От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 06 James Simons

 

Едно посещение в научно-изследователски център обикновено започва в лабораторията на някой професор-звезда, пълна с дузина млади учени, които работят над различни експерименти. Но когато наскоро посетих Института Флатайрън[1], който официално беше открит през септември, в долния Манхатън, аз бях отведен направо в компютърна зала. Единственият звук идеше от тихо мъркащата климатична система. Бях заобиколен от редици черни метални клетки, подредени от пода до тавана, с черни метални рафтове, пълни с черни сървърни възли: кутии с малки, мигащи светлини и многоцветни жици. По някои от жиците висяха етикети – бележки, писани от хората от персонала до самите себе си. В един момент осъзнах, че съм виждал подобни съоръжения само във филмите. Наоколо ме развеждаше Ник Кариеро, един от директорите на нещото, което институтът нарича свое „научно-изчислително ядро“. Той посочи към една клетка с празни рафтове. „Чакаме хората на квантовата физика да започнат да се появяват“, каза той.

Институтът „Флатйрън“, който се намира в единадесететажна сграда в стил fin-de-siècle, на ъгъла между Двадесет и първа улица и Пето авеню, е посветен изключително на компютърните науки – разработването и прилагането на алгоритми за анализ на огромни масиви от научни данни. През последните десетилетия университетските изследователи са придобили особени умения за събиране на цифрова информация: билиони базови двойки от секвентирани [тоест, с вече известен порядък] човешки геноми; светлинни измервания от милиарди звезди. Но тъй като малцина от тези учени са професионални програмисти, те често са анализирали улова си с второкласни алгоритми, разработени от студенти. Целта на института е да помогне на най-добрите изследователи в целия научен спектър с алгоритми, които могат да открият дори най-слабата мелодия сред цифровата какофония.

За първи път посетих Института Флатайрън през юни. Въпреки че официалното откриване предстоеше след още няколко месеца, фоайето беше вече завършено. То имаше онзи стар-но-нов облик на скъп ремонтиран интериор; всяка драскотина в историята на сградата беше отстранена. Близо до входа виси картина, напомняща за Шагал, „Ева и създаването на Вселената“ от Авива Грийн. Синът на Грийн току-що прекарва една годината в института, като част от екипа по астрофизика. „Всеки ден той влиза във фоайето и вижда картината на майка си“, каза ми Джим Симънс, основателят на института.

Симънс, известен математик, е основател също и на Ренесанс Технологии, един от най-големите хедж-фондове в света. Доходът му през миналата година е бил 1,6 млрд. долара, най-високият в хедж фондовата индустрия. Може би ще предположите, че трябва да се появява всеки ден в „Ренесанс“, за да може да прави такива пари, но Симънс, който е на седемдесет и девет, се е оттеглил преди осем години от фирмата, която е стартирал в края на седемдесетте години. Неговата бробдингнагска[2] компенсация е резултат от съществен дял в компанията. Той ми каза, че макар да няма нищо общо с ежедневните дейности на Ренесанс, от време на време предлага идеи. „Дадох им една преди три месеца“, казва той – било предложение за опростяване на историческите данни зад един от търговските алгоритми на фирмата. Освен да обясни, че идеята не проработила, той не дискутира по-нататъшни детайли: методите на „Ренесанс“ са собствени и секретни. Все пак той споделя с мен тайната на инвеститорския си успех: никога не „претоварвал модела“. Щом веднъж успеел да установи какво ще се случи [на финансовите пазари], той се придържал към прогнозата, докато тя се сбъднела.

Институтът Флатайрън може да се разглежда като повтарящ структурата, създадена от Симънс в Ренесанс, където е наемал изследователи, за да анализира големи количества данни за акции и други финансови инструменти, с цел да открие невидимите преди това повторения в колебанията им. Тези открития са дали на Симънс убедително предимство. Във Флатайрън, предприятие с нестопанска цел, целта е да се прилагат аналитичните стратегии на Ренесанс за проекти, посветени на разширяване на знанието и подпомагане на човечеството. Институтът има три активни отдела – изчислителна биология, изчислителна астрономия и изчислителна квантова физика – и планира да добави още един, четвърти.


Small Ad GF 1

Симънс работи в офис на най-горния етаж от другата страна на улицата, в сграда, заемана от административната майка [на института], Фондация Симънс. Седнахме да говорим там, пред огромна картина на рис, който убива заек – метафора, предположих аз, за ​​подхода му към пазарите. Сбъркал съм, поправи ме Симънс: той просто я харесвал, а съпругата му Мерилин, не, така че я махнал от имението си в Източен Сейтоукет на Лонг Айлънд. (Мерилин, която има докторска степен по икономика, ръководи бизнес-структурите на фондацията и института, два етажа по-долу.) На масата му, до полузапълнен пепелник, лежи модел на Архимедова помпа, с който обичал да си играе. Симънс пуши непрекъснато, дори в затворени зали за конференции. Във връзка с което обяснява, че, независимо от размера на потенциалната глоба, той най-вероятно ще може да я плати.

Симънс има вид на човек, доволен от себе си и готов да бъде доволен от другите. Облечен е в небрежно-скъпи дрехи [cabana wear]: деликатни памучни ризи, в комбинация с леки летни панталони, запасани високо, поддържани от колан от индийски мъниста. Израснал е в предградията на Бостън и говори със същия лек масачузетски акцент като Майкъл Блумбърг, с чести паузи и неточности. Понякога използва думите „et cetera“ вместо да завърши мисълта си, може би защото мисълта му е някъде другаде или защото е научил, че сложностите на съзнанието му не винаги са интересни за другите, или просто защото, когато сте толкова богат като Симънс, хората винаги чакат да завършите онова, което казвате.

На стената му е закачен рамкиран слайд от презентация на теорията на Чърн-Симънс. Той е помогнал при създаването на тази математическа теория, когато е бил в началото на тридесетте си години, в сътрудничество с известния математик Шиинг-Шен Чърн. Теорията улавя някои от фините свойства на триизмерните пространства – например формата, която остава, ако изрежете [в мислено пространство] някакъв сложен възел. Тя се е превърнала в градивен елемент на стринговата теория, квантовото изчисление и физиката на кондензираната материя. „Трябва да отбележа, че нито едно от тези приложения не ми беше минавало през ума“, каза ми той. „Аз правя математиката, те правят физиката.“

Висшата математика е игра за млади хора – онези, които я практикуват, обикновено свършват най-добрите си работи, преди да са навършили четирийсет – но Симънс е продължил да прави амбициозна математика вече и в значително по-зряла възраст. През шейсетте си години, след смъртта на сина му Ник, който се удавил в Бали през 2003, той се върнал към математиката. „Когато наистина мислите интензивно за математиката, вие сте в собствен свят“, казва той. „И сте донякъде предпазени от други неща“ (Симънс е изгубил и още син, Пол, при пътнотранспортно произшествие през 1996). През тези години Симънс е публикувал една широко цитирана статия („Аксиоматична характеризация на обикновената диференциална ко-хомология“), в Journal of Topology. За последния си проект казва: „Въпросът е дали съществува някаква сложна структура в една шест-измерна сфера? Това е голям проблем, много стар и никой не знае отговора.“ Мерилин пък ми казва, че може да познае кога съпругът ѝ мисли за математика – в такива случаи очите му се замъгляват и той започва да скърца със зъби.

