Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Неотдавна те за пръв път през живота си бяха в нормално училище. Да опитат, така да се каже. Цяла седмица прекарваха часове в затворени помещения. Седяха в подредени редици. Слушаха учителите да говорят дълго. Не им хареса. „Някак неуютно“, отбеляза Марлен. Всички класни стаи изглеждат еднакво. А освен това имало ученици, разказва удивено Рабеа, които „не казаха нито дума по време на часовете“. Двете момичета са в десети клас. Пробната седмица в чуждото училище те трябваше да прекарат, защото скоро ще се преместят в една такава „нормална“ гимназия, за да положат зрелостен изпит. Когато двете петнайсетгодишни започнат да говорят за това, нещата звучат така, сякаш им предстои прогонване от рая.

Техният рай се намира близо до Тевтобургската гора и носи странно име: Лабораторно Училище Билефелд. Погледнато отвън – грозна утилитарна сграда на терена на университета, който е още по-голям и по-грозен, построен от бетон, стомана и азбест. Тук Марлен и Рабеа са прекарали досегашните си училищни години, участвайки в един експеримент, който от десетилетия насам принадлежи към най-амбициозните проекти за реформи в образованието в Бундесрепубликата. Дори и днес той все още е толкова смел и необичаен, че двете момичета понякога трябва да обясняват на съседските деца какво точно представлява тяхното училище. Другите не искат да повярват, че там никой не може да повтаря класа, че всички говорят с директорката на „ти“ и че в училището има дори зоопарк.

Основателят на Лабораторното училище, старият немски майстор на педагогиката Хартмут фон Хентиг, искаше да осъществи тук мечтата за едно училище, в което децата да учат и живеят с удоволствие и където да израстват чрез собствения си опит, а не само да бъдат поучавани от възрастните. Учениците трябва сами да определят темпото, с което да откриват действителността, вместо да се движат с равномерно темпо по учебния план. Лабораторното училище трябваше да бъде един вид малък Пòлис, както го наричаше античният филолог Хентиг, „едно ъгълче от по-добър свят“ – а с това и противоположност на другите образователни институции в страната, в които естественото любопитство на децата по-скоро бива от-тренирано, отколкото подпомогнато. Така беше замислено всичко преди повече от 34 години, в образователно раздвижените 70. Така е и днес, когато в училища и университети отново се забелязва духа на промените. „Много от принципите на Хентиг днес са по-модерни от всякога“, казва днешната директорка на училището Зузане Турн. Това е вярно. И същевременно невярно.

Нищо в училищното дело не е толкова старо колкото призивите за обновяване. Образованието и реформите са обвързани по двоен начин в Германия. Да се подобрява обществото чрез образование в институции, които не са дорасли за тази задача и сами се нуждаят от подобрения: тази представа може да бъде открита още при Фридрих Шлайермахер в края на 18-ти век. Вилхелм фон Хумболдт я превърна в конкретна политика и постави в Прусия организационните основи на училищата и университетите.

Оттогава насам образователните реформи са любима тема на немската нация. Едва ли има друга страна, която да е породила толкова много педагози-реформатори: Фридрих Вилхелм Август Фрьобел (детска градина), Рудолф Щайнер (Валдорф-училища) Петер Петерзен (Йена-План-училища). Да прокара проекта си не успя никой от тях. Образователните институции се оказаха в удивителна степен резистентни срещу промените. Ученето в 45-минутен такт, категоризирането на света по дисциплини, йерархията от обикновени училища до „по-високото“ училище, гимназията, която води до университета: всичко това го има оттогава до днес. И ако би било възможно да се изпратят с машина на времето различни професионални групи от миналото в 2008 година – лекари, архитекти, инженери, учители – то учителите сигурно биха намерили работното си място най-познато.


Small Ad GF 1

Освен ако биха попаднали в Лабораторното училище. Днес Лиза първа нанесе името си с разкривени букви в груповата книга. Керим дойде последен и написа името си с красиви букви до нейното. И сега те седят с „групата зелено“ на килима – някои по чорапи, други обути в домашни пантофи – и разговарят за предобеда. Петгодишната Лиза иска да изрязва букви, Керим да продължава със задачите по смятане, при които вчера не е стигнал много далеч. Малко по-късно всеки от групата си търси място. Някои на голямата групова маса, други на дивана.

Но това става не съвсем без ръководство. Учителката Олга Петров-Гийзелман е подготвила вчера учебните предложения за всеки ученик. По време на учебния процес тя се разхожда насам-натам между възпитаниците си, обяснява, хвали, изисква. Две „нулички“, така се казват децата от предучилищната група, избират игралната площадка. Там вече ги очакват деца от „групата синьо“, чието събрание на килима се е състояло само десет метра по-нататък.

Дванадесет класа учат под един покрив в Дом номер едно на Лабораторното училище. Групите са разделени само чрез галерии, тънки подвижни стени и рафтове с книги и играчки. Ъгли за експерименти се редуват с ниши за четене, покрити с възглавници, до една печатна машина виси плетена мрежена люлка. Над образователния пейзаж се носи тихо мърморене. Почти не е за вярване, че в този предобед в едно помещение с размерите на футболен стадион учат едновременно 180 пет- до седемгодишни деца.

В сградите на по-горните класове нещата изглеждат по подобен начин, ако и не чак толкова уютно. В Билефелд ще търсите учебни стаи също толкова напразно, колкото и учителска стая. Работната маса на всеки педагог се намира там, където са и неговите ученици. Да се отнемат ограниченията на училището беше една от целите на Хентиг. Тук не важат традиционните разпределения според възраст, специалности или талант.

Тази свобода изисква от учениците голяма отговорност за самостоятелно учене. В Лабораторното училище това се упражнява от самото начало. Например чрез така наречения седмичен план, с който малките ученици сами разпределят учебното си време. Или в рамките на проекти, в които по-големите всяка година подготвят „нещо голямо и собствено“ – изработват заготовка, шият рокля, снемат видео или пишат книга.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но защо учат учениците? Юридическият отговор гласи: защото така трябва. Училището е принудителна институция. Всеки има възможността, но и задължението да се образова. Никъде другаде държавата не се намесва толкова продължително в правото на самоопределение, тук у нас с особени последствия. За разлика от повечето други страни тук е в сила не само задължението за образование, но и за посещаване на училище. На родителите не е разрешено да обучават децата си сами.

В Лабораторното училище се отстоява оптимистичната противоположна позиция. „Децата учат чрез разбиране и комуникация“, казва директорката Турн. Именно затова тук липсват оценки чак до края. Турн показва свидетелствата от изминалата година; тук те се казват „отчет за наученото“. Повече от десет страници описват с подробности какво е направил класът и конкретният ученик. При това напрежението на традиционното раздаване на свидетелства е непознато в Билефелд: както учениците, така и родителите вече са запознати с резултата. Те са се споразумели за него с учителя. Успоредно с това като доказателство за резултати в Лабораторното училище се представят и много собствени неща. Тук постоянно има изложби, доклади и представления.

Часът е единайсет и половина в Дом номер две, мястото на осем- до десетгодишните. „групата тюркоаз“ се среща на закуска. Докато децата разопаковат сандвичите си, две момичета четат собствена история, разпределяйки ролите помежду си. Накрая има ръкопляскания, но и критика. Представлението било много тихо, ролите трябвало да се изпълняват с повече чувство, критикуват съучениците.

„От ПИЗА[1] насам не можем да се отървем от посетители“

Малко по настрана седи Моника Рюл, учителка от Бутцбах, близо до Франкфурт. Тя е един от близо две хилядите посетители годишно. „Ще си играем ли отново на зоологическа градина?“, питат децата. Рюл е дошла заедно с целия си учителски колектив на педагогическо поклонение в Билефелд. В Хесен децата намаляват. Ето защо учителите искат да научат как се събират в един и същи клас деца на различна възраст.

Множество от интересуващите се идват тук не от педагогически интерес, а по необходимост. Демографията например, или учениците, които вече не могат да бъдат заинтересувани чрез традиционно преподаване. От известно врем насам една от причините е и глобализацията. В началото на новия век тя просто се спусна върху училищата. „От ПИЗА насам не можем да се отървем от посетители“, казва Клаус-Юрген Тилман, професор по педагогика в университета и научен ръководител на Лабораторното училище.

Образователните системи по традиция са национални. Те са здраво вкоренени в социалните отношения, манталитета и политическите и властови обстоятелства на всяка страна. Те имат и своите водещи институции: в Англия интернатът, във Франция националните изпити, в Германия – гимназията. Но откак образованието беше обявено за най-важния ресурс в борбата за икономическо оцеляване, конкуренцията започва да произвежда уеднаквяване. За университетите във водеща звезда се е превърнал американският модел. За училищата все още липсва валиден модел. Но и тук глобалното сравняване на постиженията принуждава националните системи да се променят. Не е случайност това, че ПИЗА-тестовете бяха въведени от OECD, организацията за икономическо сътрудничество и развитие в Европа. Още Георг Пихт, който през 1964 предизвика първото пробуждане в училища и университети с книгата си Немската образователна катастрофа, обосноваваше призива си за реформи с липсата на квалифицирано подрастващо поколение за предприятията.

Ирония на съдбата е, че именно училището в Билефелд печели от ПИЗА-треската. Защото измеримостта на образованието, или, както се казва модерно, на компетентностите, е ужас за Хентиг и повечето учители в Билефелд. За да докаже собствената си подготвеност, учителският колектив все пак се подчини на логиката на ПИЗА и взе участие в тестовете с един от випуските. За неудоволствие на скептиците, учениците се представиха много добре при четенето и природните науки. Само разбирането на математиката се оказа не съвсем на ниво. Тук концепцията за междупредметното учене се оказа неудачна. За фон Хентиг математиката беше език, който не се нуждае от специално място, а преминава през целия учебен ден. Ето защо в началото тук нямаше предмет математика. Но предположението, че ако едно нещо може да се научи навсякъде, то значи може да се учи където и да е, се оказа погрешно. За сметка на това в областта на оформянето на характера – тоест готовността на учениците да поемат отговорност и да се ангажират със задачи – Лабораторното училище се оказа на най-високо ниво. Тук цари задушевна атмосфера. Навсякъде хората се прегръщат, поздравяват, говорят си на „ти“.

Фон Хентиг определяше своята идеална представа за училището като един умален модел на обществото, където всеки може да намери собственото си място. По тази причина в Лабораторното училище се приемат всякакви ученици – от деца на емигранти до наследници на немски професори, независимо от това дали са особено способни или имат трудности с ученето. Това го различава и от традиционната училищна система, в която от седми клас нататък децата биват разделяни според постиженията си.

От системата печелят най-много силните ученици, казва учителката Забине Гайст. Те сами си избират предизвикателствата – и по този начин се отдалечават от по-слабите ученици. Сред образователните специалисти този феномен се нарича парадокс на образованието. Ако всяко дете бива насърчавано според талантите си, то това увеличава разстоянието между силните и слабите ученици. Това се отнася и до системата като цяло.

Без матура няма кариера – с матура обаче също няма гаранции

Разширяването на по-високото училищно образование – най-важната промяна от последните сто години – повиши общото ниво на познание. Освен това то допринесе за повече равенство между момчета и момичета. Но за все по-големи групи от населението по-високото образование постепенно започва да се обезценява. Без средно образование днес едва ли е възможно да се стигне до добро обществено положение, самото образование обаче не гарантира нищо със сигурност. И така при учениците в Лабораторното училище произходът определя постиженията също толкова силно, колкото и навсякъде другаде в Германия.

Училищата се обновяват по-бавно от църквите, гласи една историческа мъдрост. Защото образователните реформи изискват широк обществен консенсус. Сигурно това е една от причините, поради които Лабораторното училище не намира много последователи. Неговата философия е прекалено различна от тази на традиционното училище, концепцията му е прекалено нескромна.

Това се отнася и до разноските. Лабораторното училище може не само самостоятелно да избира учителите си и да се отклонява от държавната учебна програма. Неговите малки учебни групи – средно около двадесет ученици в клас – биха взривили бюджета на всяко нормално държавно училище. Привилегиите на Лабораторното училище винаги са били най-острия аргумент срещу него.

Но всичко това не остава съвсем без последици. То въздейства деликатно, подобно на много други промени в училищата, които си пробиват път бавно и тихо, вместо с един-единствен удар. Дали става дума за обучение по английски език в началното училище или още в предучилищна възраст, за класове с деца на различна възраст и целодневно обучение, за отмяна на оставането в същия клас: всичко, което другите училища въвеждат тепърва и с много мъки, Лабораторното училище прави вече от 34 години насам. Колко силно неговата философия се е вляла в цялостната система може да се види от новия училищен закон в провинцията Нордрайн-Вестфален: в параграф номер едно главната цел на образованието се определя като „индивидуално насърчаване“.

Но най-голямото достижение на Лабораторното училище са неговите ученици. Биргит Котмайер е принадлежала към първия випуск. Тя добре си спомня за училищното време, за сценичната треска преди театралните представления, за чувството за общност по време на екскурзии и за снимачните екипи, които още по онова време обикаляли коридорите. До ден-днешен тя изпитва „нещо като благодарност“. Но не само това, защото тя е завършила без матура, но въпреки това в края на краищата е следвала право и дори направила докторат. Лабораторното училище й е дало „една солидна увереност в собствената способност за учене“. Когато синът й стигнал до училищна възраст, тя не се колебала дълго в кое училище да го прати.

 

Източник



[1] ПИЗА (Programme for International Student Assessment): програма от международни тестове за качеството на училищната подготовка, провеждани в рамките на OECD, организацията за икономическо сътрудничество в Европа. През последните години в Германия се вдигна голям шум във връзка с лошите резултати на немските ученици. (Бел. пр.)

 

Мартин Спивак (род. 1964) работи като редактор в научния отдел на немския вестник DIE ZEIT. Тук той се занимава с най-новите тенденции в немските училища и университети.

Pin It

Прочетете още...