Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

2014 02 West-EastСтатията е публикувана за пръв път в Slavic Review 64, № 1, Spring 2005, 140-164. Текстът насочва вниманието към дискурса на изостаналостта в културна среда. Правейки обзор на източноевропейските историографии, той показва използването на различни представи за темпоралност. Източна Европа като цяло и проблемът за източноевропейския национализъм в частност се превръщат в исторически предмет на изследване до голяма степен по примера на антропологията чрез използването на теоретични и методологически структурни модели „извън времето“, които затварят времето като измерение за междукултурно изследване в скоби. Статията се опитва също да предложи начин да се заобиколи капанът на първопроизхода, като въвежда идеята за относителна синхронност в рамките на дълготрайния период, longue durée, и така ни позволява да опишем даден период като линейна последователност от събития, но и като диалогичен процес, без да пренебрегваме такива важни аспекти на историческия анализ в краткосрочна перспектива, каквито са връзките на следствие, пренос и разпространение.

С много малко изключения – най-бележитите от които са триделната трактовка на историята от Фернан Бродел като histoire evenmentielle, conjoncture и longue durée, т. e. събития, тенденции със средна продължителност и дълготрайни периоди, както и изследванията на Райнхарт Козелек върху темпоралността и особено неговата представа за времеви слоеве, или страти (Zeitschichten), времето рядко е било специален обект на научен интерес от страна на историците[1]. Може би е така, защото времето е основополагаща категория на историческото мислене – до такава степен го приемаме за даденост, че напълно го натурализираме. До неотдавна историците се занимаваха с времето единствено следвайки своето вековно призвание „да записват хронологичната промяна, да измерват и регистрират ритмите, метаморфозите, циклите, синхронността и т.н., с една дума, да използват следите на времето, за да рисуват вечно обновяващата се картина на историческия наратив“[2]. Философите, от своя страна, отдавна се занимават с времето, но по начин твърде обобщен и абстрактен за конкретните цели на историка[3]. Най-близък до историческата конкретика е постулатът на Зигмунт Бауман, че „историята на времето започва с модерността“, която е „преди всичко история на времето – модерността е времето, когато времето има история“. Според Бауман модерността еманципира времето от пространството, защото, за разлика от пространството, времето може да бъде променяно и манипулирано с помощта на новите технически постижения. „Този, който пътува по-бързо, може да завладее по-голяма територия, след което може да я контролира, да я картографира и да я надзирава... Модерността се ражда под знака на ускорението и териториалното завоевание.“[4] Въпреки това прозренията на Бауман са по-ценни за разбирането на империализма, отколкото на национализма. Напоследък в някои новаторски произведения антрополозите също разсъждават за времето – както косвено („Въображаеми общности“ на Бенедикт Андерсън), така и експлицитно („Времето и Другият“ на Йоханес Фабиан), и техният принос може би говори по-непосредствено на историческото въображение[5].

Обвързвайки национализма с модерността, Бенедикт Андерсън обяснява, че новото, светско и историческо разбиране за времето има централна роля за формиране на националното съзнание. Това се постига чрез изобразяване на едновременност в романите и церемониалното преживяване на едновременност чрез вестниците, като и двете са плод на това, което той сполучливо нарича печатен капитализъм. Заимствайки представата на Валтер Бенямин за „хомогенно и празно време“, той твърди, че историческото съзнание си представя как човечеството се придвижва през това хомогенно време на часовници, календари и съвпадаща темпоралност. Според Андерсън нацията – тази въобразена общност, изкована посредством специфични технологии на комуникация и транспорт – израства от нови републикански модалности, които установяват хоризонтални отношения между хората, обитаващи определени територии; заедно с това тя израства и от ново съзнание за времето. На практика създавайки теория за нацията като пътуваща модулна форма, Андерсън издига като първообраз креолския национализъм в двете Америки, чиято първична форма след това се копира и пиратства, тъй като според него „нацията се оказва изобретение, което е невъзможно да се патентова“[6]. Той различава поредица последователни вълни на национализъм, които започват с териториалните национализми на креолите в двете Америки, пренасят се в Европа, където едновременно се изявяват чрез говоримия език и го издигат, а после преминават в официалните национализми на империите и накрая във вълната на еманципация в т.нар. Трети свят. В този процес на разпространение и пренос различният географски и исторически контекст ражда различни сюжети на национално съзнание, които се проявяват в различни модалности. Когато през 19. век национализмът се разпространява в Европа, историята вече е утвърдена дисциплина и светската представа за времето като непрекъснатост и последователност, която тя произвежда, прави невъзможно нацията да се изживява като нещо ново. Вместо това тя се претълкува или по-скоро пресъздава като нещо древно или вечно. Оттам идва и антропоморфната метафора, че нацията се събужда от тежък сън, надига се за нов живот и се възражда.

Тази характерна черта на национализма – да се саморазказва и самолегитимира чрез историята – обяснява упорито придаваната същност на нацията като дълголетна биологична цялост, както и съпротивата нацията да се приеме като част и продукт на модерността. Анализът на Питър Озбърн на йерархичното отношение между категориите модерност и национализъм прави възможно национализмът да се впише в една обща обяснителна рамка, рамката на модерността. Проблемът не е „как представата за модерност да се преосмисли от гледна точка на националните култури“ (например модерността като национална алегория). Според него проблематиката на модерното дава по-широк поглед върху темпорално-културните измерения в обществените отношения – обществени отношения, чрез които самата „нация“ се произвежда като културно-идеологическа последица от различни форми на държавната власт[7]. Прилагайки своето много широко разбиране за модерността като „особена темпорална логика на отрицанието (новото)“ наред с метафората и теорията на превода, Озбърн успява да размие границите между отделните национализми и техните култури[8]. Наблюдаваме ги как се носят като кораби с различна големина и форма и с пъстроцветни екипажи, в чести противоборства или нетрайни съюзи в общото море на модерността. Въпреки това – и въпреки универсалните модели, които чертае, самият Озбърн, също като Андерсън и много други учени, изпитва потребност да посочи първоизворите, при което модерността се приема като първоначално „западна културна форма, която впоследствие се генерализира“ и трансформира в незападни контексти, „запазвайки обаче някаква много абстрактна, ала при все това разпознаваема форма“[9].

Днес повечето изследователи на национализма като че ли единодушно приемат връзката между модерността и национализма[10]. Дори тези, според които национализмът се корени в Средновековието, а понякога още в Античността – като Джон Армстронг, Антъни Смит и Йозеп Лобера, – са съгласни, че съвременният национализъм е напълно своеобразно явление[11]. Както казва социологът Лобера, „нацията като културно обособена общност е най-голямата символична ценност на модерността; на нея се приписва квазисвещен характер, с който може да се равнява единствено религията“[12]. От тази гледна точка национализмът – такъв, какъвто го познаваме – е продукт на модерността: както в социологическия си облик (по мащаби той представлява безпрецедентна форма на групова идентичност, възможна единствено в рамките на съвременен режим с всички съпътстващи го характеристики – разпространение на печата, ръст на грамотността, възход на масовата политика), така и с неговия критичен отпор срещу футуристичното, ограничено полезрение на модерността. За разлика от модерността, обсебена от промяната и новото, национализмът държи на нуждата от корени и традиция – именно затова той е обсебен от генеалогията и приемствеността. От друга страна, аз бих определила този отпор като квазикритичен, тъй като въпреки своята обърната към миналото реторика в практическите си проявления национализмът е също толкова радикален футуристичен проект. Естествено, консервативните институции от онова време добре са разбирали това и в Европа от 19. век по времето на Свещения съюз национализмът е бил заклеймяван като революционен вирус наред с либерализма, републиканството и по-късно социализма. Бавното му опитомяване и в крайна сметка превръщането му в най-могъщото оръжие на властта настъпва едва в последните десетилетия на 19. век, а налагането му като легитимиращ държавен принцип чрез правото на национално самоопределение става едва във Версай след края на Първата световна война.

На практика и без изключения всяко разглеждане на национализма приема като нещо безусловно първопроходния характер на западноевропейския национализъм. Оценката за причинните връзки между индустриализацията и национализма, модерността и национализма, капитализма и национализма, държавата, религията и национализма и т.н. може да е различна, но всички са до голяма степен единодушни къде са първоизточниците. Според Лобера това е „родно и класическо място на национализма“ без „еквивалент в други части на света въпреки някои повърхностни прилики, привидно сочещи обратното“[13]. Лобера основава своя анализ на западноевропейския национализъм на пет случая, а дори имената, които избира, подсказват по-дълбоки корени – Британия, Галия, Германия, Италия и Хиспания. Оспори ли се еднородният характер на базата (например Западна Европа като цялост и отделна единица на анализ), рухва цялата конструкция. Докато Британия и Галия действително имат някои структурни прилики, най-вече продължителна държавност, Италия и Германия в много отношения са по-“източноевропейски“ от някои автентични източноевропейски примери. В частност балканският национализъм в много отношения предхожда или се развива едновременно с този на Италия и Германия. Най-малко в два случая – Гърция и Сърбия, той постига държавност близо едно или две поколения преди Италия и Германия, докато обединението на Румъния и суверенитетът на България на практика настъпват по същото време.

В отговор на възраженията срещу неговата теория на национализма и в частност затрудненията, с които се сблъсква при опита да обясни зараждането на национализма в прединдустриален контекст – особено в Източна Европа или по-късно в Африка, Ернест Гелнер признава, че балканският национализъм действително поставя трудности пред неговата теория[14]. Той има предвид настойчивото си твърдение, че модерността поражда национализма, а не обратното. Смущаващо в смущението на Гелнер не е това, че поименно посочва балканския национализъм; смущаващо е, че пропуска да види съвършено същия парадокс в Западна Европа с националните избухвания в традиционно силно „изостанали“ области: Италия в средата на 19. век или Испания в началото на същия век. Ако не беше конструирал Източна Европа и в частност Балканите (а по същия признак и Западна Европа) като отделни пространства, където времето тече в свой собствен откъснат поток, объркването му щеше да намери лесно решение[15].

Твърдението на Андерсън за първородната роля на двете Америки и особено на Южна Америка е спорно, ала освежаващо скъсване с ортодоксалната теза за изключителните (западно)европейски изобретения. При все това обсебилият го въпрос за първоизворите и преноса на национализма не може да се освободи от един вроден дефект, а именно представата за изостаналост във времето, макар че той се опитва да преобърне реда между първосъздатели и приемници (имитатори и пирати). По-нататък отново ще се върна към това сравнение. Представата за изостаналост във времето е повсеместна както в западното изобразяване на национализма извън Западна Европа, така и в самоизобразяването на незападния свят. Неговите национализми са „по-късни“ и следователно по-незрели, млади, неовладeни или пък подражават на форми, които са органично неподходящи за контекста, в който ги присаждат, и затова най-често се израждат. С една дума, те постулират хроничен алохронизъм, в който незападният свят живее в друго време, вечно „изостанал“ от Запада. Както изтъква антропологът Акил Гупта: „...в Третия свят утопичното време на нацията е изтъкано в самата си сърцевина от чувство за изостаналост и историческо съзнание за недостиг. Вижданията за бъдещето се обуславят от чувство за закъснение, за това, че сме дошли по-късно, че сме се родили в свят, където нациите се борят една срещу друга, а новодошлите се поставят на старта в състезание, което отдавна е започнало“[16].

Това чувство за изостаналост и недостиг, аналитично обобщено в представата за изостаналост, е преобладаващият тон не само в неевропейските историографии. В продължение на десетилетия то болезнено присъства в самовъзприятията на германците[17]. Продължава да се усеща в испанския и италианския дискурс, макар вече без болезнени обертонове. Най-сетне, то остава повсеместно в Източна Европа[18]. Тук в литературата за изостаналостта повече от всеки друг незападен контекст преобладават автори от областта на икономическата история и политологията. Всъщност някои автори застъпват тезата, че поддисциплината, занимаваща се с икономическото развитие, е създадена най-вече от източноевропейци през 40-те години на 20. век, които използват казуси от Източна Европа като оригинална емпирична база[19]. Ако изобщо се обсъждат някакви културни аспекти, то е само за да се претеглят културните традиции като спънки или ускорители на развитието. Въпроси от рода на „Защо индустриалната революция възниква на Запад?“ и „Какво предизвиква икономически растеж?“ определят параметрите на дискусията и въпреки че системите за обяснение са различни – като властващ остава марксизмът, дори когато това не се признава открито; а също теория за световните системи и особено за отношенията между центъра и периферията, теория на модернизацията, географски детерминизъм и културен детерминизъм (в този ред) – като цяло съществува консенсус, че Източна Европа е икономически изостанала най-малко от 16.-17. век или може би дори от 11.-12. век, но така или иначе много преди да влезе в по-широкия пазар на западния свят[20]. Що се отнася до обясненията за тази икономическа изостаналост, консенсусът, ако изобщо го има, е далеч по-крехък. Те се простират от социално-структурни причини за исторически дълготраен период, longue durée (Йеньо Сюч), до преобръщане на самата постановка на дебата: изключение е не тенденцията към стагнация, а бързият растеж и от тази гледна точка Източна Европа се нормализира заедно с останалия свят, а Западна Европа става изключението, което трябва да намери обяснение[21].

Този текст си поставя за цел да разгледа тълкуването на изостаналостта в културна среда, която по общо признание определя господстващия тон в източноевропейската историография до края на 20. век (и изобщо в Европа най-малко до средата на 20. век), а именно национализма, сполучливо наречен от Лобера „бог на модерността“. С това се опитвам да предложа начин да се заобиколи клопката на търсене на първоизворите, като въвеждам идеята за относителна синхронност в рамките на дълготрайния период, longue durée.

Ще започна с примера на историографията на източноевропейския национализъм, особено тази, писана от чужденци. Макар да го изразяват с различни нива на сложност, практикуващите тази дисциплина разглеждат националните движения в най-добрия случай като износ на западна идеология, а в най-лошия – като плод на манипулация и внушение от страна на великите сили[22]. Интересен е фактът, че много произведения, чийто главен предмет на изследване са самите източноевропейски общества, а не просто контекстуализации в общоевропейски или глобален сравнителен контекст, нерядко залитат в същата посока, макар и по напълно различна причина, кореняща се в общото разбиране за национализма като „органично“ западно явление, изнесено, присадено и видоизменено върху „чужда“ почва. В историографията този процес традиционно се разглежда като влияние на идеи, замислени във и за Запада, а след това приети, приспособени и съответно преобразени в новата им среда[23]. По този начин изследването на източноевропейския национализъм влиза в същата еволюционна парадигма като индустриализацията, модернизацията и т.н. Дошлите по-късно са изостанали и прибягват до мимикрия, без да имат „органични“ корени. Друга характеристика на западните историографски изследвания на национализма в Източна Европа е една продължаваща да властва парадигма, която иначе е подложена на сериозна критика и която общата литература върху национализма постепенно преодолява. Това е парадигмата на западноевропейските либерали (започнала след Втората световна война от Ханс Кон и колегите му; към нея се придържаше и покойният Питър Шугър), които се мъчат да намерят решение за отклонението на Германия в периода между войните и постулират бинарен модел на западен (граждански) и източен (органичен) национализъм[24].

От своя страна източноевропейските историографии схващат национализма като основното съдържание на модерния период и наблягат почти изцяло върху възникването, съзряването и победата на националноосвободителните борби – величествен наратив, в който други процеси и явления присъстват единствено като фон или страничен ефект, благоприятстващ или препятстващ напредъга на националните движения. Макар че отричат трактовката на национализма като износ на заразa от Великите сили, на практика всички те (гласно или негласно) споделят презумпцията, че големите идеологически течения през 18. и 19. век – Просвещението, романтизмът, национализмът, републиканството, социализмът и т.н. – са „западни“ идеи, присадени (макар и не задължително изкривени) на източноевропейска почва. Естествено, това върви ръка за ръка с нереконструирани схващания за органичната нация, съществувала от незапомнени времена, за чието пробуждане национализмът само бие камбаната[25].

Тук можем да въведем проблема за темпоралността на две нива. Едното е дискурсът на самия национализъм. Характерно за него е определено безвремие, в което нацията е винаги тук, тя е вечна. Това е характерно на практика за всички национализми и национални историографии и не е специфична особеност на източноевропейския национализъм. Фактът, че тя все още присъства повече в интерпретациите на източноевропейски историци, отколкото в подобен анализ на западноевропейски и други национализми, илюстрира по-скоро социологията на науката, отколкото характера на самия източноевропейски национализъм. Забавянето между западно и източноевропейската наука, преди модернистичният анализ на нацията, противопоставен на органичния, да се наложи като господстваща интерпретация след Втората световна война, вероятно обхваща не повече от едно поколение.

Другото и по-важно ниво, което вече бе загатнато тук като чувство за изостаналост и съзнание за недостиг, обяснява неравномерното развитие в историографията и тълкува явления като първичност, вторичност и изобщо пътя на идеите. Какво значи да бъдеш пръв в календарното време? Как се описват разпространението и преносът и, още по-важно, как се оценяват? При оценката на национализма като глобално явление най-голямата загадка, разбира се, е забележителното сходство между институционалните форми на отделните национализми и тяхното въображение. Според Андерсън отговорът на загадката е в това, че моделите на национализъм лесно се копират; според него европейските национализми са подражателни, тъй като копират форма на национализъм, която не съществува в нито една американска нация, а вместо това представлява амалгама от севернои южноамерикански идеи. Пиратски взетият национализъм от креолските пионери в двете Америки не принадлежи на нито една отделна нация, а на цял континент от нации[26].

Независимо дали приемаме последователността в копирането, която предлага Андерсън, по-важният въпрос, който трябва да си зададем, е защо непременно трябва да се изгражда модел, търсещ някакво основно родословие и модели на пренос, основани на метафората на копирането. Алтернативен начин да разберем основната прилика между национализмите е да тръгнем от идеята за основната прилика на човешките общества дори когато не са в пряк контакт помежду си, което в предмодерния период е било по-често правило, отколкото изключение. Така можем да подходим към национализма като към почти синхронно преподреждане на групови солидарности в човешкото общество, като глобален обществен процес, който на свой ред е страничен продукт на урбанизация, бюрократизация, революция в комуникациите и т.н., с една дума – тясно свързан с модерността. Нямам предвид синхронен в стриктния смисъл на думата като едновременен в строго календарното или часовниковото време, а в рамките на обща „дълга“ продължителност (longue durée според разбирането на Бродел) на исторически период, в който отделните течения могат да се разглеждат като относително синхронни. Използвам думата повече в геологическия смисъл на съвременен, принадлежащ към една и съща епоха. Това не противоречи на теорията за модулно изграждане на националната форма, нито отрича последователния пренос на идеи, но отхвърля представи като „пиратство“ или „копиране“, които Андерсън доста странно прилага в своята твърде комерсиална алегория за „изобретяване“ на нацията, което е невъзможно да се „патентова“, за да носи тйкси за авторско право.

Ако вземем влиятелния модел на Питър Шугър за „идването на национализма“ в Източна Европа (той дори не използва думата „раждане“, а настоятелно се придържа към термина „идване“), макар че е изразен теоретически доста по-опростено от Андерсън или Озбърн, на структурно ниво аргументацията по същество е същата. Национализъм е „западно понятие“, което „прониква в Източна Европа“ или „е привнесено в Източна Европа“, където се проявява в множество разновидности, „адаптирани от народите, които живеят в Източна Европа“. С течение на времето тези разновидности изчезват и източноевропейският национализъм „започва да придобива чертите на най-агресивните и шовинистични разновидности, познати в Западна Европа“, за да се превърне в еднороден „интегриращ национализъм“[27]. Тъй като почти всяко отразяване на национализма възпроизвежда този възглед, струва си да го цитираме изцяло:

„В Централна и Източна Европа характерът на национализма се променя съобразно местните условия: колкото по-отдалечена е дадена област от земите, в които се развива национализъм, толкова по-малко нейният национализъм прилича на оригиналния модел. Дори такива основни изражения на национализма като конституция, свобода или република придобиват различни значения в частите на Европа, които лежат по на изток. В това няма нищо изненадващо. Народи, израснали в света на православието и недокоснати от огромните културни, религиозни и политически движения, преобразили западнохристиянския свят – като научната революция, Ренесанса, Реформацията и Просвещението, – или от съпътстващите ги драстични икономически и обществени промени, по необходимост влагат различни значения в представите за национализъм. С особена сила това важи за балканските народи, живели в продължение на векове под мюсюлманска власт[28]„.

След което Шугър изразява своята изненада от забележителното постижение на българския монах от 18. век Отец Паисий, който през 1762 г. пише оказалата по-късно огромно влияние „История славяноболгарская“. Доколкото нови представи и идеи могат да се откриват и пренасят само от грамотни хора, а по това време повечето хора на Балканите не четат нито английски, нито френски, Шугър пише, че те „получават знанията си от втора ръка през немски или руски“. При Отец Паисий обстоятелствата са още по-неблагоприятни. Той работи в един атонски манастир и няма достъп до никой от водещите западни автори, било то в оригинал или в превод. Нещо повече, той даже не владее техните езици. Именно затова Шугър остава изумен от написаното от него произведение, което „ни го показва като националист в съвременния смисъл на думата“, но не прави никакъв опит да обясни нито собственото си учудване, нито самото явление[29]. Ако беше разглеждал света на 18. и 19. век през обединяващата призма на модерността и ако го беше измервал с часовник, настроен за относителна синхронност, той едва ли щеше да бъде толкова изненадан.

Неправославният свят в Източна Европа също не е отминат. Наистина признава се, че поляците развиват модерен национализъм, изтъквайки етническата си идентичност относително рано, най-вече в отговор на нападения отвън и многократните поделби. Тяхната незападност обаче проличава в класифицирането им заедно с унгарците като носители на аристократичен национализъм, което „представлява по същество взаимно противоречие и дава най-малко конструктивни резултати“[30]. За да завършим с класификацията на Шугър, той подрежда останалите източноевропейски национализми в следните рубрики: народен национализъм, който му напомня за Джаксъновата демокрация (в Сърбия и България); бюрократичен национализъм, подобен на национализма в нововъзникващите държави в Африка и Азия през 20. век (Румъния, Гърция и Турция), и буржоазен, който най-много прилича, но не е еднакъв със западния модел (Чехия). Удивителното е, че за да докаже пълния разрив между Изтока и Запада, Шугър на практика въвежда класовия принцип, а „липсващата буржоазия“ играе ролята на лакмус в неговата класификация. Удивително е, защото въпреки декларативния си немарксически и даже антимарксически подход с това той по същество възпроизвежда най-вулгарен икономизъм. При това, въпреки че и двата му тома са написани или препечатани почти десетилетие, след като е публикуван марксическият анализ на Мирослав Хрох, Шугър не подема неговото важно пренасочване върху ролята на интелигенцията, а не толкова буржоазията като първоначален двигател на национализма[31].

Чехите също не са отминати заради своята незападност. Липсата на държава „принуждава чехите да застъпват остарели права и институции (Staatsrecht, държавно право и т.н.), с които оправдават другите си искания. Вследствие на това техният възглед става все по-нереалистичен и все повече исторически-традиционен в сравнение с буржоазния западноевропейски национализъм. Те гледат към Запада, с който имат общи традиции и развитие, но географията и политическите реалности тласкат техния национализъм в света на Изтока“[32]. Този път мисловната карта, върху която се основава подобно заключение, идва директно от Ханс Кон, постулирал основополагащото различие между западния и източния национализъм: западният национализъм градял нацията в политическата реалност и борбите на настоящето без особена сантименталност към миналото, докато източният национализъм създавал идеалното отечество, често родено от митове за миналото и блянове за бъдещето и затова тясно обвързано с миналото, лишено от каквато и да било непосредствена връзка с настоящето и пропито с очаквания един ден да се превърне в политическа реалност[33].

Това чисто механично раздвояване на европейското пространство на специализирани производствени области – западноевропейска, показно стъпила в реалността, за която е характерно производството на модерни принципи (като самоопределението), и източноевропейска, която, напротив, е обсебена от производството на исторически митове, се подема от последователите на Кон и продължава да се възпроизвежда, упорито задавайки една от най-постоянстващите тоналности в източноевропейските изследвания. Отново ще цитирам Шугър, според когото отбранителният характер на източноевропейския национализъм и неговите популистки митове нямат паралел в западноевропейското пространство: „Този доста песимистичен национализъм произвежда национални празници или исторически вододели, свързани с военни или политически поражения: битката при Косово поле (1389 г.) за сърбите, битката при Мохач (1526 г.) за унгарците, битката при Бялата планина (1620 г.) за чехите, трите подeлби (1772, 1793, 1795 г.) за поляците и Берлинският договор (1878 г.) за българите“[34]. Като изключим това, че освен в Сърбия никое друго поражение не е част от ритуалите на националните чествания, в случая с България грешката изглежда умишлено крещяща – в края на краищата всеки добър историк отлично знае, че българите честват националния си празник в деня на Санстефанския, а не на Берлинския договор, което несъмнено е химера, ала химера на постижението вместо на поражението.

Излишно е да казваме, че тази редукционистка дихотомия не само пропуска да обясни невероятното западноевропейско производство на митове за основополагане, етногенезис, исторически литературни фалшификации и т.н.; тя забравя и това, че натрапчивите опити за легитимация от страна на новите източноевропейски държави идват в отговор именно на западноевропейското вторачване в правата (или тяхната липса) на „историческите“ и „неисторическите“ народи.

Балканите в частност са нарочени заради това, че имали особена склонност към митове. Според един друг модел на немския историк Холм Зундхаусен тези митове включват „златния“ предосмански период, мита за „турското робство“, мита за чистата и органична нация, мита за националното възраждане, мита за Косово, мита за хайдутите и виктимизиращите митове[35]. С една дума, този модел постулира съществуването на балканска идентичност, за която е характерна склонността да произвежда митове. В структурно отношение обаче тези митове много трудно могат да се различат от „златния“ мит за Античността, мита за мрачното Средновековие, мита (и практическото приложение) на нюрнбергските закони от 30-те години на 20. век и кръвното право, ius sanguinis, от мита за Рим (в италианската национална идеология с митовете за Римската република, Римската империя и папската държава), мита за битката при Поатие (и през 8., и през 14. век), мита за Валкириите, мита за обсадената от враговете крепост (както в Масада, така и в германската военна доктрина през Първата световна война). Макар да признава, че много от тези характеристики са специфични не само за Балканите, този модел твърди, че именно тяхното натрупване безпогрешно определя балканската специфика. Това постулиране на диахронно стабилна еволюция, натрупваща определени характеристики, води до статичен анализ, който пропуска да обърне внимание на това, че макар да съществуват и постоянно да се препредават посредством образованието или други културни и политически канали, тези митове се възпламеняват и задействат само в определени периоди. През последните години това стана в Югославия – в една разпадаща се държава, обхваната от гражданска война. Характеристиките на необичайното югославско състояние бяха изведени като външен белег и съвършено безоснователно се поднасяха реторично на политическата класа и на широката публика като типична балканска черта.

Позволете още един пример, свързан с Балканите. Той противопоставя два различни подхода към едно и също историческо явление: първият използва рамката на дълготрайния период, longue durée, и представата за историческото наследство, а вторият представлява по същество структуралистичен подход към Балканите като отделно пространство със свои собствени характеристики (макар и продукт на историческо развитие). Един от най-трайните аспекти на наследството, което Османската империя оставя на Балканите, е демографският. Взаимното проникване на различни етнически групи в продължение на няколко века превръща тяхното разплитане и отделяне при режима на новосъздадените национални държави през 19. и 20. век в изключително трудна задача. Вследствие на това проблеми с малцинствата преследват на практика всички балкански държави, които прибягват до сходни решения, като емиграция и асимилация. Като цяло на Балканите се провеждат няколко големи „вълни на прочистване“ от верижното им откъсване от Османската империя до наши дни. Тук историците биха били единодушни и едва ли могат да се очакват големи разногласия по този въпрос.

Същевременно този консенсус се изразява по различен начин и се вписва в различни обяснителни рамки. Интерпретацията, която разглежда Балканите като историческо пространство и се стреми да открие определящите го характеристики, нарича демографското наследство „нестабилни отношения между населения и етническа смесица върху много тясно пространство“ и твърди, че за разлика от Западна Европа отношенията между населението на Балканския полуостров никога не се консолидират[36]. Разбира се, това не е неприемлив начин да се изразят нещата, но същото твърдение би могло да звучи различно. Вместо да се говори за противоположни характеристики на населението в две отделни пространства – стабилно западно пространство и нестабилно балканско пространство, – същият факт може да се изрази по следния начин: най-малкото от 15. век нататък в Европа тече процес на консолидация на хомогенни династични, религиозни и етнически държави. Същият процес може да се опише не толкова евфемистично като етническо и религиозно прочистване. Изграждането и консолидирането на нацията е динамичен процес, който в Европа продължава няколко века и още не е завършил. Ако трябва да го картографираме географски и хронологично, той започва в Европейския запад и постепенно се придвижва на север, в централната част на континента, на юг и на изток, като на югоизток (или на Балканите) го виждаме в най-скорошния му вид. Така онова, което наричаме стабилност на Запада, може да се перифразира като донякъде по-ранен (макар и също толкова нееднозначен) завършек на този процес.

На практика всички автори, споменати в настоящия текст, споделят широко разпространеното конвенционално схващане, че идеи като Просвещението, националното самоопределение, индивидуалните свободи и т.н. са били/са присъщи за Запада, докато на изток се присаждат на чужда почва. Тези ботанически метафори са склонни да пренебрегват постепенния и неравен процес, с който същите идеи се налагат и на запад. В крайна сметка, както блестящо показва Йожен Вебер, селяните са се превръщали не само в гърци, сърби или българи, но и във французи[37]. Дори днес, когато някой французин се приобщава към Волтер, той трябва да го изучава наново, а не го носи в кръвта си. С какво този процес на приобщаване е по-различен за поляка или унгареца? Преди време на един концерт, където чернокож музикант дирижираше симфония на Малер, дочух думите на придружаващ ме българин, за когото изглеждаше някак ненормално чернокож да интерпретира музика, въплъщаваща според него европейската същност. Придружителят ми беше достатъчно великодушен и нямаше възражения срещу професионалната подготовка на музиканта (в края на краищата конкретно този човек се беше „позападнячил“), но самата сцена му се струваше прекалено еклектична, тя с нещо обиждаше чувството му за естетическа чистота. Обикновено бихме определели това като расизъм. На същия човек изобщо не му хрумна, че повечето западноевропейци или северноамериканци вероятно виждат подобен парадокс, когато балканци или други източноевропейци (евентуално с изключение на онези, миропомазани от властта на Хабсбургите) слушат музиката на Малер или изповядват „западни идеи“ като либерализъм, индивидуализъм, демокрация и т.н. (разбира се, с поредното великодушно изключение за конкретни лица, които са се „позападнячили“). Действително би било изненадващо да се види селянин с калпак на концерт на Малер. Но не по-малко изненадващо би било сред публиката на Малер да се видят характерните носии на Lederhosen и Dirndl. Така или иначе, привеждам този пример, защото наред с други неща идеално илюстрира представата за хроничен алохронизъм – незападният човек винаги живее в друго време, дори когато е наш съвременник; от друга страна, ние си присвояваме Малер или когото и да било от някакво друго време, когото харесваме, и го вкарваме в собственото си време по начин, който бихме могли да наречем изохронизъм.

Предложих преформулирането на национализма като дълъг процес във времето не в името на политическата коректност или дипломацията, а за да защитя една методологическа позиция. Докато първото описание предпоставя две отделени географски и исторически пространства, второто въвлича Балканите в общ и продължителен процес. Така Балканите се определят по нов начин като част от общо (европейско или световно) пространство, което се развива и една от характеристиките на което е хомогенизацията (или по-скоро въобразената хомогенизация) на политическите образувания. Този подход ни позволява също така да деконструираме категорията „Запад“ от някаква образцова цялост в нещо динамично, което на свой ред е преминало през този неравен процес за дълъг период от време.

Същевременно възникват две сериозни методологически възражения. Възможно възражение пред разглеждането на дълги процеси във времето може да предизвика обстоятелството, че когато описваме един дълготраен период (longue durée) от 15. до 20. век, съществува тенденция да постулираме детерминистично, телеологично и еволюционно развитие, чиято кулминация са „прочистените“ национални държави. „Пристигналите по-късно“ не просто идват по-късно, възпроизвеждайки опита на „първопроходците“ в идеална лабораторна среда. Краят на 20. век се различава от края на 15. век – покрай другото и с това, че „първопроходците“ (които днес представляват икономически и политически най-влиятелната част от човечеството) смятат за неприемливи начини на поведение, които преди няколко века са се приемали или налагали като нещо съвсем нормално. Според мен има начин да се отговори на това възражение.

Ако вземем друга представа – индустриализацията, – тя ни изправя пред сходно предизвикателство. Тя не само обхваща цяла Европа в продължение на няколко века; дори в самото и сърце, Англия, трябва да минат няколко столетия, за да завърши и да проникне в различни области на страната и в различни промишлени отрасли (18.-19. век или според друга интерпретация от 16. до 19. век). Разбира се, механизмите на процеса и социалната цена на различните етапи са различни (като всеки има своите първопроходци и изоставащи), но въпреки това никой не поставя под въпрос епистемологичната уместност те да се описват в рамките на един и същ общ процес (и съответната категория). Можем да се заиграем и с още по-грандиозен пример като разпространението на земеделието от Месопотамия навред из цяла Европа в продължение на много хилядолетия. Земеделието възниква в Месопотамия приблизително преди 10 000 години. Както доказва Луиджи Кавали Сфорца, земеделието се разпространява от Югозападна Азия през Балканите и оттам към Европейския северозапад със скорост от 1 километър годишно, т.е. трябва да минат 4000 години, преди земеделието да достигне Британските острови[38]. Не трябва ли да опишем това като дълготраен процес, вместо да го представим като телеологична дейност, устремена към някаква крайна цел? От друга страна, след като процесът е приключил, има ли някакво значение къде и от кого се е зародил? Представете си само Саддам Хюсеин, който коментира вторичната природа на земеделието на Британските острови...

С една дума, в обобщаващи и дългосрочни категории негласно се таи опасността от есенциализъм, телеология и детерминизъм. Можем да я избегнем, ако правим задълбочени изследвания, чувствителни към спецификата на съответното място и време. Като учени обаче най-малкото, което дължим на своите читатели, е да бъдем последователни. Или прилагаме тези категории (с необходимите уговорки и съзнателно поемайки всички рискове) към всички (било то Балканите или който и да е друг регион, преминаващ през сходни процеси, обвързани в пространството и времето); или веднъж завинаги разчистваме всички категории, обявяваме неизбежния солипсизъм и изпадаме в епистемологическа нирвана.

Вторият отговор е свързан с обвинението в детерминизъм и проблема за свободната воля. С тези доводи изразявам ли негласното твърдение, че Източна Европа е била обхваната от предначертан процес на образуване на нации и етническа хомогенизация, който не е имал алтернатива? На теория не съм привърженик на редуктивния детерминизъм и приветствам проучването на алтернативно развитие на всеки исторически етап. На практика твърдя, че малките нации и държави имат много ограничено място за маневри в дадена йерархична конфигурация, а изборът им е ограничен до най-тънките подробности. Достатъчно е да си припомним хегемонията (и практическото налагане) на легитимни монархии в епохата на Виенския конгрес; разглеждането на империите като аномалии и последвалото го налагане на националните държави като нормативна матрица; днешната усмирителна риза на демокрации, основани на свободния пазар (без алтернативен избор), която налагат МВФ, Световната банка и водещите икономически сили.

По-труден и сериозен е въпросът за това, дали като изтъкваме ограничения простор за действие на местните актьори, не смекчаваме тяхната отговорност за собствените им действия. Позволете ми във връзка с това да цитирам друг пример. През 1913 г. сръбският министър-председател, писател и учен Владан Джорджевич пише с най-откровен и расистки език оскърбления срещу албанците. Често се прави очевидна връзка между тези расистки нападки срещу албанците и другите през 80-те и 90-те години на 20. век, когато президент на страната е Слободан Милошевич[39]. Това е диахронен подход, който илюстрира приемствеността в сръбския дискурс. Изборът на мисловна карта е съвършено ясен. Той е и оправдан. Но не е единственият възможен. Аз самата предпочитам да разширя сферата на анализ върху интелектуалната карта на Европа от онова време. В конкретния хронологичен период, обхващащ втората половина на 19. век и началото на 20. век, Владан Джорджевич се движи в компанията на Жозеф дьо Гобино, Хустън Чембърлейн, Рихард Вагнер, Адолф Хитлер и др., т.е. в общото пространство на европейския расизъм[40]. От това възгледите му не будят по-малко отвращение. Този факт обаче включва Източна Европа (и в този конкретен случай Югоизточна Европа) в общо европейско или световно пространство, както и във вярната сравнителна перспектива, вместо да ги затваря в гетото на диахронна балканска приемственост само в плоскостта на пространството. Отново трябва да подчертая, че когато използвам представата за „общо европейско пространство“, това не е плод на някакъв онтологичен страх да се „разцентрова“ Европа. В никакъв случай не придавам особена същност на Европа, нито изразеното тук методологическо твърдение трябва да се превежда на политически език с желанието да бъдем включени в „общия европейски дом“ на Горбачов. То просто отразява веществения факт, че Европа (разбирана по един много разтеглив начин) е естественият географски и исторически фон, на който най-добре могат да се проектират събитията и тенденциите в един от съставните и региони в конкретния времеви период, който разглеждаме.

Бих искала отново да се върна към идеята за относителна синхронност в рамките на дълготрайния период (longue durée). Тя ни позволява не просто да опишем даден период като линеен низ от последователни развития, а като процес, подчертаващ неговата диалогична природа. Отбелязвано е как след Втората световна война национализмите от Третия свят вливат демократични и дисидентски течения в национализмите на Първия свят. Кризата в национализма на САЩ през 60-те години на 20. век, предизвикана от движенията срещу империализма, расизма, сексизма и хомофобията, би била немислима без борбите за национално освобождение в Третия свят. Как може да се опише историята на движението, водено от Мартин Лутър Кинг, без Ганди и независимостта на новите национални държави в Африка или пък антивоенното движение без Виетнам и Хо Ши Мин?[41]

В подобен вътрешен европейски диалог много от романтичните страсти на Джордж Байрон и Александър Пушкин не могат да се разберат извън влиянието на гръцкия национализъм; многократните поделби на Полша и последвалата ги мобилизация на полския национализъм създават вълни, вдъхновили най-различен отклик от философи и писатели начело с Русо до изкристализиралата специфична русофобия, обхванала Европа през 19. век, която обстойно обяснява спецификата на европейските международни отношения; не можем да обясним немската обладаност от фолклора без сръбската връзка; въвеждането на моралния принцип (макар и не непременно моралът) в британската политика на Гладстон без тласъка, дошъл от българското национално движение и неговото жестоко потушаване; като изобщо не искам да засягам връзките между Балканите и новия световен ред с неговото войнствено миротворчество. В този ред на мисли една „гледна точка в духа на Грамши, която разглежда национализма не като постижение, а като крехка, вечно оспорвана хегемония, възникнала в по-широкия контекст на глобални геополитически, капиталистически и идеологически промени, би ни дала далеч по-различна картина за времето на нацията от представата за хомогенно, празно време“[42].

Представата за относителна синхронност в рамките на един и същ период (т.е. съвременни явления) не изключва съществуването на асинхронни развития в строго календарния смисъл на думата. Сполучлива илюстрация за това дава общият преглед на зараждането и еволюцията на балканските национализми до създаването на съответните национални държави. Ограничавам се до балканския национализъм не само от съображения за професионална компетентност, но и защото в сравнение с останалите си източноевропейски събратя, които са били под властта на Хабсбургите или Русия, балканските национални държави възникват относително неотдавна, отделяйки се от бивша империя (Османската), като при това се постулира тяхната относителна изостаналост дори спрямо източните части на Централна Европа. В този смисъл Балканите най-ярко илюстрират тезата, която искам да развия[43].

Влиятелният модел на Мирослав Хрох за образуване на нацията, разработен за по-малките нации от Централна и Източна Европа, дава изключително полезна матрица за сравнителен анализ[44]. Хрох очертава три фази на развитие: фаза A, наречена изследователска фаза, когато малък елит започва активно да изучава езика, културата и историята; фаза Б, когато патриоти извън тези елити се мобилизират и се стремят да „пробудят“ национално съзнание в съответната етническа група, което бележи фазата на национална агитация; фаза В, епохата на масови национални движения, когато се създава цялостна обществена структура, а движенията си съперничат, разделяйки се на отделни крила със своя собствена национална програма[45].

През 18. и 19. век всички национални движения на Балканите последователно преминават през фазите на развитие на националната идея, очертани от Хрох, но развитието им е асинхронно, като във всеки конкретен случай отделните фази продължават през по-дълъг или по-кратък период. Ако приемем като база за сравнение гръцкия национализъм, който се проявява най-рано, и съпоставим спрямо него всички останали случаи, наблюдаваме свиване на фазите Б и В в сръбския случай преди етапа на автономност и независимост, удължена фаза Б при българите и почти едновременно протичащи фази А и Б при албанците, които прескачат в етапа на независимостта още преди настъпването на фаза В.

Асинхронният характер на отделните национални движения обяснява също така особената природа на взаимоотношенията помежду им. Оглавил първата, макар и слаба балканска национална държава с категорично изразени и амбициозни планове за присъединяване на необхванати национални територии, гръцкият национализъм става водещият национализъм на полуострова през целия 19. век до крушението на неговата програма след края на Първата световна война и особено малоазийската катастрофа от 1922 година. По подобен начин, макар и в по-скромни мащаби, сръбският национализъм развива месиански черти като обединител и водач на южните славяни. За разлика от тях българският национализъм проявява извънредно защитни свойства. Отбранителните позиции спрямо Европа са обща черта на всички източноевропейски национализми (макар и не от самото начало), но в българския случай това особено се изостря, тъй като той трябва да действа срещу оформилите се по-рано национализми на своите съседи, издигнали по-рано своите програми за национално обединение. В албанския случай подобна отбранителна позиция и тревога превръща нещо, което по същество започва като заявка за културна автономност, в борба за независимост.

Ако трябва да сравним особеностите на усещането за изостаналост и съзнанието за недостиг в т.нар. нации от Третия свят през 20. век – като Индия, Пакистан или африканските държави, и страните в Източна Европа, ще изпъкне един любопитен, макар и не задължително основополагащ белег. Естествено, дискурсивните характеристики в отношението на новите национални държави към Запада са общи и всички се основават на презумпцията, че Европа/Западът е модел за подражание, както и че модернизацията се схваща като наваксване, при което времето ускорява своя ход. Съответно основните категории за анализ на миналото са свързани с някаква празнота – липса, отсъствия, т.е. какво не сме, незавършеност, изостаналост, наваксване, неуспех, самоизключване, негативно съзнание и т.н. При това и в двата случая причините за изостаналостта са външни.

Докато в Третия свят обаче причинител на изостаналостта е именно Западът, в Източна Европа не е така; там в зависимост от обстоятелствата виновници са Хабсбургите, османската или руската плюс съветската власт. Изключението е Турция, където цяло едно интерпретативно течение разглежда Османската империя през последния век от съществуването и като квазиколония на Запада и описва отношенията като полуколониални и където теориите на зависимостта, на световните системи и постколониалните изследвания намират благодатна почва. За останалата част от Източна Европа, на османското управление, руското управление или комунизма във вида, наложен от Съветския съюз, се вменява прекъсването на процеса, описван като еволюция на Източна Европа в рамките на собственото и по-широко органично пространство, каквото е Европа. Така изостаналостта е изкуствена, тя е забавянето на процес, който се рисува като автентична собствена еволюция. С една дума, наваксването, ускоряването на времето в бъдещето се развива спрямо нашето собствено „какво можеше да бъде“. Европейското минало се превръща в органичното, а не подражателно източноевропейско бъдеще. Разбира се, това е само една от многото различни историографски оценки, но аз твърдя, че тя преобладава в повечето източноевропейски национализми. Естествено, други анализи се стремят да изтъкнат уникалния характер на Централна Европа и Балканите, тяхната „другост“ както спрямо Запада, така и спрямо Изтока, но те така и не постигат значението или влиянието, което славянофилската идеология или евразийската идея например имат в Русия. Централноевропейската идея, която през 80-те и 90-те години на 20. век беше доста могъщо средство за еманципация и легитимация, на практика изчезна.

Може би заради това, а и защото националната идея на Балканите започва да се развива относително рано сред повечето етнически групи в региона – от втората половина на 18. век нататък, – отбранителните нагласи спрямо Европа не се срещат в етапите, когато се формират тези национализми. Всъщност някои балкански национални движения изпреварват с почти цяло поколение други източноевропейски национализми в Хабсбургската и в Руската империя – финският и другите балтийски национализми, словашкият, украинският и др. Като цяло те са връстници на немските и италианските движения, а при гърците и сърбите постигат по-ранна, макар и орязана държавност. Отбранителните нагласи се разгръщат напълно едва след създаването на независими балкански национални държави и продължават и до днес, когато недостигът на богатства, институционален опит и човешки капитал в тези общества се усеща като болезнен дефицит. Не така стоят нещата в етапите, когато се формира балканският национализъм. Когато първата етническа група на Балканите, развила просветна мрежа от образователни институции – гърците, започва да застъпва националната идея, тя търси вдъхновяващ пример не толкова в Западна Европа, колкото в собственото си славно минало, което служи същевременно като вдъхновяващ пример за просветените западноевропейци[46]. В характерния език на националистическата реторика не става въпрос за заимстване на идеи от чужд съсед (Запада), а за преодоляване на увреждащите и забавящи последици от чуждото потисничество от друг съсед (османците), за да се влезе в естественото семейство (християнска Европа). По подобен начин българите през 19. век се борят срещу т.нар. двойно чуждо потисничество (политическо от страна на османците и религиозно от страна на гърците), но националната им идеология се схваща като равна, а не подражателна на най-напредничавите идеи в Европа по това време – национализмът на Мацини, републиканските идеи и дори първите повеи на социализма.

Що се отнася до темпоралния аспект, изразен в представата за първородство, в епистемологично отношение той има смисъл само дотолкова, доколкото може да се установи някакво пряко влияние и могат да се демонстрират модели за неговото пренасяне – като несъмненото влияние, което оказват чешкото образование и изобщо чешката култура върху словашкото общество или гръцкото влияние върху българското общество. Извън това първенството във времето няма особено значение. Доста различен е въпросът, как се оценява то особено от онези, които се хвалят, че са първи, и настояват за авторско право. Както по-рано се опитах да подскажа с примера за земеделието, това е безсмислено, след като даден процес с дълга продължителност във времето (longue durée) завърши или когато все още не е завършил в световен мащаб, какъвто бе примерът с индустриализацията. Могъщата иначе историография на английската индустриална революция изглежда жалка, когато изостави аналитичния дискурс и се опитва да даде психологически и нравствени обяснения за водещия и единствен по рода си английски характер – особено сега, когато Великобритания е паднала доста надолу в списъка на индустриалните и финансовите сили. Докато процесът продължава обаче, това е много силен и ефикасен идеологически аргумент, който властимащите умело експлоатират и манипулират.

Дотук стана дума за проблема за времето между източноевропейските национализми или между източноевропейския национализъм като цяло и Запада. Може да се постави обаче и проблемът за различни темпорални модуси в рамките на отделните национализми. Доколкото ми е известно, никое източноевропейско общество не е изучавано от този ъгъл, а именно как различните социални групи (класи, професионални групи, вероизповедания, различни възрастови слоеве, разграничението между мъжете и жените и т.н.), всяка със свой ритъм във времето и със свое разбиране за промяната, а някои дори с цели времеви философии, реагират и се оказват малко или повече податливи на новото време (или по-скоро времена) на нацията[47]. Не съм запозната с подобни изследвания и за области извън Източна Европа, поне що се отнася до национализма, въпреки че темата косвено е засягана в друг контекст. Такъв например е дебатът за прехода от феодализъм към капитализъм, който от 60-те до 80-те години на 20. век ражда важни историографски текстове, особено в Германия. Въпреки че не засяга открито категорията за времето, той повдига въпроси за неравностойното икономическо развитие, разглеждано наред със специфични културни и поведенчески режими[48]. По-късно всички те са обхванати в изразителната представа за „едновременност на неедновременното“[49]. Въпреки това, както показва Алф Лютке в своя обзор на марксистките гледни точки в историографията, повечето от тези трудове са вдъхновени от общата вяра, че в края на краищата обществото ще бъде обхванато от една-единствена и всеобща история. Революционното произведение в тази посока се пада на Ернст Блох, който развива идеята за „многовремева и многопространствена диалектика“, но заявява, че това е само временно явление. В случая гледната точка е за прогреса като велик уеднаквител[50]. Както посочва Лютке, това, изглежда, се дължи на факта, че историците относително отскоро започват да обръщат дължимото внимание на значението, което имат всекидневните дейности за разбиране на специфичния отклик към процеси, протичащи едновременно на глобално и на локално ниво. В съответствие с това той се позовава на анализи, които плурализират историческото време най-вече за да подходят към „Другия“ като градивен елемент на историческия процес, а не просто като пасивна странична фигура[51].

Накрая ще обобщя, че се опитах да покажа как Източна Европа като цяло и в частност проблемът за източноевропейския национализъм в историографията се конструират като исторически предмет за изследване до голяма степен по подобие на антропологичните обекти. Йоханес Фабиан ни дава великолепна критика на, така да се каже, „първородния грях“ на дисциплината, на която се е посветил: „Антропологията възниква и се утвърждава като алохроничен дискурс; тя е наука за други хора в друго време. Тя е дискурс, чийто референт е отстранен от настоящето на говорещия/пишещия. Това „окаменяло отношение“ е скандално. Всъщност антропологическият Друг са хора, които са наши съвременници“[52]. При един оптимистичен и повърхностен порив може да ни се стори, че историографията е отмината от този грях: нали в крайна сметка тя е по определение алохроничен дискурс, действително разглеждащ други хора в друго време.

По-внимателният поглед обаче ще ни отнеме заблудата на оптимизма; само разобличението става по-трудно. От самото начало западтата историография (източноевропейската историография е само нейно разклонение) е белязана от логиката на настоящето. Според Лин Хънт тази тенденция да се тълкува миналото с езика на настоящето „придобива по-проблематичен уклон, когато през 17. век започва да се налага представата за „модерното“. Това поражда някакво нравствено самодоволство, някакво чувство за превъзходство във времето. Този вид писане, основан на еволюционизъм и вярата в прогреса, обединява мащабни и обяснителни повествования, насочени към висша крайна цел, независимо дали са вдъхновени от върховното постижение на държавата при Хегел, от стремежа към духа на народа (Volksgeist), към революцията и социалното равенство и т.н. С течение на времето модерността става мерило за оценка, спрямо което по-голямата част от миналото, дори западното минало, може да се окаже не на очакваната висота“[53]. Тук неподправеният и принципно правилен алохронизъм спрямо (западните) предшественици е пронизан от оценъчно превъзходство, а нагласата към незападните съвременници разкрива всички жалони на антропологичния алохронизъм: тези хора са отчайващо изостанали във времето дори спрямо собствените си недотам съвършени западни предшественици.

Фабиан оплаква факта, че макар еволюционизмът „да бе почти повсеместно отхвърлен като властваща парадигма в антропологията, схващанията за времето, за чието налагане спомогна, останаха непроменени“[54]. Опитах се да покажа как действа това в исторически анализ, който прилага структурни модели на „теории и методи извън времето“ и изважда пред скоби времето като измерение на междукултурните изследвания[55]. Опитах се да защитя тезата, че има начини да се избегне тази грешка. Идеята за относителна синхронност в рамките на дълготрайния период, longue durée, изглежда особено плодотворна, без да пренебрегва важни аспекти на историческия анализ в по-кратка перспектива, каквито са последователното развитие, преносът, разпространението и др. Ще завърша със силните заключителни думи на самия Фабиан, че „има начини да срещнем Другия на една и съща земя, в едно и също време“[56].

превела от английски Димана Илиева
Първоначална публикация в: Тодорова, Мария:
„България, Балканите, светът", изд. „Просвета", София 2010, стр. 47–77

 


[1] Braudel, Fernand. The Mediterranean and the Mediterranean World in the Age of Philip II, vols. 1-2. New York, 1975; On History. Chicago, 1980. Пол Рикьор твърди, че за да избегне хватката на събитията, френската история от традицията на аналистите е принудена да се съюзи с дисциплини, които не са толкова силно обсебени от времето, като география, икономика и антропо логия (Ricoeur, Paul. Time and Narrative. Chicago, 1984-1988, 95-111). Koselleck, Reinhart. Futures Past. On the Semantics of Historical Time. Cambridge, Mass., 1985, в оригинал на немски език: Vergangene Zukunft, Frankfurt am Main, 1979; от същия автор: Zeitschichten. Studien zur Historik. Frankfurt am Main, 2000 (български превод: Пластове на времето. С.: Дом на науките за човека и обществото, 2002, превод Христо Тодоров) и The Practice of Conceptual History: Timing History, Spacing Concept (transl. T.S. Presner and others. Stanford, 2002).

[2] Zub, Alexandru, ed. Temps et changement dans l’espace roumain (fragments d’une histoire des conduits temporelles). Iaşi, 1991, V.

[3] Ricoeur, Paul. Time and Narrative; също неговите есета „The Human Experience of Time and Narrative“, „Narrated Time“, „Time Traversed: Remembrance of Things Past“, and „Life: A Story in Search of a Narrator“. – In: Valdes, Mario J. A Ricoeur Reader; Reflection and Imagination. Toronto and Buffalo, 1991; за трактовката на Хусерл за времето вж. Michalski, Krysztof. Logic and Time. An Essay on Husserl’s Theory of Meaning. Dordrecht, Boston, 1997; Nadel, George, ed. History and the Concept of Time. Beiheft 6 of History and Theory, Middletown, Conn, 1966; Hellekson, Karen. The Alternate History. Refiguring Historical Time. Kent, 2001.

[4] Bauman, Zygmunt. Liquid Modernity. Cambridge, Mass, 2000, p. 110, 112.

[5] Anderson, Benedict. Imagined Communities. London, New York, 1991; Fabian, Johannes. Time and the Other. How Anthropology Makes Its Object. New York, 1983; Въобразените общности. С.: Критика и хуманизъм, 1998, превод Яна Генова. Вж. също Rutz, Henry, ed. The Politics of Time. American Ethnological Society Monograph Series, № 4. Washington, D.C., 1992. Единствената статия в този том, посветена на Източна Европа, е от Verdery, Katherine. The ‘Etatization’ of Time in Ceauçescu’s Romania. Цит. съч., 37-61.

[6] Anderson, Benedict. Imagined Communities, p. 67.

[7] Osborne, Peter. Philosophy in Cultural Theory. New York, 2000, p. 61.

[8] Ibid., p. 59.

[9] Ibid., p. 54. Не е тук мястото с лека ръка да се загърбва един плодотворен и разгорещен дебат, но искам да подчертая, че в случая не използвам израза „универсално моделиране“ нито пренебрежително, нито с ирония. Напротив, смятам, че представата за модерното като универсална категория е силна именно заради своите глобални измерения. Не мисля, че в нея по подразбиране е заложен някакъв нормативен европейски модел, който се повтаря със скована еднаквост в конкретните си регионални и исторически вариации, въпреки че много изследвания залитат в тази посока и въпреки че върху тях оправдано се трупа много критика (която се прехвърля и върху самата категория). Макар че с право изтъкват опасностите, които крие европоцентристката парадигма, представяща европейската история като универсална история, модерните понастоящем представи за алтернативни или множествени модерности носят свои собствени заплахи, главната от които е подхлъзването в лесен плурализъм и културен релативизъм. В частност Стейси Пиг се изказва срещу представата за модерното като универсално и предлага вместо това влиянието му да се припише на неговата космопо-литна природа, сякаш промяната на прилагателното от латински към гръцки корен внезапно изчиства онова, към което го прилагаме (Pigg, Stacey. The Credible and the Credulous: The Question of Villagers’ Beliefs in Nepal. – In: Cultural Anthropology, 11, 2, 1996, 160-201, цитиран в: Walley, Christine J. Our Ancestors Used to Bury their ‘Development’ in the Ground: Modernity and the Meanings of Development within a Tanzanian Marine Park. – In: Anthropological Quarterly, 76.1, 2003, 33-54).

[10] Литературата по този въпрос е огромна. Вж. Taylor, Charles. Nationalism and Modernity. – In: Beiner, Ronald, ed. Theorizing Nationalism. Albany, NY, 1999. Общ преглед дава Özkirimli, Umut. Theories of nationalism: a critical introduction. New York, 2000. Интерпретация конкретно за Източна Европа вж. в Todorova, Maria. Ethnicity, Nationalism and the Communist Legacy in Eastern Europe. – In: East European Politics and Societies, vol. 7, # 1, 1993, 135-154.

[11] Armstrong, John. Nations before Nationalism. Chapel Hill, 1982; Smith, Anthony D. The Ethnic Revival. Cambridge, Eng., 1981; Smith, Anthony D. The Ethnic Origins of Nations. Oxford, 1986; Llobera, Josep. The God of Modernity: The Development of Nationalism in Western Europe. Oxford, 1994. Куриозното е, че докато в миналото предимно историците са поддържали огъня на „дълбоките корени“ на нацията, днес тази теза защитават социолозите. Напротив, историците, които се занимават със Средните векове, се отнасят все по-скептично към това: вж. например Dann, Otto, ed. Nationalismus in vorindustrieller Zeit. München, 1986, и съвсем неотдавна Geary, Patrick J. The Myth ofNations: The Medieval Origins of Europe. Princeton, 2002.

[12] Llobera, Josep. The God of Modernity, IX.

[13] Ibid., IX, XIII.

[14] Неговото разбиране за национализма намира най-пълно изложение в: Gellner, Ernest. Nations and Nationalism. Ithaca, 1983; няколко автори, в т.ч. Миноуг и Кедури, оспорват постулираната от Гелнер връзка между индустриализацията и национализма. Миноуг твърди, че Британия се индустриализира без абсолютно никакъв национализъм, а Кедури изтъква разпространението на национализма на Балканите и особено в Гърция далеч преди появата на индустриализацията (Kedourie, Elie. Nationalism. Oxford, 1994; Minogue, K. Ernest Gellner and the Dangers of Theorising Nationalism. – In: Hall, J. A. and I. Jarvie, eds. The Social Philosophy of Ernest Gellner, Atlanta and Amsterdam, 1996, 113-128). Именно в отговор на Кедури Гелнер прави забележката, че Балканите нарушават гладката логика на неговата теория (Gellner, Ernest. Reply to Critics. – In: Hall and Jarvie, eds. The Social Philosophy of Ernest Gellner, p. 630).

[15] Това е толкова по-изненадващо, като имаме предвид, че в отговор на други сходни обвинения Гелнер изтъква, че „индустриализмът хвърля дълга сянка“, преди да стане действителност, и че само интелектуалците са били националисти (радиодискусия с Кедури по Би Би Си, цитирана от Özkirimli, Umut. Theories of Nationalism, p. 140). В края на краищата обаче Гелнер поне признава своето смущение. Хаген Шулце, от друга страна, отхвърля всякаква потенциална критика, дотам, че дори не разглежда Източна Европа или я разглежда в подчинено отношение (stiefmütterlich), като възпроизвежда клишетата за напълно откъснато цивилизационно развитие в продължение на две хиляди години след подялбата на Римската империя, при което източната част на континента пропуска важни етапи като Ренесанса и Просвещението, довели до национален суверенитет и демокрация. Макар че очертава три ясно откроени европейски региона, в които се зараждат нациите – Запад, Изток и централна част, т.е. Германия и Италия, последната област всъщност попада в западния модел (Staat und Nation in der europäischen Geschichte. München, 1994, 16-17, 148-150).

[16] Gupta, Akhil. Rethinking the Temporalities of Nationalism in the Era of Liberalization, доклад пред семинар в Националния център за хуманитарни науки, април 2001 г., p. 11 (цитиран с разрешение на автора). Той цитира Джавахарлал Неру, който през 50-те години на 20. век говори, че Индия е длъжна да навакса, като постигне за две-три десетилетия онова, което „развитите нации на Запада“ са постигнали за един-два века. Разбира се, такъв беше и един от най-упорито повтаряните рефрени в идеологията на държавния социализъм, който се хвалеше с постиженията на ускорено и наваксващо развитие.

[17] Вж. Koselleck, Reinhart. Deutschland – eine verspätete Nation. – In: Koselleck, Reinhart. Zeitschichten, 359-380.

[18] За целите на този текст ще разглеждаме Източна Европа като широко и конвенционално историко-географско пространство, обхващащо както Югоизточна Европа (Балканите), така и Централноизточна Европа. Въпреки че Русия безспорно е част от Източна Европа, тя е изключена от това изложение по чисто практически съображения – самата и големина предполага владеене на огромна историография с донякъде различни акценти и нюанси. Същевременно смятам, че общите параметри на аргументацията могат лесно и успешно да се приложат и към широкия руски контекст. При все това бих искала да се разгранича от лесни обобщения за Русия на системно ниво; с други думи, не искам по обратен път да прехвърлям върху Русия отмъстителното отношение срещу академичната практика от времето на Студената война, когато Източна Европа (която сама по себе си представлява много разнородна цялост) се подвежда под общия знаменател на руския модел.

[19] Love, Joseph L. Crafting the Third World: Theorizing Underdevelopment in Rumania and Brazil. Stanford, 1996, p. 6, цитира имената на Паул РозенщайнРодан, Рагнар Нурске, Курт Мартин, Ханс Зингер, Александер Гершенкрон, Петер Бауер, Пол Баран, Михал Калецки и др. Лав твърди, че „[в] периода между войните... новите независими и новосъздадени нации в източната част на Централна Европа представляват „прототип“ на Третия свят, който за пръв път се сблъсква с проблемите на икономическата и социалната изостаналост и в който те научно се теоретизират на фона на палитра от възможни развития, включително социализъм от съветски тип“ (p. 214).

[20] Вж. важния колективен сборник под редакцията на Даниел Широ: Chirot, Daniel, ed. The Origins of Backwardness in Eastern Europe. Economics & Politics from the Middle Ages until the Early Twentieth Century. Berkeley, 1989. Сборникът е резултат от проведената конференция в Беладжо през 1985 г. и съдържа първокласни статии от Широ, Робърт Бренер, Петер Гунст, Яцек Коханович, Фикрет Аданир, Джон Лампе и Гейл Стоукс. Този подход ражда значими изследвания и най-малкото заслужава да се споменат още няколко произведения, дори да не достигат непременно до едни и същи изводи: Lampe, John and Marvin R. Jackson. Balkan Economic History, 1550-1950. Bloomington, 1982; Lampe, John. Modernization and Social Structure. – In: Southeastern Europe, 5, Pt. 2, 1979, 11-32; Berend, Ivan and György Rânki. The European Periphery and Industrialization, 1780-1914. Cambridge, Eng., 1982; Underdevelopment in Europe in the Context of East-West Relations in the Nineteenth Century. – In: Studia historica, 158, 1980; Palairet, Michael. The Balkan Economies 1800-1914: Evolution without Development. New York, 1997; Sundhausen, Holm. Zur Wechselbeziehung zwischen frühneuzeitlichem Außenhandel und ökonomischer Rückständigkeit in Osteuropa: Eine Auseinandersetzung mit der ‘Kolonialthese’. – In: Geschichte und Gesellschaft, 9, 1983, 544-563; Der Wandel der osteuropäischen Agrarverfassung während der frühen Neuzeit. Ein Beitrag zur Divergenz der Entwicklungswege von Ostund Westeuropa. – In: Südost-Forschungen, 42, 1983, 169-181; Die ‘Peripherisierungstheorie’ zur Erklärung Südosteuropäischer Geschichte. – In: Hinrichs, Uwe. Helmut Jachnow, Reinhard Lauer, Gabriella Schubert, eds. Sprache in der Slavia und auf dem Balkan. Slavistische und balkanologische Aufsätze. Norbert Reiter zum 65. Geburtstag, Wiesbaden, 1993, 277-288; Schönfeld, R., ed. Industrialisierung und gesellschaftlicher Wandel in Südosteuropa. München, 1989; Todorova, Zwetana, ed. Probleme der Modernisierung Bulgariens im 19. und 20. Jahrhundert. Sofia, 1994.

[21] Szücs, Jenö. Three Historical Regions of Europe. – In: Keane, John. Civil Society and the State. New European Perspectives. London, New York, 1988, 291-331; Chirot, Daniel. Causes and Consequences of Backwardness. – In: Chirot, Daniel. Op. cit., 1-14. Този начин на мислене е вдъхновен от сериозното значение, което оказва произведението на Ерик Джоунс: Jones, Eric L. The European Miracle. Cambridge, Eng., 1981.

[22] Такава е преобладаващата оценка в повечето общи текстове за Османската империя, чието внимание е насочено основно към функционирането на империята от нейния център. Обикновено те се споменават накратко с обяснението, че са били подбудени от манипулациите на Русия и в по-малка степен Хабсбургите и Франция.

[23] Общ преглед на източноевропейския национализъм правят Sugar, Peter F and Ivo John Lederer, eds. Nationalism in Eastern Europe. Seattle & London, 1969, трета препечатка 1994; Sugar, Peter, ed. Eastern European Nationalism in the Twentieth Century. Washington, D.C., 1995; Niederhauser, Emil. The Rise of Nationality in Eastern Europe. Budapest, 1981; György, Andrew. Nationalism in Eastern Europe. McLean, VA, 1970; Sussex, Ronald and L.C. Eade. Culture and Nationalism in Nineteenth-Century Eastern Europe. Columbus, 1985; Plaschka, Richard. Nationalismus, Staatsgewalt, Widerstand: Aspekte nationaler und sozialer Entwicklung in Ostmittelund Südosteuropa. München, 1985; Augustinos, Gerasimos, ed. The National Idea in Eastern Europe. Boston & New York, 1996. Вж. също конкретно за Югоизточна Европа: Jelavich, Charles and Barbara. The Establishment of the Balkan National States, 1804-1920. Seattle & London, 1977; Hösch, Edgar. Die Entstehung des Nationalismus in Südosteuropa. – In: Südosteuropa. Zeitschrift für Gegenwartsforschung, 42, 10, 1993, 551-563; Reiter, Norbert, ed. Nationalbewegungen auf dem Balkan. Berlin, 1983; Djordjevic, Dimitrije and Stephen Fischer-Galat. The Balkan Revolutionary Tradition. New York, 1981; Трайков, Веселин. Идеологически течения и програми в националноосвободителните движения на Балканите до 1878 година. С., 1978; Djordjevic, Dimitrije. Révolutions nationales des peuples balkaniques, 1804-1914. Belgrade, 1964; Stokes, Gale. Nationalism in the Balkans. An Annotated Bibliography. New York & London, 1984. Заслужава да се споменат и някои основни колективни трудове, посветени на европейския национализъм като цяло, в които Източна Европа отново е в ролята на приемник на идеи: Teich, Mikulâs and Roy Porter. The National Question in Europe in historical context. Cambridge, Eng., 1993; Hagendom, Louk. European Nations and Nationalism: theoretical and historical perspectives. Aldeshot, 2000. Първокласна неотдавнашна публикация, поставена в общи европейски рамки, която може да служи като рядко срещан пример за балансирано представяне на нещата, е: Hirschhausen, Ulrike v. and Jörn Leonhard. Nationalismen in Europa. Westund Osteuropa im Vergleich. Göttingen, 2001.

[24] Неотдавнашна критика за модела на Кон предлага Hroch, Miroslav. Ethnonationalismus – eine ostmitteleuropäsiche Erfindung. Oskar-Halecki Vorlesung 2002, Geisteswissenschaftliches Zentrum Geschichte und Kultur Ostmitteleuropas, Leipzig (предстои публикация). Особено ярък пример за това, колко дълбоко са залегнали тези идеи, дава иначе отличното неотдавнашно изследване на Neuburger, Mary. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Ithaca, 2004. Авторката най-напред произнася кабалистичните заклинания на съвременната политическа коректност, от които се очаква по някакъв начин да изкупят казаното по-нататък в нейното изложение: „[Като] подчертавам приликите и присвояванията между европейските и българските националистически идеи, не искам да кажа, че българският национализъм просто копира или изкривява (както твърдят много изследователи) западноевропейските национализми. Вместо това съм съгласна с твърдението на Парта Чатерджи, че „закъснелите национализми“ не просто се придържат към „вече написан сценарий“, а са по същество творчески проекти на индивидуалното национално въображение“ (с. 7). Въпреки уводните уговорки обаче авторката не се свени да заяви, че именно „политически натоварените наблюдения и етнографските „открития“ на европейските учени и пътешественици в региона разпалват балканските национални въжделения и амбиции“ (с. 18), напълно пренебрегвайки купища емпирични изследвания върху зараждането на балканския национализъм. По-нататък тя твърди, че „българските мислители измъкват пособията, с които да разберат своето минало, от европейския концептуален тезгях“ (с. 24 – доста груб и буквален инструментализъм) и че дори техните виждания за гнета, който преживяват в рамките на Османската империя, са „допълнени, ако не и дори изобретени, от европейските представи за османската и изобщо „азиатската“ поквара и варварство“ (с. 24), като през цялото време постулира някаква хипотетична дихотомия между „европейското“ и „българското“ и напълно отхвърля местните православни традиции за стереотипизиране на османското. Тръгнала от великодушното признание в самото начало на книгата, че „като всяко дете и българският национализъм има свой генетичен код“ (с. 7), тази детинска метафора е подсилена в заключителната глава, където двете деца, български християни и български мюсюлмани, в крайна сметка са само безпомощни обекти пред идеи като европейския национализъм на възрастните: „През цялата съвременна история срещата между българи и мюсюлмани се разгръща в сянката на европейското влияние. Българите попадат в непреодолимото течение на европейски идеи като национализма, които в крайна сметка се вклиняват между българите и мюсюлманите“ (с. 201).

[25] Невъзможно е дори да започнем да цитираме необятната литература, която през изминалите векове е заемала централно място в историографските усилия във и за Източна Европа. Споменаването дори на няколко важни произведения ще бъде лоша услуга за многото други неспоменати, но също толкова важни трудове. Добра отправна точка е да се погледне библиографията, цитирана в разделите по държави в двата споменати по-горе сборника „Национализмът в Източна Европа“ (Nationalism in Eastern Europe, 1969; 1994) и „Източноевропейският национализъм през 20. век“ (Eastern European Nationalism in the Twentieth Century, 1995).

[26] Gupta, Akhil. Op. cit., p. 10.

[27] Курсивът е мой. Вж. Sugar, Peter F., ed. Op. cit., p. 20 и Sugar, Peter F and Ivo John Lederer, eds. Op. cit., 8-9. Представата за интегриращ национализъм е взета от Snyder, Louis L. Encyclopedia of Nationalism. New York, 1990 via Hayes, Carlton. The Historical Evolution of Nationalism. New York, 1931.

[28] Sugar, Peter F. ed. Op. cit., p. 8. Подобен начин на мислене неизбежно го отвежда към повърхностни заключения от рода на следното: „Можем да открием корените на днешните проблеми – неспособността на различните нации, населяващи Балканите, да си сътрудничат, и т.нар. историческа омраза, която ги разделя – в идването на национализма и моделните тълкувания на исторически събития“. Наред с много други същата линия на мислене се съдържа в цитираните по-горе произведения на Хаген Шулце, Йеньо Шюч, както и Гейл Стоукс: Stokes, Gale. Three Eras of Political Change in Eastern Europe. New York, 1997.

[29] Sugar, Peter F., ed. Op. cit., p. 8. Германското посредничество се разглежда като проводник за приемането на западни идеи, ала „[п]о времето, когато стават действащи сили на изток от Германия, те са най-малко два пъти откъснати от своя западен първообраз“ (Sugar, Peter F. and Ivo John Lederer, eds. Op. cit., p. 13).

[30] Sugar, Peter F. and Ivo John Lederer, eds. Op. cit., p. 46.

[31] Hroch, Miroslav. The Social Preconditions of National Revival in Europe. A Comparative Analysis of the Social Composition of Patriotic Groups Among the Smaller European Nations. Cambridge, Eng., 1985. Критика за същностната връзка между буржоазията и национализма прави Llobera, Josep. The God of Modernty, 123-133, 220. Това е още по-поразително, тъй като повечето самостоятелни статии в сборника на Шугър всъщност посочват (а понякога изрично подчертават) самобитните корени на национализма, като отказват да си служат с метафората на привнасянето.

[32] Sugar, Peter F. and Ivo John Lederer, eds. Op. cit., 47-48.

[33] Kohn, Hans. The Idea of Nationalism: A Study in its Origins and Background. цитиран в: Sugar, Peter F. andIvo John Lederer, eds. Op. cit., 9-10.

[34] Sugar, Peter F, ed. Op. cit., p. 417.

[35] Sundhaussen, Holm. Europa balcanica: Der Balkan als historischer Raum Europas. – In: Geschichte und Gesellschaft, 25, 1999, Heft 4, 626-653, характеристика 7.

[36] Sundhaussen, Holm. Europa balcanica, p. 639. Изложената по-нататък аргументация беше формулирана за пръв път и публикувана в: Todorova, Maria. Der Balkan als Analysekategorie: Grenzen, Raum, Zeit. – In: Geschichte und Gesellschaft, Heft 3, 2002, 470-492. Вж. най-новия отговор на Зундхаусен в: Sundhaussen, Holm. Der Balkan. Ein Plädoyer für Differenz. – In: Geschichte und Gesellschaft, 29, 2003, 608-624.

[37] Sundhaussen, Holm. Europa balcanica, 552-653.

[38] Сред многобройната литература по този въпрос вж. неотдавнашната публикация на Linke, Uli. Blood and Nation: The European Aesthetics of Race. Philadelphia, 1999.

[39] Sundhaussen, Holm. Europa balcanica, 552-653.

[40] Сред многобройната литература по този въпрос вж. неотдавнашната публикация на Linke, Uli. Op. cit.

[41] Gupta, Akhil. Op. cit., 15-16.

[42] Ibid., p. 16.

[43] Има много малко, да не кажем никакви истински сравнителни изследвания върху възникването и развитието на национализма на територията на двете империи – Османската и Хабсбургската. Повечето общи материали за Източна Европа просто изброяват отделните случаи, без да анализират наличието или липсата на регионални характеристики. От друга страна, изследванията, които постулират основополагащи разлики между Източноцентрална и Югоизточна Европа (повечето от тях са дело на политолози), не привеждат никакъв емпиричен анализ, а налагат свои модели. Прочутото есе на Йеньо Сюч „Три исторически региона в Европа“ („Three Historical Regions of Europe – In: Keane, John, ed. Civil Society and the State. New European Perspectives. London, New York, 1988) дори не разглежда Югоизточна Европа с недоказаната презумпция, че тя е абсолютно различна и това се знае от всеки. Неотдавна един от малкото опити за сравнение направи Мирослав Хрох: Hroch, Miroslav. Die nationalen Formierungsprozesse in Mittelund Südosteuropa. Ein Vergleich. – In: Elitenwandel und Modernisierung in Osteuropa. Berliner Jahrbuch für osteuropäische Geschichte, 1995, 2, 7-16. Публикацията е притеснително четиво от иначе голям историк, който се опитва да наложи сравнителен анализ, основан на доста откъслечни познания за развитието на Югоизточна Европа. Вероятно няма защо да го споменаваме, ако не беше толкова рядко явление и не илюстрираше дълбоките трудности да се изведат истински сравнения, когато това се предприема без съответния експертен опит. От друга страна, започват да се появяват ценни междурегионални сравнения. Вж. например Мишкова, Диана. Приспособяване на свободата. Модерност – легитимност в Сърбия и Румъния през XIX в. С., 2001, или Kollektive Identitäten in Ostmitteleuropa: Polen und die Tschechoslovakei. Bremen, 1994. Макар и с нееднородно качество, струва си да споменем колективния сборник под редакцията на Йоланта Сиечка: Sijecka, Jolanta, ed. The National Idea as a Research Problem. Warzcawa, 2002, подготвен след международна конференция в Полската академия на науките. Въпреки че в увода е пропусната възможността да се открои сравнителният потенциал на отделните изследвания, достатъчно положителен е фактът, че те, естествено, пресичат постулираната граница и включват поляци, литовци, българи, македонци, украинци, унгарци, чехи, кашуби и буриати.

[44] Хрох различава два отчетливи етапа в процеса на изграждане на нацията: единият започва през Средновековието, а другият съпътства прехода към капиталистическа икономика, т.е. образуването на модерната нация в сегашния и вид. Първият етап има два различни завършека. Единият е развитието на ранната модерна държава, абсолютистична или с представителна система на съсловията, в която властва една етническа култура. В този случай по пътя на реформи или революция старият режим се преобразява в „модерно гражданско общество паралелно с изграждането на национална държава като общност от равни граждани“. Вторият завършек настъпва тогава, когато „някаква „външна“ управляваща класа властва над етнически групи, които заемат компактна територия, но нямат „своя собствена“ благородническа класа, политическо формирование или непрекъсната литературна традиция“. Макар че Хрох проявява достатъчна предпазливост, за да посочи преходни случаи и изключения“, като цяло първият завършек преобладава в Западна Европа, а вторият е характерен за Източна Европа (Hroch, Miroslav. From National Movement to the Fully-formed Nation: The Nation Building Process in Europe. – In: Balakrishnan, Gopal, ed. Mapping the Nation. London, 1996, 79-80).

[45] Hroch. Miroslav. The Social Preconditions of National Revival in Europe. В публикацията си „От национално движение“ („From National Movement“, p. 81), издадена през 1996 г., Хрох характеризира фаза В като период, когато „по-голямата част от населението започва да придава особена важност на своята национална идентичност“. Това може да се оспори в светлината на значителната литература за продължителния процес на образуване на нацията, който се развива най-радикално и успешно след тържеството на национализма и изграждането на национална държава дори в западноевропейската зона (класически труд в тази област е: Weber, Eugern. Peasants into Frenchmen. London, 1979. Като изключим дребната забележка относно „по-голямата част“ от населението, въпреки всичко можем да приемем масовата фаза, като ограничим подкрепата до съществена част от населението или критична маса, която обаче в никакъв случай не представлява мнозинство.

[46] С развито чувство както към преобладаващия на Запад класицистичен дух, така и към идеите на либералния национализъм, наложили се в началото на 19. век, Адамантиос Кораис се труди неуморно, за да вдъхне в своите гръцки сънародници гордост от тяхното славно минало. Възхвалявайки „бляскавия Париж, дом на всички изкуства и науки, нова Атина“, той заключава, че градът „би удивил всеки, ала за гърка, който знае, че още преди две хиляди години предците му в Атина са постигнали подобна (а може би и по-висша) мъдрост, това удивление трябва да се смеси с тъга, когато осъзнае, че такива добродетели не само липсват в днешна Гърция, а и на тяхно място са дошли хиляди злини“ (Clogg, Richard, ed. The Movement for Greek Independence, 1770-1821: A Collection of Documents. New York, 1976, p. 45). Това е сполучлив пример за споменатия по-горе диалогичен принцип, където протича взаимно обогатяващ диалог между Западноевропейското просвещение, вдъхновено от гръцката класическа мисъл, и Гръцкото просвещение в лицето на един от главните му радетели, Кораис, който сам е един от най-важните и първи проводници, пренесли гръцките автори до интелектуалната аудитория в Париж; същевременно той самият черпи вдъхновение от духа, който властва там.

[47] Оттогава попаднах на едно щастливо изключение, макар да си остава изключение: отличната статия на Кристина Попова „Храмът „Св. Димитър“ и боят при Порт Артур. Събития и време в приписките върху църковните книги в с. Тешово 1849-1927 г.“ (The ‘Sv. Dimitur’church and the battle at Port Arthur. Events and time in the marginalia of sacred books in the village of Teshovo 1849-1927). – In: Balkanistic Forum, III, 2, 1994, 76-106. Авторката проследява постепенната промяна в мисленето и възприятията за времето в църковните среди и заместването на цикличното с линейно време в рамките на половин век. Вж. също Георгиева, Цветана. Историческото съзнание и отчитането на времето. – В: История, 1992, 1, 12-16. Няколко статии в цитирания по-горе сборник под редакцията на Александру Зуб също засягат сходни проблеми в Румъния: Dorin, Mihai. Interférence temporelles dans la révolte de Horea, 1784, и Antonesei, Liviu. Interprétations du temps populaire dans la culture roumaine de l’entre-deux-guerres. – In: Zub, Alexandru, ed. Temps et changement dans l’espace roumain, 85-97, 167-186.

[48] Например трудът на Ханс Медик за плебейската култура и икономика, в частност преживяванията и поведението на бедните и безимотните по време на прехода към капитализъм: Plebejische Kultur, plebejische Öffentlichkeit, plebejische Ökonomie. Über Erfahrungen und Verhaltensweisen Besitzarmer und Besitzloser in der Übergangsphase zum Kapitalismus. – In: Berdahl, Robert, Alf Lüdtke, Hans Medick. Klassen und Kultur. Sozialanthropologische Perspektiven in der Geschichtsschreibung. Frankfurt am Main, 1982.

[49] Вж. в частност тълкуването, което Козелек дава на историческото ускорение: Koselleck, Reinhart. Gibt es eine Beschleunigung der Geschichte? и Zeitverkürzung und Beschleunigung: Eine Studie zur Sekularisation. – In: Koselleck, Reinhart. Zeitschichten, 150-176, 177-202, особено с. 165, 175, а също в общите методологически есета: 9, 101, 307.

[50] Bloch, Ernst. Erbschaft dieser Zeit. Frankfurt am Main, 1962, първо издание 1935, цитиран в: Lüdtke, Alf, ed. Was bleibt von marxistischen Perspektiven in der Geschichtsschreibung? Göttingen, 1997, 15-16.

[51] Lüdtke, Alf. Op. cit., 18-19.

[52] Fabian, Johannes. Time and the Other. How Anthropology Makes Its Object. New York, 1983, p. 143.

[53] Hunt, Lynn. Against Presentism. – In: Perspectives, vol. 40, № 5, May 2002, p. 7. Тя отбелязва, че по ирония нетърпимостта спрямо предците, които не могат да задоволят стандартите на настоящето, присъства по-скоро в западни интерпретации, свързани със западното, а не толкова с незападното минало. С настъпването на културния релативизъм и политическата изрядност „ние по-лесно приемаме съществуването и понасяме нравственото раздвоение на евнусите и харемите например, отколкото на вещиците“.

[54] Fabian, Johannes. Op. cit., p. 147.

[55] Ibid., p. 41.

[56] Ibid., p. 165.

Мария Тодорова
Професор Мария Тодорова е понастоящем преподавател по история в Илинойския университет (Урбана Кемпейн). Тя специализира история на Балканите през модерния период.
Други статии от този автор
Посетители: 110

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 5 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 6 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 19 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици