1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2022 03 Kolmanovsky
Иля Колмановски, руски преподавател, в Тбилиси. Седмица след като Русия нахлува в Украйна, тридесет и трима членове на близкото и разширеното му семейство са напуснали страната.
Снимка: Дина Оганова за The New Yorker

 

Съпротивляващите се напускат Русия, защото страната, за чието изграждане са работили, изчезва – и колкото повече хора я напускат, толкова по-бързо изчезва.

 

В света, какъвто той съществуваше преди Русия да нахлуе в Украйна, на 24 февруари международното летище „Внуково“ в Москва беше отправна точка за дестинации за уикенд-ваканции на юг от границата: Ереван, Истанбул, Баку. През първата седмица на март, когато десетки хиляди войници на президента Владимир Путин навлязоха в Украйна, Внуково гъмжеше от разтревожени пътници, много от които млади. Опашката за свръхбагаж разделяше гигантската зала за заминаващи на две. Тези хора не отиваха само за уикенда.

В едно кафене на висок щанд седеше кльощав млад мъж с дълга до раменете коса и очила със стоманени рамки. „През последния ден не направих много – каза той на някого през слушалките си, като звучеше по-скоро нервно, отколкото извинително. „Бях зает с преместването си. Днес летя до Ереван, а след това по суша. Утре ще се установя и ще се върна на работа“. По-късно полетът до Ереван, столицата на Армения, беше отменен. Двама от моите приятели, които също трябваше да заминат за Армения този ден, в крайна сметка летяха седем часа до Улан Батор, след това три часа до Сеул, десет часа до Дубай и последни три часа до Ереван. Приятелите ми, известен гей журналист и неговият партньор, бяха сред руснаците – по някои оценки повече от четвърт милион – които напуснаха страната си след нахлуването в Украйна.

От Москва до Истанбул има четиричасов полет. Там можете да забележите наскоро пристигналите: те имат дезориентиран вид, който най-добре се обобщава от руския израз „ударен с брашнен чувал по главата“. Откъслечни разговори, които дочух по улиците, се отнасяха до възможните следващи дестинации. До Истанбул се стига лесно, но полетът е скъп, а руските граждани могат да останат в Турция само два месеца без виза. На ниска маса на терасата на един ресторант група руски журналисти в двадесетте си години преглеждаха телефоните си в търсене на билети („Има две свободни места до Тбилиси за следващата неделя!“ „Успях да взема едно!“); опитваха се да разберат дали някога ще могат да получат достъп до банковите си сметки, които бяха замразени от новите ограничения както от Русия, така и от Запада; просто наблюдаваха как светът, който познаваха, изчезва. Независимите медии, които сега са блокирани в Русия, изтриваха уебсайтовете си и криеха видеоклипове от YouTube и публикации в социалните мрежи, за да защитят служителите си, които можеха да бъдат преследвани по силата на новите закони за цензура. В страната и в чужбина руснаците изтриваха профилите си в социалните мрежи, за да предпазят себе си и онези, които бяха харесали или оставили коментари на антивоенни петиции или дори на публикации, съдържащи просто думата „война“ – действия, които сега се наказват с до петнадесет години затвор. Русия бързо се превръщаше в икономически парий: светлините в Ikea, H&M и Zara угаснаха. Стотици хиляди хора губят работата си.

Моят свят също изчезваше. Преди осем години се преместих от Русия в Ню Йорк заради заплахите на правителството срещу семейството ми, но повечето ми приятели бяха останали в Москва. С нарастването на политическия натиск те се приспособиха. Журналисти и учени смениха професиите си. Активистите замениха организационната дейност с благотворителност. Но остана една общност от домове, отворени един за друг, безкрайна поредица от споделени ястия и разговори, които продължиха десетилетия. Този свят ми липсваше отчаяно и през месеците, откакто ограниченията на COVID започнаха да се вдигат, го посещавах често. Сега почти всички, които познавах, бяха напуснали. Едно дълго парти за сбогуване преминаваше от къща в къща. „Парти“ е грешна дума, разбира се, въпреки че се пиеше много. Когато хората вдигаха чаша един за друг, добавяха пожелание да се срещнат отново. Когато вдигаха тост за дома на домакина, пиеха за място, което може би виждат за последен път. 

Някои от разговорите – за възрастните родители, които не могат да отпътуват, или за децата тийнейджъри, принудени да се разделят с първите си любови – ми бяха познати от седемдесетте години на миналия век, когато малък брой хора, предимно евреи, успяха да напуснат СССР, но това тук беше различно. Старите руски емигранти отиваха с надеждата за по-добър живот; новите бягат от смазващ мрак. „Все едно да гледаш как всеки, когото познаваш, се превръща в призрак на самия себе си“, казва един приятел, Иля Венявкин.

Четиридесетгодишният Венявкин е историк на епохата на Сталин. В седмицата, в която започва войната, той и съпругата му Вера Шенгелия, директор по развитието на фондация за подпомагане на възрастни с умствени увреждания, са на вилата си край Москва. Те имат три деца на възраст от десет до осемнадесет години, които са били у дома в Москва. В четвъртък сутринта, когато Венявкин проверява „Медуза“, независимо рускоезично издание, той вижда думата „Война“ на началната му страница. Двамата с Шенгелия не си казали нищо, нито „Видя ли?“, нито „Колко ужасно“. Венявкин се почувствал така, сякаш в тялото му се е включил миксер. Външната му обвивка съществувала, но не можел да се движи. След два дни в ступор двамата с Шенгелия се върнали в Москва, за да бъдат с децата си. И започнали да говорят за заминаване.

През първата седмица на войната времето ту се забавяло, ту се ускорявало. Всеки ден се отличавал от предишния, сякаш бил отделна историческа епоха. На 27 февруари Венявкин и Шенгелия почувствали, че трябва да направят нещо, да отидат някъде. Била седмата годишнина от убийството на опозиционния политик Борис Немцов. Заедно с десетгодишния си син Гога те купили цветя и отишли на моста, където бе убит Немцов. Полицията е отцепила пешеходния проход с барикади; хората можели да се движат само по тесен коридор, бавно и равномерно. „Не искам да ходя“, казал Гога. „Чувствам се така, сякаш ни водят към затвора.“ От другата страна на моста Гога поискал да бъде заведен в Макдоналдс като компенсация. (Две седмици по-късно „Макдоналдс“ преустанови дейността си в Русия.) На съседната маса там млада жена говорела нервно по телефона. Изглеждало, че говори с роднините си в Харков, втория по големина украински град, който беше обстрелван от руската армия.

Венявкин се обърнал към нея. „Чух, че сте от Украйна“, казал той. „Искам да знаете, че не всички в Русия подкрепят Путин и неговата война. Съжалявам, че не успяхме да го спрем“. Те разговаряли. Жената била учителка по химия, която случайно се оказала в Москва за един ден, когато започнала войната. Сега тя се опитвала да се увери, че родителите ѝ вземат кучето ѝ със себе си всеки път, когато отиват в бомбоубежището.

След този разговор Венявкин и Шенгелия нямали никакво съмнение дали и кога да заминат. В сряда, на седмия ден от войната, те заминали за Тбилиси с двете си по-малки деца.

 

Хората бягат от Русия, защото се страхуват от политическо преследване, военна повинност и изолация; защото се страхуват, че ще бъдат затворени в непозната нова страна, която страшно прилича на стария Съветски съюз; и защото да останеш в страна, която води война, им се струва неморално, като да си в самолет, който хвърля бомби върху хората. Те напускат, защото Русия, която са изградили и обитавали, изчезва – и колкото повече хора напускат, толкова по-бързо изчезва тя.

Дмитрий Алешковски е един от лидерите на доброволческото движение в Русия. През лятото на 2012 г., когато наводнение разруши град Кримск в Южна Русия, а властите се опитваха да го прикрият, Алешковски напуска работата си като фоторепортер, за да работи като доброволец за оказване на помощ. По-късно той основава фондация „Нужна е помощ“ и медийна клирингова къща за благотворителни проекти „Такие дела“ [Тъй вървят нещата]. Когато се появява новината за войната, той знае, че това е краят – не на Украйна, а на Русия. Алешковски, който е на тридесет и седем години, прекарва много време в размисли за ГУЛАГ. (Неговият прадядо Юз е оцелял в трудов лагер и е описал преживяното в романи и песни.) Отдавна е стигнал до извода, че ако Путин някога поиска да възстанови сталинския терор, нищо няма да може да го спре. Ако сега бомбардира Украйна, не след дълго ще започне да вкарва в затвора още свои хора.

На сутринта след началото на войната Алешковски се качил в колата със съпругата си, режисьорката Анна Дежурко, и малката им дъщеря, и потеглили на запад, към латвийската граница.

Александра Примакова, четиридесет и две годишна изследователка в областта на маркетинга в Москва, се събудила в седем часа този четвъртък, за да подготви децата си за училище. Тя видяла новините и решила да остави съпруга си, Иля Колмановски, четиридесет и пет годишен преподавател по природни науки, да поспи още малко. Колмановски е имал пристъпи на паника от възможността за пълномащабна война в Украйна. От около година насам двойката обсъждала възможността да напусне страната; и двамата били активни участници в антипутинските протести. Сега те свикали семеен съвет в апартамента си. До края на следващата седмица тридесет и трима души от близките и разширените им семейства напуснали Русия, като отлетели за четири различни държави. Тази група включва журналисти, учени, естествоизпитатели, психолог на развитието, лекар, музикант и руски православен дякон.

Лика Кремер, четиридесет и четири годишна ръководителка на медия, и нейният партньор, тридесет и осем годишният водещ и редактор Андрей Бабицки, присъствали на протест на площад „Пушкин“ в четвъртък вечерта. Бабицки е бил задържан по време на протест през септември, а второто задържане в рамките на по-малко от шест месеца може да доведе до присъда за лишаване от свобода. Но те не можели да не отидат. Традиционното място и време за подобна демонстрация е площад „Пушкин“ в седем часа вечерта – хора са били преследвани за публикации в социалните мрежи, които обявяват протести, така че е добре да имаш стандартен план. Кремер и Бабицки отишли с двадесетгодишната дъщеря на Бабицки. Площадът бил отцепен от полицията. Било тъмно и мокро. Хората се суетели пред метрото, бутайки се по дъждовните тротоари. Един непосветен наблюдател не би могъл да ги определи като протестиращи: те нямали плакати и не скандирали лозунги. Бабицки бил задържан заедно с още няколкостотин души, но само за кратко. На следващия ден Кремер и Бабицки отпътувли за Венеция за празненството по случай седемдесет и петия рожден ден на бащата на Кремер, цигуларя Гидон Кремер.

Пристигнали в странно състояние. Усещането, че всичко се случва за последен път, ги накарало да вземат от летището моторна гондола за сто и тридесет евро, вместо такси за тридесет. Бабицки не оставял на мира останалите участници, които според него не били достатъчно разтревожени от войната. Той все повече се убеждавал, че семейството му трябва незабавно да напусне Русия. При този нов военен режим той или щял да се озове в затвора, или да се пропие до смърт. Но всичките им деца – той и Кремер имат шест помежду си, на възраст от десет до двадесет години – били в Москва, а обратният полет на двойката бил отменен, както и всички полети между страните от Европейския съюз и Русия. В крайна сметка Кремер и Бабицки отишли в Рига, а след това в Тбилиси и уредили децата да напуснат Русия с бившата съпруга на Бабицки. Тази група отпътувала на единадесетия ден от войната. Бабицки говори за себе си саркастично, но със самочувствие, като нормален руснак, който никога не плаче. Но в този ден той плачел.

Григорий Свердлин, четиридесет и три годишният директор на „Нохлежка“, най-значимата руска организация за бездомни хора, се разхождал из Санкт Петербург с надпис „Не на войната“ на гърба на якето си. Присъединил се към протести и птрули. За него това е нещо нормално. Бил е задържан и преди; веднъж колата му е била изтеглена, защото на задното стъкло е бил залепен лозунгът „Освободете политическите затворници!“. Но Свердлин открил, че се държи странно: обикновено е сдържан, а сега прегръщал хората и казвал на приятелите си, че ги обича. Най-вече се чувствал неспокоен – сякаш вече нямало място за него в страната му. Единственото, което можел да си представи, е, че ще бъде изпратен в затвора. Тогава един познат му казал, че е в списъка на хората, които са обект на политическо преследване. Свердлин приготвил колата си и отишъл да се сбогува с родителите си. Намерил ги, че се готвят за претърсване на дома им; казали му, че са скрили някакви ценности в дома на съсед.

Леонид Джалилов, който е на четиридесет и три години, работел като гимназиален учител по математика и служел като дякон в московска църква. Съпругата му Елизавета Милер, която е на тридесет и осем години, е била концертираща музикантка и доцентка в Московската консерватория. Във вечерта на инвазията Джалилов бил арестуван по време на протест. На следващата сутрин двамата с Милър си направили равносметка. Те имали амвона, сцената и класната стая, но ако биха използвали някое от тези места, за да говорят срещу войната, можели да загубят работата си, да застрашат колегите си и евентуално да отидат в затвора. А имат трима малки синове. Решили да напуснат.

Сергей Голубок, тридесет и седем годишен адвокат от Санкт Петербург, първоначално решил да остане. Той се е върнал в Русия преди десет години, след като няколко години е учил и работил във Великобритания и Франция. Представлявал е много политически активисти. На 1 март той инсталирал в апартамента си нов климатик и се раздвал, че се е подготвил за предстоящото горещо лято. Все още настоявал бившата му съпруга да избяга с тригодишната им дъщеря, за да не расте детето зад новата желязна завеса. И тогава, на деветия ден от войната, Русия блокира уебсайтовете на почти всички останали независими медии. Ако няма да има никакви репортажи, разсъждавал Голубок, той нямало да може да промени нищо в съдилищата. Решил да напусне.

Отпътували с кола. Голубок и семейството му минали по моста от Ивангород, Русия, до Нарва, Естония – някога те са били един град.

Когато Примакова, Колмановски, децата им и френският им булдог Клои кацнали в Ереван, някой попитал: „За изложението ли сте дошли?“. Човекът пояснил: „Предположих, че трябва да има кучешка изложба, след като толкова много хора идват с кучета.“ 

Не са взели много със себе си. Примакова опаковала шестдесет и седем детски книжки и малък куфар с дрехи и две възглавници. Колмановски взел със себе си раница с високотехнологично фотооборудване, куфарче с чай и керамични чайници, и отделно колекция от аромати. Свердлин взел сгъваем велосипед и оборудване за скално катерене. Кремер и Бабицки, които били планирали уикенд във Венеция, имали само няколко тениски и за нея – кадифена рокля. Във Венеция двойката попаднала на площад, осеян с конфети и лентички в синьото и жълтото на украинското знаме. Те взели няколко; Кремер завързала своята за копчето на дългото си черно палто. Бабицки решил да събира предмети, които означават началото на нов живот. Измил голяма рачешка раковина, която била използвана за сервиране на салата на рождения ден на Гидон Кремер, и сложил в нея своите синьо-жълти панделки. На щанд за антикварни книги „платете колкото поискате“ изровил графичен роман за Ян Карски, полския офицер, който има заслугата да е разказал пръв на западните лидери за Холокоста. Бабицки решил, че книгата ще бъде добър първи том за новата му библиотека.

Някои от тези емигранти са мои близки приятели и бивши колеги, а други познавам по работа. Те представляват малка извадка от сегашния емигрантски поток. Невъзможно е да си представя, че сега бих могла да се върна в Москва, моя град, но ако го направя, четирима от всеки петима души, които познавам добре или изобщо, ще липсват.

Много от тези, които са напуснали Русия, са специалисти в областта на информационните технологии; изглежда, че някои от тях, поне временно, са останали в Ереван, регионален технологичен център. Други са журналисти, учени и лидери на НГО-та, които са се приземили в Берлин, Тбилиси, Талин и Вилнюс. Тяхното заминаване ускорява дългогодишния процес на закриване на гражданското общество в Русия, без да се налага държавата да преследва и затваря хората поотделно. По време на среща в Кремъл на 16 март Путин очевидно се е позовал на изселването, като е казал: „Руският народ може да различи истинските патриоти от тези предатели и просто ще ги изплюе, сякаш случайно е глътнал муха.... Сигурен съм, че това естествено и необходимо прочистване само ще укрепи нашата страна, нашата солидарност, нашата сплотеност и нашата готовност да посрещнем всички предизвикателства.“

В Тбилиси Кремер наела стая в хостел с матрак на пода (трите деца на Кремер, на единадесет, дванадесет и четиринадесет години, заемали стая в дъното на коридора). Бабицки отбелязал, че Кремер никога не би допуснала подобна обстановка „в обикновения живот“. Кремер често казва: „Ние сме в Чистилището. Всичко е както трябва да бъде.“ Друга фраза, която тя повтаря, е „Мислете за привилегиите си“. Те са късметлии: заедно са и имат спестявания – Кремер се е надявала да си купи по-голям апартамент. Изтеглила е няколко хиляди долара в брой, преди банковите ѝ карти да спрат да работят. Два дни след като децата ѝ пристигнали в Грузия, тя предала цялата сума на частно училище с изучаване на руски език като частична такса за обучението им. Бабицки не е сигурен, че това е било правилното решение. Но, казва Кремер, поне децата щели да бъдат „заети за половин ден, нахранени и обгрижвани в момент, в който аз нямам какво да им дам“. На втория ден в училището дванадесетгодишната дъщеря на Кремер отишла на гости на нова приятелка и животът ѝ се сторил почти нормален.

Зад ъгъла на общежитието Примакова и Колмановски, двойката в центъра на гигантското разширено семейство, са заели цяла схлупена къща за гости. Временните ѝ обитатели включват двама много тихи, много млади хора. Те са сред многото руски тийнейджъри в Тбилиси и Ереван, изпратени в изгнание от родителите си, които сега може би няма да могат да напуснат. Двамата младежи седяли на една маса в съседство с кухнята на тавана и ядели пилешката супа, която Колмановски беше приготвил. Единият от тях настъпил нещо мокро и лепкаво: булдогът Хлое малко се поизложил. „Дай ми чорапа си“, разпоредил Колмановски. „Ще го пъхна направо в пералнята.“ Примакова отишла да вземе чифт чисти чорапи.

Джалилов, учителят по математика и дякон, и Милър, музикантката, са отседнали на няколко пресечки оттам. (Джалилов е един от доведените братя на Колмановски.) Те вече са прекарали известно време в Ереван и се канят да отпътуват за следващата си дестинация – Черна гора, където Джалилов си е осигурил краткосрочна работа като учител. Той се разхождал по калдъръмените улици, бутайки количка с трите си момчета, които висели на нея и от нея в различни конфигурации, и всеки път, когато се натъквал на познат от Москва, питал небрежно: „Какъв е планът ти?“ Никой освен самия него не намирал това забавно. „Нямам никакъв план“ – казва Примакова. „Нямам никакви идеи и никакъв смисъл за нищо.“

През първата им сутрин в Тбилиси Колмановски се разхождал с тригодишната дъщеря на двойката. В продължение на половин час той усещал, че тежестта на пребиваването в Москва е паднала от раменете му. Можел да си представи, че ще живее тук, в този хълмист, слънчев град, може би дори ще пусне корени. Но в чатовете на Telegram новите емигранти в Тбилиси споделяли опита си, че вече са получили откази от наемодатели, хотели и банки. Руснаците не са добре дошли тук. 

Грузия е любима сантиментална дестинация за руснаците – както за туристите, така и за емигрантите. Тя е живописна и достъпна и позволява на руснаците безвизов престой до една година. Самата Грузия беше обект на руска военна агресия през 2008 г.; около двадесет процента от грузинската територия е окупирана от Русия. На по-малко от час път от Тбилиси руски войници изграждат ограда от бодлива тел по линия, която се приближава към столицата – процес, който грузинците наричат „границизация“. (Съседна Армения, от своя страна, зависи от присъствието на руски войски, за да поддържа примирието с Азербайджан, и това кара някои руски изгнаници да се страхуват, че Армения може да ги върне обратно, ако Русия поиска.)

Грузия отказа да се присъедини към международните икономически санкции срещу Русия заради войната в Украйна. „Какъв избор имаме?“ Зураб Абашидзе, който заема незавидната длъжност на специален представител на грузинското правителство за отношенията с Русия, ми каза. „Присъединяването към санкциите ще срине грузинската икономика за една седмица, а Русия няма да усети нищо. А при наличието на руски военни точно тук ние сме длъжни да избягваме действия, които биха усложнили ситуацията още повече“. Приютяването на десетки хиляди руснаци, които бягат от режима на Путин, би се считало за усложняване.

Междувременно обикновените грузинци се опасяват от руснаците просто защото са руснаци. В интернет и по улиците жителите на Тбилиси обвиняват руснаците, че идват в Грузия само за да избегнат икономическите санкции. Синьо-жълтите знамена сякаш висят на всяка втора витрина на магазин. В ресторанта, в който се запознах с член на дипломатическия корпус, на входната врата имаше надпис: „Слава на Украйна! Светът трябва да спре руската агресия! Русия е окупатор!!! Путин е зло!!! Ако не сте съгласни с тези твърдения, моля, не влизайте!!!“ Банката на Грузия започна да изисква от потенциалните си клиенти, които са руски граждани, да подпишат декларация, в която заявяват, че Русия е агресивна окупационна сила, и се задължават да не разпространяват руска пропаганда. Венявкин, историкът на Сталин, с удоволствие подписал, но банката все пак отхвърлила молбата му.

Когато Милър пристигнала в Тбилиси, потърсила клавесин, за да се подготви за предстоящо прослушване. Свързала се с местен оркестър, който разполага с барокови инструменти. След шест дни молбата ѝ била отхвърлена. Според нея, когато настояла, контактът ѝ намекнал, че ѝ е отказано, защото е рускиня.

През първата ми вечер в Тбилиси се видях с друга стара приятелка – Катя Петровская. Тя е родена в Киев в семейство на рускоговорящи евреи, учила е в гимназия в Москва и в университет в Естония, завършила е аспирантура в Москва и накрая заедно с немския си съпруг се премества в Берлин, където създават семейство, а тя става известна немскоезична писателка. Децата им порастват и Петровская и съпругът ѝ се преместват в Тбилиси. Сега Русия бомбардира Киев, а майката на Петровская, осемдесет и шест годишна пенсионирана учителка по история, е сама там и отказва да бъде евакуирана.

Срещнахме се с Петровская за кратко: аз кацнах в Тбилиси в един часа през нощта, а тя отлетя в шест сутринта. Замина за Берлин, където ще помага в усилията за осигуряване на бронежилетки за украинската армия, при организирането на помощ за бежанците и при различни медийни изяви в защита на Украйна. Почти не беше спала от 24 февруари насам. Нямаше търпимост към някои от близките си руски приятели, които публикуваха стихове и есета на тема вина и отговорност. „Няма време за това“, казва тя. „Трябва да се работи.“ Това, че тези приятели не споделяха нейното чувство за неотложност, че можеха да бъдат съзерцателни и откъснати от реалността, ѝ се струваше като морален провал. „Пространството се е разпаднало и не съм сигурна как ще мога да говоря отново с някой от тях“, каза Петровская. „Те са очаровани от собственото си нещастие. Разбирам ги – за протест можеш да влезеш в затвора за петнайсет години. В същото време моите приятели в Киев, самоубийствено, остават там, защото това е техният град, и работят, за да повярват, че това не може да се случи – докато са там, няма да се случи.“

Не е възможно да се направи сравнение между Киев, град, който е подложен на бомбардировки, и Москва. Освен може би това: това – капитулацията пред тиранията на Путин – вече се е случила в Москва. „Ще има истински терор“, казва Примакова. „Ние ще го наблюдаваме отдалеч. Там има хора, които са готови да влязат в огъня. За тях ще бъде по-лесно, ако можем да влезем в огъня заедно с тях.“ Примакова е висока около метър и петдесет; Колмановски е с няколко сантиметра по-висок. И двамата носят очила. Двамата имат шест деца. И двамата неведнъж са се изправяли срещу московски полицаи в пълно снаряжение. „Направих всичко, което можах“, продължава тя. „Но не съм героиня. Не изпитвам вина към украинците, защото не смятам, че това, което се случва в Украйна, се прави от мое име, но се чувствам виновна към хората, които останаха в Москва. И всеки път, когато някой, за когото ми пука, си тръгне, въздъхвам с облекчение и осъзнавам колко съм се страхувала за него. Това е егоистично чувство, това облекчение, защото означава, че мога да се чувствам малко по-малко виновна.“ 

Отговорност, виновност, вина, срам, независимо дали индивидуален или колективен – многобройните градации на тези чувства са близо до повърхността при всеки един от новите изгнаници. „През първите пет дни не можех да спра ръцете си да треперят“, казва Алешковски. „Бих предпочел буквално да изгоря от срам. Всички ние сме отговорни за тази война. Дори тези, които направиха много, за да я предотвратят, не направиха достатъчно – защото войната започна“.

През 1968 г. дядото на Бабицки, Константин Бабицки, е един от седемте души, които са арестувани на Червения площад за протест срещу съветската инвазия в Чехословакия; той излежава три години лагер. Бабата на Бабицки – Татяна Великанова – е арестувана през 1979 г. за редактиране на нелегално издание за политическото преследване в СССР. Осъдена на четири години затвор и пет години лагер, тя отхвърля предложението за амнистия по време на перестройката и излежава присъдата си. Бабицки е на пет години, когато се присъединява към семейството си в Москва. „Тя беше от стомана“, казва Бабицки. Това не смята , че е наследил това от нея, а по-скоро абсолютната ѝ готовност да поеме отговорност. „Ако ще продължавам да се смятам за руснак, ако ще нося руската култура като скъпоценен камък“, казва той, „тогава трябва да призная, че руската култура съдържа възможността за тази война – че човек може да чете Толстой, автора на най-добрите антивоенни текстове, писани някога, и заедно с това да върши нещо такова.“

Как се живее като руснак, докато Русия бомбардира украински домове, училища и родилни отделения? „Не знам какво мога да кажа на един украинец“, казва Бабицки. „Не мога да се преструвам, че само Путин е онзи, който бомбардира Украйна, и аз нямам нищо общо с това. Не мога да поискам прошка, защото прошка не може да се даде, докато се бомбардира Харков. Така че онова, което казвам, е, че имам гигантска дупка в себе си, и ги моля да ми кажат какво мога да направя. А това не е честно спрямо тях.“

Кремер, бивша водеща на новини, е основателка на компания за подкаст, базирана в Москва, наречена Либо/Либо (Или/или). Колмановски има хитов подкаст за наука, а Бабицки е съводещ на предаване за етика; компанията създава и програми за корпоративни клиенти. Либо/Либо съществува предимно извън политиката и именно това ѝ позволява да функционира. „Някои рекламодатели искаха да няма нито дума за политика в рекламите, които се излъчваха заедно с техните, или дори в целия подкаст“, каза ми Кремер. Сега обаче категорията „политическо“ се е разширила, за да обхване целия живот. След като Русия прие нови закони за цензурата, на деветия ден от войната в Либо/Либо премахнали последния подкаст епизод на Бабицки преди инвазията, защото съдържал интервю с морален философ по темата за войната, и променили един от подкаст епизодите на Колмановски, за кучешката интелигентност, защото бил отбелязал: „Този подкаст е записан преди войната“. И тримата основатели на Либо/Либо са напуснали страната, както и около една трета от около двадесетте членове на персонала. По цял ден, всеки ден, в общата стая на хостела или в къщата за гости, Кремер свиква по Zoom срещи със съоснователите си, персонала и клиентите, опитвайки се да измисли как да продължи дейността на компанията. „Сякаш продължавам да редя в мозъка си пъзел в лабиринт и всяка пътека е задънена улица, но не мога да спра“, казва тя.

Основният източник на доходи на Бабицки, освен подкаста, е редактирането на книги за издателство. „Това е добро издателство за нехудожествена литература и не мога да си представя какво може да е бъдещето му“, казва той. Примакова, която има дял в компания за пазарни проучвания, собственост на майка ѝ, все още приема обаждания от големи корпоративни клиенти, но според нея те скоро ще разберат, че вече няма пазар, който да проучват. Предимството на тези работни места е, че са преносими, но светът, в който изгнаниците могат да работят от разстояние, се превръща в мираж. „В момента хората говорят за това къде ще отидат и как ще изтеглят парите от руските си сметки, но скоро ще започнат да се връщат“, казва Кремер. „Те напуснаха в знак на протест, защото им се стори непоносимо да останат. Но за да поддържаш такъв вид протест, ти трябват много пари“.

Преди години намерих една снимка в документите на моя прадядо. Тя е направена през 1913 г., година на безпрецедентен просперитет в Русия. Прадядо ми, тогава виден политически журналист в средата на тридесетте си години, е сред група хора, всички облечени в бял лен, всички изглеждат така, сякаш са измислили приятелството и добрия живот. По-голямата част от тази група емигрира през последвалото десетилетие на войни и революции. Моят прадядо е останал, намерил начини да работи в издателския бранш, като се пазел от политиката, загубил всичко, което притежавал, и поне два пъти си пробивал път обратно към относително благосъстояние. През останалата част от века семейството му пренасяло насам-натам мебели от червено дърво, фин порцелан и сребърни прибори от славното минало – не като семейни реликви, а като предмети за употреба в страна, която вече не произвежда такива предмети. Сега Русия навлиза в друга епоха, в която вещите – дрехи, мебели, автомобили – ще идват предимно от миналото.

През декември в Москва Ирина Щербакова, историчка на ГУЛАГ, ме заведе на обиколка из изложбата, която беше курирала в „Мемориал“ – първата и най-голяма руска организация за история и човешки права. Един от експонатите на изложбата беше избледняла синя рокля, кърпена и поправяна безброй много пъти, един от онези материални предмети, които отразяват превратностите на съветския век – собственичката ѝ я е носила в театъра, където е била арестувана, а след това и на едногодишни разпити в затвора. Сега Щербакова се намираше в Тел Авив и се надяваше скоро да замине за Германия. На 28 февруари съдът е разпореди, че „Мемориал“ се закрива, а на 4 март офисът му е бил обискиран при полицейска акция. Същия ден Центърът „Сахаров“ – музей и образователна институция, носеща името на дисидента и носител на Нобелова награда за мир, е затворен за посетители. Директорът и семейството му избягаха в Европа през Ташкент.

„Искам да се върна и да се събудя в собственото си легло“, казва Кремер. „Но всичките ми хора ги няма.“

На 12 март няколко хиляди новопристигнали руснаци се събраха пред сградата, в която преди се е помещавало руското посолство в Тбилиси. (Грузия скъса дипломатическите си отношения с Русия през 2008 г.) Те вдигнаха гигантско синьо-жълто знаме и скандираха: „Не на войната!“, „Мир за Украйна, свобода за Русия!“ и всички руски протестни песни от времето, когато на руските протести все още се пееше: „Русия ще бъде свободна!“ „Русия без Путин!“ Скандиранията звучаха половинчато; всяко от тях угасваше след няколко повторения.

Една група се разпръсна и отново се събра, като живак: Венявкин и Шенгелия, Бабицки и Кремер, Примакова и Колмановски, както и разни деца и баби и дядовци. „Не мога да пея нищо“, каза Примакова. „Какъв е смисълът? Разбирах какъв е смисълът, когато рискувахме, когато бяхме обградени от полицията и когато шофьорите, които сигнализираха в подкрепа, също рискуваха“. Колкото и да е трудно да се говори за вина и отговорност, още по-трудно е да се разбере какво трябва да правят хората, които някога са съставлявали гражданското общество в Русия, сега, когато вече не са в Русия.

Свердлин, директор на организацията за бездомни хора „Нохлежка“, прекарал първите си дни в изгнание в Талин, където помагал на други хора да избягат от Русия, като им уреждал места в полети, наети от ръководители на технологични компании. Той организирал Zoom-среща, за да съобщи на сътрудниците си, че подава оставка; оставането му начело на организацията би я изложило на риск. Планира да пътува през Източна и Южна Европа до Грузия, където са се озовали много от приятелите му. „Вярвам, че ще се върна в Русия“, каза той. „Разбира се, че се сещам за всички онези хора, които са заминали през 1918-1919 г., мислейки, че ще се върнат след няколко години, а после са минали седемдесет. Но мисля, че режимът сега е в агония, която е много болезнена за пациента и за света около него, и мисля, че тя ще приключи след няколко години и аз ще се върна.“

Алешковски, който е кацнал във Вилнюс, планира да се отправи и към Грузия, където е прекарал много време. През декември той е подал оставка от фондацията си, след като се борел с депресията и умората, но сега, изглежда, няма друг избор, освен да основе още една НГО, за да помага на други изгнаници. „Видях, че всички останали – украинците, белорусите – имат своя диаспора, докато руснаците идват без нищо и после дори нямат достъп до спестяванията си“, каза той.

Той не гледа далеч в бъдещето. „Кой знае дали изобщо ще има Вилнюс или Тбилиси след няколко месеца?“, казва той. Путин, продължава той, „заплашва с ядрена война и това не са празни думи – това са думи, изречени от човек, който води война“. Попитах го: „Защо не отидеш на някое място като Занзибар?“ Алешковски отговори: „Любимото ми място в света е архипелагът Чатъм“, край бреговете на Нова Зеландия. „Но дори да приемем, че то няма да бъде засегнато от ядрена война, животът със съзнанието, че всички, които си обичал, са загинали в ядрена война, а ти не си направил нищо, за да я спреш, не би си струвал да се живее.“

За своя изненада Венявкин открива, че става все по-оптимистичен. Предишното десетилетие той е прекарал в ръководене на образователни проекти – летни училища, клубове за дебати, лекционни курсове – извън официалната университетска система. Подобно на другите изгнаници, той е работил, за да създаде малък, хуманен алтернативен свят вътре в огромната автокрация на Путин. Сега, когато това паралелно общество е изчезнало, Венявкин може да мисли само за бъдещето, което е станало странно по-ясно. „Отказвам да гледам на това като на някаква лична катастрофа“, казва той. „Катастрофа е това, което се случва в Украйна.“

Той продължава: „Сега всичко е черно и бяло. Някой може да каже, че постмодернизмът е приключил и историята се е върнала обратно. Или Русия ще бъде изпепелена земя, или ние ще трябва да свършим много сложна работа по разплащането.“ Той не се чувства деморализиран. „Нещата са ужасни“, казва той. „Някои хора се чувстват екзистенциално смазани. Но това, което аз виждам, е лудостта на един човек, Путин, който е залял огромен брой хора с лайна. Отказвам да приемам неговата лудост и да се чувствам победен от нея. Ако в къщата ви се спука тръба, вие не се смятате за победени от канализацията. Поправяте тръбата.“

Адвокатът Голубок знаел още с началото на инвазията какво иска да направи. Той е един от малцината руски граждани, сертифицирани като участници в процеса от Международния наказателен съд в Хага. Той иска да участва в съда, в каквото и да е качество, по дела, произтичащи от войната. През втората седмица на март той ми изпращаше редовни текстови съобщения, в които ме информираше за своето пътуване и за работата на съда. „Скоро ще отидем в Осло“, пишеше той от Талин. „Прокурорът на МКС е поискал заповеди за арест на трима руски граждани“ – за предполагаеми военни престъпления по време на руската инвазия в Грузия през 2008 г.

„Прокурорът направи изявление за Украйна“, написа Голубок на следващия ден. „Те се движат много бързо – това е много необичайно! Ние сме в Стокхолм. Това е бързо преустройство.“

Следващият му текст е: „Планирам да отида в Хага следващата седмица. Не разполагам с вътрешна информация, но мога да ти кажа, че се движат с невиждана скорост. Вече са изпратили група следователи в Украйна“. И ако не може да бъде полезен в Хага, каза ми Голубок, ще си намери нещо друго, с което да се занимава до края на живота си.

 

Източник

 

Pin It
Маша Гесен

Маша Гесен е руска и американска журналистка, авторка, преводачка и активистка. Тя е открита и директна критичка на руския президент Владимир Путин, както и на американския президент Доналд Тръмп.

Други статии от този автор

Посетители

182

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 1 ден
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици