Изгледи – Наука

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2013 10 chinese-nationalism-korea

Понятието „национализъм“ в неговия неутрален, общ смисъл, касае онзи набор от идеи и чувства, които оформят концептуалната рамка на националната идентичност. Националната идентичност е само една сред много – понякога едновременно съществуващи и припокриващи се – идентичности: професионални, религиозни, племенни, езикови, териториални, класови, полови и други. Но в модерния свят националната идентичност съставлява онова, което може да бъде наречено „фундаменталната идентичност“; тоест идентичността, за която се смята, че дефинира самата същност на индивида. Останалите му идентичности може би също я модифицират, но само леко, а в резултат на това тези други идентичности се считат за вторични. Днешната световна общност е общност от „нации“; модерните общества са „нации“ по определение, а онези общества, които не виждат себе си като нации, се считат за (все още) не модерни. В много случаи лоялността към „нацията“ лежи в основата на социалната солидарност и представлява най-силния мотив, стоящ зад политическата мобилизация. Всички съвременни „нации“ са произлезли от общности, които преди това са притежавали съвсем други идентичности. Първата нация е била Англия, и тя е станала такава през шестнадесети век. Съединените американски щати, Франция и Русия определят себе си като такива през осемнадесети век. Повечето останали ги последват през деветнадесети и двадесети век.[1]

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

Особеностите на национализма – това което го различава от другите видове идентичност – произлизат от факта, че източникът на идентичността в този случай е локализиран в един „народ“, който се разглежда като носител на суверенността, централен обект на лоялност и основа на колективната солидарност. „Народът“ е масата от едно население, чиито граници и естество са определени по различни начини, но който обикновено се разглежда като по-голям от конкретната общност и винаги като фундаментално хомогенен и само повърхностно разделен по линиите на статус, класа, местоположение или (в редки случаи) етничност. Спецификата е концептуална. Единственото основание на национализма в най-общ смисъл, единственият фактор, тоест, без който не е възможен никакъв национализъм, е присъствието на определена идея. Идеята, лежаща в основата на национализма и онази за „нацията“.

По времето, в което думата „нация“ придобива модерното си значение и се превръща в синоним за „народ“, тя е означавала „елит“ и по-точно „елит на представителите на политическата и културна власт“.[2] Именно в този смисъл тя се прилага в ранния шестнадесети век към народа на Англия.[3] Приравняването на двете понятия – „народ“ и „нация“ – обозначава една концептуална еволюция. И това е така защото общото значение на думата „народ“ преди нейната национализация (така да се каже) е населението на определен регион. По-специално това значение се прилага към по-долните класи и най-често е използвано в смисъл на „простолюдие“ или „паплач“. Предефинирането на „народ“ като „нация“, следователно символично издига населението до позицията на елит. Това символично издигане едновременно и отразява, и подсилва, една огромна промяна в отношението, защото чрез нея членовете на обществото започват да се идентифицират доброволно с една група, от която в по-ранно време немалко от тях биха желали единствено да се разграничат.

Семантичните революции не се случват в ефирния свят на идеите, нито пък изцяло и само в мисълта. Те се случват в обществото и често са предшествани от промени в структурните условия. Понятието за „нация“ като „елит“ е резултат от дълга поредица трансформации, в които се комбинират структурни и семантически елементи. При всяка фаза от този процес, понятието (значението на думата), което идва с определен семантически багаж, произлиза от използване, ограничено от няколко структурни ограничения. Доминантното значение на думата по всяко конкретно време касае при новите обстоятелства само определен аспект от онова, на което е отговаряло.

Понятието „нация“, в смисъл на „елит“, се развива в средата на средновековните църковни съвети, чиито отделни крила, наричани „нации“, са представлявали политическата и културна власт – все повече и повече интерпретирана като суверенитет – на различните църковни и светски управленчески единици. Такова понятие би могло да се приложи към народа на Англия само ако би отговаряло на някакво определено качество на този народ. Това означава, че народът на Англия е трябвало по някакъв начин да се подвизава като елит, преди към него да се приложи понятието „нация“, и вече не би могъл да бъде разглеждан просто като „тълпа“. Тази промяна на статуса предполага дълбока промяна в структурните условия на английското общество. По-точно, както ще обясня след малко, тази промяна се изразява в това, че немалък брой индивиди, издигнали се от „народа“ и произлизащи от него, се оказват в състояние да упражняват върховна власт. Идеята за „нацията“ признава и рационализира този опит. Индивидите от „народа“ могат да упражняват власт, защото „народът“ е суверенен. Един суверенен народ не е тълпа, а елит, „нация“. А „нацията“, на свой ред, започва да означава „суверенен народ“.

Тази семантична трансформация, която се случва в Англия поради структурната трансформация, която предизвиква предефинирането на „народа“ като елит, указва появата на първата нация в света, в смисъла, в който думата се разбира днес, и поставя началото на ерата на национализма. Но процесът не спира до тук.

Постепенно, докато думата „нация“ (в нейното по онова време доминантно значение като елит), е прилагана към населението на Англия, тя започва да бъде познавателно обвързвана със съществуващите обозначения на населението на дадена страна (политически, териториални и етнически). Когато по-късно думата започва да се прилага към други населения и страни, тя се прилага в смисъла „суверенен народ“, който е придобила в Англия, а не само защото (или може би дори не защото) тези населения са се държали като елити, а защото всички те са имали някакви политически, териториални или етнически качества, разграничаващи ги от останалите. В резултат на това думата „нация“ променя значението си отново, като вече започва да означава „неповторим (специфичен) суверенен народ“. Новото разбиране за нация в повечето случаи затъмнява онова, което го е предшествало непосредствено, но, което е много важно, това не се случва навсякъде. Поради устойчивостта и, на определени места, развитието и разширението на структурните условия, причинили еволюцията на първоначалната идея за нация, двете понятия сега започват да съществуват редом.

Понятието „нация“, приложено и към двете, прикрива важни различия. Появата на по-скорошното понятие обозначава дълбока трансформация в естеството на национализма, като двете разбирания под едно и също име отразяват две радикално различни форми на явлението (което означава както две радикално различни форми на национална идентичност, така и два радикално различни вида национални общности – нации). Двете разклонения на национализма са очевидно свързани едно с друго по важен начин, но се основават на различни ценности и се развиват по различни причини. Освен това те дават ход на различни видове социално поведение, култура и политически институции, често концептуализирани като изражения на несходни „национални характери“.

