Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 01 Memory

 

Ако помолите Джил Прайс да си спомни някой ден от живота си, тя ще ви отговори на мига. Какво е правила на 29 август 1980 г.? „Беше петък, отидох в Палм Спрингс с моите приятелки, близначките Нина и Мишел, и тяхното семейство за уикенда, посветен на Деня на труда“, казва тя. „И преди да отидем в Палм Спрингс, отидохме да им направим епилация на интимните части. Те крещяха през цялото време.“ Прайс е била на 14 години и осем месеца.

А какво да кажем за третия път, когато е карала кола? „Третият път, когато шофирах кола, беше на 10 януари 1981 г. Събота. Teen Auto. Това е мястото, откъдето получавахме уроците си по шофиране“. Била е на 15 години и две седмици.

Първият път, когато е чула песента на Рик Спрингфийлд Jessie's Girl? „7 март 1981 г.“ Карала е в колата с майка си, която ѝ крещяла. Била е на 16 години и два месеца.

Прайс е родена на 30 декември 1965 г. в Ню Йорк. Първите ѝ ясни спомени започват от около 18-месечна възраст. Тогава тя живее с родителите си в апартамент срещу болница „Рузвелт“ в центъра на Манхатън. Спомня си пищящите линейки и трафика, как е обичала да се качва на дивана в хола и да гледа през прозореца към Девето авеню.

Когато е на пет години и три месеца, семейството – баща ѝ, агент на таланти във фирмата William Morris, сред чиито клиенти е Рей Чарлз, майка ѝ, бивша танцьорка във вариете, и братчето ѝ – се премества в Саут Ориндж, Ню Джърси. Живеели в триетажна колониална къща от червени тухли с голям двор и огромни дървета – място, заради което хората напускали града. Джил го обичала.


Small Ad GF 1

Когато е на седем години, баща ѝ получава предложение за работа в Columbia Pictures Television в Лос Анджелис. Прекарал една година в пътувания от Калифорния до Ню Джърси, докато през пролетта на 1974 г. двамата с майка ѝ решили да преместят семейството там. Към 1 юли 1974 г., когато Джил била на осем години и половина, те живеели в къща под наем в Лос Анджелис. Това е денят, в който, както тя казва, „мозъкът ѝ се е пречупил“.

Винаги е имала талант да запомня. И винаги се е страхувала от промените. Знаейки, че след като напуснат Ню Джърси, нищо няма да бъде същото, Прайс се опитвала да запомни света, от който е била откъсната. Правела списъци, правела снимки, пазела всяка вещ, всяка предадена бележка и квитанция за билет. Ако това е било съзнателно усилие да тренира паметта си, то се е получило, може би по-добре, отколкото някога си е представяла.

Прайс е първият човек, на когото е поставена диагнозата, известна днес като „висококачествена автобиографична памет“ [HSAM, highly superior autobiographical memory]– състояние, което тя споделя с още около 60 други хора. Тя може да си спомни повечето дни от живота си толкова ясно, колкото останалите от нас си спомнят най-близкото минало, със смесица от широки щрихи и остри детайли. Сега, на 51 години, Прайс помни деня от седмицата за всяка дата от 1980 г. насам; помни какво е правила, с кого и къде е била през всеки от тези дни. Тя може да си спомни нещо от преди 20 години със същата лекота, както преди два дни, но спомените ѝ се задействат и неволно.

Тя казва, че това е като да живееш с разделен екран: от лявата страна е настоящето, а от дясната – постоянно въртяща се макара със спомени, всеки от които е предизвикан от появата на днешния стимул. Прайс казва, че наличието на толкова много спомени може да бъде подлудяващо: почти всичко, което вижда или чува, може да бъде потенциален спусък за нещо друго.

Преди Прайс HSAM е било напълно непознато състояние. И така, какво се е случило в деня, в който тя изпраща имейл на д-р Джеймс Макгау от Калифорнийския университет в Ървайн? Това е било 8 юни 2000 г., четвъртък. Прайс е на 34 години и пет месеца.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Д-р Джеймс Макгау също си спомня този ден. По това време той е директор на Центъра по невробиология на обучението и паметта към Калифорнийския университет в Ървайн – изследователски институт, основан от него през 1983 г. В имейла си Джил Прайс казала, че има проблем с паметта. Макгау отговорил почти веднага, като обяснил, че работи в изследователски институт, а не в клиника, и че с удоволствие ще я насочи към място, където може да намери помощ.

Отговорът на Прайс бил бърз и неочакван. „Всеки път, когато видя по телевизията (или където и да било другаде) някаква дата, автоматично се връщам към този ден и си спомням къде съм била, какво съм правила, кой ден се е падал и така нататък, и така нататък, и така нататък. Това е непрекъснато, неконтролируемо и напълно изтощително… Повечето го наричат дарба, но аз го наричам бреме. Всеки ден прекарвам целия си живот през главата си и това ме побърква!!!“

Макгау бил малко предпазлив, но заинтригуван. Той я поканил в офиса си, за да поговорят.

