Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)


2014 04 Bulg musl

Снимката е заведена в Дигитален архив, РИМ-Смолян, CD-057, No 57_7369. „Побратими“ – Салих Мюдернизов от с. Смилян, (в други варианти се среща  като Мюдеризов или Мюдерлизов, според хора от Смилян означава начетен,  учен човек) и свещеник Димитър Мавров. Фотографията е направена в  Райково. Без автор и година. Формат: 9х 13 см. Фонд 959 К, оп. 2,  а.е.207 на ДА-Пловдив.Материали за изложба „Родопите през погледа на  Стою Шишков и днес“ на РИМ-Смолян. Тъй като свещ. Димитър Мавров служи в Г. Райково в периода 1921-27 г., в  Д. Райково 1927-32 г., може да се предположи, че снимката е направена в този период.

Благодаря за информацията на Т. Марева, директор на РИМ Смолян.


(Когато изграждаш познание за българи мюсюлмани )

 

Българите мюсюлмани са описвани като общност, чиято културна специфика се изгражда на основата на религиозната обвързаност с исляма и етническата им характеристика, свързвана с българския език. Етническата принадлежност се интерпретира и във връзка с общи регионални културни традиции, споделяни с българите християни. Тези традиции са описвани от изследователи преди повече от столетие и в продължение на десетилетия наблюдения. Това е официалната гледна точка или – казано по друг начин – това е описанието на българите мюсюлмани като общност „отвън“, от външния наблюдател. Българите мюсюлмани обаче споделят разнообразни виждания за произхода си, както и за отношението между религия и език, което продължава да е в основата на дискусии – мюсюлмани, които говорят български език или говорещи български език, които изповядват исляма.

Настоящият текст прави опит да погледне към проблематиката „идентичности на българите мюсюлмани“ от друг ъгъл, като рефлексия на изследователския опит, чиито резултати са антропологични текстове за българите мюсюлмани в България – статии, етнографски филм, документален филм.

Идеята е да се представят и интерпретират образите на „българи мюсюлмани /мохамедани / помаци“ [1], конструирани в събеседване с локални общности в различни региони на България, между които и Родопите – от една страна, а от друга – в събеседване вътре в авторски екипи, както и с изследователи, публични личности, представители на различни равнища на власт. Наблюденията показват динамика в описанията и преходи в говоренето, които обхващат широка палитра, условно ограничена от „познатото друго“ до „екзотичното“.

Защо тази тема? През последните няколко години работих по подготовката на текстове, които засягаха описание на общности с културни специфики в България или се отнасяха до т. нар. преди две десетилетия „погранични региони“, които днес се реконструират в рамките на новото пространство Европейски съюз. Работата като изследване, описание и представяне на локални случаи, на локални и регионални култури, разбирани като начини на живот, ме срещна с множество събеседници. Това са събеседници, водещи в конкретното познание (в случая българи мюсюлмани), и професионалисти от разнообразни сфери, част от авторски екипи.

Как се изгражда представата за „различните“ от нас, тези, за които говорим, пишем, създаваме разнообразни текстове за културните различия?

Моята цел е да споделя наблюдения и впечатления от проведените събеседвания с българи мюсюлмани, от една страна, а от друга – от разговорите с професионалисти в сферата на публичното говорене, посредници между познанието и неговото разпространение. В текста няма да се спирам на проблематиката за културните различия в сферата на политическото, за тяхното инструментализиране, независимо че темата на конференцията, както и моето заглавие се проектират точно в политическото говорене и управление. Създаването на текстове и тяхното разпространение е част от публично говорене, което се свързва със създаване на образи, на колективни идентичности, или отразява и дава публичност на процеси по изграждане на колективни идентичности. Друг е въпросът доколко тези изграждани идентичности – налагани като промяна на именната система на няколко пъти в продължение на век в България например, или опит за насилствена промяна на вероизповедание (Елдъров 2001) въздействат и по какъв начин върху избора на колективна идентичност от страна на отделния човек. В настоящия текст понятието идентичност се възприема и ползва като конструкция в конкретен контекст (Бокова 2000), която се инструментализира. Важно е да се отбележи, че конструирането на идентичности би могло да бъде въпрос на личен избор съобразно конкретната ситуация или да се наложи върху определена общност с използване на разнообразен инструментариум в сферата на политическото[2]. Освен градените и поддържани отношенията между колективни идентичности в сферата на политическото, те се създават, променят, придобиват гъвкавост или се втвърдяват в изказа си и на равнището на всекидневието, в публичната и в частната сфери, колкото и по-трудни за долавяне, измерване и изследване да са цитираните равнища на взаимодействие между индивиди и общности.

По време на дългогодишни теренни изследвания се срещах със събеседници, които представяха себе си във връзка с различни групи съобразно контекста на говорене – моето говорене за изследването, посредниците на срещата, мястото на говорене. Предлагам няколко цитата от събеседвания, които показват ясно динамиката в изграждането на образите, чрез които говорещият създава и предава публично представата за себе си. Говоренето не е резултат от отговор на пряко зададен въпрос „вие какви сте“, а се конструира в процеса на събеседване, на взаимно опознаване между събеседника и изследователя.

Това са кратки откъси от събеседвания с българи мюсюлмани/помаци, както и от събеседвания с мюсюлманин, турчин, християнин, българин, които говорят за „другите“, в случая – българи мюсюлмани. Винаги изпитвам затруднения, когато работя с подобни делитбени критерии, но включването в тази конференция е съгласие за изграждане на деления с идея за задълбочаване на познанието за това как и с какви образи представяме себе си и другите. Коректно е в случая да отбележа, че събеседниците се самоопределят по цитирания начин. Идеята е да покажа изграждането на идентичности като процес, в който има отношения между различни общности и тяхната динамика води до промени в думите и образите на описание.

Най-напред ни водеха помаци, па ни писаха и мохамедани, па ни писаха и направо българи. Па сега вече и ние не знаем какви сме…ми ора сме…Ора на България. (Тетевенско – по теренен материал на Св. Петкова, 1998).

Те са като нас, говорят български, но имат турска вяра (българин християнин, Ивайловградско, 1981).

Тук, в града, правим две погребения – българско и турско (турчин, мюсюлманин, Асеновград, 1998).

Тук сме българи мохамедани, накратко помаци … Имаме роднини там (Гърция), не ги знаем…Помаци сме, както има арменци… Ние сме родопчани…Раждаш се такъв, не избираш какъв да си…

Спазваме религиозни обичаи само по време на мъртвило. Байрям – само малкия със захарни изделия. А мъртвилото е както при дедите ни. За другите празници – като всички…(Родопите, 2012 г.).

Няма да кажа нищо ново, ако споделя, че назоваването „помаци“ не се възприема еднозначно във всеки регион и е въпрос на избор на изследователя да уточни самоназоваването и неговото използване. Често то зависи и от възрастта и поколението на събеседниците. Използването на названието на природен обект, например връх Свобода/съответно Енихан (баба), може да отведе към отношения между хората и мястото, които не са експлицитни, явни. Употребите на различните названия на върха в конкретния случай през 90-те години беше свързано с поколенчески различия. По-възрастното поколение помнеше практиката на поклонение на текето на Енихан баба, което се намира под родопския връх. Средното поколение свързваше върха с наученото в рамките на националната образователна система и други практики, свързани с върха. Десетилетие по-късно названието на върха и текето бяха „въвлечени“ в политически пререкания, които приеха религиозни форми на изказ на християнското и мюсюлманското, изцяло конструирани от две политически партии[3].

Научното говорене и научните издания също оказват влияние върху представите на общностите за историческия опит, значимостта им за съответен регион и на национално равнище като усилват или приглушават отделни елементи, основа за описание на собствения образ. Например изследването на големия български учен Любомир Милетич[4] за разорението на тракийските бежанци е неотменна част от семейната библиотека на наследниците на тракийци (както се самоназовават) и влиянието на изследването отдавна е надхвърлило рамките на научен текст. Подобна е съдбата на изследването на Телбизови[5] за културата и бита на банатските българите сред наследниците на завърналите се от Банат в България в края на 19 в.

Затова и първият пример, който давам, е свързан с продължителна дискусия за името на научна статия в издание, посветено на общности с културна специфика в България. Авторите на една от статиите защищаваха идеята за назоваване на текста „Помаци“ с идеята, че от другата страна на българската граница населението използва това име и то е въведено официално от гръцката държава. Това означавало, според авторите, да експлицираме връзките между помежду им, да заявим историческата общност на групата, другояче казано – да покажем общността от двете страни на границата. Другата част настоявахме за въвеждане на название „Българи мюсюлмани/помаци“ с идея за припознаване на различията в имената, които хората възприемат или не възприемат като самоназоваване. В случая, общността „през границата“ – дали е реалност или е по-скоро научна конструкция – е въпрос на дискусия, защото историческият контекст се променя и следователно се трансформират начините на живот. Предлагам кратък цитат в подкрепа на идеята за невъзможност за еднозначен отговор на въпроса за „общност през граница“ извън конкретен контекст, както и за наличие на многообразие от гледни точки, които е редно да се изследват.

Родителите ни са дошли тука за „по-хубаво“, за по-добра земя. През 1959 г. идват 2 семейства ... Не помним „старата история“ на селата там (в Крумовградско). От другата страна на границата има роднини в Гърция, но това знаеха бабите и дядовците… Ние вече нямаме земане – даване… (Родопите, 2012).

Години преди да запиша цитираните думи излезе сборникът със статии, посветен на общности и колективни идентичности в България. Авторите се обединихме около предлаганите заглавия на статии, защото се удържаха принципите на представяне на официалното назоваване, но и на самоназоваванията – в случаите, когато те съществуват.

В много по-късен период по време избухна обществен скандал за определяне на идентичността на децата в средни училища от преподаватели или администрация. Пресата гръмна заради възмутени родители, но така и не се разбра кой и с каква цел „определя“ или, по-точно казано, работи с идентичност от външна гледна точка, в случая – представители на държавата. Случаят остана неясен, но внесе смут и колебания в други сфери, освен образованието. По същото време участвах в проект по изработване на издание за културното многообразие на България. Издателите на книгата бяха притеснени от разразилите се публични питания, отново инструментализирани от политически партии, относно представянето на общностите и названията на статиите. Те пожелаха обединяване на три статии – за „българи, православни“, за „българи, католици“ и за „българи мюсюлмани/помаци“ в обща статия[6]. Според тях, обединяването на статиите в една обща със заглавие „българи“ нямало да предизвика въпроси относно делението на общностите. В случая административният процес по вменяване на идентичност в сферата на средното образование се оказа повод за нивелиране, изтриване на културни специфики и невъзможност за изказ на специфики, които общности по места изграждат във взаимодействие помежду си. Разграниченията, активни в определен контекст, загубиха релевантност заради идеята за голяма общност, в случая – граждани в България с определени права относно публичен изказ или запазване правото на самоопределение в частната сфера. Но идеята на книгата беше именно представяне на културни различия като богатство на култури, които отразяват исторически преживян опит и предлагат съвременни форми на културни практики и взаимодействия.

Следващият пример е показателен за възприемането на общностите, в случая – на българите мюсюлмани. Авторски колектив издирвахме подходящи фотоси за илюстрация на съвременния начин на живот на общности с културна специфика. В центъра на с. Могилица има композиция от предмети от дърво в голям мащаб, която показва връзката на селището и на съседните селища с уменията за изработка на предмети от дърво, част от културната технология на региона, запазена и развивана днес. Тази снимка не привлече погледа на издатели и редактори като илюстрация към статията за българите мюсюлмани. Вниманието им беше насочено към визуален материал от село Рибново[7], Благоевградско, което – заявявам смело – се преекспонира в публичното пространство – преди десетилетие като „село пазител на традиция“, особено във връзка със сватбения ритуал по изписване на лицето на младоженка, в последните години – с политически действия от страна на кмета. Визуалният материал привлече вниманието, защото изобилства с кадри – моменти от „застинала култура“, традиция в пълния й блясък – според разбирания за „автентичност“…Снимка в едър план на младоженка с изписано лице, нареден в двор на къща дар от родителите на младоженката: безброй тъкани, които се многоцветни, ярки…Появиха се и снимки от петъчния пазар в гр. Тетевен – жени в ярки цветове, които идват от съседните села на седмичния пазар…

От една страна, действително е трудно да визуализираш културно многообразие, то е преживяване, свързано с конкретно време и място. Портретна снимка на човек без уточнения не винаги дава информация за идентичностите, с които се обвързва фотографираният. От друга страна обаче, налагането на конкретни образи като „емблема на традиция“ схематизира и води до обедняване на многообразието. Оттук следва малката стъпка до налагане на образ на общност, която пази традиция, свързана е с миналото. А това вече е екзотика, нещо, което не се среща, запазено на малко места, „късче минало“ и знак за автентичен живот! Села в България нееднократно са обявявани за „резерват на традицията“. В публичното пространство се правят опити и за „откриване“ на общности, които пазят начините на живот от миналото. Затова и постепенно се налага и се възприема в по-широка среда представата за българите мюсюлмани/помаците като общност с традиция, която е ценна като „екзотика“. Но става дума само за няколко села, които са пазители на традицията, като Рибново например. Сякаш къс отминало време е застинало и се вмества в съвремието. Екзотичното е ценно с това, че е знак на нещо отминало и затова трябва не просто да го опазваме, а да го съхраняваме. С налагането на знак за „автентичност“ ние сме на път да превърнем места, празници, събития в музеен експонат на открито, ценен сам по себе си и на дистанция във времето от нас самите – тези, които произвеждаме и налагаме знаците за ценно и непреходно.

Всичко това показва трайно присъствие в българската култура на изграждането и възприемането на различията като ценност, свързана с традиция, с някакво минало, проектирано назад във времето... Традицията се очаква да покаже връзка с предците и се мисли като субстанция, същност – конкретен факт, празник, дреха, които не се променят във времето. Днес традицията, мислена като част от изпълнителските дейности, е отражение на представите за „автентичен фолклор“ от времето на художествената самодейност, развивана като културни политики в рамките на социализма. По време на социализма се създават обреди и ритуали по подобие на „древните времена“, но „изчистени“ от религиозни влияния според идеологическите изисквания и указания на централната власт.

Последния пример преживях през зимата на 2012 г. При пътуване към регион в Родопите попитах спътник, общински администратор откъде са преселниците в няколко села в региона. Отговорът беше „В това село са турци от Кърджалийско, но в другото по-добре те да си кажат…“ Неясният отговор всъщност дава много точна информация, става дума за помаци/българи мюсюлмани.

Отказ от назоваване на общността или търсене на екзотичното най-често съпътстват говоренето за българите мюсюлмани от страна на хора, които не винаги имат пряк контакт, имат опит от съвместно живеене с „културни различия“. Често задавани въпроси от страна на медии насочват към откриване на екзотичното – коя общност спазва най-много традициите си, кое от връзките с предците е уникалното за всяка общност, как поддържат вярност към традицията, има ли любопитни неща за споделяне….Непознатото, но като любопитно, екзотично е водещо в представяне на другите, различните. Така се прави опит за класация на общности по различия, за да се избяга, вероятно, от хомогенизирания начин на живот…или поради схеми на деление, добре усвоени и активизирани с лекота. Сигурна съм, че журналистите, които задават подобни въпроси, никога не са правили опит да дадат отговор, като мислят за себе си…иначе не биха поставили въпросите по този начин.

И накрая, вместо заключение, трябва да отбележа, че проблемът за различието не е нов, но неговият прочит в съвременността е специфичен (Wieviorka, Ohana 2000; Wieviorka 2001; Gossiaux 2001). Едната интерпретация е есенциалистка, изследва и създава различието като същност, а подобно мислене ни отвежда към модерни форми на дискриминация. Другата се базира на идеята за инструментализация на различието и акцентира върху неговото създаване и конструиране, както и върху практиките, които го поддържат в пространството и във времето.

Различието е методологически въпрос и засяга гледната точка на антрополозите днес (Kilani 1998; Geerz 1996; Clifford 1996), от една страна. От друга страна, това е и политически въпрос – как обществото отстоява своето единство и същевременно гарантира разнообразието на култури (Touraine 2001:292).

Затова различията могат да се интерпретират по различен начин в зависимост от контекста на създаване и представяне – като богатство от култури, когато говорим за детски фолклорен фестивал например. Или като разделител, неочакван и труден за възприемане от деца, когато културните специфики се обявяват публично от министър[8] като важни за детски фолклорен фестивал.

Завършвам с друг цитат на събеседник, който ме въвеждаше в среда на предприемачи в голям град:

Това е колега (член на сдружение на бизнесмени в град), който е помак. Вие нали се интересувате и от тях?

Литература

Бокова И., Ганева-Райчева В. „Културно многообразие на България“, Пловдив, 2012

Госийо Ж.-Фр., Власт и етнос на Балканите, С., 2004

Елдъров Св., Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878-1944. – В: История на мюсюлманската култура по българските земи. Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, т.7., С., 2001

Милетич Л., Разорението на тракийските българи през 1913 г., С., 2003

Телбизови К. и Векова-Телбизова М., Традиционен бит и култура на банатските българи, СбНУ, т. 51, 1963

Clifford J., Malaise dans la culture: l’ethnographie, la litterature et l’art au XX siecles. Paris, 1996

Gossiaux, J.-Fr., Les logiques antimétisses de l’ethnicité: le paradigme multinational. – In: J. L. Bonniol (sous dir.). Paradoxe du Métissage, Paris, 2001

Geertz Cl., Ici et là – bas. L’anthropologue comme auteur, Paris, 1996

Kilani, M., L’invention de l’Autre, Lausanne, 1998

Tourraine, A., Une société fragmentée, Paris, 1996

Wieviorka, M., J. Ohana (dirs.), La différence culturelle. Une reformulation des débats, Paris, 2001

Wieviorka, M., La différence, Paris, 2002

Текстът е публикуван за пръв път в „Помаците – версии за
произход и съвременна идентичност", НБУ, София 2013



[1] Назоваването на общността има своя история. „Помаци“ е възприемано или отхвърляно от общността в зависимост от региона и поколението на говорещите. „Българо-мохамедани“ се утвърждава като назоваване от 30-те години на 20 в. Последните десетилетия изследователите ползват, а и в публичното пространство се възприема назоваването българи мюсюлмани, което се представя за неутрално. Проблемът за името отпраща към проблема за възможните обяснения и интерпретации на приемането на исляма.

[2] За контекста на Балканите виж: Госийо 2004.

[3] Връх Свобода се превърна в пространство на „ожесточени сблъсъци“ за определяне на „своя територия“ чрез знаци на религиозното и легенди – текето на Енихан баба, почитан от хетеродоксните мюсюлмани, но в случая инструментализирано от политическа партия, и паметник на Момчил юнак, един от назоваваните „владетели на Родопите“ - за християните.

[4] Любомир Милетич (1863-1937), академик, е сред първите изследователи на културата и езика на българите на Балканския полуостров. Със солидно образование, той пише редица научни статии и книги, които днес бихме определили като антропологични - с оглед на цялостната му изследователска дейност. Ректор на Софийския университет и председател на БАН до кончината си. Остава признат като историк, филолог и етнограф от българската научна общност. В текста става дума за изследване от 1913 г., публикувано със заглавие „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ с множество издания.

[5] Важна роля за разпространение на знание за българите католици от Банат и поддържане на колетивна памет оказва изследването на Карол и Мария Телбизови: Телбизови К. и Векова-Телбизова М. 1963 Традиционен бит и култура на банатските българи. СбНУ, т. 51.

[6] Необходимо е да отбележа, че в случая „религиозната“ характеристика е част от повече елементи, чрез които се представят културните специфики на една общност – например регионална култура, която често е споделено знание и дори общи практики с други общности, исторически път на премествания в пространството и др. В заглавието връзката с религиозното е отпратка и пояснение, които са публично достояние.

[7] Ако си припомним филма „Гори, гори огънче“( http://bnt.bg/bg/movies/details/1508/gori_gori_ogynche) с режисьор Румяна Петкова, сценарист Малина Томова, оператор Светла Ганева, то трябва да навлезем в дискусиите около филма, в които се включиха и българи мюсюлмани. И тогава ставаше въпрос за „село със съхранение на традицията“, според авторите на филма, но традиционният облик на селото не се възприе като ценност поне от групата, която написа възражение срещу начина на изобразяване на българите мюсюлмани. Давам този пример като илюстрация на различните разбирания за традиция и връзки с миналото, които се менят като съдържание и съответно - ценност - във времето, съобразно контекста на случване на събитията.

[8] По време на Детския национален фолклорен фестивал в Тетевен (1994) министърът на културата Марко Тодоров произнесе кратка реч, в която приветства децата участници като представители на различни общности в България. По поведението на децата се виждаше, че по-важното за тях е да са на едно място и да се забавляват. Отчитането на определена културна политика не изисква непременно публичното й оповестяване, но това беше времето на демонстриране на културни различия с подкрепа на държавата.

Ирена Бокова
Ирена Бокова е доцент по културна антропология, доктор, преподавател в департамент „Антропология“ в НБУ. Преподава в програми по антропология, политически науки на български и на френски език, в магистърски програми по туризъм, кино и телевизия. Осъществява теренни изследвания по проблемите на града, културните наследства, културните политики, мобилността, колективните идентичности. Автор е на монографско изследване, студии и статии, публикувани на български и чужди езици.
Посетители: 104

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 5 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 6 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 19 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици