От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 01 Franco A
Франко А. като самия себе си (вляво) и „сирийски бежанец“ (вдясно)

 

Офенбах, Германия – В разгара на мигрантската криза в Европа в полицейския участък влиза брадат мъж по потник. Джобовете му са празни с изключение на стар мобилен телефон и няколко чуждестранни монети.

На развален английски той се представя като сирийски бежанец. Казва, че е прекосил пеша половината континент и по пътя е загубил документите си. Полицаите го фотографират и му вземат пръстови отпечатъци. През следващата година той ще получи подслон и изслушване за предоставяне на убежище и ще има право на месечни помощи.

Името му е Дейвид Бенджамин, казва той.

В действителност той е лейтенант от германската армия. Потъмнил е лицето и ръцете си с грима на майка си, а брадата си е нагласил с боя за обувки. Нито пък е прекосил Европа: вместо това той е изминал 10 минути пеша от дома на детството си в западногерманския град Офенбах.

Според прокурорите хитростта е била част от крайно десен заговор за извършване на едно или няколко убийства, за които да бъде обвинен представяния от него „бежанец“ и да се предизвикат достатъчно граждански вълнения, за да се срине Федерална република Германия.


Small Ad GF 1

Офицерът, Франко А., както е изписано името му в съдебните документи в съответствие с германските закони за защита на личните данни, отрича това. Той твърди, че се е опитвал да разкрие недостатъци в системата за предоставяне на убежище. Но сложният му двойствен живот, продължил 16 месеца, се разплита едва след като полицията го залавя при опит да прибере зареден пистолет, който е скрил в тоалетната на летището във Виена.

„Това беше наистина шокиращ момент“, казва Айдън Озогуз, депутат, който по това време е комисар по въпросите на бежанците и интеграцията. „Системата за предоставяне на убежище трябва да идентифицира измамниците, без съмнение. Но по-голямата история е: как може такъв човек да бъде войник в Германия?“

Арестът на Франко А. през април 2017 г. зашемети Германия. Оттогава насам случаят му някак се изплъзваше от радара на медиите, но това вероятно ще се промени, когато в началото на следващата година той застане пред съда [междувременно, в началото на 2022, присъдата все още не е произнесена, бел. пр.].

Когато това стане, Германия ще бъде съдена заедно с него – не само за административния пропуск, позволил на немски офицер, който не говори арабски, да се представя толкова дълго за бежанец, но и за дългогодишното си самодоволство в борбата с крайно десния екстремизъм.

Случаят на Франко А. породи мащабно разследване, което въведе германските власти в лабиринт от подземни екстремистки мрежи на всички нива на службите за сигурност на страната – заплаха, която, както те признаха едва тази година, е много по-обширна, отколкото някога са си представяли.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Една от групите, ръководена от бивш войник и полицейски снайперист в Северна Германия, трупа оръжия, води списъци на враговете и поръчва чували за трупове. Друга група, ръководена от войник от специалните сили с кодово име Ханибал, поставя в центъра на вниманието си КСК, най-елитните сили на Германия. Това лято, след като в имота на сержант-майор бяха открити експлозиви и сувенири на СС, беше разформирована цяла единица на КСК.

През изминалата година интервюирах много членове на тези мрежи, включително и Франко А. Но историята на двойния му живот и еволюцията му – от млад офицер, когото началниците смятат за многообещаващ, до човек, когото прокурорите описват като потенциален терорист – в много отношения е историята на днешните две Германии.

Едната е родена от поражението във Втората световна война и отгледана от либерален консенсус, който десетилетия наред отхвърляше национализма и възпитаваше гражданите си в разкаяние. Тази Германия изглежда започва да отстъпва място на една по-неспокойна нация, тъй като военната ѝ история се оттегля, а отдавна заспалата крайна десница се противопоставя на диверсифициращото се общество. Следвоенният консенсус в Германия се колебае.

Когато за първи път срещнах Франко А. преди повече от година в един берлински ресторант, той дойде с куп документи, някои от които бяха бележки, други – извадки от полицейското досие срещу него. Тогава той изглеждаше самоуверен. Съдът във Франкфурт беше отхвърлил делото му за тероризъм поради липса на доказателства.

Но няколко месеца по-късно Върховният съд възстанови делото след обжалване от страна на прокуратурата. Франко А. ми се обади по мобилния телефон. Беше разтревожен. Ако бъде признат за виновен, го очакват до 10 години затвор.

Още докато течеше процесът срещу него, той се съгласи на поредица от ексклузивни записани интервюта и покани мен и двама аудиопродуценти на „Ню Йорк Таймс“ в дома от детството си, където все още живее, за да обсъдим живота, възгледите и аспектите на делото му. Върнах се няколко пъти през следващата година, като за последен път отидох седмица преди Коледа.

Понякога той ни показваше видеоклипове със себе си в бежанска маскировка. Веднъж ни заведе по скърцащо стълбище, през метална врата, подобна на сейф, в мазето си за „подготовка“, където беше скрил боеприпаси и копие от „Майн Кампф“ на Хитлер, преди да бъдат конфискувани от полицията.

Франко А. отрича да е участвал в терористичен заговор. Той казва, че се е представил за бежанец, за да подаде сигнал срещу решението на канцлерката Ангела Меркел да позволи на повече от един милион бежанци да влязат в Германия, което според него представлява заплаха за националната сигурност и идентичност. Системата е била толкова претоварена, че всеки е можел да влезе, казва той.

Ако има нещо друго, той настоява, че спазва Конституцията, а не я подкопава. Никога не е планирал да извърши нещо насилствено – и не го е направил, каза той. „Ако исках, защо да не го бях направил?“ – щеше да ми каже по-късно.

Прокурорите не пожелаха да говорят за протокола, но обвиненията им са изложени в решението на Върховния съд. Те посочват заредения пистолет, който Франко А. е скрил на летището във Виена, автомат, който според тях е държал незаконно, и пътуване до гаража на предполагаемата „цел“.

Освен това има и многобройни аудиозаписи и дневници, водени от Франко А. в продължение на много години, които те използват като пътна карта за неговото преследване. Прочетох тези записки в полицейските доклади и в досиетата с доказателства.

В тях той възхвалява Хитлер, поставя под въпрос изкуплението на Германия заради Холокоста, отдава се на глобални еврейски конспирации, твърди, че имиграцията е унищожила етническата чистота на Германия, възхвалява руския президент Владимир В. Путин като модел за подражание и се застъпва за унищожаване на държавата.

Франко А., който сега е на 31 години, казва, че това са лични мисли, които не могат да бъдат преследвани. Най-крайните възгледи в записите му несъмнено се споделят от неонацистите и са популярни сред крайно десните среди. Но неговите основни оплаквания от имиграцията и националната идентичност стават все по-разпространени в днешна Германия, както и в голяма част от Европа и Съединените щати.

Сред неговото поколение, което е навършило пълнолетие след 11 септември, по време на войните, които произлязоха от него, и в епохата на световна икономическа криза, недоверието към правителството, свързването с крайно десните послания и приемането на конспиративни теории не само привлякоха вниманието на службите за сигурност. Те навлязоха и в мейнстрийма.

„Крайно десните екстремистки послания все повече се изместват в средата на обществото“, каза ми в интервю Томас Халденванг, председател на агенцията за вътрешно разузнаване – Службата за защита на конституцията.

Те могат да бъдат чути дори в залите на парламента, където крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ или AfD води опозицията.

Агенцията на г-н Халденванг смята AfD за толкова опасна, че може да постави цялата партия под наблюдение още през януари – ако и AfD, подобно на Франко А., да твърди, че е истинският защитник на Конституцията. Такава е войната за демокрацията в Германия.

За времето, през което интервюирах Франко А., висши служители от Министерството на отбраната преминаха от хумористично отношение към моите запитвания за екстремистките мрежи до публично биене на тревога. Беше през март 2019 г., когато за първи път попитах служител на Министерството на отбраната колко крайно десни екстремисти са били идентифицирани в армията.

„Четирима“, каза той.

Четирима?

Да, четирима. „Не виждаме никакви мрежи“, каза той.

До тази година германските власти си бяха затваряли очите за проблема. Началниците на Франко А. са го повишили дори след като той подробно е описал възгледите си в магистърска теза. Той става член на екстремистки мрежи, в които участват десетки войници и полицаи. И поне веднъж говори публично на крайнодясно събитие, което е било в полезрението на службите за сигурност.

Но нищо от това не го е препънало така, както го е направил един чистач на летището във Виена.

Неясен заговор

Пистолетът е намерен от чистача.

Черен, компактен и зареден с шест куршума, той бил скрит в шахта за поддръжка в тоалетна за инвалиди на летището във Виена.

Австрийските офицери никога не са виждали подобен пистолет: 7,65-милиметров Unique 17, произведен от вече несъществуващ френски производител на оръжия в периода от 1928 до 1944 г. Оказва се, че това е пистолетът, който германските офицери са избирали по време на нацистката окупация на Франция.

За да открие кой го е скрил, полицията поставя електронен капан. Две седмици по-късно, на 3 февруари 2017 г., те откриват своя човек.

В рамките на няколко минути, след като Франко А. се опитал да отвори вратата на стенната шахта, използвайки плоския край на тубичка с гел за коса, пред вратата на тоалетната се струпали дузина полицаи с готови пистолети.

Двама полицаи в цивилни дрехи влезли и го попитали какво прави.

„Отговорих: ‚Да, скрих оръжие тук‘,“ спомня си Франко А. Той казал, че е дошъл да си го вземе и да го занесе в полицията.

„И мисля, че някой започна да се смее“, каза той.

Историята, която разказал на австрийската полиция онази вечер, когато го разпитвали, била толкова неправдоподобна, че той се колебае да я преразкаже при срещата ни. Но в крайна сметка го направи.

Във Виена бил сезонът на баловете. Франко А. бил там две седмици по-рано за ежегодния офицерски бал, така гласи разказът му. На бара с приятелката си и колегите си войници, той намерил пистолета, докато се облекчавал в един храст. Прибрал го в джоба на палтото си и си спомнил за него чак на опашката за сигурност на летището. Скрил го, за да не изпусне полета си, а после решил да се върне и да го предаде на полицията.

„Чувствам се толкова нелепо, като разказвам това“, каза ни той. „Знам, че никой не му вярва.“

Франко А. е освободен същата вечер. Но полицаите задържат телефона му и USB флашката, която са намерили в раницата му. Освен това взели пръстовите му отпечатъци и ги изпратили на германската полиция за проверка.

Съвпадението, което се получило седмици по-късно, стреснало служителите, които смятали, че правят рутинна проверка на самоличността на Франко. Той имал две.

В личната му карта пишело, че е германски офицер, базиран във френско-германската бригада в Илкирх, близо до Страсбург. Но пръстовите му отпечатъци принадлежали на мигрант, регистриран близо до Мюнхен.

Следователите били разтревожени. Дали Франко А. е скрил пистолета, за да извърши нападение по-късно?

Той бил заловен в нощта на ежегодния братски бал, организиран от австрийската крайнодясна Партия на свободата, която обикновено привлича войнстващи контрадемонстранти. Една от версиите е, че Франко А. е планирал да застреля някого тази вечер, докато се преструва на ляв.

След като германските власти поемат разследването, те откриват на USB паметта му два документа: „Наръчник за експлозиви на муджахидините“ и „Тотална съпротива“ – ръководство за градска партизанска война от епохата на Студената война.

Мобилният му телефон ги отвежда до разрасналата се мрежа от крайно десни чат групи в Telegram, населявани от десетки войници, полицаи и други, които се подготвят за срива на обществения ред, наречен от тях Ден Х.

Той съдържа и цели часове аудиозаписи, в които Франко А. записвал мислите си в продължение на няколко години.

На 26 април 2017 г., в разгара на военно учение в една баварска гора, Франко А. е арестуван отново. Извеждат го десет служители на федералната полиция. Деветдесет други провеждат едновременни обиски в Германия, Австрия и Франция.

При поредица от обиски полицията открива над 1000 боеприпаса. Откриват и десетки ръкописни бележки и дневник. Когато започват да четат, те откриват човек, който още от тийнейджърските си години е таял радикални мисли.

В интервютата ни с Франко А. той се върна още по-назад във времето, разказвайки за детството си и семейната си история, която почти напълно съвпада с тази на Германия.

Отзвуци от историята

Франко А. е бил на 12 или 13 години, когато е купил първото си немско знаме, казва той. Това било малко настолно знаме, което взел от магазин за сувенири по време на семейна почивка в Бавария.

Във всяка друга страна покупката би била безобидна. В следвоенна Германия, където националната гордост дълго време е била табу заради нацисткото минало на страната, това е малък акт на бунт.

„Германия винаги е била важна за мен“, каза Франко А., докато ни показваше снимки на детската си спалня със знамето на преден план.

Той не е виждал много германски знамена, когато е израснал в своя работнически квартал, който е бил дом за няколко последователни вълни от гастарбайтери от Южна Европа и Турция, които са помогнали за възстановяването на следвоенна Германия и които са променили и нейното общество.

Майката на Франко А., меко говореща жена, която живее на етажа над него, си спомня, че като ученичка през 1960-те години в нейния клас е имало само няколко деца с мигрантски произход.

По времето, когато Франко А. е тръгнал на училище, казва тя, децата с двама немски родители вече са били малцинство.

Бащата на Франко А. е бил италиански гастарбайтер, който изоставил семейството, когато той бил малък. Той говори за него само като за „производител“.

„Не бих казал, че това е баща ми“, казва той.

В един от аудиозаписите си, от януари 2016 г., Франко А. по-късно ще опише програмата за гастарбайтери като умишлена стратегия за размиване на германския етнос. Самият той, казва той, е „продукт на тази извратена расова омраза“.

Разказа ми, че дядо му е роден през 1919 г., годината на подписването на Версайския договор, който подпечатва поражението на Германия в Първата световна война.

Договорът дава началото на легендата за „удара в гърба“ – че Германия е спечелила войната, но е била предадена от заговор на левичари и евреи сред управляващия елит.

Пропагандата спомага за подхранването на антидемократични клетки в армията, които трупат оръжия, подготвят преврати и в крайна сметка подкрепят възхода на нацизма – почти същото, в което прокурорите обвиняват Франко А. днес.

Той разказва, че баба му и дядо му често са се грижили за него, сервирали са му супа след училище и са му разказвали истории за войната. Дядо му разказвал за приключенията си в Хитлеровата младеж [младежката организация на нацистите, силно подобна на нашите пионери и комсомолци, бел. пр.]. Екземплярът на Mein Kampf, който полицията конфискува, някога е принадлежал на него.

Той разказва, че баба му е била на 20 години, когато заедно със сестра си са избягали от настъплението на Червената армия в днешна Полша. Тя разказала на момчето историята за това как дървената им каруца се счупила и ги принудила да починат в полето край Дрезден.

Тази нощ, каза тя, сестрите наблюдавали как градът гори в опустошителен дъжд от бомби, който убил до 25 000 цивилни и оттогава се е превърнал в символ на недоволството на крайната десница.

Години по-късно Франко А. ще се запише да разиграва измислен разговор, в който повдига въпроса за „бомбения терор в Дрезден“ и пита дали евреите имат право да очакват германците да се чувстват вечно виновни.

Учителите му го насърчават да оспорва авторитетите и да мисли самостоятелно. Те са на зряла възраст по време на студентското движение през 1968 г. и се стремят да предадат произтичащите от него либерални ценности – недоверие към национализма и изкупление за войната.

Никой от учителите му, с които разговарях, не откриваше ранни наченки на екстремизъм, а по-скоро си спомняха, че са обичали неговата противоречива и любопитна природа.

Това, което те не знаеха, беше, че по това време той вече е навлязъл в необятния свят на онлайн конспиративните теории, които ще му повлияят за години напред. Тези възгледи започват да се оформят – в личния му тийнейджърски дневник.

Франко А. описва записите като експериментиране с идеи, а не като доказателство за закостеняла идеология или някакво намерение. Те включват разсъждения за начините, по които би могъл да промени хода на германската история.

„Един от тях е да стана войник и да заема влиятелна позиция в армията, за да стана ръководител на германските въоръжени сили“, пише той през януари 2007 г. „След това ще последва военен преврат.“

Нечути предупреждения

През 2008 г., точно когато банката Lehman Brothers се срина и светът изпадна в най-голямата финансова криза след Голямата депресия, Франко А. постъпва в армията. Той е на 19 години.

За кратко време е избран за един от малкото немски офицерски кадети, които посещават престижната военна академия „Сен Сир“ във Франция, основана през 1802 г. от Наполеон.

Петте години, прекарани в чужбина, включват семестри в университета Sciences Po в Париж и Кралския колеж в Лондон, както и в Сандхърст, едно от най-добрите офицерски училища на британската армия, както и лятна сесия в университета в Кеймбридж.

През 2013 г. той пише магистърска теза на тема „Политическа промяна и стратегия на подривна дейност“.

В продължение на 169 страници Франко А. твърди, че падението на великите цивилизации винаги е било свързано с имиграцията и размиването на расовата чистота, предизвикано от подривни малцинства. Според него Европа и Западът са следващите на опашката, ако не се защитят.

Етнически разнообразните общества са нестабилни, пише той, а нациите, които допускат миграция, извършват форма на „геноцид“.

В последния му раздел се изказва тезата, че Старият завет е основата на всички подривни действия, план за евреите да получат глобално господство. Според него това може би е „най-голямата конспирация в историята на човечеството“.

Френският командир на военната академия е потресен. Той веднага сигнализира за това на германските началници на Франко А.

„Ако това беше френски участник в курса, щяхме да го отстраним“, казал им тогава командирът, според съобщения в германски медии.

Германските военни възлагат на историка Йорг Ехтеркамп да направи оценка на тезата. Само след три дни той стига до заключението, че това е „радикален националистически, расистки призив“.

Но тя е съчетана и с „несигурност, дължаща се на глобализацията“, която я прави социално по-приемлива, каза той – и следователно „опасна“.

Но Франко А. не е отстранен от служба. Не е докладван и на германската агенция за военно контраразузнаване, чиято задача е да следи за екстремизма във въоръжените сили.

Вместо това на 22 януари 2014 г. той е извикан в клона на германската военна служба във Фонтенбло, близо до Париж.

Офицер от вътрешното дисциплинарно звено на армията му казва, че според протокола тезата му „не е съвместима“ с ценностите на Германия.

Франко А. се защитава, като казва, че като студент № 2 в своя курс е почувствал натиск да създаде нещо „изключително“ и се е увлякъл.

„Изолирах се напълно в този новосъздаден мисловен свят и вече не го гледах отвън“, казва Франко А. пред интервюиращия.

След три часа разпит старшият служител стига до заключението, че Франко А. „е станал жертва на собствените си интелектуални способности“.

Той е порицан и помолен да представи нова дисертация.

Когато Франко А. се връща в Германия по-късно през 2014 г., сякаш нищо не се било случило. Неговият началник в Дрезден го описва като примерен германски войник – „гражданин в униформа“.

През ноември 2015 г. той получава още една блестяща рецензия, в който се отбелязва как е бил поставен да отговаря за боеприпасите – отговорност, която изпълнявал с „много радост и енергия“.

Подготовка за действие?

На видно място на рафта с книги на Франко А. е изложена „Вълшебното око“ – книга с цветни изображения, които, ако се гледат достатъчно дълго, отстъпват място на съвсем други.

Франко А. е нещо такова. По време на интервютата ни той се представяше като миролюбив критик, който е станал жертва на политически климат, в който инакомислието се наказва. Но записите и интервютата със следователи и други хора, запознати със случая му, показват съвсем различен човек.

След като се завръща от Франция, Франко А. се насочва към войници, които споделят неговите възгледи. Оказва се, че не е трудно да се намерят такива.

Един негов колега и приятел го въвежда в онлайн чат мрежа, в която членуват десетки войници и полицаи от цялата страна, загрижени за имиграцията.

Офицерът, който е създал мрежата, служи в елитните специални сили на Германия, KSK, базирани в Калв, и се казва Ханибал.

Ханибал е ръководил и организация, наречена Uniter, която е предлагала паравоенно обучение. Оттогава тя е поставена под наблюдение от националната разузнавателна служба.

Франко А. е присъствал на поне две срещи на Uniter. Сред вещите му са открити значки на групата. Той е бил „известен като интелигентен“ в базата на КСК, сочат полицейските разпити. „Няколко войници го познаваха“, казва един от войниците в показанията си на свидетел.

Много от членовете на чата са били „препъри“[1], които са очаквали това, което според тях ще бъде крахът на социалния ред в Германия.

Самият Франко А. започва да трупа „препърски“ запаси в мазе с хранителни дажби и други материали. Освен това започва да се сдобива с оръжия и боеприпаси по незаконен начин, твърдят прокурорите.

Наскоро Русия е нахлула в Украйна. В Европа току-що е започнал трескав период на ислямски тероризъм.

През август 2015 г-жа Меркел прие стотици хиляди предимно мюсюлмански кандидати за убежище от войните в Сирия, Ирак и Афганистан. Заплахата от война или граждански размирици в Германия била реална, спомня си Франко А.

В този момент, според прокурорите, той започнал да обмисля насилие. Борбата на държавата срещу тероризма е „борба срещу нас“, казал той, според обвинителния акт срещу него.

Но „дарът на истината“ трябвало да бъде „добре опакован“. За да се доведат хората до нея, било необходимо „задействащо събитие“.

Именно тогава той започнал да търси редица възможни задействащи фактори или цели, казват прокурорите.

Той отрича това. Но в края на коледната си ваканция през 2015 г. – 10 дни преди да поеме първата си задача във френско-германската бригада край Страсбург – той облича маската си на бежанец.

Фалшивият бежанец

Докато седи в полицейския участък и чака първото си интервю като Давид Бенямин, неговото бежанско алтер его, Франко А. изучава картата на света на отсрещната стена. Опитва се да реши дали Дамаск или Алепо биха били по-достоверни като място на раждане.

С течение на времето той ще измисли обширна семейна история. Владеещ свободно френски език след военното си обучение във Франция, той казва на интервюиращите го, че е сирийски християнин от френски произход.

Казва, че е учил във френска гимназия, а след това е работил като овощар в Тел ал-Хасел, малко село край Алепо.

„Опитах се да бъда подготвен по най-добрия възможен начин“, спомня си Франко А. „Но в крайна сметка това изобщо не беше необходимо.“

Той казва, че историята му никога не е била поставяна под въпрос от германските власти, затрупани с молби по онова време. Два дни след като се появява в полицейския участък, той се регистрира като търсещ убежище, след което е откаран в поредица от временни групови приюти.

В крайна сметка е разпределен в малка резиденция в Баустаринг, баварско село на 250 мили източно от военната му база.

Франко А. заснема няколко видеоклипа на своите убежища с камерата на мобилния си телефон. Той явно не е бил убеден колко нуждаещи се са хората, търсещи убежище. Много от сирийците, по-специално, са избягали от живота на някогашната средна класа в разрушени от боевете градове. Според него те приличат „повече на туристи“, отколкото на бежанци.

„Реших да взема лош телефон, защото не исках да се отличавам с добър телефон“, казва той. „В крайна сметка имах най-лошия.“

Системата е прекалено щедра и видимо снизходителна, казва той. Дори когато отхвърлил предложенията за работа, той продължил да получава месечната си стипендия. Появявал се в приюта може би веднъж месечно, като пропуснал две поредни срещи.

Според Франко А. правителството на г-жа Меркел е помогнало за създаването на собствена хуманитарна криза, като се е присъединило към войните в Близкия изток. Това звучи като казус от опозорената му магистърска теза, който се материализирал пред очите му.

„Милиони хора дойдоха от един дестабилизиран регион, който в моите очи можеше да бъде запазен стабилен“, каза той.

Мароканската преводачка по време на изслушването му за предоставяне на убежище по-късно свидетелства, че се е съмнявала, че той говори арабски. Но заради еврейското му име не е посмяла да го изрече. Като мюсюлманка тя се притеснявала да не прозвучи антисемитски.

В крайна сметка Франко А. получава „субсидиарна закрила“ – статут, който позволява на търсещите убежище без документи за самоличност да останат и да работят в Германия.

Успоредно с бежанския живот нараства и репутацията му в крайно десните среди. Франко А. разказва, че е посещавал дебати в барове. След едно такова събитие той бил поканен да говори.

На 15 декември 2016 г., казва той, говорил на „Пруската вечер“ – събитие, организирано в хотел „Регент“ в Мюнхен от издателство, ръководено от отрицател на Холокоста. Темата му тази вечер е: „Германските консерватори – диаспора в собствената им страна“.

През тази година аудио записите му звучат все по-настойчиво. Тези, които се осмеляват да изразяват несъгласие, винаги са били убивани, казва той в една от тях от януари 2016 г., три седмици след като се е регистрирал като бежанец. „Нека не се колебаем, дали да убиваме, а да убиваме“, казва той.

„Знам, че ще ме убиете“, добавя той. „Но аз ще убия първо вас.“

Възможна мишена

Франко А. е водил двойния си живот в продължение на почти седем месеца, когато през лятото на 2016 г. пътува до Берлин, казват прокурорите.

На странична улица близо до еврейския квартал той отишъл да направи четири снимки на регистрационни номера на автомобили в частен подземен гараж, казват те. По-късно следователите извличат изображенията от мобилния му телефон.

В сградата се помещавали офисите на фондация „Амадеу Антонио“ – организация, основана и ръководена от Анета Кахане, видна еврейска активистка. Дъщеря на оцелели от Холокоста, тя от десетилетия е обект на омраза от страна на крайната десница.

Съдейки по конфискуваните бележки, прокурорите смятат, че г-жа Кахане, която сега е на 66 години, е била една от няколкото видни мишени, които Франко А. е набелязал заради техните пробежански позиции.

Сред другите са външният министър Хайко Маас, който по това време беше министър на правосъдието, и Клаудия Рот, депутат от Зелените, която тогава беше заместник-председател на парламента.

Името на г-жа Кахане се появява поне два пъти в бележките, веднъж в края на списък с на пръв поглед ежедневни неща като „хладилник“ и напомняне да се обади в банката, където неговото бежанско алтер его имало сметка. Франко А. ми ги показа. Той казва, че това е обикновен списък със задачи.

На една от страниците той отбелязва произхода, възрастта и служебния адрес на г-жа Кахане. Начертал и подробна карта на местоположението на гаража ѝ. На същия лист хартия той написал: „Намираме се в момент, в който все още не можем да действаме така, както искаме“.

Преди пътуването до Берлин и в дните след него, казват прокурорите, Франко купил монтажна релса за телескопичен мерник и части за пистолет и бил видян на стрелбище да изпробва аксесоарите с автомат.

Той пътува и до Париж, където се среща с ръководителя на пропутински руски мозъчен тръст, свързан с френската крайна десница, и се смята, че е купил френския пистолет, който по-късно е намерен във Виена.

Като цяло прокурорите твърдят, че има „вероятна причина“, че Франко А. е подготвял убийство.

Франко А. оспорва почти всяка част от обвиненията. Нищо от това, което казват прокурорите, не е равносилно на намерение да навреди на г-жа Кахане, казва той.

„В телефона ми има снимки, но това не доказва, че съм бил там“, каза той по време на напрегнатото шестчасово интервю една вечер.

„Не мога изобщо да говоря за това“, казва той, позовавайки се на предстоящия си съдебен процес. Но след това все пак го направи, в „хипотетичен план“.

Ако би отишъл, то щяло да е, за да проведе разговор – казва Франко А. Той щял да позвъни на звънеца, но установил, че г-жа Кахане не е там. Тогава може би е щял да отиде в гаража, мислейки си: „Добре, може би ще успее да разбере нещо за колата“.

„А след това може би бих могъл, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, и да намеря този човек“ – казва той.

Дори да е планирал да убие г-жа Кахане – което според него „определено“ не е вярно – и дори да е посетил гаража, „в най-лошия случай това би било подготовка на убийство“, а не тероризъм, твърди той.

Как това застрашава държавата – пита той. „Този човек дори не е политик.“

Посетих г-жа Кахане, за да я попитам какво мисли тя. В деня на срещата ни в електронната ѝ кутия току-що беше попаднала поредната неонацистка заплаха. Тя ги получава постоянно.

„Ще изсечем свастика в лицето ти с много остра брадва“ – гласеше съобщението. „След това ще прережем гръбнака ти и ще те оставим да умреш на някоя странична улица.“

Но почти по-страшна от заплахите, казва тя, е наивността на германските власти.

Спомня си деня, в който полицията дошла да ѝ съобщи, че е заловила неонацистки войник и още няколко души, които планирали да я убият. Става дума за Франко А. и двама негови съмишленици.

Тя се засмяла и казала: „Значи сте ги хванали всичките, и тримата?“.

„Те винаги си мислят, че става въпрос само за един, двама или трима нацисти“, каза тя.

Чия конституция?

В германската конституция има разпоредба, член 20.4, която допуска съпротива. Замислена с оглед на упълномощителния акт на Хитлер от 1933 г., в който той премахва демокрацията, след като е избран, тя дава право на гражданите да предприемат действия, когато демокрацията е застрашена.

Той е популярен сред крайнодесните екстремисти, които осъждат администрацията на г-жа Меркел като противоконституционна. Тази конституция заема почетно място в библиотеката на Франко А. Той често я цитира.

В седмицата преди Коледа отидох да го видя още веднъж.

Беше разстроен, че имам преписи на гласовите му записи. Оспорих някои от нещата, които беше казал – например, че Хитлер е „над всичко“.

Как би могъл да обясни това?

Той каза, че го е имал предвид в ироничен смисъл, и ми пусна тази част от записа. Тонът е непринуден и закачлив, два гласа се смеят.

Но не е очевидно, че всичко това е шега.

Попитах го за друг запис, от януари 2016 г.

Всеки, който допринася за разрушаването на държавата, върши нещо добро – беше казал Франко А. Законите били невалидни и недействителни.

Как може да казва това и да твърди, че защитава Конституцията?

Последва дълго мълчание. Франко А. погледна собствената си стенограма. После прелисти бележките на адвоката си. Но нямаше отговор.

 

Източник

 

[1] Като „препъри“ се обозначават хора, които винаги са подготвени за настъпване на бедствие и последващ възможен срив на социалната инфраструктура. Бел. пр.

 

Катрин Бенхолд е кореспондентка на The New York Times в Лондон. Германка, която е прекарала по-голямата част от кариерата си във Франция, тя е писала по най-различни теми – от терористически атаки в Алжир до младежки бунтове в етнически смесените предградия на Париж и незаконни сделки, извършвани в една от най-големите френски банки.

Pin It

Прочетете още...

В Атина

Джеймс Мийк 29 Ное, 2011 Hits: 14603
Онези източногерманци, които все още…