Дискусията ни преминава към Флатайрън. Компютърната инфраструктура на Ренесанс, казва той, била централна част от неговия успех. В университетите, казва Симънс, кодирането обикновено е хаотичен процес. За завършилите студенти и пост-докторантите, които се занимават с такава работа, той казва: „Някои от тях са доста добри програмисти, други – не чак толкова. Но след това те си заминават и няма кой да поддържа този код.“ За собствения си институт той е наел двама уважавани програмисти от академичните среди: Кариеро, който водеше обиколката ми, е дошъл от Йейл, където е разработил сложните и успешни изчислителни капацитети за изследване на науките за живота[3] на този университет. Другият, Ян Фиск, е работил в CERN[4], лабораторията за физика на микрочастиците близо до Женева. Симънс им предложил по-голяма независимост и по-високи заплати. „Те са най-добрите от тази порода“, казва той. Кариеро и Фиск понякога се консултират с колегите си от Ренесанс по технически въпроси.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Акцентът на Симънс върху онова, което повечето от нас схващат като „обслужващи функции“, е в пълен унисон с отличителния фокус на института – изчислителният. Флатайрън не провежда никакви нови експерименти. Повечето от сътрудниците му работят с различни университети, които генерират нови данни от „мокри“ лаборатории – онези с автоклави, генетично модифицирани мишки и всякакви други съоръжения. Алгоритмите и компютърните модели на института имат за цел да помагат на колегите от други институции да откриват информация, скрита из дебрите от данни, които вече са събрани: изчисляване мястото на нови планети чрез отчитане на изкривеното пространство-време, което ги заобикаля; идентифициране на връзките с различни мутации сред инак „безплодните“ части на хромозомите. В резултат на това интериорът на института изглежда не толкова като лаборатория, колкото като обикновен общински офис на [квартала] Флатайрън: небрежно облечени хора, които седят цял ​​ден на бюра и гледат към екрани под високи тавани.

Симънс е събрал тук приблизително същия капацитет за обработка, какъвто обикновено бихме открили в компютърния център на средно голям изследователски университет – еквивалентен на шест хиляди лаптопа от висок клас. Това е определена мощност, да, но не извънредна. И, както признава Кариеро, той „не може да се сравнява с корпоративните ресурси на Амазон или Гугъл“. Но тъй като в института Флатайрън има много по-малко хора, всеки изследовател има незабавен достъп до огромна компютърна мощ. Кариеро казва, че като доставя на учените най-модерно „алгоритмично ръководство“ и „софтуерно ръководство“, той може да им помогне да поддържат изключително прецизен фокус върху най-новите развития в [съответната] наука.

Симънс е направил голям залог върху убеждението си, че базисната наука ще доведе до резултати чрез използване на същия подход, който го е направил богат. През последните две години е наел деветдесет и един души – и очаква да наеме повече от двеста, което ще направи Флатайрън почти толкова голям, колкото Института за напреднали изследвания в Принстън, Ню Джърси. И не се притеснява за цената. „Първоначално мислех за седемдесет и пет милиона годишно, но сега мисля, че вероятно ще е около осемдесет,“ казва той. Като се има предвид, че Форбс оценява нетната стойност на Симънс на 18,5 млрд. долара, подкрепата за Института Флатайрън е, от финансова гледна точка, дреболия. „Ренесанс беше много забавна [работа]“, казва ми той. „И това тук също е забавно.“

Институтът Флатайрън е част от тенденцията към частно финансирани изследвания в науката. В Съединените щати базисната наука традиционно е била заплащана от университетите или от правителството, но частните институти често са по-бързи и по-фокусирани, а и светът е наводнен от нови богатства. От 90-те години насам, когато Силициевата долина започна да бълва милиардери, частни институти са се появили из цялата страна. През 1997 Лари Елисън, съосновател на Oracle, стартира Ellison Medical Foundation в района на залива [Сан Франсиско], за да изучава биологията на застаряването. Шест години по-късно Институтът „Алън“ за изучаване на мозъка беше основан в Сиатъл от Пол Алън, съоснователят на Microsoft. През 2010 Ерик Шмид, изпълнителен президент на Google, основа Института „Шмидт“ за изследване на океаните, в Пало Алто.

Тези институти са постигнали много, отчасти чрез предоставяне на алтернативи срещу склеротизираните системи: Институтът „Алън“ помогна да се промени неврологията, като я ускори чрез въвеждането на инструменти като автоматизирана микроскопия. Но частните фондации също имат слабости. Богатите благодетели неизбежно насочват финансирането си към личните си ентусиазми. „Страхът относно тези милиардери-донори е, че ще финансират дребномащабна наука, ще пилеят пари и време“, казва Дейвид Калахан, редактор на онлайн списанието Inside Philanthropy. Фондациите не се облагат с данъци, така че голяма част от парите, които ги подкрепят, са пари, които иначе биха отишли ​​при правителството. Научните мега-донори не дават отчет на никого освен на самите себе си. Частните институти обикновено имат научни съвети, избрани от създателите им, и са предназначени да подкрепят желанията на основателите, дори и след смъртта им. Роб Райх, професор по политология в университета в Станфорд и експерт по филантропията, ми каза: „Частните фондации са плутократично упражняване на власт, което е неконтролируемо, непрозрачно, насочвано от донори и щедро освободено от данъци. Това изглежда като прекалено странна институционална и организационна форма, за да бъде нещо широко подкрепяно в едно демократично общество.“

Симънс, който според Форбс е двадесет и петият най-богат човек в Америка, може лесно да се превърне в най-големия частен спонсор на базисната наука. Той плаща за института чрез онова, което нарича „своя местен офис с нестопанска цел“, който разполага с бюджет от близо три милиарда долара. Освен това той поддържа много по-голяма благотворителна организация на Бермудските острови, международната фондация „Симънс“. Самият той спомена тази фондация в разговора ни, но тя няма уеб страница или някакъв друг вид публично присъствие. Подробности за Бермудския обект бяха наскоро представени от Международния консорциум на разследващите журналисти и станаха част от проекта „Райски досиета“. Разследването разкри, че фондацията „Симънс“ има приблизително 8 милиарда долара активи, и нито един от тях не е облаган с данъци. Освен това тя има и доста особен произход: в края на седемдесетте години, точно преди Симънс да стартира Ренесанс, един приятел на родителите му е вложил сто хиляди долара в тръст на негово име. Симънс свива рамене и казва просто „Той ме харесваше.“

Симънс възнамерява да използва състоянието на Бермудските острови, за да финансира благотворителните си проекти в хода на времето. „Ние харчим около четиристотин и петдесет милиона годишно“, казва той. „Постепенно фондацията ‚Симънс Интернешънъл‘ ще поеме голяма част от разходите.“

Докато аз се срещах с него през ноември, историята на „Райските досиета“ тъкмо се разчуваше и той беше принуден да отговаря на въпроси от два от вестниците, които работеха по темата, Таймс и Гардиън. Не беше особено очарован от намека, направен в докладите – че егоистично е избягвал плащането на данъци – и ми предложи вместо това едно друго заглавие: „Блестящ математик прави милиарди и дава всичко за благотворителност.“
(Гардиън описва офшорните тръстове като „идеални средства за прикриване огромни богатства.“)

Попитах го дали смята, че е обложен справедливо. „Плащам страхотно много данъци“, каза той. „Дали мисля, че това е моят [справедлив] дял? Да.“ Той защитава бермудската си фондация като не по-различна от който и да е друг актив. „Да предположим, че сте стартирали компания, излезли сте на борсата, но никога не сте продавали акциите си и тези акции са се увеличили по брой и са нараснали по стойност. Няма да плащате никакви данъци, докато не продадете част от тези акции. Не се възползвах от него, докато не започнах да черпя от парите. Мисля, че това е абсолютно разумно нещо.“ Онова, което той не споменава, е размерът на активите на Бермуда.

