1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2021 06 J Doudna Nobel
Дженифър Дудна със златния си Нобелов медал, декември 2020 г.
Снимка: Джеф Чиу / Асошиейтед Прес / EPA

 

Един от най-забележителните пасажи в новата книга на Уолтър Айзъксън идва към края. Годината е 2019 г. и в известната лаборатория Колд Спринг Харбър в щата Ню Йорк се провежда научна среща, но Джеймс Уотсън, съоткривателят на структурата на ДНК, е изключен от нея заради расистките и научно необосновани възгледи, които е изразил по въпроса за човешката интелигентност. Поради това Айзъксън, който трябва да интервюира Уотсън, трябва буквално да намери начин да влезе в къщата в близкия кампус, която ученият е получил разрешение да запази. Когато разговорът се приближава опасно близо до расовия въпрос, някой извиква от кухнята: „Ако ще го оставяте да говори тези неща, ще трябва да ви помоля да напуснете“. 91-годишният Уотсън свива рамене и сменя темата.

Гласът от кухнята принадлежи на Руфъс, син на Уотсън на средна възраст, който страда от шизофрения. „Изявленията на баща ми могат да го изкарат фанатик и дискриминатор“, казва веднъж той. „Те просто представляват неговото доста тясно тълкуване на генетичната съдба.“ В много отношения, отбелязва Айзъксън, Руфъс е по-мъдър от баща си.

Генетичната съдба е централна тема на „Разбивачът на кодове“ – портретът, който Айзъксън прави на пионерката в областта на генното редактиране Дженифър Дудна, която заедно с малка армия от други учени връчи на човечеството първите наистина ефективни инструменти за неговото оформяне. Размислите на Руфъс Уотсън обобщават двусмислието, което много хора изпитват по този въпрос. Ако имахме силата да избавим бъдещите поколения от болести като шизофренията, щяхме ли да го направим? Неморалният избор би бил да не го направим, разбира се? Ами ако бихме могли да подобрим и здравите човешки същества, като редактираме несъвършенствата им? Натрапчивото притеснение – което един ден може да изглежда смешно-лудтиско[1], дори жестоко – е, че заедно с тези болести и несъвършенства ще загубим нещо от гледна точка на мъдростта, състраданието и, по някакъв начин, който е по-трудно да се определи, човечността.

Дудна допринася за идентифицирането на Crispr – система, която е еволюирала в бактериите в продължение на милиарди години, за да отблъсква нахлуващите вируси. Системата Crispr-Cas9, за да дадем тук правилното ѝ име, обезврежда вирусите, като нарязва тяхната ДНК. Бактериите са я изобретили, но прозрението, което донесе на Дудна – биохимичка от Калифорнийския университет в Бъркли – Нобеловата награда за химия миналата година, заедно с френската микробиоложка Еманюел Шарпантие, беше, че тя може да бъде адаптирана за редактиране на гени в други организми, включително и в хората. Статията, която подпечата славата на двете дами, беше публикувана през 2012 г., когато Шарпантие работеше в университета Умео в Швеция. До началото на 2020 г. в ход бяха вече две дузини изпитвания върху хора за медицински приложения на техниката – касаещи състояния от рак и атеросклероза до вродена форма на слепота.

Историята на Crispr е буквално създадена за филми. В нея има надпревара, която може да ни изправи на нокти, повече от достатъчно ренегати, най-високата награда в областта на химията, гигантска битка за патенти, дизайнерски бебета и необятни полета от етични подвижни пясъци. Това обаче е предизвикателство за биографа, който трябва да избере един герой сред многобройните актьори, който да продължи тази история. Айзъксън избира Дудна и след прочита на книгата лесно може да се разбере защо. След като е помогнала за изясняването на фундаменталната наука за Crispr, тя остава замесена в клиничните му приложения и в етичния дебат, който той стимулира – за разлика от Шарпантие, която е казала, че не иска да бъде определяна от Crispr и сега се занимава с други научни въпроси. Дудна е нишката, която свързва в едно цяло тази история.

И все пак не може да не се запитате как ли щеше да звучи тази история, ако беше разказана от гледната точка на Франсиско Мохика, испанския учен, който пръв забелязва Crispr в бактерии, обитаващи солени езера през 1990-те години. Той интуитивно е разбрал, че това е нещо важно, и упорито е продължил тази изследователска линия, въпреки липсата на финансиране и факта, че всички са му казвали, че си губи времето. Друга история би могла да бъде разказана чрез двамата френски учени в областта на храните, които през 2007 г. осъзнаха, че Crispr може да бъде използван за „ваксиниране“ на бактерии срещу вируси, като по този начин осигуриха бъдещето на световната индустрия за производство на кисело мляко, или чрез литовския биохимик Виржиниус Шикшнис, който отново придвижи историята напред, но чиято работа беше отхвърлена от най-добрите списания.

Всеки от тях има съществен принос и е трудно да се каже чий, ако изобщо има такъв, е най-важният. Подобна дилема занимава Карл Джераси и Роалд Хофман в тяхната пиеса „Кислород“ от 2001 г., в която се пита кой трябва да получи „Ретро-Нобел“ за откриването на едноименния газ. Трябва ли да я получи ученият, който е открил кислорода, но не е публикувал откритието си, този, който е публикувал, но не е разбрал значението на откритието, или този, който е разбрал значението му, но само благодарение на прозренията на другите двама?

Фокусирането върху Дудна представя историята на Crispr като по-американска, отколкото тя всъщност е била. Самата Дудна признава международното ѝ измерение в собствената си книга A Crack in Creation (2017). „Общо взето, ние щяхме да станем доста международна група“, пише тя за екипа, създал основополагащата статия от 2012 г., „Френска професорка, работеща в Швеция, полски студент в Австрия, немски студент, чешки постдокторант и американска професорка в Бъркли“. Фактът, че чешкият постдокторант и полският студент на Шарпентие са израснали близо един до друг – от двете страни на границата – и че и двамата говорят полски, засилва синергията в групата и ускорява написването на статията.

Именно защото толкова много хора са допринесли и защото не са съгласни със значението и първенството на приноса си, те остават заплетени в спора за собствеността [на патента]. Революцията на Crispr дължи много на Америка и на превъзходството, което тя придава на творчеството и иновациите, но както и при много други научни пробиви, тук има елемент на конвергенция – хора, които независимо и повече или по-малко едновременно достигат до едно и също прозрение. (Айзъксън предполага, че радарът и атомната бомба също са американски изобретения, но радарът е бил разработен в много страни в навечерието на Втората световна война, докато европейските бежанци от тази война са помогнали за създаването на бомбата).

Не само процесът на откриването е колективен. Веднага след като едно откритие стане публично достояние, още по-широк кръг от хора ще го приложи, а те може да нямат същите приоритети. Лесно и правилно е да се осъди китайският авантюрист Хе Джианкуи за това, че е редактирал гените на близначките Лулу и Нана, уж за да ги предпази от заразяване с ХИВ, но в разпаления му отговор срещу критиката на Дудна към постъпката му сякаш е заровено зрънце истина. „Вие не разбирате Китай“, казва той. „Там има невероятна стигма за това да си ХИВ позитивен и аз исках да дам на тези хора шанс за нормален живот…“ Генетичната съдба означава различни неща за различните хора, както разбира Руфъс Уотсън.

Айзъксън, който е най-известен с биографиите си на Стив Джобс и Леонардо да Винчи, си остава превъзходен портретист. Той улавя граничния дух на харвардския генетик Джордж Чърч в анекдот за това как, когато Чърч е бил дете, неговият доведен баща лекар му е позволил да прави хормонални инжекции на пациентките си (напоследък Чърч тества върху себе си експериментални ваксини срещу Covid-19). Айзъксън има и привилегирована гледна точка, тъй като познава историята на Crispr и личностите, които са я оформили. През 2000 г., като редактор на Time, той поставя на корицата двамата мъже, които водят конкурентни усилия за секвениране на човешкия геном – Франсис Колинс и Крейг Вентър. Той разбира напрежението, което стимулира откритията, и колко несъвършени могат да бъдат гениалните хора. В ръцете му тази история винаги е била гарантирано интересна. Просто науката е надраснала биографията като средство за информация. Темата му би трябвало да бъде Crispr, а не Дудна.

Разбивачът на кодове: Дженифър Дудна, редактирането на гени и бъдещето на човешката раса е публикувана в Обединеното кралство от Simon & Schuster

 

[1] Тоест анти-научно (от думата „лудит/и“). Лудитите – наречени така по името на техния водач Нед Луд, са противници на въвеждането на тъкачните станове в Англия от 18 век, които оформят първия голям наратив на масова съпротива срещу научните и технологически нововъведения в историята на човечеството. Бел. пр.

 

Източник