Сутринта в събота, 24 юни 2000 г., Прайс се събудила „толкова, толкова, толкова развълнувана“. Гледала „Пътят на ябълката“ – непознат, краткотраен сериал от 70-те години, който се излъчвал отново по телевизията, и за първи път от много време насам се почувствала спокойна. Попитала баща си дали да вземе всички дневници, които си водела от понеделник, 24 август 1981 г. Не, каза той, не ги взимай всичките – ще го изплашиш. Тя опаковала чанта с дневници от последните шест години, прибрала ги в багажника на колата си и тръгнала за срещата с Макгау.

Карала около един час на юг от дома си в Енсино, Калифорния, където живеела с родителите си, и се срещнала с Макгау пред изследователската сграда „Куреши“ в кампуса на Калифорнийския университет в Ървайн. Денят бил облачен, необичаен за Южна Калифорния. Когато се изкачили до кабинета му на втория етаж, тя все още била развълнувана.

За Коледа предишната година Макгау получил огромна книга със заглавие „20-ти век ден по ден“, която съдържала снимки и кратки описания на най-големите новинарски истории от последните 100 години. За да проверят паметта на Прайс, той и асистентката му използвали книгата, за да измислят въпроси, на които би могъл да отговори човек с невероятни способности за запаметяване, като започнаха от 1974 г., когато според Прайс започнала способността ѝ да си спомня всичко.

Седейки срещу Прайс, Макгау попитал: „Кога започна иранската заложническа криза?“

След кратка пауза тя отговорила: „4 ноември 1979 г.“

„Не, това не е вярно“, казал той. „5 ноември е.“

„Беше 4 ноември“, настояла тя.

Той проверил друг източник: Прайс имала право; в книгата имало грешка.

Останалите отговори на Прайс дошли също толкова бързо, уверено и в по-голямата си част правилно. На кой ден полицията в Лос Анджелис е пребила таксиметровия шофьор Родни Кинг? Неделя, 3 март 1991 г. Какво се е случило на 16 август 1977 г.? Елвис Пресли почина в банята си. Беше вторник. Кога умира Бинг Кросби? Петък, 14 октомври 1977 г., на голф игрище в Испания. Прайс го чула по радиото в колата, докато майка ѝ я карала на тренировка по футбол.

Макгау изучавал паметта и ученето от десетилетия насам и още никога не бил виждал или чувал за подобно нещо. След като обядвали, Прайс си спомня как се сбогувала с Макгау, който стоял на тротоара пред ресторанта и „буквално се чешел по главата“.

Пътувайки обратно, Прайс се почувствала малко потисната. „Прибрах се вкъщи и бях малко раздразнена, а баща ми каза: ‚Какво очакваше, че ще получиш отговор ли?‘ – спомня си тя. ‚А аз: Да! И си мислех, че дори ще получа някакво хапче срещу това‘!“.

Макгау е голям специалист в областта на изследванията на паметта. Неговият кабинет в Калифорнийския университет в Ървайн се намира през един двор от друга сграда – McGaugh Hall, наречена на негово име. Той е автор на повече от 550 статии и книги, много от които са посветени на специализираната му тема за това как се формират дългосрочните спомени. През 2015 г. получава наградата „Гроумайер“ – значимо признание в многолюдната област на психологията, което се придружава от награда от 100 000 долара – за приноса му в разбирането на паметта и емоциите. На един рафт в офиса му се вижда малка табличка, припомняща за това. На коркова дъска до монитора на компютъра му е залепена негова снимка – подстригана сива брада, квадратни очила, академична роба – застанал зад президента Барак Обама по време на церемонията по дипломирането на UCI през 2014 г. Забавното в тази снимка, каза ми Макгау, когато го посетих миналата есен, е, че фотографът всъщност се е опитвал да снима него, а не президента, за статия в „Лос Анджелис Таймс“ за 50-годишнината на Макгау в университета. „Това е абсолютната истина, но никой няма да повярва!“ – каза той и се засмя.

Макгау, който сега е на 85 години и е на прага на пенсионирането си, за първи път започва да изучава паметта през 50-те години на миналия век. По времето, когато Прайс се свързва с него, изследванията му се съсредоточават върху това да покажат, че колкото по-емоционално провокиращо е едно преживяване, толкова по-вероятно е невробиологичните системи, участващи в създаването на паметта, да гарантират, че ще го запомните. Когато се случи нещо дори леко стимулиращо, положително или отрицателно, то предизвиква отделянето на надбъбречни хормони на стреса, които на свой ред активират амигдалата. След това амигдалата проектира към други области на мозъка, че току-що случилото се нещо е важно и трябва да бъде запомнено. Чрез тази система, обяснява Макгау, се контролира силата на нашите спомени.

Макгау е посветил професионалната си кариера на изучаването на силно формирани спомени и изглеждало, че Прайс има най-силните спомени, които някога е срещал. По-ранната работа на Макгау вече е променила начина, по който разбираме механизмите на паметта, а интересът му към Прайс бил свързан с нещо повече от разбиране на нейните необикновени способности за спомняне. Той се надявал, че нейното уникално състояние може да ни научи на нещо ново относно това как създаваме и съхраняваме спомени. „Голямата печалба от това“, казва той, „е да разберем как работи паметта.“

Все пак той тръгнал от позицията на скептицизма. „Разпитвайки я, започнах с научното предположение, че тя не може да го направи“, каза ми той. И въпреки че Прайс показала, че може, при това многократно, Макгау си останал невъзмутим. „Да, тя привлече вниманието ми, но не казах: „Уау“. Трябваше да направим много повече. Така че направихме много повече.“ (Според спомените на Прайс обаче способността ѝ да си спомня „наистина стресна д-р Макгау“).

След първата си среща с Прайс Макгау събрал екип, който да определи дълбочината и обхвата на паметта ѝ. Елизабет Паркър, невропсихоложка, картографирала способността на Прайс да учи и да си спомня, а Лари Кейхил, невробиолог, помогнал за анализа на резултатите. През следващите пет години Прайс преминала през набор от стандартизирани тестове за памет, коефициент на интелигентност и учене, както и през серия от специално разработени тестове. Например, те помолили Прайс, която е еврейка, да запише датата на всеки Великден от 1980 до 2003 г. – тя сгрешила само веднъж и в този случай се е отклонила само с два дни. Прайс успяла да каже и какво е правила през тези дни. Когато изследователите я помолили да повтори същото упражнение две години по-късно, тя не само поправила датата, която била сбъркала, но и дала същите отговори за личните данни (извадка от тези данни: 17 април 1987 г. – „повръщам моркови“; 12 април 1998 г.: „къщата мирише на шунка“).

Потвърждаването на това дали автобиографичните спомени са точни или не, обикновено е трудна работа, но, казва Макгау, „за щастие тя си е водила дневник“. Прайс започнала да записва сериозно подробности от живота си на 24 август 1980 г., по време на гимназиален романс, който искала да запомни. Всеки ден тя правела поне по един, а обикновено и повече записи, които се състояли от кратки препратки към най-съществените подробности от деня. Водела дневниците си върху календари, върху хартия за писане, захваната с щипки, в тетрадки, върху индексни карти, дори върху тапетите в детската си спалня.

За Прайс записването на спомените ѝ означава, че те са „истински“, част от постоянна историческа документация, независима от самата нея. (Когато умре, каза ми тя, иска дневниците ѝ да бъдат погребани заедно с нея или да бъдат взривени в пустинята.) Освен това те са начин нещата да се подредят в главата ѝ, да се организират мислите ѝ. Прайс казва, че не препрочита дневниците си, а като се имат предвид случайните дати, които изследователите ѝ подхвърлят, няма причина да се предполага, че е могла да се подготви за въпросите им. Изследователите от UCI съпоставят казаното от нея с написаното в дневника ѝ. В някои случаи те успяват да проверят спомените и при майка ѝ.

С течение на времето станало ясно, че автобиографичната памет на Прайс е потенциално безпрецедентна. Но когато ставало дума за запомняне на детайли, които не се отнасяли лично до нея, Прайс се оказала не по-добра от средното. Тя си спомнила датата, на която е започнала кризата със заложниците в Иран, защото, самоопределяйки се като „наркоманка“, тя превърнала тази подробност в част от личния си разказ за деня, в който се е случила. Училището, казва тя, било за нея „мъчение“– не можела да запомня факти и цифри – но е невероятно добра в тривиалните неща за телевизията от 60-те и 70-те години, нейните години на носталгия. Други детайли, ако не се отнасят до нея или до нейните интереси, се забравят: веднъж я помолили да затвори очи и да си спомни с какво са облечени двамата ѝ интервюиращи, с които е прекарала няколко часа в този ден – тя не успяла. Когато я помолили да погледне банка със случайни числа и да запомни реда им за определен период от време, тя се засмяла и казала, че това е невъзможно. Паметта на Прайс е също толкова селективна, колкото и вашата или моята, и съхранява нещата, които смята за важни – тя просто е много по-добра в запазването и извличането на тези спомени.

По онова време имало много малко научна литература за висшите форми на памет и нито една за памет като тази на Джил Прайс. Голяма част от тях се отнасяли за хора, които са способни да запомнят Пи до 22 514 знака след десетичната запетая или да помнят реда на случайно разбъркано тесте карти. Научният консенсус по отношение на тези способности е, че те са резултат от практика и придобити умения – тоест стратегия, а не от вродени способности. Други хора, които са в състояние да назоват деня от седмицата за дадена дата, са в състояние да го направят и за дати извън техния живот, и те обикновено са аутисти. Прайс не може и не е такава. Доколкото екипът на UCI можел да открие, нямало човек, който някога да е проявявал нещо подобно на автоматичната способност на Прайс да си припомня лични спомени.

На 13 август 2003 г., три години след първото ѝ идване в Ървайн, Макгау, Паркър и Кейхил представили първоначалните си открития за паметта на Джил Прайс пред медицинската общност на UCI на голям открит форум. Прайс била поканена да демонстрира паметта си, да покаже как „вижда“ дати и спомени в главата си и да обясни как възприема времето: за нея всяка година е като кръг: януари се намира на позицията 11 часà, а месеците напредват по посока, обратна на часовниковата стрелка. Тя се притеснявала да говори пред голяма аудитория, особено пред лекари – има фобия от лекари, казва тя, – но това било началото на това да види „по-широка картина“ на причините за дългогодишните си страдания: научният прогрес.

Две години по-късно изследователите от UCI помолили Прайс да прочете черновата на статията, която били написали за нея, преди да я изпратят. В нея те описват Прайс като „надзирател и затворник“ на собствените си спомени. „Помислих си, Боже, ако не познавах нещата по-добре, щеше да ми прозвучи така, сякаш този човек има мозъчно увреждане или нещо подобно“, казва тя за „Ей Джей“, псевдонима, който те използвали за нея. „Разплаках се. Плаках, докато го четях. Най-накрая някой ме беше чул. Защото през целия си живот съм крещяла с пълно гърло и никой нищо не чуваше“.

„Случай на необичайно автобиографично запомняне“ е публикуван от невропсихологическото списание Neurocase през февруари 2006 г. „Направихме грешката да го наречем „хипертимезия“ – от гръцки thymesis, помнене – „което беше ужасна идея, защото когато го наречеш по този начин, звучи така, сякаш знаеш какво е“, казва Макгау. Всъщност всичко, с което те разполагали при Прайс, било набор от данни, много описания и никакво ясно разбиране за механизмите, които стоят зад паметта ѝ. Това, което щели да получат обаче, били други хора като Джил Прайс.

Прайс си спомня 12 март 2006 г. като много важен ден. „Това беше последният ден, в който животът ми беше мой собствен“, каза ми тя. На следващата сутрин в Orange County Register излиза първата вестникарска статия за откриването на „хипертимезията“. Още същия следобед с асистента на Макгау се свързали още пет медии, които искали да интервюират Прайс. Месец по-късно университетът получил толкова много обаждания, че помолили Прайс да наеме публицист, който да обработва всички искания. (Прайс, която все още била известна на обществеността само като Ей Джей, си изобретила „публицист“ и отговаряла сама на всички запитвания. „Имах контрол върху случващото се. В продължение на една година никой не знаеше, че говорят с мен“, казва тя, „наистина беше доста истерично“).

Почти веднага в офиса на Макгау започнали да пристигат и имейли от хора, които вярвали, че те или някой техен познат имат същото състояние. В един от имейлите дори се посочвало, че учените от Калифорнийския университет в Ървайн не са първите, които са открили човек с подобна памет – в статия от 1871 г. в Journal of Speculative Philosophy се описва любопитният случай на Даниел Маккартни, тогава 54-годишен сляп мъж, живеещ в Охайо, който можел да си спомни деня от седмицата, времето, какво е правил и къде се е намирал за всяка дата до 1 януари 1827 г., когато е бил на девет години и четири месеца.

Десетки хора се свързали с лабораторията на Макгау, където неговият асистент провел първия кръг на проверки, подлагайки потенциалните кандидати на същия тест за дати на публични събития, който Макгау първоначално дал на Прайс. Вторият човек, за когото било потвърдено, че има това състояние, е Брад Уилямс, радиоводещ в Уисконсин, чийто брат се свързал с Макгау през 2007 г., след като попаднал на статия за изследванията на UCI. Третият е Рик Барон, чиято сестра прочела за „AJ“ в онлайн доклади.

Четвъртият е Боб Петрела, стендъп комик, превърнал се в сценарист и телевизионен продуцент на риалити програми като „Най-смъртоносният улов“. Още от юношеските си години Петрела знаел, че паметта му се различава от тази на другите хора, но никога не бил мислил, че това е нещо необичайно. „Мислех, че това е като да си червенокос или левичар“, каза ми той, когато се срещнахме в Лос Анджелис през октомври.

Петрела потърсил екипа на UCI, след като на 19 юни 2007 г. негов приятел му предложил да се запознае с науката, която стои зад паметта му. Той бил насочен към Елизабет Паркър, невропсихоложка, която е съавторка на оригиналната статия за хипертимезията. Двамата се срещнали няколко пъти. След като го тествала, тя потвърдила, че да, Петрела я има, и го изпратила при Макгау за по-нататъшно изследване. За първи път той се срещнал с Макгау и Кейхил по време на обяд на 28 юни 2008 г. („прекрасен ден“), където Макгау го разпитвал за дати, точно както правил с Джил Прайс.

За учените изследването е вълнуващо, но има и притеснение, че всичко това може да се окаже загуба на време: при положение че са идентифицирани толкова малък брой хора с това състояние, какво всъщност могат да кажат окончателно за него? И какво би могла да разкрие тази уникална група за паметта? Единственият начин да се продължи напред бил да се продължи с тестването на съществуващите субекти и да се търсят нови. До 2012 г. изследователите установили само шест потвърдени случая на това, което било преименувано на високо превъзходна автобиографична памет или HSAM. („Хипертимезия“, казва Макгау, звучи „като венерическа болест“). И тогава се обадила новинарската програма „60 минути“.

През август 2010 г. от „60 минути“ интервюирали „магьосниците на паметта“ Боб Петрела, Брад Уилямс, Рик Барон, Луиз Оуен и актрисата Марилу Хенър, известна най-вече с ролята си в ситкома „Такси“ от 70-те години. (Прайс не участвала; по това време тя вече не била анонимна, тъй като през 2008 г. публикувала мемоари, но е започнала да се отдръпва от медийните изяви, които според нея свеждат състоянието ѝ до „странично шоу“, и никога не се е срещала с други хора със същите способности).

За пръв път участниците в HSAM се срещали с някой като тях и, гледайки предаването днес, шокът и удоволствието от взаимното им опознаване са очевидни. Когато се срещат за първи път пред камерата, има много прегръдки. По-късно, когато ги питат за датата на земетресението в Сан Франциско, те дават отговора почти в един глас, а някои от тях се усмихват. Предаването е излъчено на 19 декември 2010 г. – неделя вечер – и е гледано от близо 19 милиона души.

След края на предаването, казва Макгау, „Включих компютъра си и имах над 600 имейла.“ Повечето от тях били от хора, които вярвали, че те или някой техен познат е способен на HSAM. Макгау прекарал седмицата между Коледа и Нова година, отговаряйки на имейлите. Студентите от бакалавърска и магистърска степен били впрегнати да работят в телефонна линия, като използвали теста за публични събития, за да проверяват обаждащите се. Повечето от тях били отхвърлени, но няколко били поканени в UCI за допълнителни тестове. За това колко рядко се среща HSAM говори фактът, че до 2011 г., дори след като милиони хора са чули за него, изследователите са идентифицирали само 22 души с това състояние.

През май 2012 г. в списанието Neurobiology of Learning and Memory е публикувано последващо проучване, проведено от дипломантката по неврология от UCI Аурора Лепорт и невробиолога д-р Крейг Старк, тогава директор на Центъра за невробиология на обучението и паметта на UCI. Вече са минали почти 12 години, откакто Прайс за първи път се обърнала към Макгау, но изследователите били само на косъм от намирането на отговора, който тя търсеше.

За да разберат как работи HSAM, изследователите първо трябвало да разберат какво е и какво не е тя. Статията на Лепорт, втората, която е публикувана по темата, установява, че Прайс и останалите 10 участници в изследването не са просто отличници в спектъра от „добра“ до „лоша“ памет, а са в отделен, отдалечен клас сами по себе си. Изследваните лица от HSAM се оказват много по-добри от хората със средна памет в припомнянето на отдавнашни автобиографични данни; в спомените, които могат да бъдат проверени, те са прави в 87 % от случаите. И статията успява да предложи някои улики за това защо те могат да го правят.

Например повечето от изследваните лица в HSAM описват мисловни системи, които привидно биха подобрили извличането на информация, като подреждат спомените хронологично или категорично (като например на всеки 15 април, доколкото могат да си спомнят). Тази структура, базирана на дати, изглежда им помага да организират спомените си, сякаш ги маркират за лесна справка. Важно е да се отбележи, че изследванията показват, че хората със средна памет не умеят да подреждат във времето запомнените събития – ние нямаме представа дали това нещо се е случило преди две седмици или преди два месеца. (Тук е важно да се отбележи, както правят Лепорт, Макгау и Старк, че техните изследвания са ограничени от това, което те като изследователи могат да проверят като реален спомен. Датите са най-лесният и може би най-сигурният начин да се направи това. „Всичко, което правим, е изградено около възможността за датиране. Така че има ли хора със силна автобиографична памет, които просто не си правят труда да ги датират?“ Макгау каза: „Датата е много важна. „Ние ги пропускаме.“)

Всички изследвани лица от HSAM съобщават, че с удоволствие са възпроизвеждали спомените в съзнанието си, опитвайки се да си спомнят дни и събития. Когато Джил Прайс си суши косата, казва тя, то прелиства спомените си, да речем, за всеки 4 октомври, който може да си спомни. „Просто ще прелистя нещо като последните 40 до 42 години в главата си. А после се обръщам към въображаем човек в главата си и казвам: ‚А сега ти го направи‘.“ Когато Боб Петрела заседне в задръстване, той прелиства спомените си за тази дата, прави каталог на най-добрите съботи през юни, които е имал, или се опитва да си спомни всеки ден от 2002 г.