Оригиналната – английска – идея за нацията е индивидуалистична: суверенитетът на народа е следствие от реалния суверенитет на индивидите. Именно поради това, че действително упражняват суверенитет, тези индивиди (от народа) съставляват „нация“. Суверенитетът на народа в случаите при по-късните форми на национализъм, напротив, е следствие от уникалността на народа, от самия факт, че той се различава от всички останали, понеже това е значението на нацията, а нацията, по дефиниция, вече е суверенна. Националният принцип в тези случаи е колективистки, той отразява колективното съществуване. Колективистките идеологии са имплицитно авторитарни, понеже, когато на общността се гледа от гледна точка на неделимостта, тя клони към приемане характера на колективен индивид с единна воля, а все някой трябва да бъде негов тълкувател. Материализацията на общността въвежда (или запазва) фундаменталното неравенство между онези нейни малцина членове, които са компетентни да интерпретират колективната воля, от една страна, и мнозината, които не притежават такива квалификации; избраните малцина диктуват на масите кой трябва да се подчинява.

На базата на тези разграничения е възможно да се класифицират основните видове национализъм като индивидуалистично-либертариански и колективистки-авторитарни такива. Освен това национализмът може да бъде разграничаван и според критерия на членството в националната общност, който може да бъде или „граждански“ (тоест, идентичен с гражданството), или „етнически“. В първия случай националността е поне по принцип нещо отворено и избираемо, тя може, а понякога и трябва да бъде постигната; във втория случай тя се счита за нещо вътрешно присъщо: човек не може нито да я постигне, ако не я притежава, нито пък да я промени, ако вече я има. В този случай тя няма нищо общо с индивидуалната воля, а представлява един вид генетическа характеристика. Тук трябва да се подчертае, че етническата хомогенност на дадено население (независимо дали езикова, расова или друга), дори и когато е разглеждана като характеристика на нацията, не води непременно до етнически национализъм. Например Франция, която се възприема като етнически хомогенна, е гражданска нация. Видът национализъм, като национализъм изобщо, е резултат от определена културна конструкция; той отразява изборите, направени от неговите архитекти, а не някаква „обективна реалност“ от какъвто и да било вид. Исторически, първият новопоявил се национализъм, английският, принадлежи към индивидуалистическия и граждански вид. Вторият – един смесен вид, появил се във Франция – е граждански и колективистки. Третият вид, който се появява, вече се състои от колективистки и етнически национализми. Те са представлявани първо от Русия, а после от Германия. На този вид национализъм ще бъде писано да се превърне в най-често имитирания през късния деветнадесети и двадесети век.

Трябва да се има пред вид, разбира се, че това са категории, които служат единствено за изчистването на някои характерни тенденции вътре в различните, специфични национализми. Те трябва да се разглеждат като модели, които могат да служат като приближения, но никога не могат да бъдат реализирани напълно. Самите композиции на съществуващите комбинации варират достатъчно силно, за да оправдават класификацията им в съответствие с тези аналитически полезни линии.

За да се разбере как всеки даден национализъм е придобил специфичната си форма и защо той принадлежи към един или друг тип, трябва да се анализира неговото появяване. Процесите на формация на двата основни вида национализми, споменати по-горе, гражданско-индивидуалисткия и етно-колективисткия, са различни, поради различната важност и въздействие на различни фактори в тях, макар че самите фактори могат да бъдат разграничени вътре в появата на всеки национализъм.[4] Тези фактори се разделят, по принцип, на три категории: структурни, културни и психологически, но специфичното естество на всеки от тях варира.

Приемането на националната идентичност във всеки отделен случай (независимо дали в резултат от създаване, както е в Англия, или привнасяне, както в останалите страни) е реакция на една фундаментално сходна структурна ситуация. Тя се появява, защото една влиятелна група (или групи) е недоволна от традиционната си идентичност, поради дълбоко несъответствие между дефиницията на социалния ред, такава каквато тя е изразявана, и опита на самите участници. Това несъответствие може да бъде резултат от възходяща или низходяща мобилност на цели обществени слоеве, от смесването и объркването (conflation) на социални роли (които може да включват противоположни очаквания от едни и същи лица), или от появата на нови роли, които не се вписват в съществуващите категории. Каквато и да е причината за кризата на идентичността, нейното структурно проявление е едно и също при всички случаи: „аномия“[5]. Това може да обхваща (макар и не задължително) и ситуацията в обществото като цяло; тя обаче засяга, при това директно, съответните действащи лица. Понеже тези действащи лица са различни в различните случаи, аномията се изразява и преживява по различни начини. Много често тя придобива формата на неустойчивост на социалния статус, която, в зависимост от естеството си, може да бъде съпровождана от дълбоко чувство за несигурност и страх.

Особеността на промяната и нейните въздействия върху действащите лица при всеки от случаите влияят дълбоко върху характера на съответния национализъм. Идеите, лежащи в основата на националността, са оформяни и модифицирани в съответствие със ситуационните ограничения върху действащите лица, както и аспирациите, фрустрациите и интересите, които тези ограничения пораждат.

Всичко това често включва нова интерпретация на тези идеи от гледната точка на вече съществуващи традиции, които са съществували редом с доминантната система от идеи, в която сега вече отхвърляната традиционна идентичност е потопена (imbedded), както и елементи от тази система от идеи, които не биват отхвърляни. Една такава подновена интерпретация предполага включване на пред-национални начини на мислене вътре в пораждащото се национално съзнание, които след това биват продължени и подсилени.

Ефектите от тези структурни и културни въздействия често се комбинират с онези на един определен психологически фактор, който едновременно налага подновена интерпретация на привнесени отвън идеи, а заедно с това определя и направлението на интерпретацията: става дума за така наречения ресантиман. Това е понятие, въведено от Ницше[6], а по-късно дефинирано и развито от Макс Шелер,[7]ресантиманът обозначава психологическото състояние, получаващо се в резултат на потиснати чувства на завист и омраза (екзистенциална завист) и невъзможността те да бъдат реално изживени (act out), което в много случаи води до „преоценка на ценностите“. Социологическата основа на ресантимана – или структурните условия, които са необходими за достигането до това психологическо състояние – са две. Първото (структурната основа на самата завист) е фундаменталната сравнимост между субекта и обекта на завистта, или по-скоро увереността от страна на субекта във фундаменталното равенство между тях, което ги прави принципно взаимно заменими. Второто условие е реално неравенство (възприемано като не-фундаментално) с такива измерения, че то на практика изключва практическото постигане на теоретично съществуващото равенство. Присъствието на тези условия прави дадена ситуация предразположена към ресантиман, независимо от темпераментите и психологическите склонности на индивидите, съставящи съответното население. Ресантиманът може да бъде вдъхнат от ситуации вътре в общността, която трябва да бъде дефинирана като нация или от позицията на тази общност в сравнение с други общности. Най-често двете неща се припокриват. Незадоволителната вътрешна ситуация се интерпретира като резултат от чуждо влияние, а външната, друга общност, се превръща в главен обект на ресантиман. Ресантиманът, изпитван от групи, привнасящи идеята за нацията и артикулиращи националното съзнание на съответните си общества, обикновено води до избор, измежду собствените си местни традиции, на елементи, враждебни към оригиналния национален принцип, както и към съзнателното им подхранване. В определени случаи, особено в Русия, където местните културни ресурси са очевидно недостатъчни, ресантиманът е единственият най-важен фактор при определянето на специфичните условия, при които се определя националната идентичност.[8] Навсякъде, където е налице, той насърчава партикуларистка гордост и ксенофобия, като предоставя емоционална храна за пораждащите се национални чувства и ги поддържа, когато те започнат да отслабват.

Разглеждани аналитично, трите класа променливи (структурни, културни и психологически) могат да бъдат разбирани също и като фази от формирането на национализмите, като структурните са основната фаза, към която по-късно се прибавят културните и психологическите. Характерът на първия вид национализъм (индивидуалистичен и граждански), както и на първия национализъм в историята (английския) е по същество определян от структурни фактори, докато културните такива (елементите на местните традиции) му влияят сравнително малко, а психологическите (ресантиманът) нямат буквално никакво въздействие. Вторият исторически вид (френският – колективистки и граждански – който тук не се разглежда) носи отпечатъка на структурни и културни променливи в приблизително еднаква степен. Едва при исторически третия  вид национализъм (колективистки и етнически), психологическият фактор, ресантиманът, започва да играе решаваща формираща роля.

Различната предразположеност на национализмите към агресивно поведение

Във всички случаи, в които човек се опитва да прави обобщения относно отношението между национализма и други феномени, трябва да се вземат пред вид фундаменталните различия между видовете национализми, понеже характерът на отношенията варира в съответствие с тези различия. Сред различията, прикривани от безразборното използване на понятията „нация“ и „национализъм“ са и различните склонности на отделните нации да бъдат въвличани в агресивни военни действия, както и различната вероятност за бруталност при третирането на противниковите населения (особено техните мирни части), при участието във война.

Горният анализ на естеството на двата фундаментални вида национализми (индивидуалистки и граждански срещу колективистки и етнически), както и процесът на тяхната поява, би трябвало да накарат наблюдателя да очаква от тях различно поведение и в двете отношения. Тези очаквания могат да бъдат обобщени в два набора от твърдения:

1) Колективистките национализми би трябвало да бъдат по-склонни към участие в агресивни военни действия, отколкото са индивидуалистките, по няколко причини. Индивидуалистките национализми по принцип не са партикуларистки[9], защото се основават на универсалисткия принцип за моралното върховенство на индивидуалното. Това се отнася до всеки индивид, независимо от това дали той или тя принадлежи или не, към националната общност, и в резултат от това разделителната линия между „нас“ и „тях“ често е размита. Собствената нация не се възприема като някакво одушевено същество, което може да подхранва недоволства, нито пък другите нации се разглеждат като индивиди, хранещи злостни намерения и способни да причиняват обиди. Виновниците и жертвите във всеки конфликт са определяни конкретно, а симпатиите и антипатиите се променят в зависимост от конкретния проблем и гледна точка. Нещо повече, индивидуалистките национализми са по дефиниция плурализми, което означава, че във всеки момент във времето съществува множество от мнения по отношение на това какво точно е добро за нацията. По тази причина при индивидуалистките нации е сравнително трудно да се постигне консенсуса, необходим за мобилизация на населението с цел война; това е особено трудно в случая с агресивна война, когато националното население не изпитва никаква конкретна заплаха от страна на евентуалния враг.

Колективистките национализми, напротив, са форми на партикуларизъм, независимо дали възприемани от гледна точка на геополитически, културни (в смисъл на придобита култура) или предполагаемо вътрешно присъщи „етнически“ понятия. Разделителната линия между „нас“ и „тях“ е сравнително ясна, а нацията е по същество едно сравнително единомислещо, а не толкова разномислещо, плуралистично общество. И двете тези качества улесняват мобилизацията, и двете имат отношение към една от характеристиките на процеса на поява на колективистките национализми.

За разлика от индивидуалистките национализми, които са определяни от възходящи, успешни и уверени в себе си групи, както това се случва в Англия (а по-късно и в Съединените щати), често с широка социална база, колективистките национализми са определяни от малки елитни групи. Тези елити се опитват да защищават застрашения си статус (както се случва с дребното дворянство в Румъния през деветнадесети век, или по-късно със сунитските араби в Ирак от 1920-те години), или са разочаровани в опитите си да го подобрят (както е при малката, образована средна класа в Германия от осемнадесети век). Такива страхуващи се за статуса си елити определят общността си – сферата на своето потенциално влияние и членство/водачество, която може да бъде политическа, езикова, религиозна, расова или каква ли не – като „нация“, и са склонни да представят собствените си недоволства като недоволства на нацията, а самите себе си – като представящи нацията. За да получат солидарността на останалата, по-голяма част от населението, съставена от различни групи, те са склонни (макар и не винаги) да обясняват неуспехите си не чрез действащи вътре в нацията лица (която в резултат на това биха отчуждили от себе си), а чрез външни такива. Ако пък обвиняват вътрешни действащи лица, те ги определят като агенти, действащи в полза на или заедно с нечии враждебни чужди сили. По такъв начин, от тяхна перспектива, нацията се оказва, още от самото начало, обединена от обща омраза.

2) Колективисткият национализъм, който е също и етнически, е по-проводим за неща като бруталност по отношение на враждебни населения по време на война, отколкото е гражданският национализъм. Това е така, защото гражданският национализъм, дори и когато е партикуларистки, все още гледа на човечеството като на една цяла, по същество хомогенна единица. Чужденците не са съ-народници, но те все още са съ-хора и, с малко усилие от тяхна страна – така се допуска – биха могли да се превърнат и в сънародници. При етническите национализми, напротив, разделителната линия между „нас“ и „тях“ е по принцип непроницаема. Националността се определя като наследствена черта, а нациите се разглеждат, по същество, като отделни видове. Чужденците вече не са съ-хора в същия смисъл и не съществува морален императив, повеляващ те да бъдат третирани по същия начин, по който са третирани и собствените съ-народници (по същия начин, по който не съществува императив, повеляващ да се третират като съ-хора нашите съ-млекопитаещи или съ-човекоподбни-маймуни). Самите дефиниции на етническите нации предпоставят един двоен стандарт за това що е морално (или хуманно, почтено и пр.) поведение. Тенденцията да се „демонизира“ вражеското население, разглеждана като необходимо условие за „престъпления срещу човечеството“, се основава на етнически национализъм, защото вражеските населения, засягани от тях, не са определяни като човечество, на първо място.

Тази тенденция към „демонизация“ има пряко отношение към ресантимана при формирането на етническите национализми; той често вдъхновява и винаги подсилва една такава „демонизация“. Обектът на ресантиман, възприеман първоначално като превъзхождащ (във всички такива случаи, тъй като инак не би имало смисъл да се настоява за равенство с него), а следователно като модел, започва да се дефинира като анти-модел, щом само се осъзнае степента на действително неравенство между него и дадената етническа нация. Този обект тогава се превръща (в умовете на водачите и архитектите на съответната нация), във въплъщение на злото, неподлежащо на корекция, тъй като то също е дефинирано от гледна точка на разбирането за наследствени черти, а следователно като вечен враг. Според характерната психо-логика на етническите национализми, злият друг (който и да е той) винаги храни злостни намерения, винаги е готов да нападне невинната нация в подходящ момент.  По тази причина, основаващите се на ресантиман нации са склонни да се чувстват заплашени и да бъдат агресивни – както за да предотвратят въображаеми заплахи срещу себе си, така и защото злостното естество на противника просто оправдава агресията, дори и ако няма някакви непосредствени заплахи, като заедно с това оправдава и бруталността по отношение на вражеското население.

Тези твърдения, трябва да се подчертае, изразяват само определени вероятности. Дали нациите, за които е вероятно да станат агресивни или брутални действително ще станат такива, зависи от различни международни обстоятелства и възможности. Макар че в ретроспектива е лесно да се види, че корените на сръбския национализъм са агресивни и брутални, необходимо беше да се стигне до колапса на комунизма през 1989, последван от разпадането на Югославия и пасивността на останала Европа, за да се активира този потенциал.[10]

Ранните случаи

Макар че горната теория и типология на национализма беше първоначално разработена в рамките на едно изследване на появата на национализма в първите пет общества, определили себе си като нации – Англия, Франция, Русия, Германия и Съединените американски щати, ние твърдим че този модел е приложим и към други случаи. Тук започваме с разглеждане на Англия, Русия и Германия, след което се обръщаме към определен брой по-нови нации, за да дискутираме отношението между национализма и агресивните склонности сред тях.

Англия

Появата и установяването на национализма в Англия се дължи на масовото преструктуриране, на което английското общество е подложено през шестнадесети век в резултат от няколко независими, но взаимодействащи си фактори.[11] Войните на розите намаляват броя на феодалната, традиционна аристокрация, което създава вакуум по върха на социалната йерархия и подава импулс към възходяща мобилност. Новата аристокрация на Тюдорите е предимно официален елит. Появата й през 1530-те години съвпада с елиминирането на духовенството от ключовите позиции в администрацията, което прави короната зависима от услугите на светски лица с университетско образование. Членовете на новата аристокрация са хора със забележителни качества и образование, но те са набирани от дребното дворянство и дори по-низши прослойки. Елитният статус, поне временно, става зависим от заслуги, а не толкова придобиван по рождение.[12] Тази фундаментална трансформация изисква оправдание, и то е постигнато от национализма. Идеята за нацията – за народа като елит – е привлекателна за новата аристокрация; националността, както се оказва, прави от всеки англичанин благородник, а синята кръв вече не е предпоставка за високи постове в обществото.[13]

Увеличаването на благородничеството по брой и богатство, благодарение на преразпределението на църковните собствености и реорганизацията на селските области, е допълвано от паралелни развития сред занаятчиите и търговците, поради увеличаващата се търговия и благосъстояние. Това води до създаването на широка, хетерогенна и ориентирана към постижения средна класа, която възприема привлекателната идея за нацията също толкова пълно, колкото и новата аристокрация. Това оправдава и нейното де факто равенство с последната в определени области, както и аспирациите й към възходяща мобилност, които насърчават участието в политическия процес и изискванията за повече власт. Представителите на тази класа седят в Палатата на Общините и докато нарастващото национално самосъзнание ги води до изисквания за повече власт за парламента, то пък самата увеличаваща се важност на парламента, на свой ред, подсилва чувството им за националност.[14]

Важността на парламента се увеличава, между другото, и поради непрестанната зависимост на първите Тюдори от добрата воля на техните поданици. Авторитетът на Хенри VII, който печели короната на бойното поле, не се опира на почти нищо друго освен готовността на хората да го приемат като свой крал. Освен това той зависи от парламента и финансово, а следователно не може да си позволи да се отнася към него без респект. Позицията на Хенри VIII също изисква едно постоянно уважително отношение към народа и неговите представители в парламента. Той прави от парламента страна в „големия въпрос“ за скъсването на отношенията с Рим и, по свои собствени причини, поддържа повишаването на националното съзнание.[15]

Голямата важност на скъсването на отношенията с Рим, предприето от Хенри е в това, че то отваря вратите за протестантизма, което е може би най-важният фактор, който насърчава развитието на английския национализъм. Макар че национализмът предшества Реформацията и най-вероятно допринася за нейната привлекателност в Англия, вече нарастващото национално съзнание е подсилено многократно, когато двете неща започват да се припокриват.[16] За голям брой обикновени англичани, английската Библия и безпрецедентното насърчаване на грамотността са неща, функционално еквивалентни на ефектите, които социалното издигане има за новата аристокрация. Масата читатели също се чувства издигната и придобива напълно нов, изпълнен с достойнство статус, усещането за който е подсилено от националната идентичност и ги кара да я възприемат още по-силно. Контрареформационните политики на Мери Тюдор (кървавата Мери) се възприемат като антинационални и успяват да предизвикат враждебността както на обикновените хора, така и на елитната група, която има солиден интерес от разпространението и на протестантизма, и на национализма.[17] Краят на нейното управление, който идва толкова скоро, превръща тази последна група в управляваща за страната в продължение на много години и води до отъждествяването на протестантските и национални каузи.[18] Това отъждествяване предоставя на нарастващото национално съзнание едно божествено санкциониране във време, в което единствено религиозните чувства се подразбират като законни сами по себе си, и му предоставя протекцията на собствения му най-голям конкурент. По такъв начин на английския национализъм се дава времето, което му е необходимо, за да съзрее, той успява да проникне във всички сфери на политическия и културен живот и се разпространява във всички сектори на обществото освен най-ниските.

Тази еволюция на английския национализъм се дължи на структурни, а не на културни фактори. Дори и въздействието на протестантизма е структурно. Сравнителната маловажност на културните фактори в този случай се дължи на липсата на изразено усещане за английскост (някаква уникална английска идентичност) преди национализма, макар че, разбира се, някакво неартикулирано, неясно усещане трябва да е било налице. Липсата на артикулирана английска идентичност се обяснява най-вече чрез не-специфичния характер на английския католицизъм и чрез френските връзки на короната и благородничеството.

И все пак протестантизмът, и по-специално неговото настояване върху правото на свещенодействие (priesthood) за всички вярващи, подсилва индивидуалистичните и анти-авторитарни характеристики на английската идея за нацията – народът като елит – които признават и рационализират вече съществуващите нови социални условия. Също като идеята за нацията, протестантската идея помага да се разбере факта на масивната социална мобилност и особено възможността за възходяща мобилност от страна на по-ниските прослойки към аристокрацията. Достойнството на всеки вярващ, предпоставяно от правото на свещенодействие на всички, отговаря на достойнството и равенството на всеки англичанин, предпоставяно от участието в нацията. Това съществено равенство е, разбира се, по-скоро равенство по принцип, отколкото такова в реалността. През шестнадесети и седемнадесети век Англия не е модерна демокрация. Тя е несъвършен защитник на гражданските права, особено на онези на бедните и сектантски настроените; това е общество, управлявано от малък поземлен елит; то е грубо и според модерните стандарти несправедливо. Но принципът се оказва зареден с мощно влияние. За своето време, в Европа, или според стандартите на която и да било от не-европейските аграрни империи от тази или други епохи, Англия е изключително егалитарна и либерална. Именно поради това, в процеса на развитието си, тя се оказва по-способна от която и да било друга европейска сила, да абсорбира индустриализацията, нарастващото самосъзнание на низшите класи и социалното обновление, както и да се придвижи към модерните стандарти на демокрация по сравнително хуманен, постепенен начин.

Английският национализъм е творение на възходящо-мобилни, уверени в себе си групи и той създава уверен в себе си, сравнително открит и толерантен елит. Това не превръща Англия от осемнадесети и деветнадесети век в някаква мирна версия на Швеция и Швейцария от двадесети век. Но, като се има пред вид изключителната и все по-нарастваща сила на Англия, този вид национализъм произвежда едно особено чувство за сдържаност, необичайно за доминантна световна сила. Английските войни от осемнадесети до двадесети век имат до голяма степен ограничени цели – запазване на европейския баланс на силите, поддържане отвореността на търговските й пътища и поддържане на достъп до стоките, от които се нуждае икономиката й. Англия има само малко от месианския, насочен към изграждането на империя порив на революционна Франция, на Германия от времето на нейното обединение до 1945, Русия при нейните велики царе и при комунистическата партия, или имперска Япония. Нито пък тя е била някога толкова амбициозна, та да заплашва живота и собствеността на собствения си народ в същата степен, както са го правили други велики сили или множество други по-малки имперски авантюристи от модерно време. Тази сдържаност се изразява също и в поведението й по време на война, както и начина, по който са третирани вражеските населения. Още през шестнадесети век Сър Уолтър Рали обръща внимание на изключителната хуманност (по стандартите на онова време) на английското поведение към военнопленниците, в сравнение с онова на испанците.[19] Тази хуманност се превръща във високо ценена национална черта, замествайки кървавите добродетели, с които са се гордеели феодалните господари. Поведението на Кромуел в Ирландия се очертава като нехарактерно за английското поведение от седемнадесети и следващите векове, макар и доста типично, ако бъде сравнявано с онова на другите европейски страни от този период.

Русия

За разлика от Англия, най-важният фактор при развитието на руския национализъм е ресантиманът, и в противоположност както на Англия, така и на Германия, влиянието на местните традиции в този случай е минимално. Историята на руския национализъм започва с Петър Велики (1689-1725), който се заема с превръщането на Русия в европейска сила и успешно разрушава нейните местни традиции като първа стъпка в този опит за озападняване. Мерките на Петър са много последователни: едва ли има някакъв аспект на руския живот, който да е убягнал от неговите нововъведения. Той реформира църквата и я подчинява на светската власт на царете, променя начина на облекло, опитва се да приеме холандския като официален език и, когато това не му се удава, предприема оформянето на модерния руски език. Той въвежда западни понятия, западни форми на организация (в администрацията и армията), и дори западна кухня.[20]

Една такава последователно проведена революция отгоре е възможна в Русия, тъй като властта на нейните управници, поне от шестнадесети век нататък, е наистина по-абсолютна от онази на Запад. Горният слой на обществото, което Петър наследява – дворянството – е обслужващо съсловие без независими източници на власт и без териториална база. Останалата част от обществото се състои почти изцяло от селяни, които са законно закрепостени през 1649. Дворяните са притежатели на земя с право на безплатна работа от страна на крепостните селяни, но именията им принадлежат само при условие, че продължават да служат на върховния владетел.[21]

Статусът на дворянството е несигурен дори и преди идването на Петър на власт, но неговите реформи правят самото съществуване на тази прослойка психологически несъстоятелно. При Петър личният статус е обвързан с определен чин, който се постига чрез служба. Дори и благородниците от най-високо рождение трябва да започнат от самото дъно на служебната йерархия. Но понеже облагородяването става автоматично с личното придвижване през различните степени на йерархията, сам по себе си благородническият статус става безсмислен. И макар че благородното потекло разбира се носи със себе си определени високи очаквания и отличава младите аристократи от останалата част от обществото, то не е в състояние да изпълни тези очаквания.[22]

Недоволно от идентичността си, руското дворянство е готово да възприеме нова такава, която да отговаря на собственото му разбиране за достойнство. Рамката за тази нова идентичност е предоставена от самия Петър, чрез западните понятия за държава, нация и общо благо, които той въвежда. В постановленията си той интерпретира личната си власт като власт на Руската държава, настоява, че службата се дължи не лично на него, а на родината, представя Русия като горда нация, а не толкова като негово отечество, и говори за интересите на руския народ.[23] Необходими са няколко поколения, за да могат тези понятия (които изискват усвояването на един напълно нов речник) да навлязат в общия образован (и по същество аристократичен) обществен разговор. Това се случва по време на царуването на Екатерина Велика (1762-1796). Екатерина, също като Петър, е очарована от западните идеи и подхранва сред благородните си поданици един „философски“ дух. При нейното управление дворянството приключва прехода, който е започнало при Петър, и се превръща в националистическо.[24]

След като е разменило идентичността си на благородничество с национална такава и се е превърнало в руска нация, дворянството е изправено пред нов проблем. На теория, националността прави всички хора, подлежащи на членство в нацията, равни. Тя защищава дори и най-низшите сред тях от абсолютна загуба на статус и гарантира на всекиго един минимум на достойнство. Психологическото възнаграждение, извличано от националната идентичност и участието в нация, за която се предпоставя, че е уникална, зависи от нейния статус в сравнение с други нации. Но в действителност в Русия има само малко неща, с които човек може да се гордее. За всеки по-внимателен наблюдател тя си остава ужасно изостанала в почти всяко отношение, когато бъде сравнена със Запада. Освен това, такова едно сравнение е неизбежно, понеже Западът е избран от Петър – и поддържан от неговите наследници – като модел за следване. Руските националисти настояват, че тяхната държава е европейска.[25] Нейните маси са неграмотни, технологиите й никога не успяват да догонят западните стандарти, управляващите й институции никога не са истински западни, защото нито дворянството, нито градовете разполагат с каквато и да било политическа власт и, което е най-важно, голямото мнозинство от собственото й, национално население, са крепостни селяни – буквално роби, които могат да бъдат купувани и продавани като неодушевени предмети.

Забележителният военен успех на Петър Велики, който води до появата на Русия като велика сила в европейската политика, както и впечатляващите му постижения у дома, като създаването на град Петербург, кара ранните националисти да вярват, че пропуснатото може да се навакса бързо и да гледат на това като на особено предизвикателство. Но след като, две поколения по-късно, надеждите им не успяват да се материализират, възхищението пред Запада се превръща в ресантиман, а самият Запад от модел, в анти-модел.[26]

Поради това, че, що се касае до класите, участващи в този процес, местните традиции са унищожени, руското национално съзнание е дефинирано почти изцяло на базата на пренасянето и преоценката (transvaluation) на западни идеали. Оста на това пренасяне е отхвърлянето на индивида – всъщност централната западна ценност. Общността заема мястото на индивида, мистичната славянска душа е заменена с разума, а свободата е предефинирана като вътрешна свобода. Бездушният рационален индивид се разглежда като продукт на корумпираната западна цивилизация. Ннай-добре е да се стои възможно най-далеч от нея. Простите хора, селяните, са най-отдалечени от нейното влияние, и именно те започват да се разглеждат като носители на уникалните руски добродетели, като идеал, чисти руснаци. Селяните са определяни от кръвта и връзките им със земята, така че кръвта и земята се превръщат в централни критерии за руската националност.[27]

С откриването на „народа“ конструирането на руската национална идентичност е завършено. Една нация, ръководена от неограничен владетел и малък елит, може да дефинира себе си единствено колективистично (а следователно, по неизбежност, като авторитарна), защото в противен случай няма начин да се легитимира вида политически режим, който съществува реално. Но Русия дефинира себе си и като етническа, генетично конституирана, общност. Тъй като елитът и селските маси споделят толкова малко неща в начините си на живот, да се определи нацията граждански би означавало да се признае, че огромното мнозинство хора в нея не подхожда дори отдалечено като част от желаната нация. Тази колективистично-етническа нация е по дефиниция по-добра от всяка друга на Запад. Нищо, което Западът може да предложи, не може да се сравнява с нейните вродени качества. И все пак Западът си остава онзи значителен Друг и единствен обект на сравнение за Русия. Руската национална гордост зависи от признанието на Запада. Колкото и презрително и възмутено да се отнасят към останалите европейци, руснаците си остават силно желаещи да ги впечатлят. И в усилията си да го направят, те непрестанно се реят между едно очевидно себе-възхищение (получило названието славянофилство) и опитите да се подражава на Запада с цел той да бъде надминат (западничество).[28]

Надеждите на руските патриоти за западно признание са пробуждани – само за да бъдат отново осуетени – много пъти. Великите управници на Русия, Петър, Екатерина и Александър Първи (1801-1825) са изключително успешни в областта на външната политика. Всеки от тях побеждава европейските сили, които ги предизвикват – Швеция, Прусия и накрая наполеонова Франция. Те изтласкват Османската империя обратно на Балканите, отварят Черно море за Русия, елиминират веднъж завинаги номадите по границите си и правят от Русия велика сила – единствената велика сила, която Англия идентифицира като потенциална заплаха за глобалната си хегемония след 1815. Но обратната страна на монетата е, че те правят крепостничеството дори още по-тежко, смазват селските протести и унижават най-просветените членове на аристокрацията, които имат реформаторски идеи. Те създават модерно военно чудовище, облягащо се на изостаналите маси от буквални роби и ръководено от един горд, патриотично настроен, дълбоко срамуващ се и неуверен елит. (Ако всичко това звучи като описание на комунистическата бюрокрация при Сталин, то това не е просто съвпадение. Всъщност Сталин възпроизвежда същия модел, само че с по-голям успех и с още повече противоречия.)[29]

Руската интелигенция, която в края на краищата събаря Романовците, представлява огромно разнообразие от разбирания и мнения. Изключителната културна мощ на тази класа, отразяваща се в невероятната й производителност в областите на литературата, музиката, живописта и науката през втората половина на деветнадесети и началото на двадесети век, е съпровождана от съответен обхват на социални и политически позиции. Налице са анархисти, популисти, нихилисти и евентуално марксисти от най-различни видове. Може би именно трудностите при съгласуването на различните аспекти на руското национално съзнание допринасят за това експлозивно разрастване на онова, което в края на краищата е било един много малък интелектуален елит. През 1860 руската интелигенция наброява не повече от 20,000 души, сред население от около шестдесет милиона.[30]

Но това привидно разнообразие само увековечава двете архетипни гледища, „славянофилството“ и „западничеството“, които са в пълно съгласие по два ключови въпроса. Единият е, че Русия трябва да бъде реформирана, защото при съществуващите условия тя е неспособна, по една или друга причина, да изрази уникалния си национален потенциал. Второ, всички тези позиции споделят усещането, че капиталистическият, буржоазен Запад е корумпиран и че Русия го превъзхожда – или защото е чиста, или защото е някак по-млада. Независимо дали дясна или лява, интелигенцията споделя една и съща неприязън към капитализма и индивидуализма, вярвайки твърдо, че и двете неща са чужди на руския национален характер. Сред руските интелектуалци никога не е имало особено много умерени либерали; Тургенев си остава едно много самотно изключение. Затънала в конфликтни емоции на любов и отвращение към собственото си общество, интелигенцията тежнее към силно романтизирани визии за нацията и не пести усилия, за да я накара да се подчини на една или друга от тях. В края на краищата, една от тези нереалистични визии е наложена от победоносните болшевики-западници (също както Петър и Екатерина са наложили своите), но на гигантска цена и, както се оказва, неуспешно.

Колективисткият и етнически романтичен национализъм, който идеализира общността и презира либералната умереност, скептицизма и индивидуализма, не обръща внимание на цената, на която нацията може да бъде направена велика. Руският национализъм поощрява славата и патриотизма, в съчетание с месианско усещане за уникалната мисия на Русия и дълбока обида към Запада, като използва тази смесица от идеи, за да игнорира практическите интереси на населението, което не притежава политическо представителство. Една нация (или, за да бъдем по-точни, един национален елит), мотивирана от такива чувства и притежаваща огромни човешки и физически ресурси, ако е достатъчно напреднала в науката и технологиите, за да бъде в състояние да поддържа мощна модерна армия, е осъдена да се превърне в агресивна, параноична, опасна сила. Спечелените войни само потвърждават нейното чувство за мисия и превъзходство, а изгубените (като например Кримската, Руско-японската или Първата световна), предизвикват революционно кипене и дълбоко вътрешно търсене, което само подсилва увереността й, че е заобиколена от врагове. Този модел на поведение не е променен от комунизма. Успехът на „Великата отечествена война“ консолидира сталинисткия режим и създава чувство на ентусиазъм, което успява да поддържа една фундаментално корумпирана и потисническа система в продължение на още четиридесет и пет години, като една от двете оставащи световни суперсили. Провалът в Афганистан от 1980-те, незначителен от военна и стратегическа гледна точка, постави началото на нейното бързо разпадане.

В множество, ако не и във всички от случаите, руската агресия от миналите два века е насочена срещу групи вътре в границите на онова, което е, или ще стане, Руската империя. Увековечаването на тази империя в рамките на Съветския съюз прави по-трудно различима, но не променя, имперската й природа. Ограниченията на руската държава – властовата сфера на руските управници – никога не е била идентична с ограниченията на руската нация. Тази държава винаги е управлявала повече от една нации. Дори и двете други Русии (Малката Русия, или Украйна, и Бяла Русия, или Беларус) никога не са били включвани в руската нация, като всяка от тях е определяна от своя страна като нация. Същото се отнася и до Грузия, Литва и останалите.

Всичко това има директна връзка с естеството на руския национализъм и, от своя страна, обяснява „етническите“ проблеми, които разрушиха Съветския съюз и го превърнаха във врящ казан на припокриващи и конкуриращи се националистически и етнически претенции.

Руската, а по-късно съветска агресия срещу неруските нации привлича много по-малко внимание, отколкото би бил случая, ако териториите и хората, подложени на тях, биха били независими.[31] Но това в никакъв случай не омаловажава факта, че в третирането на подчинените населения, различните правителства на Русия демонстрират същата липса на загриженост за човешкия живот и индивидуални права, както го правят и по отношение на собствено руското си население. Руският народ, неговите интелектуалци и маси, като цяло, поддържат потисническата външна и имперска политика на своите правителства и им сътрудничат ентусиазирано. В светлината на идеята, че нациите са индивиди, притежаващи единна воля и предразположение, твърденията, че цели народи са заговорничели – или биха могли да заговорничат – против Русия, имат голям смисъл, и, естествено, да се направи всичко, което е по собствените сили, за да се попречи на подобни народи да осъществят злокобните си планове – включително и цялостното им изселване, преднамереното оставяне на гладна смърт или директното убиване на милиони хора – не е нищо друго освен благороден патриотизъм.

Такива политики винаги са били представяни като самозащита, и действително историята, в която вярват руснаците, е че те са били вечни жертви, никога агресори. Отделни индивиди без съмнение са се наслаждавали на онова, което са вършили, но за руското национално съзнание като цяло, войната и насилието винаги са представлявали единствено необходимо зло. Войната не е идеал, към който човек би могъл да се стреми; насилието не е добродетел, която трябва да се насажда. Руснаците гледат на себе си като хора, които обичат мира и се гордеят със своята доброта. Те се гордеят със способността си да страдат, но не разбират, че най-тежките им страдания са причинени от самите тях. Към международния речник те са добавили такива думи като „кнут“ и „погорм“, но твърдят, че милосърдието и благотворителността са техни централни национални характеристики. Това са само някои от многото противоречия, които са съдържание на тайнствената славянска душа – това най-изобретателно творение на първите руски националисти и основа на руската национална идентичност. Тези противоречия, повече от всеки друг фактор, оформят руските политики по отношение на други нации и тяхното поведение по време на война. Няма почти никакви основания да се смята, че комунизмът е променил нещо във всичко това.[32]



[1] Теоретичната дискусия, която следва по-нататък, и по-конкретно частите, посветени на Англия, Русия и Германия се основават на аргументи, разработени в книгата на Лиа Грийнфелд Национализъм: Пет различни пътища към модерността (Cambridge: Harvard University Press, 1992). Втората част от статията, включваща анализите на останалите случаи, се основава на аргументи, развити по-подробно от Даниел Широ в книгата Modern Tyrants: The Power and Prevalence of Evil in Our Age (New York: The Free Press, 1993).

[2] Guido Zematto, „Nation: The history of a world,” Review of Politics 6 (1944): 351-366.

[3] Greenfeld, „God’s firstborn: England,” in Nationalism, 27-87; and „The Emer­gence of nationalism in England and France,” Research in Political Sociology 5 (1991): 333-370.

[4] По липса на място тук не се разглежда случая с колективистко-гражданския национализъм, модел на който е Франция. Това е смесен вид, който е от по-малка теоретична важност в сравнение с другите два. За подробно разглеждане на френския случай, виж ‘The three identities of France,” Greenfeld, Nationalism, 89-188.

[5] Аномия: липса на вътрешна организация или на закони и правила в група от хора. Бел. пр.

[6] Friedrich Nietzsche, Genealogy of Morals, 1887, in The Philosophy of Nietzsche (New York: The Modern Library, 1927), 617-809.

[7] Max Scheler, Ressentiment (Glencoe: The Free Press, 1961 (1912)).

[8] Greenfeld, „The Scythian Rome: Russia,” Nationalism, 189-274; „The formation of the Russian national identity: The role of status insecurity and ressentiment,” Comparative Studies in Society and History 32/3 (July 1990): 549-591.

[9] Партикуларистки: такива, които се придържат към избирателно отношение към дадена класа, религия, етнос и пр. С други думи такива, които изключват различните от себе си от разглеждането. Бел. пр.

[10] Виж Misha Glenny, The Fall of Yugoslavia: The Third Balkan War (New York: Penguin, 1992).

[11] Тази дискусия се основава на Greenfeld, Nationalism. Няколкото други съществуващи студии на наглийския национализъм локализират появата на английското национално съзнание в седемнадесети или дори осемнадесети век. Виж Hans Kohn, „The genesis and character of English nationalism,” Journal of the History of Ideas I (January 1940): 69-94; Gerald Newman, The Rise of English Nationalism: A Cultural History, 1740-1830 (London: Weidenfeld, 1987).

[12] W. K. Jourdan, Philanthropy in England, 1480-1660: A Study of the Changing Pat­tern of English Social Conditions (London: Allen and Unwin, 1959); Lawrence Stone, „The educational revolution in England, 1540-1640,” Past and Present 28 (July 1964): 41-80.

[13] Lawrence Stone, The Causes of the English Revolution 1529-1642 (New York: Harper and Row, 1972); and The Crisis of the Aristocracy 1558-1641 (Oxford: Oxford University Press, 1965); W. T. MacCaffrey, „England: The Crown and the new aristocracy, 1540-1600,” Past and Present 30 (April 1965): 52-64.

[14] Joel Hurstfield, Elizabeth and the Unity of England (New York: Harper and Row, 1960), 212, 214. For a contemporary view, see Thomas Smith, De Republica Anglorum (London edition: 1635), 48-49.

[15]Statutes of the Realm, Printed by command of His Majesty King George III in pur­suance of an address of the House of Commons of Great Britain (London, 1810­1821 – reprinted in 1963 by Dawsons of Pall-Mall, London); Lewis Einstein, Tudor Ideak (New York: Harcourt, Brace and Co., 1921); Geoffrey Elton, Eng­land Under the Tudors (London: Methuen, 1955); G. L. Harriss, „A revolution in Tudor history?” Past and Present 31 (July 1965).

[16] William Haller, Foxe’s Book of Martyrs and the Elect Nation (London: Jonathan Cape, 1963).

[17]Anthony Fletcher, Tudor Rebellions (Harlow: Longman, 1983), 69-81; John Poynet, A Shorte Treatise of politike pouuer, and of the true Obedience which sub­jects owe hinges and other ciuile Gouernours, with an Exhortation to all true natural Englishe men, 1556, reprinted in W. S. Hudson, John Ponet: Advocate of Limited Monarchy (Chicago: The University of Chicago Press, 1942), page 61 of the origi­nal text.

[18] Най-добрият пример за това отъждествяване е John Foxe’s Book of Martyrs, vol. I, in Haller, Foxe’s Book.

[19] Walter Raleigh, „The last fight of the revenge,” in E. Arber, editor, The Last Fight of the REVENGE at Sea (London: Southgate, 1871).

[20] N. I. Pavlenko, „Idei absolutisma v zakonodatelstve XVIII veka,” in N. M. Druzhinin, editor, Absolutism v Rossii (Moscow: Nauka, 1964); Brenda Meehan-Waters, Autocracy and Aristocracy: The Russian Service Elite ofl 730 (New Brunswick: Rut­gers University Press, 1982).

[21] Jerome Blum, „Russia,” in D. Spring, editor, European Nobility in the 19th Century (Baltimore: John Hopkins University Press, 1977); M. Beloff, „Russia,” in A. Goodwin, editor, The European Nobility in the 18th Century (London: Adams & Charles Black, 1953); „Dvorianstvo,” Enziclopedicheskiy Slovar', vol. 10 (St. Petersburg: Brokhaus and Evfron, n.d.), 203-218.

[22] Meehan-Waters, Autocracy, Marc Raeff, Origins of the Russian Intelligentsia: The 18th Century Nobility (New York: Harcourt, Brace and World, 1966); Greenfeld, „Formation of Russian national identity”; A. V. Romanovich-Slovatinski, Dvorian­stvo v Rossii ot nachala XVIII veka do otmeny krepostnogo prava (St. Petersburg: Ministry of Internal Affairs, 1870), 212.

[23] See Polnoie sobranie zakonov Rossiiskoi Imperii s 1649 goda (St. Petersburg: 1980) for edicts of the Petrine period. L. V. Cherepnin, „Uslovia formirovania russkoy narodnosti do konza XV veka,” in Voprosy formirovania russkoy narodnosti i nazii (Moscow: Academy of sciences, 1958), 102.

[24] По отношение произхода на понятието “отечество“, виж Cherepnin, „Uslovia”; L. V. Krestova. „Otrazhenie formirovania russkoi nazii v russkoi literature i publiziatike pervoi poloviny XVIII veka,” in Voprosy formirovania russkoy narodnosti i nazii', N. V. Riasanovsky, A Parting of the Ways: Government and the Educated Public in Russia, 1801-1855 (Oxford: The Clarendon Press, 1976); Paul Dukes, Catherine the Great and the Russian Nobility: A Study based on the Materials of the Legislative Commission of 1767 (Cambridge: Cambridge University Press, 1967); W. F. Red- daway, editor, Documents of Catherine the Great: The Correspondence with Voltaire and the Instruction ofl 767 in the English Text ofl 768 (Cambridge: Cambridge Uni­versity Press, 1931); Catherine II, Zapiski Imperatrizy Ekateriny Vtoroy (St. Peters­burg: 1907). For a dramatic example of this transformation, see Denis Fonvisin, „Questions,” in Pervoe Polnoe Sobranie Sochinenii D.I. Fon-Visina, 1761-1792 (Moscow: K. Shamov, 1888), 812-814.

[25] За начините, по които се изразява усещането за руската изостаналост и разбирането за Запада като модел, виж Nikolai Karamzin, „Letters of the Russian traveler,” in Polnoe Sobranie Sochinenii (St. Petersburg: 1803), vol. Ill, 60-61; vol. IV, 280-288; and A. P. Sumarokov, Polnoe Sobranie Vseh Sochinenii (Moscow: Novikov, 1781), vol. VIII, 359-361.

[26] Liah Greenfeld, „Formation of Russian national identity.”

[27] Hans Rogger, National Consciousness in 18th Century Russia (Cambridge: Harvard University Press, 1960).

[28] За по-подробна дискусия на славянофилство и западничеството виж Leonard Schapiro, Rationalism and Nationalism in Russian 19th Century Political Thought (New Haven: Yale University Press, 1967).

[29]Adam B. Ulam, The Unfinished Revolution: An Essay on the Sources of Influence of Marxism and Communism (New York: Vintage Books, 1960); James H. Billington, Mikhailovsky and Russian Populism (New York: Oxford University Press, 1958); Franko Venturi, Roots of Revolution: A History of the Populist and Socialist Move­ments in 19th Century Russia (Chicago: The University of Chicago Press, 1960).

[30] Виж статиите на Malva, Schapiro, Elkin, and Pipes, in Richard Pipes, editor, The Russian Intelligentsia (New York: Columbia University Press, 1961).

[31] Това без съмнение допринася в голяма степен за липсата на загриженост за милионите смърти в Украйна и Казахстан, преднамерено причинени от руската колективизационна кампания на Сталин през 1930-те години. Виж Robert Conquest, Harvest of Sorrow: Soviet Col­lectivization and the Harvest of Sorrow (New York: Oxford University Press, 1986).

[32] За допълнителна информация по този въпрос виж Liah Greenfeld, „Kitchen debate: Russia’s nation­alist intelligentsia,” The New Republic, 21 September 1992.

Лиа Грийнфелд
Лиа Грийнфелд (род. 1954 във Владивосток, СССР) е изтъкната американска изследователка на проблемите на национализма. Понастоящем работи като професор по социология, политология и антропология в Бостонския университет. Най-известната й книга е „Национализмът: пет различни пътища към модерността“ (Nationalism: Five Roads to Modernity. Cambridge, Mass: Harvard University Press. 1992.)
Други статии от този автор
Посетители: 115

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 16 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 5 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици