Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

Сред важните дългосрочни последици от предприетата през 1956 г. от новия съветски лидер Никита Хрушчов десталинизация и последвалата дълбока системна криза в Полша и Унгария следва да се причисли и окончателния крах на идеята за създаването на световна пролетарска държава и на свързания с нея идеологически „багаж“. В световното комунистическо движение започва бавна и негласна ревизия на абстрактния коминтерновски интернационализъм, опиращ се върху постулата за всеобщото братство между народите по света в името на една универсалистка цел – тържеството на световната пролетарска революция. Донякъде това е естествена еволюция в идеологическите схващания на комунистическите партии във всички просъветски режими и резултат от осъзнаването на утопичния характер на тази цел. След като става ясно, че реализацията й е невъзможна, за повечето от тях все по-важно започва да става внушението за тяхната органичност, телеологичност, произтичаща от вековните национални традиции и следователно – легитимност, основана на историческата закономерност. Подобна промяна настъпва в посланията на повечето източноевропейски комунистически партии и особено осезаемо при балканските автократични режими. Всеки един от тях обаче следва да се разглежда като частен случай. Такъв е и българският, който, за разлика от режимите в Албания, Румъния и Югославия, нито за момент не заема антисъветска окраска и нито веднъж не декларира позиция, нюансирана по отношение на Москва. Въпреки това обаче, от началото на 60-те години са налице ясни белези на връщане към стария традиционен национализъм, враждебен преди всичко към съседните балкански народи и техните „инфилтрати“ в националното тяло в лицето на различните малцинства. Без съмнение, най-удобни и разпознаваеми като „изконен враг“ отново се оказват различните мюсюлмански общности, стигматизирани още в следосвобожденския период. Безпределната вярност на БКП и на самия Живков към Съветския съюз донякъде е възнаградена и с разрешената частична автономност на режима в София в осъществяването на неговата балканска политика. Тази ниша улеснява връщането към редица довоенни практики и стереотипи по отношение на съседите и на етническата политика. Тъй като в традиционната риторика на комунистическата партия старият национализъм е прекалено дискредитиран идеологически, той е заменен от т. нар. „социалистически патриотизъм“. В пропагандния арсенал на БКП това понятие продължава да се употребява със задължителната добавка на „пролетарския интернационализъм“, но последната изглежда все по-лишена от смисъл. Когато мобилизационните възможности на старата прогресистка риторика изглеждат напълно изчерпани, а идеологическите празноти – все по-значителни, „социалистическият патриотизъм“ се оказва подходящият пълнеж и едновременно с това – новото лепило, способно да осъществи национална хомогенизация и нова легитимация на властта, търсеща вече не само класово, но и национално припознаване. Трябва да се отбележи, че – от гледна точка на режима – тази политика се оказва особено резултатна: старите клишета са лесно разпознаваеми за обикновения човек, те успешно заместват липсата на нови хоризонти на комунистическата утопия и придават изконност на зададените от новия курс идеологически и политически императиви.

Коментирайки дебата за съжителството между „практическия комунизъм“ („реалния социализъм“) и национализма, и сравнявайки го със сходни процеси в останалите просъветски режими, Мария Тодорова употребява понятието „идеологически номинализъм“ – възобновяване на предишния националистически дискурс, облечен в термини от доминиращия марксистко-ленински жаргон. По този начин се търси и намира изход от противоречието между „една космополитна универсалистка идеология и партикуларистката романтична вяра“. Така, за разлика от Запада и Третия свят, „етничността, национализмът и етатисткият комунизъм очертават линия в историческото развитие на Източна Европа от осемнадесети до двадесети век, оформяйки нещо… като (почти) непрекъснат националистки континуум.“ (Todorova 1997:146)

Макар обобщението й върху цялата източна част на стария континент да изглежда проблематично, за българския случай това е безспорно валидно. Провежданата политика на БКП за пълзяща реставрация на традиционния национализъм има своите още по-убедителни аналогии и проекции в действията й по отношение на българомюсюлманското (помашкото) население.[1] В своята еволюция отношението към него в общи линии повтаря логиката на поведение, циклите и спазмите на този проблем от годините преди 9 септември 1944 г. Наследената традиция е продължена и от комунистическия режим, който ту отрича, ту се връща към някои от заклеймените преди това подходи, за да ги приложи с характерните за него още по-голяма всеобхватност и безкомпромисност. Постепенно в интеграционните стратегии през 60-те години се озовават и турците, както и по-малките, изповядващи исляма групи.

Началото на края на т. нар. „интернационален период“ във вижданията и политиката на комунистическата партия към помаците настъпва с приетите на 17 ноември 1956 г. от Политбюро на ЦК на БКП „Мероприятия за издигане политическото и културно равнище на българите с мохамеданска вяра“.[2] Те ясно очертават постепенното превръщане на постулата за „пролетарския интернационализъм“ в един от многото лозунги-клишета. Все повече застъпваният „социалистически патриотизъм“ става неразделна част от пътя на Тодор Живков към абсолютната власт. „Мероприятията“ всъщност са първият официален акт на най-висшия изпълнителен орган на БКП по проблема. Той предвижда прилагането на поредица от мерки във всички области на икономическата, социалната и културната сфера, както и в съответните звена на самата комунистическа партия, които да доведат до „преодоляване на наслоените в миналото верски предразсъдъци и средновековни суеверия“. Този документ, както и произтичащите от него мерки на различните нива на държавната и партийната йерархия, следва да се разглежда в контекста на все по-ясно очертаващото се пълно доминиране на личните виждания и подходи на Живков към мюсюлманското население, а и въобще по етническите проблеми.

В партийно-пропагандния жаргон още от края на 50-те години като евфемизъм за политиката на „принудително цивилизоване“ на мюсюлманското население в страната се налага и утвърждава терминът „културна революция“. Първоначално той изглежда твърде обобщаващ и абстрактен, но постепенно под него започва да се подразбира системата от мерки за премахване на традиционното облекло и свързаните с него традиции и начин на живот. Така се поява и другият термин – „разфереджаване“, акцентиращ върху считаните за назрели силови действия за налагане на външните белези на комунистическата модерност. Първите опити за принудителна подмяна на традиционното мюсюлманско облекло датират от 1958 г., но те са инцидентни – във връзка с честванията на поредните годишнини от идването на комунистите на власт и на Октомврийската революция, след което носенето на фесове и кюляфи от мъжете и на фереджета, шалвари и шамии, закриващи голяма част от лицето на жените, негласно се позволява отново. (Груев 2003:202-204) Всъщност това е едно от първите проявления на обичайната тактика за редуване на брутални и масови кампании с временни и частични отстъпления, създаващи у различните групи постоянно объркване и напразни надежди, че поредната акция ще бъде последна. Отново в чест на 9-ти септември през следващата 1959 година, отбелязван тогава особено тържествено заради навършващия се полукръгъл юбилей от преврата, започва масираната кампания по „разфереджаването“. Наложени са стриктни забрани за забраждане на лицата на жените, за носене на фереджета и шалвари, както и на фесове и кюляфи при мъжете. Те са придружени със силови действия, изразяващи се в устройване на хайки по улиците или по нивите за арестуването жени, опитващи се да игнорират „новата форма“, демонстративно публично рязане на споменатите дрехи, изгонване на мъжете от работа и т. н. Този тип мерки продължават особено активно и в началото на 60-те години, като постепенно се разпростират и по отношение на турското население. През целия период до падането на режима борбата срещу мюсюлманското облекло се развива на приливи и отливи, като обикновено след прекратяването на демонстративните акции в определено населено място традиционните символи на религията постепенно се завръщат в дрехите на хората и това налага повторни и последващи акции. Логиката на действие и противодействие от страна на режима и на мюсюлманското население по въпроса за облеклото в общи линии повтаря спазмите на проблема в самата Кемалистка Турция, макар и в София тази аналогия упорито да се отрича. За мюсюлманските общности този начин на обличане и забраждане се възприема като форма на съблюдаване на изискванията на вярата, респ. на покорност пред Аллах, а носенето на новото облекло – за покорност към светската власт. За режима този въпрос стои по-генерално – като външен израз на лоялност и припознаване на йерархичност, която трябва да бъде наложена силово. В последна сметка двете страни в това уравнение постигат своеобразно динамично равновесие, като определени елементи на облеклото (в различните региони става дума за различни негови части, но най-вече това се отнася до забрадката) остават да символизират предаността към вярата, докато роклите, мантата и шлиферите остават външен израз на лоялността към режима. По-глобалната цел на политиката на „разфереджаване“ – заличаването на външните различия в облеклото между християни и мюсюлмани – така и не е постигната, особено при жените, тъй като и в „новата форма“ първите значително се отличават от българките.

В самия край на 1959 г. – на 30 декември, Министерството на народното здраве и социалните грижи издава специално окръжно, в което се заключава, че обрязването на момчетата се извършва по изключително примитивен и нехигиеничен начин, който често води до усложнения. Същевременно се прави извода, че то е ненужно и вредно. Следва разпореждане до медицинските органи стриктно да следят за бъдещото му извършване само от лекари и фелдшери в съответните здравни заведения. След самата манипулация се предписва децата да бъдат хоспитализирани за 2–3 дни.[3] За така наречените „сюнетчии“ се предвиждат строги наказателни мерки. На тях се отнемат издадените до този момент разрешителни и се постановява: Здравните органи да преследват нарушителите и ги предават на съдебните власти за дирене на наказателна отговорност.[4] Както е видно, от една страна, нормативният акт цели да „модернизира“ тази практика и да я превърне в операция в медицинския смисъл, ограничавайки възможностите за усложнения и инфекции. От друга страна обаче, съображенията на цитираното окръжно далеч не са само медицински и хигиенно-санитарни. То е първа стъпка към криминализиране на обрязването. От този момент нататък режимът предприема силна пропагандна кампания срещу този обичай, продължила и през следващите десетилетия. От втората половина на 60-те години съдилищата започват да издават ефективни присъди на сюнетчии, а впоследствие и на родители на обрязани деца, с мотива: За нанасяне на средна телесна повреда. (Neuburger 2004:113) По детските заведения и началните училища започва и организирането на специални медицински прегледи, които да установят дали децата не са обрязани тайно. За период от около 10 – 15 години режимът успява да постигне известни успехи в борбата си със сюнета, контролирайки както децата, така и родителите. Мерките срещу обрязването на момчетата (отначало само при помаците, а впоследствие и при турците и останалите мюсюлмански групи), представляват част от общото настъпление срещу ислямската религия и срещу публичните проявления на принадлежност към нея. Те са безспорно впечатляващи за степента на контрол, постигната от режима на всекидневно равнище, дори и по отношение на такива интимни сфери, каквато е човешкото тяло.

Последният колективен публичен сюнет след прекъсване от 6 години е извършен през 1964 г. във велинградското село Корова (от 1971 – Драгиново), в което са обрязани едновременно 130 деца. По сведения на Държавна сигурност, в празненствата са взели участие 50 000 души .[5] Макар тези цифри да са силно преувеличени, те показват превръщането на акта в общо събитие за целите Западни Родопи, показателно за консолидирането на общността в обстановка на застрашена колективна идентичност. Празненствата продължават три дни, като все пак са прекъснати от властта. Както съобщава документът, за повод е използвано развяването на турско знаме по време на церемонията.[6]

На 5 април 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП приема специално решение, целящо „ограничаването на някои прояви на турчеене сред българомохамедани, цигани и татари“. В него се предвижда обособяването на децата от съответните групи в отделни класове, в които няма турци, създаването на интернати също на разделен принцип, разделна срочна служба в армията и т. н. Възлага се на административните власти по места внимателно да издирят лицата, принадлежащи към съответните етно-религиозни групи и записани като „турци“. В тази връзка се предвижда да бъдат преработени регистрите за гражданското състояние там, където е нужно, за да бъде записана съответната нетурска етническа принадлежност. Инструктират се и местните органи на властта да въведат опростена административна процедура, без изискваното до този момент съдебно решение, за промяна на имената с български. Същевременно им се възлага да не допускат преселване на българи мохамедани и цигани в населени места с компактно турско население.[7]

Предвижданите мерки, насочени фактически към отграничаване на турците от всички останали български граждани, представляват важен завой в провежданата до този момент политика на режима за равнопоставеност на всички етнически и религиозни групи в духа на т. нар. „пролетарски интернационализъм“. Новопоявилият се диференциран подход поставя началото на курс към постепенно „приобщаване“ на отделните по-малки мюсюлмански групи към т. нар. „българска социалистическа нация“. На дневен ред за първи път най-висшият управленски орган в държавата поставя въпроса за смяната на имената на помаците. Макар изрично да е употребена формулировката „при пълно вътрешно убеждение и открито изразено собствено желание“, цитираният документ дава „зелена светлина“ на тази нова фаза на „приобщаване“.

В изпълнение на решението на Политбюро се стига до съвещание в Секретариата на ЦК по българо-мюсюлманския въпрос на 6 март 1964 г. с участието на ръководителите на окръжните комитети в Благоевград, Пазарджик, Смолян и Кърджали. То се председателства от тогавашния втори човек в партийно-държавната пирамида – секретаря на ЦК по въпросите на идеологията Митко Григоров. Основният доклад е изнесен от ръководителя на отдел „Пропаганда и агитация“ В. Иванов. В него той формулира главната задача: Да се подкрепи и разгърне масово движение за премахване на старите, вредни традиции в бита, за преодоляване на религиозния фанатизъм, за замяна на турско-арабските имена с български. (Дюлгеров 2000:27) В доклада се посочва, че в Смолянски окръг цифрата на сменилите имената си е нараснала до около 9 000 и остро се критикува благоевградското партийно ръководство за голямото изоставане.

Съвещанието от март 1964 г. има инструктивен характер за отделните окръжни комитети, на които работата по „приобщаването“ на българите мюсюлмани се вменява като най-важна и непосредствена задача. В Благоевградски окръг обаче софийските решения са разчетени като даване на „зелена светлина“ за силово наваксване на изоставането. Без това да е предшествано от съответната „артилерийска подготовка“, местното ръководство решава да пристъпи към директна смяна на имената. Желанието на тогавашния първи секретар Кръстьо Тричков и на функционерите от регионален мащаб Петър Дюлгеров и Съботин Генов е да „натрупат точки“ в своеобразното състезание между окръзите за доверието на централното ръководство. На заседание на бюрото на Окръжния комитет се налага мнението на секретаря по идеологията С. Генов да бъдат организирани регионални съвещания с т. нар. „актив“, на които да бъде „спусната по места“ задачата директно да се пристъпи към смяна на имената на мюсюлманите. Първото от тях се провежда на 22 март с. г. в Гоце Делчев. Всъщност терминът „съвещание“ не е особено точен, когато става дума за информиране на местните партийни ръководства за мнението на техните началници и когато на форума присъстват около 600 човека. По предварителен сценарий 13 участници обявяват публично новите си имена. Страхът на останалите присъстващи, че с този акт всъщност се самоизключват от общността, в която живеят, на този етап ги въздържа да се присъединят. На проведените впоследствие съвещания по общини те поставят условие на благоевградското партийно ръководство да направят това в съответните села гласно едва тогава, когато се намерят (или бъдат принудени) и други, които да сторят същото.[8]

От края на м. март 1964 г. се пристъпва към блокада на отделни села и различни показни действия. Най-категорично е противопоставянето в Гоцеделчевското село Рибново. Тук се стига до открит бунт срещу преименуването, който заплашва да се разрасне и в останалите селища в района. (Груев и Кальонски 2008:52-55) Важен аспект от действията на жителите му е извеждането на съпротивата и извън селото и превръщането й в организирана проява на цялото помашко население. Освен това, делегации са изпратени до ЦК на БКП и до турското посолство в София. Именно това придава на случая национална значимост и предизвиква реакцията на висшето партийно ръководство. В последна сметка в района е изпратена комисия, която да проучи случая и да докладва на своите началници в София. На този етап режимът се оказва не напълно подготвен за подобна мащабна операция, поради което се налага крачка назад. В обхванатите от кампанията селища са проведени събрания, на които е обяснено, че в края на краищата името е въпрос на личен избор.

Няма съмнение, че рибновските събития от 1964 г. забавят масовизирането на кампанията по смяна на имената със 7-8 години. Като цяло обаче, те не променят характера на следваната политика. Макар и не толкова брутално, и през следващите години с пълна сила продължава натискът спрямо ислямската конфесионална идентичност. Той върви паралелно със сериозни капиталови вложения в тези райони, насочени към създаване на постоянна заетост, благоустрояване на селищата и повишаване на качеството на живота в тях. Важно значение в тази политика заемат постановленията на Министерския съвет и ЦК на БКП „За по-нататъшно социално-икономическо и културно развитие“ съответно на Благоевградски (1968), Смолянски (1969) и Кърджалийски окръг (1970).[9] Може да се обобщи, че умело практикуваното от Живков редуване на „тоягата и моркова“ намира едно от най-ярките си проявления именно в случая с мюсюлманското население.

Директният силов подход, приложен в Западните Родопи от местните функционери, продължава да бъде един от възможните варианти за Живковото обкръжение, но в този момент то предпочита да се опре на все още неизчерпаните възможности за „пълзяща“ промяна. В това отношение действията на смолянското ръководство се оказват много по-резултатни и безпроблемни. През втората половина на 60-те години обаче разликата между двете стратегии постепенно се заличава. След временното отстъпление към средата на 60-те години следва преосмисляне на опита, средствата и възможностите за нова смяна на имената, този път на всички българи мюсюлмани. На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да продължи работата по подобряването на социалния статус на българите мюсюлмани и същевременно да се пристъпи към смяна на имената.[10] Така режимът постепенно влиза в спиралата на т. нар. „възродителен“ процес, който окончателно го оттласква от интернационалистическата риторика и практика на ранните години от съществуването му и го преустройва върху идеологическата рамка на националкомунизма.

Литература

Груев, М. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим 1944 – 1959, С., 2003

Груев, М., А. Кальонски. „Възродителният процес“. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008

Дюлгеров, П. Разпнати души. Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани, С., 2000

Neuburger, M. The Orient Within. Itaca – London, 2004

Todorova, M. Ethnicity, Nationalism and the Communist Legacy in Eastern Europe. – East European Politics and Societies, Vol. 7, No. 1, 1997

Текстът е публикуван за пръв път в „Помаците – версии за
произход и съвременна идентичност“, НБУ, София 2013



[1] Тук и по-нататък в текста термините „българи мюсюлмани“ и „помаци“ ще бъдат употребявани като синоними, макар че и двата са проблематични. Всъщност става дума за българоезичните мюсюлмани, населяващи най-вече Родопите, чиято идентичност е въпрос на локален, политически, културен и ситуативен контекст. Част от тях се идентифицират като „българи мюсюлмани“, други – като „помаци“, немалко се самоопределят и като „турци“. За някои терминът „помаци“ е пейоративен, но напоследък той намира все по-голямо разпространение в научната литература.

[2] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 3062, л. 1 – 140.

[3] ДА – Благоевград, ф. 2Б, оп. 1, а.е. 583, л. 1 – 3.

[4] Пак там, л. 3.

[5] ЦДА, ф. 28, оп. 16, а.е. 49, л. 22; ДА – Пловдив, ф. 959 К, оп. 1, а.е. 225, л. 259.

[6] Пак там, л. 23.

[7] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 4749, л. 15 – 17.

[8] Пак там, 28 – 31.

[9] Бюлетин № 5 на ЦК на БКП, август 1970.

[10] Решение на Секретариата на ЦК на БКП за по-нататъшна работа по националното осъзнаване на българите с мохамеданска вяра. С., 17 юли 1970 (Специално издание), 2–44.

Михаил Груев
Михаил Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ „Св. Климент Охридски“. Гост-преподавател и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор на редица студии и статии на български, немски и английски език.
Други статии от този автор
Посетители: 135

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 6 часа
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 8 часа
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 10 часа
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 14 часа
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 1 ден
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още
    Скъпи Златко,
    Думите Ви... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Обекти на съдебна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Все пак е силно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не знам как да нарека... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря и за двете... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    След общите приказки... преди 2 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Към бележката на Искра... преди 2 дни
  • Искра Баева писа Още
    Все пак с риск отново да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Публикувам този... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Господин Стоянов,истини... преди 6 дни
  • К. Стоянов писа Още
    Не ми се спори по тази... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Седим с един от... преди 1 седмица