В България като цяло османският период е разглеждан в отрицателна светлина. Това негативно отношение повлиява както на българските, така и на западните и други автори, които спират своето внимание впоследствие върху мюсюлманската култура и история. Независимо от това, че в последните десетилетия възгледите за османската епоха се променят (макар и бавно) в положителна посока, не може да се отрече, че в българската историография има силно антитурско течение. Това предполага пристрастие и предразсъдъци, които не са в интерес на науката. Трябва да приемем за естествено това, че когато се занимаваме с проблемите на мюсюлманската история и изкуство, понякога се налага да се влезе в полемика. Най-вредно за науката е обаче, когато в нея липсва междукултурна комуникация и тя залита и гравитира около двете крайности.

Хората от различни култури кодират и декодират посланията по различен начин. Това поражда възможности за неразбиране. Американската философка Марта Нусбаум посочва, че основната ценност на космополитния дух е „желанието да се съмняваш в същността на своите собствени разбирания“. Според известния холандски професор, специалист в областта на организационната психология и междукултурните различия Х. Хофстеде, въпреки че, исторически погледнато, културните процеси са свързани силно с конфронтации и с проблемите на войната и мира, те се характеризират и с втора страна, за която твърде често не притежаваме проницателен поглед и чувствителност. Междукултурните срещи, които в съвременния свят се увеличават с изумителна скорост, непрекъснато пораждат и „непреднамерени конфликти“, и макар че никой не ги желае, „всички плащат високата им цена“.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

В наше време ние сме вече толкова добре запознати с начините, по които ваксините спасяват животи, че е лесно да забравим колко безумни, гениални и неетични трябва да са били първите опити за прилагане на подобни лечителски практики. И все пак идеята за умишлено заразяване на пациенти със смъртоносен вирус, който да им помогне да създадат собствен имунитет, се е появила първоначално в нечия мисъл – и това е може би най-голямата идея в историята на медицината.

Това не е идея на английски лекари от 18 век. Но може би тя е хрумнала на някой определен човек. Забележително е, че ваксинацията най-вероятно не е била открита на много места, независимо едни от други. Най-ранните исторически свидетелства дават основания да се предполага, че тя е започнала да се практикува първо в Китай – вероятно в югозападните провинции Анхуи или Дзянши – преди да се разпространи по целия свят.

Китайските морски търговци въвеждат процедурата в Африка, донасят знанието за нея в Индия и я пренасят по Пътя на коприната до Турция, където европейските посланици от 18-ти век най-накрая научават за тази техника и я съобщават в собствените си страни. Времето и пътищата на въвеждането на ваксинацията по света подсказват, че идеята се е разпространявала от едно начално място, в определен исторически момент. И може би тя е гениално хрумване на само един човек.

Автор(и): Коди Касиди

За да бъде победен Covid-19 ще са нужни далеч повече неща от само ваксини; евентуалната победа ще включва карантини, социално дистанциране, антивирусни и други лекарства, както и грижа за болните. Но идеята за ваксина – „сребърният куршум“ – се е превърнала в почти неразумно изкушение. Коронавирусът идва при нас в момент, в който генетичната технология е изключително зряла. Напредъкът през последните пет години е дал възможност проектите за ваксини да бъдат разработвани веднага щом вирусът се секвентира [когато е известен точният му генетичен код]. За изграждане на нашия имунитет тези авангардни ваксини не използват отслабени форми на вируса, както всички ваксини от миналото; вместо това те съдържат кратки копия на части от неговия генетичен код – неговата ДНК или РНК – които могат да произведат фрагменти от вируса в телата ни.

По този начин учените за първи път са успели да предложат проекти за създаване на ваксина само седмици след появата на новото, бързо разпространяващо се заболяване. В момента по света има минимум 43 проекти за разработка на ваксини срещу Covid-19 – в Бризбейн и Хонконг, в САЩ и Великобритания, в лабораториите на различни университети и компании. Повечето от тях са ДНК или РНК ваксини. А една от тях, създадена само за 63 дни от американска биотехнологична фирма на име Модерна, вече е навлязла в стадия на изпитания върху хора на 16 март, като е била инжектирана в кръвта на първия от 45 доброволци в Сиатъл. Това беше „световен рекорд на закрито“, казва Антъни Фаучи, лекарят, който ръководи Националния институт по алергия и инфекциозни заболявания в САЩ. „Нищо и никога не се е получавало толкова бързо.“

Автор(и): Самант Субраманиан

През 2016, когато детската лекарка Присцила Чан и нейният съпруг, основателят на Фейсбук Марк Зукърбърг, обещаха вложения от 3 милиарда долара, които ще бъдат направени в хода на следващите 10 години за борба срещу инфекциозните заболявания, те избраха медицинския изследовател Джо ДеРизи от Сан Франсиско като ръководител на първата им инвестиция: нов изследователски център на стойност 600 милиона долара, наречен Biohub [био-център] „Чан-Зукърбърг“. Малко след като се присъединява към Biohub, ДеРизи е събрал голям екип от дизайнери и инженери, за да превърне парчетата компютърен код, които са били събирани години наред в лабораторията му, в софтуерен пакет с индустриална сила. През октомври 2018, с финансовата подкрепа на Фейсбук, те представят IDSeq на малка група от тестови потребители.

За да го предостави в ръцете на възможно най-голям брой учени, особено по места с недостатъчни ресурси, Biohub влиза в партньорство с фондацията Бил и Мелинда Гейтс. Безвъзмездни средства от фондацията на Гейтс позволяват на десет екипа изследователи от други страни, сред тях Южна Африка, Бангладеш и Мадагаскар, да пристигнат за обучение в Biohub, за да се учат как да използват IDSeq. В допълнение към обучението, безвъзмездните средства предоставят на всеки международен екип малък секвенсър, който те могат да вземат в собствените си лаборатории.

Автор(и): Меган Молтени

На 8 януари Шенженският център за контрол и превенция на заболяванията е идентифицирал първия си местен случай на Covid-19 и е започнал мониторинг на пътниците, идващи от провинция Хубей, центъра на огнището, на около 800 километра на север. През следващите няколко седмици агенцията е разширила надзора си, като е тествала хора с треска в различни местни болници и клиники. Служителите на общественото здравеопазване са идентифицирали общо 391 пациенти с Covid-19 и 1 286 души, които са се намирали в достатъчно близък контакт с тях, за да бъдат изложени на вируса. Те са проследили тези 1 286 души, тествайки ги редовно, за да видят дали са се заразили, дори и ако никога не са проявявали симптоми. Екипът е установил, че за децата на възраст до девет години, които са били изложени на вируса, е също толкова вероятно да бъдат заразени, както и за другите възрастови групи – между седем и осем процента. Но при тях е много по-малко вероятно да се наблюдават видовете тежки симптоми, наблюдавани при групите от по-възрастни пациенти. Всъщност много деца изобщо не проявяват симптоми. В сряда изследователите са публикували анализа си в предпечатния сървър на medRxiv [специализирано медицинско онлайн-издание].

Сами по себе си данните не могат да обяснят защо децата развиват по-лека форма на заболяването. Но по-старите изследвания, проведени върху генетичния роднина на SARS-CoV-2 – предишният коронавирус, който предизвика избухването на SARS през 2002-2003 г., водят до някои улики. Той също е засягал възрастните повече от децата. При онази глобална епидемия загинаха 774 души, или около един на всеки десет от заразените със SARS. Не е починал нито един човек на възраст под 24 години.

Автор(и): Меган Молтени

За Хитлер кризата е като въздуха, който диша. Той се нуждае от нея, за да оцелее. А влошаващите се условия в Германия (с характерния им нюанс в Бавария) с настъпването на есента, когато валутата преживява пълен срив в резултат от политиката на „пасивна съпротива“, придават все по-голяма привлекателност на агитацията от вида, който използва Хитлер. По времето, когато той поема политическото ръководство на „Кампфбунд“, опустошителната криза в Германия отива към своята развръзка.

Страната е банкрутирала, валутата й се сгромолясва. Инфлацията расте главозамайващо. За спекулантите и черноборсаджиите времената са златни. За обикновените хора обаче материалните последици от хиперинфлацията са опустошителни, а психологическият ефект – неизмерим. Спестявания, трупани цял живот, изчезват за часове. Застрахователни полици се оказват по-безполезни от хартията, на която са написани. Хората, които получават пенсии и фиксирани доходи, виждат как единственият им източник на приходи се стопява и губи всякаква стойност. Работниците са по-слабо засегнати. Работодателите в горещото си желание да не допуснат социални размирици се съгласяват с искането на профсъюзите да индексират надниците пропорционално на разходите за издръжка. Въпреки това няма нищо чудно, че масовото недоволство довежда до рязка политическа радикализация както отдясно, така и отляво.

Автор(и): Иън Кършоу

Лабораторията на Гугъл в Санта Барбара, Калифорния, е постигнала един жалон, който учените от цял свят преследват още от 1980-те години: нейният квантов компютър е изпълнил задача, която не е възможна с мощностите, предлагани от традиционните компютри, според статия, публикувана в научното списание Nature.

Някой ден една квантова машина би могла да постигне такъв напредък в различни области (като например изкуствения интелект), че в сравнение с него дори най-мощните днешни суперкомпютри биха изглеждали като играчки. Устройството на Гугъл е направило за 3 минути и 20 секунди математическо изчисление, което сегашните суперкомпютри не биха могли да завършат за по-малко от 10 000 години, се казва в съобщението на компанията.

Автор(и): Кейд Метц

Ветровито е, небето е облачно, темата на филма е мрачна. Единствената утеха тази сряда вечер е името на програмното кино: Glückauf [късмет да се отвори]. На афиша се чете Ваксирани – една шокираща истина!? Във филма става дума за предполагаемата връзка между ваксинациите и аутизма – и за един скандал.

Зрителите се трупат пред входа на киното близо до жп гарата в Есен. Критици на ваксинациите разпространяват листовки. Присъства режисьорът. Каква истина ще излезе наяве тази вечер?

Премиерата на Ваксирани се е състояла преди една година във филмовия център „Ангелика“ в Ню Йорк. Централното му послание гласи така: Американските центрове за контрол и превенция на заболяванията (CDC) са прикрили резултатите от едно проучване, според което има връзка между тройната ваксина срещу морбили, заушки [паротит] и рубеола (МПР), и аутизма. Режисьор на филма е британският гастроентеролог Андрю Уейкфийлд, който през 1998 г. за първи път формулира съмненията относно такъв страничен ефект и с това предизвика вълна от глобален скептицизъм по отношение на ваксинациите. Но тезата му се оказа просто несъстоятелна. Уейкфийлд трябваше да оттегли публикацията си и загуби лекарския си лиценз.

Автор(и): Харо Албрехт и Мирай Калискан

В предишната глава няколко пъти стана дума за това, че най-същностният идентификационен белег на помаците е религията. Видяхме, също така, че около 20% избират религията като етнически маркер – без това да е сигурен признак за формиране на национално съзнание – по примера на Босна или Пакистан, но по всяка вероятност е свидетелство за нагласа към отделност. Изобретяването на памет за ислямизацията – различна от мислената като „официална“ – е важен елемент от този процес, чието конструиране през последните две десетилетия придобива все по-голям интензитет.

Тук ще се опитам да очертая баланса между същинската религиозност и други, привиждащи се като религиозни идентичности – т.е. да отчленя специфично религиозната мотивация за определен тип умонастроения от социалните, икономическите, политическите фактори, които често играят по-важна роля.

Автор(и): Евгения Иванова

Ще проследя формирането на „другата“ памет за ислямизацията по две направления: като сравнение с общобалканските модели, които разгледах в I глава, и като опит за диференциране на разказите – в зависимост от етническото самоопределение на отделните респонденти и съзнанието им за принадлежност. По този начин ще се опитам да разбера дали все по-обособяващото се изтъкване на отделен, помашки етнос има връзка с формирането на памет за ислямизацията и оттам – с различните версии за етнически произход.

Паралелите с общобалканските модели са трудни – доколкото разказите са изобретявани не само в различни социални среди, но и в различни исторически условия. Ще запазя интерпретативната схема от I глава само, за да откроя по-лесно приликите и (преди всичко) разликите между въобразените мотивации към конверсия.

Автор(и) Евгения Иванова

Обратно на преобладаващата част от разказите за ислямизацията на останалите балкански нации, които лансират различни, но в повечето случаи – изясняващи доброволния и характер тези, българските поставят категоричен акцент върху насилието. Хипотезата за масовото насилие като целенасочена политика на империята се появява още в края на 18. век и – с различна интензивност – циркулира в общественото съзнание до края на 20-ти. Паметта за насилствената ислямизация е толкова дълбоко вкоренявана, така усърдно вменявана, че – въпреки академичните публикации, доказващи нейната постепенност и доброволност – тя и до този момент владее умовете на по-голямата част от широката публика.  Дори, когато някои чужди автори (съвсем рядко, впрочем) изтъкват тази хипотеза, те черпят основанията си от български примери.

В тази глава ще се опитам да проследя мотивациите за развитието на паметта за насилствената ислямизация в различните политически конюнктури, като очертая контурите на самите разкази във времето на тяхното създаване (или – първо публикуване), както и по-сетнешните им интерпретации, поставени в зависимост от водещите интереси на елитите във всеки исторически момент. Едва ли ще успея да спазя симетричен подход – спрямо разгледаните в I глава хипотези на другите балкански „идеолози на паметта“ – доколкото в българската памет голяма част от тях по-скоро отсъстват, изместени от мощното излъчване на хипотезата за насилието. Вместо това, ще направя опит да прецизирам дали и доколко – в българската памет – насилието е инструмент за произвеждане на травматизъм и депресивен национализъм , или остава някак „само за себе си“ – служебен израз на конкретна политическа поръчка.

Автор(и): Евгения Иванова

Изобретяването на памет за ислямизацията, официализирането на мисленето за този процес – независимо дали във фолклорните разкази, или в академичните публикации – е поляризирано не само пространствено (в различните национални интерпретации), но и темпорално: в зависимост от конкретната епоха и конкретната политическа конюнктура. Докато по-ранните разкази (втората половина на 18. и 19. век), изразяващи еманципиращите възрожденски настроения, настояват в по-голяма степен върху хипотезата за насилието, изследванията от модерното време (20. и 21. век), основани преди всичко върху документален материал, показват бавния, постепенен, в масовите случаи – доброволен процес на балканската ислямизация. Разбира се, тази хипотеза е дотолкова нюансирана, че интерпретациите понякога изглеждат полярни дори в един и същи исторически момент, дори в отношението към изследвания феномен. Така, босненските „изобретатели на памет“ акцентират върху позитивните ефекти от ислямизацията още през 19. век, а българските самоотвержено защитават тезата за насилието почти до края на 20-ти.

Ще разположа съпоставянето на разказите между крайните полюси позитивно/негативно отношение към ислямизацията, като се опитам да очертая разнообразните нюанси във всяка от националните интерпретации. Ще се опитам също така да проследя зависимостите между тези интерпретации и съответната политическа конюнктура – както в пространствен, така и в темпорален аспект.

Автор(и): Евгения Иванова

Целта на този текст е да изследва третата фаза – функционалните употреби на определено историческо събитие или исторически процес – онова, което различни групи в различни периоди „правят от миналото“, а не онова, което се е случило в действителност, и неговия смисъл. Именно „правенето на минало“ (очертано в трудовете на Халбвакс, Нора, Асман, Хобсбом  и множество други автори) създава възможности – чрез едно изобретено минало – да се изобретява настояще…

Употребите на миналото инструментализират различни периоди от него: възможно най-древен племенен произход, „светлото средновековие“ със създаването на могъща държавност и епически бойни победи, „въобразяването“ на нациите, постигнато с борби и жертви, модернизацията на обществата – триумфална или мъчителна.  Употребите на миналото „припомнят“ най-често героически епизоди, формиращи национално самочувствие, но се случва и да извадят на преден план травматични откъслеци, мобилизиращи към възмездие.  Във всички тези разнообразни проявления на изобретяване на памет водещото са конкретните социални, икономически, политически необходимости на конкретното настояще.

Автор(и):Евгения Иванова

Идвайки от група учени от седемдесетте години, твърдението, че хората не са в състояние да мислят рационално, е било доста шокиращо. Днес вече не е така. Хиляди по-късни експерименти потвърждават (и доразвиват) тази констатация. Както знае всеки учен, който е следвал развоя на тези изследвания – или само от време на време е преглеждал по някой брой на Психологията днес – всеки студент с набор от въпроси може да демонстрира, че хора, които инак изглеждат напълно разумни, много често са напълно ирационални. Това прозрение рядко е изглеждало по-подходящо [като характеристика на времето], отколкото днес. И все пак си остава една съществена загадка: как точно е станало така, че ние сме [еволюционно] формирани по този начин?

В една нова книга, Загадката на разума, когнитивните изследователи Юго Мерсие и Дан Спербер правят сериозен опит да отговорят на този въпрос. Мерсие, който работи във френски научноизследователски институт в Лион, и Спербер, сега базиран в Централноевропейския университет в Будапеща, посочват, че причината е една придобита в хода на еволюцията [мисловна] характеристика, подобна на двата ни крака или трицветното ни зрение. Тя се е появила в саваните на Африка и трябва да се разбира именно в този контекст.

Автор(и): Елизабет Колберт

Когато през 1953 е открита молекулната структура на ДНК, в преподаването на биологията се оформя догмата, че ДНК и нейната кодирана информация не могат да се променят по никакъв начин от средата или начина на живот на човека. Известно е, че средата може да стимулира експресията на даден ген. Например: просветването на ярка светлина в очите или изпитването на болка стимулира активността на невроните и по този начин променя активността на гените, които тези неврони съдържат, произвеждайки инструкции за производство на протеини или други молекули, които играят централна роля в нашите тела.

Но напоследък се появиха нови идеи, тясно свързани с възгледите на Ламарк, които [най-неочаквано] станаха централни за нашето разбиране на генетиката. През последните петнадесет години тези идеи – които принадлежат към една бързо развиваща се научна област, наречена епигенетика – са обсъждани в множество статии и няколко книги, сред тях проучването Епигенетичната революция на Неса Кери от 2012, както и Най-дълбокият кладенец, скорошна работа по въпроса за [психическите] травми от детството, от лекарката Надин Бърк Харис. 

Автор(и): Израел Розенфилд и Едуард Зиф

Можете да си представите това като Световно първенство по биохимични изследвания.

На всеки две години стотици учени вземат участие в едно глобално състезание. Те се опитват да предскажат триизмерната форма на протеините в човешкото тяло, като се справят с биологичния пъзел, който наричат ​​„проблемът за сгъването на протеините“. Никой не знае как точно да го реши. Дори и победителите успяват само да го докоснат тук или там. Но решението може да улесни начина, по който учените създават нови лекарства и се борят с болестите.

Автор(и): Кейд Метц

На 4 септември 2014 в Гьотеборг, Швеция, на операционната маса лежи 36-годишна бременна жена, която страда от прееклампсия – усложнение при бременността, свързано с високо кръвно налягане. Пулсът на бебето показва признаци на стрес. Обикновено в такива случаи лекарите биха изчаквали, докато прилагат медикаменти и се надяват, че ще дадат на зародиша, който в този момент е на 32 седмици, достатъчно време, за да може да достигне пълния си срок от около 40 седмици.

Но това не е нормална бременност. Това е първият в света човек, който ще се роди от трансплантирана матка. Той е продукт на повече от едно десетилетие на различни изследвания. В продължение на години никой не е бил сигурен, че един зародиш може да съществува в трансплантирана утроба – камо ли пък да бъде роден. Това не е ситуация от вида „да изчакаме и да видим“.

Автор(и): Ерин Биба

Институтът „Флатйрън“, който се намира в единадесететажна сграда в стил fin-de-siècle, на ъгъла между Двадесет и първа улица и Пето авеню, е посветен изключително на компютърните науки – разработването и прилагането на алгоритми за анализ на огромни масиви от научни данни. През последните десетилетия университетските изследователи са придобили особени умения за събиране на цифрова информация: билиони базови двойки от секвентирани [тоест, с вече известен порядък] човешки геноми; светлинни измервания от милиарди звезди. Но тъй като малцина от тези учени са професионални програмисти, те често са анализирали улова си с второкласни алгоритми, разработени от студенти. Целта на института е да помогне на най-добрите изследователи в целия научен спектър с алгоритми, които могат да открият дори най-слабата мелодия сред цифровата какофония.

Автор(и): Д. Т. Макс

Ая Хуанг бръква в дървената купа, пълна с полирани черни камъни и, без да гледа, стисва един между средния пръст и показалеца си. С поглед, втренчен през очилата с телени рамки, той поставя черния камък върху дъската, в една почти празна зона, точно под и вляво от друга зона, заета почти изцяло от бели камъни. Според разговорния език на играта Го това е „удар с рамо“, отстрани, далеч от местата, където се развиват останалите действия в играта.

От другата страна на масата, Ли Седол, най-добрият играч на Го през последното десетилетие, почти се вцепенява. Той оглежда 37-те камъка, разпределени по различни места на дъската, после се изправя и излиза.

В залата за коментаторите, на около 30 метра, Майкъл Редмънд гледа играта на телевизионен екран. Редмънд, единственият западен играч на Го, който е успял да стигне до девети дан, най-горната фаза на майсторство в играта, буквално трябва да се увери, че е видял правилно. Той е също толкова шокиран, колкото и Ли. „Наистина не знам дали това е добър или лош ход“, коментира Редмънд за почти 2-та милиона души, които следят партията онлайн.

Автор(и): Кейд Метц

Когато става дума за утвърждаването на демокрацията, историята е опровергавала както оптимистите, така и песимистите. Събитията от бъдещето най-вероятно ще направят същото. В много общества съществуват огромни пречки пред разширяването на демокрацията. Третата вълна, „глобалната демократична революция“ от края на ХХ век, няма да продължи вечно. Тя може да бъде последвана от нова вълна на авторитаризъм, достатъчна, за да представлява трета обратна вълна. Това обаче няма да попречи на четвъртата вълна на демократизация да се появи и развие в някакъв момент от двадесет и първи век. Ако може да се съди по миналото, двата най-решителни фактора, които засягат бъдещата консолидация и разширяване на демокрацията, ще бъдат икономическото развитие и политическото лидерство.

Автор(и): Самюъл Хънтингтън

Стремежът към справедлива оценка на действията на българските власти по време на Втората световна война във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини настоятелно изисква да се раздели темата на две части. От една страна, българските действия в тези територии не са израз на агресивен апетит за повече „жизнено пространство“, какъвто е мракобесният дух на времето. Намерението на тогавашната българска държава e да поправи една историческа несправедливост, случила се броени години по-рано, когато именно с инструментите на международното право границите на балканските държави са прекроени в ущърб на българската държавна територия, стотици хиляди хора с български произход са оставени отвъд границите на собствената си родина, огромни бежански потоци заливат пределите, в които Ньойският договор затваря България.

Втората и незаoбиколима част от темата за действията на българските власти в Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрайнини е съдбата на евреите в тези земи и активната роля, която Царство България има в налагането на многобройни ограничения на правата на тези хора, нежеланието да бъдат третирани като собствено население и съответният, обрекъл ги на правен произвол, отказ да им бъде дадено българско поданство. А на края и най-тежко – депортацията на цялата еврейска общност от тези земи и предаването им в ръцете на нацистите, където почти всички намират смъртта си.

Автор(и): Здравка Кръстева

Бенджамин Рапопорт, неврохирург в Центъра за изследване на мозъка към Корнелския университет, който работи по собствен проект за осъществяване на директна връзка между мозък и изкуствен интелект, казва, „Въпросът е кое точно е онова фундаментално нещо, което прави Аза? Повечето хора смятат, че това е умът. Но може ли умът ви да съществува единствено в една биологическа опаковка, която тежи около 1,5 килограма, е изключително влажна и плува във вода като медуза? Или може би той може да съществува и някъде другаде?“ Например в един компютър. Един двустранен интерфейс за директна връзка с мозъка може би ще бъде постигнат през следващото десетилетие, а учените вече правят опити за съставяне на карта на стоте милиарда неврони и над стоте билиона връзки между тях – нещото, което на научен жаргон се нарича „конектом“. Понастоящем е възможно да се моделира нечий мозък на синапсово ниво единствено чрез разрязването му на микроскопично тънки резенчета, след като човекът е умрял. Но вече изглежда, че ще бъде възможно да се постигне „емулация на цялостен мозък“ при живи хора. И тогава вече ще има перманентни копия на мозъците ни, които – така поне се надяваме – ще имат собствени съзнания.

Автор(и): Тад Френд

В продължение на десетилетия решението на проблема със стареенето е изглеждало кажи-речи на прага. През ранните деветдесет години изследвания, извършени върху C. elegans, мъничък кръгъл червей, който прилича на влакно от марля, показват, че една определена генна мутация удължава живота му, докато друга такава блокира това продължение.  Представата, че възрастта може да бъде манипулирана чрез натискане на няколко контролни копчета разпалва изследователски бум и в скоро време, чрез различни клинични мъчения, продължителността на живота на червея е удължена десет пъти, а на лабораторните мишки – два пъти. През цялото това време научният консенсус продължава да се променя. Разбиранията за възрастта преминават през най-различни фази – от финална фаза (една корица на списание Time от 1958 гласи: „Да остаряваме полезно“), през социален въпрос (Time, 1970: „Да остаряваш в Америка: нежеланото поколение“), до нещо, което може да се избегне (1996: „Завинаги млади“) или поне отложи много дълго време (2015: „Това бебе би могло да доживее до 142 годишна възраст“). Смъртта вече не е метафизически, а просто технически проблем.

Автор(и): Тад Френд

Монографията на Александър Везенков „9 септември 1944“, колкото лаконична, толкова и съдържателна, е важно явление в българската историография. Тук драматичната история на България от 1940-те е фокусирана като в призма върху този ден от късното лято и неговите и до днес силно вариращи оценки – от „светла дата“ до „черен ден“. Пространството между тези две крайности изпълва книгата на Везенков.

Автор(и): Щефан Трьобст

Само за няколко години синтетичните биологични изследвания са станали сравнително евтини и лесни. През 2003 г. проектът за човешкия геном завършва първото пълно секвениране [пълно описване и документиране] на човешката ДНК. Това е струвало няколко милиарда долара и е включвало хиляди учени и техници, работещи в повече от 160 лаборатории, като е отнело повече от десет години. Едно десетилетие по-късно вече е възможно да се купи устройство за секвенция, струващо няколко хиляди долара и да се извърши описание на цялостен геном – в собствения дом, за по-малко от 24 часа. Днес вече, за още по-малко пари, някоя частна компания ще проследи генома ви – и цените продължават да падат. Разходите за секвентиране са спаднали до такава степен, че индустрията вече не е печеливша в развития свят и до голяма степен е пренесена в Китай. В огромни лабораторни складове в близост до Пекин, Шанхай и Шенжен автоматични секвенсъри днес дешифрират, а масивни компютри съхраняват, повече генетична информация месечно, отколкото е общата сума на информацията, натрупана между времето, в което Джеймс Уотсън и Франсис Крик са открили ДНК през 1953, и синтезата на phi X174 от Джон Крейг Вентър през 2003.

Автор(и): Лори Гарет

Изключително мащабен обзор на различните историографски, картографски и етнографски изследвания, които съпровождат развоя на Македонския въпрос от самото му пораждане, някъде в средата на 19 век, до наши дни. Важно не само за специалисти, надявам се…

Автор: Василис Ц. Гунарис

Институцията на военното робство в Османската империя е безкрайно специфична в много отношения. Тъй като никой мюсюлманин не може да бъде хвърлен законно в робство, то и никой мюсюлмански жител на империята не може да се надява да достигне най-висшите постове в управлението. Също като в Китай, и военната, и гражданската бюрокрация тук са високо меритократични, със систематични процедури за набиране и повишаване на възможно най-добрите воини и служители. Но за разлика от китайската бюрокрация, османската е отворена за чужденци, които са етнически различни от обществото, което управляват. Тези роби – войници и чиновници – израстват в един вид официална оранжерия, те са силно обвързани с господарите и другарите си, но инак откъснати от останалия свят и обществото, над което властват. Те развиват висока степен на вътрешна солидарност и действат като изключително сплотена група. В по-късните стадии от развитието на империята понякога те се превръщат в сила, избираща султаните по своя собствена воля.

Автор: Франсис Фукуяма

Концепцията за модернизацията има дълга история. През деветнадесети и двадесети век една марксистка теория за модернизацията постановява, че отмяната на частната собственост ще сложи край на експлоатацията, неравенството и конфликтите. Една конкурентна капиталистическа версия поддържа, че икономическото развитие ще доведе до повишаващи се стандарти на живот и демокрация. Тези две версии на модернизационната теория са в яростна конкуренция през по-голямата част от Студената война. Към 1970-те обаче комунизмът започва да стагнира, а в множество бедни страни не се наблюдава нито икономическо развитие, нито демократизация. Никоя от версиите на тази утопия изглежда не се потвърждава в практиката – и критиците обявяват модернизационната теория за мъртва.

Но от края на Студената война насам концепцията за модернизацията се пробуди за нов живот. Появи се нова нейна версия, в която има по-ясни заключения за това накъде най-вероятно ще ни поведе глобалното икономическо развитие. Изчистена от прекомерните опростявания на ранните си версии, новата концепция хвърля светлина върху протичащите в момента културни промени, като например възхода на равенството между половете, последната вълна на демократизация и теорията за демократичния мир.

Автори: Роналд Ингълхарт и Кристиан Велцел

Но защо, може да се попита, етническите и езикови аргументи толкова често придобиват основна важност в програмите на много от новите национални движения в Централна и Източна Европа – при това точно по време, когато Западният свят се опитва да каже сбогом на етничността като организационен принцип на икономическия живот? Опитът на класическите национални движения от региона подсказва едно възможно обяснение. Когато тяхната агитация е започнала за пръв път през деветнадесети век, членовете на недоминантната етническа група не са имали никакво политическо образование, нито пък опит в областта на публичните действия в едно гражданско общество. Призивите за някакъв политически дискурс върху гражданските или човешки права едва ли са могли да бъдат ефективни при такива условия. При такива условия реалността на общия език и обичаи може да бъде схваната много по-лесно от абстрактните понятия на конституционната свобода. Днес, по сравнително аналогичен начин, след петдесет години на диктаторско управление, образованието по въпросите на гражданското общество липсва до голяма степен, а езиковите и културни апели отново могат да служат като заместители на ясно формулираните политически искания – можем да видим това в бившите републики на Югославия, в Румъния, при Балтийските страни. Това може да се случи на практика дори и там, където официалният дискурс инак кънти от речи за демокрация и граждански права. 

Автор: Мирослав Хрох

Нацията представлява неотделим елемент от модерната европейска история. Не е трудно да се иронизира по повод постиженията на „национализма“ в минало и настояще, да се критикува неговата роля и да се поставят добри или лоши оценки на различни групи, личности или даже нации, в процеса на развитието му. Има публика, която намира този подход точно по собствения си вкус, но той не трябва да се обърква с научния подход към темата. Историците не са съдии; тяхната задача се състои в обясняване на действителни исторически трансформации. През последните години се появи значително количество нови изследвания по въпроса за нациите и национализма, голяма част от тях разработвани от социални учени, които първо разработват голямомащабни теоретически рамки, а след това илюстрират обобщенията си чрез внимателно подбрани примери. Историците предпочитат да започват първо с емпирическите изследвания, а едва след това да се придвижват към по-мащабни заключения. В собствената си работа не съм се опитвал да разработя теория на изграждането на нациите, а по-скоро да създам ефективни методи за класифициране и оценка на опита при създаването на нациите, разглеждан като процес, протичащ в рамките на по-широка социална и културна история – тоест третиран не толкова като набор от единични, неповторими събития, колкото като част от по-широка обществена трансформация, която се поддава на контролируеми обобщения. 

Автор: Мирослав Хрох

Понякога литературоведът има навика да мисли за понятията, с които работи (а „период“ е едно от важните негови понятия), като за безобидни инструменти. Когато това се случи, въображението му обикновено се плъзва към услужливите метафори на простичките домашни сечива – клещите, чука, ножа, отвертката. По кротък и лежерен начин тези традиционни преноси всъщност правят критиката на понятията безсмислена – какво толкова може да възрази човек срещу една отвертка? Разбира се, има и далеч по-ефективни инструменти (от автоматични отвертки до комбинирани фрези), но все пак във всекидневието на един нормален дом или в една скромна частна работилница сякаш не може без отвертка. Тя там, в мащабите на домашния бриколаж или в скромната манифактура, изглежда съвсем на място и някак е смешно да бъде критикувана.

Автор: Александър Кьосев

Ако приемем, че съществува жанрът „научна публицистика“ и ако причислим към него настоящото есе, редно е да разкажа за първото значимо произведение от този жанр, с което съм се сблъскал, защото и в него, и в еволюцията на отношението ми към него, се съдържат отговори на много въпроси относно българските критерии в науката.

Автор: Д-р Георги КАРЕВ, д.м.н.

Конспиративните теории обикновено се струпват около насилствени и неочаквани политически събития. Само преди малко повече от осемдесет години в Берлин – по онова време намиращ се в ранната фаза на прехода от Ваймарската република към Третия райх, при която Хитлер вече е канцлер, но все още не притежава диктаторска власт – се случва точно такова, важно и напълно непредсказуемо събитие. Около девет часа вечерта на 27 февруари 1933 минувачите дочуват звук на строшени стъкла, идещ откъм Райхстага, а малко след това виждат пламъци вътре в сградата. Повикани са пожарни команди, които скоро потушават огъня, но вече е прекалено късно, за да се спаси залата за дебати. Току-що пристигнали на мястото, Хитлер, Гьоринг, Гьобелс и министърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик обявяват, че палежът е резултат от комунистически заговор, предназначен, както Гьобелс формулира в дневника си, „чрез огън и терор да всее объркване, за да може след това да се завземе властта във всеобщата паника“. Така започва една от най-мистериозните афери в историята на Третия райх, около която и до днес се водят разпалени, до голяма степен може би неразрешими спорове.

Автор: Ричард Дж. Еванс

Но, макар че този биологически детерминизъм на сексуалността обикновено се свързва с големи успехи на движението за гей-права, той все пак представлява огромна спънка за обществения разговор. Борбата за гей-брака е спечелена, но пред ЛГБТ-движението лежат други, далеч по-трудни битки. И, за да успеят в тях, активистите и учените трябва да се разделят с фундаменталната фикция, която сами разпространяват. Фалшивата увереност в биологическия детерминизъм нанася значителна вреда. Тя маргинализира някои от най-несигурните членове на гей-общността, като например трансджендърите. Тя ограничава способността ни да дискутираме нещата, които оформят една добра и справедлива общност. Накрая, тя води мнозина от нас до погрешни разбирания за самите себе си и обществото.

Автор: Шеймъс Кан

Целта на това изследване е не толкова да очертае събитията, свързани с османското нашествие на Балканите през ХІV и ХV век, колкото да открои паметта за тях – какво и как се помни, забравя или изобретява – преди всичко през ХІХ и ХХ, та дори през ХХІ век.

Автор: Евгения Иванова

Посетители

77

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 13 часа
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 20 часа
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 1 ден
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 2 дни
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 2 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 3 дни
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 3 дни
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 5 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 6 дни