Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2018 01 Vezenkov kniga
Везенков, Александър: 9 септември 1944 г.
София: Институт за изследване на близкото минало.
Сиела Норма АД, 2014. 464 стр.

 

Дали днешната германска публика би била в състояние да разшифрова лаконичното заглавие „7 октомври 1949“ като основателска дата на ГДР? Едва ли. Друг обаче е случаят в България: тук и до днес 9 септември 1944 се нарича просто „Девети септември“ или дори „Девети“ (под което се разбира комунистическия държавен преврат, осъществен с помощта на влезлите в страната съветски войски). Това е и най-важната цезура в най-новата национална история. Съответно тази история се подразделя на две епохи: „преди Девети“ и „след Девети“.[1] В сравнение с това 10 ноември 1989, датата на дворцовата революция срещу Тодор Живков – партийният шеф, останал на власт 35 години – играе само второстепенна роля. С „Девети“ може да се сравнява единствено 3 март, „Денят на освобождението на България от турско робство“, когато в истанбулското предградие Сан Стефано (днес Йешилкьой) царска Русия налага на Османската империя предварителен договор, в който се предвижда създаването на българска държава от Черно до Егейско море и Охридското езеро, под егидата на Санкт Петербург. Няколко месеца по-късно Берлинският конгрес преразглежда тази териториална програма-максимум и предвижда само основаването на малко княжество България между Дунав и Стара планина. Въпреки това – или може би точно поради това – през 1990 българското Народно събрание отмени дотогавашния национален празник 9 септември и го замени с 3 март (който е бил такъв между 1888 и 1944). Това се случи независимо от обстоятелството, че тази дата обозначава и тогавашните български териториални претенции срещу части от днешна Гърция, Македония, Албания, Косово, Сърбия, Румъния и Турция.[2] И докато в днешна София са популярни фланелки с очертанията на „Санстефанска България“ и надписа „България на три морета“ (включително и Адриатическо), то споменатите български съседи не са особено очаровани от избора за национален празник на днешната държава-членка на ЕС, по разбираеми причини. За да направим едно централноевропейско сравнение: какви последствия би имало, ако новообединената Германия от 1990, вместо дотогавашните 7 октомври и 17 юни [съответните национални празници на ГДР и ГФР], би избрала за свой национален празник не 3 октомври, а също като България 3 март, тоест деня на „разбойническия мир“ от Брест-Литовск 1918, който в продължение на няколко месеца беше разширил влиянието на германския Райх чак до река Дон?

* * *

Малко преди 6:30 сутринта на 9 септември 1944, една топла и слънчева събота, радио София излъчва обръщение „към българския народ“, прочетено от 56-годишния генерал-полковник от запаса Кимон Георгиев. С „уморен“ и даже „женствен“ глас той съобщава на „българите и българките“, че опозиционният Отечествен фронт, към който принадлежи и комунистическата партия, е съставил ново правителство под негово [на Кимон Георгиев] ръководство. За да „спаси страната от гибел“ се отменя съюза с „хитлеристка Германия“ и се подкрепя борбата на Съветския съюз, „нова Югославия“, Великобритания и САЩ, против „германския лагер“ и „германския капитал“ (стр. 13).

Повечето от слушателите приемат това съобщение със смесени чувства, което се дължи не на последно място и на личността на новия министър-председател. Той е участвал, с помощта на военните, не само във военния преврат от 1934, но и в другия успешен български преврат, от 1923. И двата пъти превратите имат ясно изразен антикомунистически характер, така че поне простите български комунисти и техните симпатизанти от новата коалиция са доста изненадани. Междувременно Георгиев не е единственият политически хамелеон в новото четирипартийно правителство на Отечествения фронт, който си е придал скромна надпартийна окраска. Във всеки случай за България важи същото, което Валтер Улбрихт няколко месеца по-късно издава като директива за авангарда на своята партия в съветската окупационна зона на България: „трябва да изглежда демократично, но всичко трябва да се намира в наши ръце“. Вариантът на българските комунисти гласи така: „диктатът на нашата партия не трябва да бъде доловим“ (стр. 319).

Също като германските комунисти от 1945, българските от 1944 държат в ръцете си важна карта в политическата игра срещу временните си съюзници – присъствието на съветските окупационни войски. Сутринта на предишния ден, 8 септември 1944, Съветската армия прекосява границата между Румъния и България, и окупира само за една седмица цялата страна (с изключение на окупираните преди това от България части от Гърция и Югославия). Още на 9 септември 1944 първите комунистически партизани слизат от планините и поемат властта, заедно с местните комунисти в селата и градовете. Започва кървава разплата с „фашистите“, техните „симпатизанти“ и други „антикомунисти“.

