1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

С указ за извънредно положение жителите на Харков бяха задължени да затъмняват домовете си през нощта, за да не предоставят мишени на руските самолети и артилеристи. Ако им се наложеше да запалят светлина – ако биха имали късмета да имат електричество – те покриваха прозорците си с одеяла, пластмасови мушами или парчета от счупени мебели. Макар че харковчани може би знаят и без указ, че трябва да го правят, и не само защото войната е унищожила стъклата на прозорците им, заедно с електричеството, отоплението и водата. Изглежда те просто имат инстинкт как да действат при обсада.

Така че, когато през последната седмица на март, месец след началото на войната, ракета удари улица „Леся Сердюка“, след залез слънце, небето над града не приличаше на градско нощно небе, а беше по-скоро селско, липсваше му околната светлина. Звездите бяха затъмнени от натежалата облачна покривка на ранната пролет. Ракетата улучи газопроводна линия и взривът отекна в целия град. Прозорците на хотелската ми стая, на две мили оттам, се разтресоха. Пламъците се издигнаха и се отразиха в облаците, оцветявайки небето в адски алено.

Газът все още гореше на следващата сутрин, когато с фотографа Паоло Пелегрин пристигнахме на мястото на експлозията в квартал Салтивка. Огънят облизваше ръба на ракетния кратер. Дърветата по улица „Сердюка“ бяха без клони и почернели. От едната страна на улицата, слабо видима през мъглата от сажди, се виждаше кулата на православна църква, чийто месингов луковичен купол беше пробит от шрапнел. От другата страна се виждаха овъглени от обстрела жилищни блокове. Много от тях бяха в пламъци. Цели фасади бяха отнесени, а в домовете бяха останали размазани мазилки, подови настилки и тапети.

Вглеждах се в тази сцена откъм паркинга на малък търговски център, който сега представляваше бъркотия от кратери, натрошени стъкла, врати на магазини и парчетии от разбити автомобили. От северната страна на паркинга горяха магазини. Улица „Сердюка“ беше осеяна с отломки и накъсани жици, а насред нея, в цялата си ленива заплашителност, лежаха останките от руски ракети – цилиндри, перки, двигатели.

 

image01
Близо до мястото на ракетния удар на улица „Сердюка“ в квартал Салтивка в Харков.

 

Хората все още живееха в Салтивка, някои по свой избор, повечето защото нямаха избор. Опитваха се да излизат навън колкото се може по-малко. Но рано сутрин, когато обстрелът затихваше, те излизаха за покупки или за да разходят кучетата си. Заобикаляха кратерите и отломките. Ако затишието беше достатъчно дълго, спираха, за да си поговорят. А за какво друго да говорят, освен за войната?

„Деветдесет процента от тези ракети попадат в жилищни райони“, каза един мъж, докато гледаше пламъците. С него имаше симпатичен малък доберман пинчер, чиито уши бяха превързани с бял медицински бинт. „Погледнете улица ‚Дружба между народите‘.“ Изтрита е от лицето на земята. Целият район е унищожен. Там няма нищо военно. Най-близкото нещо е пожарната. Във всичко това няма никакъв смисъл. Шибани руснаци. Няма да си тръгна.“

„Много хора живеят в приюти“, каза Мариан, преводачът, с когото работехме с Пелегрин.

„Ние нямаме приюти“, каза мъжът. „Имаме мазета.“

В един от горящите магазини имаше козметични продукти. Аерозолни кутии се подпалваха с пукане и съскане. Доберманът заскимтя и започна да обикаля около краката на мъжа. Явно искаше да си тръгне.

Пристигна друг мъж. „Имах предусещане, че ще ударят тук“, каза той. „Харков е сърцето на Украйна. Тук има толкова много интелигентни хора. Професори. Отидете на Пушкинското гробище, ще видите колко много професори. Все умни хора. За руснаците ние сме просто месо. Никога не знаеш дали ще те бомбардират или не. Кой би си помислил, че Путин е такъв гадняр?“.

Харков се намира на 25 мили от руската граница. Подобно на много харковчани, този човек има близки в Русия. За него разграничението между двете държави не е имало голямо значение преди войната. Близките на баща му живеели близо до Москва. „Посетих ги през 1990 г.“, казва той. Това е годината преди Украйна да се отдели от Съветския съюз. „Отидох на Червения площад. Видях Ленин.“ Видял е и братовчед си, някогашен пилот в руските военновъздушни сили. Двамата продължавали да поддържат връзка, или поне допреди един месец. Говорили по телефона, когато започнала инвазията. Братовчед му отказвал да повярва, че е имало инвазия. „Знаете ли какво ми каза? ‚Вие се бомбардирате сами‘. А аз му казах: ‚Ти чуваш ли се какво говориш? Що за глупости? Ние се бомбардираме сами?‘ Това ми каза, в началото на войната. Той работи нещо в застраховането. Те не знаят как да анализират информацията, руснаците“.

„Пада Град, на всеки пет минути“, добави той. След което имитира поредица от експлозии. „Дум. Дум. Дум.

„Град“ е монтирана на камион артилерийска установка, която изстрелва от две-три до няколко десетки ракети в рамките на няколко секунди. Тя е любима на руснаците. Те изстрелват множество „Град“-ове по Харков, заедно с много други неща, а „Град“, което неслучайно използва думата за „градушка“, вече обозначава всяка серия от снаряди с достатъчна разрушителна сила.

Домашните любимци в Харков често имат по-остро чувство за опасност от хората. Доберманът с право настояваше да си тръгне. Само няколко минути след като мъжът имитираше ракетите, цяло ято от тях падна върху жилищния район непосредствено до магазините. Дали бяха „Град“, не знаех, но веднага разбрах, че още никога не съм попадал в обсега на подобен боеприпас. Или по-скоро го усетих – поредица от взривове като барабанна канонада откъм атмосферата. Земята се разтресе. Кожата сякаш се опитваше да се отдели от тялото ми, а въздухът беше изсмукан от дробовете ми.

Побягнах към пикапа, който използвахме. Нещо, вероятно парче от ракета, се удари в паркинга зад камиона, като разпръсна във въздуха парчета от настилката, които обсипаха задната врата на колата.

Не си спомням как съм се качил в камиона, но вече бях в него. Шофьорът се изправи върху газта. Мариан се качваше от другата страна. Погледнах към него и докато го правех, той реши, че ракетите изискват по-твърдо прикритие, и скочи от камиона.

Шофьорът натисна спирачките. Изскочих и се затичах към Мариан. Той беше на около 30 метра зад нас, лежеше настрани, обърнат към ниската стена на магазина за електроника, напълно неподвижен. Хубаво прикритие е намерил, помислих си аз, преди да ми хрумне, че може да е осакатен или мъртъв.

После той се изправи. Иззад магазина се появи Пелегрин. Качихме се в камиона и потеглихме по улица „Сердюка“ към контролно-пропускателния пункт. Мариан беше изподраскан, но иначе не беше ранен. Войниците от Силите за териториална отбрана, които обслужваха контролно-пропускателния пункт, ни махнаха с познати усмивки, а от устните им висяха цигари.

 

image02
Служител на силите за териториална отбрана в Салтивка.

 

Харков е подложен на непрекъснати атаки от близо три месеца насам. Втори по население град в Украйна и входна врата към източната част на страната, Харков е стратегически важен. Той има и символично значение. Историкът Володимир Кравченко го нарича „пограничен град“ не само защото е толкова близо до границата. Откак Украйна е независима, тя е място на разделена лоялност, която гледа отчасти напред, отчасти назад, към някогашната съветска република. Харков е преживял това разделение както никой друг украински град. Ето защо бях дошъл тук – за да видя войната такава, каквато я преживяват хората.

На 24 февруари бронирани колони се изсипаха през северната граница на Украйна към Киев, докато други си пробиваха път от Крим и Донбас. В същото време към Харков се насочваха и войските от руската Белгородска област. Последният път, когато някой е виждал толкова много танкове около Харков, Червената армия се е сражавала с германските сили за контрола над града. В рамките на няколко дни предните руски части достигнаха до Циркуни на североизток и до Чухуев на югоизток от Харков. До края на февруари градът беше почти обграден от три страни. Танкове, самолети и артилерия го обстрелваха непрестанно. Изглеждаше, че руската пехота всеки момент ще навлезе в центъра му. На 1 март беше бомбардиран площад „Свобода“ в историческия център, при което беше разрушена главната правителствена сграда. Десетки хиляди харковчани избягаха. Онези, които не успяха или не можеха да го направят, наблюдаваха как градът им гори.

