От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Ден 2: Мияците


23 август 2009, неделя. 8, 00 ч.

Хотел „Неда“ е построен по времето на късна, превтасала, Югославия, май малко след кончината на „другарот Тито“ (1980 г.). На хубаво място, нависоко, където, казват, гнездели и орли, с прекрасна панорама към „центъра“ (черквата „Св. св. Петър и Павел“ и чешмата Упия). Ето как, отгоре, от хотел „Неда“ видяхме Галичник още предният ден на свечеряване:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6078.jpg{/rokbox}
 
Хотел като хотел, вече поовехтял, напомнящ „минало незабравимо“. Не зная дали е валидно за всички страни, но като че всяка си има свое разбиране за това как трябва да си отвориш прозореца или да си запалиш лампата. Е тука вече се изложих: изобщо не успях да заставя светлината да озари банята – югославската система, направена по принципа „три в едно“, се оказа непозната и неразгадаема от раз.

Но какво да ви говоря за хотела, я по-добре да ви разкажа за мияците.

Мияците са етнографска група („племе“, както казват македонците), обхващаща няколко села в Дебърско (Галичник, Лазорополе, Гари, Росоки, Селце, Тресонче, Осой и Сушица), но и селища в други краища на Македония, основани от преселници-мияци, а това са знаменитите Крушево и Смилево – първото паметно с Крушевската република по време на Илинденското въстание (1903 г.), а второто – със Смилевския конгрес на ВМРО (17-24 март 1903 г.), взел курс към въоръжено въстание в Битолско.

Мияците са и художници, и бунтовници, точно те като че олицетворяват, изобразяват крайностите на душата македонска.

Според най-популярното (и най-логично) обяснение наименованието ‚мияци‘ идва от една особеност на миячкия говор – редуцирането на звука ‚н‘ в ‚м‘ – казват „мие“, а не „ние“; според една местна шега ‚мияци‘ идва от израза „мие смо яки“. Мияците се противопоставят на ‚бърсяци‘ (другото „племе“, обитаващо оттатък Кичево – в Битолско, Прилепско, Велешко, Преспа), а за съперничеството помежду им има много легенди, а и сега се разправят разни лакардии.

Дори и краткото „прелитане“ из миниатюрната по площ Миячия (областта на миячките села) би установило вътрешни диференциации, тънки разлики между самите мияци. Общуването с хората от Галичник, Лазорополе и Гари, та макар и отдавна излетели от родните гнезда, в които се връщат само лятос, ни убеди в правотата на споделеното по-късно наблюдение, че „галичани са търговци, лазоровци са майстори и зографи, гарци са пищовлии“.

Впрочем, в Миячията ме доведе не представата за тукашните като бунтовници (родът на Даме Груев, например, се е преселил от Селце в Смилево), а за тях като ненадминати зографи и резбари (марангози, копаничари). Е, това е, да си дойдем на думата: в родината съм на знаменитата през нашето Възраждане и достигнала своя апогей през първата половина на XIX в. Дебърска школа.

Да се диви човек колко и какви майстори са се родили на една педя място, и то сред чукарите на Бистра и Стогово, в няколко селца по поречието на Мала река, приток на Радика (оттук – Малорекански регион, синоним на Миячията). Всъщност в този случай за школа може да се говори в малко по-друг смисъл от традиционно европейския: тук (както в Трявна и в Самоков, другите центрове на Възрожденското художество) школата се „носи“ от рода, не от свободната корпорация. Знаменити са миячките родове Фръчковски и Гиновски от Галичник, Колови от Лазорополе, Филипов(ц)и от Гари, Станишеви от Тресонче и др. (срв. в Трявна – Витанови, Захариеви, Коюви и др., в Самоков – „династията“ на Христо Димитров: синовете му Захарий и Димитър Зограф, внуците му Станислав и Никола Доспевски и т.н.).

Дебърската (Реканската, миячката) школа, оформила се в самия край на XVIII – началото на XIX век (първата запазена творба на школата е черквата „Св. Петка“ в Галичник, 1809 г.; за нея – малко по-долу), бързо постига своя разцвет; няма да е преувеличение твърдението, че върхът на школата стои непосредствено до нейното начало: връх, с който ще се съизмерват, но никога повече не ще достигнат. И все пак, избледняването на художествения идеал, снишаването по серпентините на времето на дарби и умения, става тъй плавно и неусетно, че школата не само изпълва 19-то столетие, но и прескача отвъд, оставяйки отпечатъка си и върху ХХ век. Ще избързам, като кажа, че два от най-популярните паметници днес в България – този на Христо Ботев във Враца (1964 г.) и на Св. св. Кирил и Методий в София (1975 г.) са дело на галичанеца Владимир Гиновски (р. 1927 г., ателието му е в Ракитово) – достоен син на даровит и знаменит род.

Двама са първомайсторите (устабашиите) на школата: резбарите Мак(а)рий Негриев (Фръчковски) от Галичник (1800–1859/1863) и Петре Филипов(ич) от Гари, по-известен като Петре Гарката (краят на XVIII в. – 1854). Впрочем, първият майстор дълго време е дясна ръка на втория, и едва след направата на иконостаса-шедьовър в Бигорския монастир се отделя от него. Те не само постигат абсолютното съвършенство в дълбоката, ажурната резба, но и изнамират техники, които до ден днешен са неразгадаеми за специалисти и любители. Отличителна особеност на стила им са не орнаменталните флорални и анималистични мотиви (макар че и в това те са виртуози), а многофигурните композиции, вплетени в дивните им иконостаси тъй, че са нещо като пластичен събеседник на иконописното изображение; казано по-просто и разбираемо, там, където на иконостаса стои, например, иконата на Пресв. Богородица, под нея, в подиконните пана и цокълните табли, както и в люнетите, са вместени цял цикъл сцени от житието й. Фината, но и пищна, барокова резба някак раздвижва, разгръща иконата, дава й динамика. Но и обратното: дърворезбеният иконостас като че „вкаменява“ иконния ред, закрепва йерархията между светците в определената черква – немислимо е да се променят местата на иконите, те могат да са само там, където е нейният пластичен дърворезбен „обков“.

Би трябвало да е ясно (макар че тъкмо най-очевидните неща най-яростно се оспорват), че майсторите от началото на XIX в., поданици на Османската империя, са имали по-друго самосъзнание от днешните жители на същите места; те биха се смаяли и разсмели, ако някой бе им казал, че са „македонци“. Зная, че това е особено болезнен въпрос за добрите ни и мили югозападни съседи, но не аз, и не „окупаторот“, а самите майстори, самоизобразили се в скопската черква „Св. Спас“, са написали през 1824 г.: „Перви майсторъ Петре Филиповичъ от Гари, Мак(а)риа от Галичникъ. Б[у]гари дебрани от Мала река 1824.“ (Вж.: Иванов Й. Българите в Македония. С., 1917, с. 215). Същият текст в македонските издания обаче вече е по-дълъг и се „чете“ по-другояче: „Перви майстор Петре Филипович от Гари Макария от Галичник Марко от Гари дебрани от Мала река 1824.“ (Корнаков Д. Петре Гарката. Скопje, 1997, с. 16).

Как да се разберем, щом едни и същи надписи четем различно?

Впрочем, както можете да се досетите, точно спорният текст съвсем „случайно“ е вече съвсем нечетлив...

От това, че великите майстори-резбари другояче са се усещали и осъзнавали, следва, че те другояче са се и ориентирали в пространството на накъдрения и чепат Балкански полуостров: само за хора, паднали зад борда на кораба на истината, е чудно и непонятно това, че майсторите-дебрани са работили активно „во Бугариja“ (а по техните представи за Родина и животът им, и дейността им е преминавала почти изключително в незримата България, макар и зримо „под турско“). И да оставим този залудо оспорван момент, не можем да оспорим упоритите факти, които не само ни казват нещо, но като че ни дават и знак. А те са такива, че по някакъв каприз на съдбата от великите майстори-резбари в днешните Македония и България са останали комай по равен брой от техните дивни иконостаси: в Македония – в Лесновския монастир, в „Св. Спас“ в Скопие, „Св. Иоан Бигорски“ край Дебър и др., в България – в „Св. Успение Богородично“ в Пирдоп, в едноименната катедрална черква в Пазарджик, в Добърско и др. Невероятно, но факт: в началото на XIX век между пирдопчани и дебрани е имало тесни връзки, каквито едва ли ще открием в началото на XXI-ви... Как точно са си комуникирали непосредствено след хаоса на кърджалийското време не знаем, но неопровержим исторически факт е, че когато пирдопчани са захванали да градят храма „Св. Богородица“ (а това, знаем, в Империята е причинявало главоболие и световъртеж у предприемчивите родолюбци-християни), те са поръчали направата на иконостаса точно на майсторите от Мала река (а биха могли да го поръчат на тревненци, които са несравнимо по-близо). И не само са го поръчали, ами го и предплатили. Три години – ни вест, ни кост; по едно време в Пирдоп пристигнала пратка от ... бъчви, а в тях вместо вино били скрити различните парчета на иконостаса. Целият от орехово дърво, позлатен отгоре и в основите, иконостасът, творба на Макарий Фръчковски и Петре Гарката (по-точно – на техните „тайфи“; майсторите ръководели работата и изработвали най-трудните и фини детайли), бил сглобен на място; така черквата била осветена в 1819 г.

А същият Макарие Негриев Блажев (Фръчковски) се е споминал в Пазарджик през 1859 или 1863 г., покрай работата си по иконостаса на „Успение на св. Богородица“. Естествено, положили го в земята като свой, понеже той си е бил такъв. (Между другото, в различните съвременни македонски издания стане ли дума за някой „македонец“, споминал се в България, а такива са стотици и хиляди, то внушението е, че той сякаш е минавал транзит през София или Варна, та съвсем случайно е оставил костите си „в тая пуста чужбина“; в действителност те са завършили пътя си у дома си.) А делото на първомайстора в Пазарджик е довършено от внука му Апостол Фръчковски (1914 г.), под чието ръководство катедралният храм заедно с галериите напълно е изографисан.

Но да се върнем към галичани – хора, израсли на високо (на около 1300 м) и с лице към красотата. Впрочем, галичани вече не са останали. Баба Гаца, последната „натурална“ галичанка, се беше споминала месец преди да отидем в Галичник. А бях решил да я намеря, да се поразговорим, да се щракнем на „кадро“, ама ей го нá, изпреварила ни.

... 9, 00 ч. Тръгваме из Галичник с бай Стефан, който държи ключа на старата черква „Св. Петка“ (1809) – първата, както казах по-горе, от големите черкви в Миячията. Точно оттук е тръгнала Дебърската школа, стъпила на сътвореното в „Св. Петка“. Оттук, впрочем, е тръгнал и Галичник: първата махала ( „Долно маало“, „Станиш маало“) е била точно тук, в ниското, след което селото почнало да пъпли нагоре и настрани по другите ридове. Черквата не се вижда отникъде, и по път, рязко спускащ се от основния, трябва да стигнеш току до нея, за да я видиш първо от изток, откъм абсидата.
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6142.jpg{/rokbox}
 
 
Че черквата е разположена на стръмен скат, си личи по това, че от горната страна, се вижда само покрива, който почти докосва пътя, водещ към храма. А по-нагоре пък се намира единствената в Галичник и околността „костурница“, т. е. гробница-костница:
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6169.jpg{/rokbox}
 
 
Веднага се вижда, че „Св. Петка“ е прясно потегната: покрита е, макар и не с традиционните тикли (каменни „шкрилци“, т.е. плочи), а с ламарина. Добри думи заслужават хората, реставрирали и обновили храма, които и сега, в неделя, работеха по нейното пълно възстановяване и разкрасяване. Имало е много какво да свършат – черквата е била съвсем изоставена и порутена. Веднага се заговаряме с работниците: един от тях е подчертано доброжелателен, враг на граници и разделения: „Аз курбан ще давам, когато паднат границите“.

Вдясно от входа на сурово-каменната „Св. Петка“ –
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6138.jpg{/rokbox}
 
няколко гроба, а върху надгробните мраморни плочи – разни знаци. „Знаците са масонски символи, сред галичани е имало доста масони, нали са били майстори-строители“ – обяснява бай Стефан. Сетих се за брациговските майстори с техния таен, „мештровски“ (майсторски) език, на който говорили помежду си по време на работа, а и тогава, когато не искали да бъдат разбирани от околните. Питам любезния ни домакин дали и галичани са имали такъв език, не знае. Но пък знае какво точно първо да ни покаже, щом влязохме в черквата, оказала се в сравнение с външната неприветливост контрастно светла и просторна. Всичко е чисто, ново, направено с любов, като че току-що излязло изпод ръцете на великите майстори отпреди два века:
 
 {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6119.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6130.jpg{/rokbox}
 
Бай Стефан веднага побърза да извади и ни покаже масонския знак – позлатен триъгълник с лъчи и око по средата, символизиращо Св. Дух; триъгълникът е стоял на царските двери.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6109.jpg{/rokbox}
 
Абе май не само майсторите-строители са били масони, ами и някои от зографите и марангозите.

Веднага си личи, че резбарското изкуство в началото на XIX в. още не е достигнало съвършенството на „класическите“ майстори от следващото поколение.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6118.jpg{/rokbox}
 
Вижда се, че резбата стои „тежка“, „приземена“, липсва й финес и въздушност. Но казано е: синовете да надминат бащите си – и Мак(а)рий Негриев е затъмнил славата на баща си Негрия Блажев Фръчковски, основоположника на „школата“.

Но, разбира се, хубаво е, че дърворезбата се е запазила, щото от стенописите, дело на Серафим Фръчковски, син на знаменития Макарий, и Евгени поп Кузманов, не е останал и помен.

Но иконостасът е великолепен и добре запазен, а иконите направо „греят“. Всъщност в иконостаса на „Св. Петка“ са си дали среща няколко поколения зографи, най-вече, естествено, от Фръчковския род: освен всичко друго, къщата им е съвсем наблизо, в същата „Долна махала“. Над иконостаса господства великолепният трикатен кръст, изработен от Макарий Фръчковски; в четирите края на кръста – четиримата евангелисти.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6110.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6111.jpg{/rokbox}
 
Майсторът-резбар е автор и на царските двери на иконостаса.
 
   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6113.jpg{/rokbox}
 
Царските икони са дело на различни майстори, от различни години, и вместо да се разказват, по-добре е да се видят; бих отбелязал отделно, все пак, поне две от тях – храмовата икона на Св. Петка и иконата на св. Илия.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6112.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6122.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6124.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6125.jpg{/rokbox}
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6126.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6127.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6128.jpg{/rokbox}
 
Любопитни са изображенията в медальоните в подиконните цокли:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6132.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6133.jpg{/rokbox}
 
Време е: видяхме, разбрахме; да, тук отново е храм.

А, да не забравя: Света Петка, патрон на най-стария миячки храм, и покровителка на Галичник, е известна като Петка Търновска или Петка Българска...

В Галичник няма как да стигнеш донякъде по един път, пък да се върнеш по друг.

Докато пъплим обратно нагоре, има време да ти поразкажа това-онова, читателю. Ето го отново новият строеж, започнат нашироко. Теренът е стръмен, което допълнително оскъпява строителството; ясно е, че тук не всеки би могъл да си позволи лукса да строи. Галичник е „викенд-населба“, селище за почивните дни; не са за чудене апетитите към това място на македонските новобогаташи. Е да, оказа се, че това е имот на някакъв скопски банкер. Хубаво, наченал той строежа, обаче почнали да го преследват всякакви нещастия. Жена му се споминала, нещо друго се случило, останал сам, а и той нещо напоследък бил много болен. „Ексик да е и богатство, и све!“ – заключи красноречиво бай Стефан, като ни разказваше случая.

Ясно е, че в Галичник не са живеели само зографи и марангози, появили се сравнително късно. „По турско“ важен поминък на населението тук, както и в други села от Миячията (напр. Тресонче) е било дервентаджийството, сиреч пазителството на важните пътища в Империята, тук – на планинските проходи. Току срещу Галичник, направо през Бистра, е минавал прекият път Дебър-Гостивар.

Животът в Галичник обаче е бил най-тясно свързан с овцевъдството, което се усеща дори до днес – галичкото сирене си е „запазена марка“ и наистина си е вкусотия, ако не вярваш, читателю, иди и го опитай! Е, сега производството си е направо примитивно и хич не може и да се сравнява с някогашното: та тук, в Галичник, още през 20-те години на ХХ в. е имало цяла фабрика за кашкавал; отделно са били мандрите по „бачилата“. Десетки хиляди са били отглежданите от галичани овце, като най-богатите („кехаите“) са притежавали по 4-5 хиляди. Зиме карали стадата из Беломорието (Солунско и Серско), напролет ги връщали в Бистра. Точно с унищожението на овцевъдството започнал и упадъкът на Галичник: през 1948 г. славните югославски комунисти и македонските им мекерета извършили национализацията в „отрасъла“ по неподражаем начин: зимъс, когато стадата били на юг, в Повардарието, издали заповед те изобщо да не се връщат в Галичник – прецакали, значи, овчарите. Ето как хем национализирали овцете, хем подкарали с гегите останалото без поминък население... Това е било началото на края.

И като става дума за поминък и занаяти, можем ли да подминем току-така знаменитите майстори-строители, чиято слава е гърмяла по „целиот Балкан“? Като казах „майстор“, се сетих за прадядо ми Костадин, за който старите хора, които го помнеха с добро и които заварих в детството си, казваха: „он като погледнеше камико, знаеше како да го начини“, т. е. едва ли не с поглед е редил камъните по най-правилния начин; на село още стоят остатъци от неговата зидария: къщите паднаха, но камъните си стоят. Също като в Галичник, макар и без същото съвършенство.

Наистина, удивителни са къщите в Галичник – и не толкова с простора си, не със силуета, колкото с градежа си. Както се вижда от снимките, къщите са градени безукорно, от идеално дялани камъни; едновременно здрава и красива зидария, каквато не помня да съм виждал другаде. Вижте само: дори и там, където къщата вече е паднала, как камъните се държат, „зацепени“ един за друг. Е, какво чудно вече, че „Св. Никола Летни“ се държи още толкоз години в Мавровското езеро...
 
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6083.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6090.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6092.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6095.jpg{/rokbox}
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6096.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6097.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6105.jpg{/rokbox}
 
 
Това, между другото, са много скъпи къщи – и не само сега (нямам точни данни, но със сигурност е така), а са били такива още при построяването им. И това е така, понеже само един от тези безукорно издялани („исклепани“) ъглови камъни е струвал една турска лира... И въпреки това, както се вижда от снимките, големи къщи в Галичник са имали не само „чорбаджиите“, като прочутият кехая Т. Томоски,
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6094.jpg{/rokbox}
 
но и „свободните художници“, майсторите-копаничари (резбари). Зографите и резбарите съвсем не са били бедняци; те са вземали прилична плата, умеели са да се цанят, понеже са ценили труда и занаята си (така например за изработката на иконостаса на Бигорския монастир марангозите са получили 18 хиляди гроша – грамаден хонорар за времето си).

Домът е нещо като „шифрограма“ на бита и семейството; по него може да се „чете“ книгата на социума, „вкаменил“ се в определения тип жилище. Ще поясня на примера на най-разпространения тип българска къща от времето на социализма – еднотипните двуетажни къщи с четирискатни покриви, с приблизително равни дворове, с еднаква планировка на етажите, балконите и пр. Този тип дом изразява идеята за двусъставното българско семейство, състоящо се всъщност от две семейства, съответно обитаващи двата етажа на къщата; най-често долу живеят „старите“, а на горния етаж – „младите“, с ясно и недвусмислено дефиниране на власт и подчинение „по вертикалата“. И не само: домът е знак и за „репродуктивната норма“ – „нормалното“ семейство има две деца, които при дележа на къщата някой ден ще наследят по равно „имането“ – по един еднакъв етаж. Къщата като че примиряваше в себе си селото и града и олицетворяваше своеобразната градска патриархалност: „строителят на социализма“ се връщаше от завода или канцеларията „след пет“ и запретваше ръкави да ровичка из двора. Този дом е прекрасно пригоден за „икономиката на бурканите“ и постановленията за „самозадоволяване на населението“ със „съестни продукти“, добивани в градинката...

По аналогичен начин са съотнесени галичката къща и галичкият бит и семейство. Типичната, „зрялата“ галичка къща, прилична на крепост, е трикатна. Първият етаж, който тут наричат „подруми“, е предназначен за домашните животни, „стоката“; в някои къщи стопанинът е влизал вкъщи направо с коня си... На втория етаж („приземье“), който не е свързан непосредствено с първия, т.е. в тях се влиза от различни входове, са разположени помещенията за всекидневното живеене на големите галички семейства – огнището, собата (трапезарията) и пр. Характерно за галичката къща е наличието на отделна стая („простор“), по-скоро нещо като салон, разположен на чардаците и предназначен единствено за сватбена трапеза. Галичката къща и галичката сватба се оказаха интимно, не само символично свързани. Първите два етажа са каменни, а третият, дървеният, е собствено жилището на рода, спалните помещения. Отгоре къщите са покрити с каменни плочи („шкрилци“) – и по това те силно наподобяват родопските си посестрими. Един детайл от всекидневието на предците ни, който тъкмо тук, в Галичник, ми просветна. Знаем: хранели са се в доста неудобна поза, превити одве, седейки на ниски трикраки столчета; неудобството не е случайно и не е лишено от смисъл: така са яли по-малко, но по-начесто. Сега ядем, седнали удобно; резултатите се виждат с просто око.

А как са строили тези палати почти на отвесен терен? Ами как, „на ръка“, с помощта на съселяните (галичани са се отличавали със своята задружност) и на търпеливите и трудолюбиви мулета и катъри. И до днес е така: материалите се стоварят на сравнително равно място и после малко по малко с особени дървени „дисаги“ мулето ги пренася докъдето трябва:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6151.jpg{/rokbox}
 
От „Св. Петка“ – към музея на Галичник, намиращ се току под новата (1931) внушителна черква – галичката „катедрала“ „Св.св. Петър и Павел“, в дом „Доста“, част от който сега преустройват за туристическа спалня. Музеят е разположен на приземния етаж и се „държи“ от бай Иван Мешковски (местните са разпределили помежду си „ключовете“, т. е. различни хора отговарят за различни обществени обекти). Е, има какво да се желае, но хората все пак имат доброто желание да послужат на Галичник и малко от малко да помогнат за неговото възраждане.

Музеят е симпатичен, но поовехтял: табла с архивни снимки и портрети на знаменитите галичани, етнография, бит, регионална история. Разглеждаме заедно с едно македонско семейство от Прилеп, обменяме по някоя и друга реплика. Не е трудно да забележим, че македонците са твърде подозрителни към проявата на автентичен интерес: „ама на вас интересно ли ви е?“ Братята ни, които иначе „нямат нищо общо“ със своите братя, дори не могат да допуснат, че „бугарите“ може да се интересуват от нещо тъй неподражаемо „македонско“ и са направо смаяни, че всичко това ни е добре познато: „ама вие верно ли не сте македонци?“

... И неусетно диалога с напористия и екзалтиран, но твърде „срамежлив“ в познанието и мислите прилепчанин, мина някаква незрима бариера; от нищото изведнъж се случи нещо, което ще разкажа по-нататък.

Говорим си с бай Иван – любезен, компетентен и добронамерен. Става дума за изселническите вълни от Галичник и изобщо от Миячията. Забелязвам, между другото, че в София живеят немалко галичани, наследници на някогашните изселници, че дори познавам някои от тях. – „От Галичник са ходили навсякъде“ – казва той. Вярно е, навсякъде са ходили, и до Египет са стигали, като например предците на същия бай Иван (в това отношение няма принципна разлика между предприемчивите галичани и копривщенци, например). Не може обаче да не се зададе логичният въпрос: а защо след като мияците са ходели навсякъде и са се изселвали по различни земи, все пак онези, отишли завинаги в България, и най-вече в София, са несравнимо повече от всички други? София по-близо ли е от Скопие, или какво? Ето данните от книгата, която си купих тъкмо от музея в Галичник: Природни и културни вредности на малореканскиот регион (Скопje, 2005) от Стоjче Доjчиноски-Росоклиjа (Прозвището „Росоклия“ най-вероятно означава, че авторът по потекло е от миячкото село Росоки). Отварям книгата и попадам точно на мястото (стр. 59) за изселванията от миячките села. Не се сдържах и прочетох пасажа на бай Иван: „Од Галичник, почнуваjки од последните години на XIX век се до 1918 година, се иселиле вкупно 197 семеjства. (Практично тоа е едно мало село.) Од нив, во Скопje се населиле 38, во Гостивар 3, Велес 3, Битола 6, Куманово 1, Тетово 1, Белград 10, Египет 8, Грциja 9, Америка 3, Романиja 12, во Бугариja 70, а 33 семеjства во други места. (...) – Состоjбата била слична и во другите малорекански села. До краjoт на Првата светска воjна од Лазарополе се иселиле вкупно 51 семеjства. Од нив во Скопje се населило едно семеjство, во Русиja 1, Србиja 8, Грциja 1 и во Бугариja 35 семеjства. (...) Од селото Тресонче се иселиле 82 семеjства. Од нив, во Охрид 1, Битола 1, Скопje 2, Србиjа 24 и во Бугариja 74 семеjства. – Од селцето Селце се иселиле 33 семеjства. Од нив, во Србиja се иселиле 3, а во Бугариja 30 семеjства.“

„Нерде Ямбол, нерде Стамбол“. Е, къде са три, къде са трийсет? Питам, бай Иван мълчи...

Тук му е мястото да отбележа, че ако някои исторически книги в Македония все пак са интересни и сравнително надеждни като извор, то това са книгите по краезнание и регионална история. Е, вярно, авторите са малко многословни и претрупани, а разказът като че е адресиран не към читателя, а непосредствено към съселяните – кой, кога, при какви обстоятелства казал или показал на автора еди какво си. И от тези книги, за съжаление, могат да се научат прелюбопитни неща като например това, че Зографският монастир на Св. Гора бил ... македонски (понеже все някак трябва да се обясни откъде идват прозвищата на „македонските преродбеници“ Партений Зографски, Анатолий Зографски и др.), или пък че българската черква „Св. Стефан“ в Цариград е ... славянска, но това на фона на целокупната тамошна книжовна продукция са си направо бели кахъри. Така или иначе, обаче, книгите по краезнание все пак са „принудени“ да се придържат към фактите, а авторите в повечето случаи заслужават уважение за усилията и добросъвестността си.

Забелязах, че в тези книги, когато се говори за териториите отвъд „вечните“ и свещени македонски предели, най-често се използват изразите „на Балканот“, „по целиот Балкан“ и от тоя род; честотата на употребата им е такава, че щеш – не щеш почваш да се вслушваш и замисляш. Логично е питането: а да не би пък изразът „на Балканот“ не е евфемизъм, срамежливо назоваване на България?

Ще поясня с пример. Какво например означава, че дебърските майстори са работили по „целиот Балкан“? Я да вземем да проверим (на базата на български или македонски извори – все едно) родът Фръчковски; тяхното движение в пространството лесно може да бъде проследено.

За това, че Мак(а)рий Негриев умира в Пазарджик, вече стана дума. А другите? Майсторът имал двама братя – Траян и Гюрчин. Траян Негриев също бил резбар, работил е в Пловдив, където украсявал къщите с резбовани тавани и розети. Веднъж паднал от скелето и лошо се ударил; поискал да го върнат в родния Галичник, понеже там „умирането било по-хубаво“; тук и умрял в 1833 или 1834 г. Другият му брат Гюрчин Негриев работил в Калофер, където и умрял, но не се знае точно през коя година.

Четири сина трябвало да продължат делото на първомайстор Макарие – Христо (Ристе), Исая, Кузман и Серафим, но те повече се занимавали със зографство, отколкото с резбарство; най-големият син – Христо – изучил иконопис и живопис при Дичо Зограф и възглавил тайфата на братята. Те изписали целият храм „Св. Богородица“ в Петрич (1857), а после работили в Охридско, Солунско, Дойранско, Серско. Кузман Фръчковски (1844-1899) е работил почти изключително в днешна България, като е изписал черкви в Г. Оряховица, Каварна, Сливен, Лясковец, Добрич, Аспарухово, Арбанаси; умира във Варна.

Апостол Фръчковски (1877-1947) – син на Христо Фръчковски, зограф и революционер, войвода на Галичко-Реканския революционен район по време на Илинденско-Преображенското въстание, след погрома на въстанието се установява в Ловеч, където изписва целия иконостас на черквата „Св. Троица“ – и то през същата въстаническа 1903 г.

Е? Къде е тук „целиот Балкан“? Защо големите дебърски майстори вървят на изток, но не и на север? Натам стигат само до Косово, до Призрен, и защо само дотам? Да не би Пловдив или Варна да са по-близо от Белград?

Обяснението е просто за българите и извънредно трудно за проумяване от днешните македонци. А именно: съзнанието на тогавашните галичани за време и пространство, идеята им за родина, са били други и нямат нищо общо с тези на постюгославските граждани на Македония. Нищо чудно: „Бугарите дебрани“ са се движели в пространството на въображаема България, като по изключение изобщо са излизали от него.

... Накрая традиционен жест към всеки музей, станал ти симпатичен: изразих в специалната книга радостта от срещата с Галичник – огнище и факел на нашата духовност и култура и надеждата си точно тук да бъде едно от важните места на среща и разбирателство между българи и македонци. Дали?

Разделихме се с добро с миролюбивия бай Иван Мешковски, упътил ни къде да търсим следващата цел: запазената къща на Фръчковския род.

Но първо – да видя и новата (1931 г.) галичка черква „Св. св. Петър и Павел“, извисяваща се току над музея:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6146.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6091.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6084.jpg{/rokbox}
 
Здрав каменен градеж, внушителен силует; простор и висота. Погледната отвън, черквата респектира; вътре – уви! – нито иконостасът, нито стенописите напомнят за това, че храмът е съграден в селище – законодател на църковното художество. Иконите, макар и те творба на същия род (Яков Фръчковски със сина си Кузман и внука си Борис) не са от класата на „Св. Петка“, иконостасът е твърде „постен“, а стенописите – ах, стенописите! Е, мога ли да не забележа и отбележа едно навярно неотдавнашно нескопосано изображение на Партений Зографски, седнал под прословутата карта на „целокупна Македония“ и с надпис: „Партениja Зографски Амиески – прв македонски владика. 1818-1876“.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6147.jpg{/rokbox}
 
Сигур в двора на „Св. Стефан“ в Цариград не ще да е тихо и спокойно: кой знае колко пъти вече мъртвецът се е обърнал в гроба.

Партений Зографски (светско име Павел Василков Тризловски, 1818-1876) е възрожденски книжовник и духовник, един от първите ни филолози и фолклористи; ученик на Димитър Миладинов в Охрид (1836), през 1842 г. приема монашество и името Партений в Зографския монастир. Образован духовник (завършва киевската семинария и московската духовна академия), изтъкнат педагог (основател на училище в Зографския монастир, преподавател по църковнославянски в знаменитото богословско училище на остров Халки, учител в цариградското българско училище), активен публицист и книжовник (сътрудник на „Български книжици“, Славейковата „Македония“, „Цариградски вестник“ и др.). В 1859 г., по искане на кукушката българска община, Партений Зографски е назначен от Цариградската Патриаршия за Поленински (Дойрански) митрополит – за да противостои на униатското движение в този район. От 1868 г. Партений, както и редица други висши духовници, е част от новата, отцепила се от Патриаршията, българска църковна йерархия. Той е митрополит на Българската Екзархия в Пирот (1872-1874), и е погребан в българската черква „Св. Стефан“ в Цариград (умира на 7 февруари 1876 г., в деня на небесния си покровител св. Партений Лампсакийски).

И този човек го изтипосали като радетел за „интегрална Македония“, в която влиза дори Халкидики и монашеската република на Атон, моля ви се!

„На личността пазител е срамът“ – се казва в един стих на руския поет Вячеслав Иванов.

Нейсе, все пак успях да идентифицирам и мястото на къщата на Партений Зографски, ясно различима на старите снимки
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6152.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6153.jpg{/rokbox}
 
Зад черквата „Св.св. Петър и Павел“ – паметник на Георги Пулевски: страховито грубо лице с предълги мустаки. Много хайдутин, малко мислител.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6089.jpg{/rokbox}
 
„От развала към провала“ (Ст. Михайловски); и големите школи накрая стигат до карикатурата...

Георги Пулевски (1838-1894) е една от извънредно интересните фигури в нашата история, която и до днес едва ли е схваната адекватно и в нейният истински ръст – както в България, така и в Македония. В България той почти не е известен, в Македония пък е превърнат в нещо като национална икона; подценяването и надценяването са двете страни на едно и също заболяване на историческото зрение и памет. Майстор-строител, опознал земите далеч отвъд Бистра и Стогово; революционер, съратник на Раковски и член на Първата българска легия през 1862 г., а през съдбовните исторически събития през 70-те години на XIX век – участник в Сръбско-турската война 1876 г. и Освободителната Руско-турска война 1877/78 г. За участието му в боевете при Шипка е награден с висши държавни отличия на новата българска държава.

Георги Пулевски е родоначалникът на македонизма и на идеята за отделен македонски език, изграден върху миячкия диалект; автор е на няколко речника и на огромен ръкопис от около 1700 стр. (1892) с названието „Славяно-македонска обща история“. И въпреки това, дори и неговата собствена ясна македонска идентичност е под въпрос: след 1878 г. Георги Пулевски дълго живее в София, а през 1882 г. пише до Народното събрание: участвал съм като войвода в Руско-турската война, за освобождението на нашата татковина, но за нещастие нашата земя остана неосвободена и несъединена..

Очевидно е, че за „првиот македонист ко
j писмено се искажал дека сме македонци и дека нашето отечество се вика Македониja“ (Ст. Доjчиноски) „Санстефанскиот сон“ (както днес се изразяват скопските публицисти) е съвсем жива реалност.

Логично е питането („прашаньето“): е, а преди Пулевски какво са знаели галичани и мияците за своята идентичност? А дори и по негово време, пък и доста след него? (Гласът на Пулевски приживе е съвсем отделен и маргинален.)

Дали някога българи и македонци ще се солидаризират в оценката си за този забележителен исторически деец и самороден книжовник? Ще ми се да вярвам, че и това някога ще стане.

Чрез Георги Пулевски Галичник се оказва кръстопътно място на идентичностите в Македония. Тук ясно се вижда как регионализмът се е трансформирал в национализъм.

Току „под“ черквата е чешмата Упия – главната в Галичник. Всъщност тук е „мегдана“, колкото и да се условно това наименование, където от началото на 30-те години на ХХ в. се извършва централната церемония на Галичката сватба – истински бисер на местните традиции, фолклор и бит. Днес тя се реконструира като атракция на Петровден в цялото й великолепие – с тъпани и зурни, но с „актьори“ и зяпачи, а не с живи участници. Сега зад чешмата между скалите са оформени каменни стъпала, образуващи нещо като амфитеатър: явно, оттук публиката ежегодно се радва на зрелището.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6086.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6088.jpg{/rokbox}
 
Галичката сватба: ех, да бях видял, щях и на вас всичко да разкажа... Но сега ще трябва заедно да се задоволим с трохите от разкошната сватбена трапеза.

... Гурбетът („печалбарството“) е бил съдбата за галичани и изобщо за мияците. Където и да се намирали обаче, те се подчинявали на неписано, но желязно правило – за Петровден трябвало да се върнат в Галичник. Тогава селото като че възкръсвало, изпълнено с народ, живот и врява. Само по това време ставали сватбите в Галичник, като една година те са били 72 (!). Галичката сватба е сложен и пищен ритуал, траещ цяла неделя. Чешмите имат особена роля в него: вечерта преди венчавката момата с особена процесия е трябвало от три чешми да наточи вода и да я отнесе в новия си дом. Още от сутринта обаче довеждали тъпаните и зурните – класическото съотношение между тях е 4:4. С тях и с бъклица тръгвали да канят гостите; в дома на младоженеца бъдещата свекърва играела с хляб на главата. На другия ден обръсвали младоженеца, канели кума и чак тогава с процесия, тъпани и зурни отивали да вземат момата. Детайл, който ме порази: В Галичник на сватба драги гости са били и живи, и умрели – от страна на младоженеца са ходели и на гробището, където сутринта преди венчавката със слово почтително са канели мъртвите да станат, па да дойдат и седнат на трапезата при живите, та да се видят и заедно да се повеселят. Всички е трябвало да бъдат на сватба – ведно живи и умрели.

Това наистина е друга цивилизация, безвъзвратно отишла си, изтекла по малко в бързея на времето. Сега Галичник е „викенд-населба“, сватбата се реконструира като шоу, а духът и хоризонтът на старите галичани вече не е даже спомен.

За да намеря къщата на Фръчковски, трябваше да се върна в „Долно маало“, където е и „Св. Петка“. Е, тук вече неуморимата и вярна ми спътница капитулира: то културната археология в почти вертикалния Галичник си е едно твърде „трудоемко“ занимание, за което трябват упоритост и здрави крака. И двете влязоха в употреба: á насам, á натам, къщата на Фръчковски никаква я няма. И добре че стигнах до последната къща в най-ниското, та да питам и науча, че тя била по-нагоре, над черквата. Е, открих я накрая: право казват хората, че който няма акъл, има крака... То трябвало било още преди да стигна до „Св. Петка“ да свия по черния път вдясно, да мина току под „костурницата“ и след стотина метра изведнъж над теб се надвисва огромна къща – като палат и крепост, превъзходен образец на галички „замък“:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6154.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6155.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6157.jpg{/rokbox}
 
По надписа на един от ъгловите камъни се вижда, че къщата е построена (или завършена) през 1896 г., т.е. това не е къщата на Макарие Негриев, а навярно на някой от синовете му. Вижда се, че къщата е оставена на стихиите, не се усеща ръката на стопанин и не е трудно да се досетим каква ще бъде съдбата й – въпреки съвършения каменен градеж на галичките майстори. Всъщност къщите на Фръчковския род се оказаха няколко, разположени една до друга в тази част от Долната махала; две здрави и две в руини (едната от тях – на зографа и войводата Апостол Фръчковски). Пред съседната къща – нова, двукатна, каменна, но без да се набива на очи, беше седнал човек на средна възраст – интелигентен, симпатичен, с дълги посребрени коси. Питах го за чешмата Вегинишче и за къщата на Георги Пулевски, които също трябва да се намират някъде тъдява, той ме упъти. „А това да не е къщата на Любомир Фръчковски?“ – поинтересувах се. „Ами да, а ей го там и самият него“ – усмихна се човекът и посочи към един шезлонг. „А, здравейте!“ – отидох при наследника на славното име и се здрависахме: симпатичен, младолик, интелигентен. Обменихме по няколко думи, поздравих го за направеното в Галичник, най-вече за възстановената „Св. Петка“, за което той има заслуга, питах го за съдбата на голямата къща на Фръчковския род. „Има наследници, братовчеди, но къщата така си стои“. Изразих надежда да не я сполети съдбата на къщата на Партений Зографски и му пожелах успех.

Та ето как се запознах с един от най-авторитетните и влиятелни политици в Македония, професор по международно право. Трябва да призная, че по нищо, ама наистина по нищо не си личеше, че в тази къща пребивава бивш кандидат-президент, известен политик, министър в няколко правителства и пр. – нито лимузини, ни охрана.

Непреднамерените и случайни срещи с македонци в повествованието ми заемат важно място, а по този повод ще кажа на шега, че ако достатъчно дълго ходиш из Македония, сигурно постепенно ще се запознаеш с всички македонци. Освен това, ако никого не познаваш отнапред, то как другояче, освен случайно, да срещнеш и се запознаеш с когото и да е?

Чешмата Вегинишче, която сега е пресъхнала, е най-старата чешма в Галичник; и понеже е била „централната“ в най-стария дял на селището, то точно с нея е бил свързан и обичаят „Галичка сватба“. Тук, при старата черква е бил и мегданът Чортан, на който се е правел и селският панаир. Ясно е, че сега всичко е в шубраци, а следите от някогашната култура на живеене трябва специално да бъдат издирвани. На чешмата все пак ясно се чете надписът на един познат ми език:

Оваа чешма е направена с иждивението на х. деспота Ог. Алаутоски за споменъ. Галичникъ 1891 г. септ. 14
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6159.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6160.jpg{/rokbox} 
 
Къщата на Георги Пулевски се оказа съвсем близо до чешмата, на около 30-40 крачки, като каменни стъпала водят до входа и паметната плоча.
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6161.jpg{/rokbox}
 
Не е учудващо, че победилият и държавно санкциониран македонизъм бързо е превърнал къщата на първия македонист в музей; няма лошо, фигурата наистина е значима, но мога да си представя „концепцията“ на експозицията. Впрочем, не мога да си я представя: музеят беше затворен, уж имало кой да го отвори, но не долових особен ентусиазъм. Мисля, че би била точна констатацията за криза на музейното дело в Македония – навярно поради безнадеждната криза на югославския исторически разказ, но и по други причини: Македония вече не е terra incognita за българите, а тъкмо обратното; „събитието със свидетел е друго събитие“ (Бахтин), българите като любознателни туристи са потенциални (а и реални) критици на безнадеждно унилия югомакедонизъм.

Срещата с Галичник е като със скъп стар приятел, с когото дълго сте били като че от двете страни на времето...

13,45 – 14,30 ч. Пътят Галичник – Бигорски монастир е „екстра“ на планината: по преки пътеки разстоянието е около 7-8 км, а по пътя – над 40-тина: трябва да се върнем до Маврово и отново да хванем пътя за Дебър. Дефилето на река Радика, по което се вие пътят, е тясно и извънредно живописно, със застрашително надвиснали скални отвеси, в които и „с просто око“ се виждат доста пещерни образувания. На някои места планината отведнъж се разтваря и ти предлага достъп до пазвите си покрай някой от притоците на Радика. Ето вдясно и отклонението към Рибница, по което, успоредно на едноименната река, може да се навлезе твърде навътре, съвсем в подстъпите на най-високата планина в Македония – Кораб (най-високият връх – Голем Кораб, 2753 м, е на самата граница с Албания). Възможен маршрут, извървян вече от доста наши планинари.

14,30 ч. Бигорският монастир „Свети Иоан Предтеча“ се намира високо над пътя, а качването до него отново става посредством поредица от „македонски завои“ – за около 700-800 м път се преодолява денивелация от около 200 м!

Това е най-големият и най-прочутият монастир в Македония; основан през 1020 г. от архиепископ Иоан Дебърски, монастирът през вековете споделя съдбата на другите огнища на вяра и знание по тези географски ширини – разоряван, изоставян и отново възраждан. За точна и „сгъстена“ хронология може да се говори от 1743 г., когато монастирът е възстановен от йеромонах Иларион – първият игумен в новите времена. През 1800 г., на мястото на старата черква (фрагменти от стенописите й могат да бъдат видяни на запазената южна стена) е построен нов каменен монастирски храм. Разцветът си монастирът дължи най-вече на управлението на игумен Арсений (1807-1835) от Галичник, когато той придобива днешният си вид. Впрочем, след злощастния 30 септември 2009 г., е трудно да се говори за „днешен вид“: в избухналия пожар изгоря почти всичко, без черквата с уникалния й иконостас (Слава Богу!): монашеските килии, кухнята (откъдето навярно е тръгнал пожарът), библиотеката, гостната, старата трапезария (1825) за 200 гости, старият конак, а и новото здание за гости, което строяха.

Естествено, не ни е минало дори през ум, че ще бъдем едни от последните посетители на монастира преди трагедията; впрочем, от 23 август до 30 септември със сигурност са минали стотици, хиляди туристи и поклонници – монастирът, макар и встрани от основните туристически дестинации, се радва на заслужена популярност. Така или иначе нашият разказ (неотнимаема част от който са и снимките) са едно от последните свидетелства за монастира такъв, какъвто бе непосредствено преди трагедията (за щастие, без човешки жертви). Не ще и съмнение: ще се възстанови, ще се възроди монастира, и по-хубав може да стане, но никога вече изгорелите книги няма да бъдат написани, унищожените стенописи – зографисани, дърворезбите и розетите – изваяни със същото майсторство. Всяка загуба е безвъзвратна.

Все пак по чудо спасен е иконостасът-чудо – шедьовърът на великите майстори, който беше пред очите ми, когато по-горе идеше реч за изкуството на дебърци. Изработен е за шест години (1829-1835) от Петре Гарката, брат му Марко, Макарий Фръчковски, подпомогнати от Аврам Дичов със синовете си Васил и Филип от Осой. Първомайсторите и тук, както и преди това в скопската „Св. Спас“, са оставили свой „автограф“ – самоизобразили са се на едно от паната, най-вляво на иконостаса: Петре е с показалец, опрян о слепоочието, първомайсторът мисли за цялото; само Макарий е редом до него, хванал длетото, другите майстори със своите инструменти са изобразени околовръст.

Иконостасът, изработен изцяло от орехово дърво, е разделен на шест хоризонтални пояса, и е „вместил“ три реда икони. Колоните са нещо изумително, невиждано: дървото е извадено отвътре, а как майсторите са направили това, никой не знае; ето как е постигната абсолютна триизмерност, дълбина, въздушност. На иконостаса могат да бъдат ясно отчленени около 500 (!!) човешки и около 200 животински изображения, най-вече в групи, илюстриращи отделни сцени от Стария и Новия завет – в съответствие с последователностна на иконите; сцените са реалистични до най-малките детайли и същевременно – извънредно динамични и драматични (напр. – отсичане главата на Иоан Кръстител).

Това е то играта на гения.

Иконите са дело най-вече на зографа Михаил от влашкото село Самарина в Епир, и неговият син Димитър, който тук приел монашество и името Даниил, оставайки до края на живота си в монастира. Тъкмо техен ученик е Димитър Кръстевич (Дичо Зограф) от Тресонче, направил тук своя прощъпалник в художеството (както разбираме, пощадена от огъня е направената и изписана от него мощехранителница, но стенописите му в трапезарията са явно безвъзвратно унищожени). Основна светиня, както се „полага“, е чудотворната икона на св. Иоан Кръстител, положена в сребърен обков (1885). На иконата светецът е трирък: с третата ръка благославя. Както и с другите чудотворни икони, и с тази са свързани легенди и предания: иконата сама се е появила при основаването на монастира, скривала се е при неговото разорение, връщала се е при неговото възраждане. Вярва се, че иконата помага при безплодие – и не само на християните. Рзказва се, че през XVI век някакъв албански бег бил дошъл в монастира на поклонение. На следващата година му се родил син, а той подарил целият си имот на монастира, почитан и от околните торбешки (славяно-мюсюлмански) села.

Преди нещастието Бигорският монастир имаше всички външни следи на процъфтяването; точно така го заварихме. Игумен и духовен старец на деветимата монаси и тримата послушници („искушеници“) е архим. Партений, извънредно авторитетен духовник, може би бъдещ митрополит; той е игумен и на женския монастир Райчица крй Дебър. Със сигурност той е човекът, благодарение на чиято енергия и мъдрост обителта ще бъде възстановена и възродена.

Тук ще си позволя да призова: който и да е – българин, македонец или друг, където и да е – в България, Македония или някъде по света, може да даде своята скромна лепта за възстановяването на християнската светиня:

МПЦ Дебарско-кичевска епархија
Бигорски манастир Свети Јован Крстител
IBAN MK07500701000133139
Депонент: Стопанска банка А.Д. Битола
SWIFT STBBMK22

Но време е да покажа за какво иде реч, нека влезем в спомена. Тук не са потребни много думи; ще се доверим повече на изображенията – тъкмо те, макар и неумишлени, изведнъж станаха някак неподобаващо значими.

Монастирът, суров, величествен, изящен, е надвиснал над пътя, по който дойдохме:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6201.jpg{/rokbox}
 
Както в други монастири, влиза се през арка, дори две: първо във външния двор, после – в самия монастир:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6202.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6199.jpg{/rokbox}
 
Навсякъде – белокаменена чистота, тутакси се усеща и наличието на строг ред. Някои негови особености са озадачаващи; за първи път ми се случва влизането в монастир да става с билет...
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6198.jpg{/rokbox}
 
Монастирът е изграден на тясна дълга площадка: няма гледна точка, от която да се запечата целият монастир; всъщност има – отгоре: обителта трябва да се вижда от Онзи, Комуто служи.

Естествено, тръгнахме направо към черквата: времето е кът, трябва да се използва за най-важното; смятам, че може да видите само едно едничко нещо, но пък както трябва. И не просто да го видите, а да се срещнете с него, да се потопите в него: това не са само думи.

Черквата изглежда внушително, но е залепена за жилищните постройки („конаците“): наистина е чудо, че огънят не се е прехвърлил оттатък и е пощадил дивния иконостас и всичко друго:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6190.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6185.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6184.jpg{/rokbox}
 
Стенописите в притвора (галерията) на църквата са от 1871 година, както се вижда от надписа над нейния вход:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6177.jpg{/rokbox}

Тук трябва да поспрем за малко.

В своята широко известна научна експедиция в Македония през 1906-1908 г. Йордан Иванов е отбелязал за Бигорския монастир и това, че „Между фреските в притвора на църквата от 1871 г. личат тия на: св. Климент Охридски, св. Наум, св. Иван Владимир, св. Кирил и Методий, св. цар Борис, цар Иван Шишман Български и др.“ (Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 84). Никой не е имал каквото и да е основание да се усъмни в прецизността и обективността на бележития учен; от друга страна пък всеки може да се убеди в това, че сега фрески с ликовете на цар Борис и цар Иван Шишман просто няма. Вече е отбелязвано от други, че двамата български царе са се „скрили“ под двама сръбски – крал Стефан Дечански (около 1285-1331, крал 1321-1331) и княз Лазар Хребелянович, загинал в битката при Косово поле (15 юни 1389 г.). Ето и въпросните стенописи:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6172.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6173.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6174.jpg{/rokbox}
 
Какво да говорим? Нито през 1871 г. някой в Македония, още повече в Миячията, би изписвал ликовете на Стефан Дечански и княз Лазар, нито пък имената им на сръбски са се писали с краесловни ерове... Една от многобройните подмени и фалшификации (навярно направена през междувоенното време, когато Македония е в състава на Сърбия под името „Вардарска Бановина“, 1919-1941), вече приемани за нещо естествено, като „природа“. И тук, както в много други подобни случаи не може да се очаква някой в Македония да е твърде заинтересован от възстановяване на автентични стенописи, свързани с българското име или самосъзнание...

Другите стенописи си стоят така, както са видяни и преди век: на св.св. Кирил и Методий (до тях и св. Иоан Владимир (Елбасански), на св. Климент и св. Наум (редом до Алексей, човек Божий):
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6175.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6176.jpg{/rokbox}
 
Входът на храма: със снимките дотук; ето защо нищо не можах да ви покажа от иконостаса. Но пък ви го разказах: идете и го вижте!
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6178.jpg{/rokbox}
 
Ето и нещо като триптих – монастирът, видян от нартекса на храма:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6179.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6180.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6181.jpg{/rokbox}
 
Монастирската чешма е като че вградена в черквата, точно под галерията:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6182.jpg{/rokbox}
 
 
Твърде любопитен е надписа на нея, който тук за удобство на читателя привеждаме в съвременно написание: „Во время смиренаго игумена Михаила от село Галичникъ. Братия христиани, пи]те сладка и студена водица охладите жедна ваша душица и помина]те Неофита монахъ билъ родомъ от село Вехчани Охрицко и об[но]вилъ сей источникъ 1877. Конецъ и Б]гу слава

И още няколко ракурса от монастира, който вече го няма:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6189.jpg{/rokbox}  {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6188.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6197.jpg{/rokbox}
 
Ето, така ще запомня Бигорския монастир: като цвете, израсло на камък:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6183.jpg{/rokbox}
 
 
16, 15 ч. Монасите отиват на служба в черквата; в монастира всичко временно замира, понеже без тях никъде не можеш да влезеш. Не можем да останем, понеже няма как да отседнем; ясно е, че в непознати краища това е ключов въпрос. Е, утешаваме се с обещанието, че следващият път, когато дойдем, ще ни приемат в зданието, което строят специално за гости. Ясно е, че това се отлага ако не за някой по-добър свят, то поне за по-добри времена.

По някаква причина като че всички из района се бяха наговорили да ни пращат в някакъв мотел в близкото, отстоящо само на няколко километра село Янче; по път ни е, решихме да видим за какво иде реч.

Село Янче е също закътано в пазвите на Бистра, живописно, симпатично; в селото има и джамия, и черква, но християни май вече не са останали. Мотелът се оказа просторен, с огромен ресторант; обяснението е, че тук постоянно, всяка седмица, се правят големи сватби, с поне 200 гости. Да, познахте: мотелът се държи от албанци... Тръгваме: не сме планували да сме тук, а и освен това сега всъщност сме точно под Галичник: много път, за да се върнем почти на същото място. Е, не съвсем; ето го и Янче:
 
{rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6205.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Emo|}images/stories/articles/2009/Emo_Maki/DSCF6203.jpg{/rokbox}
 
17, 00 ч. От пътя за Дебър – наляво: ето я и Мала река: по нея и по нейните притоци са разположени миячките села. Подминаваме отклонението за Тресонче и след няколко километра – нов разклон: за Гари, селото на Петре Филипов, е направо, а наляво – към Лазорополе. Изкачването до него е направо страховито: отначало изобщо не разбираш накъде върви пътят. И като запъпли по един стръмен скат (висок поне 400-500 м), след 7-8 км стига седловината между два върха, та чак тогава понечи да се изправи. Ей го и селото, отгоре на планината, която отведнъж се разтвори (1350 м).

18, 15 ч. Лазорополе. Седим на пейката на мегдана с Илмо Илядоски (1942 г.), който от 30-тина години живее в Лазорополе, макар да е от дебърското село Могорче. Бил сирак, нямал си никого и нищо, дали му къща, в която да живее. Майстор-зидар, но с художествен дар: свири, пее. Помолих го да изпее нещо. Ето една от песните, които записах: „това е комитска песен от Лазорополе“ – казва Илмо.

– Кичевяни-московяни, дали видовте кой помина?
– Поминаа, аго, заминаа, комитите от Дебарско.
Първи беше, що вървеше, Кара-Асен, Павле, лазоровец,
И по него беше, що вървеше, Калаш Пейчин, галичанец,
Трети беше, що вървеше, русо Наке лавчанчето
[от с. Лавчане, Кичевско]
Рудо ягне вечераше и пред зори, аго, заминаа.
Ке ми одат за Крушево, от Крушево за Смилево,
Ке ми вдигат востание илинденско.

Докато Илмо свиреше и пееше своите песни, на дългата пейка седнаха и други мъже. Почнаха да коментират нещо – не непременно доброжелателно. Та кой съм, та що съм, та защо съм тук. Отново: „А, не мое да немаш нищо македонско, требе да те поразпитаме“. А съседът ми отляво авторитетно отсече: „И да не напишеш, че таа песна е бугарска“.

Питах го за името, отказа да го каже.

 

Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.

Pin It

Прочетете още...