Говорихме и за едно скорошно разследване на подкомитета на Сената: Ренесанс беше обвинен, че е използвал в дейността си неетични търговски трикове, които са намалили данъците му върху капиталовите печалби с около 6,8 млрд. долара. (Ренесанс твърди, че работи напълно в рамките на закона.) Симънс, който през онзи период е бил главен изпълнителен директор на фирмата, ми каза, че не се е опитвал да избягва плащането на корпоративни данъци; опитвал се най-вече да изолира инвестициите на фонда от всякакви възможни рискове. За счетоводната тактика на компанията той казва: „Това беше начин да се ограничат загубите и беше нещо страхотно, а освен това ни даде и множество лостове за оказване на влияние.“ След което добавя: „И когато чух, че може да бъде окачествено и като дългосрочна инвестиция, аз си казах, ‚Добре, но това не ме интересува‘.“ Сенаторът Рон Уайдън от Орегон, водещият демократ в Комитета по финанси, ми каза по електронната поща: „В тази област законът е много ясен. Ренесанс е злоупотребил с възможностите за постигане на данъчни отстъпки и в резултат на това е прибрал в собствените си джобове милиарди долари.“

Въпросът за размера на капиталовите печалби сега е в процес на арбитраж и аз попитах Симънс доколко всичко това може да засегне нетната му стойност. „Скромно“, каза той. След което бързо промени отговора си: „Повече от скромно. Искам да кажа, това без съмнение ще ме засегне.“

Едуард Маккафъри, професор по право и експерт по данъчните политика от университета в Южна Калифорния, заяви в електронната поща: „Може би наистина ще се окаже, че демократи като Симънс, Бил Гейтс и Уорън Бъфет някой ден ще са раздали цялото или повечето от богатството си на благотворителни организации по свой избор, но те и семействата им все още водят живот на голяма власт и привилегии, с малко данъци. И благотворителността им отразява собствените им ценности, без непременно да помага на обикновените данъкоплатци и граждани.“ Данъците върху състояние от осем милиарда долара могат да финансират доста много училища.

Симънс е далеч по-склонен да се извинява за парите, които печели, отколкото за данъците, които избягва да плаща. „Смятам, че разделението на богатството, което имаме в Съединените щати, е прекалено голямо и мисля, че би било по-добре, ако то е по-малко изкривено“, казва той. От тази несправедливост имало обаче поне един положителен резултат. „Аз съм един от печелившите от всичко това, но що се отнася до филантропията и науката, мисля, че това е нещо много хубаво, точно толкова просто и ясно“, казва той. „Можем да преследваме неща [и цели], които другите хора не могат.“ След което добавя, с лека отсянка на отбранителност: „Първоначално цялата наука е била подкрепяна от благотворителност. Галилей е имал своите покровители.“

„Е, qué más [какво друго]?“ , пита добродушно Симънс.

Беше юли, и някои от учените от института му предаваха докладите за напредъка по дейността си. Този ден беше ред на астрофизиците и биолозите; скоро щяха да дойдат квантовите физици. (Групата им е толкова нова, че лидерът ѝ все още се намира в Париж). Срещите се провеждаха очи в очи, в малка конферентна зала, където задачата на Симънс е да хвали, да подбутва и да пуши. Трима астрономи разясниха последните си работи по суперновите, гравитационните вълни и галактиките-джуджета. Симънс ги отрупваше с въпроси от рода на: „Разполага ли една черна дупка, в нормалния случай, с магнитно поле? (Материалът, който заобикаля черната дупка, генерира такова, беше отговорът.) Беше изненадан да научи, че на практика астрономите не могат да потвърдят точността на най-сложните си модели. Две различни компютърни програми, решаващи едно и също лабиринтно [изключително сложно] уравнение, често излизат с доста различни отговори. Симънс възразява: „Е, ако на първо място става дума за една и съща физика, то човек би мислил, че кодът ще прилага законите на физиката и няма да се променя от програма на програма!“ При целия му интерес към кодирането, самият Симънс не е програмист. Той мисли алгоритмично, но на бяла дъска [тоест без експертни познания].

„В идеалния случай, да“, съгласява се един от астрономите. „Но на практика не е съвсем така“. Друг учен изяснява: „Подлежащите алгоритми извършват определени опростявания. Ние никога не решаваме фундаменталните уравнения, винаги работим с приближения. А различните приближения се правят от различни алгоритми.“ Симънс, обучен в идеалния свят на математиката, е видимо развълнуван.

След астрономите докладите си предават и биолозите. Олга Троянская, родена в Русия генетичка и компютърна специалистка, която освен това е и професорка в Принстън, разказва на Симънс за алгоритъма, над който работи, и който трябва да предвижда ефектите от специфични мутации вътре в рамките на дадена клетка. Тя се надява, че в крайна сметка програмата ще предложи възможности за медицинско лечение, съобразено с конкретната ДНК на пациента. След това Троянская преминава през списък от други проекти, със скоростта на вихрушка. Тя планира да извади ДНК от [останките на] неандерталци, за да предвиди по какъв начин биха намерили израз техните гени. Освен това групата ѝ работи върху алгоритъм, който е свързал симптомите на аутизъм с части от генома, които не кодират протеини.

„И това ли е всичко, което сте направили?“, шегува се Симънс.

Следващият разговор е с Дмитрий Чкловский, невролог, когото Симънс е привлякъл от Медицинския институт Хауърд Хюз, където той е специализирал в областта на конектомите, или мрежите от неврони. Той описва как е направил картата на конектома на една италианска миниатюрна оса – паразит, който се излюпва в яйцата на други насекоми. Такива изследвания на прости видове могат да помогнат при разкриването на сложностите около това как функционира човешкият мозък. Симънс наостря уши, когато чува историята на миниатюрните оси. „И колко време живеят?“, пита той. Когато му казват „само пет дни“, той отговаря: „Но пък пет добри дни.“

Един приложен математик на име Алекс Барнет обсъжда няколко програми, които групата му е разработила, за да анализира невронните процеси. Един от най-многообещаващите сред тях, MountainSort, подобрява анализа на записите на мозъчна активност, направени с помощта на електроди, отчасти чрез автоматизиране на интерпретацията на данните. Програмата може да ви каже, още преди плъхът да се е задвижил, дали той смята да завие надясно или наляво. Алгоритъмът, използван при нея, може да даде представа за това как мозъкът контролира поведението. Институтът е направил софтуера достъпен за други лаборатории, без заплащане. Симънс се усмихва, когато чува, че MountainSort се приема от важни изследователски групи. „Това е доста добре.“ казва той. (Чонг Ши, невронен инженер от Университета на Тексас, ми изпрати електронна поща, в която казва, че MountainSort е „най-добрият инструмент за сортиране на такъв вид записи“, който сме тествали“, и че скоростта на анализа междувременно се е увеличила стократно.)