Софийският историк Александър Везенков, експерт по периода на комунистическата партийна диктатура, си е поставил четири трудни задачи: първо, да реконструира в подробности какво точно се е случило на 9 септември 1944; второ, как се е стигнало дотам; трето, какви са непосредствените последици; четвърто, как тази дата е била първо сакрализирана, а след това отхвърлена с презрение [perhorresziert]. За това му е помогнал освен достъпа до централния и регионалните архиви в България, също и големия набор от автобиографични материали, публикувани в България преди и след 1989. Използвана е също и българската, съветска и западна историография на времената отпреди 1989, но също и онова, което е допринесла към темата българската историческа наука оттогава насам. При това му се удава убедително, с помощта на анализи, основаващи се на работа с архивите, да коригира и до голяма степен деконструира, утвърдения преди 1989 разказ за „Девети“.

Що се отнася до предисторията, Везенков гледа далеч назад, което обяснява защо събитията от 9 септември 1944 се появяват за първи път на страница 203. Преди това авторът изследва положението на България във Втората световна война – като съюзник на Германия, Италия и Япония, но без да влиза във война със Съветския съюз. Той разглежда подробно положението на българските комунисти, както в съветска емиграция, така и в българска нелегалност, където възниква едно (в сравнение с други места в Европа) сравнително слабо партизанско движение. Особено подробно се представя политически бурното развитие на страната през лятото на 1944, както и драматично променящото се военно положение: българската армия се изтегля набързо от окупираната част на Югославия пред напредващите партизани на Тито, министерският съвет обявява неутралитета на България, Съветският съюз обявява война на страната и на 8 септември Червената армия прекосява границата ѝ. Също толкова подробно се представя непосредствената подготовка на преврата през нощта на 8 срещу 9 септември. Тук остава без достатъчно внимание „съветският фактор“ – едновременно с това първите части на Червената армия прекосяват румънско-българската граница. Че тук не става дума за просто времево съвпадение, а за координирани действия, показва плътната комуникация между българските home communists и Moscow communists около Георги Димитров, както и онази между последния и Сталин – а заедно с това и съветското армейско ръководство.

Описанието, което Везенков прави на провеждането на преврата в столицата София, притежава всички качества на политически трилър. Авторът развенчава много митове от народно-републиканските дни – преди всичко що се отнася до личното участие на дългогодишния партиен и държавен шеф Тодор Живков. По време на войната зает основно като домакин, по-късно той се стилизира като определящ актьор на събитията от 9 септември, което след 1989 се сблъсква с остри възражения от страна на бившите му суратници.

Убедително е също и подробното описание на вземането на властта от комунистите чрез управлявания от тях Отечествен фронт, на регионално и локално ниво, при което се стига до сблъсъци с някои гарнизони на българската армия. Населението като цяло е изненадано както от вземането на властта от комунистите, така и от навлизането на Червената армия. Въпреки обявяването на война червеноармейците се посрещат на много места в България като „славянски братя“, нерядко и като „освободители от фашизма“. За това посрещане допринасят не само спомените за „освобождението“ от царистката армия през 1878, но и някои езикови недоразумения, както в случая, когато един съветски майор се обръща към български селски жители с думите „крестьяне“ (селяни). Те, разбира се, приемат това като българското „християни“ и се чувстват приятно изненадани. Към това се прибавя и обстоятелството, че към 9 септември съветските и български армейци вече действително са „братя по оръжие“, тъй като четиридневната съветско-българска война е приключена на този ден и България вече е съюзник на СССР във войната срещу Третия райх и неговите съюзници. Българските военни сили влизат в битки преди всичко с групата Е на вермахта, на територията на Югославия.

Едновременно с тези военни операции от есента на 1944 до пролетта на 1945 в българската армия се провежда политическо прочистване. Подобно на масово прочистване изглежда и провеждането през декември 1944 на т. нар. „Народен съд“, отделно от съществуващата правна система. До април 1945 са проведени 135 ускорени процеси и са произнесени множество тежки присъди срещу управляващите елити от 1941-44. Една трета от тях, 2.730 са смъртни присъди. Новите господари използват властовата ситуация и за поредица от саморазправи, стигащи до масов терор против долните нива на стария режим, тоест полицаи, жандарми, подофицери, служители, учители, попове и т. н. „Безкръвният преврат“, казва авторът „е последван от гигантски политически терор, по броя на жертвите“ (стр. 359).

Присъствието на Червената армия в България, както и съветската доминация в тристранната комисия на съюзниците с Великобритания и САЩ, имат двойно и странно следствие: от една страна някогашният военен противник България сега е съюзник на Съветския съюз и негов „боен другар“, от друга страна обаче тя е окупирана от съветите и според Московското примирие от 28 октомври 1944 върховен управляващ в страната е не регентският съвет, а съветският маршал Фьодор Толбухин, председателят на съюзническата комисия. Това се оказва огромно предимство за българските комунисти и техните съюзници от отечествения фронт. Американците и британците не успяват да осигурят равни шансове за българските опозиционни партии. Единственото, което могат да направят, е да подпомогнат бягствата от страната на много опозиционери. С мирния договор от Париж на 10 февруари 1947 дейността на контролната комисия е приключена, а заедно с нея и британското и американско присъствие в България. Още предната година монархията е премахната чрез оркестриран от комунистите референдум. Сталинизацията на страната може да започне.

В последната глава авторът противопоставя едни на други „променящи се оценки и неоспорими факти“ за 9 септември 1944. При това той убедително представя постепенния, политически обоснован преход в значенията на първоначалните пропагандни топоси за „народно антифашистко въстание“, респ. „народнодемократична революция“, през живковата формула за „социалистическата революция от девети септември“, до понятието „промяна“, влязло в употреба след 1989 и предпочитаното от него понятие „преврат“. При това той не го ограничава само до рамките на военен преврат, а подчертава, че тук става дума за политическа операция, проведена с помощта на части от Червената армия.

Авторът почти никога не изпада в историко-говора от времената преди 1989. Прави впечатление въпреки това евфемистичната формулировка „новоприсъединените земи“, когато става дума за голяма част от югославската Вардарска Македония, окупирана от България през април 1941 и присъединена през октомври 1942 (стр. 151). Тук изглежда оказва влияние националната химера за споменатата „Санстефанска България“, включваща именно Вардарска Македония (плюс много други области).

Книгата разполага с фотографска част с факсимилета на документи и оригинални фотографии, при което изпъква фотографията от корицата – недатирана, но очевидно идеща от септември 1944. Изгледът на партизанина пред минувачите – една почти детинска фигура в цивилно облекло (сако, памучна риза и каскет) – не говори нито за боен опит, нито за дълговременен престой в планините. Патрондашът и ловната пушка не променят особено много това впечатление. По подобен оперетен начин въздейства и снимката на трима въоръжени членове на Отечествения фронт в парка пред ректората на Софийския университет „Климент Охридски“, също от септември 1944: те действително носят със себе си освен пушки и една лека картечница, но старшият от тях е облечен в тъмно сако и пасваща към него шапка, при което, очевидно за фотографията, средното копче на сакото е предвидливо закопчано…

Монографията на Александър Везенков „9 септември 1944“, колкото лаконична, толкова и съдържателна, е важно явление в българската историография. Тук драматичната история на България от 1940-те е фокусирана като в призма върху този ден от късното лято и неговите и до днес силно вариращи оценки – от „светла дата“ до „черен ден“. Пространството между тези две крайности изпълва книгата на Везенков.

 

 

[1] Koleva, Daniela, The Memory of Socialist Public Holidays. Between Colonization and Autonomy. In: Zwischen Amnesie und Nostalgie. Die Erinnerung an den Kommunismus in Südosteuropa. Hrsg. v. Ulf Brunnbauer u. Stefan Troebst. Köln, Weimar, Wien 2007, S. 185-198. Виж рецензията на Elisabeth Kübler в: H-Soz-Kult, 17.10.2008, <www.hsozkult.de/publicationreview/id/rezbuecher-10038>.

[2] За вътрешнобългарските дебати около 3 март преди и след 10 ноември 1989 виж Hauge, Kjetil Rå: The Quest for a proper Bulgarian national holiday. In: Transforming National Holidays. Identity discourse in the West and South Slavic countries, 1985-2010. Ed. by Ljiljana Šarić, Karen Gammelgaard & Kjetil Rå Hauge. Amsterdam, Philadelphia, PA, 2012, S. 57-79, както и за значението му до 1944: Weber, Claudia: Auf der Suche nach der Nation. Erinnerungskultur in Bulgarien von 1878-1944. Berlin 2006, samt meiner Rezension dazu in H-Soz-Kult, 30.04.2008, <www.hsozkult.de/publicationreview/id/rezbuecher-9010>.

 

 

Щефан Трьобст
Щефан Трьобст (род. 1955) е професор по културни изследвания на Източно-средна Европа в университета Лайпциг. През 1998/1999 получава стипендията Хайзенберг на Немското изследователско общество.
Други статии от този автор

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици