„Либерален преглед“ – Съдържание

Една нова биография на Карл Маркс, всеобщо окачествена като „брилянтна“, се появи напоследък в програмата на издателство W. W. Northon & Company. Ръсел Бенетс, издател на интелектуалното списание Берфроа, интервюира автора на книгата, професор Джонатан Спърбър.

Берфроа: бил ли е Карл Маркс антисемит?

Спърбър: Добре известно е, че историците обикновено отговарят неохотно с „да“ или „не“ на който и да е въпрос, а този пък е особено подходящ кандидат за двусмислен отговор. В кореспонденцията си Маркс със сигурност е правил множество враждебни коментари по адрес на евреите, независимо дали във връзка със срещите му с тъмни личности или по отношение на връзките му с неговия ученик и конкурент Фердинанд Ласал. В есето си от 1844 По еврейския въпрос той изобличава юдаизма като религия, окуражаваща пазаренето, алчността, обсебеността от парите и цял набор от противни капиталистически предразположения. Един пост-капиталистически режим би бил такъв, продължава той, в който еврейската религия и еврейската идентичност биха приключили. Такива твърдения със сигурност звучат, според съвременните стандарти, определено антисемитски. От такива забележки множество автори са стигали до заключението, че Маркс е мразещ себе си евреин, че той гледа на евреите като олицетворение на капитализма и ги мрази по тази причина, като прави от идеите си предшественици на нацисткия и комунистическия антисемитизъм.

Но има и една друга страна от марксовото отношение. В същото това есе по еврейския въпрос той настоява, по напълно определен начин, върху еманципацията на евреите, тоест на това те да получат същото гражданство и граждански права като не-евреите (Gentiles), твърдейки, че такава еманципация е централен елемент от развитието на една демократична и републиканска форма на управление. Марксовото отношение към еврейския му произход се открива в писмата, които е писал до чичо си Лион Филипс, съпруга на сестрата на майка му – човек, когото той е уважавал и който е бил нещо като бащинска фигура за зрелия Маркс. В едно такова писмо, пишейки за развитието на високата критика на Стария завет, той твърди, че, „Откак… Дарвин е доказал общия ни произход от маймуните, едва ли вече има някакъв шок, който е в състояние да разклати ‚гордостта от предците ни‘“ В друго писмо той описва лидера на торите[1] Бенджамин Дизраели (от когото Маркс се е възхищавал силно, смятайки го за най-умния човек в английската политика) като „нашият другар-съплеменник“. И двете изказвания подсказват едно иронично отношение към собствения произход – отношение, не много по-различно от онова, което изказва и самият Дизраели.

За да се разбере позицията на Маркс, необходимо е да се осъзнае, че да бъдеш евреин в Европа от средата на деветнадесети век е било нещо, на което се е гледало предимно като на въпрос на религиозна и културна принадлежност. Маркс, който е кръстен на петгодишна възраст, възпитан като протестант и получил протестантско религиозно възпитание, е бил много дистанциран от всякаква еврейска идентичност. Интелектуалният му свят и особено отношението му към хегелианската философия е оформено от младохегелианците – радикални философи, всички от които са започнали научните си и интелектуални кариери като протестантски теолози. Враждебните забележки срещу евреите в По еврейския въпрос са следствие от идеите на някои германски либерални протестантски теолози за юдаизма като етически второстепенна религия – идеи, между другото, които са преобладаващи в германската протестантска теология чак докъм двадесети век. Собствените негативни коментари на Маркс относно евреите обикновено касаят ония, които продължават да поддържат своята отделна религиозна и културна идентичност, вместо да усвоят онези на нациите и културите, в които живеят.

Добър пример за отношението на Маркс може да се види в писмото, което той пише до Енгелс във връзка с пътуването, което предприема през 1875 от Лондон до Карлсбад (днес Карлови Вари в Чешката република). Във влака от Лондон той споделя купето си с „дребно еврейче“. Маркс е безпощаден към немския език на събеседника си, изпъстрен с думи от идиш, към неговите финансови сделки, които са довели до това, че е бил измамен с 1,700 лири стерлинги, както и еднакво съмнителните му планове да си върне парите обратно. Това е враждебно осъждане на „алчните и некултурни евреи“, издържано в стереотипен тон.

Но Маркс също пише на Енгелс, че по пътя към Карлсбад е спрял във Франкфурт, за да се срещне с Леополд Зонеман, издател на един от водещите германски леви вестници, Frankfurter Zeitung. Двамата са обсъдили възможностите за политическо сътрудничество между социалистите и буржоазните демократи. Маркс е силно впечатлен от Зонеман и хвали начина, по който той е направил вестника си толкова успешен, особено чрез отличните си финансови и търговски репортажи. (Маркс, самият той опитен журналист, който е редактирал два различни вестника и е бил европейски кореспондент на New York Tribune, най-големия в света вестник през по-голямата част от 1850-те, познава този бизнес много добре и е в състояние да преценява тези неща). Зонеман също е евреин, но вместо да го порицава, Маркс го хвали като „светски човек“. Онова, което разделя Зонеман от марксовия спътник от купето е не толкова произхода на двамата мъже или техния ангажимент с капитализма, или дори тяхната религия, а степента на асимилация в по-широкото европейско общество.

През последното десетилетие от живота на Маркс започва да се развива ново отношение към евреите, като тяхното възприемане вече се основава не толкова на религиозни или културни предпоставки, а на биологически. Като прилага идеите на Чарлз Дарвин към човешката история и общество, това гледище схваща евреите като членове на определена раса, чиято идентичност е най-вече биологична, а следователно неизменна, вместо да бъде въпрос на религиозна и културна обвързаност, която може да бъде променена. Враждебните версии на това отношение могат да бъдат наречени „антисемитизъм“. (Интересно е, че веднъж Маркс се е срещнал с немския автор Вилхелм Мар, който е измислил понятието „антисемитизъм“; Маркс не е впечатлен от него). Авторите на вестникарски интервюта с Маркс, както и на погребалния му текст, често са се позовавали на неговите „семитски“ черти. По-късните възгледи за Маркс от 20 век, независимо дали благосклонни или враждебни, са склонни да го виждат като „евреин“, заради „расовия“ му произход. Собствените забележки на Маркс за евреите са интерпретирани в светлината на такива отношения, особено след масовото унищожение на европейските евреи от нацистите, за които, разбира се, това биологическо и расово разбиране за евреите е централно за геноцидните им планове. От тази гледна точка на двадесети век, изказванията на Маркс изглеждат много мрачни, но в техния контекст от деветнадесети век – не толкова, ако и все още да изглеждат сурови и нетолерантни – две черти, които, казано по-общо, са части от характера на Маркс.

Как се развиват личните отношения между Маркс и Енгелс в хода на годините?

Маркс и Енгелс често се разглеждат като дълбоки, близки лични приятели, един вид Йона и Давид на комунизма, чиято връзка е била отлична още от момента, в който са се срещнали. Първата им лична среща е в Париж през 1844. Енгелс, на път за вкъщи в Бармен след като е прекарал една година в Манчестър, където е работил за бизнес-партньорите на баща си, е потърсил Маркс. В началото двамата се разбират много добре. Предишните съратници на Маркс са били по-стари, по-опитни и с по-добри връзки мъже – сред тях Бруно Бауер, Арнолд Руге, Хайнрих Хайне и Лудолф Кампхаузен – които са били за Маркс покровители и ментори. Маркс се е дразнел от зависимото положение, предпоставяно от такива връзки; преди това той е скъсал с Бауер и, само няколко месеца по-рано, с Руге, по много несдържан начин, оставяйки лоши чувства у всички страни. Енгелс, напротив, е първият ученик на Маркс – човек, при когото връзката ментор-ученик е преобърната. Що се отнася до самия Енгелс, той преминава през много труден период от живота си: комунист и атеист, работещ за силно капиталистически настроения си баща (един от първите германски производители на текстил, а също известен и с християнските си убеждения). Връзката с Маркс е за Енгелс важна опора в бурните отношения със семейството му.

Двамата си сътрудничат интелектуално и политически в хода на следващите четири години. Но отношенията им не са напълно гладки. През 1845 има период на сериозно отчуждение, очевидно произлизащо от враждебните чувства, които съпругата на Маркс, Жени, изпитва към Лизи Бърнс, любовницата на Енгелс от работническата класа. Маркс, в писма до приятели в Кьолн, прави няколко изключително враждебни и снизходителни забележки по адрес на Енгелс. (Познаването на тези забележки е било потискано в продължение на много време и те се появиха за пръв път едва в MEGA[2], гигантското издание на всичко, което Маркс и Енгелс някога са писали, както и на цялата им входяща кореспонденция, което беше започнато през 1975). И макар че тези различия по-късно са изгладени, съвременниците не са гледали на Енгелс като на водещия съратник и поддръжник на Маркс; по това време те го споменават заедно с други фигури, като например Мозес Хес и Хайнрих Бюргерс. Действително, в един момент от революцията от 1848 Енгелс изглежда е убеден, че Маркс го е изоставил – и Маркс трябва да положи известни усилия, за да го убеди, че това не е така – дори да му заеме пари.

Маркс и Енгелс стават тесен политически и личен дует през ранните години от изгнанието на Енгелс, което започва през 1850-те години. Именно тогава съвременниците им започват да говорят за „Маркс и Енгелс“ като за политически тим. Отношението е укрепено чрез споразумението, което двамата мъже сключват през 1850. След като не успяват да съберат пари, за да се преместят в Ню Йорк, Енгелс отива в Манчестър, за да работи в бизнеса, притежаван от баща му, в партньорство с братята Ермен (Енгелс получава място в бизнеса след като преглежда счетоводните книги и показва на баща си, че партньорите му го мамят), докато Маркс остава в Лондон. В продължение на следващите двадесет години Енгелс ще поддържа Маркс финансово и ще му дава съвети, докато Маркс ще бъде теоретика и водещия политически активист от двамата.

Те стават все по-близки приятели. Когато прислужницата на семейство Маркс, Ленхен Демут забременява от Маркс през 1850 и ражда на следващата година, Енгелс заявява, че той е бащата, като по този начин спасява брака на Маркс. Както е добре известно, Енгелс, който се справя много добре с бизнеса, изпраща постоянни парични преводи на семейство Маркс, като им помага да оцелеят през най-тежките години на тяхната бедност и започва да изплаща дълговете им. Привързаността на Маркс към Енгелс може да бъде видяна в един епизод от 1857, когато Енгелс развива хронична, продължителна болест, вероятно мононуклеоза[3]. Маркс изоставя икономическите си изследвания в Британския музей и прекарва там дълго време, издирвайки най-новите медицински информации, които изпраща на приятеля си. Когато Маркс завършва първия том на Капиталът през 1867, той вече е почти неискрен в похвалите си за помощта на Енгелс, като твърди, че без нея всички негови усилия биха били напразни.

Близостта на двамата мъже е от огромна важност за Маркс: източник на средства, разбира се, но също и емоционална подкрепа. Енгелс има множество полезни внушения за марксовите икономически, исторически и социологически публикации, а Маркс винаги се консултира с него за политическите си действия. Но близостта между двамата мъже си има и обратна страна. Те циментират личното си приятелство като обиждат други социалисти и несоциалистически радикали, и постоянно обменят враждебни, саркастични и подигравателни коментари. Това изолира Маркс политически.

С влошаването на здравето на Маркс през 1870-те и 1880-те Енгелс все повече поема марсковата политическа работа, особено отношенията му със зараждащите се социалистически партии по европейския континент. След смъртта на Маркс, Енгелс става изпълнител на литературното му наследство и след 11 години интензивна работа прави от огромната маса бележки и ръкописи, всички в известния с нечетливостта си почерк на Маркс, втория и трети том на Капиталът. А в произведения като Анти-Дюринг и Развитието на социализма от утопия към наука, Енгелс създава една канонична форма на учението на Маркс. По-голямата част от онова, което през 20 век ще се нарича „марксизъм“, всъщност би било по-добре определено като „енгелсизъм“. Не че Енгелс е фалшифицирал работите на Маркс, както са твърдели отделни учени; по-скоро той обикновено е изглаждал някои от неяснотите в мисълта на Маркс и ги е замествал със собствените си, по-еднозначно позитивистки и научни формулировки.

Но вие сте съгласен, че Маркс е бил неоспоримо повлиян от позитивизма. Дали това е нещо, с което самият той би се съгласил?

Маркс със сигурност е повлиян от позитивизма. Примерите за това влияние биха включвали неговото панорамно описание на различните фази от човешката история във въведението на Към критиката на политическата икономия (1859), първата му икономическа книга. Цялото тамошно описание на човешката история, като развиваща се с неизбежност през отделни фази, напомня силно за Конт или Спенсър.

Маркс се е възхищавал също и от Дарвин – макар че историята, според която той се е опитал да посвети Капиталът на Дарвин не е вярна. Твърдял е, че работата на Дарвин предоставя научната база за собствените му икономически и социални теории. Това определено е позитивизъм – идеята, че методите и заключенията на природните науки предоставят основата и узаконяването на други научни дисциплини и познанието като цяло. Но освен това Маркс е критичен както към Дарвин, така и към позитивистите. След като е препрочел За произхода на видовете, той казва на Енгелс, че теориите на Дарвин включват прехвърляне, в областта на природата, на капиталистическите идеи и институции на конкуренция, взети от буржоазната политическа икономия. Маркс повтаря това наблюдение в няколко други случаи. Едно такова отношение е по-скоро хегелианско, отколкото позитивистко, тъй като то включва използването на философията – или по-скоро на марксовата филсософираща политическа икономия – за критика на природните науки, вместо да ги възприема като модел за познанието в по-общ смисъл. В послеслова към второто издание на Капиталът, Маркс порицава публично съвременните германски интелектуалци, които третират Хегел като „умряло куче“. Той не споменава имена, но в частната си кореспонденция идентифицира двама от тях като Лудвиг Бюхнер и Фридрих Алберт Ланге, двама известни германски дарвинисти.

Така че работата е в това, че Маркс е бил доста двойствен по отношение на прехода от хегелиански към позитивистки начини на мислене – един преход, протичащ в Германия в десетилетията след 1850. При Енгелс не е така: той винаги е бил позитивист и е идентифицирал идеите на Хегел с онези на позитивизма. Този не особено изтънчен подход, особено след смъртта на Маркс и с публикацията на енгелсовата интерпретация на марксовите идеи, се превръща в стандартно разбиране на „марксизма“, което е и причината, поради която аз го наричам „енгелсизъм“. Едва по-късно през 20 век, особено след 1945, когато се появяват по-рано непубликуваните марксови ръкописи от 1844, хегелианските елементи в мисълта на Маркс стават обект на по-сериозно разглеждане.

[…]

Как според вас Маркс би гледал на „реално съществуващия социализъм“ от двадесети век?

Този въпрос ми се задава изключително често и винаги оставам с впечатлението, че питащите желаят да чуят от мен един от два отговора. Или очакват да кажа, че престъпленията на Сталин и Мао са изцяло вина на Маркс, или биха искали да чуят, че Маркс би осъдил изцяло тези режими, и че идеите му не са били ни най-малко помрачени от тяхната недемократична природа и окончателна липса на успех. За съжаление, трябва да разочаровам хората, като дам един по-неясен отговор.

През 1858 Маркс пише много интересно писмо до Енгелс. По онова време той всеки ден очаква голямомащабен революционен подем в Европа, като резултат от кризата от 1857, първата обхванала целия свят рецесия. Маркс отбелязва пред Енгелс, че очаква революцията да доведе до комунистически режими в множество европейски страни. Но заедно с това отбелязва, че извън Европа, в Съединените щати и Великобритания, капитализмът все още е много мощен и се разширява глобално. Дали тези комунистически режими, пита се Маркс, биха могли да оцелеят когато глобалният капитализъм все още се намира във възход?

Комунистическата революция, която Маркс очаква, не се случва – нито през 1858, нито в някой по-късен момент от живота му, а на следващата година Маркс концентрира вниманието си върху въпроса за германското национално обединение като част от надеждите му за пост-1849 политическо завръщане. Той никога повече не се връща към въпроса за революцията. Но въпроса, който е задал – може ли едно комунистическо правителство да оцелее в свят, доминиран от англо-американския капитализъм – е такъв, пред който са изправени водачите на комунистическите режими в СССР, Китай, Виетнам или Куба през двадесети век. Техният отговор на въпроса са опити за икономическа и технологическа модернизация на страните им, така че да бъдат в състояние да се противопоставят на глобалния капитализъм. Някои от усилията им, като например сталиновата колективизация на селското стопанство и насилствената индустриализация или Големият скок на Мао, водят до милиони човешки жертви. В края на краищата всичките им усилия да създадат някаква модерна, индустриализирана, технологически и научно напредничава социалистическа сфера, водят до провал и в началото на 21 век те се завръщат към форми на капитализъм. (Куба все още не напълно капиталистическа страна, но се движи усилено в това направление). Така че историята е дала отговор на въпроса, който Маркс задава през 1858 и, независимо от това дали ви харесва или не, този отговор е „не“.

[…]

Кой е най-развлекателният анекдот из живота на Маркс, който знаете?

През 1867 Маркс се връща в Лондон с кораб от Хамбург, където е занесъл на издателя си ръкописа на първия том от Капиталът. На кораба се намира и една „германска госпожица“, силно разтревожена, тъй като не знае какво да прави с багажа си когато корабът пристигне в Лондон. Неделя е, а в благочестивата викторианска Англия носачите на багаж не работят в този ден. Младата жена се обръща към Маркс – изискано облечен германски джентълмен, и го моли за помощ. Маркс галантно я съпровожда, купува й сладолед, взема я на разходка из Хайд парк, след което й помага да се качи на влака. Младата жена е Елизабет фон Путкамер, племенницата на Бисмарк, и е силно удивена по-късно, когато открива, че добронамереният буржоазен джентълмен е известен подстрекател и червен.

Източник

Джонатан Спърбър е социален историк и професор-куратор по история в университета Мисури. Последната му публикация е Карл Маркс: един живот от деветнадесети век.