Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

2009 05 MythsВойната разруши не само отделни страни, но и цялото устройство на традиционните митове, което поддържаше идентичността на европейските нации преди започването й. Междувременно, опитът да се създадат нови митове пропадна пред лицето на една шокираща реалност: милиони хора бяха убити в битки или от окупатори, налице беше огромно материално разрушение, Европа беше изпаднала в политическа и морална деградация. През 1945 единствено СССР и САЩ можеха да си позволят да триумфират без задръжки. Всички други нации и общества – не само ония, които бяха участвали открито във войната – бяха дълбоко разцепени. Хората бяха разделени от различни политически възможности и морални избори – от една страна бяха съпротивителните движения, които предизвикаха репресии от окупационните сили, от друга страна колабораторите, които поддържаха тези сили, а от трета пасивното множество, което просто се опитваше да оцелее. Райхът лежеше в руини, но за много от окупираните от Червената армия страни краят на войната означаваше не мир, а наложена със сила съветска хегемония, гражданска война и правителства, поддържани от съветските танкове.

По принцип имаше толкова Втори световни войни, колкото и нации. Само за поляците и германците войната беше започнала на 1 септември 1939. Не, също и за – да, наистина! – швейцарците, които се гордеят с това, че още на същия ден са започнали мобилизация, за да защищават алпийската си крепост. За англичаните и французите тя започна – формално – два дни по-късно, de facto обаче едва на 8 април 1940, на същия ден, както и за датчаните и норвежците. За руснаците – на 21 юни 1941 (съветската агресия срещу Полша от 17 септември и зимната война срещу Финландия бяха изключени от Голямата Отечествена Война); за американците – на 7 декември 1941, а за българите едва през 1944, когато те се отказаха от пасивното съюзничество и сключиха българо-съветската дружба на оръжията.

От реалните победители във Втората световна война освен това само Великобритания и САЩ не смениха фронтовете – което не означава, че те не промениха отношението си към Полша. Между другото, с изключение на Полша, повечето от замесените във войната страни на практика смениха фронтовете. Преди всичко Франция, която при режима на Виши се оттегли от войната и с това значително увеличи немския военен потенциал. До 1941 СССР също беше de facto съюзник на Третия Райх, също както Италия, Унгария, България, Словакия, Румъния и Финландия.

Днес в Европа има държави, които дължат появата си на Хитлер – Словакия, Хърватска – и такива, които изгубиха за дълго време независимостта си като резултат от пакта Рибентроп-Молотов – Литва, Латвия, Естония. И накрая имаше неутрални страни – Швеция, Швейцария, Испания – които в различна степен сътрудничеха както с Третия Райх, така и със Съюзниците – и които се гордеят със съпротивата си, но реагират с обида или раздразнение срещу обвиненията в прикриване на исторически факти или предаване на бегълци обратно на Германия.

Още от това многообразие става ясно, че не може да има едно общоевропейско повествование относно Втората световна война. Всяка нация е преживяла нещо различно, всяка е създавала и демаскирала собствени военни митове, консервирани във фотографии, паметници, разкази или филми. В началото доминираха разказите на двамата главни победители. Те бяха онези, които наложиха собственото виждане за войната. Великите сили бяха не само победили и продиктували условията на мира; освен това те разполагаха и с масовите медии, необходими за разпространяване на триумфа им.

Само на този фон в отделните европейски страни можеха да възникнат собствени митове: ония за обединената срещу агресора нация, дори и когато този агресор – както във Финландия, Словакия или България – за известно време е бил съюзник, защитник или добронамерен хегемон.

Тези митове за суверенното участие в победата бяха илюстрирани с икони. Фотографията на генерал дьо Гол, вървящ под Триумфалната арка начело на въодушевена тълпа, трябваше да замести представата за Вермахта, който четири години по-рано беше правил парадите си на същото място. Ако и участието на съпротивата и на Свободните Французи в окончателната победа да беше символично, защото дори и в 1945 французите не бяха в състояние да си възвърнат сами Страсбург, то фотографиите все пак трябваше да възстановят националната гордост. Снимката на полското знаме, окачено за няколко часа на берлинската Колона на Победата, трябваше да документира участието на поляците в победата над Германия и да завоалира зависимостта на режима в Люблин от СССР. Снимките на титовите партизани трябваше да представят самостоятелното освобождение на Югославия, а фотографията на обесения за краката Мусолини – същата идея за Италия.

Само призрачният парад на армията Косцюшко през опустошената и безлюдна Варшава можеше трудно да бъде видян като някакво освобождение. Същото важеше и за навлизащите в София български партизани, поради което техните портрети бързо бяха заменени от иконата на Георги Димитров, който в процеса против подпалвачите на Райхстага през 1933 беше успял да се пребори с Гьоринг и в 1945 се завърна от Москва като коминтерновски функционер, като пропагандно доказателство за това, че България е била на правилната страна още от самото начало …

Там, където митът за самостоятелното освобождение беше особено недостоверен, като например в Унгария, той беше заменен от мита за ликуващите човешки маси, поздравяващи съветските войници като освободители. Един класически пример в това отношение е маслената картина на Шандор Ек от 1952 г.: на преден план танк с червено знаме, отзад руините на Будапеща, а отстрани ликуващи унгарци – без собствени държавни символи. Тази инсценировка на благодарност на освободените народи беше размножавана във всички окупирани от Червената армия области, а поставеният на пиедестал танк Т-34 се превърна в паметник на освобождението – и на военното присъствие на СССР.

Не само танкът, но така също и буквално сакралните паметници на съветски войници като освободители и защитници – една комбинация от Свети Георги, убиеца на дракона, и Свети Христофор, носещ безпомощно дете до другата страна на реката. Един класически пример за това е проектираният още през 1948 от Евгений Вучетич паметник на освободителя в берлинския парк Трептов. Един съветски войник държи в лявата ръка дете, в дясната меч, с който е разсякъл лежащ в краката му пречупен кръст. Тази поставена в Берлин метафора на освобождението позволи също и на ония от немците, които се примиряваха с победителя, да се сгушат до своя защитник като малко момиченце, изгубило родителите си, да се сгреят от неговия ореол.

Два паметника илюстрираха в ГДР основателския мит за „първата държава на работниците и селяните на немска земя“: Паметникът на почитта в Трептов и Мемориалният комплекс в Бухенвалд. Той може да се види на един плакат от 1960 г., на фона на герба на ГДР. Посланието на плаката се изяснява от надписа: „Онова, за което се бориха антифашистите, днес е реалност в ГДР“. Този мит за освобождението и самоосвобождението беше документиран от паметници, романи и филми, между които Голи сред вълци на Бруно Апиц играеше една от главните роли – историята на спасяването на едно дете в Бухенвалд от съпротивителното движение и нелегалната организация в лагера, преди пристигането на американските войски. Посланието беше недвусмислено, но невярно. При изследването на документите след обединението на Германия стана ясно, че съпротивителното движение в Бухенвалд действително е спасило едно дете, но само поради това, че вместо него в газовата камера е било изпратено друго. Значи съпротивата тук беше се срещнала и с колаборационизма.

Удобни – ако и по-различни – митове, помогнаха и на западногерманците да направят скока към следвоенното време. Съюзниците осъдиха престъпниците и денацифицираха невинните, значи вече беше възможно човек да се заеме с възстановяването и да изпитва малко самосъжаление. Единствено нацистката банда беше повлякла в пропастта всъщност толкова добричкия немски народ, който беше страдал през войната, а след това беше принуден да мине през ада на изселванията от Изтока и отмъщението на победителите. За щастие англосаксонците бяха осъзнали значението на Германия като преграда срещу комунизма и позволили да се изгради демокрация във федералната република. Миналото свърши, да живее бъдещето.

Войната си остана и един от митовете на семейното възпитание. Децата, внуците и правнуците на военното поколение бяха оформени от спомените за Великата война. В Народна република Полша след 1956 малките момчета изработваха картонени модели на миноносците „Бърза“ и „Бляскавица“, четяха Като камъни по пистата и Ескадрила 303, а на двора играеха Капитан Клос или Четирмата танкисти и кучето. В Англия те имитираха шума на военните изтребители Спитфайър. В Америка настолните игри представяха атаки срещу тихоокеански острови. В СССР в мит беше превърната съдбата на Алексей Мересиев, един летец-изтребител, който след загубата и на двата си крака, с нечовешка воля беше успял да продължи кариерата си на летец.

Повече от шест десетилетия в Европа, САЩ и Израел продължаваха да се строят паметници и мемориали, да се снемат филми, да се печатат плакати и пощенски марки. Пишеха се патетични истории за военни герои, които „не се огъваха пред куршумите“, но заедно с това се започна и едно много ранно демаскиране на легендите. До вчера възхвалявани книги бяха утре захвърляни на боклука. Паметници бяха разрушавани. Героите биваха низвергнати, докато други, до вчера смятани за предатели, бяха реабилитирани.

Разчепкването на героичните митове започна най-рано в Полша. От една страна беше ясно указана ужасяващата цена на Варшавското въстание, а от друга започна да си пробива път хладният поглед към ужасите на войната. Демаскиращите чрез циничния си реализъм разкази от Аушвиц на Тадеуш Боровски от четиридесетте години, разказващи за убийственото състезание на затворниците за оцеляване, не познаваха нищо равностойно на себе си в цялата европейска лагерна литература. Именно затова те предизвикаха такива силни възражения сред ония, които бяха създали мита за непоколебимата морална съпротива на антифашистите.

Митове за обединените от съпротивата срещу нацисткия агресор европейски нации започнаха да циркулират едва десет години по-късно. Отначало на Изток, след смъртта на Сталин (1953), а на Запад след процеса срещу Айхман (1961).

В Полша демистификацията както на злоупотребите и лъжите на сталинистката пропаганда, така и на лично култивирания мит за героя, започна най-рано, чрез подигравателната вълна на полската школа в киното от една страна и литературата на гротеската и абсурда – от друга. Кривогледото щастие на Анджей Мунк е до известна степен прототип на заснетата почти половин век по-късно гротеска на Бенини Животът е хубав. А Пепел и диаманти и Канал на Анджей Вайда бяха от една страна ново съживяване на премълчавания мит за съпротивителната армия, от друга страна и полемика срещу него, каквито между впрочем бяха и Спомени от Варшавското въстание от Мирон Бялошчевски. Същевременно стъпка по стъпка започнаха да бъдат припомняни не само съпротивата или участието на полските войски в битките на Запад, но и – в романите на Йежи Кржищон – съдбите на депортираните след 1939 в Казахстан и Сибир поляци.

След края на 70-те години, със засилването на демократическата опозиция, прочутото есе на Ян Йозеф Липски Две родини – два патриотизма, постави началото не само на една ревизия на официалната теза на Герек за морално-политическото единство на нацията, но така също и на разкриването на белите петна в историята – извършените от Сталин престъпления срещу поляците, полския антисемитизъм, прогонването на немците или патерналистичното отношение към украинци, белоруси и литовци. Тази ревизия се засили след 1989, когато започна да се говори за истинско прекратяване на романтическото кодиране на историята, и достигна апогея си през 2001 с дебата за Йедвабне[1]. След това последва – като шокова реакция от загубата на невинността – една противоположна вълна на подновена героизация и, в споровете с Берлин около насилственото изселване на немците, едно завръщане към конфронтативна позиция срещу съседите по отношение на военното минало.

В СССР размразяването разклати, но не и събори, сталинистките митове. Във всеки случай след 1956 в центъра на вниманието вече стоеше не само Сталин, а и някои значителни военачалници – Жуков, Конев. Както и обикновени войници, които са заплатили героизма си с психически увреждания (например в Летят жерави). По времето на Бреженев, когато фигурата на Сталин, въпреки внимателната ресталинизация, все още не беше приемлива като символ на победата, образът на Майчица Русия придоби гигантски размери – като богиня на победата Нике, с вдигнат меч, на Мамаев-курган във Волгоград (прекръстеният Сталинград) или като копие на познатия на всекиго плакат от 1941, на който се вижда жена в червена рокля, със строго изражение на лицето: „Родина-мать зовет!“. Този плакат се появи в различни версии, като обложки на книги или като мотив за по-нататъшни паметници.

СССР пропадна в значителна степен при описанието на собствената си история. Когато през 80-те години гласността и перестройката започнаха да повдигат по малко капака, котелът на съветския мит за Великата отечествена война просто се взриви, Не само в балтийските страни, които започнаха да документират собствената си национална история от времето на войната: от съветската окупация през 1940 през немското – какво всъщност: освобождение? подновена окупация? – до следващото присъединяване към СССР, с репресии и изселвания.

В свободна Латвия гробищата на латвийските SS-войници бяха подновени с държавни средства и бяха уредени музеи на окупацията 1940–1990. Същевременно започна да се почита паметта на седемдесетте хиляди убити – също и с помощта на колаборатори – евреи. По подобен начин се развиха нещата и в Украйна: в западната част се отдава почит на SS-дивизията „Галиция“, докато на изток митът за Отечествената война продължава да съществува. След победата на „оранжевата революция“ този фундаментален конфликт на украинската памет се проявява в цялата си сила. В самата Русия пък възникна дилемата за това дали триумфът от Втората световна война е съветски или чисто руски. И ако е руски, то до каква степен сталинистките престъпления са задължително наследство за Русия? И между другото, какво да се прави с руските колаборатори на Хитлер, например с войниците на Власов? Владимир Путин се опитва да реставрира съветските митове (както стана ясно например от сценария за парада на победата през 2005 г.), без същевременно да поема отговорност за престъпленията.

В западна Европа защитата и ревизията на митовете протече по друг начин. След 1968 г. митът за една обединена от съпротивата срещу нацистките окупатори нация започна да се пропуква. В центъра на вниманието започнаха да застават въпроси, свързани с колаборацията, първо във Франция, а след това и в останалите окупирани страни – Белгия, Холандия, Норвегия, Дания, а накрая и в неутралните държави. От седемдесетте години под влияние на американската филмова серия Холокост оста на общественото припомняне започна да се ориентира все повече и повече по посока на индустриално организирания геноцид срещу евреите, проведен от водачите на Третия Райх и техните колаборатори.

В течение на следващите десет до двадесет години Холокостът релативира националните повествования за войната и се превърна, по мнението на мнозина, в универсален основателски мит на обединяващата се Европа, в най-важно предупреждение за 21 век.

Това беше също посланието на изложбата „Национални митове. 1945 – Арена на припомнянето“, представена от октомври 2004 до края на февруари 2005 в Немския исторически музей в Берлин. На хиляда квадратни метра бяха събрани 400 експоната: героически картини и фотографии, плакати, серии пощенски марки, култови романи и репортажи, както и фрагменти от 50 игрални филма и телевизионни сериали, определящи популярната представа за войната. Организаторите представяха по великолепен начин бъркотията на националните митове от отделните европейски страни, както и от САЩ и Израел. Митове, такива каквито те биват представяни в литургията на държавните тържества, в символиката на мемориалите, във филми и литература.

Изложбата се откриваше с известната фотография на „Големите трима“ – Рузвелт, Чърчил и Сталин. Следваха съветски и американски фото-икони на победата, като например известната фотография на червеноармееца, поставящ съветското знаме на покрива на Райхстага, или – аналогично не това – фотографията на американските войници, издигащи знамето на САЩ на остров Иво Джима. Но фотографиите не казват истината. Днес например е известно, че фотографът Евгений Халдей е трябвало да ретушира от китките на руските войници заграбените ръчни часовници.

В сянката на големите, по-малките също стилизират себе си като окончателни победители. Тази ритуализирана форма на припомнянето обаче се износва твърде бързо. Тя е и не особено достоверна, между другото, сравнена с конкретните преживявания и спомени на обикновените хора. Тази „втора памет“, както я нарича Пиер Нора[2], е едно емоционално, чувствително и болезнено отношение към миналото. То остава не при героичните дела, а при травматичните спомени. То сакрализира жертвите и демонизира извършителите, нацистките водачи, техните послушни помощници, а също и немското цивилно население. Нюрнбергският процес е доказателство за юридическа справедливост, докато загубата на немските източни области и изселването на немците на запад са израз на историческа справедливост. Но достойни за проклятие и презрение бяха също и съюзниците, и колабораторите на Хитлер в окупираните страни. Тезата беше проста: само една малка група от продажни предатели се е противопоставила на собствения народ. След войната те са били наказани, а следователно народът може да гледа към бъдещето, обединен от задачите на възстановяването и спомена за собствената героична борба.

Официалният спомен за войната имаше стабилизиращо въздействие за нациите в Европа, това повествование пусна корени дори и в страните, които бяха се откъснали много късно от Германия или – като Австрия – дори бяха били части от Райха. В Австрия например след 1945 се култивираше мита, че тя е била първата жертва на нацистката агресия, сякаш Хитлер не беше австриец, нито пък през 1938 австрийците не бяха го приветствали масово. Също и ГДР считаше себе си за новата, по-добра Германия, освободена от Червената армия и управлявана от антифашисти, които бяха преживели Третия Райх в концентрационни лагери или в чужбина. По този начин националсоциализмът се оказваше просто един период на заблуждение в немската история. Като маса немците бяха не само невинни, но и подмамени от нацистката клика.

Нещата изглеждаха по-различно при неутралните държави: тук важеше митът за въоръжения неутралитет от една страна и за хуманитарната помощ – от друга. Символ за това трябваше да бъде Червеният кръст или дейността на шведския дипломат Раул Валенберг, който издаваше шведски паспорти за унгарските евреи, а по-късно загина в ГУЛАГ.

Военните митове на победителите бяха важни, но не продължиха особено дълго време. От берлинската изложба става ясно, че всъщност нациите, включително и немците, култивират мита за собствената жертва и съпротива, при което след едно определено време ролята на извършителите и на жертвите от време на време бива разменяна. Партизанската армия на Тито, словашкото въстание, българската партизанска война, а в Полша Народната армия, Националният съвет и разбира се Първа дивизия Косцюшко, трябваше да легитимират комунистическата власт. Следвоенна Австрия се представяше като първата жертва на нацистката агресия и виждаше в лицето на католическите и социалдемократически затворници от нацистките лагери своите отци-основатели. Демаскирането на другата, нацистка, страна, започна едва през седемдесетте години, когато избухна аферата Валдхайм – австрийският президент и бивш генерален секретар на ООН беше конфронтиран със собственото си минало като офицер от Вермахта.

Също и в западните страни, които бяха окупирани от Третия Райх, митът за непоклатимата съпротива, такъв, какъвто беше пропагандиран веднага след войната, започна бързо да се разрушава, още повече, че границите между съпротива и колаборационизъм в никакъв случай не бяха чак толкова ясни. Беше ли белгийският крал, който през 1940 остана в окупираната си страна, за да я защищава, колаборатор? Така го представяха позивите на левите: като предател, който разговаряше и играеше голф с Хитлер, докато белгийските военнопленници лежаха в лагери. И въпреки това през 1952 г., чрез национален референдум, белгийците решиха да продължат монархията. Днес подобни спорове се водят в България, Румъния, Унгария или Словакия. Беше ли цар Борис III колаборатор на Хитлер или герой? Как да се оценява политиката на отец Глинка[3] в Словакия, румънския крал Карл II или унгарския адмирал Хорти? Как да се говори за организираните от унгарската Партия на Кръстосаните Стрели или от румънската Желязна Гвардия погроми срещу евреите?

Историята отново излиза на преден план и разрушава следвоенните митове. Не изглежда вероятно обаче, че през 21-ви век Холокостът ще остане единственият мит, около който могат да се обединят всички страни, както твърдят организаторите на изложбата в Берлин. Споменът за Втората световна война още дълго ще бъде разделен на национални сегменти, а те самите пък на противоположни опции, които не винаги мога да бъдат еднозначно разграничени едни от други. Как например да се оцени поведението на финландското правителство? Търсенето на военна помощ от Третия Райх, за да могат да се възвърнат изгубените през 1940 в полза на СССР области, предаването на някои еврейски емигранти обратно на Гестапо, докато през това време финландски евреи се биеха на фронта заедно с Вермахта? Както и по-късното прекратяване на съюза с Германия и възобновяването на разговорите със Сталин?

Единственият постоянен мит за Втората световна война успя да се установи в САЩ. Това беше – както свидетелства заглавието на един американски бестселър – „A Good War“, една добра война. И прикованият към инвалидната количка Рузвелт е, заедно с Уинстън Чърчил, един символ на непреклонната воля и силата на Америка.  Втората световна война е вече в продължение на повече от половин век един жив холивудски мит (Редник Джеймс Райън, Пърл Харбър), разказващ за това как американските Gis освобождават Европа от кафявото царство на злото, а тихоокеанския регион – от колониалните амбиции на Япония. Тази война е основателският мит за глобалната мощ на Америка и за нейната морална мисия, която е била изпълнена през 1944 по бреговете на Нормандия, но също и в заседателната зала в Нюрнберг, а също и по-късно, по времето на Студената война.

Ако същевременно Холокостът днес се е превърнал някъде в метафора за Втората световна война, то това е – след шестдневната война от 1967 – в Израел и малко след това в САЩ. Организираният геноцид срещу европейските евреи е днес в САЩ символ за абсолютното Зло, което оправдава и една абсолютна решителност за действие, за превантивни акции в което и да е кътче на земята.

Втората световна война промени Европа из основи, но за нея и до ден-днешен не съществува едно единно европейско повествование. Прекалено различни и противоречиви са военните преживявания на отделните нации. На пръв поглед войната се превърна в единствения основателски мит за Европейския Съюз или по-скоро за Европейската общност за въглища и стомана, а по-късно и за Европейската икономическа общност. Обединението на западна Европа трябваше да бъде най-добрата поука, която е била извлечена от катастрофата на войната. Нейното ядро беше образувано от помиряването и сътрудничеството на двамата главни губещи от онази война – (западна) Германия и Франция, която беше издигната символично – и само благодарение на милостта на англосаксонците – до ранга на окупационна сила. В действителност обаче Втората световна война беше по-малко основателски символ за ЕИО, отколкото по-скоро за Студената война, за съзнанието, че западна Европа, която през годините 1933–1940 беше претърпяла поражение в конфронтацията с Третия Райх, не можеше да си позволи същата грешка и в конфронтацията със сталинизма.

В източна Европа пък Втората световна война беше представяна от пропагандата като основателски мит на народнодемократичните държави, които са били освободени от фашизма с помощта на Червената армия, а сега са застрашени от американския империализъм и от немския ревизионизъм.  В действителност обаче този пропаганден мит беше само покривало на имперските амбиции на СССР. Неговото опровергаване беше съществена част от еманципацията на източна и средна Европа от съветската хегемония.

Днешният ЕС е разделен не само поради различния опит от Втората световна война и от Студената война, но и поради кадифената революция от 1989. Тя не се превърна в основателски мит за новия, разширен Европейски Съюз, макар че падането на комунизма беше предпоставка за присъединяването на бившите народни демокрации към ЕС и НАТО. 1989-та година все още не се е запечатала в съзнанието на обществата от западна Европа. Тя не беше приета като неразделима част от общоевропейското наследство, така както не бяха направени част от общоевропейското историческо съзнание и военните изпитания на Полша и балтийските страни, да не говорим пък за Украйна. А когато бъдат артикулирани – както например в случая с президентите на Литва и Естония, които отказаха да участват в московските тържества по повод на шестдесетата годишнина от края на войната, или при полските възражения срещу завръщането на официална путинска Русия към сталинистките интерпретации на пакта Рибентроп-Молотов, на Варшавското въстание или Ялта – те биват посрещнати от Запада с много малко разбиране.

Европейците ще живеят още дълго време с конкуриращи се памети и конкуриращи се митове. Новото в ситуацията е, че тези конкуриращи се едни с други митове вече няма да бъдат култивирани в отсъствие на, а в постоянен диалог със съседите. Освен това поддържането им във всяка страна ще бъде съпровождано и от постоянното им демистифициране. Бъдещето ще покаже дали с времето от този сблъсък на национални митове ще възникне един общоевропейски поглед към Втората световна война, който същевременно не губи от поглед отделните национални преживявания. В много страни европейците постепенно престават да бъдат аутисти, които са фиксирали поглед единствено върху своята собствена представа за миналото.


Източник 



[1] Полско градче, в което през 1941 г. е извършен масов погром от страна на поляци срещу еврейското население на града. Бел. пр.

[2] Пиер Нора (род. 1931): френски историк, член на френската Академия. (Бел. пр.)

[3] Андрей Глинка (1864–1938): словашки свещеник и политик-националист, поддържащ идеята за автономия на Словакия вътре в Чехословакия. Бел. пр.

Адам Кржемински
Адам Кржемински (род. 1945) е полски журналист и коментатор, експерт по въпросите на немско-полските отношения и считан от мнозина за един от водещите полски публицисти в съвременността.
Посетители: 119

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • ЧОВЕК писа Още
    Госпожата Андонова... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 3 седмици
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... Понеделник, 22 Октомври 2018
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018