Част от идеалната цел на Флатайрън е да пуска възможно най-бързо в обръщение програмни проекти като MountainSort. Стипендиите се раздават с подобни бързи темпове: само за няколко години изследователите на Флатайрън са създали или са били съавтори на повече от двеста и осемдесет научни статии. „Те са заети момчета!“, писа ми Симънс в електронна поща. (От деветдесет и един души в института, двадесет са жени, седем от деветте лидери на групи са мъже).

Мерилин Симънс ми каза, че съпругът ѝ е „информационен процесор“, добавяйки: „Каквото и да е, той ще го сдъвче“. Джим Симънс пък ми казва, че му е по-удобно да обсъжда астрономията отколкото биологията, защото разбира по-добре презентациите в първата област, но в следващите необичайни дискусии той изглеждаше вещ и в двете области. Ясно беше, че той предпочита приложните области пред теорията, а дискусиите, които ме впечатляваха като убийствено подробни, изглежда често го вълнуваха най-много. Той и астрономите разговаряха подробно как може да се проектира софтуер, който може да описва орбитите на един милиард звезди, използвайки най-малкото възможни редове. Разговорът за ефективността на компютърните езици доведе до обсъждане на хавайския език, който работи с далеч по-малко букви от английския.

Според Симънс неговата управленска стратегия е да наема брилянтни, мотивирани хора, а след това да им дава свобода. „Учените не искат да им се казва какво да работят“, казва той. Ролята му изглежда по-близка до онази на редактор на вестници или спортен треньор – той убеждава, възбужда и понякога смъмря екипа си да работи по-добре. Прекарал е кариерата си в усъвършенстване на един определен алгоритъм: как да управлява талантливи изследователи по начин, който е едновременно и приятен, и творчески. „Аз обичам да наемам“, казва ми той. „Моят стил на мениджмънт винаги е бил да намирам изключителни хора и да ги пускам да бягат с топката“. В Ренесанс, казва той, понякога е работил сам по алгоритмите („От тях има зилиони“), а във Флатайрън понякога е правел съществени предложения. Когато Олга Троянская започнала да работи върху връзката между гените и симптомите на аутизъм, Симънс предложил специфична промяна на алгоритъма, който тя развивала, за да може да се картографира по-ефективно информацията. „Така и стана“, казва ми той. Троянская предложила да го впише като съавтор на статията, която се получила в резултат, но Симънс предпочита да стои настрана от светлината на прожекторите. Той учтиво отказал.

За Симънс идеите и парите винаги са били взаимно свързани. Братовчед му Ричард Лури, писател, ми разказва история за дядо им, който ръководел фабрика за обувки: в дните за изплащане на заплати той оставял двете момчета да се грижат за купчини пари „високи колкото самите нас.“ Лури си спомня: „И двамата обичахме [тези дни]!“ Но в други моменти Симънс можел бъде толкова затворен, че Лури се тревожел, че братовчед му е болен. „Просто ще ви каже, ‚Мислех си за нещо‘“, казва Лури. През 1955, когато Симънс е на седемнадесет, той се записва в МИТ и се влюбва в математиката. Получил е докторска степен в университета Бъркли, когато бил на двадесет и три. Скоро работел във федерално финансирания Институт за отбранителни анализи (ИОА), в елитната му криптографска група, която се намира в Принстън. „Работата ни беше да разбиваме шифрите на други страни и да проектираме собствените си“, казва Симънс. „Имах достатъчно късмет да правя отчасти много добра математика, докато бях там, и се радвах, че измислих алгоритъм, а после го видях тестван на компютър. Не можех да програмирам и за две стотинки, но реших да се справя с един отдавнашен проблем в тази област.“ (Той не може да обсъжда тази работа, защото тя си остава високо секретна.) Бил уволнен от ИОА през 1968, след като разказал на репортер на Нюзуик, че е против войната във Виетнам и че докато тя не свърши, ще работи само по лични проекти.

След заминаването си, Симънс е назначен за ръководител на математическия факултет в Държавния университет в Ню Йорк в Стони Брук. Председателството му съвпада с ерата на Нелсън Рокфелер, амбициозният губернатор на Ню Йорк, който иска университетът да стане „Бъркли на Изтока“. Под ръководството на Симънс факултетът се разширява и придобива престиж. „Той вече беше някакъв вид комбинация от водач и церемониалмайстор, а също и източник на енергия“, спомня си Тони Филипс, математик, работил със Симънс. Докато Симънс е в Стони Брук, той печели наградата „Веблен“, едно от най-големите американски отличия по математика, за работа в областта на диференциалната геометрия, изследванията на повърхности и техните форми в множество измерения. Освен това работи заедно с Шиинг-Шен Чърн по теорията на Чърн-Симънс. „Да, аз бях добър математик“, казва той. „Не бях най-добрият на света, но бях доста добър.“

И през цялото време Симънс мисли как да стане богат. Докато е в Бъркли, купува ценни книжа за търговия със соя [soybean futures] и отива на борсата в Сан Франциско, за да гледа как се котират. („Първо се качиха“, казва той. „А след това паднаха.“) В края на седемдесетте, не дълго след като печели наградата „Веблен“, Симънс основава малка инвестиционна фирма в офис парк близо до Стони Брук. По това време той се чувствал зашеметен от един математически проблем, който включва симплекс (симплекс е полигонът с най-малък брой върхове във всяко дадено измерение), и имал нужда от почивка. Опитал ръката си в търговията с валута, а след това и стоки, но не му харесало. За него това е инвестиционният еквивалент на работа в изследователска лаборатория [много труд, малко резултати]. „Това беше фундаментална, а не систематична търговия“, казва той. „Беше много уморително.“ Усещал, че трябва да има и по-статистически начин да се правят пари на пазара. „Разгледах и анализирах картите на цените, и те не ми изглеждаха случайни“, казва той. – Изглеждаха привидно случайни, но не съвсем. Чувствах, че в тези данни трябва да има някои аномалии, които биха могли да бъдат използвани.“

Той наел друг математик, когото срещнал в ИОА, и двамата започнали да създават модели, които прогнозирали посоката на валутните цени. Симънс ми каза, че е наемал за своя „луд хедж фонд“ – компанията, която по-късно ще стане Ренесанс Технологии – не финансисти, а физици, астрономи и математици. Освен това инвестирал силно в компютри и хора, които ги разбират. „Ако ще анализирате данните, това наистина трябва да става чисто“, казва той. „Да предположим, че това е серия от цени на акции. 31¼, 62½. Момент, но акциите не се удвояват за един ден – значи трябва да има грешка в данните! Има различни начини за премахване на грешки от данните и това е важно, защото те наистина могат да ви погубят.“

Насърчавал взаимодействието и дебатите между изследователите. „Всичко, или поне голяма част от работата в Ренесанс, беше сътрудничество“, казва той. „Атмосферата беше много отворена.“ Бившите му колеги са съгласни, че Симънс е изключителен мениджър. Той разбира на какво се радват учените и често е организирал странни упражнения за установяване на връзки между тях: в някакъв момент служителите на Ренесанс се състезавали, за да видят кой от тях може да кара велосипед по определен път с най-ниска скорост, без да падне.

Ренесанс има безпрецедентен успех. Bloomberg Markets, в статия от миналата година, нарича основния фирмен продукт, Medallion Fund, „може би най-голямата на света машина за правене на пари“. В продължение на почти три десетилетия той се е увеличавал средно с осемдесет процента годишно, преди данъците. Другите, по-големи фондове на Ренесанс са се справяли по-малко добре. Симънс казва, че това е следствие от размерите им: големи суми пари не могат да бъдат търгувани толкова бързо, а по-дългосрочната търговия прави алгоритмите по-малко полезни. „Това е като времето“, казва той. „Колкото по-близо е, толкова по-голяма е сигурността на прогнозата.“

Симънс направил първия си милион долари в началото на четиридесетте си години, а първия милиард към шейсетте си. „Беше забавно да се печелят такива пари“, казва той. На седемдесет и една се оттеглил, като предал управлението на фонда на двама експерти по разпознаване на речта, които въвел в управителния съвет през 1993, Питър Браун и Робърт Мърсър. Симънс казва, че „езикът е много предсказуем“ и той предвиждал, че Браун и Мърсър могат да приложат уменията си на пазарите. Браун, който сега е главен изпълнителен директор на Ренесанс, ми каза в един имейл: „Геният на Джим е не само в осъзнаването на възможностите за количествена търговия много преди да го направят другите, но и в създаването на компания, в която той предоставя на отлични учени [съответните] ресурси, околна среда и стимули за производство.“ Освен това той отбелязва: „Неговата роля беше повече в определянето на общата посока на компанията, отколкото в развитието на технологията“.

Едно от нещата, които Симънс не е успял да предвиди е, че Мърсър ще се превърне в една от най-разделящите фигури в американската политика. По време на избирателния цикъл през 2016 Мърсър, който е крайнодесен консерватор, е похарчил повече от двадесет милиона долара, и в крайна сметка е поставил цялата си тежест си зад кандидатурата на Доналд Тръмп. Той вероятно е най-големият единичен дарител за крайната десница, който е дал милиони долари на Breitbart, подстрекателския уеб сайт, управляван от Стив Банън[5]. Симънс описва настоящата политика на Мърсър като трансформация, която го е изненадала. „Говорих с него на няколко пъти, но той е много различен от мен и не мога да го променя“, казва Симънс. След което добавя: „Харесвам го.“

През октомври Симънс, който е не-изпълнителен председател на управителния съвет на Ренесанс, подканил Мърсър да се откаже от ръководството си в компанията. Мърсър го направи. Симънс казва, че решението е практическо, а не политическо. Нарастващата известност на Мърсър е „не особено добра за морала [на фирмата]“, обяснява той. „Един от най-добрите ни хора току-що беше казал, че е напуснал“, отбелязва той, а „друг от най-добрите изглеждаше вече на прага“. Симънс разговарял наскоро с членовете на фирмата и смята, че е получил обратната информация, която желаел: моралът се е подобрил. „Мисля, че съм прав“, казва той.

Самият Симънс е допринесъл с двайсет и шест милиона долара за изборния цикъл от 2016 – за различни либерални каузи. Той ми казва, че винаги е бил демократ, поради ангажимента на партията към бедните. Не вижда противоречие в това, че плаща възможно най-малко данъци, докато подкрепя партия, която би искала той да плаща повече. „Радвам се, че съм един от богатите хора, но мисля, че правителството трябва да направи всичко възможно, за да помогне на обикновените хора да имат нормален живот“, казва той. Колкото и вещ да е в математиката, той казва, че е удивен от начина, по който богатите американци са насъбрали такива огромни богатства през последните десетилетия. „Не знам защо точно е имало подобно изкривяване“, казва той. „Не съм икономист и не съм проучвал въпроса, но не ми се струва правилно да има точно такъв баланс – а всъщност дисбаланс“. След известен размисъл той казва, че би подкрепил евентуално повишаване на горната данъчна ставка. Почти чувах как в главата му се прехвърляха цифри, изчисляващи нетната му стойност. „Едно покачване от четиридесет на петдесет процента няма да е трагедия“, казва той. „В зависимост от това как правителството харчи парите.“

Въпреки че Симънс изглежда решен да отдаде огромна част от богатството си, той не се смущава и да харчи разточително. Има апартамент за четиридесет и осем милиона долара, който гледа към Сентръл парк, и притежава реактивен самолет за шестдесет и пет милиона долара, който дава под наем на други, когато не го използва. (Пушенето е разрешено на борда.) Освен това има и седемдесетметрова яхта, наречена „Архимед“, която понякога използва, за да води старите си приятели по екзотични места. Наскоро обиколил френска Полинезия с двама от колегите си от Стони Брук, Джеф Чийгър и Тони Филипс. „Джеф имаше някаква откачена идея за класовете на Понтрягин[6]“, припомня си Филипс с усмивка. „Това стана досадно. Непрекъснато искаше да говори за това.“ Симънс ми казва, че сам е мислил доста много по време на пътуванията си с яхтата, като отбелязва: „Веднъж доказах една хубава теорема на лодката.“

Джим и Мерилин Симънс са станали големи благотворители през 1990-те, когато са създали фондацията си. Финансирали са математически център в Стони Брук и център за компютърни науки в Бъркли. Фондацията е предоставила субсидии и за изследване на аутизма, за гигантски телескоп в Чили, който ще търси следи от гравитационните вълни, идещи от времената на Големия взрив [началото на познатата вселена] – дарения за общо два и половина милиарда долара. Но ролята на Симънс в тези проекти е относително ограничена и когато се пенсионирал, той започнал да прекарва по-голямата част от времето си в мениджмънт на благотворителните си активи, както и преценки на кандидатури за безвъзмездни средства. През този период близките му усещали, че е по-малко щастлив. „Той обича да работи“, казва Мерилин. Лури, братовчед му, ми казва: „Той ще каже, че има много проекти, но не и един проект.“

Симънс казва, че е добре, благодаря: бил много зает и не търсел нова работа. Но наистина искал да засили влиянието на фондацията върху науките. През 2012 той и Мерилин свикали неофициална конференция в хотел Батърмилк Фолс, в Ню Йорк. Участниците били помолени да идентифицират съвместни, целеви проекти, които не са финансирани от други източници. Това е техника, която той често е използвал: изслушване мненията на добре информирани хора, а след това вземане на решение по интуиция. „Вкусът е много важен в науката“, казва ми Симънс. „За да разграничиш кой проблем е добър и кой е проблемът, от чийто отговор няма да се заинтересува никой – ето това е вкусът. И мисля, че имам добър вкус.“

Интелектуалната репутация на Симънс привлякла на срещата само най-добри умове. Той не е просто „оня милиардер,“ казва Чийгър. „Той е легенда в математическата общност“. Председател на конференцията бил Дейвид Балтимор, носител на Нобелова награда и бивш президент на Калтек [Калифорнийския институт по технология]. Генетикът Ерик Ландър също присъствал, заедно с множество физици, математици, биолози и астрономи.

За някои от участниците събирането дало възможност да се представят амбициозни проекти пред един потенциален патрон. Това представлява връщане към един стар начин за правене на наука. В годините преди Втората световна война, частни институции като Рокфелеровия университет в Манхатън и Института за напреднали изследвания, финансирани от наследниците на магазините Bamberger, са в разцвета си. Но от петдесетте години насам Националните здравни институти, Националната научна фондация, заедно с други правителствени организации, плащат за огромното мнозинство научни изследвания в Америка. В продължение на половин век правителството си остава доминиращата финансираща институция. Но в ранните 2000 години федералната подкрепа започна да намалява и филантропията отново се върна на предно място, водена от милиардерите от Силиконовата долина. През 2015, за пръв път от Втората световна война насам, частните дарения, включително и корпоративните вноски, осигуряват по-голямата част от средствата за изследвания в областта на базисната наука.

Правителствените организации, предоставящи финансиране, като Националната научна фондация, са склонни да дават пари за постепенни изследвания. Предпочитат се хора с утвърдена репутация; средната възраст на учените с докторска степен, които получават първата си субсидия от Националните институти по здравеопазване, е четиридесет и три. Обикновено се избягват спекулативни проекти. На събранието на Симънс участниците били насърчени да предлагат проекти, чиито резултати може да не са незабавни. Балтимор предложил изследване на манипулации на имунната система; един от астрономите предложил изследване на тъмната материя във вселената; един палеогенетик пък предложил идея за картографиране на еволюцията на човешкия геном във времето.

Една от присъстващите учени, Ингрид Даубешис, професорка по математика в университета Дюк, дори направила изчисления с цел да предвиди какъв вид проект може да бъде особено привлекателен за Симънс. Тя знае как той е направил богатството си; знае също, че количеството данни в научния свят се е увеличило взривно. Може би, предложила на срещата Даубешис, фондацията трябва да финансира не нови изследвания, а да търси по-добри механизми за тълкуване на съществуващите данни. Един нов изследователски център може да „издирва интересни набори от данни, за които хората предполагат, че [в тях] има повече структура, отколкото може да се извлече сега, но това не е чак толкова сложно, че да е безнадеждно“.

Учените, както самият Симънс знае, просто се давят в данни. Нови технологии, като например оптогенетиката (използване на светлина за активиране на клетки в жива тъкан) – са генерирали цял потоп от информация за човешкия мозък. Инфрачервените изображения, устройствата за откриване на гравитационни вълни и радиотелескопите предават постоянен поток от данни за космоса. Изследователите често придобиват стотици терабайти данни в хода на само един експеримент. Но въпреки тези революционно развития, казва Даубешис, са направени относително малко усилия, за да се усъвършенстват нашите методи за изчисляване [търсене на структури в] самите данни.

Предложението ѝ впечатлило Симънс. Той се върнал в Ню Йорк и продължил да обмисля идеята. „Колкото повече мислех за това, толкова повече ми харесваше“, казва той. „И Мерилин също харесваше идеята.“ Дейвид Балтимор не бил никак изненадан, когато Симънс избрал проекта на Даубешис. „Аз съм учен в областта на науките на живота, но Джим е математик“, казва той. Даубешис предложила центърът да се намира в Дюк, но Симънсови имали по-различна идея: да създадат център близо до фондацията си в Манхатън. Попитали се един друг: „Защо да не го направим у дома?“

Симънс се надява, че институтът Флатайрън ще има експанзивно творческата атмосфера на Bell Labs, легендарната лаборатория на телефонния монополист, чийто разцвет е продължил от средата на 1940-те до 1980-те години. Тамошните изследователи били помолени да следват собствените си страсти и резултатът от това са осем Нобелови награди, както и изобретяването на транзистора. Симънс е имал подобен идиличен опит в Института за отбранителни анализи, където е прекарвал половината от времето си в дешифриране на кодове, а другата половина в занимания, свързани със собствените му математически интереси. Когато е създавал Ренесанс, казва ми той, е направил всичко възможно фирмата му да бъде приятно и стимулиращо място за работа, въпреки извънредно голямото напрежение. Питър Браун, сегашният главен изпълнителен директор на Ренесанс, си припомня: „Когато човек работеше за Джим, той имаше чувството, че е по-продуктивен, защото Джим беше премахнал почти всяко извинение за непродуктивна работа.“

Споделянето винаги е било важна част от културата на Ренесанс. „Всеки знаеше какво правят всички останали“, казва Симънс. „По всяко време сътрудниците можеха да се срещнат и да кажат: „Опитай ето това!“ Той иска информацията да се разпространява по същия начин и между групите в Института Флатайрън, така че в коридорите има множество черни дъски, както и общи помещения – кътчета за пиене на кафе, столове, подредени в редици – където учените могат да „седят наоколо и да си бърборят“. Симънс отблязва, „Един алгоритъм, който е добър за сортиране на данни от наблюдения – някаква негова версия може да се окаже добра и за сортиране на звезди или за откриване на неща в друго научно поле.“ Един ден през юни минах покрай черна дъска, покрита с уравнение, написано от Дейвид Шпергел, ръководителя на отдела по астрономия. То показва, че начинът, по който експлозията на една свръхнова подкарва галактическите ветрове, улавя също така и движенията на вълните в океаните и, по подразбиране, движението на течности в клетките.

Когато посетих института тази есен, видях много визуализации на информация на компютърни екрани и те подчертаваха общите черти сред наборите от данни на различните сътрудници. Визуалният интерфейс на един биологичен алгоритъм показва подобните на балони аминокиселини на някакъв протеин, но те биха могли да се намират и на компютъра на някой астроном: изображението ми напомня раждането на планети. Една елегантна въртележка, предназначена да картографира връзките между генетичните мутации, приличаше на старомодно представяне на орбитите в планетарна система. Програмата ви позволява да въведете името на гена, след което подрежда по йерархичен ред болестите, които са най-тясно свързани с този ген. Проектът, който работи чрез машинно обучение, се основава на петнадесет хиляди генни проби от пациенти и лабораторни култури. Надеждата е да се разшири наборът до милиони такива генни проби.

Седях на разговор с Кристофър Хейуърд, млад астроном с докторска степен от Харвард. Той работи върху симулация на един решаващ космологичен момент, един милиард години след създаването на Вселената, когато по-малките галактики са започнали да се обединяват в по-големи. Показа ми визуализация, изобразяваща този момент, която включваше и онзи вид въртящи се газообразни кълба, познати от всеки планетариум. След това щракна върху алгоритъма зад визуалните графики: [оказа се, че това е] поток от неразбираеми цифри в простия шрифт на Linux. Симулацията на галактиките, каза ми Хейуърд, била започната два месеца по-рано и щяла да продължи още два месеца, докато той и други изследователи се опитват да разберат обратната връзка между създаването на звезди и образуването на черни дупки. „Уникалното нещо, което Флатайрън ми предоставя е, че мога да започна нова симулация по всяко време, и да я започна веднага“, казва той. „Дори в Харвард за такова нещо обикновено се чака на опашка.“

Симънс ми казва, че през 2013, скоро след конференцията в Батърмилк Фолс, той решил да стартира малка „вътрешна група“, за да проучва „научния анализ на данните“. Скоро намерил и човек, който е „удивително квалифициран“ да води такава група: Лесли Грийнгард, който е бил шеф на Института по математически науки Courant в Нюйоркския университет. Грийнгард имал медицинска степен, която никога не е използвал, и искал да се хвърли в проблемите на биологията. Но как би могъл да направи това в математически институт? Симънс му направил много привлекателно предложение и Грийнгард го приел. Той бързо събрал група, включваща системен биолог, експерт по геномиката, невролог, плюс двамата [вече познати ни] програмисти – Кариеро и Фиск.

Групата е разработила серия от софтуерни програми, сред тях и MountainSort – алгоритъмът, който автоматизира описанието на резултатите от многоелектродните записи, както и CaImAn, алгоритъм за машинно обучение, който открива отделянето на калций в невроните. Симънс бил толкова доволен от тези резултати, че решил да продължи с института. За да се увери, че има възможно най-добрите таланти, той предложил на сътрудниците си увеличение на заплатите с петдесет процента и възможност да работят само три дни в седмицата, което ще им помогне да поддържат връзка със собствените си институции, където се върши лабораторната работа. Шпергел, астрономът, който има доживотна професура в Принстън (и е бил на второ място при последните избори за ректор), веднага започнал да набира кандидати за отдел от двадесет души. Казвал им: „[Тук] можете да оформите посоката, в която ще се движи изчислителната астрофизика. Ще придвижвате цялата област, ако дойдете тук.“ От дванадесетте предложения, които отправил към кандидатите-докторанти, осем били приети. „А нямахме даже и уеб страница!“, казва той.

В един от началните си проекти, астрономическата група е използвала мощни статистически анализи, за да оспори съществуващите модели на Вселената. Един проект за картографиране на звездите в Млечния път е установил изненадващ брой звезди-близнаци. Това откритие показва, че противно на утвърдените сред мнозина астрономи вярвания, тъмната материя се състои не основно от черни дупки, тъй като гравитационната сила на черните дупки би принудила много от двойните звезди да се разделят.

Когато трябвало Симънс да намери лидер за отдела по квантова физика, той избрал същия подход (като в „Бандата на Оушън“). Провел семинар по темата и внимателно наблюдавал участниците. Един от тях, френски физик, когото бил срещнал няколко години по-рано, го впечатлил особено силно. „Когато отвори уста да говори, всички млъкват, за да чуят какво има да каже“, казва той. „Бях много впечатлен от това.“ Човекът е Антоан Жорж, от Колеж дьо Франс. Симънс бил още по-развълнуван, когато научил за един от проектите на Жорж: изследване на свойствата на свръхпроводни материали. Учените отдавна мечтаят да създадат свръхпроводник, който да работи при стайна температура. Това може и да не звучи като изчислителен проблем, но всъщност е такъв. Анализирането на електронните свойства на материалите, особено синтезираните такива, „може да изисква изключително сложни алгоритми и много изчисления“, обяснява Симънс. Ако този пробив бъде постигнат, много от ограниченията в инженерството ще изчезнат: електричеството ще може да се пренася без загуби, а влакове, които левитират, вместо да се движат по релси, ще станат нещо обичайно. „Това би донесло билиони и билиони долари в различни приложения“, казва Симънс.

Симънс обича да казва, че институтът Флатайрън „раздава всички свои резултати безплатно“, но понякога това твърдение изглежда леко неуверено, като [жест на] алкохолик, който отказва питие. „Не, не сме в това заради парите“, казва той в един момент. „Е, парите не могат да навредят. Но не, ние сме в него не за пари.“ Свръхпроводимостта, признава той, е пробудила определени изкушения. „Ако разбирате достатъчно от материалните науки, бихте могли да решите този проблем и вероятно да направите много пари за фондацията“, казва той. Жорж, от своя страна, изглежда притеснен, че Симънс е прекалено съсредоточен върху такъв изключително труден проблем. „Такава свръхпроводимост не е нещото, което бих искал да обещая“, казва ми Жорж, като обяснява, че би бил щастлив, ако изчисленията му биха помогнали на учените да създадат по-добър магнит. Преди да се съгласи да се премести в Съединените щати, той помолил Симънс да направи ясен ангажимент към компютърните науки. Симънс накарал управителния съвет на Флатайрън да прокара резолюция, чрез която се гарантира финансирането на института в продължение на поне петдесет години. Жорж приел предложението.

Изследователите от института Флатайрън не се нуждаят от преподавателска практика, нито пък трябва да кандидатстват за стипендии – все неща които могат да консумират голяма част от времето на учените. Почти всички старши служители на института идват от университети, а повечето от тези университети са наблизо, което води до известно недоволство. „Хората смятат, че разполагаме с толкова много ресурси, че ще завоюваме целия свят,“ каза Шпергел. В един имейл, един от конкурентите му се оплакал, че Флатайрън е „500-килограмовата горила [в света на научното финансиране]“, след което добавил, че сред хората, които наскоро се опитвал да наеме, всички вече са имали „оферта от вас“. Друг учен посочил, че, колкото и мощна да е станала изчислителната наука, тя все още разчита на онзи вид експериментална наука, която институтът не финансира. В имейла си изследователят отбелязал, „Прогнозите от изчисленията могат да бъдат само толкова добри, колкото са и данните, въз основа на които те се правят. (Така поне мисля!)“

Желанието на Симънс да плаща повече от най-елитните академични институции прави много хора да се чувстват неудобно. Рей Мадоф, който ръководи Форума за филантропия и обществено благо към юридическия факултет на Бостънския колеж, казва: „Това потвърждава подозренията на много хора, а именно, че богатите играят по свои собствени правила. Те управляват нещата, а ние сме просто посетители в техния свят.“ До не съвсем отдавна частните фондации са можели да се установяват само чрез постановления на Конгреса, отчасти и защото са били смятани за толкова несъвместими с демокрацията. През 1913 г. Конгресът е отхвърлил искането на Джон Д. Рокфелер да създаде своя собствена фондация. За получаването на такава харта той е трябвало да се обърне към Нюйоркския щатски законодателен орган.

Урос Селджак, който ръководи катедрата по астрономия и физика на калифорнийския университет в Бъркли, предупреждава, че частните фондации могат да бъдат капризни. „Да, разбира се, те имат много пари и могат да вложат много пари, но също така могат и да ги отнемат, и да ги вложат някъде другаде“. Том Инсел, който повече от десет години ръководи Националния институт по психично здраве, изказва друг вид тревога. „Загрижеността ми е, че щедростта на Джим Симънс ще направи от всички останали учени от втора класа“, казва той. „[А и] дали няма да решим, че науката може да бъде правена най-вече като частно начинание и да се откажем от използването на доларите на данъкоплатците за наука? Дали няма да забравим, че науката е инвестиция, а не разход?“

Фондацията „Симънс“ е предоставила стотици милиони долари за изследване на аутизма – седемдесет и пет милиона долара само тази година. Едва ли е случайно това, че Симънсови имат член на семейството, който е в спектъра [на аутизма]. И, независимо от важността на такъв тип изследване, дали не е възможно тези милиони да бъдат похарчени по-добре за [изследването на] някакъв друг синдром, примерно защото той засяга още повече хора, или защото може да бъде по-лесно решен? Симънс не мисли така. Той вярва във вкуса си. „Ние наистина променихме тази област“, казва той. Част от работата, която е финансирал, отбелязва той, „използва много математически подход за откриването на нови гени“.

Един следобед тази есен ръководителите на трите отдела на института седят заедно със Симънс на конферентна маса близо до офиса му. Всички участници са плешиви мъже с очила, разговорът е бърз, леко шеговит и забележително добре осведомен. Неволно придобивате чувството, че се намирате в присъствието на изключителни умове. Симънс изглежда така, сякаш се намира в елемента си: все едно се е върнал в Стони Брук или в Ренесанс.

Целта на събирането, отчасти, е да се обсъди добавяне на четвърти отдел. Симънс моли помощниците си за предложения. Шпергел предлага [областта на] изчислителната епидемиология и общественото здраве. Но дали тази област, пита Грийнгард, вече е „готова за Флатайрън“? Шпергел контрира, че това е област, в която „някои интелигентни хора наистина могат да окажат въздействие [върху хода на науката изобщо]“. Симънс се намесва, за да каже, че ако не успеят да намерят някой, който е достатъчно голям за да може да „командва“ работилница по тази тема, засега тя би трябвало да се остави настрана.

Втора възможност е изчислителната невронаука. Известен изследовател от Нюйоркския университет вече е планирал да направи презентация в института през зимата, но Симънс има определени съмнения. „Невронауката е такова огромно поле“, казва той. „Не знам дали ще можем да направим нещо важно в тази област. ‚Как функционира мозъкът‘, като въпрос, е долу-горе на едно и също ниво с ‚Как се е формирала Вселената‘?“ Това предложението също се отхвърля.

После идват геологическите науки. Симънс се оживява. Харесва му сложността на проблемите, които трябва да се решават. Институтът би могъл да изпробва идеята по време на някакъв семинар, а освен това може да се включат и атмосферните науки, както и науките за океаните, така че да има връзка с изследванията в областта на изменението на климата. „Предполагам, че има доста място за вършене на добра работа там“, казва той. Останалите предупреждават, че по въпросите на изменението на климата вече работят хиляди изследователи. Симънс все пак настоява: „Е, ако добавите един човек, който е истински атмосферен изследовател, това няма да навреди, нали?“ Другите се съгласяват. Симънс е доволен, ако и не особено изненадан, че е надделял. При цялата си човешка привлекателност, той все пак има решаващия глас.

На 3 ноември от Калтек идва един „био-геолог“, Джон Гротцингер, за да разговаря със Симънсови, двама от тримата ръководители на отдели, шефовете на компютърните отдели и още няколко други. Той коментира трудностите, пред които са изправени академичните среди при изграждането на нови телескопи. „Не е само Калтек“, казва той. „Навсякъде е така.“

Симънс споменава телескопа в Чили, при чието финансиране е помогнал; това ще му струва около четиридесет милиона долара. „Строим тази голяма обсерватория в пустинята Атакама. Ще бъде много красива“, казва той. „Ще проучваме космическия микровълнов фон.“

„Уау“, казва Гротцингер.

Гротцингер, който е дошъл тук в качеството на съветник, а не за да търси работа, елегантно ръководи групата през предизвикателствата на моделирането на климата. Много от проблемите вече са познати на персонала на Флатайрън. „Повечето данни всъщност се пренебрегват“, обяснява Гротцингер. А освен това има проблеми със сътрудничеството. Той е специалист по историческите промени в климата – и по-точно, какво всъщност е причинило големия Пермски катаклизъм, през който са умрели почти всички видове. За да се оцени правилно този катаклизъм е необходимо да се разбере както скалния запис[7], така и композицията на океаните, но Гротцингер казва, че „геолозите нямат опит на сътрудничество с физическите океанографи“. Той говори за това как най-доброто му сътрудничество е било резултат просто от това, че е имал обяд с един океанограф, и колко рядко се случвало това. Климатичното моделиране, казва той, е несъмнено труден проблем, влошен от структурните разделения сред академичните среди. „Най-вероятно ще успеят да напипат някакво решение през следващите петдесет години“, казва Гротцингер. „Но ако бихте имали всичко под един чадър, това може да доведе до голям пробив.“

Симънс и екипът му са заинтересувани. Нещата изглеждат готови за Флатайрън. Учените питат Гротцингер от колко хора и колко изчислителна сила би се нуждаела една такава група. Гротцингер смята, че подобен отдел ще изисква поне петдесет изследователи, за да бъде ефективен.

„Ще включа някои програмисти“, вмята Симънс.

След срещата Симънс казва, че се надява да има четвъртия си отдел готов до следващия септември. „Но защо да спрем дотам?“, питам го аз. Защо не осем отдела? Защо не цял университет Симънс? В края на краищата той има парите. Но той настоява, че четирите отдела са всичко, с което може да се справи, ако би искал да се върши първокласна работа и да се поддържа атмосфера на сътрудничество. После добавя, че трябва да управлява всичко сам, със своя „лек допир“.

Симънс естествено разбира, че, каквато и да е структурата, която ще създаде, в крайна сметка тя ще трябва да функционира добре и без неговия надзор. Фондацията е подписала тридесет и пет годишен лизинг за сградата на института, с възможност за удължаване с още петнадесет. Ако данъчните закони не се променят драматично, състоянието на Симънс може да поддържа института вечно. Но хората, осъзнава той, не са машини. „Надявам се това да продължи сто години“, казва ми той. „Но няма да го видя“

 

Източник

 

[1] Флатайрън [наречен така по известната едноименна сграда – ютията] е част от нюйоркския Манхатън, в която днес се оформя голяма концентрация на високотехнологични фирми. Институтът на Джим Симънс очевидно е част от тази супермодерна и супермощна инфраструктура. Бел. пр.

[2] Тоест гигантска, по името на страната „Бробдингнаг“ от „Пътешествията на Гъливер“. Бел. пр.

[3] В англоезичния свят под „науки за живота“ се имат предвид най-вече биологията и медицината, с всичките им стотици и хиляди подразделения. Бел. пр.

[4] Европейската асоциация за ядрени изследвания, известна най-вече с огромния ускорител за микрочастици близо до Женева. Бел. пр.

[5] Известният крайнодесен съветник на Тръмп, който по-късно беше махнат от правителствения екип и в момента е един от най-яростните лични врагове на президента. Бел. пр.

[6] Част от математическата теория, наречена по името на съветския математик Лев Понтрягин. Бел. пр.

[7] Тоест натрупванията в скалните седименти, въз основа на които се отчита наличието или липсата на живот в определени праисторически епохи. Бел. пр.

 

Д. Т. Макс е американски автор и журналист, сътрудник на множество реномирани американски издания, сред тях New Yorker and The New York Times Magazine. Негови статии са избирани за антологии като Най-доброто от американската научна журналистика“ (2006) и други. Живее близо до Вашингтон заедно със съпругата и двете си деца.

Pin It

Прочетете още...