Изследователите отбелязват също, че повечето от субектите на HSAM проявяват натрапчиво поведение. Рик Барон пазел всяка банкнота в азбучен ред по името на града на банката на Федералния резерв, от която е издадена. Прайс има складово помещение, затрупано с грижливо подредена колекция от лични артефакти, които не може да захвърли – кукли и играчки, десетки бебета Бини, касети с песни, които записвала от радиото. Боб Петрела почиствал покупките си с антибактериална кърпичка, когато се прибирал от магазина. „Имаше добра положителна корелация, която показваше, че колкото по-добра е паметта им, толкова по-обсебени са“, казва Лепорт и добавя, че това е логично: ако изследваните лица проявяват обсесивно поведение като цяло, то може би си припомнят спомените си също така обсесивно, репетират ги и по този начин ги затвърждават, правейки ги по-силни. Всеки път, когато имат достъп до този спомен, той е по-лесен, защото са го правили и преди – повторението е един от най-сигурните начини за запомняне на информация.

Съществуват и неврофизични разлики между участниците в HSAM и хората със средна памет. Изследването на мозъчните им сканирания показа, че при лицата с HSAM се наблюдават структурни различия в областите на мозъка, свързани със създаването на автобиографична памет: например увеличение на парахипокампалния гирус – област, която според някои изследвания се ангажира при припомнянето на емоционални спомени – и увеличение на унсиналната фасцикула – моста между фронталния и темпоралния кортекс, който предава информация и участва в запазването на епизодичната памет.

Нито едно от тези открития обаче не обяснява напълно какво позволява на хората с HSAM да запомнят толкова много. В края на краищата корелацията не е причинно-следствена. Не е ясно дали техните системи за психична организация са им помогнали да запазят спомените си, или те са имали нужда да развият такива сложни системи, защото са могли да запазят всички тези спомени. Много хора репетират спомените си и нямат HSAM, а много хора с ОКР [обсесивно-компулсивни разстройства] нямат невероятна памет за автобиографичните си спомени.

Дори структурните различия в мозъка, макар и значителни, не дават задоволително обяснение защо и как работи HSAM. Начинът, по който използваме мозъка си, може да го промени физически – например едно проучване на лондонски таксиметрови шофьори от 2011 г. установява, че упражнението за ориентиране в гъстите улици на града води до увеличаване на обема на сивото вещество в средния заден хипокампус и съпътстващо намаляване на обема на предния хипокампус. Но дали разликите в мозъка на хората с HSAM са причина за тяхната памет или, както при лондонските таксиметрови шофьори, са резултат от нея, или комбинация от двете, си остава неясно. „Разбирането на това няма да е лесно. Особено когато популацията ви е толкова рядка“, казва Старк.

И за Прайс, и за Петрела има конкретен момент в живота им, който според тях е задействал способността им да си спомнят неща с изключителна яснота. За Петрела това е било, когато е бил на седем години и е играл някаква безумно забавна игра в задния си двор с приятел от детството. На следващия ден той поканил приятеля си да я изиграят отново, но играли само няколко минути, преди да се отегчат. Тогава Петрела осъзнал, че нищо никога не остава същото и че е важно да си спомня нещата, преди да са се променили. За Прайс пък това било травматичното преместване на семейството на западния бряг. Във всеки от случаите Прайс и Петрела казват, че са имали силни спомени още преди този решаващ момент, но след него способността им да си спомнят се е променила.

Когато попитах Макгау какво мисли за тези разкази за предисторията, той беше предпазлив. „Доколко това, което казват, е техен собствен опит за обяснение на съществуващото, за разлика от това, което наистина се е случило?“ – пита той. Но Крейг Старк се интересува от тези разкази. Той предполага, че човек, който изпитва тревога от загубата на спомени, както е при Прайс и Петрела, може да бъде принуден да ги запази и следователно да мисли много за тях.

Въпреки невероятната им памет има обаче нещо, в което участниците в HSAM са точно като всички останали – те са също толкова податливи на „изкривявания“ на паметта, редактиране, предположения, смесване на времето и други несъответствия, които са неразделна част от създаването на спомени.

В проучване, публикувано през 2013 г., д-р Лорънс Патихис, изследовател на паметта в Университета на Южна Мисисипи, който работи с учени от UCI, моли 20 лица с HSAM и 38 души със стандартна памет да участват в серия от тестове, предназначени да оценят тяхната податливост към фалшиви спомени. Участниците в HSAM са били еднакво склонни да твърдят, че са се появили думи, които не са фигурирали в списък, показали са по-висока обща склонност към формиране на фалшиви спомени за фотографско слайдшоу и са били еднакво склонни да съобщят погрешно, че са видели несъществуващ видеоматериал за самолетната катастрофа на „Юнайтед 93“ на 11 септември.

Констатациите показват, че никой, дори и „магьосникът на паметта“, не е имунизиран срещу реконструктивните механизми, които позволяват изкривяването на паметта. Когато хората със средна памет си спомнят за дадено преживяване, то се формира не само от това, което според тях се е случило и как са се чувствали по онова време, но и от това, което знаят и чувстват сега. „Ние събираме всичко в настоящето, за да получим приблизителна представа за миналото, и това е същото при хората с HSAM“, казва Патихис. Тези открития не се харесали на някои от участниците в HSAM, защото, както посочва Старк, съавтор на статията, наличието на точни спомени е от основно значение за тяхната идентичност.

Но откритията са в съответствие с две други важни идеи. Първо, първоначалният процес на кодиране на спомените – т.е. когато мозъкът превръща преживяването в спомен, превеждайки елементите на това преживяване в мрежа от неврони и синаптични връзки – не изглежда по-различен за хората с HSAM, отколкото за останалите.

В проучване, публикувано през 2016 г., LePort и другите изследователи тестват качеството и количеството на автобиографичните спомени на HSAM и контролните групи за една седмица, един месец, една година и 10 години. При време от една седмица и двете групи са еднакви по отношение на качеството и количеството на информацията, която си спомнят. След тази първа седмица обаче способността на контролната група да си спомня значително намалява, докато хората с HSAM продължават да си спомнят привидно до безкрай, като кривата на забравяне е много по-ниска. Данните сочат, че лицата с HSAM формират спомени по същия начин, както и онези от нас с нормална памет: също като нас те си спомнят по-силно емоционално възбуждащи преживявания и също като нас са склонни към същите изкривявания при възстановяването.

Втората идея е, че колкото и да са добри в мисловното представяне и организиране на спомените си, хората с HSAM не изглежда да извличат тази информация чрез някаква нова система. „Това е същият механизъм, просто е по-добър“, обяснява Старк, в чиято лаборатория сега се провеждат повечето от изследванията на HSAM. Това предполага също така, че нещата, които хората с HSAM правят по различен от останалите начин, се случват някъде между кодирането на паметта и нейното извличане – в пространството, където се извършва консолидация в дългосрочна памет.

Проверката на тази хипотеза е доста проста: вкарайте хората с HSAM и контролните групи във функционална магнитно-резонанса тръба и ги помолете да си припомнят спомени отпреди около седмица – времето, в което и двете групи се справят приблизително на едно и също ниво. „Мислим ли за това и преживяваме ли го по различен начин?“, казва Старк. Но тези изследвания не се провеждат – отчасти поради липса на финансиране. HSAM е очарователна, но финансирането на наука заради самата наука в момента не е популярно в САЩ. Институциите, които отпускат субсидии, искат да знаят какво може да ни донесе изучаването на HSAM.

През 1953 г. 27-годишният Хенри Молайсън от Хартфорд, Кънектикът, се подлага на отчаяна операция, за да излекува тежката си епилепсия. Пробивайки няколко дупки в главата му, хирурзите извършват „двустранна резекция на медиалния темпорален лоб“, като по същество изрязват част от хипокампуса и голяма част от амигдалата му. Операцията дава резултат – Молайсън получава по-малко припадъци, но заедно с това се оказва неспособен да формира нови спомени. Спомените му отпреди операцията са непокътнати и той е в състояние да усвоява нови двигателни умения, но никога не е в състояние да разпознае изследователя, който е работил с него в продължение на десетилетия и когото е виждал почти всеки ден.

Молайсън, който до края на живота си е известен в медицинските списания като „HM“, дълбоко променя научното ни разбиране за паметта, като показа, че нямаме една единствена, унифицирана „система на паметта“. Вместо това, обяснява Макгау, „в мозъка имаме различни системи за памет, които обработват различни видове информация за различни периоди от време“.

Според него разбирането на HSAM може да доведе до подобно разкритие за естеството на паметта. „Това е, което представлява интерес“, каза ми той. „Не че HSAM е интересна, а че паметта е интересна.“

Прайс и Петрела казват, че се надяват изучаването на техните спомени да подпомогне изследванията, които да намерят лек за това, от което според проучванията във Великобритания и Америка хората се страхуват най-много: деменцията. Прайс, с характерната си прямота, казва: „Очаквам да намерят лек за Алцхаймер. Казах на д-р Макгау: „Сега е ваш ред, давайте. Направете това, което трябва да направите… Без натиск, но просто намерете лек за Алцхаймер“.

По всяка вероятност изучаването на HSAM няма да доведе директно до лек за Алцхаймер или деменция. Все още не е ясно дали HSAM ще се окаже очарователен куриоз, или ключ, който ще отключи най-дълбоките загадки за функционирането на паметта. Най-малкото, каза ми д-р Дорте Бернтсен, основателка на Центъра за изследване на автобиографичната памет към Университета в Орхус, това показва изключителния потенциал на автобиографичната памет. „Възможно ли е аз, като човек, който не е носител на HSAM, да имам съхранен спомен от всеки ден в живота си, но просто да не мога да стигна до него? Това проблем на извличането ли е или е проблем на съхранението и задържането? Потенциално това може да бъде нещо много важно, защото задава тези нови въпроси, показва, че може да се наложи да преразгледаме начина, по който сме мислили за способността си да помним миналото.“

Всеки изследовател на паметта, с когото съм разговарял, описва спомените ни като нещата, които ни определят; те са самите ние. Има причина хората да се страхуват повече от деменцията, отколкото от рака. Когато някой, когото обичате, умре, се страхувате от деня, в който ще забравите как се е смеел или звука на гласа му, защото ще го забравите. Болно е да си помислим за всички прекрасни, вълнуващи, важни, ужасни, опустошителни неща, които сме забравили. Но хората с HSAM помнят. Тогава освен научните въпроси, които HSAM повдига, има и друг вид въпрос: бихте ли искали подобна памет, ако можехте да я имате?

„Наричаме го забравяне, но от друга страна, простото съхраняване на информация е глупаво, това е просто трупане на данни. Какъв е смисълът? Трябва да извлечете нещо полезно от нея, тогава я наричаме знание или мъдрост“, каза ми Старк. „Паметта не е за да гледаме назад, не затова я имаме. Тя е там, за да може миналият ви опит да ви направи по-адаптивни тук и сега, както и в бъдеще.“ Но когато Лепорт попитала участниците в проучването на HSAM от 2012 г. дали смятат, че запасите им от спомени са бреме, повечето отговорили, че не смятат така.

Джил Прайс не е представителна за всички хора с HSAM, но тя е първата точка от данни в тази малка популация. И Прайс е писала на Макгау в четвъртък, 8 юни 2000 г., защото има проблем. „Всеки има тези разклонения па пътя: ‚Ако бях направила това и бях отишла тук, а не там‘, всеки има такива неща“, каза ми тя. „Само че не всеки си спомня за тях.“ Паметта ѝ е карта на съжаленията, на други животи, които е можела да изживее. „Много често правя това: какво щеше да бъде днес, ако…“, каза тя.

Днес Прайс е сценаристка на филми и телевизия на свободна практика. Живее в безупречен апартамент в Енсино, Калифорния, с родителите си, с които е живяла през по-голямата част от живота си. Когато разговаряме, тя има навика да гледа надясно, към страната на разделения екран, където са спомените ѝ. Тя е цинична, но не съвсем озлобена – животът ѝ, всички подробности, които си спомня толкова ясно, сякаш са я уморили, макар че това може да се дължи на факта, че не спи добре и всъщност никога не е спала. Преминава бързо към същността и не крие емоциите си, но има и лесен, макар и често криворазбран, смях.

Макгау обича да казва – и това е написано на таблото във фоайето на Центъра по невробиология на обучението и паметта – че паметта е нашият мост към бъдещето. Но за Прайс това не е така. „Парализирана съм, защото се страхувам, че ще прецакам още едно цяло десетилетие“, казва тя. Чувства се така от 30 март 2005 г., деня, в който съпругът ѝ Джим умира на 42-годишна възраст. Прайс носи тежестта на спомена за сватбата им в събота, 1 март 2003 г., в къщата, в която е живяла през по-голямата част от живота си в Лос Анджелис, точно преди родителите ѝ да я продадат, както и на спомена за празните, широко отворени очи на Джим, след като той е получил тежък инсулт, изпаднал е в кома и е бил поставен на животоподдържаща система в петък, 25 март 2005 г.

Но при всички ужасни неща, които хората с HSAM никога не могат да забравят, има и прекрасни спомени. Когато Петрела навършва 50 години, той съставя Книгата на Боб – каталог на най-запомнящите се дни, които някога е имал, по един за всеки календарен ден от годината. „Тя е напълно без задръжки, в нея се говори за секс, наркотици и рокендрол“, казва той. „Не съм се сдържал.“ А когато си спомня за 15 април 1967 г., го обзема някакво сияние и усмивка – това е денят, в който 16-годишният Петрела седи на покрива на сградата на местния вестник, където е пишел спортни материали и некролози, и слуша състезанието Battle of the bands, което се провежда на улицата долу. Чувствал се като „краля на града“, казва той. „Просто се чувствах толкова добре. Чувствах се толкова добре в живота си. Това беше вторият ми най-добър април. Но моменти като този просто остават в съзнанието ми.“

Когато за пръв път разговарях с Макгау, той ми каза, че истинският въпрос в основата на HSAM не е защо неговите субекти помнят, а защо ние забравяме. „Цялостното обобщение на всичко това е, че те са лоши забравители“, казва той. А забравянето е това, което хората правят; много често то е това, което трябва да правим. Заглавният герой в разказа на Хорхе Луис Борхес Фунес Паметливият, който в резултат на злополука се сдобива с перфектна памет, вече не може да спи, защото го държат буден хилядите делнични спомени, които жужат като комари в ушите му. „Своеобразното смесване на забравянето с помненето“ – пише Уилям Джеймс, един от основателите на съвременната психология – „е самият кил, върху който е построен нашият умствен кораб“. „Ако помнехме всичко,“ продължава той, „в повечето случаи щяхме да сме толкова зле, колкото и ако не помнехме нищо.“


Източник

 

Линда Родригес Макроби е американска журналистка на свободна практика, която живее в Съри, Англия.

Pin It

Прочетете още...

Конспиратистите

Ричард Дж. Еванс 25 Юли, 2016 Hits: 11797
Конспиративните теории обикновено се…