 

image03

 

„Небето стана червено“ – така описва тези първи дни една жена, която живее в Салтивка. „Видях да гори един 12-етажен блок. Огънят се отразяваше в прозорците на съседните сгради. Беше тъмно, но изглеждаше като ден. Като фойерверки. Просто замръзнах.“ Тя изпаднала в паника, не знаела какво да прави. Легнала на пода и се покрила с възглавници. Ракетите продължавали да падат. Тя продължавала да се паникьосва. Станала и се върнала до прозореца. През следващата седмица не спала. „Никога преди не бях виждала ракета“, казва тя.

Но украинските сили отвърнаха с ярост, която Москва не очакваше, и през първите седмици на март спряха руското настъпление. На юг от Харков те блокираха танковете при Малая Рохан. При Циркуни не позволиха на врага да влезе в Салтивка. А когато пристигнахме в средата на март, руснаците вече не се опитваха да проникнат в градското пространство. Строго погледнато, вече не се водеше битка за града. Това беше обсада.

 

image04

 

image05

 

image06
Щабът на областната администрация в Харков.

 

В центъра на града и в кварталите на юг от река Харков все още имаше остатъци от нормален живот. Имаше ток, отопление и интернет. Супермаркетите и бензиностанциите бяха отворени. Можеше да се стои навън, без да се страхуваш от незабавна смърт. Северната част на града, и по-специално Салтивка, понасяше основната тежест на обсадата.

Разположен в североизточната част на Харков, Салтивка е така нареченият „спален район“ – област на гигантско жилищно строителство, популяризирано по времето на Никита Хрушчов. Въпреки че някои части на Салтивка датират от 1960-те години, повечето от високите жилищни блокове са построени в края на съветския период и в годините след това. Издигащи се до 16 етажа, те са разположени по хълмове и се извисяват високо над Харков. Кулите са скупчени около площади в мрежа от криволичещи улички и пешеходни пътеки, която е ограничена от улица „Сердюка“ на запад, градския околовръстен път на изток, езерото „Родничок“ на юг и блатата на север. Навсякъде са разположени паркове, детски площадки, училища и малки търговски центрове. Салтивка е толкова обширна, че понякога я наричат Салтивка Масив, а преди февруари в нея са живеели голяма част от милион и половината жители на Харков. Те са били смесица от средна и работническа класа. Много от тях са успели да избягат, ако не в Западна Украйна или по широкия свят, то поне в южната част на Харков. Останали са по-бедните и по-възрастните хора.

Кулите са лесни мишени и постоянни източници на шрапнели. Ако да останеш вътре е рисковано, да си навън е още по-лошо. Можеш да се разхождаш дълго време, без да видиш жива душа. Ако срещнеш някого, той вероятно ще бяга.

Един следобед, когато експлозиите и престрелките отекваха по площадите, се натъкнахме на жена и нейния син, на около 20 години. Те носеха ръчен багаж и найлонови торбички. Тя беше покрусена и се тресеше от хълцане.

„Дано да горят в ада“, каза тя. „Това не е война. По-лошо е. Хората не бива да вършат такива неща.“

Бяха издържали, колкото са могли. Сега бягаха към метростанцията „Герои на труда“ на улица „Сердюка“. Това беше първата от няколко прибежки, които щяха да направят, пренасяйки дрехите и провизиите, които можеха.

„Какво мога да взема с мен? Всички неща от живота ни? Нищо. Какво мога да взема само с ръцете си? Нищо“, казва тя. „Животът ни е изличен.“

Избрали са да не се настаняват в мазето си, все още не. Но както щях да разбера, много от съседите им в Салтивка вече са го направили.

От един заснежен площад край улица „Джерелна“ се издигаха двата комина на разрушена електроцентрала. Наблизо имаше детска площадка, а до нея – магазин за хранителни стоки, през чиято витрина беше прелетяло нещо голямо. Пред магазина, до тежка метална врата, стояха трима мъже, един стар и двама млади, които говореха и проверяваха мобилните си телефони.

По-възрастният мъж, Олександър, веднага довери, че произхожда от донски казашки род. Истински украински войнишки род. Набит, весел мъж с ямки по бузите и пушачески хрип, той можеше да проследи рода си назад до 17-и век.

„Никога не сме губили битка“, каза той.

С него бяха също толкова веселият му син и приятелят им Никита – висок, здрав, блед младеж. На 17 години Никита е малко под възрастта за наборна военна служба, която президентът Володимир Зеленски беше обявил, но вече имаше гъста брада. Ходеше с куцане и носеше вързано на кръста си червено вълнено одеяло.

„Не мислехме, че Путин ще поеме такъв риск“, каза Олександър на руски, езика на ежедневието в Харков. Почти всички, които срещнахме, говореха на него, а не на украински. „Когато удариха летището, си помислихме: добре де, това е всичко. Не мислехме, че ще атакуват града.“

„Мислех си, какво, по дяволите, е това?“, каза Никита на английски език. Той обясни, че в училище е допълвал уроците си по английски с видеоклипове за смесени бойни изкуства.

Влязохме вътре и се спуснахме по оплескана с масло рампа. Металната врата зад нас се затвори и блокира слънчевата светлина. Взривовете престанаха да звучат като тътен. Не виждах нищо, докато не се появи слабо оранжево сияние. Беше електрическа печка. Намирахме се в подземен паркинг. На местата за паркиране бяха останали няколко коли. В останалите живееха хора.

 

image07

 

image08

 

image09
Жители на Харков, които сега живеят в мазета, включително онкоболни под детска болница.

 

Започнали да се събират тук през нощта на 24-ти. Отначало си донесли само одеяла. Мислели, че войната ще свърши след няколко дни. С продължаването на сраженията разбрали, че ако искат да останат живи, този паркинг ще трябва да се превърне в новия им дом. Съседи и приятели били убивани всеки ден. Сега помещенията бяха пълни с вещите на разбитите им животи: легла и завивки, изпочупени чаши, сгъваеми столове, резервни масички и найлонови торбички, пълни с вмирисани дрехи. Печката стоеше на масичка за карти, заедно с тенджера за готвене и износени прибори. Котлонът се захранваше от автомобилен акумулатор. Хората бяха разпънали пластмасови фолиа, за да си осигурят някакво подобие на уединение и топлина. Но студът беше жесток. Те носеха пуловерите и палтата, с които щяха да спят.

Олександър и семейството му били сред първите пристигнали. Никой не им е казал да дойдат. Той го нарича „самоорганизация“. Около 40-те души, които сега живееха в гаража, не получаваха помощ от Силите за териториална отбрана или от друг орган, въпреки че доброволци им носели храна и лекарства. Всъщност те се бяха превърнали в своеобразна местна доброволческа бригада, която готвеше за хората с увреждания и пенсионерите, блокирани в апартаментите си.

„Нямам къде да отида“, каза Олександър, когато го попитах защо не е избягал. „Така или иначе, това е нашият дом. Няма да го напуснем. Ще трябва да възстановим всичко. И искаме да го направим. Това е нашият квартал.“

Бащата на Никита, Игор, беше едър мъж на около 50 години със закръглено херувимско лице. Носеше палто от агнешка кожа и говореше със забързан баритон. Той описа как са се озовали тук.

„На 25 февруари ракета удари третия етаж на нашата сграда. Малко преди това бях си казал: ‚На третия етаж е безопасно‘. И тогава, два дни по-късно, ракета удари апартамента на съседа ни. Момичето, което живееше там, избяга. Но ние останахме. На следващия ден беше ударен четвъртия етаж.“ Те отишли пеша до метрото. В него вече живеели стотици хора. Нямало място нито на пероните, нито във вагоните на влаковете. Хората били започнали да бродят из тунелите, падайки по релсите в тъмнината. Игор и семейството му се прибрали вкъщи, и търсели защита в рамките на вратите, докато падали ракетите. А после случайно минали покрай този паркинг. Някой им махнал с ръка и им казал: „Можете да останете тук“.

 

image10
Жител на Салтивка

 

По време на окупацията на Афганистан Игор е бил танкист в съветската армия. Служил е в Източна Германия и Полша. Като военен в украинската армия е служил в Организацията на обединените нации. Познава войната. И умее да разпознава военния агитпроп, когато се срещне с него: Както украинското правителство не прави особено много, за да помогне на хората в гаража, така не прави много и за да ги информира. Ако новините от Москва не заслужават да бъдат наречени „новини“, то и новините от Киев са бедни на подробности и богати на шумотевица. Стратегия, позиции, численост на войските – всичко това е засекретено. За броя на жертвите не се говори, освен когато става дума за руски жертви, а те могат да изглеждат подозрително високи. Украинските телевизионни новини са обединени в една медия под правителствен надзор. Оскъдните кадри от фронта са заснети от войници и са проверени. Социалните медии са наблюдавани и има официални опити за ограничаването им. В Харков е забранено да се посочват в интернет местата на ударите.

На места обаче Салтивка все още получава мобилен обхват, включително пред гаража, и с помощта на Никита Игор можеше да следи чуждестранните новини. Във всеки случай знаеше, че руснаците са превзели Херсон и атомната електроцентрала в Запорожие, но са блокирани извън Киев. В Мариупол беше истинско клане, а в Одеса можеше да се случи следващото. Ако руснаците успеят на южния фронт, Украйна ще се окаже обградена от три страни, също като Харков.

Но освен това Игор виждаше, че инвазията вече е провалена. От опит знаеше от колко много снабдяване и гориво се нуждаят танковите части, а и беше очевидно, че руската армия е разпределена прекалено тънко. Нещо повече, тя беше неправилно разпределена. Докато към Киев се спускаше 40-километрова военна колона, към Харков не бе приложено нищо подобно.

Президентът на Русия Владимир Путин, разбира се, никога не е казвал това публично, но е възможно да е очаквал, че войските му ще се справят по-лесно в Харков. Ако това е така, очакванията му може би са били породени от определена историческа обосновка, която е била самоцелна, заблуждаваща или просто измамна, но разбираема от стратегическа гледна точка, имайки предвид историята на Харков. Той твърдеше, че неговата „специална военна операция“ има за цел да „демилитаризира и денацифицира Украйна“ и по този начин да обедини Русия. „За нас Украйна не е просто съседна страна“, каза той в навечерието на инвазията, а „неотменима част от нашата собствена история, култура и духовно пространство“. Подхващайки темата, неговите по-сантиментално настроени хористи вдигнаха шум за украинското „сърце“, за връщането на Украйна в „Родината“, за копнежа да се обединят със своите украински „братя“. Тази сълзлива семейна аналогия беше упорито раздрънквана по отношение на юга. Онези с по-груби намерения пък бяха решили, че Украйна е просто част от Русский мир – от „Руския свят“, където и да се намираше реалният украински народ.

И двете линии на мислене водеха към Харков. Подобно на цялата източна част на Украйна, той има дълги и заплетени корени в историята на Русия. Градът, който на украински се нарича Харкив, е създаден като военен гарнизон през 1650-те години. Според Володимир Кравченко той може да е бил построен от дезертьори от армиите на Полско-литовската общност, които са предпочитали Русия. Харков е бил междинен пункт между Москва и Крим – „крепост-защитник на родината и православната църква“, както пише Кравченко. Преди да стане първата столица на Съветска Украйна, той е бил имперска крепост. Има улици, кръстени на Пушкин, Чайковски и Лермонтов. Главният му парк е кръстен на Максим Горки. Близо до Салтивка се намира гробище на войници от Червената армия.

 

image11
Членове на бригада „Азов“ се подреждат за погребението на двама свои съратници в двора на Харковската областна болница.

 

Колкото и сантиментален или груб да е пропагандният шум, той се вдига не само от руснаците, а и от украинците. Като репортер в Донбас в навечерието на войната срещнах немалко украинци, които открито се възхищаваха на Русия и презираха украинската държава. Някои твърдяха, че искат Путин да завладее цяла Украйна. Причините за това бяха многобройни и сложни и най-често се свеждаха до онова ретроградно виждане за историята, което Путин изглежда споделя. Те копнееха за сигурността и гордостта на съветския живот, или пък бяха подвластни на дългогодишния тропот на Кремъл, който обвинява Киев в опит за „геноцид“ над етническите руснаци. Някои просто се смятаха за повече руснаци, отколкото украинци, и наистина много от тях бяха родени или израснали там [в Русия]. И дори ако не са, те са говорели руски, били са потопени в руската култура и медии. И макар че тези украинци може да са били доверчиви, носталгични или дори самоотричащи се – или всички тези неща заедно, както често установявах – това не правеше историята им с Русия по-малко значима за тях. Нито пък премахваше болката от несигурността и неяснотата, които бяха изпитвали в съветския период. Усещах, че за тях руският президент представлява възстановяване на една славна визия от миналото.

Този вид мътно русофилство беше много видим и в Харков. Когато през 2014 г. Русия нахлу в Донбас, политическото насилие в града се разрасна. Но дори и най-русофилски настроеният харковчанин не може да пренебрегне лицемерието на обсадата. Това не прилича толкова на завоевание, колкото на наказание. Днес Харков не беше отвоюван от Русия, а беше опустошаван от нея.

По-големият брат на Никита се беше сражавал в Донбас, където е бил ранен. Той е инвалид и живее в болница. Майка му, Ирина, е израснала в Харков, където дядо ѝ е получил апартамент, след като е загубил крака си от мина в Германия. Затова тя и Игор се преместили тук, след като се оженили в Русия. Тя си спомня времето, когато онова, което по-късно щяло да се превърне в Салтивка, все още се наричало село Салтивски. „Това е мястото, където идвахме да пием истинско краве мляко“, казва Ирина.

Беше тревожна и бдителна. На телефона си ни показа снимка на дядо си. Портретът в цвят сепия показваше свежо лице на курсант, едва ли по-възрастен от Никита сега, в червеноармейска туника и вълнена шапка. От него тя премина към видеоклип на тяхната домашна любимка-чинчила, която си играе със сламена шапка. Животинчето все още било в апартамента им. Връщали се на всеки няколко дни, за да почистят клетката му и да подменят храната и водата. Не искали да го вземат на паркинга. Някой бил донесъл двойка папагали и птиците умрели.

Семейството си е запазило малко заграждение в задната част на паркинга. Издигнали са ветрозащитна барикада от контейнери за боклук и кашони, която служи и като своеобразен частен вход. Над отвора са окачили полиетиленов чаршаф за матраци. Ирина се смущава от начина, по който живеят, и отначало не ни допускаше отвъд пластмасовата завеса. Накрая го направи, но забрани да се снима. Посочвайки една ограда от газобетонни тухли, тя каза: „А това е тоалетната“.

Никита, за да не остане по-назад, посочи една дупка на тавана и каза: „Това е моята дупка“. Каквото и да беше профучало през магазина за хранителни стоки над тях, то беше завършило пътуването си тук, изпращайки парче от бетонния таван в крака на Никита. Ето защо той куцаше. „Не е толкова болезнено – каза той, – но е неприятно“.

„Дупката на Никита!“, възкликна синът на Олександър. Той носеше тениска с щампа на скандинавска руна и надпис „Майната му на спокойствието, умри в битка и отиди във Валхала“.

„Това мазе е като миниатюрен Харков, разбираш ли?“, каза Олександър. „Ние приготвяме храна за всички. Проверяваме хората. Войната ни обедини.“ Той цитира украинска поговорка, която в превод означава: Истинският човек се разпознава само когато се случи нещо лошо. „Важното е – каза той – да останем хора.“

 

image12
Останки от улица в центъра на Харков.

 

Да останеш човек тук е предизвикателство. В близост до една от кулите недалеч от гаража, до кола, сплескана от паднало парче фасада, се беше сгушил мъж с качулка и червена парка, който пушеше цигара. „Просто съм тук навън, за да се стопля“, каза той, въпреки че беше много студено.

Той хвърли фаса си и се спусна по несигурно стълбище. Водопроводна тръба се беше спукала, оставяйки замръзнала каскада, която обливаше стената и покриваше стъпалата с лед. Той се промъкна в едно мазе, в сравнение с което гаражът изглеждаше луксозен. Всъщност това беше лабиринт от скривалища. Той започна да се промъква през дупки в бетонните стени, сред масивни тръби, докато стигна до малко котелно помещение, осветено от една-единствена свещ.

„Тук живеем“, каза той, докато се настаняваше в градински шезлонг, покрит с одеяло. За първи път е дошъл тук със съседи на 24 февруари. Връщал се редовно в апартамента си до предишния ден, когато станало твърде опасно да се излиза от мазето за повече от една цигара. На малка ниска масичка имаше пакетчета чай, кондензирано мляко, пакетче сол и кутия каша. Телефонът му се зареждаше от автомобилна батерия. От клетката за пренасяне на котки се чуваха звуци на драскане.

Бил таксиметров шофьор, без жена или деца. Живеел е с майка си, но, казва той, „първото нещо, което направих, беше да я изпратя в Западна Украйна. Тя е болна. Не може да се справи с това.“ Тя имала психологическо разстройство и сега живеела в болница. „Нямам къде да отида“, казва той.

Котката не била негова, а на съседката му. Преди това сред тръбите с него живеели още няколко десетки съседи, но всички си отишли, освен една съседка, а и тя си тръгвала днес.

Тя го повика откъм входа на мазето. „Не мога да хвана мобилен сигнал! Какво да правя?“

„Какво искаш от мен?“, отвърна той.

„Ела тук!“

Той се намръщи.

„Иска да ѝ занеса котката. Какво мога да направя?“

Той стана и занесе котката при нея. Тя си тръгна. Сега той щеше да живее тук сам. Попитах го как минават дните. Той се засмя. „Спя. Пуша.“

Той понасяше обсадата с търпеливо примирение. Други подхождаха към нея със самоувереност. Връщахме се към улица „Сердюка“, когато вдигнах поглед и видях една жена да се усмихва иззад стъкло, което някак си беше останало здраво. Тя бутна прозореца. Изненадан, че виждам нечупливо стъкло, и, нещо повече – някой зад него, попитах: „Какво правите там?“.

„Ами аз живея тук!“, отговори тя. „Оставам тук, за да спася дома и земята си“.

Тя ни въведе в апартамента си, като каза със смях: „Нямахме време да почистим“. Всъщност той би бил образец на чистота, дори и да не се намираше близо до фронтовата линия. Живее там със съпруга си, който се присъедини към нас във всекидневната. Газта беше изключена и те бяха облечени с тежки палта и шапки. Настаниха се на дивана, под стъклен шкаф с книги, със силен уклон към Чехов.

„Вижте тези кожени неща, те са на 20 години“, каза тя за палтата. Говореше на украински; двамата със съпруга ѝ бяха една от двете двойки, които срещнахме и които избраха да разговарят на този език. „Ще спим в тях.“

И двамата бяха пенсионирани инженери. Запознали се в лабораторията, в която са проектирали ракетни компоненти за съветското правителство, което им е предоставило този апартамент. Подобно на много харковчани, които срещнах, те имаха роднини в Русия, които отказвали да повярват, че има война. Децата им, които живеят в чужбина, ги убеждавали да избягат, но тя каза: „Обичаме дома си. Нещо ни държи тук. Това е нашата родина. Не знам как да го обясня.“

Попитах ги какво ще правят, ако руснаците влязат в Салтивка.

„Не мислим за това“, каза тя.

„Мога ли да ви донеса нещо, когато се върна?“, попитах.

„Ракета Стингър?“ – каза тя и се засмя.

 

image13
Пенсионираните инженери в апартамента си в Салтивка.

 

Излязох навън. Взривове разтърсиха двора. Докато се втурнах в търсене на убежище, около главата ми падаха стъкла.

Тази жена беше успяла да запази чувството си за хумор. Харковчани обикновено успяват да го направят, неизвестно как. И в това отношение реакцията им срещу войната се отличава с някаква странна, инстинктивна увереност.

„Това е нашата тоалетна“, каза Ирина. Оказа се, че е говорила и в буквален, и в преносен смисъл. Тук в Салтивка фразата се беше превърнала в съкращение за „това е нашият живот сега“. Не беше лекомислена, или не просто категорично такава, но беше някак мрачно лирична и болезнено смешна, по славянски.

Близо до гаража, на улица „Метробудивникив“, се намираше основно училище, гимназия № 172. В двора му, до засъхнала локва кръв, група жени бяха наклали в голяма саксия огън от дървени въглища и хвърляха в тенджера нарязани зеленчуци.

„Това е нашата тоалетна“, каза една възрастна жена, жестикулирайки с кухненския си нож към една стена. Тя се грижеше за морковите. „Това е ужасът, в който живеем. Ние сме деца на мазетата.“

Оставяйки морковите, но запазвайки ножа, тя ни поведе да видим какво е станало с дома ѝ, като предупреди: „Ако започнат с бомбардировките, ще избягам“. Изкачи се по една пътека. Посочи с ножа една сграда и каза: „Тук живеят инвалиди. Без врати. Зловещо е.“

Сякаш като по команда се разнесе порой от експлозии. Тя се обърна на пета и се втурна обратно към двора и надолу към мазето на училището. Последвахме я. Мръсният под, ниският таван и недовършените каменни стени бяха едва осветени от свещи и слаба нишка от зелени декоративни лампички. Нервно куче, мелез на немска овчарка, ме лаеше, докато една жена се опитваше да го успокои. Когато очите ми се приспособиха, видях по ъглите хора.

Един мъж говореше за баща си, който е починал тук предишния ден от сърдечен удар. Линейката пристигнала чак на сутринта. Бяха прекарали 16 часа с трупа.

„Защо не можаха да вземат тялото веднага?“, каза той. „Искам да знам какво става оттук нататък. Попитах медиците тази сутрин. Те ми казаха, че има твърде много хора, които трябва да се погребат. Ще трябва да почакаме, докато го погребем“.

Брат му е погребан в гробище в Харков и той би искал баща му и брат му да са заедно, но е чул, че гробището е разрушено. А преди това най-първо трябвало да намери тялото на баща си. Властите не можели да му кажат къде е било пренесено.

„Опитахте ли да се обадите?“, попита един от хората.

„Те нямат време да вдигнат телефона. Просто вземат телата“, каза той. „Ще трябва да го потърся в моргата, както се търси хубав картоф сред купчина изгнили“.

„Ще го намериш“, каза другият.

„Знам, че ще го намеря, но не е задължително да е по този начин“, каза той.

Възрастна съпружеска двойка седеше на една пейка. Жената четеше от руски православен молитвеник, а бузите ѝ бяха мокри от сълзи. Съпругът ѝ я слушаше.

„Моля ти се, Мария“, шептеше тя. „Молим се да не се отчайваме, да ни бъдат простени греховете“.

Една китара беше подпряна на стол. Жената с ножа каза: „Аркадий, ела тук.“ Откъм сенките се появи дребен, навъсен мъж. Той взе китарата и прокара ръка по струните, без да се опитва да свири мелодия, в чиста дисхармония. Беше много подходящо за ситуацията.

„Стига толкова“, каза му един тийнейджър. И добави към мен, на английски: „Той има свой собствен стил“.

В публичните си комуникации Украйна поддържа боен хумор. В рамките на няколко часа след преминаването на руските войски през границата се сформираха градски милиции, които поставиха пътни блокади. Над тях бяха поставени крайпътни билбордове, на които се виждаше черна часовникова кула на Кремъл, на борда на черен кораб, потъващ в кървавочервено море. „Русия да се шиба“, пишеше на тях. „Добре дошли в ада“, пишеше на други. Най-поетичният: „Ние сме на нашата земя. Вие ще бъдете в нея.“

В Харков, както и в останалите части от страната, пътните знаци бяха пребоядисани, за да объркат руските войски, което изглеждаше смешно, докато руснаците не доказаха, че са достатъчно злощастни, та да се нуждаят от пътни знаци. На един знак преди кръговото кръстовище южно от Харков имената на градовете бяха изписани със спрей, а в кръгчето беше написано „Путин е копеле“. Отвъд него имаше нов знак, официален и непокътнат, който посочваше само една дестинация: „Москва – 662 км“.

След като руски танкист беше заснет да пада от движещ се танк, а след това да тича, за да го настигне, новините пуснаха клипа ускорен и настроен на майтап в стил Бени Хил. В социалните мрежи националната игра на меми е на висота: На дигитално обработена снимка се вижда как руски хеликоптери прелитат над разрушен град, а от платформите им висят перални машини – препратка към жалките грабежи, които руските войници извършват. Надписът отдолу гласи: „Специална военна операция“. Реална снимка показва кухненски шкаф на стената на апартамент, който иначе е бил разрушен и изложен на природните стихии: „Бъди силен като този кухненски шкаф“. На трета се вижда Зеленски, който говори по телефона с Уил Смит. „Здравейте, Уил Смит? Чухте ли какво каза Владимир Путин за съпругата ви?“

А освен това има и неща, които казват самите харковчани, и които може и да не са хумористични, но са толкова съвършено елегични при дадените обстоятелства, че човек трябва да ги оцени по достойнство. Така и не се отървах от глупавия навик да питам хората „Как сте?“ в мазета, разрушени домове, болнични отделения. Но само веднъж някой ми отговори: „Как мислиш, че сме?“. Обикновено казваха нещо по-остроумно. Често срещан отговор беше „Не сме гладни“. Друг беше „Нормално“. Дори в добри времена това е типичният местен отговор на въпроса как е човек. Нормално. Това е все едно да кажеш: „Не мога да се оплача“ или „Нещата можеха да бъдат и по-зле“. Въпреки че тук те са подложени на всичко, от което човек би могъл да се оплаква и животът едва ли би могъл да бъде по-тежък, украинците все пак казваха точно това. Струваше ми се, че долавям известно саркастично намигване, когато го казваха. Но може би си го въобразявах.

Може би най-ужасяващата гледка на разрухата в Харков беше пазарът Барабашово, най-големият открит пазар в града, чиито магазини, павилиони и сергии сега бяха превърнати в огънати останки от метал и пепел. Докато пожарите все още горяха, един мъж стоеше пред това, което някога е било магазинът му за съдове, и гледаше купчините натрошени чинии и чаши. „Русский мир“, въздъхна той.

 

image14
Пазарът в Барабашово след обстрел от руските сили.

 

Една жена излезе от мазето на Гимназия № 172 и се отправи пеша към сградата си. Изкачи шестте етажа до апартамента си. Пред него имаше останки от детско легло, които съпругът ѝ беше събрал, за да може да барикадира прозорците им.

Тя идваше за да стопли вода и да провери как е синът ѝ. Той е психично болен и не може да живее в мазето. Не може да го понесе. Когато ракетите падат, той е неконтролируем. Затова трябвало да го държат заключен в апартамента.

„Внимавайте, може да избухне“, каза ми тя, когато влязохме в една стая, където синът ѝ стоеше на балкона и пушеше.

„Ела тук“, каза му тя. „Тези хора са от телевизията. Кажи им името си.“

„Серхий“, каза той.

„На колко години си?“, каза тя.

„18“, каза Серхий.

„Това не е вярно. Ти си на 37“, каза тя. „Кажи им довиждане.“

„Добро утро, довиждане“, каза Серхий на английски.

„Веднъж той избяга“, каза съпругът ѝ. „Прекарахме цели часове в опити да го намерим“.

Когато се върна в училището, тя стъпи върху засъхналата кръв. Там шрапнел беше откъснал крака на един мъж. Той издъхнал на място.

 

image15
Серхий, който не може да понесе да напусне апартамента си и да живее в мазето със семейството си в Салтивка.

 

Всеки ден в Салтивка хора загиваха по такива начини, това се разбираше от само себе си. Умираха и по други ненужни начини.

Когато една сутрин отидохме в гаража, намерихме Олександър да пресича площада към собствената си сграда, където имаше пожар.

От прозорците се стелеше дим. На площадката между третия и четвъртия етаж лежеше мъртъв мъж по потник. Беше паднал по стълбите и изглежда си беше счупил врата.

Апартаментът на мъжа беше въглеродно черен и отровен. Предположих, че огънят е резултат от попадение на ракета, докато не чух съседката от долния етаж да крещи.

„Оставили са го тук внуците му, идиоти!“ – каза тя. През тавана ѝ капеше вода и заливаше пода. Тя се опитваше да я улавя в пластмасови купи за храна. „На никой не му пука. Тялото просто ще си остане там.“

Не е имало ракета. След спирането на газта мъжът не можел да отоплява апартамента си. Съседите му донесли електрическа печка. Тя беше предизвикала пожар.

По стълбите Олександър носеше за жената грамадни бутилки с вода. Тя ги занесе в изгорелия апартамент, където заедно с друг съсед заляха купчините димящи отломки. Когато това ѝ омръзна, тя се върна в жилището си и се зае със собствените си ядове. Проклинаше пожарникарите, че са използвали толкова много вода.

„А аз като идиотка им благодаря“, каза тя.

„Война“, каза Олександър като общо обяснение. „Избих вратата. Не можехме да направим нищо. Човекът умря и това е всичко.“

Попитах кой е той.

„Просто един пенсионер. Не го познавах. Само колкото да го поздравявам.“

„Всичко е прецакано“, каза жената.

„По-добре наводнена, отколкото изгорена“, предложи Олександър.

„Всички ми казват: ‚махни се, махни се‘“, каза тя. „А къде да отида? Кой има нужда от нас? Да се махнем? Христе! Защо шибаните американци не могат да направят нищо? Майната му на Путин. Един Путин може да бъде победен от целия свят“.

При следващата сграда пристигна екип от трима души за отстраняване на бомби. Те прикрепиха метален кабел към останките от ракетата и с помощта на лебедка я измъкнаха от пръстта. Вдигнаха я и я сложиха в багажника на камиона си.

Казахме им, че има труп, за който трябва да се погрижат. Единият от тях сви рамене.

Когато се върнах в димящия апартамент, съседът, който помагаше при гасенето, се появи, държейки документите на мъртвеца. Сред тях имаше 35-годишна съветска военна карта, написана на ръка с черен химикал. Снимката показваше мършав, напрегнат на вид млад мъж.

„Войник“, каза той.

 

image16 

 

image17

 

image18
Останки от пожар в апартамент в Салтивка. Един мъж е загинал, падайки по стълбите при опита да избяга.

 

Тези проблясъци на историята се виждат навсякъде. В Гимназия № 172 се разходих из класните стаи. Чиновете бяха покрити с гъст прах, а подът – със стъкла и парчета от пластмасови капаци на прозорци. Една от класните стаи беше отделена за курс по руските войни, със специален акцент върху Великата отечествена, както е известна Втората световна война в Русия и Украйна. На бюрото имаше голямо палто от времето на Втората световна война, черни кожени ботуши и шапка с козирка.

В периода 1941-1943 г. в Харков се е състояла не една, а четири битки между Червената армия и Вермахта. Градът е бил по-разрушен от всеки друг в Съветския съюз, освен Сталинград. Той е свидетел на някои от най-големите прояви на руска храброст и саможертва по време на войната.

При всички приказки на Путин за поправяне на историята, неговите войски бомбардираха, без да се съобразяват с нея – без да се съобразяват с историята на самата Русия. Това лицемерие винаги стои на заден план в разговорите на харковчани за войната, ако не и на преден. По-лошо от лицемерие, по-лошо от ирония, изтъкваха те, обсадата е садомазохистична. Самоубийствена. Русия твърди, че Украйна е Русия, така че, нахлувайки в Украйна, не нахлува ли Русия в самата себе си? Да се самоубие ли се опитва? Какво друго може да се мисли? Руснаците са безразлични към собствения си живот, както и към онзи на жертвите си. Вижте само как се отнасят с войниците си, като ги изпращат в битка необучени, недохранени, без командир, оставяйки труповете им на бойното поле да изгният – да бъдат „изядени от кучетата“, както се казва.

Преживяването на войната винаги е абсурдно, но в тази война украинците осъзнават един особен абсурд. Путин твърди, че Украйна е била несправедливо откъсната от Русия, преди да попадне под властта на западните подлоги. „От незапомнени времена хората, живеещи в югозападната част на това, което исторически е било руска земя“ – т.е. украинците – „се наричат руснаци“, каза той. Това е сюжетна линия, която той преследва в продължение на почти цяло десетилетие до момента на нахлуването, с все по-голяма настойчивост и с помощта на все по-измъчени исторически подсюжети, достигайки все по-назад във вековете всеки път, когато повдига темата, докато накрая изглеждаше така, че в неговите исторически изчисления Екатерина Велика е оставила стратегически меморандуми за Йосиф Сталин, а НАТО заплашва средновековната Киевска Рус. „Съвременна Украйна – казва той – е изцяло създадена от Русия.“

За човек, който няма добра дума за болшевизма – Путин изповядва, че обвинява Ленин, наред с други неща, за създаването на измислената държава Украйна – този бивш офицер от КГБ изглежда се радва на марксистко-ленинската диагноза за фалшиво съзнание. И кое е фалшивото съзнание, което той вижда при украинците? Да бъдеш украинец. Той им казва, че тяхната нация, суверенна през тези 30 години, е била грешка. Че тя няма право да съществува. Всъщност тя не съществува. Че самите те не съществуват – освен може би като руснаци.

Когато ракетите удариха площад „Свобода“ на 1 март, те отбелязаха промяна във войната. Преди това Русия се концентрираше върху стратегически цели. Ударите по цивилни райони можеха да бъдат обявени за погрешни. Но на площад „Свобода“ стана ясно, че руското командване има намерение да убива, както и да унижава, обикновените украинци. Това, ако приемем, че ударът е бил разпореден от висшето командване. Още от самото начало руските операции са толкова хаотични, че е възможно с това да се е заел някой местен командир.

Който и да е издал заповедта, очевидно за него не е имало значение, че макар и площадът да отбелязва украинската независимост, той отдавна я е предшествал. Почти всяка постройка на него и около него е била построена по времето на царете или на Съветския съюз. Ракетите бяха повредили шедьоври на руската имперска и модернистична архитектура. Повредена е операта. Повредени са и Харковският национален университет – първият университет, основан в контролираната от Русия Украйна през 1804 г., както и сградата на държавната индустрия „Держпром“, кандидат за статут на световно наследство на ЮНЕСКО.

Когато отидох за първи път на площад „Свобода“, малко неща се бяха променили след ударите. Кратерите не бяха запълнени, изпочупените витрини на магазините зееха. По калдъръма имаше отломки и сплескани коли. От стените на красивата правителствена сграда, построена през 1920-те години, висяха корнизи. В заседателната зала микрофоните по бюрата разрязваха въздуха под непохватни ъгли. Паркингът на близката жп гара беше пълен с коли, изоставени от избягали хора. На площад „Конституция“ монументалната бронзова статуя, известна като „Летящата Украйна“ – крилата богиня, която държи нагоре венец – беше затрупана с бели пясъчни чували.

 

image19
Доброволци използват чували с пясък, за да защитят бронзовия паметник на Летяща Украйна в центъра на Харков.

 

След бомбардировката на площад „Свобода“, жителите на Харков, очакващи всеки момент руски сухопътни войски, се събрали на него, за да покажат неподчинението си. Те донесли храна и провизии, издигнали палатка за оказване на помощ, организирали места за приготвяне на коктейли „Молотов“. Сега площадът е празен, а неизползваните коктейли „Молотов“ са прибрани в пластмасови каси. „Надяваме се, че няма да ни се наложи да ги използваме“, каза единственият лекар в палатката, където нямаше пациенти.

На всеки няколко минути от металните високоговорители на площада се разнасяше записано съобщение. „Руски войнико, сложете оръжието си“, казва женски глас. „Горе ръцете. Ще пощадим живота ви и ще ви помогнем да се приберете у дома.“

Една от реликвите от съветската епоха, оцеляла след обсадата, е метростанцията „Герои на труда“. Извън остъклените стълбища от двете страни на улица „Сердюка“ хората, които живееха в метрото, стояха наоколо, поемаха въздух, пушеха цигари. Гледаха на север към Салтивка, слушайки взривовете.

Долу, в подземния коридор, миришеше на урина, нечисти тела и борш, който разнасяха доброволци. Сред турникетите и върху мраморните плочки на перона бяха разпръснати семейства на легла, одеяла и завивки. Стотици хора живееха тук от месец насам. Перонът се огласяше от кашляне и подсмърчане. Миришеше на застояла котешка пикоч. Вагоните бяха заприличали на претъпкани съветски апартаменти. Пейките бяха превърнати в легла, а первазите на прозорците – в рафтове за тоалетни принадлежности и хранителни продукти.

Но настроението в метрото беше приповдигнато. Някой беше превърнал едно детско легло в заемна библиотека. В нея сигурно имаше стотина книги. Една учителка беше заобиколена от малки деца. Те очертаваха дланите си върху копирна хартия и попълваха силуетите с маркер и пастел.

„Толкова са красиви, тези длани“, каза учителката.

Мъж седеше на щайга и четеше на глас на жена си от дебел том с твърди корици. Беше биографията на Емелян Пугачов, войник от руската императорска армия, който повежда бунт срещу младата престолонаследница, станала по-късно Екатерина Велика. Той четеше пасаж, който нямаше нищо общо с бунта, а разказваше за усилията на Пугачов да намери съпруг за една слугиня. Тя се оплаква, че носът ѝ е грозен. Никой не иска да я вземе. Пугачов обещава да ѝ намери подходящ мъж. После ѝ казва да отиде и се приведе в приличен вид. Тя се връща с розови бузи и хубави ботуши. Намерен е ухажор и е сключен брак.

Докато той чете, жена му лежи на лакът върху одеяло и се смее.

„Започнах да чета за въстанията в Русия, как е започнало всичко“, казва мъжът, който живее със съпругата си в Салтивка. „В тази книга се споменава и Украйна. Русия казва, че Украйна не съществува, но името ‚Украйна‘ е изписано в тази книга“.

„Пугачов всъщност произхожда от донско казашко семейство, семейство на бедни християнски селяни“, казва съпругата му.

Те бяха почти приключили с втория от двата тома на биографията. През годините са прочели много книги заедно. Срещнали се в университетската библиотека във Волчанск, град близо до границата, който сега е окупиран от руснаците. Скоро щели да отпразнуват петдесетата годишнина от сватбата си. Имали деца в Берлин, които ги убеждавали да се преместят там, но той казва: „Няма да отидем никъде. Това е моята земя. Роден съм тук. Не мога да си представя живота без моята земя.“

Няколко дни по-рано е бил 74-ият му рожден ден. Съпругата му се осмелила да излезе навън и купила вафлена торта. Празнували със съседите си от платформата.

Една от тези съседки, млада жена, се приближи и попита: „Мога ли да ви разкажа една история?“

„Моля“, казах аз.

„Преди около пет дни един мъж дойде тук с четири буркана мед. Чул, че хората на гарата са болни. Жена му останала вкъщи. Тя не може да излиза, така че той не можел да дойде и живее тук в мазето. И така той обикаляше с тези четири буркана мед и питаше кой има нужда от него. Предложих му в замяна лекарства, но той отказа. Намерихме няколко лимона. Но той не искаше да вземе и лимоните. Не искаше да приеме нищо. Искаше само да раздаде меда си.“

Зачаках още, но това беше всичко. Това беше нейната история.

 

image20
Членове на Силите за териториална отбрана, действащи в Салтивка.

 

Такива истории се натрупваха във военния фолклор. Нейната беше истинска, в това не се съмнявах. Другите бяха очевидно апокрифни. Някои бяха страшни, други – весели. По причини, които все още не знам, най-запомнящите се бяха свързани с храната.

Например историята за пратка с хуманитарна помощ, която била донесена в един приют. В една от торбите с храна имало руско проследяващо устройство. Малко след това заслонът бил взривен от ракети. Имаше история за бабушката, в чийто дом нахлули руски войници. Казали ѝ, че са гладни. Тя им сервирала горещо блюдо с кнедли. Нахранили се. Скоро на пода ѝ издъхнали осем отровени руснаци. Имало и тайна парола, която уж се използвала за откриване на руски диверсанти. Казваха, че ако имаш подозрения за някого, трябва да го помолиш да каже паляница – традиционна украинска кифла. Руснаците не били способни да я произнесат правилно. По начина, по който я произнасяли, тя звучала като думата за „ягода“. Ако заподозреният каже „ягода“, то вероятно е враг и ако сте въоръжени, трябва сериозно да размислите дали да не го застреляте.

На другия край на палитрата се намираха поверителните слухове. Като всички обсадени хора, украинците бяха тяхна жертва. Всички войници от Силите за териториална отбрана използваха кодови имена. Подобно на анимистите [хора, които вярват, че всичко в природата притежава душа], които забраняват да ги снимат от страх, че това ще открадне душите им, те се ужасно се страхуваха от фотоапарати. Бяха убедени, че всяка снимка ще се озове в интернет и руснаците ще я видят, ще занулят местоположението и ще изпратят ракета. А това означава, че са и много недоверчиви към журналистите, въпреки че – или точно защото – Украйна гъмжи от тях.

Пелегрин снимаше една от опустошените улици в центъра на Харков, когато от витрината на близкия магазин излезе мъж с пистолет. Пелегрин щракна Google Translate на телефона си и започна да разговаря с негова помощ. „Моля, без снимки“, гласеше преводът. „Не искаме въздушен удар.“

Усетих, че параноята произлиза поне отчасти от недоумението, че това, което им се случва, се случва реално, и то именно на тях. Това е неизбежно когнитивно прекъсване във военни времена, един от абсурдите на войната. Но освен това усетих, че украинците се притесняват от мисълта, че чужденците не им вярват, че не вярват на онова, което е буквално пред очите им, че са били подведени от фарсовата руска версия, че Украйна води война срещу самата себе си. Когато една жена разказваше за бягството от дома си, тя използваше фрази като „Това е истина“ и „Не съм си го измислила“. Тя ни молеше да ѝ повярваме. И непрестанно повтаряше руската дума „клянусь“ [кълна се], която е по-силна от „наистина“. Това е клетва за истинност под заплаха от проклятие, все едно да кажеш: „Кълна се в душата си, че това е истина“.

Войниците бяха изровили в развалините безкрайно много проследяващи устройства [чрез които се насочват управляемите ракети]. Всяка джаджа с неясен произход тук беше подозрителна. Когато едно подразделение ни развеждаше из северния край на Салтивка, един войник ми показа на телефона си снимка и каза: „Това получихме само преди три минути“. Бях сигурен, че е устройство за отваряне на гаражни врати. Както може да се предполага, малко по-късно ракетите се забиха точно в неговото местоположение. Хукнахме да се крием. Той ме изгледа многозначително.

Официалната параноя се разпростираше и върху украинските цивилни, понякога жестоко. Пристигнах на мястото на ракетния удар в Двореца на културата на железничарите, прекрасна конструктивистка сграда от 1932 г. Не беше тайна, че в сградата сега се помещаваше нещо важно за военните действия. Беше опасана с чували с пясък и пред нея можеха да се видят войници. Затова и не беше изненада, когато от небето дофуча ракета, само че не достигна сградата и остави в земята дупка с размерите на плувен басейн.

Пешеходците продължаваха пътя си през парчетата пръст по улица „Велика Панасовска“. Полицията се насочи към тях. Подозираха, че ударът е бил насочван от някой саботьор в околността. Това беше рутинна практика. Издърпаха един мъж от колата му под дулото на пистолет и го притиснаха към нея с лице напред. Спряха възрастна жена, която се опитваше да пресече улицата, и претърсиха чантата и пазарската ѝ чанта. Когато един мъж в работнически комбинезон бавно се качи на велосипеда си, те му изкрещяха да слезе. Той се вкамени и обърка. Втурнаха се към него с вдигнати пушки. Повалиха го на земята и един полицай стъпи с ботуш на главата му. Друг го удари с приклада на пушката си по главата.

Църквата, която видях през дима на сутринта в деня на пожара на газопровода, беше „Свети Георги“. Това, че тя все още стоеше, беше ако не чудо, то със сигурност нещо необичайно. Намираше се на открит тревен участък без никакво прикритие. Улиците и тревата около нея бяха изровени от обстрела. Външната ѝ тухлена стена, както и една стопанска сграда, и паркинга ѝ, бяха обстрелвани. Но самата църква беше непокътната, с изключение на няколко малки вдлъбнатини по луковичните куполи и един счупен прозорец на островръхата кула.

На 24 февруари вярващите започнали да пристигат с чанти в ръце. Сега няколко десетки от тях живееха в мазето на църквата, в стая, окачена с икони и портрети на мъченически загинали светци от Харков. От 8 до 15 ч. те се молеха по православен начин – стоейки, с разперени ръце, четейки на глас специална молитва, която свещеникът беше написал и ксерокопирал за тях. Написана на класическа руска кирилица, тя се наричаше „Молитва за мир и прекратяване на огъня“.

Попитах ги какво ще правят, ако руснаците стигнат до Салтивка.

„Ще се молим“, отговориха те в един глас.

 

image21
Отец Олег и вярващите от църквата „Свети Георги“, които живеят в мазето на църквата.

 

Бащата на свещеника се е издигнал до поста в църквата „Свети Георги“ след обявяването на украинската независимост. Той е женил някои от хората в мазето, кръщавал е децата им, благославял е домовете им, погребвал е родителите им. Сега синът му се опитваше да ги запази живи.

Свещеникът и съпругата му също живееха в църквата. Къщата им се намирала в Циркуни, село североизточно от Салтивка, в което руснаците са влезли още през първата седмица на войната, но така и не са го покорили напълно. Те бяха избягали, но не и двете им малки деца. Децата били хванати в капан в селото, криели се с родителите на майката в тяхната къща, в която нямало мазе. Голяма част от сраженията, които се чуваха в Салтивка, всъщност се водеха в Циркуни. Те не бяха виждали децата си от месец.

„Тук е страшно, но не мога да си представя как е там“, каза свещеникът. „Най-страшното е, когато децата свикнат със стрелбата. Но ние свикваме с това, а децата се учат от нас“.

Когато енориашите му казаха, че ще се молят, ако руснаците пристигнат, една жена добави: „Ще се молим за всички“. Имаше предвид, че ще се молят както за украинците, така и за руснаците. Това беше чувство, което долавях често.

На следващия ден свещеникът занесе храна на хората, живеещи в мазето на един от жилищните блокове близо до църквата. Група хора на сгъваеми столове го посрещнаха с благодарност.

„Молим се“, каза една жена. „Какво друго можем да направим? Молим се за прошка. Молим се за мир. Молим се за край на войната. Ние сме братя с руснаците. Говоря на руски, защото това е моят майчин език, макар че говоря и украински. И децата ми говорят руски. Имам семейство в Русия. Не сме много близки, но все пак сме роднини. Разбира се, ние също сме разтревожени. Защо се убиваме едни други? Ние нямаме врагове. Всички сме от едни и същи корени.“

 

image22

 

image23

 

image24
Лечение на ранени в болница в Чухуив, южно от Харков.

 

В една от болниците главният хирург си спомня за своя приятелка. Откакто я познавал, тя била защитничка на Русия. Двамата спорели по този въпрос, но си останали приятели. Тя се озовала на операционната му маса. Една ракета изпратила парче стъкло в гръбнака ѝ. Той не можал да я спаси. До последния си дъх тя отказвала да се отрече от Русия. Един по-млад хирург, който слушал, казал: „Според мен това е психологически проблем“.

Докато работех като репортер в Донбас преди войната, се запознах с много украинци, които бяха или не бяха привърженици на Русия, но при всички случаи не изпитваха никаква симпатия към Володимир Зеленски. Наричаха го „клоунът“ – препратка към предишната му кариера на комедиен актьор. Оттогава насам Зеленски се беше превърнал в национален и световен герой, и вече е възможно дори да те пребият, ако говориш лошо за него, но все още имаше немалко харковчани, които го правеха.

Близо до болницата се намираше православната църква „Свети Николай“ от XIX век, в която харковският епископ раздаваше помощи. Един следобед хората се бяха наредили на опашка отвън. Някои проверяваха телефоните си за новини от войната. В Буча, край Киев, бяха открити масови гробове. Четири милиона украинци вече бяха избягали от страната. Русия прехвърляше силите си на изток и скоро можеше да усили атаките си срещу Харков. Добрата новина беше, че украинските войски изтласкват руснаците от селата и градовете на юг. Те си бяха върнали Чухуив и Малая Рохана. Други, също чакащи на опашката, се оплакваха, смееха се, спореха, крещяха.

Слушах тези размени на реплики, колкото сърцераздирателни, толкова и абсурдни:

„Ще ни убият всички!“, заяви една жена с гъгнещ глас.

„Не знам кой кого убива“, каза една по-възрастна жена.

„Защо крещите?“, каза трета, скептично настроена жена.

„Не е ли редно да крещя?“, каза жената с гъгнещия глас. Стана ясно, че нестабилността е обида. Тя беше пила. Това е често срещано явление. „Не знаем кой кого бомбардира, украинците или руснаците. Откъде да знаем кой ни бомбардира? Те всички ни правят инвалиди.“

Намеси се един мъж.

„Всички млъкнете. Аз ще кажа нещо и ще отговоря ‚Върви на майната си‘ на всеки, който се опита да ме прекъсне“, каза той. „Така че слушайте. Ха сега кажете ми: Деца. Има ли Путин деца?“

„Да“, каза жената с гъгнещия глас.

„Млъкни“, каза той.

„Две дъщери“, настоя тя.

„Той има две деца“, съгласи се той. „И къде са те сега?“

„Те са в чужбина!“, изрече хорът.

„Не ме прекъсвайте, ще ви таковам! Аз имам деца. Имам внучка. Имам и правнучка. А днес загубих съпругата си. Тя умря, заради кого?“ Той се разплака. Тълпата притихна. „Беше убита от изстрел. Беше се скрила в банята. Беше на 72 години. Представете си само, току-що идвам от погребението. Взеха от мен пари за погребението“.

В този момент в речта му започна да се долавя същото гъгнене. Не всички бяха сигурни, че съпругата му е починала.

„На кого са му нужни твоите пари?“, каза скептично настроената жена. „Какви глупости брътвиш изобщо?“

„Ако не искаш да ми вярваш, това си е твой проблем. Взеха ми пари. Двадесет и пет хиляди. Как е възможно това? Аз съм пенсионер. На 78 години съм. Заслужавам ли такава гадост?“

„Не го заслужаваш“, отвърна пияната жена. „Ти си много добър човек.“

Някой изкрещя, че и децата на Зеленски са в чужбина (слух, който изглежда не е верен).

„Зеленски е лъжец“, каза тя.

Хорът се съгласи.

„Той обеща да намали цените на комуналните ни услуги със 70 процента“, каза възрастната жена. „Лъжец е.“

Обръщайки се към мен, мъжът попита: „Ще пишете ли за нашия клоун?“.

„Какво да напиша за него?“, попитах.

„Че е клоун“, каза мъжът. „Избрахме го като приятел, като човек. Искахме да направи живота ни по-добър. И какво направи той? Донесе ни война. Жена ми умря заради него.“

„Не вярваме, че войната ще свърши при Зеленски“, каза по-възрастната жена.

„Искаш да кажеш, че Зеленски е започнал тази война?“, попита скептичната жена.

„Лъжец!“, настояваше гъгнещата жена.

„Намаление със 70 процента, така ни обеща“, каза по-възрастната жена.

„Той ни докара войната“, каза мъжът.

„Война и по-високи цени на комуналните услуги“, каза тя. „Виждали ли сте цените?“

„Жена му и децата му се крият в Америка“, каза мъжът, „Но аз не мога да се скрия, защото нямам пари“.

 

image25
Руски танкове в Малая Рохан, село в покрайнините на Харков.

 

На входа на магистралата, която води от Харков към Чухуив, град на югоизток, който руснаците завзеха още в началото на войната, са поставени чифт обелиски с гравиран надпис „Харков 1654-1954“. Те са били пощадени от ракетите. Гигантска менора [еврейски свещник със седем ръце], паметник на Холокоста, е имала по-малко късмет. Металните ѝ ръце бяха изкривени.

Къщите на Малая Рохан бяха изравнени със земята. На пътя през селото един руски танк беше взривен на две, а кулата му лежеше встрани. Извън града, на магистралата, под билборд, рекламиращ хайвер, имаше намачкани ремаркета и барикада от унищожени коли. Един микробус беше получил директен удар и страната му зееше разкъсана. Мъртъв мъж лежеше встрани от пътя. Друг се виждаше на насипа. С пристигането на група украински пресаташета и войници минометен снаряд се взриви сред колите, издигайки нагоре шлейф от пръст и павета.

В крайпътната канавка откриха мъртъв руски войник. На тениската му имаше голямо пурпурно петно – беше улучен от куршум в корема – и лежеше по гръб, крайниците му сгънати, а ботушите му липсващи. Служителите на пресслужбата се събраха радостно около трупа, когато пристигна група европейски репортери.

„Не се смейте“, каза висшестоящият офицер на подчинените си.

След като журналистите се отдалечиха, видях как един войник снима трупа и му каза нещо. След това плю на земята до него.

Може би мъртвецът беше член от екипажа на близкия танк, изоставен в бързината. Редом с протекторите и бронежилетките на защитното му покритие лежаха спален чувал и медицински комплект. Репортерите заснеха видео, на което се вижда как войник отваря люковете на танка, изважда оборудването и описва съдържанието.

„А сега кажете: ‚Това е руски танк!‘,“ помоли един репортер.

Войникът изглеждаше объркан. Нима познатото бяло „Z“, изписано със спрей отстрани, не беше достатъчно показателно?

 

image26
Украински войник и тялото на руски войник по магистралата, водеща на югоизток от Харков.

 

Когато напуснах Харков през първата седмица на април, въздухът започваше да се затопля и слънцето се появяваше все по-редовно. На площад „Свобода“ доброволци метяха стъкла и изнасяха отломки. От северния край на Салтивка вече можеше да се види билото, което някога са държали руснаците. Безплодните му дървета очертаваха хоризонта. Улица „Сердюка“ беше разчистена. Хората почистваха пред домовете си в Салтивка.

Но обсадата продължаваше. Върнах се в дома на пенсионираните инженери, които бяха ме помолили да им донеса „Стингер“; всички стъкла бяха изчезнали, а вятърът се носеше из апартамента и развяваше завесите на счупените прозорци. Почуках на заключената врата. Никой не отговори.

На паркинга Олександър стоеше отвън, гол до кръста, и се печеше на слънце. Пелегрин го снимаше. Той нямаше нищо против.

„No Playboy!“, настояваше Олександър. „No Playboy!“

Пристигна полицейска кола и от нея слязоха трима полицаи. Отвориха задната част и започнаха да разтоварват хлябове и кори с яйца. Хората ги вземаха с благодарност и ги отнасяха в подземния паркинг. Единият от полицаите беше млад мъж от Салтивка. Той живеел в метростанция „Героите на труда“.

Разговарях с Никита, 17-годишния младеж, за бъдещето. Той каза, че е планирал да отиде в университет през следващата година, но сезонът на приемните изпити вече наближавал и, разбира се, нямало как да успее да ги вземе. Освен всичко останало, напоследък нощните бомбардировки били много тежки и той не можел да спи.

„Какво правиш, когато не можеш да спиш?“, попитах го.

„Слушам ракетите“, каза той.

Той е роден дълго след като Украйна е получила независимост и почти не си спомня за войната, в която брат му е станал инвалид. „Винаги съм смятал руснаците и украинците за най-добри приятели“, каза той. „До тази война.“

Баща му, Игор, си спомня кога Украйна е станала независима. „В началото не разбирах какво означава това. Бях несигурен. Но след това започнахме да се развиваме. И тогава се почувствах горд.“ Първият му син „е заченат в Съветския съюз, но е роден в независима Украйна“. За войната в Донбас той казва: „Никога не бих могъл да я предвидя. Не бих могъл да си представя и тази“.

„Какво ще правите, ако руснаците влязат в Харков?“, попитах го.

„Не знам. Няма къде да бягаме.“ Той се замисли дълго. „Ще решим, когато се случи. Какво друго можем да направим? Може би ще станем партизани.“

Попитах Никита дали би могъл да живее под руска окупация.

„Зависи от ситуацията“, замисли се той. Беше наследил навика на баща си за мисловна пауза. Накрая каза: „Мисля, че не.“

 

image27
Тялото на украински гражданин на магистралата, водеща от Харков, която е осеяна с разрушени коли и изоставени руски танкове.

 

Източник

 

Pin It
Джеймс Верини

Джеймс Верини е автор на статии в списание „Ню Йорк Таймс“, специализиран в отразяването на войни и конфликти, и автор на книгата „Те ще трябва да умрат сега: Мосул и падането на Халифата“. Журналистиката му е публикувана и в списанията National Geographic Magazine, The New Yorker, Foreign Policy и други.

Посетители

76

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 3 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 3 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 4 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 2 седмици
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици