Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 60% (10 гласувания)

2015 02 Liberation of Skopje
Методи Андонов – Ченто, приветстван по време на освобождението на Скопие, 1944

Десетилетието, започнало с избухването на Втората световна война през септември 1939, заварва много кръгове в тогавашна Македония в убеждението, че тази нова европейска война ще промени, както и предишните, картата на региона: всъщност това е и основната причина, поради която страните от района побързват да се присъединят към съюзите на Великите сили, които според тях ще обслужат националните им интереси. Балканската Антанта от 1934 между Гърция, Югославия, Румъния и Турция, предназначена да неутрализира заплахата, идеща откъм ревизионистката политика на България, е отслабнала, тъй като много скоро е станало ясно, че България би могла да се превърне в заплаха за местното териториално статукво единствено като съюзник на някоя голяма европейска сила. Тази възможност постепенно парализира и в края на краищата прави пакта неефективен, тъй като, ако България би се присъединила към някоя от големите ревизионистки сили в Европа, Италия или Германия, той не би предложил сигурност на който и да било от участниците в него. От тези участници, Гърция и Турция изглежда са склонни да се присъединят към оформящия се англо-френски фронт против силите на Оста, а Югославия се придвижва към помирение с България, като заедно с това се опитва да протегне ръка и към Италия. Румъния се ориентира към Германия, отчасти по необходимост, но отчасти и поради приликите между техните режими.

България, която отказва да приеме териториалните споразумения, достигнати в резултат от подписването на мирните договори след края на Втората балканска и Първата световна война, нито пък се отказва от експанзионистките си планове за сметка на съседите, приема придумванията на Италия и Германия, които искат да я използват за осъществяването на собствените си аспирации в региона, и се оставя изцяло на политическите изобретения и балансиращи ходове на цар Борис – един монарх, който се оказва изключително способен опортюнист. Българо-македонският иредентизъм, представян от неговото въоръжено крило, комитаджиите, държи българската политика като заложница и подкопава всички опити за формулиране и упражняване на външна политика, основаваща се на някакъв рационален анализ на всички обективни факти. Изглежда така, сякаш през 1939 България се е втурнала през глава в поредно опортюнистическо участие в нова война – а заедно с това и към поредно смазващо поражение.

Гърция, изправена пред опортюнизма на Югославия, агресивния иредентизъм на България и несигурната подкрепа на Турция, трябва по същество да разчита единствено на собствените си сили за запазване на северните територии, които е придобила. Официалната британска подкрепа, както е изразена през 1939 чрез едновременните гаранции, предложени от Великобритания и Франция на Гърция и Румъния, покрива националната независимост на страната срещу атака от страна основно на Германия и Италия, но не стига до разговорите между двете страни, желани от гръцкото правителство, с цел да се избегне договорно задължение от страна на великобританското правителство, гарантиращо непокътнатостта на северните граници на страната.

Народностната ситуация в Македония след двадесет години на насилствени или доброволни обмени на населения между трите страни, които са освободили региона от Османско владичество (като и трите имат за основна цел постигане на етническа хомогенизация в съответствие със собствената си национална идея), отразява техните сепаратистки аспирации. Гръцка Македония, след евакуацията на 380,000 мюсюлмани и 100,000 славяно-македонци, от една страна, и настаняването на 640,000 гръцки бежанци от Мала Азия и Черноморието, демонстрира етническа смесица, която в значителна степен се различава от онази отпреди периода на Балканските войни. Тази етническа смесица е продукт от един определен национален избор. Същото се отнася в значителна степен и до етническата смесица в югославска Македония, макар че тамошната кампания за сърбизация , въпреки прогонването на гръцките власи, не е довела до желаните резултати. Българска Македония пък е била още повече „македонизирана“ чрез преселването на мнозинството славяно-македонци от Гърция, които са емигрирали в България след договора от Ньой (1919). Гърция и България са се опитали да интегрират структурно онези части от Македония, които съответно са освободили, но само Гърция е успяла в това. България, напротив, е направила от македонската част от своята територия един вид отворена и „военна“ граница, от която се очаква в съответен момент да улесни абсорбирането на гръцките и югославски части от Македония.

Както и по време на Първата световна война, Македония отново се оказва ябълка на раздора между Гърция, България и Югославия. С известни вариации, и трите страни повтарят старите си роли, докато Германия продължава, както и преди, да се намесва в полза на българите, а Великобритания – в полза на гърците. Появяват се обаче и нови фактори, които усложняват ситуацията и правят аналогиите с предишния период несигурни и подвеждащи. Два нови фактора – комунизмът и фашизмът – са част от ситуацията, редом с национализма от по-ранния период, и те в значителна степен изострят етническите сблъсъци в Македония. Особено комунизмът има силно ускоряващо въздействие върху тукашните политически процеси, най-вече защото той е средството за утвърждаване на етнически аспирации и като такъв подлъгва всички ония, които са повярвали, че национализмът постепенно отстъпва пред него. В случая със славяно-македонците, комунизмът се оказва утробата, от която се поражда тяхната нация.

Но през септември 1939, когато Европа отново и постепенно е започнала поредна тотална война, всичко това изглежда като утопични фантазии. Всичко в онази ситуация изглежда подсказва,че тази криза, като толкова много други от непосредственото минало – Етиопската криза от 1935-36, Мюнхенската криза от 1938 – ще приключи с уреждане на разногласията между участващите страни. Нещо повече, новините за събитията, разтърсващи останала Европа, достигат тукашните страни или чрез една стриктно контролирана преса, или, по-вероятно, под формата на слухове. Годините и събитията, които ни разделят от това време – и особено триумфът на принципите и институциите на либералната демокрация, както и поражението на фашизма като система за управление на Европа – правят изключително трудно да се възпроизведе атмосферата, вътре в която се оформят тогавашните обществени мнения.

Също толкова трудно е да се разберат в наше време определени тогавашни реалности, които обясняват яростта на страстите, пробудени от Първата световна война, както и събитията, които са я последвали. Такива реалности са: бавното абсорбиране на многобройните и по онова време различни, общности от бежанци, създадени от Първата световна война, особено от гръцката страна на границата; търканията между тези [гръцки] бежанци и славяно-македонците, отново от гръцката страна на границата; страхът от действията на комунистите, жив сред широки слоеве от населението, тъй като комунистическите партии от онова време са стриктно обвързани с идеята за насилствена промяна на съществуващия социален ред, а съответно и широкото съгласие относно необходимостта от потискане на тяхната дейност. Репресивните мерки срещу комунизма, провеждани от тогавашните режими в региона – тоталитарни или не – са свързани с особено предпочитание към определени радикални варианти на инструментите за опазване на обществения ред, обикновено с поддръжката на политическите власти. В този климат на търкания между местното население и новодошлите, тези репресивни мерки и огромното усърдие, с което те се прокарват, създават впечатление за преследване, и то не само на несъгласните [с регионалните етнически политики] славяно-македонци, но и на славяно-македонците изобщо. Това впечатление се подкрепя в последно време и от пост-модернистката историография, въпреки факта, че достъпните източници не подкрепят подобни заключения. За разлика от други диктатури в района, онази на Йоанис Метаксас (1936-1941) никога не е прилагала – или дори формулирала – някаква политика на етническо прочистване.

Войната, бушуваща в Северна Европа, в края на краищата достига и Юга. Но когато Италия напада Гърция през Албания в Епир и Западна Македония, гръцките съюзници, Югославия и Турция, обявяват неутралитет, което не изненадва никого. Сраженията по гръцката северозападна граница, в съчетание с – от една страна – комунистическата дейност сред славяно-македонците и – от друга страна – пробългарските чувства, преобладаващи в славяно-македонските области от гръцка Македония (особено когато се има пред вид очевидното предразположение на България към италианско-германската Ос), влошава още повече и без това напрегнатата ситуация в региона.

Не е лесно днес да бъдат реконструирани онези времена, поради липса на специфични информации. Някаква представа за ситуацията обаче може да се придобие от определени официални действия. Западна Македония е зона на война – както, между впрочем, е и цяла Македония, имайки пред вид ясната заплаха, идеща откъм България. В резултат на това гръцките военни и административни власти започват да евакуират от граничните области към вътрешността на Македония онези славяно-македонски комунисти и пробългарски настроени жители, чиято лоялност се счита за съмнителна. Точният брой на тези изселени хора не е известен, нито пък е възможно те да бъдат ясно разграничени от една друга категория славяно-македонци, изселени по същото време – а именно бащите и възрастните братя на славяно-македонските военни наборници, които са дезертирали към италианците. Броят на тези дезертьори не е точно известен, нито пък са напълно ясни причините за дезертьорството им. Италианците биха искали да вярват, че причините са свързани с техните обещания за автономия, щом само те окупират Гърция. Има сведения за няколкостотин славяно-македонски военнопленници, намиращи се в различни лагери в териториите, окупирани малко по-късно от италианци и германци, към които българските власти в окупирана Гърция са проявили специален интерес. Българите считат славяно-македонците в Гърция за българи и се опитват да убедят съюзниците си да им възложат защитата на окупирана Гърция[1].

Изселените славяно-македонци, в по-голямата си част комунисти, но също и роднини на славяно-македонски дезертьори, както и самите дезертьори, се присъединяват към славяно-македонските комунисти, които са били изселени от правителството на Метаксас поради убежденията им. Всички тези хора, заедно с традиционно пробългарски настроените славяно-македонци от Македония, оформят разсадници на силно недоволство срещу гръцките власти и стават охотни сътрудници на българите, италианците и германците по време на цялата окупация. Ласкателствата и обещанията на окупационните власти, във връзка с такива материални придобивки като храна, фураж за добитъка и стипендии за следване в България и окупираната от България югославска Македония, не остават невъзнаградени. Няколко хиляди славяно-македонци са съблазнени да участват в окупацията и отричането на Гърция, както ще бъде показано по-долу.

Едно следствие от падането на Гърция и Югославия под силите на Оста през април 1941 е разделението на Македония на окупационни зони, както и зони на прикрита суверенност. Германия окупира гръцка централна Македония, западно то Струма и източно от Гревена и Костур – широк коридор, от съществено значение за безпрепятствената комуникация с егейското крайбрежие, Пелопонес, Крит и Северна Африка. Германия няма териториални планове в Гърция, но окупира този район за целите на воденето на оптимални военни действия в източното Средиземноморие и Северна Африка. Прикрити териториални планове за Гърция има Италия, която анексира западната част от гръцка Западна Македония и албано-езичната част от югославска Македония, създавайки новоизлюпения Италиански протекторат, с намерение да включи страната в планираната си следвоенна империя, „Третият Рим“ на италианските фашисти. По-малко завоалирани са обаче намеренията на България по отношение бъдещето на Македония. Както тогава, така и по-късно, България счита гръцка Македония и западна Тракия за органични части от „историческа“ България и, заедно с югославска Македония, за неделима част „нова“ следвоенна България. Германия, която не позволява на България да присъедини официално гръцка Македония и Тракия, докато войната продължава, за да не провокира ненужен гняв от страна на Гърция, дава на съюзника си значителна свобода на действие в окупираните територии, които българите претендират да са „освободили“ от гръцко и сръбско „робство“. Струва си да се отбележи в тази връзка, че българските историци, сега, както и тогава, използват понятието „присъствие“, когато говорят за българската окупация на тези страни.

Българската окупация на части от гръцка и югославска Македония, както и свободата на действие, дадена на българските офицери за свръзка в гарнизоните на съюзниците в останалите части от гръцка Македония, повишават амбициите на множество пробългарски славяно-македонци и още повече подхранват страстите, подозренията и страховете на всички хора от онези региони. Оттеглянето на силите на гръцката съпротива пред германското настъпление в северна Гърция през април 1941, както и съпътстващия го колапс на гръцкия фронт в Албания, плюс изтеглянето към южна Гърция на гръцките обществени служители, които са работели в северните провинции, и особено Тракия и Македония, създава климат на несигурност сред населението, който окуражава всевъзможни опортюнисти, не на последно място славяно-македонци и власи.

Появата на италиански окупационни сили във влашките села на областта Пинд (Пиндос) и западна Македония изобщо, е приветствано от множество власи, които побързват да предложат услугите си като водачи и преводачи, в замяна на различни предимства, които италианците, целящи да облекчат работата си, нямат основания да отказват. Един от най-активните влашки авантюристи от онова време е Алкивиад Диамантис от Самарина (Пинд) – в по-ранни времена про-румънски, а сега станал про-италиански настроен. Диамантис започва масивно да популяризира каузата на една италианско-вдъхновена влашка автономия под егидата на мощния Рим, под формата на мъртвороденото „Княжество Пинд“. Тази визия не печели особено много привърженици: повечето власи отказват да се вдъхновят от обещанията на Диамантис, от една страна защо го познават като опортюнист, а от друга – защото не са особено настроени да отхвърлят гръцката родина, в създаването на която са изиграли една толкова важна роля по времето на Модерното гръцко възраждане. Все пак, около 2,000 власи се оставят да бъдат убедени да участват в печално известния „Римски легион“ – политическа организация, ръководена от Диамантис (както и неговия последовател от влашки произход, Николас Манусис – един адвокат, който е създал своя собствена чета от въоръжени последователи). Освен това е създадена един вид доброволна милиция, в помощ на италианските подразделения, осъществяващи нападения и претърсвания на местните села в търсене на храна и оръжия[2].

Действията на легиона и особено на неговите въоръжени членове, създават сериозни проблеми, но по-малко за жертвите на нападенията, отколкото за самите власи, тъй като всичко това посява подозрения и омраза сред влашките общности, и понеже, според традиционните разбирания на онова време, действията на определени членове на общността се възприемат като стигма и отговорност на цялата общност. Стари пристрастия, датиращи още от времето когато в Гърция са действали румънски агенти, опитващи се да спечелят власите от Македония на своя страна, в комбинация с раздразнението от някои мерки, предприети от гръцкото правителство и военни власти по време на активните военни действия срещу италианците и германците (например изземането на добитък и храна за нуждите на войската), карат някои власи да се съюзят с италианците, чиито цели са двояки: от една страна, да използват тези колаборационисти за собствените си цели; от друга, да разединят местното население, с което да го направят по-лесно управляемо.

Автономистките действия на власите от Легиона са ограничени до италианската зона на окупация, което е ясно указание за тяхното неистинно естество, а освен това те са и мимолетни. Легионът е разтурен през 1942, а на следващата година, с капитулацията на Италия, най-активните му членове започват да търсят спасение в градовете, в Гърция или Румъния, където много от тях по-късно се присъединяват към комунистическия режим, наложен след войната със съветска помощ. След освобождението на Гърция най-активните членове на автономисткото движение са съдени като военнопрестъпници в Лариса, най-често in absentia, и получават тежки присъди. Предателските действия на много от тези влашки автономисти обаче изпадат бързо в забвение по време на гражданската война, която следва. Някои от тези автономисти действително активно съдействат на правителството в борбата му срещу комунистическите партизани.

Далеч по-сериозна, от всяка гледна точка, е пробългарската дейност сред славяно-македонците в гръцка и най-вече югославска Македония. Българската окупационна армия е посрещната в тогавашната „провинция Вардар“, а по-късно „Народна република Македония“ (днес Бившата югославска република Македония) като освободителна сила и е приета като такава от голяма част от славянското население. В гръцка Македония обаче – или поне в нейната част, в която българската армия навлиза и остава през 1941, реакциите на славяно-македонците са по-сдържани и доста разочароващи за българите. По онова време българският експанзионизъм е по-добре посрещан в онези части от гръцка Македония, като граничните област Костур, Лерин и Пела, където все още има големи групи от славяно-македонци, сред които пробългарските чувства продължават да са силни. Има две основни причини за тази ограничена реакция към българското военно и политическо присъствие в гръцка Македония, за разлика от реакциите срещу същото присъствие в съседна югославска Македония. Това са, първо, малкия брой на славяно-македонци в гръцка Македония и, второ, ефективната хеленизация, както по език, така и по убеждения, на преобладаващото мнозинство славяно-македонци в Гърция.

Постепенното приемане на гръцкия език от славяно-македонците в Гърция, още от времето на Модерното гръцко просвещение, както и несъмнено гръцките симпатии на повечето от тях, когато лоялностите им са подложени на проверка по време на суровата борба между гърците и българите за определяне на избора им[3], са неоспорими факти. Това силно затруднява проникването на пропагандата, разпространявана от българските власти и агенти сред славяно-македонците в Гърция. В югославска Македония, напротив, българските политически и военни власти намират благодатна почва за действията си, най-вече защото асимилацията на славяно-македонците, съставляващи мнозинството от населението, не е била толкова успешна, колкото онази в гръцка Македония.

Разликата в мащабите на отзива към българското присъствие в основните части от Македония, гръцка и югославска, е очевидна по степента, в която славяно-македонците сътрудничат на окупационните сили в тези две провинции. В гръцка Македония, независимо дали става дума за българско-окупираната източна част, германско-окупирания център или италианско-окупирания запад, само малка част от славяно-македонците сътрудничат, докато в югославска Македония това се отнася до по-голямата част от славяно-македонското население, което сътрудничи на българските окупационни сили.

Налице е и значителна разлика в степента на съпротива против окупационните сили на Оста в двете македонски провинции. В гръцка Македония много повече славяно-македонци се присъединяват още от самото начало към различните организации на съпротивата, а много по-малко – към окупационните сили, като последните нерядко правят това по поръчение на същите онези съпротивителни организации. В славяно-македонските части на гръцка Македония комунистическите съпротивителни действия избухват далеч по-бързо, отколкото съответните съпротивителни действия сред славяно-македонците от югославска Македония, главно защото в гръцка Македония комунистическото движение не е обременено с тежестта, привързана към съответното движение в югославска Македония, където местното комунистическо ръководство е било поставено през 1940 под българско опекунство.

В югославска – или, казано по-точно, сръбска – Македония, няма местна комунистическа партия. Местните комунисти са членове на комунистическата партия на Югославия. През пролетта на 1940 – и с одобрението на Йосип Броз Тито (който току-що е поел позицията на генерален секретар на Централния комитет на Югославската комунистическа партия (ЮКП) – Георги Димитров изпраща в сръбска Македония Методи Шаторов от Москва, седалището на Комунистическия интернационал. Шаторов е член на Българската комунистическа партия (БКП) и бивш член на международната фракция на ВМРО – ВМРО (Обединена), както тя е известна по това време. През октомври същата година (1940) югославските комунисти под ръководството на Тито признават правото на славяно-македонците от сръбска Македония на равенство вътре в една федерация на южно-славянските народи. Това признание, както може да се очаква, засилва развитието на македонизма сред местните славяно-македонци. Този македонизъм обаче не е гледан с доброжелателство откъм България[4].

Сръбското влияние изглежда започва да намалява в сръбска Македония, докато българското става по-силно. Българските войски, навлезли в страната през април, са посрещнати с очевиден ентусиазъм от славяно-македонското население. Българо-македонските бежанци, които са се преселили тук по-рано, подготвят почвата за българската армия. Но последвалите събития не потвърждават българските очаквания. Албанско-говорещите окръзи Тетово, Гостивар, Дибра, Струнга и Охрид[5], са причислени към италианско-албанската зона на окупация. Областите Битоля и Скопие (и двете са славяно-македонски провинции) стават отделни административни единици, докато в гръцка Македония само източната част е окупирана от българската армия, но без да бъде присъединена към България. „Освобождението“ на Македония, обявено от България преди войната, което е и основната причина, поради която тя се присъединява към Италия и Германия, си остава неизпълнено обещание. Освен това сръбските висши чиновници в обществените служби на сръбска Македония сега започват да се заменят от българи, които не крият презрението си към славяно-македонците. Стремежът на сърбите да сърбизират страната сега е заместен също такъв български стремеж за нейната българизация. Първоначалният ентусиазъм на пробългарската, ръководена от Иван Михайлов, част от ВМРО, постепенно е заместен от очевидно разочарование. В гръцка източна Македония българските окупационни власти налагат режим, чието предназначение е да българизира страната насилствено, чрез преследване на гръцкото население и опити за привличане и преселване на българи и българо-македонци от България; тези опити обаче си остават по същество неуспешни. От преселванията в края на краищата има само малко полза, докато насилствената българизация само втвърдява позициите на гърците и допринася за растежа на въоръжената съпротива в региона. В скоро време обаче военната ситуация започва да се променя в полза на силите, воюващи срещу Оста, а това води до съответни промени и в Македония.

Един нов фактор започва да се чувства все по-силно, а именно съпротивата срещу окупатора, и особено комунистическата съпротива. В гръцка Македония тази съпротива, оформена от различни местни фактори, има различни характеристики от регион до регион. В източна Македония, съпротивата срещу българските окупационни власти е всеобща, в смисъл, че тук няма сътрудничество с тях, макар че организациите на съпротивата са разделени на два лагера още от самото начало – единият от тях комунистически, а другият антикомунистически.

Именно в гръцка Македония се случва и едно от първите по-мащабни съпротивителни действия в Гърция: сериозно въстание срещу българските окупационни власти в и около Драма през септември 1941. Този бунт, организиран и подстрекаван от членове на Гръцката комунистическа партия (KKE) без одобрението на централната партийна организация, завършва с кървава баня, извършена от българските военни сили, които демонстрират такава зверщина и изглежда са толкова добре подготвени за смазване на въстанието, че и досега все още си остава неясен въпросът дали самите българи не са подпомагали избухването му. Бунтът е използван от българските окупационни власти като добре дошла възможност за елиминиране или прогонване в изгнание на гръцкото население от селата и градовете от района. Доксато, Драма и множество други селища заплащат скъпо за въстанието – толкова скъпо, че човек наистина може да се запита дали българските власти не са знаели предварително за плановете на комунистическите конспиратори. Няма обаче никакви свидетелства в подкрепа на тази хипотеза, нито пък историческите събития могат автоматично да се обясняват чрез техните резултати: кой печели от всичко това не е някакъв непогрешим подход[6].

През същата година една подобна провокация в германско-окупираната зона, в селото Мезовино, община Еордая, е потушено със същата жестокост, но в несравнимо по-малък и по-ограничен географски мащаб. В Мезовино, както и в Доксато и Драма, местните членове на ККЕ започват неподготвени революционни действия, независимо от плановете и целите на централната партийна организация. Едно от последствията от тези бунтове и жестокостта, с която те са потушени, е забавянето на комунистическата съпротива и в двата района, което пък позволява да се появят и разраснат антикомунистически партизански групи. Освен това те показват, че най-ефективният начин да се накарат колебаещите се селяни да излязат в балкана е да се провокират жестоки наказателни мерки от страна на окупационните власти.

В останалите части от гръцка Македония – германската и италианска окупационни зони – дейността на Комунистическия национално-освободителен фронт (Ethniko Apeleutherotiko Metopo, EAM) води до опит да се обединят всички партизански групи, комунистически или не, под военното крило на ЕАМ, Националната освободителна армия на народа (Ethnikos Laikos Apeleutherotikos Stratos, ELAS) и до елиминиране на групите, които отказват. Тази вътрешно-гръцка борба се интерпретира – не съвсем неразумно – като подготовка на опитите за постигане на политическо надмощие на ЕАМ в районите, които организацията контролира, чрез неуморно преследване на опоненти, назначаване на общински съвети, комисариати и народни съдилища, свързани с ЕАМ, както и контрол над всякаква информация.

Щом ЕАМ (тоест, комунистическата партия и по-малките леви партии, които са се съгласили да я подкрепят, преследвайки собствени цели) осъзнава силата на реакциите, следващи от нейните патриотични призиви за освобождение на страната от окупаторите, тя си поставя нова цел: един вид социалистическа революция в гръцката провинция. Бидейки до този момент партия най-вече на работниците, ККЕ не е оценявала много високо изгледите за провинциална революция, провеждана най-вече от селяни. Разрушаването на местната селска икономика и на законната гръцка власт, в комбинация с преследванията и военновременните трудности, създава центробежни сили, които освобождават множество млади мъже и жени от ограниченията на традиционното и консервативно провинциално тогавашно общество. Повечето от младите хора, които стават членове на партизанските групи на ЕАМ (и евентуално ELAS) не са комунисти: комунистите съставляват само тясно малцинство сред членовете на ръководената от тях „освободителна армия“.

[…]

Далеч по-сериозни проблеми се появяват в гръцка западна Македония (а също и в централна Македония) във връзка с пробългарските настроения на някои от славяно-македонците. През март 1943 се появяват, отначало в окупирания от италианците окръг Костур, а по-късно и в съседните, окупирани от германци, окръзи Лерин и Пела, въоръжени чети от славяно-македонци, които започват да действат като местни милиции в служба на окупационните власти. Изключително компетентните български офицери за свръзка в различните германски и италиански гарнизони играят ефективна роля в привличането на славяно-македонците и записването им в тези милиции. Един от тях, Антон Калчев, от село Спелая в костурска област, е много активен при формирането на славяно-македонската милиция от Костур, печално известната Охрана, както и при въоръжаването на нейните членове, комитаджиите.

Невъзможно е да се определи окончателния брой на комитаджиите, но е ясно, че те съставляват една ако и малка, то забележителна част от славяно-македонците. Про-българи или деца на про-българи в по-голямата си част, но също и множество опортюнисти, стремящи се да използват неясната политическа ситуация, плюс немалък брой хора, които изтъкват като мотив преследване от страна на местните власти, се съгласяват да бъдат въоръжени от окупационните власти за борба против партизаните от съпротивата. Голяма част от пробългарските славяно-македонци, наследници на про-българизма, оцелял в славянско-говорещите анклави на гръцка Македония още от времето на големите национални конфликти от ранния 20 век, никога не са приемали гръцката власт в региона и са убедени, че в резултат на тези събития техните райони ще бъдат присъединени към България[7].

За историка не е лесно да определи кое е причина и кое следствие що се отнася до въпроса за въоръжаването на славяно-македонците в Гърция от окупационните власти. В костурска област през март 1943 това съвпада с избухването на сериозна съпротивителна дейност в съседната област Бойон. Изглежда че това е била една от основните причини за решението на властите да въоръжат славяно-македонците, които изглеждат готови да отхвърлят Гърция в полза на България. Също така малко е известно за ролята, изиграна при формирането на славяно-македонската милиция от хора като Наум Пейос, от село Гаврос в областта Кореща, или Йоанис Скоис, от Аргос Орестикон, които са в София през ранните дни на окупацията и принадлежат към българо-македонските иредентистки организации. Трябва също да се отбележи, че тези и други пробългарски настроени славяно-македонци от областта, поддържат тесни контакти с водещи комунисти като Андреас Цимас – влах от Аргос Орестикон. Когато Цимас и други гръцки комунисти са освободени на 1 юли от затвора Акронауплиа (по-късно те съставят ядрото на Централния комитет), те се опитват да влязат в контакт с Комунистическия интернационал и пращат за целта един друг славяно-македонец от областта, Телемахос Верверис. В края на краищата, през пролетта на 1943, Верверис се оказва в тогавашна сръбска Македония и води преговори със Светозар Вукманович-Темпо, пратеник на Тито за региона, разполагащ с широки военни и политически пълномощия. Договаря се създаването на общ генерален щаб на комунистическите организации в Югославия, Гърция, Албания и България и се представя манифест на комунистическите партии за самоопределението на „македонския народ“ след неговото освобождение[8].

Този епизод е показателен за бъркотията, която цари в Македония по отношение на целите и отношенията между различните участващи партии. Хората, които участват като представители на организации, движения или неопределени общности, на практика представят само част от плановете и целите си. Тито и водачите на неговото партизанско движение предлагат, от позицията на силата на южните Балкани, либерални позиции като самоопределение, за да могат от своя страна да атакуват пробългарски настроените славяно-македонци най-вече в сръбска, но също и в гръцка Македония. Самоопределението на „македонския народ“, заявено от югославските комунисти, е по същество позицията на Комунистическия интернационал и на Балканската комунистическа федерация от 1924 до 1935, които призовават за създаване на „единна и независима“ Македония, сега вече преформулирана в съгласие с Атлантическата харта от 1941.

Подобно на българските си другари, гръцките комунисти също се намират в позиция, позволяваща им да преценят настояването на югославските комунисти за ръководна роля при решаването на Македонския въпрос – и те я отхвърлят. Въпреки това те не могат да си позволят скъсване на отношенията с югославяните. Тито и неговото движение са поставени в центъра на сцената от Съюзниците, борещи се срещу Оста, докато гръцките и българските комунисти са оставени в сянка. Гръцките комунисти всъщност са изолирани от останалите комунисти от региона и особено от Съветите, докато отношенията им с англичаните са всичко друго, но не и „другарски“.

[…]

Българските власти в Гърция знаят, че освобождават [от затвора Акронауплиа] комунистически настроени славяно-македонци, но преценяват, че присъствието им в западна Македония ще бъде полезно за България, както и за гръцките комунисти. Освободените славяно-македонци идват от места, където царят пробългарски чувства и са потенциални проводници на комуникация с хората от тези краища. Неизвестна е ролята, която играят тези славяно-македонци при създаването на комитаджийските милиции: възможно е българските офицери за свръзка да са ги подминали. Добре известен обаче е приносът им към усилията на комунистическите съпротивителни групи за привличане на славяно-македонците, „подведени“ от Оста, в техните редици и от двете страни на границата. В гръцка западна Македония тази програма за привличане е осъществена под формата на Славянския национално-освободителен фронт (СНОФ), основан за тази цел през пролетта на 1943, чиито акции се провеждат основно през лятото и есента на 1944, когато германските части започват да се изтеглят от Гърция. По това време обаче „подведените“ славяно-македонци от Гърция вече масивно са възприели „македонизма“, насърчаван от току-що създадената Народна република Македония в Югославия.

От пролетта на 1943 до края на есента на 1944 най-малко пет различни и конкуриращи се групи се борят за лоялността на славяно-македонците в гръцка и сръбска Македония:

А) лидерите на югославската комунистическа съпротива, която насърчава „македонизацията“ на комунистите от сръбска Македония;

Б) представителите на българското правителство, които насърчават идентификацията на славяно-македонците с България;

В) кадрите на организацията на Иван Михайлов, които действат независимо от българските власти, но обслужват български интереси;

Г) лидерите на славяно-македонците в Гърция, които следват по същество една изчаквателна политика, като запазват каналите за комуникация с „македонистите“ от сръбска Македония, както и с представителите или агентите на българското и местното гръцко комунистическо ръководство;

Д) гръцкото комунистическо ръководство, което, чрез местния клон на ELAS, изразява недоволство от действията на славяно-македонските „македонисти“, като в същото време, чрез ЕАМ, ги толерира по начин, необясним за онова време.

Както става ясно по-късно, обяснението за разликите в отношението към чудотворните метаморфози на славяно-македонските лидери в Гърция и тяхното окончателно присъединяване към македонизма се намира в следната особеност на ситуацията в региона, в който действат отрядите на ELAS: девета дивизия на ELAS, разгърната в областите Бойон, Костур и Лерин, чиято бойна сила е съставена най-вече от хора от гръцкоезичния Бойон, се опитва да смаже пробългарските огнища на съпротива в Костур и Лерин, които поддържат комитаджийските милиции и подкопават местните призиви на ELAS за освобождение. През май части от ELAS атакуват селото Лакомата в костурска област, което е седалище на силна комитаджийска група. Всичко това разкрива намеренията и целите на ELAS. Но ЕАМ следва курс на помирение и толерантност към славяно-македонските комитаджии, основно чрез Цимас. След атаката срещу Лакомата, Цимас налага на представителите на ELAS курс на толерантност към действията на местните комитаджии, с цел постигане на съюз с югославските партизани. Това решение идва от високите етажи на Гръцката компартия и е прието от ELAS, която на практика провежда освобождението на страната далеч по-далеч, отколкото отиват политическите планове на ЕАМ и ККЕ. На отделни места отрядите на ELAS реагират на местни провокации, които подкопават политическите планове на ЕАМ и ККЕ. Това води до намеса на високопоставени членове на компартията, с цел да се предотврати нанасянето на вреда на дългосрочните и до голяма степен неизказани политически цели на партията[9].

Ситуацията в югославска Македония е по-сложна и объркана, поради особеното отношение на хората от региона към България, за което стана дума по-горе. Българската комунистическа партия, макар и да се чувства задължена да се разграничава от официалното гледище на тогавашното правителство по въпроса за българското военно присъствие в югославска Македония, избягва еднозначното осъждане на идеята за присъединяването на региона към България, обещано от правителството, или пък да поддържа лозунга за самоопределение на „македонския народ“ вътре в рамките на федерална Югославия. ВМРО (обединена), която е част от Третия Интернационал и е поддържана от югославското комунистическо съпротивително движение, е разбира се вече активна в окупираната от България част от югославска Македония, но същото се отнася и до множество пробългарски организации, както и за част от просръбската организация на Дража Михайлович. Албанско-говорещата зона е място на действие основно на албанската организация Бали Комбетар (Национален фронт).

Основаването на Македонската комунистическа партия през март 1943, по настояване на представителя на Тито, изключително активния Темпо, изиграва решаваща роля в политическото развитие в по-широкия тукашен регион. Секретарят на Централния комитет, Лазар Количевски, както и останалите му членове, са бивши членове на Югославската комунистическа партия и са направлявани от Тито в лицето на Темпо. Утвърждаването на македонизма като етническа идеология на славяно-македонците, в комбинация с постепенно очертаващото се поражение на Оста (а значи и на България), допринася за разрастването на направляваното от комунистите и контролирано от Тито съпротивително движение в югославска Македония, както и за формирането на една нова и автономна политическа единица. По това време все още не е ясно дали архитектът на бъдещата Народна република Македония ще се опитва да постигне (освен заявяваното обединение на „македонския народ“ и на трите части от Македония), да я направи част от Югославия, от някакъв по-широк съюз между България и Югославия, или пък от някаква Балканска федерация от съветски тип. Де факто обаче, водачите на „македонистите“ са привлечени най-вече от идеята за включване във федерална Югославия. „Югославското“ решение на македонския въпрос е прието през ноември 1943 от Антифашисткия съвет за национално освобождение на Югославия в босненското градче Яйце, където иредентистките перспективи за новата политическа единица са потвърдени чрез избора на двама бивши кадри на БКП, Димитър Влахов и Владимир Поптомов, като представители съответно за гръцка и българска Македония[10].

Както може да се очаква, решението на югославските комунисти за бъдещето на Македония не се приема от българските комунисти, които издигат стария призив на ВМРО за „единна и независима Македония“ – позиция, която се счита за „сигурна“ и подходяща от гледна точка на българските интереси. Това е и защитна позиция на българските комунисти срещу хегемонистичната политика на югославските им другари. Гръцките комунисти издигат някои възражения срещу оттеглянето от призива, издигнат от Коминтерна през 1935 за „равенство на всички националности“ в Македония, но не особено убедително, тъй като и те, също като българските комунисти, са в малцинство в сравнение с югославските им другари. Югославските комунисти, с техния широко приет либерален принцип за национално самоопределение и контрол над Македонската комунистическа партия, прокарват националните позиции на Югославия в новосъздадената политическа структура.

В гръцка Македония Славянско-македонският национално-освободителен фронт (СНОФ), от който се очаква да се превърне в магнит за „подведените“ хора, които споделят един и същи език с комитаджиите, в края на краищата се превръща в канал за прокарване на македонизъм сред славяноезичните жители на региона, а не – както са се надявали кадрите на гръцката компартия, като обединителна сила на славяно-македонците от Гърция. […]

Когато през пролетта на 1944 вече става ясно, че СНОФ поддържа прокарването на македонизма в гръцка Македония, местните кадри на ККЕ побързват да го разтурят, тъй като той само допринася за обвиненията, че гръцките комунисти поддържат присъединяването на гръцка Македония към северните им съседи. Някои силно опортюнистически настроени действащи лица на македонизма като Наум Пейос, който първоначално е действал в подкрепа на пробългарски настроените комитаджии, са арестувани и задържани за известно време от части на ELAS, но са освободени след намесата на високопоставени югославски партизани. Това е последвано от създаването на две славяно-македонски бригади, съответно в планините около Вич и Каймакчалан, отново по решение на високопоставени кадри на ККЕ.

„Подведените“ славяно-македонци се присъединяват към тези нови бригади масово: само в течение на няколко месеца водещите лица сред пробългарските комитаджии от Костур, Лерин и Пела вече са членове на тези нови единици, които са част от ELAS само про форма. В действителност това са части, съставени от бивши пробългарски настроени славяно-македонци, които сега, чрез поддръжката си за македонизма, се оказват отново в лагера, от който се очаква да спечели след оттеглянето на окупационните сили от региона. Членове на Комунистическия национален фронт и пробългарски комитаджии, сега до един станали ентусиазирани „македонци“, отхвърлят както ELAS, така и Гърция, и през октомври 1944 преминават на страната на новата Народна република Македония, метрополията на комунистически-направлявания македонизъм. Те са посрещнати с ентусиазъм в новата политическа единица северно от гръцката граница от партизаните на Тито, като самият Тито подхваща първото от цяла поредица обвинения срещу предполагаемото гръцко преследване на „македонци“ в Гърция, което ще продължава през всичките години на Гръцката гражданска война. Първото такова „преследване“ се случва през октомври 1944, когато командването на ELAS в Македония се опитва да премести непокорните славяно-македонски бригади по-далеч от гръцко-югославската граница и местата, населени със славянскоговорещи хора, където те действат в интерес на македонизма. Елиас Димакис, с псевдоним Гоце, комисар на една от тези бригади, както и други славяно-македонски водачи, всички те членове на ККЕ, отказват да се подчинят на заповедта и напускат гръцка Македония.

Взаимните изобличения и обвинения в провокативно или „недругарско“ поведение по адрес на славяно-македонците, които са се съюзили с Оста и напуснали Гърция, за да не понесат последствията от колаборационизма си, са само видимата страна на едно ожесточено съперничество по въпроса за суверенитета на Македония. С предложението за национален статус за славянските и други общности в Македония, вътре в рамките на федерална Югославия, Тито се опитва да привлече на своя страна населенията не само на сръбска, но също и на българска Македония. Българските комунисти като Димитров предлагат македонският въпрос да бъде решен чрез създаването на единна и обединена Македония вътре в една южнославянска федерация, съставена от българи, сърби, словенци, хървати, черногорци и македонци, в опит да бъдат привлечени към България българо-македонците (а по-късно само „македонци“) като Влахов, чиято смяна на позиции е станала много вероятна поради обрата във войната и наближаващото поражение на България. Имайки пред вид колективния преход на тези българо-македонци към югославо-македонци когато става ясно, че България ще бъде сред губещите войната, възможно е да се предположи, че ако България беше сменила лагерите една година по-рано, то много българо-македонци от българска, сръбска и гръцка Македония не биха бързали толкова много да се превърнат в „чисти македонци“. Позоваването на българското лошо управление в сръбска Македония, както и потискането на славяно-македонците от гръцка Македония по време на правителството на Метаксас се превръщат в претекст за крайно опортюнистическото славяно-македонско ръководство, винаги готово да отхвърли политическите си отговорности за услужливото си сътрудничество със силите на Оста.

Но създаването на новата държава и нацията, която тя ще подслонява, е през 1944 вече факт и неизбежна реалност. Продукт както на комунистически направлявани процеси, така и на либерални принципи, новата единица, създадена на 2 август 1944 под името „Народна република Македония“ е, разбира се, не просто резултат от някакво девствено зачатие, а е зачената във военновременна Югославия. Нейният нов народ, македонците, са по онова време все още само потенциална нация: без собствено минало, те хранят надежди за блестящо бъдеще. Тя се обляга на историческото минало на Македония, която вече е била разпределена между нациите, оформили се по-рано в региона – гърци, българи, сърби и албанци – и заема части от езиците, които са се развили сред тях.Създателите на новата нация ѝ дават славянски език, който да се различава възможно най-много от славянските езици на нейните съседи, както и своя „собствена“ история и култура.

България, единствената страна, която би могла да спре създаването на новата нация и нейната етническа държава (като се има пред вид, че те са вредни за някои жизнено важни български интереси) отсъства от този процес. Когато на 9 септември 1944 България най-после капитулира и побързва да смени лагерите, вече е прекалено късно за намеса: ситуацията не може да бъде вече преобърната. България прави лош избор през 1941, когато се съюзява с Германия; същото се случва и през 1944, когато идва часът на кризата и тя е освободена от войски на Съветския съюз, които улесняват създаването на комунистически режим в страната.

ККЕ, най-малката от трите комунистически партии в региона, които са замесени във въпроса за бъдещето на Македония след войната, се оказва в трудна позиция още от самото начало, по причини, обяснени по-горе, а също и поради това, че Гърция е освободена не от Съветския съюз, а от Англия. През октомври 1944, когато съветските войски освобождават България, а британските – Гърция, гръцкото комунистическо ръководство би трябвало да стигне до логичния извод, че Гърция няма да бъде част от един комунистически Балкански полуостров. Противно на това обаче много гръцки кадри, ръководени от искрени страсти, а не от обективен анализ на фактите, вярват, че в края на краищата Гърция също ще придобие формата на част от Съветските Балкани, в рамки, в които македонският въпрос най-после ще бъде решен. Неясните и завоалирани послания от съветска страна би трябвало да обезкуражат онези кадри на ККЕ, които са очаквали военна помощ от комунистическите режими на Балканите. Изглежда обаче, че далеч по-голяма тежест са имали окуражителните послания на югославския комунистически режим, от периода между Освобождението и въоръжения сблъсък с британските войски и военните сили на гръцкото правителство, които ще го последват.

http://www.macedonian-heritage.gr/HistoryOfMacedonia/Downloads/History%20Of%20Macedonia_EN-14.pdf

 


[1] Сравни в тази връзка книгата „Ограбени лоялности“: Ioannis Koliopoulos, Leilasia Phronematon, [Plundered Loyalties], vol. I, 2nd edition, Thessaloniki 1995, p. 33 ff.

[2] Koliopoulos, Plundered Loyalties, vol. I, p. 44 ff.

[3] Тоест, по времето на така наречената „голяма борба“ (1903–1912 г.). Бел. пр.

[4] Сравни в тази връзка: Spyridon Sfetas, I diamorphosi tis slavomakedonikis taftotitas [The formation of Slav-Macedonian identity], Thessaloniki 2003, p. 147 ff. Сравни също класическия труд на Elizabeth Barker Macedonia in the inter-Balkan relations and conflicts, тук цитиран по гръцкия превод на I. Koliopoulou, Thessaloniki 1996, p. 143 ff.

[5] Без съмнение, тук гръцкият историк прави грешка като обявява Охрид за „албанско-говорещ окръг“. Според Уикипедия етническият състав на Охрид е 80 процента македонци срещу само 7 процента албанци. Бел пр.

[6] Сравни Tassos Hatzianastasios, Antartes kai Kapetanioi. I Ethniki Antistasi kata ti boulgariki katohi tis Anatolikis Makedonias kai tis Thrakis, 1942-1944 [Bandits and Captains. National Resistance in Bulgarian-occupied Eastern Macedonia and Thrace], Thessaloniki 2003.

[7] A. I. Koliopoulou, op. cit., vol. I, op. cit., p. 52 ff.

[8] Andreas Tzimas, Gramma sto Politico Grapheio, 22.6.1960 [Letter to the Politburo, 22.6.1960], част от колекцията от ръкописни мемоари и писма на Цимас, подбрани от Алекос Папангиоту, който преди смъртта си ги предаде на автора на това изследване, стр. 59-62 от колекцията.

[9] Цимас, op.cit., Отговори на въпроси за „Националната съпротива“, стр. 77-81.

[10] Sfetas, op. cit, p. 177 ff.

Йоанис Колиопулос
Йоанис Колиопулос (род. 1942) е професор по съвременна история във Факултета по история и археология към Солунския университет.

Той е автор на Plundered loyalties : Axis occupation and civil strife in Greek West Macedonia, 1941-194Brigands with a Cause, както и други книги по гръцка история.

Посетители: 181

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици