Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

(Брой думи: 4688)

 

2018 02 Silicon Eye

 

В една кадифена мартенска вечер в Мандевил каньон, високо над останалия Лос Анджелис, холът на Норман Лиър е препълнен със силни хора, жадни да научат тайните на дълголетието. Когато първият говорител на симпозиума задава въпроса колко души биха искали да живеят до двеста, ако биха могли да останат здрави, се вдигат почти всички ръце. Разбираемо е тогава, че мароканските бухтички с пилешко не вървят особено бързо. Венчър-капиталистите се поддържат слаби, за да подчертават внушителната си жизненост, учените го правят защото са чели – а в някои случаи и правили – изследвания върху ограничаването на калориите, а холивудските звезди се поддържат слаби… защото.

Когато Лиз Блакбърн, носителка на Нобелова награда за работата си в областта на генетиката, започва да отговаря на въпроси, [актрисата] Голди Хоун, кралски приседнала на удобен диван, измърква, „Имам въпрос по митохондриите. Разказаха ми за една молекула, наречена глутатион, която подпомага здравето на клетката.“ Глутатионът е мощен антиоксидант, който защитава клетките и техните митохондрии, които предоставят енергия; някои хора в Холивуд го наричат „Божествената молекула“. Но ако бъде приеман в големи количества, той може да притъпи определен брой телесни механизми за възстановяване, което води до проблеми с черния дроб и бъбреците или дори до бързо и потенциално фатално олющване на кожата. Блакбърн обяснява меко, че най-добре е да се поддържа разнообразна, здравословна диета и че никоя отделна молекула не е решение на загадката с остаряването.

И все пак предусловието на тази вечер е било, че намирането на отговори, а може би дори и на цялостно решение, е вече в непосредствена близост. Партито е началното събитие от организираната от Националната академия по медицина надпревара, под надслов „Голямото предизвикателство на здравословното дълголетие“, при която ще бъдат раздадени поне двадесет и пет милиона долара за решаващи пробиви в тази област. Виктор Дзау, президентът на Академията, става, за да представи няколко от учените, които присъстват в помещението. Той възхвалява работите им с ензими, които подпомагат регулирането на остаряването; с ключови гени, които контролират продължителността на живота при различни породи кучета; а също и с една нова техника, при която възрастна мишка бива хирургически свързана с млада мишка, споделяйки кръвта ѝ, в резултат на което се подмладява в хода на няколко седмици.

Джуун Ян – доктор, който ръководи инвеститорски хедж-фонд, специализиран в областта на здравеопазването, обявява, че той и жена му са дали първите два милиона долара за финансиране на предизвикателството. „Имам представата, че остаряването е нещо пластично, че то е кодирано“, казва той. „Ако нещо е кодирано, то кодът му може да се разбере.“ И под все по-силни аплодисменти продължава, „Ако можете да разберете кода, можете и да го модифицирате!“ Това е доста висока цел: повече от сто и петдесет хиляди души умират всеки ден, повечето поради болести, свързани с остаряването. И все пак Ян вярва, както сам ми казва, че ако модифицираме кода правилно, „от термодинамична гледна точка не би трябвало да има причина, поради която да не можем да победим ентропията. В края на краищата можем да стигнем до един вид вечно остаряване“.

Никол Шанахан, основателка на фирма за мениджмънт на патенти, обявява, че компанията ѝ ще направлява патентите по дълголетието, които Ян е подарил за каузата. „Тук съм заедно с моя любим, Сергей“, казва тя, говорейки за Сергей Брин, съ-основателя на Гугъл. „Той ми позвъни вчера и ми каза. ‚Чета тази книга, „Homo Deus“ и там на двадесет и осма страница се казва, че ще умра.‘ А аз му казвам ‚че ще умреш ти, лично?‘ И той казва, ‚Да!‘“ (Авторът на книгата, Ювал Ноа Харари, обсъжда изследванията на Гугъл в областта на борбата срещу стареенето, и пише, че компанията „най-вероятно няма да реши проблема със смъртта достатъчно навреме, за да направи основателите на Гугъл Лари Пейдж и Сергей Брин безсмъртни“). Брин, който седи само на няколко метра от нея, кимва към тълпата бързо и неопределено: Да, бил съм избран за смъртта; не, всъщност не планирам да умирам.

След като чул, че [музикантът] Моби е инсталирал модул, който му помага да стане веган, Дзау се обадил на Мартина Ротблат, основателка на биотехнологическа фирма, която възнамерява да създава нови органи от ДНК-то на хората. „Разбира се, възможно е, с помощта на технологиите, да се направи смъртта опционална“, отговорила Ротблат. (Тя вече е поръчала бекъп-версия на съпругата си, Бина – един „умствен клон“ – робот на име Bina48.) От дълго време насам стареенето не притежава онзи вид „група за поддръжка“, която да повишава осведомеността както при СПИН и рака на гърдата; като вид ние не сме особено добри при мобилизацията срещу някакъв вид отложено колективно бедствие (виж: промяна на климата). Старите се примиряват и стават фаталисти, младите пък не вярват истински, че ще остареят. Но Ротблат предполага, че с тази вечер е била достигната един вид повратна точка. Обръщайки се към Дзау, тя обявява, „Изключително удовлетворително е, че самото въплъщение не истеблишмънта, главата на Националната академия по медицина, вече казва, ‚Ние също избираме да направим от смъртта нещо опционално!‘“ Събраните тук хора искрят от убеждение, каквото само такива срещи могат да разпалят: увереността, че присъстващите в това помещение могат да определят съдбата на онези извън него.

Някъде отзад Анди Конрад взема един от микрофоните, за да насочи акцента към удължаването на максималната продължителност на живота, която в момента е някъде около сто и петнадесет години. Конрад е главен мениджър на Verily, фирма по науките за живота, която принадлежи на компанията-майка на Гугъл, Алфабет. Като повечето от учените в помещението той се стреми просто да помогне на хората да се наслаждават на малко повече „години, коригирани по качество“. „А дали безсмъртието не е нещо фалшиво [като цел]? Не става ли дума всъщност за „по-дълъг живот, по-добре“? Или за „продължителност на здравето“?“ Присъстващите биолози кимат с облекчение.

[Телевизионният автор и продуцент] Норман Лиър, все още много енергичен на деветдесет и четири, закрива вечерта с думите, „Преди седем години написах пилотен сценарий за телевизионно шоу на име „Познай кой умря?“, за хората от една пенсионна общност. Днес току-що узнах, че е на път да бъде поставено.“ Демографията на публиката кажи-речи го догонва: някъде към 2020 за пръв път на планетата ще има повече хора на възраст шестдесет и пет, отколкото под пет. Лиър продължава, „Така че, нещото, което искам да ви предложа, е: тук разполагаме със сцена, която може да поднесе нещата, които казвате, на цялата национална публика.“ Следват още повече аплодисменти: посланието ще се разпространява!

Но кое послание? Че смъртта е нещо опционално? Или че смъртта просто ще трябва да почака?

В продължение на десетилетия решението на проблема със стареенето е изглеждало кажи-речи на прага. През ранните деветдесет години изследвания, извършени върху C. elegans, мъничък кръгъл червей, който прилича на влакно от марля, показват, че една определена генна мутация удължава живота му, докато друга такава блокира това продължение.  Представата, че възрастта може да бъде манипулирана чрез натискане на няколко контролни копчета разпалва изследователски бум и в скоро време, чрез различни клинични мъчения, продължителността на живота на червея е удължена десет пъти, а на лабораторните мишки – два пъти. През цялото това време научният консенсус продължава да се променя. Разбиранията за възрастта преминават през най-различни фази – от финална фаза (една корица на списание Time от 1958 гласи: „Да остаряваме полезно“), през социален въпрос (Time, 1970: „Да остаряваш в Америка: нежеланото поколение“), до нещо, което може да се избегне (1996: „Завинаги млади“) или поне отложи много дълго време (2015: „Това бебе би могло да доживее до 142 годишна възраст“). Смъртта вече не е метафизически, а просто технически проблем.

Но тържествуването се оказва преждевременно. Гордън Литгоу, един от водещите изследователи по C. elegans, ми разказва, „В началото мислехме, че всичко ще бъде много просто, че ще функционира като часовников механизъм, но сега вече открихме у червея около 550 различни гена, които модифицират възрастта му. А самият аз подозирам, че поне половината от двадесетте хиляди гена в генома на червея са замесени по някакъв начин.“ И това при червей със само деветстотин и петдесет и девет клетки. Кодовият набор е далеч по-сложен при животните, които предизвикват завист у нас: пчелната ларва, хранена изобилно с царско желе, която се превръща във вечно млада царица; гренландската акула, която живее петстотин години и никога не боледува от рак; дори и скромната кръгла мида, от вида, който се използва за готвене, която държи рекорда с петстотин и седем.

За нас остаряването е бавно настъпващата, а след това осакатяваща, дисфункция на всичко, изведнъж. Митохондриите ни се разрушават, ендокринната ни система се забавя, нашата ДНК се разчупва. Зрението и слухът ни отслабват, артериите ни се задръстват, мозъците ни се замъгляват, а самите ние се сбръчкваме, смаляваме и отпадаме. Всеки пробив в изследванията, всяко известие за откриване на ключ, с чиято помощ бихме могли да преобърнем всичко това, винаги е бил следван от неуспехи и обърквания. Преди няколко години имаше голямо оживление около теломерите, специалността на Лиз Блакбърн. Това са ДНК-буфери, които защитават краищата на хромозомите по същия начин, по който найлоновите накрайници защитават [от разнищване] връзките на обувките ни. С напредването на възрастта теломерите се скъсяват и, когато си отидат, клетките престават да се делят. Ако бихме могли да удължим теломерите, така изглеждаше идеята от онова време, то бихме могли да прекратим остаряването. Но по-късно се оказа, че животни с дълги теломери, като например лабораторни мишки, не получават по-необходимост и по-дълги животи – а също и че теломеразата, ензимът, който насърчава растежа на теломерите, е активиран в огромното болшинство ракови клетки. Колкото повече научаваме за тялото, толкова по-ясно осъзнаваме колко малко знаем.

И все пак изследователите продължават да дълбаят напред. Разбирането не е необходимо предусловие за намесата, подчертават те; във времената, когато сме започвали да имунизираме хората срещу  дребна шарка, ние не сме разполагали с никакви задълбочени познания за вирусология или имунология.

В мрачината на научните изследвания всеки изследовател търси някаква основна метафора като ръководен принцип. Обри де Грей обича да сравнява тялото с кола: един механик може да поправи мотора ѝ без непременно да разбира физиката на вътрешното горене. А внимателно реставрираните стари коли вървят без никакви проблеми. Де Грей е главен научен мениджър на изследователската фондация SENS, базирана в Силициевата долина. Англичанин, който е започнал кариерата си с десет години изследвания на изкуствения интелект, той говори бързо и плавно, като често поглажда распутиновата си брада. Де Грей смята, че ако успеем да поправим седем вида физически увреждания, ние ще бъдем на път да живеем по над хиляда години (ако през това време не ни блъсне автобус или астероид).

Когато го срещнах в офиса на СЕНС, в [градчето] Маунтийн Вю, той ми каза, „Геронтолозите грешат дълбоко като се опитват да открият една-единствена причина за остаряването, докато всъщност причината е, че всичко започва да се разпада по едно и също време, тъй като системите ни са взаимно свързани. Така че онова, което трябва да правим е да разделяме и владеем“. Трябва просто да възстановим еластичността на тъканите, да заменим клетките, които са престанали да се делят и да премахнем ония, които са станали токсични, да предотврати последствията от мутациите на ДНК и да почистим страничните продукти от всичко, изброено по-горе. Ако успеем да обезоръжим тези убийци, смята де Грей, би трябвало да спечелим около тридесет [допълнителни] години нормален живот, а през това време ще направим достатъчно голям по-нататъшен прогрес, за да започнем да ставаме биологически по-млади. Тогава ще сме постигнали „втората космическа скорост на дълголетието“.

Но по-голямата част от изследователите на дълголетието вярват в здравословните начини на живот, а не в безсмъртието. Те искат да ни дадат по-здравословен живот, последван от „компресирана заболеваемост“, тоест бърза и безболезнена смърт. Тези учени се фокусират върху времевата линия: от 1900 г. насам човешкият живот се е удължил с тридесет години – а заедно с него, по дефиниция, са го направили и ракът, сърдечносъдовите заболявания, инсултите, диабетът и деменцията. Остаряването е основното предусловие за толкова много заболявания, че „остаряване“ и „болест“ са по същество метоними. Но дори ако успеем да се справим с всички основни заболявания, средната продължителност на живота ще достигне около деветдесет. За да живеем по-дълго трябва да забавим самото остаряване.

Когато срещнах Нед Дейвид, аз помислих, че е на около тридесет. Лицето му е лишено от каквато и да е подплата, косата му е гъста и кафява, той върви бързо, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите, и носи червени кецове Конвърс.

Дейвид е на четиридесет и девет. Той е биохимик и съосновател на стартъп-компания на име Unity Biotechnology. Юнити се занимава с изследване на т. нар. „изхабени клетки“ – клетки, които в процеса на остаряването започват да произвеждат безцветно, безмирисно и вредно желе, наречено SASP, което учените от фирмата наричат „зомби-токсин“, тъй като той води и другите клетки до изхабяване и разпространява из тялото хронични възпаления. При лабораторните мишки процедурите, разработени от Юнити, могат да забавят развитието на рак, да предотвратяват сърдечна хипертрофия и да увеличават средната продължителност на живота с тридесет и пет процента. „Ние смятаме, че нашите лекарства ще могат да премахнат една трета от заболяванията в развития свят“, казва Дейвид.

Самият той не взема нито едно от лекарствата на фирмата си, които и без това няма да бъдат на пазара в продължение на още поне седем години. Младежкият му външен вид идва от добре утвърдени терапии: той взема метформин – лекарство против диабет, което прави така, че възрастни диабетици живеят по-дълго от членовете на една здрава контролна група – плюс Ретин-А, за подобряване на кожата. Освен това плува много (престанал е да бяга поради проблеми с гръбначния стълб). „Често ме обвиняват, че подбирам изследователските области тук в зависимост от собствените си здравословни проблеми“, казва той. „Но заради нашите лекарства за прогнозирам, че ще бягам отново“.

Един систематичен подход към остаряването, който в идеалния случай ще води до ситуации, при които личният лекар ще ви предписва едно „божествено хапче“ е философски привлекателен, но финансово неосъществим. Фармацевтичните и биотехнологически компании печелят пари само ако лекуват определени болести, но тъй като остаряването засяга всичко, американската здравна система не го признава за „симптом“, подлежащ на лечение (или на обезщетение от страна на застрахователните компании). Така че Юнити се концентрира върху конкретни болести като глаукома, дегенерация на кожата и артрит. Това е сегашният основен подход към остаряването, който работи симптом по симптом: нека първо да възстановим очите, а след това може и да ви изпратим в болничната зала за присаждане на синтетичен бъбрек, направен с помощта на 3-D принтер.

Миналата есен Юнити е успял да събере инвеститорски капитал от сто и шестнадесет милиона долара, идещ предимно от частни инвеститори като Джеф Безос [шефът на Амазон и понастоящем най-богатият човек в света, бел. пр.] и Питър Тийл – милиардери, жадни за удължаване на собствените си животи. В една област, пълна с шарлатани, младежкият външен вид на Дейвид помага силно при намирането на инвестиции. „За един вид инвеститори, като например ония от [инвеститорския фонд] Фиделити, моят външен вид е източник на безпокойство“, казва самият той. „При други – видът от Силициевата долина, хора като Питър Тийл – всеки, който изглежда по-възрастен от четиридесет, е повод за безпокойство“.

По традиция изследванията на дълголетието обикновено са били финансирани от посивяващите богаташи от областта на технологиите. Днес вече остаряването интересува значително по-млади хора от технологическите сфери. Арам Сабети, тридесетгодишен основател на технологическа компания на име ZeroCater, ми казва: „Идеята, че бихме могли да живеем вечно, е очевидна. Тя не нарушава законите на физиката, така че ще я постигнем“. Сабети прекарва доста време в четене на изследвания около причините на смъртността и е инвеститор във фонда Дълголетие, основан наскоро от Лора Деминг. Деминг, която е на двадесет и две, нарича пазара на дълголетието „шанс за двеста милиарда долара“, но ми казва, че всъщност е невъзможно да се каже колко голям ще бъде той, тъй като, ако излекувате стареенето, вие променяте самото естество на медицината.

Едва ли е за учудване, че разбиранията за остаряването, разпространени днес в Долината, са били променени основно под влияние на Гугъл. Учудващото може би е това, че вътре в самия Гугъл тази нова тенденция е била подхваната от Бил Марис. Като основател и главен мениджър на Гугъл венчърс, инвеститорския фонд на фирмата, Марис е ръководил успешни инвестиции в компании като Нест и Убер; той е спокоен, почитан и финансово сигурен – тоест не точно видът човек, който може да се нарече съвременен алхимик. Но в личен разговор той ми признава: „Мислите ми могат да се отплеснат в много мрачни посоки когато съм сам“. Баща му е починал от мозъчен тумор през 2001, когато Марис е бил на двадесет и шест. „Завърших неврология, работех в болница, но преди баща ми да почине още не разбирах съвсем окончателността на това нещо ‚Край, свърши, няма да го видиш никога повече‘“, казва той.

Марис, който е на четиридесет и две, е дългогодишен вегетарианец, който работи на тренировъчна машина по един час всеки ден. Успокоява се с мисълта, че досегашните изследвания на мозъка му не предвещават никакви проблеми (в кабинета му, под прозрачни похлупаци, се намират пластмасови модели на два мозъка – неговия и онзи на жена му). Но подобни успокоения са нещо временно, разбира се. Как би могъл да се реши проблема перманентно, а и за всекиго?

И така той решил да основе компания, която да реши проблема със смъртта. Обсъдил проблема с Рей Курцвайл, известният футурист, който направи популярно понятието „синнгуларност“ – идеята, че хората ще извършат симбиотично смесване с елементи на изкуствен интелект и ще надскочат биологическите си ограничения. Курцвайл реагирал с голям ентусиазъм.

През 2013 Гугъл стартира Калико (съкращение от „Калифорнийска компания за живот“), с фонд от един милиард долара. „Калико“ добави огромно количество сериозност към идеята за изследване на остаряването, казва Джордж Власюк, шеф на биотехнологически стартъп. „Те имат пари, мозъчна сила и време“. Но Калико е забулен в изключителна секретност. Всичко, което е известно за фирмата е, че тя изследва хиляди мишки от раждане до смърт, за да се опитва да установи кои са „биомаркерите“ на остаряването, тоест онези биохимични субстанции, чиито нива предвещават наближаващата смърт. Знае се също, че там има колония от плъхове, които живеят по тридесет години и са изключително грозни. Накрая, че фирмата е инвестирала в лекарства, които може би ще се окажат полезни при лечението на Алцхаймеровата болест. (Компанията отказва да коментира).

Определен брой изследователи на дълголетието признават, че са разочаровани от подхода на Калико. Нир Бараилаи, един от водещите генетици в областта, ми каза, „Истината е, че ние не знам  какво точно правят те, но каквото и да е, то не изглежда да атакува самия проблем“. Друг учен, който е запознат с работата на Калико, казва, че те преследват мисията си много упорито, но фаталният проблем е, че компанията е стартирана в резултат на чиста суета. „Целият проект е също толкова самообслужващ се, колкото е някой параклис, построен от Медичите в ренесансова Италия – с добавката, че в него е хвърлен допълнителен нарцисизъм от Силициевата долина. Той се основава на фрустрацията на множество успешни и богати хора, които смятат, че животът е прекалено кратък: ‚Имаме всичките тия пари, но въпреки това трябва да живеем само един нормално дълъг живот‘“.

Марис, който междувременно се е оттеглил от Гугъл венчърс, е силно несъгласен с това гледище. „Тук не става дума за милиардери от Силициевата долина, които искат да живеят вечно от кръвта на млади хора“, казва той. „Става дума за едно бъдеще от вида на Стар Трек, в което никой не умира от предотвратими болести и където животът е справедлив“.

Ако милиардерите от Силициевата долина все пак някога поискат да бъдат поддържани от млада кръв, те просто ще задоволят един прастар копнеж. През 1615 един германски доктор е писал, че „горещата и силна кръв на младия мъж ще се прелее в онази на стария, сякаш идва от извора на младостта“. През 1924 руският лекар и болшевик Александър Богданов е започнал експерименти с преливане на кръв от млади хора и един от колегите му революционери е писал, че той „изглежда подмладен с поне седем, не – десет години“. А след това Богданов си инжектирал кръв от човек, заразен и с малария, и с туберкулоза – и умрял. Парабиозата, както се нарича хирургическото свързване на две кръвоносни системи, има най-вече мрачна история при хората – когато е била изпитана за пръв път, през 1951, като отчаяна мярка при пациенти с рак в терминална фаза, през 1951 – едно двегодишно дете изгубило част от крачето си в резултат на гангрена. Едно изследване от 1956 предупреждава, „Ако два плъха не са приспособени един към друг, единият от тях ще гризе главата на другия, докато го унищожи“.

Но опитите продължават. През 2005 в една лаборатория в Станфорд, ръководена от молекулярния биолог и невролог Том Рандо, са обявени резултатите от т. нар. „хетерохронна парабиоза“, тоест обмяна на кръв между стари и млади мишки, при която черните дробове и мускулите на старите мишки са се подмладили. Вампирите по целия свят сигурно са се чувствали много доказани. Миналата година в своето телевизионно шоу Стивън Колбер предупреди американските тийнейджъри, че президентът Тръмп иска да замени Обамакеър със задължителна парабиоза: „Той ще забучи във вас сламка, все едно сте пакетче с портокалов сок“.

Предприемачите и инвеститорите също държат сламките си готови. Рандо казва, „Имал съм множество срещи с млади милиардери от Силициевата долина, и всички те, в различни степени, искат да знаят кога тайните ще бъдат разкрити – първо, защото искат да бъдат част от следващото голямо нещо и, второ, за да се възползват от него лично. Аз им казвам, ‚Това не е компютърна програма. Ако идвате от областта на технологиите сигурно ще бъдете разочаровани, защото темпото е много по-бавно‘“.

През последните години областта на парабиозата става все по-спорна. Кой е ключът към подмладяването: присъствието на протеини от млада кръв или липсата на нещо такова като SASP? През 2014 харвардската изследователка Ейми Уйегърс стигна до заключението, че факторите, свързани с младата кръв, особено един протеин, наречен GDF11, са обновили мозъците на старите мишки. Повечето от колегите ѝ оспорват тези резултати, а фармацевтичната компания Novartis бързо извърши серия от изследвания, които стигат до точно обратното заключение: трябва да се блокира GDF11. Самата Уейгърс ми казва, „Различните групи смятат, че количеството на GDF11 се покачва, спада или остава едно и също в хода на остаряването“. След което добавя, с мрачен смях, „Очевидно е, че поне една от тях има право“.

Общоразпространеното гледище сред изследователите на дълголетието е, че остаряването е продукт не на еволюционна цел, а по-скоро на еволюционна недостатъчност: ние сме направени така, че да живеем достатъчно дълго, за да можем да предадем гените си, а какво става след това не е от особено значение. Както пише геронтологът Ричард А. Милър, „Мишките, които посвещават енергията си на ядене и размножаване, ще се представят [еволюционно] по-добре от ония, които харчат ценен капитал за поправяне на очите си или наблюдаване на ракови развития“. Ние съзряваме по-бавно от мишките и живеем много по-дълго, тъй като, подобно на китовете и голите подземни плъхове, се намираме в много по-малка опасност да бъдем изядени през първата година от живота си. Но след 30- или 40-годишна възраст, когато вече сме предали гените си, ние живеем време, което еволюцията смята за безсмислено. Ерик Вердин, главният мениджър на Института за изследване на остаряването Бък , водещата некомерсиална фирма в тази област, отбелязва, че „ако бихме остарявали със скоростта, с която го правим на възраст между двадесет и тридесет, бихме живели по хиляда години. На тридесет обаче всичко започва да се променя“. От този момент рискът за смъртност се удвоява на всеки седем години. Ние сме също като сьомгата, само че умираме в забавен кадър.

Битката между привържениците на здравословното дълголетие (здравословници) и онези на безсмъртието (безсмъртници) е по същество състезание между силата на еволюцията, каквато тя е предписана от природата, и силата на еволюцията, направлявана от човека. Здравословниците виждат нещата като подлежащи на линеарен прогрес: изследванията на животни отнемат толкова време, колкото отнемат; науките за живота се движат със скоростта на живота. Отбелязвайки, че средната продължителност на живота се е увеличавала в развития свят с по около две и половина години на десетилетие, Вердин ми казва, „Ако успеем да поддържаме това темпо в хода на следващите двеста години и увеличим средната продължителност на живота с четиридесет години, това би било невероятно“.

Безсмъртниците имат по-различно разбиране както за собствената ни история, така и за потенциала ни. Те смятат, че цели векове на диво теоретизиране (например че остаряването може да бъде забавено чрез затопляне на тялото или чрез дишане на същия въздух, какъвто дишат млади девственици), могат да бъдат бързо заместени от компютърно-създадени лекарства и генни терапии. Бил Марис казва, „Технологиите на здравеопазването, които в продължение на хилядолетия са били симптоматични и епизодични – „Ето ви тук малко пиявици!“ – се превръщат в информационни технологии, при които ние можем да четем и редактираме собствените си геноми“.

Мнозина безсмъртници гледат на остаряването не като на биологичен, а като на физически процес: ентропия, която разрушава машина. И, ако това наистина е машина, не може ли тя да бъде като компютър? Напредъкът в областта на компютрите, или поне в онази на полупроводниците, подлежи на закона на Мор, според който капацитетът им се удвоява на всеки две години. При линеарния прогрес, след тридесет повторения вие сте напреднали с тридесет крачки; при експоненциалния, съответната цифра е 1,07 милиарда крачки. Напредъкът ни в областта на картографирането на човешкия геном изглеждаше линеарен – но по-късно, след като удвояванията станаха достатъчно значителна част от него, се разкри като експоненциален.

Немалък брой фирми-стартъпи се опитват да впрегнат в работа експоненциалния прогрес. BioAge използва машинно учене и изследване на геномични данни за търсене на био-маркери, които предсказват смъртта. Кристен Форни, тридесет и четири годишната главна мениджърка на компанията, ми казва, че са започнали да тестват компютърно създадени лекарства, за да открият някаква неочаквана субстанция, която би била в състояние мощно да засегне тези маркери. В момента тя е в поредния рунд на търсене на инвеститорски капитал и е много оптимистична: „Биотехнологиите са нещо, което множество рискови инвеститори не разбират, но машинното учене и големите данни [big data] са неща, които те разбират“.

Остаряването изглежда е не толкова програма, колкото набор от правила за това как се разпадаме. Но убеждението, че то трябва да е програма, е трудно за отстраняване от алгоритмично настроените мозъци в Долината. И ако наистина е нещо такова, то преобръщането му би трябвало да бъде просто въпрос на коригиране а някакъв програмен код. В края на краищата, учени от Колумбийския университет обявиха през март, че са съхранили цяла компютърна операционна система (както и ваучър от 50 долара за покупка в Амазон) върху един низ от ДНК. И ако ДНК се оказва просто някакъв вид голяма Dropbox [място за съхраняване на информация в Интернет, бел. пр.] за документацията на живота, то къде е проблемът в това тя да бъде модифицирана и коригирана?

През юли един шестдесетгодишен микробиолог на име Брайън Хенли, който живее в Дейвис, Калифорния, е започнал да си инжектира субстанция, която е аналогична на гена за включване на растежа [growth-hormone-releasing hormone, or GHRH] в лявото си бедро. GHRH обикновено се произвежда в мозъка, но онова, което Хенли върши е, че по същество той превръща част от бедрото си в жлеза, произвеждаща молекула, която пък от своя страна стимулира сърцето, бъбреците и тимуса [ендокринна жлеза, разположена зад трахеята, бел. пр.]. И той вярва, че процедурата функционира. Нивата на тестостерона и на добрия му холестерол са се повишили, пулсът и лошият му холестерол са се понижили, зрението му се е подобрило. А освен това е налице и много специфичен страничен ефект: еуфория. По време на колоездаческа обиколка, когато колелото му се подхлъзнало и започнало да пада на една страна, той просто се оставил да падне, заливайки се в смях, вместо да се бори за запазване на равновесие.

Но когато аз се срещнах с него, той обикаляше предпазливо около масата във всекидневната си, неспособен да седи дълго време. Оказа се, че няколко дни преди това си е докарал дископатия, опитвайки се да повдигне хладилник. Това била четвъртата му сериозна травма след започването на терапията, но той ме уверява, че това било нещо обичайно за хората, които се впускат в курс от регенеративна медицина: те се чувстват толкова добре, че се опитват да правят прекалено трудни неща. Когато Джордж Чърч, генетик от Харвард, чиято лаборатория работи заедно с Хенли, чу за нараняванията му, той ми каза, „Звучи ми така, сякаш тази терапия засяга по-скоро мозъка, отколкото мускулите му“.

Хенли признава, че изследователският му подход е натоварен с някои базисни проблеми като модел за промяна на дълголетието. Първо, пробната база от един индивид; второ, терапевтичен метод, чиито резултати могат да се окажат краткотрайни; трето, става дума за ген, чиито ефекти са по-скоро регенеративни, отколкото трансформативни. За да бъдем в състояние да се препрограмираме значително, ние би трябвало да инжектираме коригиращи гени във вирус, който да ги разпространи из цялото тяло, но това пък може да алармира имунната ни система.

следва продължение...

Източник

Тад Френд

Тад Френд е американски журналисти дългогодишен сътрудник на списание The New Yorker, където води рубриката „Писма от Калифорния“. 

Други статии от този автор
Посетители: 77

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен



Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Уважаема г-жо Иванова,... преди 8 часа
  • Антон Миленков писа Още
    Ха дано да е така само... преди 11 часа
  • Галенка писа Още
    Аз При Стаменов  имах... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 2 седмици
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 3 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 3 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 3 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 3 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 3 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 3 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 4 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 4 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 4 седмици