След инвазията в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев обеща „братска помощ“ за всяка източноевропейска страна, която се опитва да се отклони от официалната линия. На съветските граждани Брежнев обеща „реално съществуващ социализъм“ – идеята, че не е възможно по-добро от нерадостния живот при социализма. За хората от КГБ, възпитани през 1970-те, като Владимир Путин, несигурността и промените са основните врагове, повече от която и да е конкретна идея. Работейки през 1980-те в Източна Германия, той е в състояние да се залъгва с мисълта, че статуквото може да се поддържа до безкрайност – макар че по онова време източногерманската стабилност вече е напълно зависима от западните икономики. Едва ли би могло да му хрумне, че брежневският залог върху енергиен износ и външни инвазии е грешка; щом се оказва на власт, самият Путин ще прави същото. Цената на един варел необработен петрол (в днешни долари), когато СССР нахлува в Афганистан през 1979, е $100; по времето на разпада на СССР през 1991, тя е $34. Когато онзи руски конвой с ракетната установка пристига в Донецк през 2014, цената на петрола е на върха си, $112; в момента на писане на тази статия тя е $39.

Автор: Тимъти Снайдър

Петер Слотердийк не е единствената известна културна фигура, която преднамерено подсилва усещането, че германците са безпомощни жертви, които са „прегазвани“ и евентуално могат да бъдат изправени пред „измиране“. Писателят Бото Щраус публикува наскоро есе, озаглавено „Последният германец“, в което заяви, че предпочита да бъде част от един измиращ народ, отколкото от такъв, който „най-вече по икономическо-демографски причини е смесван с чужди народи, и по този начин подмладяван“. Той вярва, че националното наследство „от Хердер до Музил“ вече е било изгубено, но все пак се надява, че мюсюлманите могат да дадат на германците урок по това какво означава да се следват традиции – защото знаят как да се подчиняват по подходящ начин на собственото си наследство. На практика Щраус, който в момента подхранва образа на отшелник, оттеглил се дълбоко в селската Източна Германия, стига дотам да спекулира, че само ако германският Volk се превърне в малцинство в собствената си страна, ще бъде в състояние отново да открие и утвърди идентичността си.

Автор: Ян-Вернер Мюлер

Докато Европейският съюз е основан на френското понятие за нацията (където принадлежността се дефинира като лоялност към институциите на Републиката) и немското понятие за държава (силни провинции и сравнително слаб федерален център), то централноевропейските страни са изградени върху немското понятие за нация и френската идея за държавата. Централна Европа съчетава възхищението към централизираното и всемогъщо управление на французите с идеята, че гражданството означава общ произход и споделена култура, както го разбират германците…

Автор: Иван Кръстев

Референдумите са последната мода в Европа. През юни, британските избиратели ще решат дали Обединеното кралство трябва да остане в Европейския съюз. Унгарското правителство свиква референдум дали страната да приеме квотата от бежанци, която й е определена от Европейския съюз. Унгарският министър-председател Виктор Орбан вече заяви, че Унгария няма да се съгласи. „Всички терористи са всъщност мигранти“, каза той. Референдумът вероятно ще подкрепи неговото становище.

Може би най-странният референдум бе организиран през април в Холандия след успешна петиция. Въпросът, поставен пред холандските граждани, бе дали страната да подпише споразумението за асоциация между ЕС и Украйна. Всички други страни членки на съюза вече го подкрепиха, но без холандците то не може да бъде ратифицирано.

Автор: Иън Бурума

Повод за разговора е книгата „В плен на чуждото“, плод на двайсетгодишен труд, в която немският историк Франк Ройтер прави първото всеобхватно изследване на ролята на фотографията при конструирането на образа на „циганина“ в немскоезичната култура. Авторът работи към Документационния и културен център на немските синти и роми в Хайделберг.

Автори: Франк Ройтер, Радмила Младенова

Политиците-българофоби в Македония, мислейки че са много хитри, се опитват сега да ползват евфемизми, за да облъчват обществото с антибългаризъм. Сега те не са толкова директни, както през първите две десетилетия от прехода. Трябва публично да разобличаваме тяхната омраза. „Варшавският договор“ доказва колко трагично и безпомощно е индоктринирана с антибългарска омраза и с предразсъдъци главата на бившият заместник външен министър на Македония Зоран Петров. Асоциирането с политическия блок на социалистическите страни, символизиращ по-слаба икономика, по-нисък стандарт, но и тоталитаризъм, трябва да покаже колко изостанала и сега е България, за разлика от нас, „великите“ югославяни.

Автор: Виктор Канзуров

Основният проблем на политическия, икономическия, културния, демократичния, моралния и етичния живот в Република Македония, е отсъствието на автентично гражданско общество, липсата на една материално независима, любопитна, любознателна, силна средна класа, която няма да допуска да бъде (лесно) манипулирана, насъсквана и тровена с каквито и да е идеологеми и чиито главни приоритети ще бъдат човешките и гражданските права и свободи.

Подобно на всички балкански, а и на много други посткомунистически европейски държави, основният проблем на македонското общество е вкоренената у него „култура на необходимия враг“. Така почти всяка по-голяма етническа, верска, социална, идеологическа, политическа, вътрешнопартийна, медийна, историографска група, общност или класа в Македония, си има свои измислени или реални врагове и вътрешната динамика на македонското общество съдържа различни, често твърде агресивни монолози. Диалогът и диалозите са в дълбока сянка и опозиция. Формалната многопартийност и плуралистичността на практика са с много въпросителни, защото политическите партии и разни други групи в обществото, въпреки враждебното отношение една към друга, или точно заради това, не се различават помежду си, бивайки част от една и съща схема на взаимна зависимост, представлявайки един начин на „разсъждаване“ и едно ниво на съзнание.

Автор: Виктор Канзуров

Случвало ли ви се е да посрещнете изгрева над Златния Рог? Аз имах този късмет в края на ноември, когато с група по проект, посветен на юбилейната годишнина от рождението на Чудомир, посетих отново моя любим Истанбул. Автобусът ни пристигна твърде рано и тръгнахме по крайбрежната Раджъпгюмюшпаша джадеси да пием някъде кафе. Срещу нас проблясват златни перести облаци и слънцето осветява небесния фон над моста Галата.

Автор: Евдокия Борисова

Такава изглежда е съдбата на Централна и Източна Европа – онзи клин от територия между нещото, което някога беше Съветския съюз на изток и Европейската общност на запад – да се бори срещу собствената си „ненормалност“. В продължение на почти пет десетилетия регионът е преминавал през различни степени на комунизъм в съветски стил – от сравнително либералната версия, на която се радваше Унгария, до по-сталинисткия модел, изпитан в Румъния. След 1989 регионът отпразнува не само едно радостно „завръщане в Европа“, чрез присъединяването си към Европейския съюз, но и, както твърдят Андрей Шлайфър и Даниел Трийзман в една скорошна статия от Foreign Affairs, едно още по-освобождаващо „завръщане към нормалността“.

Автор: Джон Фефър

И ето ги тук паралелите: социализъм, антифашизъм, солидарност – към края на ГДР всичко това бяха напълно празни понятия. Днес същата логика се прилага и към понятия като демокрация, базисни права, свобода – за „загрижените хора“ от настоящето това са чиста проба лозунги. Те слушат приказките на политиците и се чувстват така, сякаш са попаднали в някакъв чужд, зъл ураган. Отварят вестника, включват телевизора или радиото – и добиват впечатлението, че са обвити в някакъв фалшив медиен балон, в някакъв фалшив свят, изтъкан от идеологически нишки. Чувстват се неразбрани, измамени. И всичко, което се противопоставя на това усещане, само го засилва още повече. Това е херметически затворен свят – разглеждан отвътре, той създава необоримото усещане, че всичко това вече е било преживяно, едно време. Победихме тогава, ще победим и днес. Това е логиката.

Автор: Дирк Пилц

Един поглед към най-важните предизборни обещания на Най-добрата партия е повече от достатъчен, за да се подчертае още по-силно куража на избирателите от Рейкявик. Партията е обещала следните неща: безплатни хавлии в градските басейни, бяла мечка за местната зоологическа градина, внос на евреи, „така че в Исландия най-после да се появят хора, които разбират нещо от икономика“, парламент, свободен от наркотици към 2020, бездействие („цял живот сме работили яко, сега най-после искаме да си получим заслужената четиригодишна почивка“), Дисниленд с безплатни билети за безработните през уикенда („където могат да се фотографират заедно с Гуфи“), по-голямо разбиране към селското население („всеки исландски селянин трябва да бъде в състояние да прекара безплатна нощ в хотел с любимата си овца“), безплатни автобусни билети. И, накрая, като заключение: „Можем да обещаем повече от която и да било друга партия, тъй като ще нарушим абсолютно всичките си предизборни обещания.

Автор: Константин Зайбт

Историята на Давид Столяр, единственият оцелял след торпилирането през 1942 на кораба „Струма“, който пренася 781 еврейски бежанци от Балканите за Палестина…

Автор: Кая Гендж

За американците Исландия може да изглежда като друга планета, и то не само поради лунните си пейзажи и полета от лава. В страната живеят по-малко хора, отколкото на Статън Айлънд, въздухът е толкова чист, че при хубаво време се вижда с километри надалеч, а няколко от банкерите, които доведоха страната до ръба на банкрута през 2009, действително са отишли в затвора. Без драстичните съкращения, наложени върху останалите застрашени икономики в Европа, през последните няколко години Исландия преживява солиден икономически растеж. (Икономистът Пол Кругман твърди, че страната е някакъв вид икономическо чудо). Освен това тя в много отношения е една от най-социално развитите страни в света: след като преди шест години достигна първото място в класацията на Световния икономически форум за равенство между половете, Исландия стана известна като най-феминистката страна на света.

Автор: Джанет Елис Джонсън (фотографии от Ани Линг)

Защо все още сме обсебени от нацистите? Почти няма ден, в който да липсва телевизионно предаване или вестникарска статия за тях. Филми, които ги представят, продължават да се изливат от филмовите студии, от „Гадни копилета“ на Тарантино до „Пианистът“ на Полански. Престъпленията на нацистите продължават да ни преследват. Една от последните демонстрации на темата е огромният брой произведения на изкуството, които те са заграбили от еврейските им собственици. Хиляди от тези културни обекти си остават в галерии и музеи по целия свят, очаквайки наследниците на онези, които са ги изгубили, да се появят и да изискат реституция. От време на време има дори и случаи на съдебни преследвания за военни престъпления срещу бивши нацисти – неотдавна например беше определена датата за съдебния процес срещу 93-годишния Оскар Грьонинг, „счетоводителя на Аушвиц", за съучастие в повече от 300,000 убийства в лагера.

Автор: Ричард Дж. Еванс

Когато Русия продължава инвазията си в Украйна, Владимир Путин избра да реабилитира съюза между Хитлер и Сталин, с който започна Втората световна война. Чрез изявленията, че пактът „Молотов-Рибентроп“ е добра външна политика, той нарушава и две от най-дългогодишните съветски табута и в същото време изтрива собствената си предишна позиция, че споразумението е „неморално“. Какво би могъл да има предвид? Какво е това в съюза с Хитлер, което кара Путин да се обръща към него точно в този момент? Какво означава тази ревизия на историята на Втората световна война сега, когато Русия възкресява традицията на агресивни войни на територията на Европа?

Автор: Тимъти Снайдър

В един летен ден през 1943 Ерна Петри се наслаждава на хълмовете и поляните, заобикалящи обратния път от Лвов, украинския град, в който тя често ходи да пазарува. Слънцето свети ярко и тя вижда нещо в далечината. Нарежда на каруцаря да спре и, действително, недалеч от пътя открива шест деца, които се крият там, треперещите им телца едва покрити от парцаливи дрешки. Петри завежда гладните, уплашени деца в украсеното с бели колони имение, в което живее заедно със съпруга си Хорст, четиригодишния им син и невръстната им дъщеря. Взема храна от кухнята и нахранва децата, докато обмисля какво да прави. Хорст не е вкъщи. Като съпруга и майка от онова време, от Ерна не се очаква да направи нещо преди да се е върнал мъжът ѝ, но тя разбира защо децата се крият. Известно ѝ е, че само няколко дни по-рано те са избягали от един претъпкан Judenwagen, вагон от влакова композиция, пътуваща към газовите камери. И така тя им нарежда да я последват отново. Този път тя ги завежда далеч от къщата, през покрития с плочки под на северния вход, през градината, после покрай кокошарниците и жилищните постройки на прислугата. Когато стигат до ямата в гората, Петри нарежда на децата да се обърнат с гръб към нея и, стискайки в ръка пистолета, който баща ѝ е подарил на раздяла, ги застрелва в тила, едно по едно…

Автор: Алексис Коу

Някои руски социални мислители (с които настоящият автор е съгласен) споделят разбирането, че от гледна точка на социалното развитие руското общество изостава с няколко десетилетия след определящите тенденции, типични за ядрото на ЕС и други страни от Запада. Между другото, това се отнася не само до Русия, но също и до други страни, намиращи се в орбитата, ако и по сравнително отдалечената периферия на западния свят: Украйна, Румъния, Турция, Мексико и някои други. В тези страни процесите на урбанизация, индустриализация и увеличаващ се достъп до училищно образование се случват със значително закъснение в сравнение със Запада. В резултат на това фундаменталните социални трансформации и съответстващите им социални практики, дискусиите и дискурса, са значително забавени, за удивление на ония, които живеят в едно по-различно социално време – а именно западните наблюдатели, които са запознати с живота в тези [по-изостанали] страни от телевизията.

Автор: Николай Митрохин

В Италия генерална амнистия за политически и военни затворници е била издадена през юни 1946; не е имало последователна политика за преследване на италиански граждани поради военни престъпления, а фашистките бюрократи и администратори са останали на служба. Съдията, назначен през 1957 като председател на Конституционния съд е бил също и президент на трибунала, учреден през 1938, за да взема решения по въпросите, възникващи във връзка с фашистките расови закони. През 1960, 60 от общо 64 регионални префекти в страната и всичките 135 от полицейските ѝ шефове, са започнали кариерите си при Мусолини. Висши фигури на режима остават ненаказани: няма последователна и обща разплата с престъпленията на фашизма нито у дома, нито в чужбина. В Германия, както знаем, само шепа бивши нацисти избягват денацификацията, а процесите по военните престъпления продължават в течение на няколко години, придавайки шокираща публичност на злодеянията на Третия райх и неговите слуги.

Автор: Ричард Дж. Еванс

Както показва срещата между равина Йоскович и папа Йоан Павел II, „папският кръст“ в Аушвиц днес вече се е превърнал в многосмислов и натоварен с прекалено много значения символ: напомняне за конфликта, белег върху периметъра, замърсяваща емблема в зона-табу – защитната зона около бившия лагер, която е също и законов, и символичен буфер между сакралното и профанното, между Аушвиц и града Освиенцим. Макар че драмата е приключила, самият конфликт не е. Вместо това папският кръст днес още повече увековечава диспута...

Автор: Женевиев Зубржицки

Без съмнение за всички, най-болезнените спомени от периода на окупацията бяха онези, касаещи събитията от злополучното Драмско въстание. Това са най-важните сред тях – спомени, които са дълбоко вкоренени в колективното несъзнателно, независимо от това дали конкретните личности са изгубили близки по време на екзекуциите. В една общност, където всеки познава всекиго, а семейните връзки са тесни и широко разклонени, две цели села внезапно са били потопени в постоянно състояние на скръб: една от респондентките например разказа, че е изгубила тридесет и пет роднини. Колективната тема в този случай е особено интензивна. Всички респонденти, дори и онези, които не са изгубили хора от най-близкото си обкръжение, винаги говореха за екзекуциите в първо лице множествено число: „те ни клаха.“ Всички респонденти се връщаха отново и отново към тези събития и описанията на екзекуциите – „клането“, както ги наричаха те – и всеки добавяше някакви допълнителни детайли. Това е и първата тема, към която те се обръщат когато стане дума за окупацията, която изглежда тук се идентифицира напълно със събитията от 28-29 септември 1941.

Автори: Ксатнипи Коджагеорги-Зимари и Тасос Хаджианастасиу

Причините за продължаващата от 2010 насам гръцка криза се възприемат в самата страна по значително по-различен начин, отколкото навън. Зад това се крие едно специфично разбиране за света и историята, което търси обяснението за несполуките на собствената нация преди всичко в машинациите на чужди сили.

Автор: Екехард Крафт

По повод годишнината от „присъединяването“ през март 1988 за пръв път беше изказано и официално извинение от страна на „република Австрия за извършените от австрийци престъпления на националсоциализма“ (цитат от телевизионната реч на президента Валдхайм. ) Оттогава насам изискването „да живеем с истината за нашата история, както с нейните светли, така и с мрачните ѝ часове“ (президентът Клестил в речта си по случай встъпване в длъжност) се изказва последователно в множество различни политически заявления. Допитванията до общественото мнение показват, че тези изявления се приемат с голямо съгласие: заявлението на бундесканцлера Враницки в Ерусалим (1993), че Австрия носи колективна отговорност за престъпленията на националсоциализма, е прието със съгласие от 81 процента от анкетираните, докато само 17 процента го отхвърлят.

Автор: Хайдемари Уул

Ако всеки музей е някакъв аргумент, то основното твърдение на масивния нов Музей на историята на полските евреи, открит наскоро във Варшава, е че хиляда години еврейска история не могат да бъдат сведени до периода от шест години между 1939 и 1945, през които нацистка Германия унищожи шест милиона евреи, най-вече в Източна Европа.

Автор: Джеймс Маколи

Градовете демонстрират своето преклонение пред историята чрез паметниците и мемориалите, които решават да издигнат, и в които миналото се представя тържествено като религия. В книгата си „Надежда и памет“ Цветан Тодоров пише: „Докато историята прави миналото по-сложно, то възпоминанието го прави по-просто, защото обикновено то се опитва да ни предостави герои, пред които да се прекланяме и врагове, които да ненавиждаме; то се занимава с неща като оскверняване и освещаване“. Но в Берлин миналото е едно много странно и изкривено място – не такова, което може да се чества само по себе си.

Автор: Лейла Пийкок

От края на 2013 година, когато в Украйна избухна Демократическата революция, наречена „Революция на достойнството“, в руските средства за масова информация започнаха да се използват следните клиширани стереотипи: „бандеровци“, „хунта“, „каратели“ и др. Те са от типа стереотипи с главна начална буква, защото са инициирани от кремълския режим, който се отнася крайно негативно към тази революция, боейки се, че подобно събитие може да се случи и в Руската федерация.

Автор: Иван Симеонов

През март 2014 европейците се пробудиха в света на Владимир Путин – свят, в който границите могат да се променят чрез сила, международните институции са безпомощни, икономическата взаимозависимост се оказва източник на нестабилност, а предсказуемостта се превръща от главен икономически актив в икономически пасив. Украинската криза принуди ЕС да признае, че европейски ред повече няма. Макар че трябваше да се разпространява по някакъв дифузен начин в целия континент – а после и на цялата планета – той, европейският ред, неочаквано отстъпи. По същия начин, по който разпадането на Югославия постави край на европейския ред от времето на Студената война, кризата в Крим ознаменува края на европейския ред, утвърден след края на Студената война.

Автори: Иван Кръстев и Марк Леонард

След като политическата възбуда и медийната логорея около кончината на Президента д-р Желю Желев започнаха да отшумяват, дойде времето за трезвите изводи и анализи. Дори и със самата си смърт, д-р Желев ни изнесе няколко поучителни политически урока с огромен подтекст и значение. Остави ни поводи за размисъл преди всичко за България и нейната (възможна) роля на европейски флагман на Балканите. Неслучайно настоящи и бивши президенти и политически лидери с огромно влияние и авторитет от Македония, Албания, Румъния, Косово и Босна и Херцеговина дойдоха лично да се сбогуват с д-р Желев.

Автор: Аспарух Панов

В първата седмица на януари летим за Берлин. Самолетът е пълен с млади хора, очевидно студенти, които се завръщат след празниците у дома. У дома? От дома? Където и каквото и да означава това „у дома“, в него има и надежда, и оптимизъм и … много тъга. Тъга, че те заминават и ще продължават да заминават, вероятно завинаги, ние обаче със сигурност ще долетим обратно само след седмица. Чувството е малко особено, защото Германия някак винаги е оставала встрани от мен, никога не съм я мечтала или чувствала толкова плътно, сантиментално-романтично или носталгично, както другите си дестинации. Париж, Виена, Лондон, Дубровник, Истанбул, Солун, Прага, Будапеща …

Автор: Евдокия Борисова

Както тя никога не се уморява да повтаря, стратегията ѝ се основава на три основни неща: подкрепа за Украйна, дипломация с Русия и санкции, за да се докара Путин на масата за преговори. Да се види как Германия сочи пътя към икономически санкции срещу Русия е нещо изключително. През ранните 1990 години аз написах една история на Остполитиката на Западна Германия, чиято връхна точка е германското обединение – и първата заповед на тази Остполитика е, че търговията с Изтока трябва да продължава винаги. Днес Германия има по-голяма търговия с Русия от която и да било друга европейска сила. Нейните енергийни, машиностроителни и други ориентирани на Изток бизнеси съставят мощно лоби, не на последно място и в собствената Християндемократическа партия на Меркел. И все пак тя успя да ги поведе със себе си по пътя на санкциите.

Автор: Тимъти Гартън Аш

В Каламата се представям като американски неофашист със силен интерес към гръцката история. Отначало скептично, после с истински плам, няколко членове на Златната зора ме канят да идвам на събранията им. Офисите им обикновено са разположени далеч от главните площади, най-вече в жилищни сгради в тихи квартали. Големи гръцки знамена висят по стените, заедно с изрезки от вестници и преначертани карти: Гърция в притежание на Скопие и части от България, Гърция в притежание на северна Турция, Гърция в притежание а Кипър и южна Албания.

Автор: Александър Клап

На 11 юли тази година, месец преди да бъдат проведени първите в историята на Турция всеобщи избори за президент, тогавашният премиер-министър Реджеп Тайип Ердоган се качи на сцената в една зала за конференции в Халич, Истанбул, и представи визията си за бъдещето на страната, която беше управлявал в продължение на дванадесет години. „Старата Турция е зад гърба ни и вратите ѝ са вече затворени“, каза той. Ердоган стоеше пред масивен плакат, на който беше написано „По пътя към Нова Турция“.

Автор: Кая Гендж

ВМРО и неговото гръцко съответствие, Makedonikon Komitaton (Македонски комитет), са в известен смисъл две „въобразени общности“, които са национализирали, доста неясно, но възможно най-удобно, всевъзможни социални разцепления и индивидуални аспирации. Урбанизацията и емиграцията в епохата на национализма са прекъснали една традиция, която се е характеризирала чрез лоялност към църквата, семейството, клана и селото. Тайните организации предлагат на множество млади мъже, живеещи извън собствените си кланове и далеч от селата си, една алтернативна възможност за намиране на ориентири и подкрепа. Но идеята за нацията все още е доста далеч.

Автор: Василис Гунарис

Часът е 20.00. Нови Белград, Югославия. 1968 година. В една малка университетска сграда се разиграва театралната постановка „Караван приятелство“. Желаещите да я видят са много. Залата събира едва 400 седящи места, които са отредени за близки до елита работници и младежи. Навън започват да прииждат от общежитията гневни студенти. Протестиращите се струпват пред театъра и предприемат атака към сградата. Летят камъни и други предмети. Удрят се вратите. На мястото веднага пристига патрулка с трима милиционери. Те не се справят с положението. Събитието е отменено, а студентите наброяват вече няколко хиляди. Появяват се специални части с водни оръдия. Протестиращите отговарят с обръщане на коли и изграждане на барикади. Така, както са виждали да правят техните колеги в Париж. След няколкочасови сблъсъци, студентите се оттеглят в кампуса, където започват обсъждания за бъдещи действия. Обявено е шествие на другия ден, което ще започне сутринта и ще премине през целия Белград. Ранените и арестуваните през бурната и гореща нощ между втори и трети юни, са стотици.

Автор: Ивайло Динев

Политиката на терор в Македония е нещо по-сложно, отколкото може би изглежда на пръв поглед. Смъртта на активистите нерядко се оказва удобна за всички страни. Убийците се гордеят и хвалят със смъртта на своите най-зли врагове. Страната, която е понесла загуби, се опитва да извлече от тях полза, като представя картините на поруганите тела и прави списъци на мъченици, които се предават на служителите от консулствата и представителите на вестниците от целия свят. А след това тя полага всички усилия, за да организира отмъщение от подобаващ мащаб. На по-ниско ниво обаче това е гражданска война между най-обикновени съселяни, чиито дребнави дрязги и социални разцепления от всевъзможен характер са неразривно свързани с високата политика на Македонския въпрос.

Автор: Василис Гунарис

След разпадането на Югославия, Сърбия постепенно се либерализирала и отворила към практиките от Европа. В сферата на образованието се следвали пътищата, поставени в т. нар. Болонски процес. Вследствие на реформите, университетите станали все по-недостъпни. В момента средно по 1000 евро на година е таксата във Философския факултет, уточняват събеседниците ми.

Автор: Ивайло Динев

Посетители

77

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 2 дни
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 4 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 4 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 5 дни
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 5 дни
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 1 седмица
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 1 седмица
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици
  • Божидар Спасов писа Още
    E, бих искал да взема... преди 3 седмици
  • Момчил Дойчев писа Още
    Естестествено, че... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Alexander...
    преди 4 седмици