Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 96% (5 гласувания)

 

2017 06 Janissaries

 

През ранния шестнадесети век, в разцвета на Османската система, приблизително на всеки четири години се провежда една силно необичайна процедура. Из балканските провинции на империята групи от османски служители обикалят навсякъде, за да търсят млади момчета на възраст между дванадесет и двадесет години. Това е така нареченият данък девширме или набор на християнски младежи. Споменатите служители са специалисти при оценката на физическия и умствен потенциал на младите момчета – и всеки от тях има норма за набиране, която трябва да изпълни. Когато такъв служител пристигне в някое село, от християнския свещеник се изисква да предостави списък на всички момчета, кръстени там, след което онези, намиращи се в подходящата възраст, се довеждат пред служителите за инспекция. Най-многообещаващите момчета се вземат насила от родителите им и се отвеждат на групи от 100 до 150 души. Имената им са внимателно записани в регистър – както в момента, в който са взети от родителите им, така и когато пристигнат в Истанбул, а регистрите се сравняват често, тъй като от време на време родителите се опитват да изкупят децата си обратно. За някои родители с особено силни и здрави синове е било възможно да изгубят всичките си деца; служителите ги отвеждат в Истанбул и родителите не ги виждат никога повече. Смята се, че през този период от съществуването на империята около три хиляди момчета са били изземани всяка година по този начин[1].

Но тези момчета са избирани не за живот в падение и унижение. Напротив: горните 10 процента от тях служат в дворците на Истанбул и Едирне [Одрин], където получават възможно най-високото образование, достъпно по онова време в мюсюлманския свят и биват подготвяни за живот на висши администратори. Останалите се възпитават като турско-говорещи мюсюлмани и стават членове на прочутия еничарски корпус – елитна пехота, която се бие за султана по време на постоянните му военни кампании в Европа и Азия.

Елитните дворцови наборници получават подготовка, която продължава от две до осем години под надзорничеството на евнуси. Най-добрите сред тях получават допълнителна подготовка в Топкапи, султанската резиденция в Истанбул. Там те са обучавани в знание на Корана, а също турски, арабски и персийски езици, музика, калиграфия и математика. Получават също сурова подготовка по езда, стрелба с лък и различни други оръжия, но и изкуства като рисуване и подвързване на книги. Дори и онези, които не успяват да постигнат висок успех във Вътрешния дворец, имат добри шансове за получаване на позиции в султанската кавалерия, спахиите на Портата[2]. Ако младите роби-войници се окажат силни и компетентни, те могат да се издигнат в йерархията на военните и да станат военачалници, висши служители (везири), управители на провинции или дори Велик везир на империята – най-високата длъжност в администрацията на султана, по същество премиер-министър на режима. След като са служили в елитните войски на султана много от войниците се установяват в имения, където могат да живеят от данъците, събирани от тамошните селяни.

Налице е и паралелна, по-малко известна система за момичета, които не са подложени на девширме, а са купувани по робски пазари из Балканите и южна Русия. Тези момичета служат като съпруги и конкубини за висши османски служители. Също като момчетата, те са отглеждани и възпитавани в [харема на] двореца, при стриктни правила. Много султани са синове на майки-робини, които, също като останалите имперски майки, са в състояние да оказват силно влияние чрез синовете си[3].

Но животът на тези воини-роби се определя от важно ограничение: нито службите, нито имотите, които те получават, не представляват частна собственост; притежанията им не могат да бъдат продавани, нито пък предадени в наследство на децата им. На практика много от тези войници са принудени да останат безбрачни през целия си живот. Други имат семейства с момичета-робини, които са насила вземани от християнски провинции, но децата им не могат да поемат статуса или позицията на бащите си. И, независимо от това колко могъщи могат да станат, те си остават роби на султана, който може да ги премахне от служба или екзекутира при най-дребен повод.

Институцията на военното робство в Османската империя е безкрайно специфична в много отношения. Тъй като никой мюсюлманин не може да бъде хвърлен законно в робство, то и никой мюсюлмански жител на империята не може да се надява да достигне най-висшите постове в управлението. Също като в Китай, и военната, и гражданската бюрокрация тук са високо меритократични, със систематични процедури за набиране и повишаване на възможно най-добрите воини и служители. Но за разлика от китайската бюрокрация, османската е отворена за чужденци, които са етнически различни от обществото, което управляват. Тези роби – войници и чиновници – израстват в един вид официална оранжерия, те са силно обвързани с господарите и другарите си, но инак откъснати от останалия свят и обществото, над което властват. Те развиват висока степен на вътрешна солидарност и действат като изключително сплотена група. В по-късните стадии от развитието на империята понякога те се превръщат в сила, избираща султаните по своя собствена воля.

Разбира се, християнските европейци, подложени на данъка девширме, но също и онези в по-далечни места, които просто са чували за тази практика, я разглеждат с ужас. Образът на мощна империя, управлявана от йерархия, съставена от роби, започва да символизира в християнския Запад обобщения образ на ориенталския деспотизъм.

Очевидно е, че една институция, която отнема деца от родителите им, превръща ги в роби и насилствено ги обръща към исляма, е много жестока и несъвместима с модерните демократични ценности, независимо от привилегирования живот, който тези роби може да са имали. Никаква подобна институция не се развива извън мюсюлманския свят, което кара изследователи като Даниел Пайпс да твърдят, че в края на краищата тя е създадена по религиозни причини, специфични за исляма[4].

Но при по-внимателно изследване се оказва, че мюсюлманската система на военно робство се е появила не в резултат на какъвто и да е религиозен императив, а като специфично решение на проблема за изграждане на държавност в контекста на силно племенни общества. Военното робство е въведено от арабската династия на Абасидите, тъй като те установяват, че не могат да поддържат империята си с помощта на [слабо дисциплинираните] племенни сили. Тези племенни сили могат да бъдат мобилизирани бързо и поведени за бързи завоевания; след като са обединени и вдъхновени от тогава новата религия на исляма, те успяват да завладеят голяма част от Близкия Изток и южния средиземноморски свят. Но те не могат да постигнат дългосрочната мобилизация и дисциплина, необходими за поддържане на държавност. Племенните общества са егалитарни, основаващи се на консенсус и силно капризни; те имат сериозни трудности когато стане дума за запазване на завоювани територии в хода на дълго време и подлежат на вътрешна разпокъсаност и разкол.

Системата на военното робство се появява като приспособление, чиято цел е да създаде силна държавно-поддържаща институция на фона на едно от най-мощните племенни общества в историята на човечеството. Тя е толкова успешна като средство за концентриране и консолидация на държавната власт, че по мнението на философа Ибн Халдун тя е спасила самия ислям като основна световна религия[5].

Текстът е част от мащабния социологически труд на Франсис Фукуяма
„Political Order and Political Decay:
From the Industrial Revolution to the Globalization of Democracy“
[„Политически порядък и политически упадък:
от Индустриалната революция до глобализацията на демокрацията“],
Farrar, Straus and Giroux, 2014

 

[1] Albert H. Lybyer, The Government of the Ottoman Empire in the Time of Suleiman the Magnificent (New York: AMS Press, 1978), pp. 49–53; Norman Itzkowitz, Ottoman Empire and Islamic Tradition (New York: Knopf, 1972), pp. 49–50. (Всички бележки са на автора).

[2] Itzkowitz, Ottoman Empire, pp. 51–52.

[3] Това е особено валидно след 1574, когато Османската империя завладява Тунис и поставя Северна Африка под мюсюлманско управление. Виж William H. McNeill, Europe’s Steppe Frontier, 1500–1800 (Chicago: University of Chicago Press, 1964), p. 29; Halil Inalcik, The Ottoman Empire: The Classical Age, 1300–1600 (New Rochelle, NY: Orpheus Publishing Co., 1989), pp. 86–87.

[4] Daniel Pipes, Slave-Soldiers and Islam: The Genesis of a Military System (New Haven: Yale University Press, 1981), pp. 93–98.

[5] Ibn Khaldun, The Muqaddimah: An Introduction to History, as quoted in Bernard Lewis, ed. and trans., Islam from the Prophet Muhammad to the Capture of Constantinople. I: Politics and War (New York: Oxford University Press, 1987), pp. 97ff.

Франсис Фукуяма
Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.
Други статии от този автор
Посетители: 127

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 16 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 5 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици