1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В Третият човек, Орсън Уелс произнася една прочута подигравка над Швейцария, казвайки: „Петстотин години на демокрация и мир – и какво е създало всичко това? Часовника с кукувичка.“ Това никога не е било съвсем вярно. Докато Швейцария от 20-ти век често демонстрираше подобна на часовник ефективност, с образована работна сила и пътна мрежа, на която мнозина завиждаха, тя представляваше и нещо по-важно. Специфичната й смесица от националности, езици и религии, от фермери, банкери и инженери, показваше как силите, които разкъсват други нации, могат да бъдат оформени в едно сравнително хармонично цяло. Световният икономически форум не случайно провежда голямата си годишна среща в Швейцария. За евангелистите на глобализацията, Швейцария отдавна вече е нация-модел.


Страната изглежда съчетаваше в едно дерегулирана икономика с ниски данъци и стегната демокрация, управлявана от закона. Тя беше първо убежище за ония, които бягаха от комунизма след 1917 или от нацизма след 1933 – по същия начин, по който беше предлагала убежище на Волтер, Джеймс Джойс и Ленин. Откритостта беше направила от Женева една световна столица – Лигата на нациите, Международният червен кръст и някои от ключовите агенции на ООН имаха седалищата си тук. Алпийската нация беше остров на мира по време на Втората световна война. Чърчил отиде в Цюрих, за да пледира за европейско единство след 1945. Дипломати подписваха мирни договори в Швейцария през 1950-те и 60-те. Страната се представяше като неутрална, свободна от обвързаностите на Студената война и от примките на Европейския съюз. Рейгън и Горбачов се срещнаха тук, за да сложат край на Студената война. Швейцария беше мястото, където светът идваше, за да намира решения.

Днес обаче швейцарските градове са мърляви, влаковете се движат със закъснения, пътищата са винаги в ремонт, а политиците често изглеждат провинциални. Този бивш рай е станал доста грозен, докато ксенофобски настроени политици провеждат кампании за затваряне на вратите пред чужденците (с изключение на свръхбогатите). Все повече и повече Швейцария изглежда като още една малка, бореща се европейска нация. Докато Европа разсъждава над ролята си в новия геополитически ред, Швейцария изглежда все по- и по-малко важна за световните въпроси. Швейцарците обичат да описват себе си като Willensnation – буквално, нация, оформена от волята на народа. Но волята да се обнови Швейцария изглежда липсва в момента.

А междувременно самодоволните митове на швейцарците бързо се изпаряват във въздуха. Да вземем например банковата тайна. Традицията започва в 1930-те, когато швейцарците защищават френски капитал, бягащ от леви правителства, а след това еврейски пари, бягащи от нацистите. Номерът е бил да се превърне в престъпление разкриването на каквито и да е детайли от дейността на някоя швейцарска банка – дори и пред швейцарските данъчни власти. Страната бързо става известна със своите банкови хранилища, където не се задават въпроси.

Днес това са неща от миналото. Преди едно десетилетие швейцарците бяха принудени да излеят обратно непотърсени еврейски пари, отдадени на банките от вложители, които след това са загинали. По-късно Съединените щати, преследвайки данъчни престъпници, заплашиха да отрежат швейцарските банки от доходния американски пазар, ако те не разкрият подробности за скрити американски пари. Освен това Вашингтон принуди Швейцария да заплати огромни глоби за нарушаване на американските санкции срещу Иран. Сега страната се съгласи да облага с данъци спестяванията на европейски граждани, притежаващи швейцарски влогове, а недоволни банкови служители продадоха на германската данъчна полиция подробности за офшорни влогове. Дори Италия, самата тя бидейки всичко друго, но не и модел за неподкупност, успя да прокара данъчна амнистия, за да убеди богатите си закононарушители да върнат обратно у дома милиарди евро. Швейцарските банки може би все още привличат много пари, но те вече не могат да гарантират тайна.

Образцовата швейцарска интеграция и толерантност също започват да се подхлъзват. Днес швейцарските французи почти не учат немски, а швейцарските немци не си дават труд да учат френски език. Най-честият общ език сега е английски, който не е сред официалните четири езика на страната. Швейцарците започват да губят търпение и с хората, идещи отвън. През 1990-те, Швейцария прие повече косовари, бягащи от варварството на Слободан Милошевич, отколкото която и да било друга европейска страна. Но през миналия ноември страната проведе един отвратително-ксенофобски референдум, коригирайки конституцията така, че да се забрани строежът на минарета. Нямаше значение фактът, че швейцарските мюсюлмани са необичайно добре интегрирани, идейки основно от секуларни балкански общности.

Този начин на действие – да се приемат бегълци, а след това да се реагира злобно срещу тях – всъщност е част от един отдавнашен швейцарски парадокс. Преди 1939 страната приема немски евреи, докато Великобритания затваря вратите си. Същевременно обаче тя е отговорна за идеята да се отпечатва печално известното J (означаващо Jude, евреин) върху немските паспорти, за да могат швейцарските митничари да виждат кой се опитва да влиза в страната им. Според една скорошна книга от Ури Гредиг, швейцарски телевизионен журналист, преди Давос да стане синоним на глобализацията, той се е отличавал по много по-различен начин: през 1930-те той е бил средище на най-голямата нацистка партия извън Германия.

Един друг мит, настойчиво натрапван у дома и от евроскептиците по други места, е утвърждаваната швейцарска свобода от оковите на ЕС. Отказът на страната да се присъедини към съюза по общо мнение й е позволил да запази суверенността си и да се различава от съседите си, които трябва да се огъват пред Брюксел. Но днес повечето швейцарски закони са приведени в съответствие с нормите на ЕС – което е изискване, за да може да се търгува със Съюза. Преди малко повече от година страната се присъедини към Шенгенската зона (което позволява международни пътувания без паспорт) – нещо, с което не може да се похвали дори Великобритания. В резултат от това, днес около 3000 германци пристигат тук всеки месец, за да работят и живеят в страната. Според Криста Марквалдер, млада швейцарска парламентаристка, нейната страна днес е „пасивен член на ЕС“ – статус, който й позволява някои предимства, но без влияние в процеса на вземане на решения.
 
Източник