Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2018 01 Vezenkov kniga
Везенков, Александър: 9 септември 1944 г.
София: Институт за изследване на близкото минало.
Сиела Норма АД, 2014. 464 стр.

 

Дали днешната германска публика би била в състояние да разшифрова лаконичното заглавие „7 октомври 1949“ като основателска дата на ГДР? Едва ли. Друг обаче е случаят в България: тук и до днес 9 септември 1944 се нарича просто „Девети септември“ или дори „Девети“ (под което се разбира комунистическия държавен преврат, осъществен с помощта на влезлите в страната съветски войски). Това е и най-важната цезура в най-новата национална история. Съответно тази история се подразделя на две епохи: „преди Девети“ и „след Девети“.[1] В сравнение с това 10 ноември 1989, датата на дворцовата революция срещу Тодор Живков – партийният шеф, останал на власт 35 години – играе само второстепенна роля. С „Девети“ може да се сравнява единствено 3 март, „Денят на освобождението на България от турско робство“, когато в истанбулското предградие Сан Стефано (днес Йешилкьой) царска Русия налага на Османската империя предварителен договор, в който се предвижда създаването на българска държава от Черно до Егейско море и Охридското езеро, под егидата на Санкт Петербург. Няколко месеца по-късно Берлинският конгрес преразглежда тази териториална програма-максимум и предвижда само основаването на малко княжество България между Дунав и Стара планина. Въпреки това – или може би точно поради това – през 1990 българското Народно събрание отмени дотогавашния национален празник 9 септември и го замени с 3 март (който е бил такъв между 1888 и 1944). Това се случи независимо от обстоятелството, че тази дата обозначава и тогавашните български териториални претенции срещу части от днешна Гърция, Македония, Албания, Косово, Сърбия, Румъния и Турция.[2] И докато в днешна София са популярни фланелки с очертанията на „Санстефанска България“ и надписа „България на три морета“ (включително и Адриатическо), то споменатите български съседи не са особено очаровани от избора за национален празник на днешната държава-членка на ЕС, по разбираеми причини. За да направим едно централноевропейско сравнение: какви последствия би имало, ако новообединената Германия от 1990, вместо дотогавашните 7 октомври и 17 юни [съответните национални празници на ГДР и ГФР], би избрала за свой национален празник не 3 октомври, а също като България 3 март, тоест деня на „разбойническия мир“ от Брест-Литовск 1918, който в продължение на няколко месеца беше разширил влиянието на германския Райх чак до река Дон?

* * *

Малко преди 6:30 сутринта на 9 септември 1944, една топла и слънчева събота, радио София излъчва обръщение „към българския народ“, прочетено от 56-годишния генерал-полковник от запаса Кимон Георгиев. С „уморен“ и даже „женствен“ глас той съобщава на „българите и българките“, че опозиционният Отечествен фронт, към който принадлежи и комунистическата партия, е съставил ново правителство под негово [на Кимон Георгиев] ръководство. За да „спаси страната от гибел“ се отменя съюза с „хитлеристка Германия“ и се подкрепя борбата на Съветския съюз, „нова Югославия“, Великобритания и САЩ, против „германския лагер“ и „германския капитал“ (стр. 13).

Повечето от слушателите приемат това съобщение със смесени чувства, което се дължи не на последно място и на личността на новия министър-председател. Той е участвал, с помощта на военните, не само във военния преврат от 1934, но и в другия успешен български преврат, от 1923. И двата пъти превратите имат ясно изразен антикомунистически характер, така че поне простите български комунисти и техните симпатизанти от новата коалиция са доста изненадани. Междувременно Георгиев не е единственият политически хамелеон в новото четирипартийно правителство на Отечествения фронт, който си е придал скромна надпартийна окраска. Във всеки случай за България важи същото, което Валтер Улбрихт няколко месеца по-късно издава като директива за авангарда на своята партия в съветската окупационна зона на България: „трябва да изглежда демократично, но всичко трябва да се намира в наши ръце“. Вариантът на българските комунисти гласи така: „диктатът на нашата партия не трябва да бъде доловим“ (стр. 319).

Също като германските комунисти от 1945, българските от 1944 държат в ръцете си важна карта в политическата игра срещу временните си съюзници – присъствието на съветските окупационни войски. Сутринта на предишния ден, 8 септември 1944, Съветската армия прекосява границата между Румъния и България, и окупира само за една седмица цялата страна (с изключение на окупираните преди това от България части от Гърция и Югославия). Още на 9 септември 1944 първите комунистически партизани слизат от планините и поемат властта, заедно с местните комунисти в селата и градовете. Започва кървава разплата с „фашистите“, техните „симпатизанти“ и други „антикомунисти“.

Софийският историк Александър Везенков, експерт по периода на комунистическата партийна диктатура, си е поставил четири трудни задачи: първо, да реконструира в подробности какво точно се е случило на 9 септември 1944; второ, как се е стигнало дотам; трето, какви са непосредствените последици; четвърто, как тази дата е била първо сакрализирана, а след това отхвърлена с презрение [perhorresziert]. За това му е помогнал освен достъпа до централния и регионалните архиви в България, също и големия набор от автобиографични материали, публикувани в България преди и след 1989. Използвана е също и българската, съветска и западна историография на времената отпреди 1989, но също и онова, което е допринесла към темата българската историческа наука оттогава насам. При това му се удава убедително, с помощта на анализи, основаващи се на работа с архивите, да коригира и до голяма степен деконструира, утвърдения преди 1989 разказ за „Девети“.

Що се отнася до предисторията, Везенков гледа далеч назад, което обяснява защо събитията от 9 септември 1944 се появяват за първи път на страница 203. Преди това авторът изследва положението на България във Втората световна война – като съюзник на Германия, Италия и Япония, но без да влиза във война със Съветския съюз. Той разглежда подробно положението на българските комунисти, както в съветска емиграция, така и в българска нелегалност, където възниква едно (в сравнение с други места в Европа) сравнително слабо партизанско движение. Особено подробно се представя политически бурното развитие на страната през лятото на 1944, както и драматично променящото се военно положение: българската армия се изтегля набързо от окупираната част на Югославия пред напредващите партизани на Тито, министерският съвет обявява неутралитета на България, Съветският съюз обявява война на страната и на 8 септември Червената армия прекосява границата ѝ. Също толкова подробно се представя непосредствената подготовка на преврата през нощта на 8 срещу 9 септември. Тук остава без достатъчно внимание „съветският фактор“ – едновременно с това първите части на Червената армия прекосяват румънско-българската граница. Че тук не става дума за просто времево съвпадение, а за координирани действия, показва плътната комуникация между българските home communists и Moscow communists около Георги Димитров, както и онази между последния и Сталин – а заедно с това и съветското армейско ръководство.

Описанието, което Везенков прави на провеждането на преврата в столицата София, притежава всички качества на политически трилър. Авторът развенчава много митове от народно-републиканските дни – преди всичко що се отнася до личното участие на дългогодишния партиен и държавен шеф Тодор Живков. По време на войната зает основно като домакин, по-късно той се стилизира като определящ актьор на събитията от 9 септември, което след 1989 се сблъсква с остри възражения от страна на бившите му суратници.

Убедително е също и подробното описание на вземането на властта от комунистите чрез управлявания от тях Отечествен фронт, на регионално и локално ниво, при което се стига до сблъсъци с някои гарнизони на българската армия. Населението като цяло е изненадано както от вземането на властта от комунистите, така и от навлизането на Червената армия. Въпреки обявяването на война червеноармейците се посрещат на много места в България като „славянски братя“, нерядко и като „освободители от фашизма“. За това посрещане допринасят не само спомените за „освобождението“ от царистката армия през 1878, но и някои езикови недоразумения, както в случая, когато един съветски майор се обръща към български селски жители с думите „крестьяне“ (селяни). Те, разбира се, приемат това като българското „християни“ и се чувстват приятно изненадани. Към това се прибавя и обстоятелството, че към 9 септември съветските и български армейци вече действително са „братя по оръжие“, тъй като четиридневната съветско-българска война е приключена на този ден и България вече е съюзник на СССР във войната срещу Третия райх и неговите съюзници. Българските военни сили влизат в битки преди всичко с групата Е на вермахта, на територията на Югославия.

Едновременно с тези военни операции от есента на 1944 до пролетта на 1945 в българската армия се провежда политическо прочистване. Подобно на масово прочистване изглежда и провеждането през декември 1944 на т. нар. „Народен съд“, отделно от съществуващата правна система. До април 1945 са проведени 135 ускорени процеси и са произнесени множество тежки присъди срещу управляващите елити от 1941-44. Една трета от тях, 2.730 са смъртни присъди. Новите господари използват властовата ситуация и за поредица от саморазправи, стигащи до масов терор против долните нива на стария режим, тоест полицаи, жандарми, подофицери, служители, учители, попове и т. н. „Безкръвният преврат“, казва авторът „е последван от гигантски политически терор, по броя на жертвите“ (стр. 359).

Присъствието на Червената армия в България, както и съветската доминация в тристранната комисия на съюзниците с Великобритания и САЩ, имат двойно и странно следствие: от една страна някогашният военен противник България сега е съюзник на Съветския съюз и негов „боен другар“, от друга страна обаче тя е окупирана от съветите и според Московското примирие от 28 октомври 1944 върховен управляващ в страната е не регентският съвет, а съветският маршал Фьодор Толбухин, председателят на съюзническата комисия. Това се оказва огромно предимство за българските комунисти и техните съюзници от отечествения фронт. Американците и британците не успяват да осигурят равни шансове за българските опозиционни партии. Единственото, което могат да направят, е да подпомогнат бягствата от страната на много опозиционери. С мирния договор от Париж на 10 февруари 1947 дейността на контролната комисия е приключена, а заедно с нея и британското и американско присъствие в България. Още предната година монархията е премахната чрез оркестриран от комунистите референдум. Сталинизацията на страната може да започне.

В последната глава авторът противопоставя едни на други „променящи се оценки и неоспорими факти“ за 9 септември 1944. При това той убедително представя постепенния, политически обоснован преход в значенията на първоначалните пропагандни топоси за „народно антифашистко въстание“, респ. „народнодемократична революция“, през живковата формула за „социалистическата революция от девети септември“, до понятието „промяна“, влязло в употреба след 1989 и предпочитаното от него понятие „преврат“. При това той не го ограничава само до рамките на военен преврат, а подчертава, че тук става дума за политическа операция, проведена с помощта на части от Червената армия.

Авторът почти никога не изпада в историко-говора от времената преди 1989. Прави впечатление въпреки това евфемистичната формулировка „новоприсъединените земи“, когато става дума за голяма част от югославската Вардарска Македония, окупирана от България през април 1941 и присъединена през октомври 1942 (стр. 151). Тук изглежда оказва влияние националната химера за споменатата „Санстефанска България“, включваща именно Вардарска Македония (плюс много други области).

Книгата разполага с фотографска част с факсимилета на документи и оригинални фотографии, при което изпъква фотографията от корицата – недатирана, но очевидно идеща от септември 1944. Изгледът на партизанина пред минувачите – една почти детинска фигура в цивилно облекло (сако, памучна риза и каскет) – не говори нито за боен опит, нито за дълговременен престой в планините. Патрондашът и ловната пушка не променят особено много това впечатление. По подобен оперетен начин въздейства и снимката на трима въоръжени членове на Отечествения фронт в парка пред ректората на Софийския университет „Климент Охридски“, също от септември 1944: те действително носят със себе си освен пушки и една лека картечница, но старшият от тях е облечен в тъмно сако и пасваща към него шапка, при което, очевидно за фотографията, средното копче на сакото е предвидливо закопчано…

Монографията на Александър Везенков „9 септември 1944“, колкото лаконична, толкова и съдържателна, е важно явление в българската историография. Тук драматичната история на България от 1940-те е фокусирана като в призма върху този ден от късното лято и неговите и до днес силно вариращи оценки – от „светла дата“ до „черен ден“. Пространството между тези две крайности изпълва книгата на Везенков.

 

 

[1] Koleva, Daniela, The Memory of Socialist Public Holidays. Between Colonization and Autonomy. In: Zwischen Amnesie und Nostalgie. Die Erinnerung an den Kommunismus in Südosteuropa. Hrsg. v. Ulf Brunnbauer u. Stefan Troebst. Köln, Weimar, Wien 2007, S. 185-198. Виж рецензията на Elisabeth Kübler в: H-Soz-Kult, 17.10.2008, <www.hsozkult.de/publicationreview/id/rezbuecher-10038>.

[2] За вътрешнобългарските дебати около 3 март преди и след 10 ноември 1989 виж Hauge, Kjetil Rå: The Quest for a proper Bulgarian national holiday. In: Transforming National Holidays. Identity discourse in the West and South Slavic countries, 1985-2010. Ed. by Ljiljana Šarić, Karen Gammelgaard & Kjetil Rå Hauge. Amsterdam, Philadelphia, PA, 2012, S. 57-79, както и за значението му до 1944: Weber, Claudia: Auf der Suche nach der Nation. Erinnerungskultur in Bulgarien von 1878-1944. Berlin 2006, samt meiner Rezension dazu in H-Soz-Kult, 30.04.2008, <www.hsozkult.de/publicationreview/id/rezbuecher-9010>.

 

 

Щефан Трьобст
Щефан Трьобст (род. 1955) е професор по културни изследвания на Източно-средна Европа в университета Лайпциг. През 1998/1999 получава стипендията Хайзенберг на Немското изследователско общество.
Други статии от този автор
Посетители: 246

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018