Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

По случай петдесетгодишнината от подписването на Римските договори (приети като рождена дата на Европейския Съюз), немският философ и социолог Юрген Хабермас посочва кои според него са най-належащите проблеми и задачи, стоящи пред съюза.

Автор: Юрген Хабермас

Интервюто се води от Матиас Хьониг


Матиас Хьониг (дпа): В края на войната вие бяхте на 15 години, вече достатъчно голям, за да оцените лично катастрофалните последици от заслепения национализъм. Сега политиците празнуват 50 години от Римските договори. Какви са вашите спомени като съвременник?

Юрген Хабермас: трябва да призная, че преди 50 години много по-живо от основаването на Европейската Икономическа Общност ме интересуваше вътрешнополитическият въпрос за атомното въоръжаване на Бундесвера. По онова време все още не разбирах, че този митнически съюз вече е снабден с подобни на конституционните институции и по този начин е отворил перспективата за една Европейска общност, т. е. за едно политическо обединение на народите от западна Европа. Но пък пацифистките мотиви, които движеха тогава привържениците на мирното движение в национален мащаб, бяха в съгласие с мотивите на шестте страни-основателки, както и с ония на главните действащи лица – Аденауер, де Гаспери и Шуман. Никога повече война между националните държави, които бяха се разкъсвали взаимно в две световни войни – и разбира се, обвързване на Германия, която беше започнала последната война и беше допълнително обременена от чудовищните престъпления на Холокоста.

Че страни от Европейския Съюз биха могли да воюват едни срещу други ни изглежда днес невъзможно. И растящият общ пазар донесе благоденствие за мнозина. Можем ли вече да празнуваме една промяна на парадигмата в европейската политика, като сбогуване с мисленето на ниво национални държави и постепенно приближаване към едно истинско европейско виждане?

Това наистина е повод да се празнува, макар че промяната на парадигмата не е напълно завършена. Но налице е и един съвсем друг резултат, от който, с малко повече самочувствие, ние добре можем да се възползваме. В многополюсното напрежение на съвременността европейското обединение ни позволява да играем една роля, която тогава, в началото на конфликта между изток и запад, никой не можеше да предвиди. В началото „Европа“ беше отговорът на проблемите, които се появяваха вътре в самата Европа. Когато днес мислим за бъдещето на Европа, погледът ни се сблъсква преди всичко с проблеми, които ни предизвикват отвън. Не само разширението на изток е онова, което подсилва динамиката на обединението отвъд постигнатото в Ница ниво. Но, за да бъдем честни, трябва да признаем, че все още не сме дорасли дотам, че да служим като дипломатически мост между глобалните играчи.

Можете ли да посочите едно геополитическо предизвикателство?

Да вземем например последния, разиграл се на ливанска територия конфликт между Израел и Хисболла. Тъй като САЩ, поради едностранчивата политика на правителството на Буш, отдавна вече не са безпристрастни в близкоизточния конфликт, много очаквания бяха отправени към Европа, която беше разглеждана като неутрална. ЕС действително изпрати външнополитическия си говорител Солана в Бейрут и Ерусалим, но в останалото представляваше една доста комична гледка, с безразборния хор от различни мнения. Отделните страни като Франция, Великобритания, Германия, Италия и Испания, опитваха да се представят като независими национални държави и същевременно да се надминат едни други с най-различни инициативи.

Кои приоритети бихте поставили в политически план пред Европейския Съюз? Досега пропадналата европейска конституция, обща външна политика, общи въоръжени сили, укротяването на международния неолиберализъм чрез социални стандарти или ролята на първопроходец по въпросите на промяната на климата?

Вие действително изреждате най-належащите предизвикателства, пред които е изправена обединена Европа през 21 век. Но общата външна политика, изграждането на общи въоръжени сили или хармонизирането на данъчните и икономически политики с цел да се гарантират нашите застрашени културни и социални стандарти, са политически цели, които лежат на друго ниво в сравнение с провалилата се конституция. Разширеният съюз първо трябва да приведе собствения си дом в ред, за да остане управляем и да постигне необходимата способност за действие, преди да си поставя някакви по-амбициозни цели. Преди всичко не би трябвало да си правим илюзии по въпроса защо именно не успява днес едно засилване на европейските институции …

… поради съпротивата на множество граждани в цяла Европа?

Не, не поради съпротивата на населението! Това е очевидната, но погрешна представа, която се установи след неуспешните референдуми във Франция и Холандия. В действителност по въпроса за засилването на ЕС ние все още разполагаме със спящи мнозинства в повечето страни от континентална Европа. По-дълбоката причина се крие във факта, че различните правителства свързват със съюза различни представи и цели. Блокадата, която наблюдаваме днес, се обяснява чрез това, че правителствата се опитват да избегнат лесно предсказуемия конфликт по този централен въпрос. Берлинското председателство подготви по случай юбилея един документ, в който въпроса за конституцията се споменава само мимоходом.

Какво значение имат все пак провалилите се референдуми във Франция и Холандия?

Те изкараха на бял свят факта, че правителствата се намират в патово положение. Досега те можеха да се осланят на „метода Моне“ и просто да следват императивите, които така или иначе произлизаха от развоя на икономическата интеграция. Общият пазар не беше просто игра с нулева сума, той донесе собствени предимства за всяка страна-участник. Но една конституционна рамка за общи политически решения вече изисква и обща политическа воля, излизаща отвъд схващането единствено за предимства за отделните национални държави. Очевидно в момента правителствата не могат да намерят общ език по въпроса за крайната цел и смисъл на европейския проект.

Може ли да се каже конкретно кой е виновен за това?

Като оставим настрана новите страни-членки, Великобритания и някои от скандинавските страни дърпат на една страна, а страните-основателки и Испания – на друга. Споразумението за принципните цели по въпросите на климата в Брюксел, което тепърва трябва да се операционализира, беше отпразнувано като успех от Ангела Меркел. Но дали то не е по-скоро един опит за финтиране преди решаващата караница?

Но кой тогава трябва да движи европейското развитие, ако не правителствата?

Като единствен изход аз виждам един всеобщ европейски референдум. Правителствата, които в края на краищата контролират този процес, трябва да признаят собственото си безсилие и, този единствен път, „да се осмелят на демокрация“. Те трябва да надскочат собствената си сянка и да се изправят пред избора да се борят в една общоевропейска предизборна война за всеки глас, за или против продължаващото засилване на Европейския съюз.

Геополитическото развитие изисква, както вие многократно казахте, една силна Европа. Тя би могла да се превърне в пример за съответни наднационални обединения и по други континенти. Без такива глобални играчи не може да възникне един справедлив световен икономически ред, а международните проблеми на сигурността, както и катастрофата с климата така или иначе не могат да бъдат решени на национално ниво. Накратко: не е ли националната държава, като се има пред вид неспособността й да се справи с проблемите на съвременността, един вече остаряващ модел?

Не, националните държави си остават, както и преди, най-важните играчи на международната сцена. Те образуват и незаменимите компоненти, от които са съставени международните организации. Международната общност се организира под формата на „Обединените нации“. Кой да поддържа ООН и да предоставя войски за хуманитарна намеса, ако не отделните държави? Кой, ако не националните държави, може да гарантира еднакви права за всички граждани? Онова, което трябва да се промени – и вече е доста променено в Европа, е разбирането на националните държави за самите себе си. Те трябва да се научат да виждат в себе си по-малко независими играчи и повече членове, задължени да спазват общи норми. Те трябва да се научат да преследват интересите си вътре в международни системи чрез умна дипломация, а не чрез едностранни заплахи с военна сила.

Вие остро критикувахте грубата силова политика на САЩ при администрацията на Буш, която постави собствените си интереси над всичко и открито наруши нормите на международното право. По ваше мнение в момента цари една „неограничавана от нищо социалдарвинистка световна политика“. Една силна Европа би могла да засили ООН и да се превърне в първопроходец по пътя към по-справедлива световна политика. Как си представяте всичко това конкретно?

Вашето резюме представя две неща не съвсем правилно. Първо, моята критика към правителството на Буш не съдържа ни най-слаб намек за антиамерикански чувства. В Германия антиамериканизмът винаги е бил част от най-реакционните местни движения. Но фактът, че именно моето поколение така се възхищава от произхождащата от 18. век политическа култура на САЩ и че се учеше от нея, не ме задължава към един вид безпрекословна лоялност. Напротив, той ме задължава да държа на нормативния смисъл на ориентацията на Федералната република към запада, дори и срещу самоубийствената политика на едно американско правителство, което утре вече няма да бъде на власт. Освен това аз не съм толкова наивен да вярвам, че дори и една Европа, която се е научила да говори единодушно, би могла сама да осъществи отдавна належащата реформа на Обединените нации. Ако САЩ не застанат начело на реформаторската инициатива, както вече са го правили на два пъти през двайсетия век, изгледите за успех са минимални. Най-многото, на което можем да се надяваме, е че една обединена Европа ще може да повлияе на съюзниците си по този въпрос. Същевременно ние трябва да се подготвяме за случая, в който следващото американско правителство ще провежда неореалистка силова политика и съответно ще бъде не особено възприемчиво към нормативната перспектива на изграждането на ООН.

Какви цели би трябвало да има ЕС като политическо тяло? Съвпада ли вашата визия с представата за „Обединени Европейски Щати“, с общо правителство, гражданство, армия и т. н.? Как би трябвало да изглежда политическата структура на Европа след петдесет години?

Една дръзка визия за след половин век едва ли ще ни помогне особено много в момента. За мен е достатъчна една визия до следващите европейски избори през 2009. С този избор трябва да се свърже един общоевропейски референдум по три въпроса: дали съюзът, отвъд процедурите на ефективното управление, трябва да има директно избираем президент, външен министър и собствена финансова основа. Това отговаря на представите на белгийския министър-президент Верхофщадт. Това предложение би се считало за прието ако обедини в едно „двойното мнозинство“ на държавите, от една страна и гласовете на гражданите, от друга. Същевременно референдумът ще бъде обвързващ само за онези страни, в които мнозинството от граждани са избрали пътя на реформата. Ако този референдум има успех, Европа ще се раздели от модела на търговския конвой, в който темпото се задава от най-бавния член. Но дори в една Европа, състояща се от ядро и периферия, страните, които са предпочели да останат в периферията, винаги ще си запазят възможността да се присъединят към центъра, ако само го поискат.

 

Източник

Юрген Хабермас
Юрген Хабермас (род. 1929)  е немски философ, познат най-вече с трудовете си в областта на социалната философия. Не на последно място поради редовни преподавателски гостувания в САЩ, както и чрез преводите на най-важните му трудове, неговите теории са обект на оживен интерес и дискусии в международната научна общност. Хабермас бива причисляван към традицията на Франкфуртската школа, макар че вече отдавна се е отдалечил от нейните оригинални идеи.
Други статии от този автор
Посетители: 80

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 2 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 3 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 3 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 3 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 3 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 4 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 5 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици
  • Проф. Стефан Панайот... писа Още
    Поздравления за... преди 3 седмици