От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2022 04 Le Pen
В очите на обществеността Марин льо Пен започна да изглежда като жертва на семейна вражда – жена на средна възраст, унизена от баща си и изоставена от неблагодарна племенница.

Снимка: Rit Heize /Xinhua /Getty

 

В ранната пролет на 2017 г., малко преди тогавашните президентски избори във Франция, взех такси от апартамента си в Париж до Сен-Клу, богато предградие на запад от града. Спомням си чувството на страх, когато колата пресече Сена, както и китната църква, вградена в склона на хълма, откъдето се виждаше градската шир. Бях двадесет и осем годишен репортер и евреин, който се канеше да посети дома на Жан-Мари Льо Пен, един от най-известните отрицатели на Холокоста и крайно десни агитатори в страната.

Дъщерята на Жан-Мари, Марин, се кандидатираше за втори път на президентските избори във Франция през онази година, а аз бях там, за да направя негов профил за „Вашингтон пост“. На 24 април тази година тя отново ще се бори срещу Еманюел Макрон в последния кръг на гласуването. Двамата се изправиха в дълъг дебат на 20 април, по време на който Макрон набеди Марин за възхищението ѝ от Владимир Путин и зависимостта ѝ от руска банка, а тя го нападна, че пренебрегва съдбата на обикновените граждани. Крайната десница не е била толкова близо до властта във Франция от 1944 насам. Марин се изявява като кандидатка с почти бабешко състрадание, като се фокусира върху нарастващите разходи за живот и позира за снимки с котките си. Макар че вероятно ще загуби, тя вече спечели битката за легитимност: социологическите проучвания прогнозират, че ще спечели четиридесет и четири процента от гласовете, което би било най-високият ѝ дял в която и да е от трите ѝ президентски кампании. Тя става все по-популярна сред избирателите от работническата и ниската средна класа, които казват, че тя се е вслушала в икономическите им проблеми, докато Макрон, зает с войната в Украйна, почти не си е направил труда да води кампания.

По време на пътуването ми до Сен-Клу исках да разбера откъде идва тя. През 2015 г., в опит да се дистанцира от отричането на Холокоста от страна на баща ѝ, след като той за пореден път повтори забележката си, че нацистките газови камери са били просто „детайл в историята на Втората световна война“, тя обяви, че го изключва от Националния фронт – сега преименуван на Национален събрание [Rassemblement National]. В продължение на години отношенията им бяха отношения на првидино отчуждение, въпреки че организацията, която Жан-Мари контролираше, отпусна на кампанията на дъщеря му през 2017 г. шест милиона евро. Тази година тя се отказа от представлението. Ако бъде избрана, каза тя пред френската телевизия BFM, баща ѝ ще бъде до нея, когато влезе в Елисейския дворец. „Аз съм дъщеря на баща си“, каза тя. „Мисля, че да, самият той би искал да бъде там, очевидно.“

Имението на Льо Пен се нарича Монрету, което на френски означава „показващ всичко“: то се намира в края на частен път на върха на хълм с изглед към Айфеловата кула. Когато слязох от таксито, из двора тичаше доберман – куче от породата, която беше се появила в портрета на Жан-Мари, направен от Хелмут Нютон за The New Yorker в края на деветдесетте години, в който той позира подобно на начина, по който Хитлер е позирал с немска овчарка през двадесетте години на миналия век.


Small Ad GF 1

Като оставим настрана провокациите, Жан-Мари не е карикатурно клише. Той е хулиган, но все пак е буржоазен. През двата часа, които прекарахме заедно седяхме в големия салон, отрупан с книги – много от тях за древна Гърция и Рим – аз бях впечатлен от ерудицията му. Бях изненадан, когато ми предложи чай (спомням, че се чудех дали да откажа по принцип). По онова време можех да си представя отричането на Холокоста само като Дейвид Дюк[1] и скинхедс; нямах представа колко изискано може да изглежда то. Разбира се, той ми предложи чай. Разбира се, аз го изпих.

Преди да стане съосновател на Националния фронт през 1972 г., Жан-Мари е бил офицер от армията в Алжир. Той присъства в политиката от 1956 г. насам, когато е избран за депутат във френския парламент. Ревизионизмът на Холокоста се превръща в мания по-късно в живота му. Ръководи звукозаписна компания, която издава албуми с нацистки военни маршове, а през 1987 г. заявява пред интервюиращ, че газовите камери са просто „детайл“. Оттогава това твърдение се е превърнало в любима реплика и сърцевина на проекта му: откъсване от паметта за Холокоста, републиката и истината. След като моят профил излезе в „Пост“, той така и не оспори нищо от материала, но в Twitter ме нарече „натрапчив лъжец“, като добави: „Истината умира в тъмнината!“

В онзи ден попитах директно Жан-Мари дали съжалява, че е нарекъл газовите камери „подробност“. Спомням си най-вече израза в очите му. Злоба, после подигравка. Той изчака известно време, преди да отговори. „Съжалявам за преследването, на което бях обект, несправедливо“, каза той. „Искам някой да ми каже как да го изразя по друг начин? Какво трябва да се каже? Има ли някаква истина, която трябва да се изкаже, и която е различна?“.

Вярвах – както мнозина във Франция все още вярват – че Петата република не би търпяла някой, който толкова открито презира нейните ценности или история. Години наред Жан-Мари беше известен сред мнозинството французи като diable de la République. В предизборния манифест на Марин, M La France, фамилията ѝ се избягва, доколкото е възможно, а на официалния ѝ плакат тази година са изобразени само образа и малкото ѝ име. Марион Марешал, племенницата на Марин и един от водещите гласове на френската крайна десница, напълно изхвърли „Льо Пен“ от името си. Но в наши дни по-младите Льо Пен не се стремят чак толкова да се дистанцират от патриарха. В един от двата случая, в които я интервюирах, Марешал ми каза, че смята себе си за продължител на неговото наследство. „Аз съм политическият наследник на Жан-Мари Льо Пен“, каза тя. „В Националния фронт всички ние сме негови наследници.“

Мисля, че погрешно вярвах и в това, че споменът за Холокоста, особено в една нация, измъчвана от петното на военната колаборация, ще послужи като някакъв вечен коректив, че великият следвоенен антифашистки рефлекс незабавно ще направи политическите съдби на всеки отрицател невалидни. Истината е, че малцина изглежда се интересуват от това, особено сред по-младите избиратели. По време на кампанията през 2017 г. Марин заяви, че Франция не е отговорна за „вдигането“ на парижките евреи през юли 1942 г., при който френската полиция арестува около тринадесет хиляди души, преди да ги депортира. „Мисля, че, общо взето, ако има хора които носят отговорност, това са тези, които са били на власт по онова време. Това не е Франция“, каза тя. През онази година поне имаше постоянно отразяване на въпроса за отричането. Но на тези избори той почти не се споменава, нито пък се споменава историята на партията на Жан-Мари, може би защото дъщеря му внимателно избягва въпроса за паметта и дори се опитва да се позиционира като защитник на евреите срещу мюсюлманите – нейната нова мишена. Във всеки случай стратегията изглежда се е оправдала: за мнозина миналото на партията изглежда като остаряла новина. Ако Жан-Мари все още е дяволът на Републиката, то той и неговото потомство в крайна сметка са дяволите, които хората познават.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Една от причините за това привидно безразличие към тъмното минало на френската крайна десница е провокацията на друг екстремист: Ерик Земур, евреин, бивш колумнист на Le Figaro, чиито скандални изстъпления получиха много по-голяма гласност. Земур, който се включи в надпреварата за президентството с тръмпианска храброст, за да се откаже още преди първия тур на гласуването, беше привърженик на теорията за „великата подмяна“, на откровената ислямофобия и на един вид исторически ревизионизъм, който дори Льо Пен никога не е опитвал. Той твърдеше, че Филип Петен, лидерът на колаборационисткия режим във Виши, който е улеснил депортирането на около седемдесет и шест хиляди евреи от Франция, е бил по някакъв начин защитник на френските евреи. През октомври Жан-Мари заяви пред Le Monde: „Единствената разлика между мен и Ерик е, че той е евреин. Трудно е да му се сложи етикет като нацист или фашист. Това му дава по-голяма свобода“. В същото интервю за Le Monde Жан-Мари съжалява, че дъщеря му е оставила пространството вдясно свободно за ползване – което се възприема като закачка към нейната некомпетентност. Марешал, която често е в противоречие с леля си, официално подкрепи Земур през март. Това предателство може да е породило и известна съпричастност към Марин в очите на обществеността: тя започна да изглежда като жертва на семейна вражда, жена на средна възраст, унизена от баща си и изоставена от неблагодарна племенница. Във всеки случай тази динамика позволяваше на Земур да бъде радикал – роля, която той изпълняваше с удоволствие.

Малцина можеха да предположат, че един френски евреин ще бъде толкова открито ангажиран с крайната десница. Въпреки че е роден във Франция, той произхожда от семейство, което се премества от Алжир през петдесетте години [тоест е сефардски, а не ашкеназки евреин, бел. пр.], и не споделя същата лична история като предимно ашкеназката общност, която до голяма степен е унищожена от нацистите и техните сътрудници от Виши. Подобно на много днешни френски евреи, пристигнали от бившите колониални владения в Северна Африка, неговата идентичност е повлияна от опита на еврейските общности в мюсюлманските страни след създаването на Израел през 1948 г. Това, което крайната десница казва за личността на Петен, или дори за Холокоста, е сравнително без значение; за тях е важно какво един лидер казва за фундаменталисткия ислям, особено след опустошителните терористични атаки, които отнеха живота на повече от двеста и шестдесет души във Франция от януари 2015 г. насам. Земур получи слаб резултат във Франция, където главният равин на Франция го нарече „най-вероятно антисемит, определено расист“, но той спечели с 53,59% сред френските евреи, гласували от Израел. „Той беше възприеман като човек, който не е антисемит, защото самият той е евреин“, каза ми наскоро Дов Алфон, бивш главен редактор на [израелския] „Хаарец“ и настоящ главен редактор на френския вестник „Либерасион“. Това прави Марин да не изглежда толкова крайнодясна кандидатка, каза той. „Парадоксално, но Ерик Земур я направи по-нормална.“

Еврейските лидери във Франция, която има най-голямото еврейско население в Европа, изразяват загрижеността си относно успеха на Марин сред голяма част от избирателите, особено по отношение на това какво би означавала победата ѝ за спазването на еврейските закони. „Де-демонизацията на Марин льо Пен този път проработи“, казва Симон Родан-Бензакен, управляваща директорка на европейската дейност на Американския еврейски комитет в Париж. Тя отбеляза, че предложенията на Льо Пен за ефективна забрана на ритуалното клане в името на правата на животните, което би включвало както кошерното, така и халалското месо, ще постави френските евреи – и мюсюлмани – пред суров избор. „Французите са изключително светски настроени, но това би трябвало да ги шокира из основи“, каза тя. „Не можеш първо да кажеш, че се бориш с антисемитизма, а след това да обявиш, че ако искаш да си евреин, трябва да станеш вегетарианец или да се изнесеш от Франция.“

Но преди всичко друго, неизбежен си остава въпросът за паметта, особено във Франция. Тя е основното средище както на борбата за запазване на паметта за Холокоста, така и на кампанията за неговото отричане – две битки, които никога не са приключвали. Националният фронт възникна в този контекст, но възходът му се подхранва и от слабо изследваното недоволство от една друга памет: загубата на Алжир, където по-възрастният Льо Пен се е сражавал през 50-те години (и е обвиняван в измъчване на алжирци) – твърдения, които той винаги е отричал. За Рашид Бензин, автор и политолог, когато във Франция се говори за „ислям“ или „мюсюлмани“, често става дума за връзката на страната с колониалното ѝ минало. „Подобни термини са средство за прикриване на редица проблеми, които не решаваме, проблеми на паметта и историята.“ Както и да нарича партията си, Марин льо Пен не е просто наследничка на отричането на миналото: самата тя е отричането, неговата руса банализация.

Равинът Делфин Хорвильор, ръководител на една от най-големите либерални еврейски конгрегации във Франция, към която принадлежа и аз, каза, че настъпването на Пасхата между двата тура на изборите е нещо като остро напомняне. „В еврейската традиция казваме, че в определени ритуални моменти – например при излизането от Египет – сме били роби, че сме били чужденци. Спомняме си за нашата първоначална чуждост. Но на иврит захор, или спомен, е обратното на нещо от миналото“, казва Хорвильор. „Това е нещо, което, тъй като се е случило, може и ще формира бъдещето. То винаги е живо. [Марин] разказва една лъжа: че няма връзка между миналото на нейната партия и нейното бъдеще. Ние не променяме наследството като просто сменяме името си“.

В навечерието на толкова важен вот тази година настроението във Франция е до голяма степен безразлично. След като от доста време отсъствах от дома си в Париж, при краткото си завръщане по-рано тази пролет бях поразен от това колко малко се обсъждаха изборите, толкова погълнати бяха заглавията и политиците от войната в Украйна (което е разбираемо). Спасяването на Европа от война трябваше да бъде моментът на Макрон, неговият триумф като главен защитник на дипломацията на ръба на кризата. Евентуалното нахлуване на Русия трябваше да бъде и гибелта на Марин льо Пен, чиято кампания, както се съобщава, беше принудена да унищожи 1,2 милиона листовки, на които тя се ръкува с Путин. (Rassemblement National отрича те да са били унищожени.) Но войната в Украйна не реши изборите и доверието към Марин някак си остана непокътнато. В много отношения тя трябва да благодари на френския интелектуален елит.

Една от очевидно незаменимите препратки към френския политически коментар е [книгата] „La Trahison des Clercs“ на Жулиен Бенда – атака от 1927 г. срещу мислителите на своето време, често превеждана като „Предателството на интелектуалците“. Бенда, който е евреин, пише в периода след Първата световна война, когато Франция приема най-много имигранти на континента, много от които евреи. Ксенофобският национализъм заразява много от водещите мислители на страната, като Морис Баре – популярният автор на „Les Déracinés“ [„Изкоренените“], който копнее за една изгубена, макар и въображаема, Франция, заедно с Шарл Мора – ревностният антисемит, който става главен говорител на протофашисткото движение Action Française – насилствена фракция, която, наред с други неща, насочва дейността си против видни еврейски политици. Мора е осъждан два пъти за подстрекаване към смъртни заплахи срещу евреи; вторият път е през 1936 г. срещу Леон Блум, първия министър-председател на Франция от еврейски произход и социалист, който едва не умира, когато бандитите на Мора го пребиват по улиците на Париж. Две години по-късно Мора някак си е избран за член на Френската академия – може би най-високото литературно отличие в страната.

Но за Бенда истинското предателство на Баре и Мора е отказът им да се занимават с рационална мисъл. „Те дължат специалното внимание, с което ги слушат хората на действието, изцяло на твърдението, че са учени“, пише Бенда. Той ги упреква най-вече за начина, по който сякаш са се заигравали с тълпата, където и да ги е водило това.

Макар че както във френската левица, така и сред десницата има осезаема ислямофобия – първите се изявяват като привърженици на „секуларизма“, а вторите – като защитници на цивилизацията, която по някакъв начин е в „криза“ – няма лесни паралели между днешния френски интелектуален живот и яростта от времето на Бенда. Въпреки това той продължава да съществува – интелектуалецът или псевдоинтелектуалецът, който е пожертвал почтеността в името на славата и който цени вниманието пред анализа. La trahison des clercs продължава да упражнява влияние и това е важна причина за легитимността, с която Марин льо Пен е приемана в толкова много среди. Във Франция интелектуалците все още се ползват с висока почит в обществения живот и това, което казват, е от значение за формирането на общественото мнение.

Едва ли Марин би могла да си пожелае по-добра реклама от коментарите на Марсел Гоше и Мишел Онфрей по време на този изборен цикъл. Гоше, историк, е съосновател на списание Le Débat, което от десетилетия е крайъгълен камък на френския интелектуален живот. (То престана да излиза през 2020 г.) Наскоро Гоше настоя, че Марин е „един вид авторитарна десница, национална, народна, която за мен силно напомня – като стар боец – началото на Петата република“. Той стигна и по-далеч, като заяви, че „в действителност тя въплъщава нещо много различно от крайната десница от миналото“ – въпреки че Марин е пряка наследница, буквално и идеологически, именно на тази традиция. Онфрей, друг от най-известните френски интелектуалци, също вижда в Марин човек, който се вписва добре в границите на френската републиканска традиция. Крайната десница, каза Онфрей по френското радио RMC, „е насилие на улицата. Това е отказът от демокрация.“ Тъй като Марин участва в демократично упражнение, той каза, че му се струва „очевидно“, че тя не е екстремистка, сякаш хора като Доналд Тръмп, Жаир Болсонаро и Виктор Орбан не бяха демократично избрани.

Когато го интервюирах през 2017 г., Жан-Мари ми каза: „Обективно погледнато, смятам, че тя е вярна на линията, която повече или по-малко определих и която във всеки случай следвах.“ Разликата е, че сега тя е третирана, от голяма част от френската преса, като обикновена кандидатка, което така или иначе е начинът, по който много избиратели я виждат. „Тя ще бъде тук след пет години. Дори и да загуби изборите тази неделя, тя със сигурност ще бъде в по-добра позиция“, каза ми Алфон, редактор на Libération.

Един особено показателен пример за нормализиращото медийно отношение към Марин през този сезон на кампанията е видеоклипът, публикуван на 19 януари от радиостанция „Франс Интер“, на който се вижда бързо и симпатично интервю с нея. Един от въпросите, последвал баража на Марин в социалните мрежи, на който тя е с котките си, беше „Първата котка?“. Тя се задъхва от удоволствие, преди да отговори. „Винаги съм живяла с котки. Аз съм професионална гледачка на котки.“ Когато я попитаха кой ще бъде първият човек, на когото ще се обади, ако бъде избрана, тя отговори: „Баща ми, но се надявам, че няма да присъства, защото иначе ще ме тормози цяла нощ.“ И се разсмя.

 

Източник

 

[1] Дейвид Дюк (род. 1950 г.) е американски бял супремасист, антисемитски теоретик на конспирацията, крайно десен политик и бивш велик магьосник на Рицарите на Ку-клукс-клан. Бел. Пр.

Джеймс Маколи е млад американски историк и автор на множество популярни статии в издания като The New Yorker, International Herald Tribune и The New Republic.

Pin It

Прочетете още...