Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

Увод

2014 11 kletvaВ книгата си Първите дейци на националните движения при малките европейски народи[1] Мирослав Хрох за пръв път описва и анализира националните движения, като ги разделя на три фази: фаза А на интелектуална подготовка, фаза В на реално национално подбуждане и фаза С на масова подкрепа за националните идеи. Той прилага този модел към един ограничен брой нации. Книгата му В интерес на нацията, издадена през 2000 г., доразвива тези идеи.

Първата ми цел в тази статия е да очертая кратка скица на българската национална историографска традиция от края на осемнадесети век до малко преди въстанията от 1873 и 1876. На второ място бих искала да сравня българската историография с модела, формулиран от Мирослав Хрох. Това ще покаже, че българският случай е по-сложен от този модел.

В книгата си В интерес на нацията Хрох разделя недоминантните етнически групи[2] на такива, които някога са притежавали собствена държава, от която има някакви останки (като дворянство или някакви институции, или пък спомен за някаква държавност, била тя и митологична) – и групи, които никога не са притежавали собствена държава.[3] Следвайки това разделение, ние можем да кажем, че българите под османско владичество спадат еднозначно към първия тип. На два пъти през Средновековието българската държава и била важен играч на европейската сцена. Първата българска държава е основана през 681 г. След приемането на християнството при цар Михаил[4], държавата се разраства до внушителни размери. Тя е фактор, с който Византия е принудена да се съобразява.

След известен период на византийско владичество, Второто българско царство е обявена чрез въстание, ръководено от братята Петър и Асен. Също като при Първото българско царство, България се разраства и се простира на три морета: Черно, Егейско и Адриатическо.

Разбира се, логично е, че в един момент от развитието на българското национално движение, аргументът за историческата държава започва да се използва в подкрепа на културните и политически претенции, изказвани от (членове на ) нацията.

Българската историографска традиция може да бъде грубо разделена по две линии: едната от тях се развива под сръбско влияние, другата следва руски примери. Тук ще представя и двете разклонения.

Сръбска традиция

В периода след османското завоевание на България, в българската култура започва период на упадък. Някои казват, че това се дължи на жестокостите, извършвани от турците във времената на завоюване и контролиране на българските земи, други твърдят, че упадъкът е започнал още преди това, по вътрешни причини.[5] При всички случаи си остава факт, че през първите векове от османското владичество българската култура почти не се развива. Повечето български институции, училища, а също и националната църква, прекратяват дейността си. Остават някои от културните центрове, особено в манастирите, където се запазват старите ръкописи, а знанието за тях се предава от монах на монах. Постепенно, произлизайки от тази общност на религиозни интелектуалци, започва да се появява една нова българска култура.

Първите издания, подсказващи, че българите започват да изследват собствената си история след дълъг период на пасивно предаване, се откриват в късния осемнадесети век в западнобългарските земи, както и между българите, живеещи сред сръбската диаспора в хабсбургските земи.

Двама важни сръбски историци от 18 век са Христофор Жефарович и Йован Раич. И двамата са образовани в хабсбургската част от Сърбия, която се е превърнала в главен сръбски културен център от времето на голямата миграция от 1690 г.

През 1741 Христофор Жефарович публикува своята Стематография – сборник от хералдически знаци (гербове) на илирийски герои. Това е превод на първоначална творба на латински език, написана от хърватина Павао Ритер Витезович. Състои се от илюстрации на хералдически знаци от избрани региони, съпровождани от кратко описание и коментар в стихове.

През 1794-95 сърбинът Йован Раич публикува своята шесттомна „История разних славенских народов, найпаче Болгар, Хорватов и Сербов“, в проза. Доколкото самата аз съм в състояние да определя, с това произведение Раич е първият изследовател, който твърди, че българите са от славянски произход.[6]

Не ми е съвсем ясно до каква степен тези две произведения са били четени от българите в диаспора или вътре в България. Ясно е обаче, че те са послужили като пример за трима български монаси, които са ги използвали за собствените си произведения (както и източниците, на които те се основават).

Българските истории в ръкопис

Първото историческо произведение в България е История славяноболгарска от Паисий Хилендарски. Паисий е монах от свещената планина Атос. Той е изпратен от висшестоящите си духовници на пътуване из сръбските земи. Много вероятно е, че там е чел както произведението на Раич, така и историите на Мавро Орбини (Il regno degli Slavi’, Pesaro, 1601) и Цезар Барониус (‘Annales Ecclesiastici’, 1588-1607).

Когато се завръща в Атос, Паисий написва историята си. Тя е много патриотична и призовава българите да се гордеят с произхода си, а не да се срамуват от него. Историята му става сравнително популярна: тя е преписвана на ръка повече от петдесет пъти. Първият човек, направил копие, през 1765, е известният свещеник и просветителски деец Софроний Врачански. Копията от историята са били високо ценени и внимателно съхранявани в училища и църкви.

През 1785 един монах на име Яков, който живее в българския зографски манастир на Атос, съчинява своята „История вкратце о болгарскословенском народе“.

Подобна историческа творба за историята на българите е написана от йеросимонах Спиридон, който е игумен на манастир в Яш, Влахия. Той пише своята „История во кратце о болгарском народе словенском“ през 1792.

Нешкович

През 1801 търговци от днешна Македония поканват Атанас Нешкович, който по това време живее в Будапеща, да преведе и адаптира историята на Йован Раич. Той го прави, но подбира само онези части, които засягат българската история. В резултат на това се появява „История славено-болгарског народа из г. Раича историе и неких исторических книг“. Нешкович говори по-меко за турците, много по-меко от Раич. Сравнете например следните пасажи:

Rajić

Nesković

Попадше они под иго турское и до дняшняго дне под ярмом их стенут.

И от тог времене подпала е Болгария под поданство турско и до данашнег дна. (ibid., 119)

Този по-мек тон може да се обясни чрез факта, че книгата е била предназначена за разпространение в окупираната България. Не ми се удаде обаче да установя дали тя е била действително широко позната в реалните граници на България.

Павлович

През 1830-те и 40-те в България постепенно започва да се развива една нова система на образование. Традиционното образование, при което един монах е предавал знанието си на един или може би няколко ученици, е заместено от училища, в които се преподава едновременно на цели класове от деца. Освен традиционните предмети се въвеждат и нови, като например аритметика и история. Това дава възможност за поява на нов вид учители: някои от тях свещеници, други светски интелектуалци, които са получили образованието си в чужбина, например в Русия. Тези учители започват да пишат, съчиняват и публикуват сами книгите, от които се нуждаят за преподавателската си работа.

През 1844 Христаки Павлович, който е учител в Свищов[7], редактира и издава „История славянобългарска“ на Паисий. Заглавието на книгата е „Царственик или история болгарская, която учи от где са болгаре произошли, како са кралевствовали, како са царствовали и како царство свое погубили и под иго подпаднали, из Мавробира Латинскаго, Барония, Иоана Зонария, Буефира Французкаго, Теофано Греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ростовскаго и других летописец собрана“.

Книгата е продължение на предишна работа на Павлович. Още през 1835 той е добавил към изданието на кратък българо-гръцки разговорник и една кратка история на българите, съчинена от фрагменти от текста на Паисий. Появата на „Царственика“ обаче не е забелязана особено много.[8]

След 1801 това разклонение от българската историческа традиция не се развива повече. До българските читатели не достигат нови исторически произведения. Паисий и Софроний са повече или по-малко забравени. За да използваме понятията на Мирослав Хрох: фазата А от българското национално движение, която те представляват, не е последвана от фази В и С. То стига до задънена улица.[9]

Руска традиция

Няколко десетилетия по-късно сред българите се поражда една нова историографска традиция. Този път тя е повлияна от примери, идещи откъм Русия.

През втората четвърт от деветнадесети век интересът на руски учени към българската история започва да нараства. Сред руските академически среди има разпалени дискусии относно произхода на българите. През 1774 шведът Йохан Туман[10] за пръв път изказва идеята, че българите са от татарски произход. През 1787–1788 българите не са включени в известния „Сравнительные словари“, амбициозния многотомен сравнителен речник на Екатерина Велика.

Йосиф Добровски определя българския език като диалект на сръбския в своята „Слованка“ от 1814. През 1822 Вук Ст. Караджич се намесва в тази дискусия с публикуването на „Додатак С. Петербургским сравнительним рйечницима свию йезика и наречия с особитим огледима бугарског езика“.[11] В тази работа той определя българския като отделен език.

Венелин

Първият руснак, който изследва българската история като отделна от онези на други народи е Юрий И. Венелин. Насърчен от славофилски настроения професор М. П. Погодин, през 1828 той пише в „Московский вестник“ рецензия на книгата „Нынешнее состояние турецких княжеств Молдовии, Валахии и Российской Бессарабской области“ от Игн. Яковенко. Тук той казва, че е разочарован от факта, че руснаците от негово време са забравили за българите:

Нека чужденците по незнание или по нерадение малко се грижат за българите, но непростително е за нас да забравим този народ. От ръцете на българите ние сме получили кръщението, те са ни научили да четем и пишем, на техния език се извършва днес нашето богослужение, на този език сме писали почти до времето на Ломоносова – люлката на българина е неразривно свързана с люлката на руския народ.[12]

Една година по-късно, отново с помощта на Погодин, Венелин публикува първата си книга, „Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам“. Тук той защищава идеята, че българите са от славянски, а не от татарски или скитски произход. Интересно е да се разбере дали Венелин е бил запознат с работите на Раич, това обаче е невъзможно да се установи.

Априлов

Руският интерес към историята на българите оказва влияние върху самите българи от руската диаспора. Най-важната българска колония извън днешна България по онова време се намира в Одеса. Чрез търговци и студенти българите в Одеса поддържат интензивни контакти както с учените от Москва и Петербург, така и с българската си родина. Повлиян от работата на Венелин, живеещият в Одеса българин Васил Априлов публикува през 1841 известната „Деница новоболгарскаго образования“ (Зора на новобългарското образование), последвана година по-късно от едно допълнение. И в двете части на работата Априлов излага идеите си за българската история и пътя, който българското образование трябва да поеме. Първият том се състои от културна история на българите, последвана от описание на ситуацията, в която те се намират под османско потисничество. Тя е илюстрирана с портрет на средновековния цар Иван Александър. Предназначена е за използване в училището в Габрово, чието основаване Априлов е подпомогнал през 1835.

Априлов използва личната си история като илюстрация за това колко зле е за българите да се срамуват от произхода си:

Из самих-же Болгар люди жалкие, почитая за стыд именовать себя Болгарами, или Славянами, были причиною того, что народность не развилась....

Должно победить сей предрассудок и искоренить зло. Да позволено-же мне будет дать тому первый пример.[13]

През 1845 Априлов публикува в Одеса, на руски, „Болгарские грамоты“ (Български грамоти) – колекция от исторически текстове от времената на различни български царе, между които Калоян и Иван Шишман. Също като „Деница“, тази колекция е предназначена за ползване в уроците по история в училището в Габрово.

Княжески

През 1847 г. Захарий Княжески, българин, образован в Русия, публикува своето „Введение в истории болгарских славян“. Княжески се интересува не само от българска история, но и от фолклор, което го води до публикуването на творби като допълнението от български народни песни към сборника на руския учен П. Безсонов (1855).[14]

По-късно, чрез усилията на както на одески българи, така и на руснаци, тези идеи започват да достигат и хората, живеещи в самата България. От решаващо значение е пътуването, предприето от руския учен Виктор Григорович из Македония през 1844–1845. Той го използва между другото и за събиране на „антики“: песни, но също ръкописи и монети. По време на посещение при селския учител Димитър Миладинов в Македония, той го „заразява“ с любопитството си и самият Миладинов се заема със задачата да събира народни песни. Освен това той променя дотогавашното си презрително отношение към българите. Твърди се, че още преди лятото на 1857 Димитър Миладинов вече занимава децата от училището в Прилеп с разкази от българската история.[15]

По-късно, когато вече работи в Кукуш, се твърди, че Миладинов преподавал на деца сутринта, на възрастни след обяда, а вечерта учел българска история (от „Царственика“ на Христаки Павлович) и народни песни.[16] Освен това работел върху гръцки превод на Царственика, за да го направи по-достъпен за множеството сънародници, които владеели добре гръцки, но не умеели да четат на български. Не е известно дали тази книга е била евентуално отпечатана.[17]

Освен този директен трансфер, налице е и косвен пренос на интереса към историята, когато се разширява академичния и социален разговор между българите. С нарастващата достъпност на всевъзможни медии, като книги и вестници, българската нация, заедно с нейните история и бъдеще, се превръща все повече и повече в обект на дискусии.

Наскоро основани български списания и вестници като „Любословие“ на Константин Фотинов и „Български орел“ и „Цариградски вестник“ на Иван Богоров, включват и исторически статии.

Периодичните издания са важна фаза от развитието на Георги Раковски, който публикува „Зографска история“ на монаха Яков през 1865 в списанието си „Българска старина“. В книгата си „Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч“ от 1859, той предлага програма за събиране на български свидетелства от миналото. В предговора си към тази книга Раковски твърди, че, що се отнася до историята, на гръцките историографи не може да се има доверие. Освен това той изнася патриотически лекции пред студентите по медицина в Букурещ през 1864-65[18].

Марин Дринов, който може да се счита за първия модерен български историк, коментира историята на Паисий през 1871 и едва тогава Паисий започва да се разбира като велик пример, а самият той – като човека „с когото е започнало всичко“.

Писане на история, четене на история

Досега говорех само за българската традиция на писане на история. В повечето изследвания, които съм ползвала в работата си, историческите творби са подредени по реда, който току-що демонстрирах, според годината, в която са написани. При този подход Паисий Хилендарски обикновено се представя като човека, който е дал началото на българската историографска традиция, следван от другите две ръкописни български истории.

Но ако бихме искали да реконструираме националното движение така, както то се е случвало в България през деветнадесети век, един друг подход изглежда много по-обещаващ: да се изследва традицията на четене на история[19], тоест да се изследват произведенията по реда, в който те са ставали достъпни за българската публика или поне за голяма част от българските интелектуалци.

В следващия преглед на българските исторически творби аз съм подредила вече споменатите по-горе, както и някои други исторически произведения, не според реда на създаването им, а според реда, в който те са станали широко достъпни и познати сред българите:

Достъ­пен от:

Създа­ден на:

Загла­вие:

Първонача­лен автор:

Редактор/прево­дач

За пръв път пубилку­ван в:

1801*

1801

История славено-болгарског народа из г. Раича историе и неких исторических книг

Йован Раич

Атанас Нешкович

Будапеща

1836

1836

Кратко начертание на всеобщата история

Ив. Кайданов

Анастас Кипиловски

Будапеща

1841

1841

Деница новоболгарскаго образования

Васил Априлов

 

Одеса

1844

1844

История на слов. болг. народ

 

П. Сапунов

Букурещ

1845

1845

Болгарские грамоти

Васил Априлов

 

Одеса

1851

1851

Введение е всеобща история

А.Л. Шльотцер

Ат. Чолаков

Истанбул

1854

1849

Критические исследования об истории болгар

Юрий Венелин

Ботю Петков

Земун

1856

1829

Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам

Юрий Венелин

Г. Славов

Истанбул

1865

1785

История вкратце о болгарскословенском народе

Яков

Г. Раковски

Букурещ

1871

1762

История славяноболгарска

Паисий Хилендар­ски

Марин Дринов
(публ. За пръв път през 1844 от Христаки Павлович като „Царственик“)

 

1872

1872

Заселение Балканского полуострова славянами

Марин Дринов

Дипломна работа

Москва

1900

1792

История во кратце о болгарском народе словенском

Спиридон Йероси­монах

В. Н. Златарски (изд.)

 

 

Ако изследваме тази таблица, можем да видим, че известните три български ръкописни истории (отбелязани с курсив) навлизат в широкия български национален разговор много по-късно от времената на създаването си, по-късно дори и от времената, в които са отпечатани.

Почти забравеният Софроний се появява в българския разговор едва с работите на Юрий Венелин през 1830-те[20], но Паисий си остава забравен до много по-късно. Виктор Григорович е първият изследовател, който споменава неговото дело в печатно произведение, през 1852.[21] Това знание не достига българските среди: през 1858 Георги Раковски споменава автора в едно писмо като „някой йеромонах Паисий“.[22]

Първото споменаване на Паисий в печат от българин е в една статия на Гаврил Кръстевич в списанието „Български книжици“ през септември 1859.[23] Един месец по-късно Раковски пише за историята на Паисий в обявяването на собствената му творба „Няколко речи о Асеню Първому и Асеню Второму“.[24] Но, както беше споменато по-горе, едва след специалното внимание, което Марин Дринов обръща на Паисий, монахът започва да се разглежда като „човека, с когото е започнало всичко“.

Заключение

Когато историческите произведения се разглеждат по този начин, става дори още по-ясно, че историографията започва да се разпространява сред българите много късно. Ако игнорираме работата на Нешкович, за която не успах да установя дали е била широко позната, продължителната традиция на четене на история започва едва през 1836, 54 години след създаването на творбата на Паисий, която обикновено се представя като нейна начална точка.

Че българското национално движение не е използвало историческия аргумент чак до много по-късно не е трудно да се обясни, ако вземем пред вид факта, че в продължение на много дълго време българите не са имали условия за развитие на историческа култура: те не са имали достъп до печатни преси, периодични издания или национални институции. Не е имало други български училища освен църквата, а чадърът, под който се помещават повечето интелектуалци от първото поколение, е най-вече елинизиран. Тук можем да видим, че онова, което Мирослав Хрох описва в своята „В интереса на нацията“, тоест използването на историята като аргумент в ранните фази на националното движение, не се получава, ако липсват добре подготвени историци:

Националното движение отразява тези факти още от фаза А, и особено в хода на националното вълнение (В) се стреми да пресъздаде такъв портрет на „националното“ минало, който да го оправдае в достатъчна степен:“ eramus ergo sumus[25]“ В това отновшение от ключово значение е дали през фазата А ще се появи някакво сериозно разработване на намиращо се на нивото на съвременната наука.[26]

Всичко това се променя по времето когато руската или „втора“ историографска традиция започва да разцъфтява. Около 1840-те българското национално движение започва отново и почти от нулата в полето на историята, с историци от фаза А като Захарий Княжески и Васил Априлов (за да останем при терминологията на Хрох). Тази кратка фаза А е успешна и е последвана от фази В и С, в които отново оса включени някои от творбите на предишната, стигнала до задънена улица фаза А. Най-старите творби, онези от осемнадесети век, навлизат в българския разговор в момент, в който фазата В вече отдавна е на път, или дори по времето на фаза С. През фазите В и С историята започва да се използва, първо като културен, а по-късно и като политически аргумент.

В българската историографска традиция, която е едно от полетата, формиращи българското национално движение, ние можем да видим, че дейности, които според Хрох са типични за различни фази, са провеждани в едно и също време. По-старите елементи се включват в нови дейности и по този начин биват представени като нови за публиката. Това важи не само за историографията. Също и в областта на литературата, писателите от ранното Възраждане са почитани с биографии от по-късни възрожденци[27], и по този начин отново навлизат в публичния дебат.

Ето защо можем да кажем, че моделът на Мирослав Хрох, колкото и привлекателен да е, поради изместването на фокуса към културни дейности откъм социалните и икономически развития, се нуждае от преосмисляне, когато бъде приложен към българската историография.

Цитирана литература:

Crampton, R. J. A concise history of Bulgaria (Reprinted 2000; Cambridge: Cambridge University Press, 1997)

Hroch, Miroslav. Die Vorkämpfer der nationalen Bewegung bei den kleinen Völkern Europas: Eine vergleichende Analyse zur gesellschaftlichen Schichtung der patriotischen Gruppen (Praha, 1968)

Hroch, Miroslav. In the national interest. Demands and goals of European national movements of the nineteent century: a comparative perspective (Prague: Faculty of arts, Charles University, 2000)

Kiel, Machiel. Art and society of Bulgaria in the Turkish period (Assen/Maastricht: Van Gorcum, 1985)

Ангелов, Боню Ст. В зората на българската възрожденска литература (София, 1969)

Анисава Милтенова, „Някои наблюдения върху ‚История славено-болгарског народа‘ от Атанасий Нескович“, Литературна мисъл #4 (1976): 115-20

Априлов, Васил Евстатиев. Деница новоболгарскаго образования. Сочинение Василия Априлова, изданное им на своем иждивении в ползу Габровскаго училища. Часть первая. Одеса, 1841 (Одеса, 1841)

Косев Д., Динеков, П. и др. (съст.), Георги Стойков Раковски: възгледи, дейности и живот (2 т.; София БАН, 1968)

Пенев, Боян. История на новата българска литература, част 2 (4 тома; София, „Български писател“, 1977)

Тодев, Илия; Пламен Божинов; Евгения Давидова; Магделина Георгиева; Жана Колева; Кети Мирчева; Олга Тодорова; Светла Янева (съст.) (2000) Кой кой е сред българите XV-XIX в. 501 имена от епохата на Османското владичество. (София, „Анубис“, 2000)

 

Източник

 


[1]  Miroslav Hroch, Die Vorkämpfer der nationalen Bewegung bei den kleinen Völkern Europas :eine vergleichende Analyse zur gesellschaftlichen Schichtung der patriotischen Gruppen (Praha, 1968).
(Освен ако е указано другояче, всички забележки са на авторката).

[2] По собствената дефиниция на Хрох за недоминантните етнически групи: тези групи не притежават собствена държавност (или тяхната средновековна държавност е била прекъсната/сериозно отслабена), нямат управляващи елити, с които да се идентифицират етнически, не притежават също и литературна традиция на собствения си език, която да може да бъде разглеждана като еднаква по ценност [с другите съществуващи такива]. Miroslav Hroch, In the national interest. Demands and goals of European national movements of the nineteenth century: a comparative perspective (Prague: Faculty of arts, Charles University, 2000), 11.

[3] Hroch 2000, 12.

[4] По-известен в българската история с другото си име, Борис I. Бел. пр.

[5] Един от тях е Machiel Kiel, Art and society of Bulgaria in the Turkish period (Assen/Maastricht: Van Gorcum, 1985).

[6] Анисава Милтенова, „Някои наблюдения върху ‚История славено-болгарског народа‘ от Атанасий Нескович“, Литературна мисъл #4 (1976): 120.

[7] Павлович (1804–1848) от Дупница е монах от Рислкия манастир. Той основава през 1831 славянско-гръцко училище в Свищов (второ, след онова на Емануил Васкидович). Автор е на няколко учебника по граматика, история и др. Генчев, 489.

[8] R. J. Crampton, A concise history of Bulgaria (Reprinted 2000; Cambridge: CambridgeUniversity Press, 1997), p. 47.

[9] Бих се осмелил да оспоря горното твърдение. Неговата логика се основава на приемането на едно разделение на българската история, ограничаващо фазите А, В и С единствено до предосвобожденската ѝ част, като се приема автоматично, че Априлското въстание е върховната изява на българското национално движение. Съвсем друга картина се очертава обаче, ако се измести назад (а всъщност напред) цялата периодизация на българското национално движение (силно закъсняло в сравнение с повечето други балкански такива) и се приеме да се разглежда цялата история на българското Възраждане (примерно 1830–1878) като една непрекъсната фаза А (тоест фаза на национално пробуждане и идеологическа подготовка – с основен мотив църковна, а не революционна борба). Оттук нататък годините на усилена подготовка за война срещу Турция (1878–1912) трябва да бъдат разглеждани като същинската фаза В от българското национално движение (при което задължително трябва да се приеме, че българският национализъм е от стриктно „държавен“ тип и фазата на агитация и подготовка в България се провежда под директната егида и ръководство на държавата). Логичното заключение от всичко това е, че върховната точка на българското национално движение е не Априлското въстание, както винаги се е приемало досега, а Балканската война. Именно тя представлява фазата С от хронологията на Мирослав Хрох. С други думи, разпространеното мнение сред изследователския кръг на специалисти-балканолози, работещи в Хуманитарния факултет на Амстердамския университет под ръководството на професор Юп Лерзен (от които произлиза този текст), че България е „специален случай“ и че периодизацията на Хрох не може да бъде приложена към нея, се основава само на безкритичното приемане на една от основните догми на българската историография, свързана с култовия статус на Априлското въстание, създаден вече доста след Освобождението, въпреки силния скептицизъм на първоначалните историци на въстанието (Захари Стоянов, Димитър Страшимиров). Едва когато се осъзнае, че значението на Априлското въстание като ключов момент от оформянето на българската нация е силно надценено и че развитието на тази нация и нейния национализъм започва реално едва СЛЕД Освобождението, става възможно и да се направи една реална периодизация на неговите отделни фази. И тази периодизация е напълно в унисон с понятийната схема на Хрох. Бел. пр.

[10] Johann Thunman, Untersuch. über die Geschichte der östlichen europäischen Völker : Th. I (Leipzig, 1774).

[11] Повече информация за работата на Вук Караджич във връзка с българите ще бъде предоставена в съответната глава от дисертацията ми върху връзките между българите и хабсбургската империя.

[12] Цитирано в Боян Пенев, История на новата българска литература, част 2 (4 тома; София, „Български писател“, 1977), стр. 448.

[13] Васил Евстатиев Априлов, Деница новоболгарскаго образования. Сочинение Василия Априлова, изданное им на своем иждивении в ползу Габровскаго училища. Часть первая. Одеса 1841, стр. 5, цитирано в Пенев 1977, 493-4.

[14] Тодев, Илия; Пламен Божинов; Евгения Давидова; Магделина Георгиева; Жана Колева; Кети Мирчева; Олга Тодорова; Светла Янева (съст.) (2000) Кой кой е сред българите XV-XIX в. 501 имена от епохата на Османското владичество. (София, „Анубис“, 2000) [312 стр], стр. 140.

[15] Писмо от Р. Дзиндзифов до И. П. Бартенев, включено в английски превод в: M. Vojnov, L. Panajotov, K. Palešutski, K. Pandev, Z. Pliakov, A. Rajkova, & R. Stojkov, eds, Documents and materials on the history of the Bulgarian people (Sofia: BAN, 1969), p. 118.

[16]  Ibid., p. 119.

[17]  Ibid., p. 120.

[18] Д. Косев, П. Динеков и др. (съст.), Георги Стойков Раковски: възгледи, дейности и живот (2 т.; София БАН, 1968), т. 2, стр. 480-482, цит. в Mari Agop Firkatian-Wozniak, The forest traveler: Georgi Rakovski and Bulgarian nationalism (New York: Peter Lang, 1996), p. 87

[19] Виж Joep Leerssen, “Literary historicism: Romanticism, philologists, and the present of the past”, Modern language quarterly, 65 #2 (2004): 221-243.

[20] Заради возрождение новой болг. Словесности, стр. 98, цитирано в Боню Ст. Ангелов, В зората на българската възрожденска литература (София, 1969), стр. 72.

[21] Виктор И. Григорович, Статьи, касающиеся древнего славянского языка (Казан, 1852), стр. 52. Цит. в Ангелов 1969, стр. 65.

[22] Георги Димов, Архив на Г. С. Раковски (1952), I, стр. 168, цит. в Ангелов 1969, стр. 72.

[23] Ангелов, 1969, стр. 76.

[24] Ангелов, 1969, стр. 72.

[25] „Били сме, следователно сме“ (лат.) Бел. пр.

[26] Hroch 2000, p. 128.

[27] Забележка на Надежда Александрова, направена в личен разговор.

Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българите“ (Becoming Bulgarian) защищава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.
Посетители: 107

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 5 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 6 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 19 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици