арогантност – въпреки страха им от окупаторите – прави нуждата на Съветите да обезчестят германците още по-голяма. Многобройни коментатори отбелязват постоянното високомерие на германците пред „изостаналия руснак, за чието културно ниво се предполага, че е много по-ниско“. В известен смисъл арогантното отношение на германците е по-малко важно от реалностите на германския живот. Както показват разпитите на много съветски дезертьори след войната, руските войници са били зашеметени от богатството и просперитета на германците. Германците са добре облечени и живеят в красиви къщи и апартаменти. Всичко е чисто и подредено. Имат са течаща вода и вътрешни тоалетни. Въпреки разрушенията в германските градове, само малко съветски войници-победители могат да сравняват собствените си родни градове или села с онези на германците, дори и онези, които са оцелели след обстрела на Вермахта или нацисткия факел. Германската окупация на Съветския съюз може би е допринесла за комплекс за национална малоценност сред руснаците, а – както пише „Красная звезда“ в известния си материал от 9 септември 1945 г. – мъжете от Червената армия не са се намирали „над сляпата емоция на отмъщението“. Получената комбинация от комплекс за малоценност, желание за отмъщение и окупацията на Германия е била унизителна, ако не и смъртоносна за германските жени. Желанието за отмъщение на руския войник се подхранва от желанието му да възстанови своята чест и мъжественост, да заличи съмненията за малоценност, които се засилват от германското благополучие и самодоволство. Може би това е причината да има толкова много случаи, в които германска жена е била умишлено изнасилена пред очите на съпруга си, след което и съпругът, и съпругата са били убити. Това може да обясни и необичайно големия брой оплаквания от страна на германците, че изнасилванията са били извършвани публично.

Германците и изнасилването

Както показват много от разгледаните тук случаи на изнасилване, германците не са могли да направят много, за да предотвратят насилието над жени. От друга страна, би било неточно да се остави впечатлението, че не е имало съпротива. Самите жени, както знаем от документите, често са се борили с нападателите си и в резултат на това понякога са били жестоко пребивани или убивани. В повечето случаи наблюдателите са стояли настрана от страх да не бъдат застреляни; в някои случаи – особено ако нападателят е бил сам – германците са се осмелявали да се намесят, при необходимост с насилие. В един такъв случай група младежи, които пребили руски войник, опитващ се да изнасили германско момиче, били арестувани от полицията за това, че били предполагаеми „върколаци“ – членове на нелегалната нацистка организация, създадена за съпротива след войната. В трети случай оперативната група на Министерството на вътрешните работи арестува германски полицай, който е заловил руските изнасилвачи.

Други германци намират по-изобретателни начини да се справят с изнасилвачите, тъй като съпротивата от страна на мъже или жени е изключително опасна. В един от градовете хората успели да скрият повечето от жените си на тавани, да скрият стълбите и да убедят руснаците, че всички жени са избягали. Петер Блох съобщава за следната техника за защита на момичетата в неговия град:

Приближаването на руските мародери обикновено се забелязваше лесно. Ако някой видеше, че някой руснак се приближава, отваряше прозореца към улицата, вземаше два предварително приготвени чайника и ги удряше един в друг. Всеки, който чуеше този сигнал, сам отваряше прозореца и започваше да алармира с чайници. Шумът продължаваше нагоре по улицата; по всички прозорци стояха хора, които чукаха с чайници. Това беше адско шоу [Höllenspektakel]. А нищо не притесняваше руснаците повече от шума по време на набезите им. Затова в този момент повечето от тях бързо напускаха града.[34]

[…]

Въпреки че са били дългогодишни борци на комунистическата съпротива, членовете на семейството на Роберт Биалек – по-късно Биалек е полицейски началник на Дрезден – не са пощадени от съветските мародери. Съпругата на Биалек е изнасилена, а сестра му е подложена на опит за изнасилване. По-късно, когато авторитетът на Биалек е установен и стойността му за СВАГ е напълно доказана, съпругата му успява да сключи специално споразумение със съветската военна полиция, особено когато Биалек често е извън града по дела на СВАГ.

Така че, когато се появяваше пиян натрапник, беше достатъчен само един вик, за да се извика военната полиция. А техният метод за справяне с нежелания гост беше нестандартен, но ефективен. Те спираха пред вратата на мазето, изстрелваха два залпа от автоматите си в тавана и изръмжаваха нещо на руски. След това нарушителят излизаше с вдигнати ръце и се оставяше да бъде изведен без протест. Само в един или два случая виновникът се опита да окаже съпротива или да избяга. Той веднага беше застрелян.[35]

[…]

Московските германски комунисти, с Валтер Улбрихт начело, особено неохотно повдигат въпроса за изнасилванията, от уважение към съветските си „приятели“ като цяло и към Сталин в частност. Улбрихт и Пик очевидно все пак разговарят с Жуков на 12 юли 1945 г. за „зачестилите слухове“ за нападения на окупационни войски над германски цивилни граждани и Жуков обещава да проучи проблема. Пик също се оплаква на Суслов от „недостойното“ поведение на някои от съветските войски в Германия и дори написва статия за специалното издание на Der Funktionar (Функционерът) от октомври 1945 г., в която уверява другарите си, че КПСС(б) и СВАГ предприемат решителни мерки, за да държат под контрол войските на Червената армия. Но като цяло лидерите на КПД/СИД са по-разстроени от оплакванията на германците за изнасилвания, отколкото от действията на войниците. Фред Йолснер призовава другарите си да гледат на нападенията в перспектива: „Хората вече говориха за нападенията на руснаците, те се случват и ни нараняват. [Но] това, което се случи в Германия след окупацията и все още се случва, това по никакъв начин не може да се сравни с това, което се случи в С[ъветския] съюз“.

[…]

Аборти

Жертвите на изнасилване в съветската зона в частност и германските жени под окупация като цяло реагират на ситуацията си по донякъде парадоксален начин. От една страна, те страдат от силна деморализация и депресия, но от друга, все по-често намират начини да изразят своята независимост. Деморализацията на германските жени е процес, който се разпространява в цяла окупирана Германия, но е по-интензивен в съветската зона поради големия брой изнасилвания. През октомври 1945 г. Гейбриъл Алмънд наблюдава проблемите на жените в американската зона, които могат да се обяснят, пише той, „с пълната липса на развлечения, глада за шоколад, цигари и т.н., липсата на сексуално удовлетворение в резултат на отсъствието на толкова много германски мъже и пълната деморализация, която поражението като такова донесе със себе си. Изглежда, че тя е една и съща навсякъде и стига по-далеч от полузадължителната проституция – за да има какво да се яде – и през идващата зима със сигурност ще се разпространи още повече.“[36] Берлинската преса е пълна с карикатури, подигравки и горчиви критики към тези жени. Един илюстрован вестник се подиграва на „фройлайнс“, които „търсят партита и забавления“ и водят такъв привидно „живот без усилия“. Според изданието те не се интересуват от „истински чувства и трайно щастие“; пренебрегват немските мъже, „които нямат какво да им „предложат“.

Германските жени търсят подкрепа и утеха навсякъде, където могат да ги намерят, а понякога това означава да престъпят установените линии на социално поведение и културни норми. Те са принудени да работят тежка физическа работа, да разчистват отломките (известните Trümmerfrauen), да възстановяват градовете и фабриките и дори да копаят и извозват в мините. Онези, които са се заразили с венерически болести, са принуждавани да издържат на унизителни прегледи и да се подлагат на примитивно лечение. В случаите, когато изнасилването води до бременност, германските жени имат много ограничен достъп до аборти. Дългогодишният параграф 218 от германския правен кодекс силно ограничава възможностите за легални аборти. Всъщност през 1943 г. нацистите затягат ограниченията на параграф 218 до степен, при която е незаконно да се борави с лекарствата, използвани за аборт на плода. Дори след войната разпоредбите на параграф 218 продължават да са в сила, а Католическата църква също остава непримирим противник на абортите. Въпреки това, особено през първите шест месеца на окупацията, германските лекари често оставят параграф 218 настрана, извършвайки аборти на хиляди бременни германски жертви на изнасилване.[37]

Работата на лекарите се усложнява от факта, че водещите германски комунисти се противопоставят на отмяната на параграф 218. Както пише Neues Deutschland, абортът означава „умиране на нашето германско бъдеще още в тялото на майката“. Особено Улбрихт е категорично против прекъсването на бременността чрез аборт и се противопоставя на редица опити на много редови германски комунисти и социалдемократи да облекчат достъпността му. Улбрихт разпространява циркуляр до местните администрации, в който посочва, че абортите не трябва да се толерират, дори в случай на изнасилване:

Беше ми казано, че началникът на Министерството на здравеопазването е довел жените, които са били изнасилени, за да им организира аборти. Някои другари споделят тази гледна точка. Бихме искали да направим така, че прегледите на жените да са необходими в случаите на сексуални заболявания, но иначе сме против абортите; след известно време ще изложим причините си открито. На господата лекари трябва да се разясни, че трябва да проявяват повече сдържаност по този въпрос.[38]

По последни данни резултатите от антиабортната политика на Улбрихт са катастрофални. Дори при болничен надзор условията за абортите са били наистина много примитивни. Трудно са се намират дезинфектанти и, особено в началото, анестезията не съществува. Липсват лекарства и дори болнични инструменти. В условията на коремен тиф, които върлуват в зоната, болничната операция често означава смърт. Освен това има огромен брой случаи, отбелязани от главния здравен служител на СЕД Максим Цеткин (син на известната германска комунистка Клара Цеткин), в които жени са довеждани в болницата в различен стадий на спонтанен аборт, причинен от собствените им опити вкъщи да се отърват от плода. Толкова много от тях умират, заявява Цеткин, че би било добре да се преосмисли стриктното тълкуване на параграф 218. Въпреки опасностите и цената (около 1000 райхсмарки), незаконните аборти остават доста разпространени. Само в Берлин в резултат на нелегални опити за аборт годишно са умирали около 6000 жени. Крайната бедност в следвоенна Германия превръща нелегалните аборти в сериозен проблем в четирите окупационни зони. Като цяло се изчислява, че сред около 20 милиона жени в детеродна възраст в Германия около 2 милиона годишно правят аборти, като огромното мнозинство от тях са незаконни.[39]

[…]

Много жени, разбира се, избират да продължат и да родят децата си. Много от тях отвеждат бебетата при роднини, в домове за сираци или в католически благотворителни организации, като известния дом във Вилмерсдорф (Берлин), който приема „окупационни бебета“ или „руски бебета“, както ги наричат тогава. Има обаче и много случаи, в които жертвите на изнасилване се привързват към бебетата си и ги отглеждат сами, въпреки трудностите в първите следвоенни години. В малките градове и села за всички е ясно кое дете е „руско“, но пък хората разбират обстоятелствата и въпросът за бащинството бързо се забравял. Няма налични данни за броя на окупационните бебета, родени в съветската зона. Със сигурност през 1945 г. и 1946 г. броят им е бил много по-висок, отколкото в западните зони, където през 1946 г. приблизително една шеста от извънбрачните раждания се оценяват като окупационни бебета. По всяка вероятност ситуацията се обръща през 1947 г. и 1948 г., когато изнасилванията постепенно престават да бъдат проблем в източната зона, а съветските военни власти все повече затрудняват руските войници да имат връзки с германски жени. (Както вече отбелязах, съветските войски са принудени да се настанят в комплекси и да бъдат изолирани от германското население.) От друга страна, в западните зони първоначалните строги правила за забрана на близки отношения от 1945 и 1946 г. се смекчават значително през 1947 и 1948 г., когато става съвсем обичайно западни войници да се появяват публично с германски приятелки.

Германските мъже и жени

Данните за разводите в западните зони и Берлин показват, че преживяванията на жените в цяла Германия са довели до бързо преструктуриране на германския семеен живот. Броят на разводите се удвоява в следвоенния период в сравнение с този преди войната, като най-голямата причина за това са дългите периоди на раздяла на съпрузите. Военновременните бракове, при които мъжете и жените са се познавали само за кратък период от време, преди да се оженят, са особено податливи на развод. В съветската зона трудовият живот на жените също става източник на напрежение в брака. Жените стават все по-независими, тъй като работата им заема централно място във възстановяването на градовете, заводите и администрацията. Социалният им статус също нараства, особено след като хранителните карти на Изток се разпределят според категориите труд, както и според политическите критерии. Правилата в съветската зона за еднакво заплащане на мъжете и жените на една и съща работа също повишават статуса на жените в обществото. Браковете страдат, особено когато статусът на мъжа е зависел от неговия военен чин или участието му в дейности на нацистката партия и професионални организации. По време на окупацията най-често съпругът е унизен от загубата на войната, не може да си намери работа в предишното си качество и е зависим от съпругата си, за да оцелее. Германските мъже често са описвани в този период като „свенливи и несигурни“, когато се сблъскват със съветската власт, или като прегърбени и „сервилни“. За тях окупацията от руснаците е лична, както и национална катастрофа.

Робърт Мьолер пише за начина, по който германските жени на Запад са принудени да се върнат в дома след войната, въпреки че са придобили необходимите умения, за да заемат доминиращо място в работната сила. Политиката на възстановяване на Запад затвърждава традиционните модели на пола и труда, като помага на мъжете да си върнат работните места и социалното господство. Жените на Изток се ползват с предимството на окупационната власт и политическото ръководство, което призовава за „равно заплащане за равен труд“ и се стреми да създаде равенство между мъжете и жените на работното място. Но що се отнася до запазването на работните места, за които претендират завърналите се военнопленници, германските жени на Изток имат сходни проблеми с онези на Запад. Ветеранът германски комунист Ели Шмидт пише, че жените от СЕД са протестирали срещу тази практика, но без резултат: „Жените са работили в пощата [например] през цялата война. Сега мъжете се върнаха и жените са изхвърлени от гишетата, мъжете заемат работните им места, а те трябва да ходят да носят камъни. Това не може да продължава.“ В обществения транспорт, казва Шмидт, ситуацията е същата; мъжете „седят в кабинките и перфорират билети, докато горе жените стоят и разчистват улиците от камъни и отломки“. Дори „реакционерите“ да искат жените да се върнат „при огнището“, те не могат, отбелязва активистът на СЕД от Темплин. Мъжете в брачна възраст са били малко и далеч в сравнение с жените от същата кохорта. Жените просто трябвало да работят, за да издържат себе си и семейството си.

Активното участие на жените на работното място по време на войната и след нея е съпроводено с по-свободни сексуални практики, които също поставят под напрежение традиционните бракове, особено тези, които са обект на двойните стандарти на завръщащите се германски войници. Изнасилванията в съветската зона безспорно играят важна роля в този процес. В някои случаи самите жени са се дезориентирали сексуално след преживяното изнасилване. Често, не по своя вина, те са били заразени с венерически болести и не са могли да получат прилично лечение. Междувременно около 40% от завърналите се военнопленници са били неспособни да работят, а поради нараняване, травма или недохранване голям брой от тях са били сексуално дисфункционални. Съпрузите често не са били в състояние да предотвратят изнасилването на съпругите си; завръщащите се войници трудно са ставали съпричастни към травмата, претърпяна от техните близки; бременните жени или тези, които са родили деца в резултат на изнасилване, са били отхвърляни от завръщащите се съпрузи; преживяното масово изнасилване е било възприемано от мъжете „като свеждане на всички [жени] до курви“ – всички тези фактори са изостряли стреса върху брака в съветската зона.

През предвоенния период (и след 1955 г.) приблизително две трети от молбите за развод в Германия идват от жени, а в половината от всички разводи мъжът е признат за напълно отговорен за прекратяването на брака. В непосредствено следвоенния период, от друга страна, половината от молбите за развод са подадени от мъже, а само в една трета от разводите мъжът е признат за напълно отговорен. С други думи, жените са проявявали повече инициатива извън брака и са давали повече „причини“ на мъжете да подават искове за развод. Разбира се, високото съотношение между жените и мъжете в следвоенния период също кара германските мъже да се колебаят по-малко при подаването на молби за развод. Особено през 1945 г. и началото на 1946 г., преди завръщането на военнопленниците, съотношението между жените и мъжете в големите градове на Германия допринася за променените социални и сексуални практики. През есента на 1945 г. в Берлин мъжете са 37%, а жените – 63%; в Дрезден мъжете са 39%, а жените – 61%. Във възрастовата група от петнадесет до петдесет години жените често са два или три пъти повече от мъжете. При тези обстоятелства „да си намериш мъж“ става често срещана тема за карикатуристите и авторите на разкази в популярната преса на съветската зона. Темата за изнасилването сякаш е напълно забравена – цензурирана, автоцензурирана или най-малкото потисната – в често шеговитите изображения на кокетни германски момичета, които са на лов за мъж, германски или съюзнически.

Някои изследователи предполагат, че изнасилването се е превърнало в поредното сериозно препятствие, което германските жени е трябвало да преодолеят, подобно на липсата на покрив над главите им или липсата на храна за гладните им деца. В името на оцеляването си те разработват лични психологически стратегии, за да оставят „инцидента“ зад гърба си възможно най-бързо.[40] Но дори онези жени в следвоенния период, които имат смелостта да протестират срещу изнасилването си, не получават почти никакво решение или съчувствие нито от мъжете си, нито от окупационните сили. Според указанията на Съюзния контролен съвет, ако може да се докаже телесна повреда, германските жени, станали жертва на изнасилване, могат да повдигнат обвинения едва след 20 септември 1945 г., и то само за „малтретиране“ и „сила, приложена извън рамките на служебните задължения“. Германските жени нямат право да получават издръжка за децата си от окупационните власти, нито пък в съюзническото законодателство има специални разпоредби за преследване на изнасилвачите. Това означава, че всеки случай се разглежда поотделно и дамите могат „да бъдат допуснати или отхвърлени по указание на коменданта на зоната“.

Жертвите на изнасилване не могат да очакват особени решения и от завръщащите се военнопленници. В една от малкото сериозни статии по проблема за половете, публикувани в съветската зона, Хелмут Фогт пише, че германските мъже изглеждат „изгубени“ (ratlos) пред реалността на своите преобразени жени, „безпомощни пред потока от разводи“. Много жени са забравили как да се смеят, след като са изтърпели различните гешефти, на които германските мъже са ги осъдили, и само „търпението и толерантността“ могат да създадат лек за цялата тази горчивина. Мъжете трудно могат да осигурят потребителски стоки, още по-малко луксозни. Но те могат да осигурят „перспектива“ и подкрепа за жените си, като им помагат в работата и съдействат за лекуване на емоционалните рани от войната. Разбира се, признава Фогт, често на мъжете им се струва много по-лесно да си намерят нова млада любовница с неразрушен апартамент, отколкото да възстановят разбития си семеен живот. В статията на Фогт не се споменава думата „изнасилване“, нито пък тя би минала през цензурата. Но тя внушава категорично, че ако мъжете не проявят някакво емоционално разбиране към болката на жените, ако не се приспособят към новата роля на съпругите си в света на труда, тогава едно „безпощадно и неспособно на любов“ поколение от егоистични жени ще доминира в обществото, което „познава само недоверието“.

Съветската военна администрация прави много малко, за да признае проблема с изнасилванията. Всъщност германските жени са смятани за отговорни за бързото разпространение на венерическите болести сред окупационните войски. Германските жени също са в центъра на недоволството на руските жени, както в зоната, така и у дома в Съветския съюз. На „окупационните съпруги“ се гледа с отвращение и неприязън, а жертвите на изнасилване се смятат за „искащи това“. Завръщащите се германски военнопленници и германските мъже като цяло също проявяват много слабо разбиране към проблемите, с които се сблъскват германските жени. Много от мъжете са съкрушени и затворени в себе си, неспособни да се възстановят от шока на пълното поражение. В крайна сметка най-голяма подкрепа жените в съветската зона намират от германската администрация, която признава, че на тях ще трябва да се разчита за възстановяването на страната и за оформянето на „демократичното“ бъдеще на Германия, ако изобщо има такова. Бързото сформиране на антифашистките женски комитети през октомври 1945 г. и на Frauenbund (Съюз на жените) през 1947 г. са само някои от многото инициативи, целящи да запазят активността на жените както в икономиката, така и в отглеждането на децата. В отсъствието на мъжете си – убити, изчезнали на фронта или чакащи завръщането си в лагерите за военнопленници – германските жени потискат физическите и духовните си страдания и навлизат на пазара на труда, за да осигурят издръжка на семействата си, ако не по друга причина. В своята културна и пропагандна дейност германската администрация използва тези мотиви, за да привлече германските жени на работа. Макар да не предлагат кой знае какви решения за жертвите на изнасилване, стихотворения като „Вие, майки“ на Вернер Щерн призовават германските жени да забравят неволите си в името на следващото поколение.

Политиката на жените

Заплахата от и реалността на изнасилването правят много германски жени яростно съпротивляващи се на призивите на комунистите в полза на приятелството с руснаците. На 3 август 1945 г. на среща на около 600 германски жени в Берлин Хермсдорф – първата открита женска среща от този вид след войната – местният шеф на КПД, хер Кох, открива дискусията, като цитира цялата материална помощ, която Съветският съюз е оказал на германците в първите седмици след освобождението. „В този момент [се отбелязва в доклада на КПД] в залата се надигна рев, с гръмки прекъсвания, обиди към Червената армия, например: „а после ни откраднаха всичко“, „[Просто] престанете с приказките си за руснаците“ и т.н. При по-нататъшни слаби опити да се изтъкнат заслугите на Червената армия или да се оправдае поведението ѝ като победителка, в залата се надигна бурен, хаплив смях“. Репортерът на КПД с удивление отбелязва, че женската среща бързо се е превърнала в антикомунистическа и антисъветска демонстрация: „В заключителната открита дискусия почти фашисткото настроение достигна най-високата си точка. Изказванията на отделните оратори бяха обвинителни и провокативни, без никакво разбиране за действителното положение и ограничаващите трудности.“ Вярно е, допълва той, че в Хермсдорф не е имало какво да се яде и че жените е трябвало да стоят на „безкрайни опашки“. Но поведението им показвало, че те не желаят да поемат отговорност за собственото си положение. Във всеки случай подобни събирания са безнадеждни – заключава той. „На тази среща не спечелихме нищо и загубихме много“.

Самото изнасилване никога не се превръща във въпрос на открит спор между германските жени и партията или вътре в самата партия. То не е нещо, за което хората говорят или което искат да признаят. Като се има предвид предизвикателната позиция на съветската военна администрация, изглежда, че и не може да се направи нищо по въпроса, освен да се правят частни обръщения към съветските ръководители в зоната. Но по въпроса за храната германските жени са готови да се противопоставят на окупационната администрация и на КПД и СЕД. В качеството си на основни издържащи децата си, родителите си (своите и на тъщите си), а понякога и нетрудоспособните си съпрузи, жените демонстрират и участват в гладни стачки, вместо да гледат пасивно как семействата им гладуват.

При подготовката на изборите в цялата зона през есента на 1946 г. Съветите подписват заповед за „равно заплащане за равен труд“, за да подобрят настроението на работещите жени. Макар че това помага на Съветите сред работещите жени, то подчертава бедността на домакините, особено на онези без работещи съпрузи, които трябва да живеят от така наречените „гробищни [дажбени] карти“. Но дори работещите жени са смазани под бремето да издържат семейства и да се грижат сами за домакинствата. Опитите на германските провинциални правителства да въведат законодателство, което да дава на работещите жени един платен почивен ден месечно, за да се справят с домакинските задължения, са приветствани от всички заинтересовани. Но Съветският съюз настоява мярката да бъде финансирана от предприятията и профсъюзите, и в резултат на това тя така и не е финансирана.

Съществуват и други въпроси, които тревожат германските жени в зоната. На първо място в списъка е невъзможността им да общуват със съпрузите, синовете и роднините си в съветските лагери за военнопленници. Не се разрешава никаква форма на кореспонденция, дори пощенска картичка. За разлика от ситуацията в Западна Германия, на Изток не са създадени бюра, които да установяват местонахождението на военнопленниците. Германските жени, чиито съпрузи или синове са се сражавали на Източния фронт, дори не знаят дали близките им са живи или мъртви. В резултат на оплакванията както на съветските политически офицери, така и на германските комунистически лидери, постепенно ситуацията се подобрява до степен, в която могат да се изпращат и получават някои пощенски картички. Но тези и други усилия да се направят отстъпки пред нуждите на германските жени – предназначени да спечелят тяхната подкрепа в избирателните урни за КПД и СЕД – се оказват безплодни. Причината за това не е свързана със самата окупация, а по-скоро се дължи отчасти на общото безразличие към политиката сред германските жени от всички поколения. По-възрастните жени, ако проявяват някакъв интерес към политиката, са склонни да подкрепят църквата, тоест ХДС [Християн-демократическия Съюз]. Младите жени и момичета, подобно на колежките си на Запад, се интересуват най-вече от неща като шоколад, танци, цигари и найлонови чорапи. Ерих Хонекер, тогавашен шеф на ФДС, не успява да стигне далеч с тази група, въпреки схващането си, че „трябва да отговорим на техния Drang nach Lebensfreude [желание за щастлив живот]“.

Политиката на жените в зоната страда и от тесните възгледи в КПД и СЕД за ролята на жените в обществото и партията. Гротевол се оплаква, че много членове на СЕД имат много „забавени възгледи“ за мястото на жените в партията и ги отнасят само към „женските въпроси“. В партията съществува и силно течение, наследено от ваймарската КПД, което настоява да няма отделна женска секция на СЕД, отделно женско партийно списание, дори да няма „женски страници“ в партийните издания. Всякакви усилия за изграждане на отделни групи от активистки са „решително отхвърлени“ от партийното ръководство като „опасни“ за единството на партията, макар че накрая ръководството одобрява създаването на Женска секция, която да функционира като част от партийния изпълнителен орган на СЕД. Дори водещи активистки като Ели Шмид (съпругата на Антон Акерман) и Кате Керн (която има дългогодишна връзка с Гротевол) не успяват да направят много, за да променят фанатичното отношение на СЕД към жените.

[…]

Историята на женските организации в зоната отразява както общата антипатия на германските жени към комунистическата политика, така и амбивалентното отношение на КПД и СЕД към женския въпрос. През лятото на 1945 г. германски жени от най-различни среди се обединяват, за да създадат „женски стаи“, в които да предоставят консултации, малко храна и употребявани дрехи на многобройните отчаяни жени, чиито домове и поминък са били разрушени от войната. Понякога центровете успяват да намерят шевни машини и ги използват, за да поправят дрехите на нуждаещите се жени и деца. През лятото на 1945 г. антифашисткият блок настоява тези женски групи да се преобразуват в антифашистки женски комитети, а през октомври 1945 г. маршал Жуков регистрира комитетите като легални социални организации в зоната. С разширените ресурси, някои от които предоставени от съветското военно правителство, женските комитети се ангажират със здравни и образователни въпроси, както и с поддържането на стотиците женски борси за шиене и дрехи. През лютата зима на 1945-46 г. комитетите контролират кампанията „Спасете децата“, която осигурява топли дрехи и топла храна за нуждаещите се момчета и момичета.

[…]

„За ‚Руснаците‘ и за Нас“

Малко вероятно е историците някога да узнаят колко германски жени са били изнасилени от съветски войници в месеците преди и годините след капитулацията. Възможно е да са били десетки хиляди, а по-вероятно е да са били стотици хиляди. Възможно е дори до 2 милиона жени и момичета да са пострадали от това престъпление на насилие, повечето докато са били изтръгнати от домовете си в Източна Прусия, Силезия или Судетската област, а други – докато са живели в съветската окупационна зона. Във всеки случай, както всяка оцеляла от изнасилване жена носи последиците от престъплението със себе си до края на живота си, така и колективната мъка е била почти непоносима. Социалната психология на жените и мъжете в съветската окупационна зона е белязана от престъплението изнасилване още от първите дни на руската окупация, през основаването на ГДР през есента на 1949 г., та чак до – може да се твърди – наши дни. Една ваймарска жена, която пише на съпруга си на Запад (17 декември 1945 г.), говори от името на цялото поколение:

Скъпи Ото!

Моля те, ела си възможно най-бързо. Не мога да издържам още дълго, защото изпитвам такъв ужасен страх. О, Ото, вече нямам спокойни мигове. Ако само чуя руснак или видя такъв, толкова се нервирам и сърцето ме боли от изключителен страх… Представяш ли си, Ото, в събота вечерта бях изнасилена от пиян руснак. [Бях малтретирана и издевателствана повече от два часа.] Не можеш да си представиш колко съм съкрушена – отвътре и отвън – и какви телесни болки изпитвам … Съвсем се учудвам, че след това, което преживях в събота, съм все още жива. Но мога да ти кажа, че преживяване като това не оставя човек незасегнат…

Хилдегард.[41]

Страхът на германските жени от руснаците и асоциирането на съветските войски с изнасилвания и грабежи се превръщат в централен германски аргумент срещу по-близките връзки със Съветския съюз. На Запад това се превръща в топос на пропагандата срещу отстъпките пред руснаците. В самата съветска зона то става сериозна пречка пред усилията на ръководствата на КПД и СДП да изградят подкрепа за комунистическото бъдеще. Пречките са още по-сериозни, защото въпросът за изнасилването не може да бъде обсъждан публично, без да се засегне чувствителността на съветските власти (а следователно и на най-близките им германски комунистически „приятели“). Не по-малко важни са и социалните табута по темата за изнасилването. Отбранителността на германските мъже, от една страна, и понякога потисканото, макар и неоправдано, чувство за вина сред германските жени, от друга, засилват социалнопсихологическите измерения на изнасилването – т.е. начините, по които то засяга масите от хора в отношенията им със Съветския съюз и помежду им. Сексуалните отношения между съюзнически войници и германски цивилни граждани в западните зони понякога водят до незаконни протести от страна на германците – главите на германските момичета биват бръснати или през нощта се отправят заплахи срещу провинилите се съюзнически войници (особено цветнокожите). Но страхът от сурово наказание от страна на съветските власти заглушава дори тези слаби форми на германски протест в Източната зона.

Въпреки първоначалния левичарски подем в края на войната в Германия, събитията от съветската окупация – не на последно място заради проблемите с изнасилванията – подкопават усилията на германските комунисти. Никаква положителна пропаганда за Съветския съюз и съветските постижения изглежда не е в състояние да разсее дълбоката, макар и понякога зародила се и неформулирана, омраза и страх от руснаците. Всъщност много германски комунисти започват да се оплакват по-настойчиво от негативното влияние на съветската окупация върху развитието на германския социализъм. СЕД се притеснява, че засилените пропагандни атаки от Запад оказват дълбоко въздействие не само върху германците като цяло, но и в самата партия. Улбрихт е вбесен от засилващото се насъскване срещу руснаците в рамките на СЕД: „Който води или подкрепя антисъветска агитация – заявява той, – няма какво да търси в средите на нашите партийни членове“. Местните партийни лидери са толкова притеснени от забраната на Улбрихт дори да се роптае срещу антисъветски изявления, че са склонни да не провеждат партийни събрания или поне да изключват общите дискусии.

Докато дисциплинирането на централните партийни органи е сравнително лесна задача, справянето със ситуацията сред населението като цяло е много по-трудно. СЕД се е превърнала в масова партия и просто няма как да се спрат неприятните разговори за Съветския съюз сред нейните 2 милиона членове. Според историка от ГДР Волфганг Шнайдер, СЕД е била особено разстроена от „все още пасивното отношение към Съветския съюз“ сред работническата класа. В резултат на това в края на 1948 г. ръководството на СЕД решава да „премине в настъпление“ срещу тези „антисъветски“ нагласи сред масите, като се конфронтира с тях публично. Политическите мотиви за тази офанзива трябва да се разглеждат и на фона на събитията в комунистическия свят като цяло: началото на „дисциплинирането“ на комунистическия блок в Коминформ (септември 1947 г.), превратът в Чехословакия (февруари 1948 г.), резолюцията на Коминформ срещу Тито (юни 1948 г.) и едновременното ускоряване на напрежението в Студената война и на сталинизацията в Източна Европа. Самите Съвети се съгласяват, че провеждането на такива дискусии е важно и „прогресивно“.

Дискусиите са открити на 18 ноември 1948 г. от редактора на Neues Deutschland Рудолф Хернщат в статията му „За ‚руснаците‘ и за нас“. Главният съветски окупационен вестник, Tägliche Rundschau, препечатва статията, „защото тя засяга решаващите въпроси за съдбата на германския народ“. Силните страсти и дебати, предизвикани от статията на Хернщадт, карат берлинския клон на Дружеството за изучаване на културата на Съветския съюз (по-късно – Дружество за съветско-германска дружба) да насрочи открито обсъждане на статията на 10 декември 1948 г. в голямата зала на Дома на културата на Съветския съюз на дружеството. Залата е препълнена от около 700 души. Дискусиите продължават повече от четири часа в един от най-оживените – а до есента на 1989 г. и един от последните – открити форуми от този вид в историята на Източната зона. Големият интерес към темата кара дружеството да насрочи втора сесия в още по-голяма зала на 7 януари 1949 г. и да публикува стенографски протоколи от двете сесии.

Хернщадт открива първата публична дискусия с пространно повторение на първоначалния си аргумент от статията в Neues Deutschland. Поради влиянието на класовия враг вътре в партията на работническата класа, СЕД, каза той, „голяма част от нашите партийни членове“ имат погрешно мнение, че Съветският съюз е „бреме“ за развитието на партийната програма, вместо да признаят истинската му роля, „а именно [тази на] неизчерпаем източник на сила за работническото движение на всяко ниво на неговата борба“. Тези партийни членове, казва Хернщадт, не разбират, че не може просто да се избира сред различните качества на социализма и на Съветския съюз. Човек трябва „или да потвърди процеса [на революцията] като цяло, или да го отрече като цяло, части от него не могат да бъдат изключени“. Разбира се, признава Хернщадт, в Съветския съюз има проблеми, но въпреки това „човекът, който приема Съветския съюз, може да го направи само като цялост“. Ако човек критикува тук или там, той по същество отрича Съветския съюз, „независимо дали разбира това или не“.

Хернщадт се оплаква от онези другари, с които се е сблъсквал и които са казвали: „Да, ако само руснаците се бяха държали по друг начин през 1945 г.! Тогава щяха да спечелят целия народ за себе си“. Вместо да говори директно за изнасилванията, Хернщат избира да разкаже за случая на германски комунист, който е бил ударен от руснак по главата и му бил откраднат велосипеда, което „определило [негативното] му отношение към комунистите до края на живота му“. Според Хернщадт това престъпление на съветски войник – и всъщност всички престъпления, включително, по подразбиране, изнасилването – трябва да се разглеждат в контекста на съветската борба срещу фашизма. Германската работническа класа не е направила нищо, дори в края, за да подпомогне борбата срещу нацизма.

Германските работници дори носеха чантите на хитлеристите до колите им, когато те бягаха! Как трябваше да тълкува съветската армия това отношение на германския народ? … Активна, способна работническа класа не съществуваше. Що се отнася до другаря, който е изгубил велосипеда си (или, метафорично, чиято жена е била изнасилена), той (или тя) не е никакъв прогресист. Тези хора са интерпретирали индивидуалната си съдба като поражение, казва Хернщадт, докато всъщност победата на Съветската армия е била „световна историческа победа на работническата класа – също и на германската [работническа класа], ако само разберат как да я използват“[42].

Разбира се, признава Хернщадт, Червената армия, която навлиза решително в Германия, е била разпалена и сурова, „но войната прави хората сурови“. Все пак, казва той, германците нямат право да се оплакват, защото не са направили нищо, за да предотвратят войната. „Той [другарят] не виждаше нищо, не си задаваше въпроси, виждаше само едно: че му вземат велосипеда“. Ако само този човек и десетки хиляди като него се бяха борили с Хитлер, всичко щеше да бъде различно, твърди Хернщат. „Съветската армия щеше да има коренно различно отношение към германския народ“. Според него е можгло да има някои изолирани нападения (Übergriffe); човек не бива да омаловажава проблема. Но „една четиригодишна гигантска борба не отшумява за един ден“. Единственият отговор за германците, заключава Хернщадт, е да се хвърлят в класовата борба, да доведат докрай Двугодишния план и да спрат с непрестанното мрънкане срещу руснаците, което обслужва единствено интересите на империалистите.

[…]

Втората, разширена среща, проведена на 7 януари 1949 г., няма нито една от спонтанните прояви на първата, а въпросът за изнасилването е напълно потопен в морето от реторика. Тук се говори за „антисъветската агитация“, която се е вмъкнала в дискусията за „руснаците и нас“. Този път на трибуната излиза оратор от съветското военно управление, капитан Трегубов. Той отказва да говори за изнасилване и се връща към банализиращите примери за откраднат часовник или велосипед.

[…]

От тази втора дискусия става ясно, че мимолетното обществено разглеждане на въпроса за изнасилването е приключило. Съветите няма да го допуснат, а водещите германски комунисти не могат да бъдат щастливи от публичното осветляване на проблема. Но един от участниците във втората дискусия прави елементарната забележка, че ако не се говори за проблема, той няма да изчезне. Хер Хайне напомня на аудиторията, че битката на мненията ще продължи, но не и в големите зали на Дружеството за изучаване на културата на Съветския съюз. „Къде антисъветската агитация намира своя израз? – Във всекидневния живот, в трамваите, особено от Потсдамер плац до Бюловщрасе, на работното място, в семейството, в магазините, навсякъде, ден след ден …“ Добрите демократи и социалисти, заключава той от това, трябва да говорят повече и да се противопоставят на клеветите срещу руснаците, освободители на Германия. Но при пълната власт в ръцете на тези „добри демократи и социалисти“ въпросът за изнасилването вече не може да бъде обсъждан и разглеждан.

 

Източник:
Norman M. Naimark, The Russians in Germany:
A History of the Soviet Zone of Occupation, 1945–1949.
Harvard University Press, 1995, pp. 69-141

 

[1] Jörg K. Hoensch, Sowjetische Osteuropa-Politik 1945-1975 (Düsseldorf: Athenaeum, 1977), p. 39, n. 7.

[2] Julius Hay, Born 1900: Memoirs, trans. J. A. Underwood (Lasalle, 111.: Library Press, 1975), p. 273.

[3] Lars G: Son Berg, Boken Som Försvann: Vad hände i Budapest, 2nd ed. (Arborga, Sweden: Textab, 1983), pp. 161-163. Благодаря на Елена Даниелсон от архива на Института Хувър, която ме информира за този източник и ми помогна с превода.

[4] Jan Stransky, East Wind over Prague (New York: Random House, 1950), p. 38.

[5] Wolfgang Leonhard, Child of the Revolution, (Chicago: H. Regnery Co., 1958), p. 365.

[6] Вж. например „За честь Родины“, 3 януари, 4 януари, 7 януари, 8 януари и 18 януари 1945 г.; „Красная армия“, 1 април и 15 април 1945 г.

[7] Вж. например, Ilya Ehrenburg, The War: 1941-1945, trans. Tatiana Shebunina (Cleveland: World Publishing Co., 1967), pp. 26-32. Пасажът от книгата на Еренбург е цитиран в Nikolai Tolstoy, Stalin’s Secret War (New York: Holt, Reinhart and Winston, 1981), pp. 267-268.

[8] Lev Kopelev, Ease My Sorrows: A Memoir (New York: Random House, 1983), pp. ix-x.

[9] Alexander Solzhenitsyn, Prussian Nights, trans. Robert Conquest (New York: Farrar, Strauss and Giroux, 1977), pp. 7, 39.

[10] Tkachenko to Beria, March 17, 1945, GARF, f. 9401, op. 2, d. 94,11. 86-87.

[11] Огонек, February 28, 1945, p. 8.

[12] “Letters from Dresden,” Abschrift: Bericht 1, p. 2, HIA, Sander.

[13] Правда, 14 април, 1945.

[14] Виж Vojtech Mastny’s Russia’s Road to the Cold War: Diplomacy, Warfare and the Politics of Communism, 1941-1945 (New York: Columbia University Press, 1979).

[15] Виж Alexander Werth, Russia at War (New York: Dutton, 1964), pp. 884-899. В дългите статии за Аушвиц във военните вестници евреите дори не се споменават. Виж „За честь Родины“, 28 февруари, 1945.

[16] Dmitrii Shchegolev, “Military Council Representative (An Officer’s Notes),” in How Wars End: Eyewitness Accounts of the Fall of Berlin, comp. V. Sevruk (Moscow: Progress Publishers, 1974), p. 299.

[17] “Rathaus Spandau, May 6, 1945,” LAB, Zeitg. Sammlung, 2819. В края на документа е отбелязано, че случаят е обсъден с коменданта и че той е обещал да помогне.

[18] “Abschrift. Berlin-Reinickendorf,” June 28, 1945, LAB, Zeitg. Sammlung, 2015.

[19] “Enclosure to despatch No. 451, October 15, 1945, from Vatican City to Department of State,” NA, RG 59, 740.00119, Control (Germany), 10-1545.

[20] HIA, Max Schnetzer, “Tagebuch der Abenteuer: Endkampf um Berlin, Reise durch Russland” (corrected manuscript), pp. 154-157.

[21] HIA, Ellen Gräfin Poninski, “Aufzeichnungen nach täglichen Notizen über die Jahre in Potsdam 1945-1949,” Ms DD 901, p. 10.

[22] FES, SPD Ostbüro 0414, Betr. 895/6.

[23] “Bericht Lemble,” p. 25, FES, SPD Ostbüro, 0406,1

[24] Пак там.

[25] Тугаринов до Димиторв, “О политическом положении в Германии,” 3 ноември, 1945, RTsKhIDNI, f. 17, op. 128, d. 321,1. 169.

[26] Bertolt Brecht, Arbeitsjournal 1938-1955 (Berlin and Weimar: Aufbau Verlag, 1977), p. 454.

[27] Относно американците вж. например, Martin van Creveld, The Transformation of War (New York: The Free Press, 1991), p. 79. Мартин ван Кревелд пише, че по време на войната „за изнасилване са екзекутирани повече [американски] военнослужещи, отколкото за което и да е друго престъпление, особено ако са били чернокожи и особено ако жертвата е била убита, както и изнасилена“. Но броят на случаите не е бил „голям“: Harold Zink, The United States in Germany 1944-1955 (Princeton, N.J.: Van Nostrand, 1957), p. 137.

[28] Hermann Werner, Tübingen 1945: Eine Chronik (Stuttgart: Theiss Verlag, 1986), pp. 88-89,185-188; Manfred Bosch, Der Neubeginn: Aus deutscher Nachkriegszeit Südbaden 1945-1950 (Constance, Germany: Südkurier Verlag, 1988), p. 35.

[29] Виж проучванията на Gerda Lerner, The Creation of Patriarchy (New York: Oxford University Press, 1986), especially pp. 115-117, and Susan Brownmiller, Against Our Will: Men, Women and Rape (New York: Bantam, 1975).

[30] Lerner, The Creation of Patriarchy, p. 450.

[31] Eve Levin, Sex and Society in the World of Orthodox Slavs (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1989), pp. 227, 245.

[32] Laura Engelstein, “Gender and the Juridical Subject: Prostitution and Rape in Nineteenth-Century Russian Criminal Codes,” Journal of Modern History, no. 60 (September 1988): 469, 471-473.

[33] Lerner, The Creation of Patriarchy, p. 78.

[34] Bloch, Zwischen Hoffnung und Resignation, p. 34.

[35] Bialek, The Bialek Affair, pp. 31, 45.

[36] Almond, “Ein Brief aus der amerikanischen Zone,” October 11,1945, FES, SPD, “Gniffke Nachlass,” 7/3 (22).

[37] Horning, “Frauen als Kriegsbeute,” p. 343, n. 31; Heike Sander and Barbara Johr, eds., Befreier und Befreite, (Munich: Kunstmann, 1992), pp. 36-39. See also Kuby, Die Russen in Berlin 1945, p. 317.

[38] SAPMO-BA, ZPA, NL 182/246 V (Ulbricht), b. 47.

[39] Die Welt, August 17, 1948, in SAPMO-BA, ZPA, IV 2/17/29, b. 112.

[40] Meyer and Schülze, Wie wir das alles geschafft haben, p. 63.

[41] “Weimar, December 17, 1945,” FES, SPD Ostbüro, 1410b.

[42] Rudolf Herrnstadt, “Über ‘die Russen’ und über uns,” Tägliche Rundschau, November 19, 1948, p. 8-10.

 

Pin It
Норман Наймарк
Норман М. Наймарк е признат от критиката автор на няколко книги, сред които „Огньове на омразата“, „Руснаците в Германия“ и „Геноцидите на Сталин“. Той е професор по история и източноевропейски изследвания в Станфордския университет и старши научен сътрудник в Института Хувър и Института за международни изследвания Фрийман-Спогли в Станфорд, като на два пъти е получавал наградата на декана на Станфордския университет за отличен преподавател.

Посетители

74

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 3 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 3 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 4 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 2 седмици
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици